Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (9)

Девета глава

От този момент под влиянието на Глин и Пейра, Стивън започна едно ново съществуване, изпълнено с упорита работа, коренно различно от досегашните му представи за артистичен живот. Джером Пейра, известен навсякъде в квартала „Плезънс“ като Татко Пейра, беше човек от скромно потекло. Родителите му, сега покойници, са били прости селяни — макар че той разказваше за тях с гордост — и са обработвали няколко хектара земя близо до Нант. Самият Пейра през трийсетте години работел като нисш държавен чиновник, а дните му минавали сред камари хартия и прашни счетоводни книги в Министерството на правосъдието. Само веднъж бил извън Франция — пътувал до Индия като трети писар на юридическа комисия. Там прекарвал цялото си свободно време сред палми и рожкови дървета в Зоологическата градина на Калкута, където гледал в захлас животните. Няколко месеца след неговото завръщане част от персонала в министерството бил съкратен и Пейра се пенсионирал с толкова мизерна пенсия, че едва му стигала за хляб. И тогава неочаквано, без никога да е показвал и най-малък интерес към изкуството, той започнал да рисува. Не само да рисува, но и спокойно да разглежда себе си като гениален художник, без да е взел дори един урок по рисуване в живота си. Той рисувал портрети на свои приятели, улици, грозни здания, сватби, фабрики в предградията, букети с цветя, държани от отсечени ръце, рисувал композиции в джунглата — голо женско тяло — гърди и ханш, на гърба на озъбен разярен тигър сред плетеница от лиани и палми, пълзящи растения, листа и клонки от папрат и орхидеи — една гора на въображението, сочна и великолепна, населена със змии и катерещи се маймуни, закачени една за друга като в мъртва хватка. По време на работата върху картината възбуденият и запотен Пейра, за да не изпадне в несвяст, бил принуден въпреки смъртния си страх от простуда да отвори прозореца за свеж въздух. Хората повдигаха рамене и се усмихваха на тези картини, които бяха изложени за продан по петнайсет франка всяка във витрината на неговата приятелка госпожа Хуфнагел, една уважавана вдовица, която държеше магазин за дамски шапки и към която Пейра изпитваше дълбоко уважение. С изключение на Наполеон Кампо, продавача на бои, който беше взел платна от Пейра срещу материалите, които му беше дал, и чийто таван беше почти пълнен с вехтории на борещи се за признание художници, никой не беше купил нито едно от произведенията на Татко Пейра, поради което той беше станал за съседите на улица „Кастел“ постоянен обект за присмех. Въпреки това Пейра продължаваше да рисува с тиха наслада. Често пъти попадаше в бедствено положение, но успяваше да допълни мизерната си пенсия по някакъв начин. Освен на окарината, с която свиреше за свое удоволствие, и на френския рог той можеше криво-ляво да свири на цигулка и на кларинет. Беше написал доста бележки на ръка, които, облечен в най-хубавите си дрехи, разнасяше от врата на врата из квартала.

ОБЯВА

ДЖЕРОМ ПЕЙРА

Художник и музикант

Уроци по музика за деца

Хармоника и солфеж

Събота следобед от 2 до 5 маса

Гарантиран бърз напредък. Родителите могат да присъстват по време на уроците. Месечна такса за ученик — пет франка. Броят на приетите ще бъде ограничен.

През лятото той използваше успешно и умението си да свири на френски рог. Свиреше всеки четвъртък следобед в оркестър, който очароваше медицинските сестри и техните пациенти в градините на Тюйлери. И когато нуждата го притиснеше твърде силно, той винаги можеше да се опре на един приятел от детинство на име Алфонс Биск, сега сладкар в „Плезънс“. Алфонс беше на средна възраст, набит и напълно плешив. Той беше този, който можеше не само поради сантименталните спомени от далечното им детство в Нант и поради картините, които от време на време Джером го насилваше да вземе срещу дълговете, да му осигури винаги порция пастет или пирожка с телешко.

В навиците и в начина на живот на Пейра имаше, както Стивън скоро се убеди, нещо простодушно и поразително оригинално, каквито бяха и неговите картини. Той имаше буден, търсещ ум, обогатен от плодовете на дългото ровене в трудните за разбиране томове, купени на втора ръка по пристанищата. Простодушният Пейра често изпадаше в наивни откровения по история, средновековна теология. Често говореше за Козма от Александрия, който в 548 година отхвърлил доктрината за кръглата форма на земята, а света Тереза от Авила атеистът Пейра спокойно беше приел за свой патрон.

