Каролайн Греъм
Провинциални убийства (25)

Девета глава

Денят бе чудесен за сватба. Цветове от хмел, преплетени с летен жасмин, се увиваха около каменните арки, старомодни китки украсяваха края на всяка пейка. Парапетът на олтара бе покрит с туберози. Булката стоеше, несравнимо красива, подобна на сияйна статуя, цялата в снежнобял сатен и дантелени драперии. Младоженецът придвижваше количката си по пътеката. Когато спря при стъпалото пред олтара, булката се обърна, погледна го и лицето й постепенно се превърна в маска на ужас. Върху безупречно облечените му рамене се хилеше череп. Пасторът каза:

— Братя и сестри…

Хората се усмихваха. Изглежда никой не забелязваше нищо нередно. Камбаните забиха. И биеха ли, биеха…

Барнаби опипа нощното си шкафче. Обърна часовника. Пет и половина. Мили Боже! Сграбчи телефонната слушалка и едва успя да смотолеви:

— Банби — Но докато слушаше, очите му постепенно се ококориха. — Всемогъщи Боже!… Извикахте ли Булард?… Не… Веднага идвам…

Джойс се обърна.

— Скъпи… Какво се е случило?

Той бе станал и вече се обличаше.

— Трябва да вървя… не ставай.

Тя се опита да седне, като разбута възглавниците.

— Искаш ли да закусиш?

— Столовата отваря в шест. Ще хапна нещо там.

 

 

— Откога смяташ, че е мъртва?

Доктор Булард покри с одеяло мраморния профил на Филис Кадел.

— Ами… от два-три часа. Починала е някъде рано сутринта.

Барнаби седна тежко върху тоалетната чиния, единствената друга мебел в килията.

— Божичко, Джордж, само това ни липсваше. Смърт на арестуван.

— Съжалявам — усмихна се Булард, при това доста весело, като се има предвид ранния час. — Не мога да ти я съживя. Пък и от това, което чух, ще й е по-добре там, където е сега. Не смяташ ли?

— Не това е важното.

Барнаби погледна към сивата, застинала завинаги, маса на леглото. Разбираше отлично какво има предвид Булард. Защото какво можеше да очаква тази вече мъртва жена? Болката и унижението на публичния процес. Години наред в затвора. Самотна старост, отблъсната от всички. А междувременно да живее със съзнанието, че Хенри и Катрин са живи и щастливи заедно в Тай Хаус. И въпреки това…

Дежурният сержант влезе в кабинета на главния инспектор Барнаби и затвори внимателно вратата сякаш тя бе от стъкло. Погледна само веднъж към фигурата зад бюрото и това му бе достатъчно. По време на целия разговор очите му бяха забити в пода.

— Добре, Бейтман — да чуем.

— Да, сър. Не беше…

— И само ако кажеш, че не е станало по твоя вина, ще те фрасна с тая картотека по главата.

— Сър.

— Давай отначало.

— Ами, поех затворничката, но преди да попълня документацията по ареста, тя помоли да отиде до тоалетната.

— Да не би да си я пуснал да отиде сама?

Бейтман се изкашля.

— Истината е, сър, че полицайките Брайърли и Маккинли претърсваха едни проститутки, които бяхме забрали в нашия район. Изпратих човек да я придружи до вратата…

— Чудесно, сержант. Направо блестящо! И той я е наблюдавал през дупка във вратата, нали? Да види какво ще направи.

— Не, сър.

— Не, сър. Ясно. Тя взе ли нещо със себе си в тоалетната?

Бейтман преглътна, вдигна очи от пода и погледна през прозореца.

— Дамска чанта…

— По-високо! Явно съм оглушал.

— Една дамска чанта, сър.

— Не мога да повярвам. — Барнаби закри лицето си с ръце. — Продължавай.

— Ами… аз свърших с документацията… после я заведох обратно. Направихме опис на вещите и й дадох чаша чай. Когато за първи път отидох да я проверя, тя спеше дълбоко.

— Кога е взела таблетките?

— Предполагам, че с чая. Сигурно ги е извадила в тоалетната. Имаше жилетка с джоб и една носна кърпичка. Когато проверих съдържанието на чантата й — започна да се оправдава сержантът, — имаше шишенце със сънотворни — пет-шест таблетки. Всъщност тя ме попита дали може да изпие една. Хитра жена…

— Е, едно е сигурно — че е била много по-хитра от теб.

— Ако шишенцето беше празно, несъмнено щях да се усъмня…

— Самият факт, че ги е носела в чантата си, е трябвало да те накара да се усъмниш, човече! Да не би да мислиш, че хората си разнасят сънотворните ей така, като носни кърпички, в чантите си?!

— Не, сър.

— Когато ходят в „Сейнсбъри“ или „Буутс“? Или пък в библиотеката? — Мълчание. — Кога установи, че е мъртва?

