Каролайн Греъм
Провинциални убийства (3)

Втора глава

„Самаряните“ не приеха запитването му особено възторжено. Не че Барнаби очакваше нещо по-различно. Както обикновено, не можеше да се изкопчи и дума от тях. Ето защо, след повторното си обаждане, в седем часа вечерта той се вдигна и лично отиде в миниатюрното им убежище — къщичката се намираше в малка улица зад магазин „Уулуърт“. За целта си беше лепнал подходящо разтревожено изражение на лицето.

Зад бюрото в приемната седеше възрастен мъж с два телефона пред себе си. Слушалката на единия беше прилепнала към ухото му. Покри я с ръка и прошепна на Барнаби:

— Моля, седнете.

Продължи да слуша, като от време на време кимаше тъжно. Накрая затвори телефона и запита:

— Вие ли сте човекът, който искаше да се види с Тери?

Барнаби, който смяташе, че възрастният мъж е Тери, кимна.

— Точно така. Разговаряхме в петък.

— А вие сте?… — не довърши „самарянинът“, докато разлистваше страниците на един дневник.

— Бих предпочел да не казвам името си — отвърна съвсем искрено Барнаби.

Телефонът отново иззвъня и почти едновременно жена на средна възраст и момиче излязоха от една съседна стая. Двойката си стисна ръце. Барнаби се обърна към жената, която измърмори:

— Добър вечер.

После излезе. Момичето стоеше в очакване. Мъжът на бюрото се усмихна и с жест ги насочи един към друг.

Момичето беше красиво и грациозно, а по раменете му се спускаше водопад от блестяща руса коса. Беше облечено в елегантна карирана рокля, а около врата й се открояваше огърлица от сребърни топчета, подобни на мъниста. Барнаби не можеше да не я сравни със собствената си дъщеря, която при последното си гостуване у тях носеше нарязани джинси, старо кожено бюстие, а косата й приличаше на грива, окичена с пайети.

— Заповядайте вътре, за да поговорим — предложи момичето и го въведе в стаята.

Там имаше удобно кресло, пейка до стената и чамова маса, в средата на която се открояваше бурканче с маргаритки. Барнаби седна на пейката.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Беше дошъл тук без план, осланяйки се на способността си да импровизира. Не можеше да пренебрегне възможността Тери да е обигран професионалист като него. Благославайки добрия си късмет, той меланхолично й се усмихна и показа полицейската си карта.

— О! Но ние сме… не мога… Какво желаете?

— Разбрах, че вие сте разговаряла с Емили Симпсън миналия петък вечерта.

— Съжалявам, но ние не обсъждаме с никого клиентите си — заяви тя вече с по-твърд тон. — Дружеството ни държи на дискретността.

— Аз, разбира се, оценявам това — отвърна Барнаби, — но в случай на смърт…

— Смърт ли? Ужасно! Нямах ни най-малка представа, че ще се самоубива. Работя като доброволка тук само от няколко седмици… Все още се обучавам, нали разбирате… — Думите й се гонеха и застъпваха притеснено. — Само ако знаех… Но другите двама колеги водеха разговори и бяха на другата линия и аз си помислих, че ще се справя… Имам предвид с мис Симпсън…

— Чакайте малко!

Сега девойката бе заприличала на малко момиченце, което едва сдържаше сълзите си.

— Доколкото знаем — продължи Барнаби, — не става въпрос за самоубийство. Единственото известно на този етап е, че обстоятелствата са подозрителни.

— Така ли? С какво по-точно?

— Просто бих искал да ми кажете, ако желаете, какво си спомняте от това обаждане.

— Съжалявам, не мога да го направя. Трябва да проверя…

— Разговарях вече с началника ви — господин Уейнрайт — и ви уверявам, че в този случай правилата могат да се пренебрегнат — успокои я инспекторът с бащинска усмивка.

— Ами… Не знам…

— Не бихте желала да възпрепятствате полицейско разследване, нали? — спокойно заяви Барнаби със сериозно изражение.

— Разбира се, че не.

Погледна към отворената врата. Барнаби седеше търпеливо и се надяваше тя да си спомни любезния жест, с който „самарянинът“ зад бюрото ги беше запознал. Накрая лицето й се разведри и тя каза:

— Спомням си обаждането на мис Симпсън. През онази вечер имахме само около три… Да, долу-горе толкова бяха.