Наред с тези странности той на дело доказваше себе си и с любимото си мото — смелият човек е добър другар. Изпреварваше Стивън и внасяше млякото и прясно изпечения хляб, оставяни всяка сутрин пред вратата от малкото момче на Алфонс. Когато скромната им закуска приключваше, той слагаше престилката и измиваше чиниите и чак след като беше дал вече вода и зрънца на дрозда, намерен от него на улицата в лапите на котката и държан вкъщи, докато му се оправи крилото, той беше готов за работа през деня. Нарамваше своя статив и кутията с боите и с голям ръждив чадър, за да го пази от падащи предмети, тръгваше пеша за някой отдалечен кът на предградията, към Иври, Шарентол или Паси, където, без да обръща внимание на непочтителните коментари на минувачите и на шегите на децата, които го дразнеха, се потапяше в чудото и магията да проектира върху платното някакво извънземно виждане на железопътна спирка, на трамвайна кола или на фабричен комин.

Всяка сутрин Стивън излизаше в един и същи час и бързаше към улица „Бивър“, за да използва силната светлина, която след изгрев струеше през капандурите на ламаринения покрив в студиото на Глин. Ричард, който никога не се щадеше, беше безмилостен, груб, та дори свиреп към другите при поставянето на задачи.

— Покажи ми на какво си способен — казваше той мрачно. — Ако за шест месеца не оправдаеш очакванията ми, ще те върна на Бога.

Моделът на Глин — Ана Монтел, беше жена на трийсет години, висока и енергична, с черна коса и мрачен цигански поглед. Тя беше румънска циганка, а предците й трябва да са били унгарци, макар че Глин я беше срещнал в отдалечената част на Северен Уелс. Кожата й беше грапава и тъй като винаги ходеше гологлава, с тъмна пола и зелена блуза, без ръкавици или палто, ръцете и бузите й бяха опърлени от острия есенен вятър, който метеше улиците откъм реката. Но плоското й лице с твърди очни кухини и издадени скули имаше силно излъчване. Тя се движеше из студиото по чехли, изпълняваше всички желания на Глин, внушени само с поглед, и беше най-тихата личност, която Стивън някога беше познавал. Ана можеше да позира по всяко време и с часове без почивка, след това, без да каже нито дума, излизаше от студиото и се отправяше към халите. Връщаше се с цял куп провизии, отиваше при малката печка, където правеше гулаш или вареше кафе в джезвето от син емайл със счупен чучур, което щеше да присъства по-късно в едно от най-известните платна на Глин — „Кафене Матинал“.

Макар че Глин нито веднъж не се опита да наставлява, не спираше с изискванията си за оригиналност, настояваше Стивън да се освободи от по-раншните си представи, насърчаваше го да наблюдава обектите със собствените си очи, а не както те се виждат в действителност или се представят от традицията.

— Прави това, което прави Пейра! — възкликваше Глин. — Той прави всяка картина абсолютно своя.

— Имаш високо мнение за Пейра.

— Мисля, че е велик — отговаряше Глин абсолютно убедено. — Той има пряко оригинално виждане на примитивен художник. Могат да му се смеят като на проклет стар глупак колкото си искат. Но след двайсет години ще се изтрепват да купуват неговите платна.

Работата беше тежка, а беше и студено. Рисуваха сковани от студ, а след всяка нова седмица ставаше все по-мъртвешки студено, защото Глин изповядваше спартанската теория, че никой не може да постигне своя максимум в атмосфера на комфорт. Стивън се раздели завинаги с предишната си представа, че рисуването е нежно, съблазнително изкуство.

Един ден, когато главата на Стивън се цепеше от болка и той чувстваше, че не може да продължи повече, Ричард с дълбока въздишка хвърли настрани статива.

— Дай да се разкършим! — заяви той. — Горната част на главата ми сякаш ще се отдели. Можеш ли да караш велосипед?

— Разбира се.

— Предполагам, че си участвал в обиколка на Оксфорд за свещеници със скорост четири мили в час?

— Мисля, че мога да се справя и с малко по-добро време.

— Добре! — зарадва се Глин. — Сега ще видим на какво си способен.

