Каролайн Греъм
Провинциални убийства (11)

Пета глава

Градинката пред номер седем беше истинска боклукчийница. В най-буквалния смисъл на думата. До стената на къщата беше струпана пирамида от отпадъци: рамки на легла, счупени бебешки колички, стари кутии, ръждиви железни вериги и огромен, разцепен кафез за зайци. Пердетата на първия етаж бяха плътно спуснати.

Барнаби потропа по пощенската кутия. Някъде из къщата се разнасяше плач на дете. Женски глас изкрещя:

— Млъквай, Лиза Доун!

И след малко:

— Не можеш ли малко да изчакаш?!

Барнаби реши, че последната реплика се отнася до него и зачака.

Най-накрая се появи мисис Куайн. Беше слаба, с хлътнал гръден кош и с червени петна около устата. Пушеше и създаваше впечатление на постоянна подвижност, дори когато не мърдаше, като че ли току-що я бяха навили и умираше от желание да тръгне.

— Влезте. — Тя отстъпи назад, докато влизаха. — Съседите ми казаха, че обикаляте всички.

Стаята, в която се озоваха, бе доста задимена, а светлината, падаща от центъра на тавана от един дървен полилей с пергаментов абажур — доста мъждива. Телевизорът гърмеше. Мисис Куайн не си направи труда да го намали. Беше разхвърляно и не особено чисто. Малко момиченце седеше на една пластмасова маса и подсмърчаше.

— Виж кой е дошъл, Лиза Доун.

Детето погледна към Барнаби.

— Нали ти казах, че ще извикам полиция, ако не слушаш?!

Сълзите рукнаха наново.

— Вижте какво е направила, господин полицай!

Мисис Куайн грабна един тъмен, влажен предмет от масата.

— Ето й книжката с релефни картинки за детето Исус — имаме я едва от Коледа. Цялата е в боровинки! — Тя отвори книжката. От страницата се надигнаха Исус, Мария, Йосиф и група животни, оцветени богато и красиво. — В тази къща само след пет минути не остава нищо ново!

— Сигурен съм, че не е станало нарочно — усмихна се Барнаби на Лиза Доун, която тъжно изтри с юмручета очи и отново подсмръкна.

Той се обърна към мисис Куайн, която крачеше нервно из стаята, всмукваше яростно от цигарата и тръскаше пепелта, където завари около себе си.

— Не обичам да стоя на едно място — обясни тя.

— Разбирам, че сте работила за мис Симпсън.

— Точно така. Там и в Тай Хаус. Работех и за стария Кленгър и за други. Макар и само за по седмица. Тя ми каза, че мога да правя каквото си поискам, само да не й размествам нещата. Да, ама как да чистя прозорци, без да местя нищо? Кажете де?!

— Мис Белрингър ли ви го каза?

— Да.

— Когато мис Симпсън почина, на сутринта отидохте ли на работа, както обикновено?

— Разбира се. Нямах причина да не ходя, нали? Мис Белрингър гледаше през прозореца. Излезе и ми каза. Можете да седнете, ако искате.

— Моля? А, да, благодаря ви.

Барнаби седна на ръба на черно канапе, тапицирано с изкуствена кожа. Една от възглавничките му изригваше многоцветен стиропор през разрязан процеп.

— За да не ми прилошее от новината, тя ми даде чаша чай. После отидох в Тай Хаус.

— Сигурно това за вас е бил истински шок.

— Така си беше. Само няколко дни преди това докторът беше при нея. Беше изкарала лек бронхит, но той каза, че ако се грижи добре за себе си, ще живее още поне десет години. — Мисис Куайн запали нова цигара от угарката на старата. — Е, вече знаем от какво си отиде всъщност, нали?! Гадни изнасилвачи! Даваха оная вечер един по телевизията. Ако беше ми паднал, щях да го науча аз. — Поседна за малко на предпазната решетка на камината и хвърли фаса си в празното огнище. Кракът й яростно забарабани по килима. Вдиша поредната доза цигарен дим с такава сила, че плътта под скулите й хлътна и образува вдлъбнатина. — Бедната старица! На тази възраст да й се случи такова нещо!

Барнаби се въздържа от коментар относно тази фантастична версия и попита дали е било трудно да се работи за мис Симпсън.