— Добре. Каквото си спомняте. Не бързайте.

— Да, тя каза нещо като: „Трябва да поговоря с някого. Не знам какво да правя.“ Разбира се, страшно много хора започват по този начин… След това я попитах дали иска да каже името си, защото това не е задължително и някои клиенти не искат, но тя си го каза. И аз й вдъхнах кураж, знаете… и зачаках. — Направи пауза и после добави със затрогващо чувство за собствената си значимост: — По-голямата част от работата ни е просто да седим и да чакаме.

— Разбирам.

— След това каза: „Видях нещо. Знам, че трябва да го разкажа на някого.“

Барнаби автоматично застана нащрек.

— И каза ли какво е то?

Тери Бейзли поклати отрицателно глава и допълни:

— Каза само, че е нещо невероятно.

Барнаби сметна, че това нищо не значи. Старите моми и ергени имаха склонността да гледат дори и на най-дребния инцидент като на нещо невероятно — ако можеше да се вярва на писмата, публикувани в местната преса. Те започваха винаги с: „Бях абсолютно слисан, когато видях /чух/забелязах/ изпитах…“

— А след това някой дойде при нея.

— Какво?! — възкликна инспекторът и се приведе напред.

— Тя каза, че трябва да прекъснем, защото някой потропал на вратата и аз отвърнах, че ще сме на разположение цялата нощ, ако иска пак да позвъни. Но не е звъняла.

— Откъде знаете?

— Проверих в книгата, когато пристигнах на другия ден.

— И тя затвори телефона, преди да отиде да отвори вратата?

— Да.

— Не каза ли коя врата?

— Не.

— Чухте ли кучешки лай?

— Не.

— И това е всичко, което си спомняте?

— Боя се, че това е всичко… Поне… — отговори натъжено момичето и повдигна вежди — очевидно се опасяваше, че го е разочаровала. Последва дълга пауза. Накрая допълни: — Съжалявам.

Барнаби стана.

— Ами, благодаря ви, мис…

— Бейзли. Винаги ме наричат Тери. Тук си говорим на малки имена.

— Благодаря ви. Оказахте ми неоценима помощ.

Докато му отваряше врата, тя каза:

— Имаше и още нещо… Знам, че имаше.

Той не се и съмняваше, че е така. Тери не приличаше на човек, който ще съчини нещо, само за да ти угоди.

— Вероятно ще се сетите в най-неочаквания момент — докато работите или миете чинии. Звъннете ми, ако си спомните нещо. През централата в Костън.

— Дори и ако не изглежда важно?

— Особено ако не изглежда важно — натърти той, затвори отново вратата и добави: — Разбирате, че всичко това е напълно поверително. И не бива да се обсъжда дори и с колегите ви, нали?

— О! — Отново я заглождиха съмнения. Изглеждаше по-притеснена от всякога. — Но аз трябва да запиша посещението ви в книгата!

— Просто ме впишете — усмихна се Барнаби и отвори вратата — като анонимен посетител, разстроен заради смъртен случай в семейството.

 

 

Беше почти девет часа. Главен инспектор Барнаби седеше на кухненската маса, срещу пълна чиния с жилави лентички, черни и блестящи като катран, заобиколени от спирали жълтеникавозелена каша.

— Дробът и зеленчуците май вече не стават за ядене, мили — каза мисис Барнаби, намеквайки, че някога може и да са ставали.

Том Барнаби обичаше жена си. Джойс беше мила и търпелива. Беше добър слушател. След работа той винаги разговаряше с нея, обикновено по случаите си, защото знаеше, че тя е изключително дискретна. И дори и след час и половина разговор изглеждаше толкова заинтригувана и загрижена, както и в самото начало. Беше на четиридесет и шест години, зряла и красива и все още харесваше онова, което сама шеговито наричаше „малко гушкане“. Беше отгледала дъщеря си с обич и строгост и заради работата му сама беше вършила повечето от нещата, които родителите би трябвало да вършат заедно — без изобщо да се оплаче някога. Поддържаше къщата чиста и уютна, вършеше по-голямата част от отегчителната работа в градината, а на него оставяше творческите и интересни задачи. Беше добра актриса и пееше като чучулига — и двата си таланта реализираше с много страст в местното аматьорско оперно и драматично дружество.

Единственият й недостатък бе, че не можеше да готви.

