Каролайн Греъм
Провинциални убийства (21)

Пета глава

Дейвид Уайтли отвори вратата на къщата си — беше с работните си панталони, риза с петна от пот и държеше водна чаша пълна с уиски. Въведе ги в дневната и изключи гърмящата уредба („Мост над неспокойната вода“ на Саймън и Гарфънкъл). Покани ги да седнат и предложи на Барнаби „малко Джеймсън“. След като предложението му бе отхвърлено, той пресуши чашата и си сипа втора. Ръката му бе твърда като скала. Гласът му беше спокоен и ясен, и въпреки че докато бяха там, изпи и трета чаша, нито движенията на ръцете, нито гласът му се промениха.

— Знаете ли какво се е случило, господин Уайтли?

— Да, спрях с колата и питах един от насъбралите се пред „Блек Бой“. Сборище от вампири.

Барнаби го попита какво е правил следобеда. Уайтли седеше в един дървен люлеещ се стол и се поклащаше напред-назад, докато ги изучаваше. Фигурата му бе несъвместима с това традиционно убежище за старите и немощните. Имаше нещо изключително властно в неговата мъжественост, в светлата му красота и грубоватата сексуална привлекателност. За него най-подходящо би било сравнението с някой езически бог, който опложда и съживява земята.

— Наблюдавах самосвала до към три-три и половина… — каза той, — после закарах един комбайн до Геслър Тай. След два-три дни ще започнем жътвата. Вероятно няма да е в събота — нали ще има сватба. По-скоро в неделя.

— В неделя?

— О, да. Започне ли жътвата, край на почивните дни.

— Вие изобщо познавахте ли мисис Рейнбърд?

— Само съм я виждал. Не общувам много с хората от селото. Ако изобщо… се срещам с някого, то е в кръчмата „Бул“ край пътя към Геслър. Или в Костън.

— Но не по-близо до дома? — деликатно измърмори Барнаби.

— Не. Знам какво сте си помислил онзи ден, инспекторе. Кухнята на Тай Хаус. Но не е така, повярвайте ми. Поне за момента не. Да ви кажа, не мисля, че нашата Кейт е толкова студена, за каквато се представя. Пак ще опитам, когато вече е омъжена и спокойна.

 

„Този няма нужда да посещава «Каза Нова»“, помисли си Трой, като по изключение си призна, че може да съществува и друга мъжка персона, почти толкова привлекателна за жените, колкото неговата собствена.

Барнаби огледа стаята и забеляза на камината една детска снимка, чието стъкло представляваше мрежа от пукнатини.

— Когато се срещнахме в кухнята, останах с впечатлението, че нещо ви е потиснало — каза той.

— Мен ли? Сигурно се шегувате. Мен нищо не може да ме потисне. — Погледна предизвикателно Барнаби. — Доктор Джеймсън лекува всички болежки. — Вдигна чашата си, но размисли и поне засега се отказа.

„Уайтли е от типа мъже — помисли си главният инспектор, — които използват загубата на детето си, за да предизвикват състрадание в играта с женския пол, но които никога не биха признали бащинската си привързаност пред представител на собствения си пол.“

— А след като закарахте комбайна? — продължи разпита той.

— Отпътувах обратно към Тай Хаус с „Ленд-Роувъра“, взех горкото куче на мис Симпсън и го закарах при ветеринаря. Катрин не искаше той да идва в къщата. Според мен това отдавна трябваше да сме го направили, обаче тя продължаваше да се опитва да го храни. След това…

— Един момент, мистър Уайтли. Бяха ли си мис Лейси и мистър Трейс у дома, когато взехте кучето?

— Да.

— По кое време казахте, че е било това?

— Май някъде към четири и половина-пет. Само зърнах Катрин. Когато влязох, я видях да тича нагоре по стълбите — предполагам да не ме види как го отвеждам. След като оставих кучето, се прибрах тук, сипах си питие и вие се появихте.