— В никакъв случай! Точно обратното — тя харесваше всичко, което правех, но и аз знаех какво иска. Много добре се разбирахме.

— А в Тай Хаус?

Тя му отправи самодоволна усмивка, която разкри изкуствени зъби с перфектна белота.

— А, значи сте били вече там?

Когато Барнаби кимна, тя продължи:

— Посмяхте се, нали? Старата Филис Кадел, вярна до последно. Много добре се виждаше накъде духа вятърът там. Кипреше се да заеме освободеното от сестра й място, така си беше. Натягаше се, още докато мисис Трейс беше жива. Правеше се на незаменима — или поне така си въобразяваше. Трябваше да я видите след злополуката. Когато имаше хора наоколо, се опитваше да си придаде съкрушен вид. Съкрушена, глупости! Беше на седмото небе от радост. Не е трудно да се разбере какво си е мислела, че ще стане. После мис Великобритания от Холи Котидж се появява на хоризонта и удря джакпота. Сутринта, когато обявиха годежа, си помислих, че мис Кадел ще се хвърли под първия автобус. Гледката изобщо не беше за изпускане, казвам ви!

— Да се върнем към миналия петък, мисис Куайн. Следобеда в залата на селото ли бяхте?

— Аз ли? Да се занимавам с тази томбола? Сигурно се шегувате. Женският институт? Сбирщина от мучащи сноби. Могат и сами да си оправят цветята. И проклетата си туршия с орехи.

— Значи сте била у дома си?

— Да. Гледахме телевизия. Нали, Лиза Доун? Целия следобед. Тя само прескочи до магазина за чиле.

Барнаби погледна Лиза Доун, чиито тънки крачета висяха поне на четиридесет и пет сантиметра от пода. Мисис Куайн проследи погледа му, досети се какво мисли и заобяснява:

— Толкова добре пресича пътя. И винаги се връща направо тук. Голямо момиче е. Нали така, Лиза Доун? Кажи на добрия полицай на колко си години!

— Почти на четири — прошепна момиченцето.

— Ти си на четири. Пълни четири — настоя мисис Куайн, сякаш не говореше за детето, а за номера на чифт обувки. — И кой ти купи бонбони от магазина?

— Джуди.

— Леля Джуди. Това е дъщерята на доктор Леситър. Често й носи разни работи. За Великден й донесе яйце, пълно със зайчета.

Лиза Доун се разплака.

— О, боже! Не можеш ли да млъкнеш?! Какво ще си помислят чичковците? Не трябваше да го казвам… за яйцето. Кучето на съседите си скъса веригата и изяде зайчето.

— Горкият Смоуки…

— Добре де, добре. Ще ти купим друго.

— По кое време отиде дъщеря ви в магазина?

— Не зная точно. Гледахме „Синове и дъщери“, та трябва да е било след три часа.

— И това е бил точно следобедът на седемнадесети?

— Нали ви казах. — Тя запали трета цигара.

— И цялата вечер също сте била тук?

— Никъде не мога да мръдна с нея.

— Благодаря ви.

Докато Трой препрочиташе записаното и мисис Куайн си дърпаше от цигарата, тупаше с крак и въздишаше, Барнаби се опита да говори с Лиза Доун, ала тя се сви на стола си и не пожела да го погледне. Синкаво-черни белези, досущ като теменужки, набраздяваха вътрешността на ръцете й.

Още не бяха преминали между изгнилите колони на портата, когато до ушите на Барнаби отново достигна нейният плач.

 

 

Барнаби пусна вентилатора в канцеларията си и помоли да му донесат кафе и сандвич от столовата. Преди да тръгне за поръчката, полицайката Брайърли каза:

— Оставих едно съобщение под кутийката ви с кламери, сър. От някоя си мис Бейзли. Остави номера в офиса си и помоли, ако е възможно, да се обадите.

Барнаби вдигна слушалката и набра номера.

Сините перки на вентилатора се въртяха и бръмчаха, но единствената полза от тях бе да разместват въздуха в ленива струя покрай запотеното му лице.

— Мис Бейзли? Обажда се главен инспектор Барнаби.

— О, да, здравейте. Когато говорихме онзи ден си помислих, че съм забравила да ви кажа нещо, помните ли?