„Не — помисли си Барнаби, когато едно особено жилаво парче дроб лепна на небцето му. — Не може да се каже просто, че тя не умее да готви — проблемът е много по-сложен. Между нея и всеки пресен, замразен или консервиран продукт се получават някакви отрицателни химически реакции. Истината е, че храната и тя са във вечен антагонизъм.“

Веднъж я гледаше как прави плодов пай. Тя не просто премерваше и добавяше продуктите, а определено се бореше с тях, водена, както изглеждаше, от някакво ужасяващо предчувствие, че само готовността за незабавни военни действия би ги подчинила на желанието й. Ръката й се стягаше около податливата тестена топка в железен захват.

Когато Къли, дъщеря им, беше на около тринадесет години, успя да убеди майка си да посети готварски курс и вечерта след първия урок тя и баща й стояха до портата, стиснали палци, без да могат да повярват на късмета си. Мисис Барнаби тръгваше винаги с кошничка хубави неща, покрити със снежнобяла покривка, като момиченцета от приказките. Връщаше се три часа по-късно с малка жилава топка, гъсто набодена със стафиди, скърцаща като парче кюмюр.

Беше отишла няколко пъти, а след това се отказа — от любезност към учителката, както обясни тя. Горката жена — никога досега не беше преживявала такъв огромен провал! Съвсем логично бе да последват и няколко пристъпа на дълбока депресия.

Главен инспектор Барнаби поразрови кашата и лентичките и доразказа на жена си за мис Белрингър и мис Симпсън.

— Историята е доста заинтригуваща, скъпи — поотпусна плетивото си мисис Барнаби — прелестно пухкаво кълбо от копринено бежова вълна, — и добави: — Чудя се какво ли е видяла?

Съпругът й повдигна рамене. Небрежният жест не бе в състояние да я заблуди.

— Предполагам, че следващата ти стъпка ще бъде разговор с доктора.

— Точно така.

Барнаби остави ножа и вилицата си. Не можеше да се очаква повече от обикновени кухненски прибори за хранене.

— Сигурно ще говоря с него след вечерния му прием, така че може да закъснея. Няма нужда да се притесняваш и да поддържаш топла храната. Ще хапна навън.

 

 

— Можете да влезете.

Доктор Леситър бе определил среща на Барнаби в единадесет на следващата сутрин. Инспекторът влезе в кабинета за консултации и завари доктора седнал зад бюрото си, потънал до гуша в работа. По време на целия разговор пръстите му не спряха нито за миг: въртеше моливи, подреждаше и преподреждаше фармацевтични листовки, развиваше и навиваше ръкавелите си или просто барабанеше по бележника. Бързо погледна полицейската карта на главния инспектор.

— Да… Барнаби. — Подаде му я обратно. — Не мога да ви отделя много време.

Не го покани да седне. Главният инспектор обясни причината за посещението си.

— Не разбирам какъв е проблемът. Възрастна дама, лошо падане, сърцето не е издържало. Нещо съвсем обичайно.

— Предполагам, че сте посетили поне веднъж мис Симпсън през последните две седмици от живота й?

— Да, естествено. Не можете да ме хванете в нарушение, инспекторе. Ако имаше нещо, смъртта щеше да се докладва. Знам закона не по-зле от вас.

Без да коментира тази малко вероятна възможност, Барнаби го попита:

— Каква беше причината за посещението ви?

— През последните седмици жената страдаше от лек бронхит. Нищо сериозно.

— Но не е починала от бронхит, нали?

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам, доктор Леситър. Просто задавам въпрос.

— Причината за смъртта, настъпила няколко часа преди да я открият, е била сърдечна недостатъчност. Вече го заявих в смъртния акт. Синината беше голяма. Трябва да е паднала лошо. Подобен шок маже да се окаже фатален.

— Разбирам, че това е логично заключение…

— Диагноза!

— … и вие не бихте търсили нищо, което би го оспорило. Съвършено нормално при тези обстоятелства. Но ако се върнете мислено отново към оня момент, сещате ли се за нещо, което, може би… — затърси инспекторът най-тактичната фраза, — не пасва?

— Не!

Ала с непогрешимия си усет инспекторът веднага долови краткото колебание в гласа му. А също и нещо, което противоречеше на категоричното отрицание. Барнаби зачака. Доктор Леситър изду бузи. Главата му беше кръгла като ряпа, а бузите — червени като зимни ябълки. Носът му също беше червеникав; мрежа от фини пурпурни жилки се разстилаше по очните му ябълки. Под натрапчивия мирис на сапун, антисептици и мента главният инспектор долови лек дъх на уиски. Ръцете на доктор Леситър спряха и се отпуснаха върху шкембето.