— Той притежава и силата, и ръста за такова нещо — каза Трой секунди по-късно, докато пресичаха пътя и се отправяха към Тай Хаус. — А в такова голямо имение като на Трейс кой би могъл да знае къде е той през половината от времето? Всъщност помислих си го, сър… докато го разпитвахме за първото убийство… нали знаете, двойката в гората. — Окуражен от мълчанието на Барнаби, той продължи. — Искам да кажа, какво би го спряло да отдели половин час за едно бързо чукане, когато е на мили разстояние откъдето и да е? Вземете днешния ден… може да е оставил за малко самосвала или да е забутал комбайна в най-близкото поле, вместо да го закара в Геслър Тай, върнал се е в селото и е очистил мисис Рейнбърд. Жалко, че нямаме никаква представа за мотива.

Барнаби, който имаше даже доста добра представа за мотива на убиеца, пристигна за пореден път в оранжево-розовата къща на Трейс. Катрин Лейси отвори вратата. Изглеждаше много бледа и даже и да не бе станал свидетел, на неотдавнашната сцена в Холи Котидж, Барнаби пак щеше да се досети, че скоро е плакала. Ала тъгата не бе сложила отпечатък върху забележителната й красота. Виолетовите й очи изглеждаха много големи, пълни със сълзи. Носеше безупречно бяла ленена рокля и сандали без ток. Погледна ги тъжно и каза:

— Заповядайте, ние сме в кухнята.

Когато главният инспектор влезе, Хенри завъртя количката си и прекоси стаята.

— Какво всъщност се е случило, Барнаби? Не може да е истина, че момчето на Рейнбърд е нападнало майка си?

— Истината е, че мисис Рейнбърд е убита, сър. По особено жесток и отблъскващ начин.

Хенри се обърна слисано към годеницата си.

— Виж, скъпи — гласът й звучеше нежно, но решително, — сега… не можем… просто трябва да изчакаме.

— Катрин смята, че трябва да поотложим венчавката. Нелепо е. Поканили сме сто души. Доставките са уредени. Утре ще разпъваме голямата палатка. Къщата е пълна с подаръци…

— Имах предвид за седмица–две. Докато тази ужасна история се позабрави. А може би дотогава Майкъл ще промени решението си и ще дойде.

— Откога твоят брат… — избухна той. Барнаби си помисли, че за Хенри Трейс не е характерно да признава съществуването на семейни недоразумения, а още по-малко пък да го показва пред съвсем непознати хора. Днес той изглеждаше по-стар. Под очите му имаше кафеникави сенки, изглеждаше разсеян. — Не искам и да чувам за това, Катрин! Изключено! Все пак, това няма нищо общо с нас.

— Мога ли да попитам и двама ви какво правихте днес следобед, мистър Трейс?

— Ние ли? Ами организирахме нещата за събота — отговори Хенри. — Днес не ходих в офиса. Сутринта двамата с Катрин подреждахме сватбените подаръци в голямата трапезария, после обядвахме и накрая решихме къде ще сложим палатката, после Катрин отиде за гъби…

— За гъби ли? — Барнаби си спомни малката купчинка на входа на Транкилада.

— Да. Има някои от онези плоските недалеч от Холи Котидж — каза момичето, — а също и пачи крак. Имат превъзходен вкус. Не като ония ужасии, дето се продават из магазините. Исках да приготвя омлет за вечеря.

— Такива имаше и пред входа на мисис Рейнбърд.

— Да — тъкмо щях да стигна и до това. Последния път, когато я видях…

— Кога беше това?

— Вчера на събранието на Енорийския съвет. Даде ми рецепта за гъби с кетчуп и аншоа и аз й казах, че когато пак събера, ще й донеса няколко. И аз отидох там и почуках, но никой не отвори, и тогава ги оставих на стълбата и си тръгнах. Сега просто не мога да не мисля за това… Може би дори… Но беше толкова тихо… Помислих си, че е излязла, разбирате ли. — Тя повтори думите си, изведнъж гласът й изневери и тя изплака: — Помислих си, че е излязла!

— Кейт — подаде й ръка Хенри.

Тя я стисна и през плач занарежда:

— Всичко се обърква… Точно както ти казах оня ден… Всичко ни се изплъзва.

— Хайде, скъпа, трябва да престанеш. Моля те! Говориш глупости.

Барнаби отиде до масата с гъбите. Взе една и я помириса. Кошницата бе голяма и само наполовина пълна, но все пак в нея имаше доста гъби.

— Сигурно доста време ви е трябвало да съберете толкова много?

— Не чак толкова. Мисля, че някъде около половин час.

— А кога беше това?