— Да.

— Ами, спомних си какво беше. Ще ви го кажа сега, може ли?

— Да, ако обичате.

— Вчера ходих в Хай Уикъм със сестра ми. Ще съм й шаферка другия месец и затова отидохме да пробвам една рокля. Магазинът е съвсем близо до гарата — което означава, че понякога можеш да мушнеш колата си там, не за дълго, разбира се — и се казва „Ана Белинда“. Е, именно това каза и мис Симпсън. Или поне много си приличаше.

— Спомняте ли си точно какво беше?

— Да. Тя каза: „Точно като бедната Анабела“.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Не просто „Бела“?

— Не. Със сигурност беше „Анабела“.

Барнаби затвори телефона и остана втренчен замислено в него. Сандвичът му с пиле и кресон пристигна, заедно с ароматно кафе от кафеварката на отдела. Барнаби го пое и каза:

— Обади се, моля те, на социалните служби. Мисля, че някой трябва да се отбие на Бърнам Кресънт номер седем, в Баджърс Дрифт.

— Какво да кажа, сър? — запита полицайката Брайърли.

— Ами… вероятен тормоз на дете. Името на жената е Куайн. Тя също се нуждае от помощ. Бих казал, че е на ръба на нервен срив. А после, ако можеш, се свържи с колегите в Слау. Нужен ми е адреса и телефона на мисис Нора Уайтли. Тя преподава трудово обучение. Има син на девет години.

После лакомо захапа сандвича до средата, след което вдигна слушалката и пак набра един номер.

— Мис Белрингър? Случайно да знаете дали приятелката ви е познавала някого с името Анабела?

Последва дългичка пауза, а накрая отрицателен отговор.

— Да не би случайно да е мисис Трейс?

— О, не, името й беше Беатрис. Тя се наричаше Бела, тъй като го смяташе за по-ефектно.

— Но мис Симпсън знаеше ли го?

— Разбира се. Спомням си, че веднъж ми каза каква грешка е това. Смяташе, че Беатрис е хубаво име, а Бела — доста простовато. — Спря, за да си поеме дъх. — Преди години в часовете ми по музика идваше една Изабела. Непорочно дете. Май сега е монахиня… Успях ли да ви помогна с нещо?

Барнаби й поблагодари и затвори телефона. За момент бе забравил, че мис Симпсън е била учителка повече от четиридесет години. Макар и това име да се среща сравнително рядко, имаше вероятност поне една-две Анабели да са минали през ръцете й, ярко изпъкващи сред незабележимите Джийн, Джейн, Джоан и Джун. Но пък споменът за това име е бил активиран от една блудстваща двойка. На каква ли възраст са започвали да го правят хората преди двадесет, тридесет, четиридесет години? Може би на възрастта, на която започват и сега. Някои неща никога не се променят.

Но защо „бедната Анабела“? Той отпи още една голяма глътка от кафето, докато наблюдаваше с периферното си зрение един плъзгащ се надолу паяк, който се люшкаше напред-назад на паяжината си. Изоставена ли е била? Покварена? Мъртва? Барнаби се замисли за всички типове хора, които една осемдесетгодишна жена маже да е срещала в дългия си, достойно изживян живот. И другите, за които е чувала. И още — за които е чела. Инспекторът въздъхна. Отхапа пак от сандвича си и погледна истината в очите — на практика „Анабела“ би могло да означава всичко.

— Да помогна с нещо, сър? — обади се Трой.

— Да. — Барнаби изпразни съдържанието на голямата си чаша. — Можеш да ме откараш до редакцията на вестник „Ехо“. Искам да прочета онова, което се знае за смъртта на Бела Трейс.

— Нали не смятате, че има някаква връзка?

— На този етап нищо не смятам. Но смъртта й е необичайна. В същия малък регион е и са замесени същият кръг от хора, на които сега трябва да гледаме като на заподозрени. Това не може да се пренебрегне. Така че допий си чая и да се заемаме сериозно със задачата.

 

 

В сутерена под канцелариите на „Костън Уийкли Ехо“ Барнаби бе посрещнат от възрастен мъж, който изглеждаше не по-малко неразривна част от обстановката, отколкото и древните зелени архивни шкафове и ръждивите водопроводни тръби, виещи се покрай стената. Имаше и огромен бойлер, вече бездействащ и тих.