Когато проговори, тонът му звучеше по-уравновесено — намекваше, че най-накрая е решил да се довери на Барнаби.

— Ами… имаше нещо… но едва ли си струва да се спомене… Усетих доста особена миризма.

— Каква по-точно?

— На мишки.

— Нищо чудно за стара къщурка като нейната. Особено ако не е имало котка.

— Не казах, че е имало мишки. Казах, че беше като от мишки. Това е най-близкото сравнение, за което мога да се сетя. — Доктор Леситър се изправи, макар и малко несигурно, на крака. — А сега ще трябва да ме извините. Предстои ми доста тежък ден.

Той натисна звънеца и секунди по-късно Барнаби се намери отвън. Приемната му беше зад къщата — прекрасна викторианска вила. Главният инспектор тръгна по дългата чакълена пътека и навлезе в тясна алея, обградена от глог и девесил. Денят беше хубав и слънчев. Той отчупи клонче глог и го задъвка, докато вървеше. В младостта му наричаха глога „хляб и сирене“. Спомни си как някога дъвчеше сладките зелени пъпки. Сега вкусът беше различен. Може би все още не му е дошъл сезонът.

Баджърс Дрифт беше разположен под формата на буквата „Т“. Надлъжната черта, наречена просто „жицата“, се състоеше от построени в полукръг общински сгради, няколко частни домове, кръчмата „Блек Бой“, телефонна кабина и просторна, красива къща в джорджиански^[1] стил. Последната беше боядисана в бледооранжев цвят, а едната й стена беше почти изцяло обгърната от огромна магнолия. Зад къщата имаше няколко стопански постройки и две доста големи силажни ями. Пощенската станция беше стабилна двуетажна сграда, която изпълняваше същевременно ролята и на селски магазин.

Барнаби зави по късата отсечка на Т-образната улица. „Чърч Лейн“ не беше дълга колкото „Улицата“ и по нея бързо се стигаше до полето — безкрайни акри пшеница и ечемик, разделени от разположени в триъгълник лозя. Сградата на църквата, строена от камък и кремък, датираше от тринадесети век, а залата към нея — от тухли и вече ръждясала ламарина — определено от двадесети.

Докато вървеше бавно, Барнаби все по-ясно усещаше, че някой го наблюдава. Непознат, попаднал в малко населено място, неминуемо става обект на голям интерес — забеляза не едно перде да трепва, докато минаваше покрай къщите. И макар че уличката зад него изглеждаше безлюдна, той усещаше някакво нарастващо напрежение в гърлото. Обърна се. Нямаше никой. Внезапно в краката му заиграха слънчеви зайчета. Вдигна поглед нагоре. От таванския прозорец на изискана къщичка, разположена близо до кръчмата, проблесна пречупена светлина и едно лице побърза да се скрие зад пердетата.

Мис Белрингър живееше в малка модерна къща в края на уличката. Барнаби пое по тясната пътечка, покрита с дебел пласт чакъл и на места — с гъста и буйна растителност. Рододендрони, лаврови храсти, хиперии, рози растяха на воля, без всякакъв ред и порядък. На предната врата имаше метално чукче с формата на метална биволска глава и бележка в прозрачно фолио, на която пишеше: „Чукайте силно“. Той почука силно.

Веднага след това един глас изпищя:

— Не така!

Последва силен трясък, сякаш нещо вътре се сгромоляса, чу се шум от тътрене на крака и мис Белрингър отвори вратата.

— Извинявайте, беше Уелингтън — каза тя. — Заповядайте, влезте.

Въведе го в претрупаната всекидневна и започна да събира купчина книги от пода. Главният инспектор се наведе, за да й помогне. Книгите бяха до една доста тежки.

— Вечно се катерят, нали разбирате. Не знам на кого му е хрумнало, че котките са много ловки. Сигурно въпросният човек никога не е имал котка. Моята постоянно бута и събаря какво ли не.