— Тръгнах оттук… в колко часа беше, скъпи? Към три и петнадесет и се върнах четиридесет и пет минути по-късно…

— Казвате, че растат близо до Холи Котидж. А случайно да сте се отбивала там?

— Да, влязох в къщата. Мислех, че Майкъл може да… — Спря, улавяйки погледа на Хенри. — Както и да е, беше загуба на време, защото него го нямаше.

— Това преди или след като брахте гъбите ли беше?

— След това.

— С други думи между четири и четири и половина?

— Май да.

Тя не спомена по-късното си посещение и драматичната разправия и тъй като времето на отиването й там нямаше отношение към настоящия разпит, Барнаби също сметна за ненужно да я споменава. Нямаше никакво съмнение, че Хенри няма да го одобри.

— А вие бяхте ли тук, когато мис Лейси се върна?

— Да. Бях със Сам… момчето, което се грижи за поддръжката и помага в градината. Разопаковах розите на Катрин, а той смесваше торф и костно брашно, за да подготви почвата. Направихме си чай. Кейт позвъни в къщата на Филис да провери дали не иска да се присъедини към нас, но тя предпочете да продължи със закачането на пердетата и разопаковането на вещите си.

Барнаби попита:

— Мис Кадел окончателно ли се премести, сър?

— Не съвсем. Тази вечер ще спи тук. Мисля, че за последен път.

На Барнаби му беше трудно да разнищи смесицата от емоции в гласа на Трейс: облекчение, задоволство и нещо повече от обичайното безпокойство.

— Може би ще бъдете така любезен да ни посочете пътя към къщата? — попита главният инспектор.

— Малко трудно е за обяснение — каза Катрин. — Аз ще ви заведа дотам.

Когато тръгнаха, Барнаби каза:

— Мис Кадел ще оставя на вас, сержант. Вие знаете какво ме интересува. А после отново пробвайте в Холи Котидж. Ще бъда на местопрестъплението. Елате там, когато свършете.

Проследи ги с поглед как прекосяват ливадата към тополовата горичка; раменете на момичето бяха леко приведени, а вечерният бриз развяваше тъмните й коси. Трой вървеше до нея малко по-близо от необходимото, засипвайки я с поток от думи, ако се съдеше по светналия му от оживление профил. От време на време подръпваше черния си кожен блузон и приглаждаше косата си. Барнаби тръгна обратно към Транкилада.

Там кипеше работа. Вече бе приключило основното събиране на улики. Полицаят, отговарящ за резултатите, бе отбелязал доста подробности. Всичката кръв се оказала на мисис Рейнбърд. Под ноктите й имало влакна, което предполага, че убиецът е бил с някакъв чорап на главата. Сапунът в банята бил зацапан с кръв, следователно някой се е мил.

Барнаби влезе вътре и нареди на инспектор Мофат да се заеме с връзките с обществеността. Тъкмо свърши това, когато навън спря микробусът с видеотехниката и един униформен полицай се появи при тях с думите:

— А, вие сте се върнал, сър. Имате съобщение от някаква си мисис Куайн. Каза да ви предам, че видяла някой си Майкъл Лейси да приближава към къщата откъм горичката и да се държи много подозрително…

— Всъщност и ние видяхме мистър Лейси в горичката, но се държеше по напълно обичаен за него начин. Благодаря все пак. Отнесоха ли тялото?

— Тъкмо го изнасяме, сър — отвърна полицаят, но обясненията му бяха напълно излишни — ахканията и мърморенията се чуваха поне на километър.

— Вече във външните постройки ли сте?

— Все още не, сър. Току-що започнахме с кухнята.

— Добре.

Барнаби напусна къщата, насъска репортерските хрътки (двамата, които бяха там отпреди, плюс нови петима и един телевизионен екип) към инспектор Мофат и се върна при колата, за да изчака Трой. Грабна колкото можа от папките на мисис Рейнбърд, които бяха в сантиментално розово и синьо и една от тетрадките, заключи се на задната седалка и започна да чете.

Първо прегледа тетрадката. Всяка страница приличаше много на предишната. Хора, обозначени само с инициали, на места украсени с червена звездичка. Изглежда, никой не е правил нищо необичайно.

Разхождали се, разговаряли, ходили на гости, използвали телефонната кабина. Всеки от тях прихванат от вездесъщия поглед на силните лещи на мисис Рейнбърд.