— При третата проверка, сър. Малко преди пет. Забелязах, че не диша. Повиках веднага лекаря, но бе твърде късно.

— Да, щом вече не е дишала, много ясно, че е било твърде късно.

С лице, сковано от мъка и унижение, сержантът промърмори:

— Да, сър.

— Ползата от теб в полицията, Бейтман, е толкова, колкото от бандаж в женски манастир… — Мълчание. — Ще те разжалвам за това. — Мълчание. — И това е само началото.

— Ако мога…

— Отстранен си от служба. Ще бъдеш уведомен кога ще се събере комисията по вътрешна етика. Дотогава не искам да ти виждам физиономията. Сега изчезвай.

Малко след като окаяният сержант затвори вратата, тя пак се отвори и пропусна един млад полицай.

— Сър, става въпрос за затворника в трета килия. Иска да даде показания за това какво е правил вчера следобед.

— Хубаво; но допускам, че си бил достатъчно дълго при нас, за да се справиш с тази задача без много нерви и напрежение.

— Съжалявам, но той иска да говори само с вас.

Затворникът в трета килия довършваше закуската си и обираше чинията с парче хляб.

— Давам ви една звезда за удобство, инспекторе, но за кухнята — определено две. Не си спомням откога не съм хапвал такова разкошно яйце на очи.

— Казвай каквото имаш да казваш и не ми губи времето.

— Сега бих искал да се върна у дома си.

— Не си играй с мен, Лейси! — Барнаби се приближи до мъжа на леглото и се приведе над него толкова, че лицата им се озоваха само на сантиметър едно от друго. — Досега те търпях — заговори той бавно и тихо, но гневът, който се надигаше у него, бе почти осезаем. Лейси се присви и пребледня. Присадената кожа, непроменена, изпъкваше като парче опъната розова коприна. — И да те предупредя — продължи Барнаби, — че ако си ме излъгал вчера, яко си загазил!

— Не, не съм… Поне в технически смисъл… — Речта му вече беше забързана, думите се гонеха накъсано и в тях се усещаше тревога. — Когато ви казах, че съм работил онзи следобед, това си беше самата истина. Подготвях някои предварителни скици за портрет с маслени бои, който ще направя на Джуди Леситър. От известно време го обмислям, а тя позвъни към дванадесет часа и ми напомни. Работихме в тяхната градина.

Барнаби си пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— Обикновено не работите ли вкъщи?

— Скици могат да се правят навсякъде и освен това тя ме покани на обяд. Никога не отказвам хубава храна.

— И така, кога отидохте там?

— Към един и половина. Малко след два започнахме работа, работихме до към четири. Спряхме да пием чай с кейк и други работи. Продължихме до към пет и след това си тръгнах.

— А защо — каза Барнаби, опитвайки се да контролира гласа си, — не ми казахте това още вчера?

— Ами… Наистина не знам — преглътна нервно Майкъл Лейси. — Предполагам, че съм бил като разбит, когато открихте ножа… После се паникьосах и преди да разбера какво става, ме бутнахте в колата и ето ме тук… в една от малките ви сиви килийни. — Опита се да се ухили. Главният инспектор не му отговори. — И някак си колкото повече го отлагах, по-трудно беше да ви го кажа и затова си помислих, че по-добре ще е да се опитам да поспя и да го оставя за сутринта. — Последва дълго и тягостно мълчание. Накрая той стана и малко неуверено попита: — Сега кога ли да си вървя?

— Не, Лейси, не можеш да си „вървиш сега“ — Барнаби се отдръпна. — И нека ти кажа, че просто не знаеш какъв късметлия си. Познавам хора, които досега щяха половин дузина пъти да ти вадят и вкарват главата между тия решетки, ако беше ги разигравал така, както разиграваш мен.

Затръшна вратата, заключи я и метна ключа обратно на таблото.

Докато изкачваше стълбите към следователската стая той осъзна, че стиска и отпуска юмруци от ярост. Промени посоката, върна се в кабинета си, застана до прозореца и се помъчи да се успокои. Главата му сякаш бе стегната от стоманен обръч, а стомахът му препускаше като подивял прериен кон. Повдигаше му се от ярост и безсилие. Но не и от разочарование. Защото още в момента, в който видя как Лейси невярващо зяпна оплескания с кръв нож, дълбоко в себе си си бе дал сметка, че е прекалено лесно. Престъпникът — хванат с окървавени ръце. Няма проблеми. Светкавично разрешен случай.

Седна на стопа зад бюрото си и притвори очи. Постепенно пулсът и сърцето му се поуспокоиха. Дишаше бавно и умерено. Изминаха пет дълги минути и той си наложи да седи неподвижен още пет. Постепенно усети, че горе-долу се оправя, а с това, за негова изненада, се обади и гладът. Погледна часовника си. Ако действаше бързо, щеше да има време да изложи артериите си на опасността от нещо набързо изпържено в стола и пак да хване Джуди Леситър, преди да е тръгнала на работа.