Барнаби забеляза Уелингтън — едър сивкаво-кафяв котарак, с четири бели лапи като ботушки — върху едно пиано. Името изглеждаше подходящо^[2], а и в лицето приличаше на стар ботуш — износен и сбръчкан. Следеше ги с очи как пренареждат книгите. Изражението му беше тайнствено и иронично. Котарак, който изчаква да удари неговият час.

— Моля — замахна с ръка мис Белрингър, като за малко не събори няколко, снимки. — Седнете.

Барнаби премести няколко нотни партитури, изрисувана керамична патица и панерче с карамелени бонбони от едно кресло и седна.

— Господин главен инспектор — започна домакинята, като седна срещу него на едно викторианско канапенце за двама и сви плътно колене (беше с медно кафяви три четвърти панталони за голф), — кажете ми какво открихте.

— Първото нещо, което вече знам със сигурност е, че вие бяхте права — наистина нещо е тревожело приятелката ви.

— Знаех си аз! — плесна се тя с ръце по бедрата и от брокатените й панталони се вдигна лек прах. — Какво ви казах!

— За съжаление като че ли няма начин да се установи какво точно е било.

— Кажете ми какво се е случило.

Докато Барнаби разказваше за срещата си с Тери Бейзли, очите му обхождаха стаята. Тя беше голяма и претъпкана от пода до тавана с книги, украшения, сухи цветя и растения в саксии. Три от рафтовете бяха заети от криминални издания на „Пенгуин’с“ с характерните бели и зелени обложки. Огромна примитивна каменна глава стоеше над камината, в единия край гордо се открояваше превъзходна стереоуредба „Куод енд Лин“, а до френските прозорци, наред със старинните предмети, висеше картина на Бен Никълсън^[3].

— И сега какво ще правим? — втренчи се в него тя с широко отворени очи и настойчив поглед. Седеше на самия ръб на канапето, готова на всичко.

Барнаби си даде сметка, че безрезервната й вяра в него започва да му лази по нервите. Тя очевидно го смяташе за фокусник. А неговото отношение към случая (ако изобщо имаше случай) беше все още неясно и недооформено. Не мажеше да й измъкне зайче. Дори не беше сигурен, че разполага с подходящата шапка.

— Нищо не можете да направите, мис Белрингър. Ще помоля полицейския лекар да огледа тялото. Но ще ми трябва вашето разрешение…

— Да, разбира се.

— Ако той не сметне за необходимо да се продължи разследването, това вероятно би означавало приключване на случая.

Беше очаквал тази новина да я съкруши; напротив — тя енергично закима с глава в знак на съгласие.

— Отлично. Собственикът на погребалното бюро се казва Браун. На „Керидж Стрийт“. Ще ви напиша бележка.

Направи го бързо, с помощта на автоматична писалка с широк писец, напълнена с туш, върху плътна, гладка, кремава хартия. После му подаде плика с думите:

— Няма да ви задържам. Нали ще ме уведомите за резултата? Добра работа свършихте, плавен инспектор Барнаби.

Барнаби сложи ръка на устата си и се изкашля, за да прикрие усмивката си.

Докато го изпращаше към вратата, мис Белрингър взе една от снимките в старомодни рамки и отбеляза:

— Това е Емили. Тук е на осемнадесет години. Тъкмо бяхме започнали да учителстваме.

Барнаби погледна избелялата кафеникава снимка. Беше правена в студио. Луси стоеше до една жардиниера, в която беше засадена палма. Емили седеше на стол. Гледаше право в камерата. Права светла коса, завита на кок, раздалечени очи, решително стиснати устни. Дългата до прасеца пола и бяла блузка бяха безупречни. Луси се беше усмихнала широко. Кокът й беше малко изкривен, а единият ръб на полата й леко висеше. Бе отпуснала покровителствено ръка върху рамото на приятелката си.

— Какво преподавахте? — запита Барнаби, като й връщаше снимката.

— Моята специалност е музика, а на Емили — английски език. Но, разбира се, преподавахме и почти всички други предмети. Така беше някога.

Когато приближиха входната врата, тя допълни:

— Няма го вече училището. Разделиха го на апартаменти и започнаха да го дават под наем. Напълниха го с ужасни лондончани.

— Между другото — обърна се към нея небрежно Барнаби точно преди да потегли, — приятелката ви имала ли си е проблеми с мишки в къщата?

— Мили Боже! Не! Домът й винаги светеше от чистота. Емили мразеше мишките. Навсякъде имаше капани. Желая ви приятен ден, господин главен инспектор.