Барнаби остави тетрадката до себе си и започна с папките. Веднага разбра, че първоначалното му предположение за тавана се оказва правилно. Очевидно мисис Рейнбърд е имала разумен подход към заниманието си. Барнаби се поколеба дали да не използва думата „марксистки“, за да опише такова индивидуалистично, антиобществено занимание като изнудването, но без съмнение исканията на жената са били повече от разумни. Хората са плащали колкото могат. От всекиго според възможностите.

Един човек доставял (Барнаби се върна назад и го провери) яйца и зеленчуци два пъти седмично през последните десет години. Друг пък дървен материал. Преди няколко месеца тези доставки секнали и мисис Рейнбърд бе теглила черта отдолу с дамите: „Починал“. „Бедният човечец“, помисли си главният инспектор, като се зачуди какво ли прегрешение е извършил старецът. Вероятно нищо твърде ужасяващо. Представите за добро и зло в едно малко селце, особено сред по-възрастните му жители, често изглеждат старомодни на по-младите хора. Той отвори друга папка. Две лири седмично в продължение на три години, после нищо. Сигурно жертвата си е плюла на петите. Принудила се е да напусне мястото като единствен начин да избегне плащанията. Продължи. Петдесет лири месечно. Една лира седмично. Редовна поддръжка на поршето на Денис. Гладене — изпълнено; храсти — доставени. Кой би си помислил, че в село от триста души ще има толкова грешници?

Но, разбира се, имаше го и погребалното бюро „Браунс“. И лигавият Денис, който обикаляше Костън и околностите му, ходеше при опечалените и им предлагаше мазнишката си утеха. Когато изпитват мъка, хората не си мерят приказките, а и разнасят клюки на погребенията. Добре се припечелва там. Двамата с майка му очевидно са покривали доста голям район.

Барнаби взе последната розова папка, ей така, без каквото и да е предчувствие. Нямаше представа, че с това ще уцели шестицата.

„Сега вече няма нужда да се чудя — помисли си той, като проследи с поглед дългата колона от цифри — откъде се е взела сребристата кола или дяловото участие в погребалното бюро“. Номер 117С бе плащал с хиляди. Дори и преди да погледне датата на първото плащане, той знаеше какво е открил. Не са много престъпленията, които биха могли да изискат такива огромни парични обезщетения. Всъщност, май възможността е само една. Той усети прилив на емоции, прекалено силен, за да може да се нарече задоволство. Почувства се на върха. Ненапразно убийството на Бела Трейс не му бе давало мира. Вярно, че не разполагаше и с най-дребното доказателство при наличието на толкова много присъстващи, които до един настояваха, че е било просто злополука. В продължение на цяла седмица Барнаби бе премислял и прехвърлял в съзнанието си всички факти, докато накрая случаят започна да не му дава мира, като дете, което няма търпение да си разкаже историйката. И ето че правотата на предположенията му бе доказана. Леко потропване по прозореца на колата го извади от транса.

— О, Трой. — Той излезе и тресна вратата. — Видя ли се с мис Кадел?

— Да. Каза ми, че цял ден е била в новата си къща. После, както ми казахте, отидох в Холи Котидж, но там все още няма никой. — Той се забърза, за да влезе в крачка с Барнаби. — Изглежда, че мистър Трейс има безкрайно голям запас от къщи. На някои хора им трябва цял живот да си купят…

— Нали ще ми покажеш къщата на Филис Кадел?

— Ами тя сега не е там, шефе. Излезе заедно с мен. Отиде да вечеря със семейство Трейс.

— Добре. — Барнаби пресече пътя. — Как изглеждаше?

— Ами тя, естествено, не знаеше за убийството. Като й казах, като че ли се развесели. Много се смя, но смехът й беше… не знам как да го кажа… всъщност мисля, че беше пила.

Филис Кадел стоеше до прозореца в стаята, където я бяха видели за първи път. Когато те влязоха тя се обърна и веднага щом Барнаби зърна лицето й разбра, че подозренията му са правилни. Той пристъпи напред.

— Филис Кадел, арестувам ви като заподозряна в убийството на…

— О, не! — Тя се обърна и побягна към другия край на стаята. — Не сега… не сега!

После покри лицето си с ръце и започна да пищи.