Инспекторът помоли за изданията от септември и октомври миналата година. Старецът се затътри към картотеката и после пак обратно. Не проговори, нито пък помести от устата си зле свитата, незапалена цигара. Няколко късчета червено-кафяв тютюн паднаха върху вестниците, докато му ги подаваше. Барнаби ги отнесе на една маса за четене до прозореца. Светлината бе слаба, тъй като стъклата бяха дебели, почти непрозрачни. Под акомпанимента на шума от стъпки на горния етаж, той бързо прегледа първите два броя. За разследването на смъртта на мисис Бела Трейс пишеше в третия. Статията беше обширна и заемаше повече от половин страница.

Ловната група била малка, както става обикновено: Хенри Трейс; Дейвид Уайтли (който беше описан с деликатни, макар и напълно излишни думи, като помощник на мистър Трейс), доктор Тревър Леситър, приятел на мистър Трейс, а също така и негов личен лекар; мисис Трейс; мис Филис Кадел и двама съседи-земевладелци — Джордж Смолет и Фредерик Лоули; плюс двама викачи: Джим Бърнет, момче от фермата и Майкъл Лейси — младеж, приятел на семейството.

Ясно е, че мисис Трейс е била на няколко метра от ядрото на групата, когато станала злополуката. Както винаги в подобни случаи, сведенията на присъстващите бяха объркани и понякога противоречиви. Доктор Леситър смятал, че се е спънала и вече е падала към земята, когато се чул изстрела, с което е имал предвид, че тя се е препънала и паднала върху пушката си. Преди това вече веднъж се била спънала в корен на дърво. Докторът признава, че този по-ранен инцидент е допринесъл силно за мнението му относно смъртта на мисис Трейс. Майкъл Лейси казал, че първо се чул изстрелът, но след като е бил разпитан по-подробно от следователя, вече не бил толкова уверен. Другите от групата нищо не забелязали до момента, в който видели мисис Трейс да лежи просната на земята.

Мистър Трейс, в отчаяния си опит да стигне до жена си, извил инвалидната си количка прекалено бързо и се преобърнал. Отвсякъде тичали кучета, суматохата била голяма. Майкъл Лейси, който в онзи момент бил най-близо до мисис Трейс, притичал до нея, но докторът му наредил да не докосва ранената жена, а да изтича и се обади за линейка.

В показанията си доктор Леситър казал, че мисис Трейс вече умирала, когато отишъл при нея. Никой нищо не можел да направи. Тя не проговорила, изгубила съзнание почти веднага и малко след това починала. Имаше и подробности около аутопсията, описващи ъгъла, под който куршумът е навлязъл в сърцето и е напуснал тялото, като е разцепил гръбначния стълб. Друго твърдение на доктор Леситър и мистър Трейс е, че по време на злополуката всички останали членове на компанията, с изключение на Джим Бърнет, са били или зад, или вляво на мисис Трейс и затова не било възможно те да са изстреляли фаталния куршум. Джим, макар и пред тях, е стоял на близо тридесет метра от дясната й страна.

Въпреки че, според инструкцията на мистър Трейс, двамата викачи по-късно се върнали на мястото, за да издирят гилзите, поради гъстата растителност не успели да открият нищо. Следователят изказал съболезнованията си на опечаления съпруг и класифицирал смъртта като „нещастен случай“.

Барнаби прочете повторно статията. Тя бе написана много ясно, всичко изглеждаше изказано точно и недвусмислено — и все пак нещо го тревожеше. Тук се таеше нещо, което не беше съвсем наред.

Той върна три от вестниците на съсухрения старец — който прояви още по-малко желание да ги прибере, отколкото бе имал да се раздели с тях в началото — и си показа полицейската карта.

— Бих искал фотокопие на тази статия — каза той, описвайки кръг около мястото с подробностите от разследването.

— Ха! — Древните кокали на стареца се събудиха за живот. — Не може! Това е от картотеката!

— Така ли? — Барнаби погледна свирепо към описания кръг и поклати глава. — Не знам какво става с този свят — всичко върви с краката нагоре!… Надявам се да е готово до четири часа, ако ви е удобно.