Те излязоха от студиото и тръгнаха към магазина за велосипеди в квартала, който се държеше от Пиер Бартело, стар колоездач състезател, достигнал някога до трето място в обиколката на Франция. Сега беше немощен, поразен от сърдечен недъг. Държеше малко разнебитено магазинче, пълно с велосипеди — едни бяха наредени в редица, а други — закачени на тавана в дъното, където беше приспособена и работилничка за ремонт на колела. Глин и Стивън влязоха вътре.

— Пиер — извика Глин и почука на касата.

Момиче на около деветнайсет години излезе отвътре. Беше твърде ниско, носеше черен пуловер, черна плисирана пола и беше обуло черни чехли на бос крак.

— Това си ти? — рече Глин.

— Кого очакваш да видиш? Кралицата на Шеба?

— Защо не си с цирка?

— Зимна пауза — изстреля тя неучтиво нов кратък отговор, разкрачена, с ръце на бедрата.

— Къде е баща ти?

— Откъртил го е.

— Хм! Стивън, това е Еми Бартело.

След като тя го изгледа настойчиво с безразличен поглед, той продължи:

— Искаме две колела за следобед. Да са добри, нали?

— Те всички са добри. Вземете двете от края.

Глин наведе въжетата, с които бяха закачени колелата, и докато Еми ги хващаше и завърташе енергично, Стивън я огледа. Имаше бледо и сърдито лице, ниско, леко изпъкнало чело, добре изразени вежди, широка уста с тънки устни. Носът й имаше хубава линия, но на самия край беше леко изкривен, особеност, по която можеха да я познаят. Като се изключеше бюста, доста подозрителен под тясната жарсена блузка, тя имаше фигура на млад, добре развит юноша. Тя се обърна неочаквано и забеляза, че Стивън я разглежда. Той почувства, че започва да се изчервява под хладния й самонадеян поглед — засрами се от дръзкото й държане.

Ричард търкаляше велосипеда към изхода.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Еми?

— Как бих могла? Дядо Господ ли ще седи в магазина? Благодаря ти за поканата, стар пияницо.

— Някой друг път тогава. Ще се приберем, преди да се мръкне — отвърна Глин.

Стивън последва Глин на улицата. Те се качиха на колелата и наклонен над извитите дръжки на кормилото, Глин поведе напред и се включи в движението по улица „Фобур Сен Жермен“, до вратите на Версай. Извън чертите на града увеличиха скоростта по равния прав път към Вил Авре. Ричард наложи лудо темпо, но от време на време се обръщаше назад. Сент Аполин, Понт Шартрен и Мьол бяха отминати бързо, след това отминаха и Жузие, и Оргевал. Най-после, когато навъртяха трийсет километра в затворения кръг, Глин спря рязко до един бюфет в малкото селце Лувесиен. Като дишаше тежко, той погледна критично към Стивън, потънал в прах и пот, но напълно освежен от вятъра. Той се усмихваше.

— Не е лошо, момчето ми. Ти не обичаш да се предаваш, нали? Това е качество, което може да ти помогне много. Влез да изпием по една бира.

В мрачния бар с нисък таван те взеха по едно хладно баварско пиво, което смаза като мехлем изгарящите им от жажда гърла. Глин всмука протеклата пяна от брадата си и въздъхна.

— Селският пейзаж около Лувесиен е подходящ за рисуване — размишляваше той. — Реноар и Писаро са имали навика да обиколят наоколо. Също и Сисле^[1]. Но следващия път ще отидем и по-далеч. Ще вземем Еми да определя темпото. Тя наистина умее да върти.

Споменът за срещата в колоездачната работилница все още измъчваше Стивън. Той каза твърдо:

— Тази млада жена ми направи крайно лошо впечатление.

— Не насилвай толкова много езика си, падре — разсмя се високо Глин. — Всъщност тя е малка евтина уличница. Твоят приятел Честър може да ти разкаже за това. Но е с характер. Отгледана е в циркова трупа и е обиколила цяла Франция. Върти се наоколо с множество млади проститутки. Пътува шест месеца в годината с цирковата трупа на Перо.

— Перо ли?

— Адолф Перо. Циркът беше известен като „Братя Перо“. Само Адолф оцеля. Срещал съм се с него. Твърде интересен екземпляр. Той ръководи един съвсем приличен цирк. Еми изпълнява един трик с велосипед. Смята се, че е твърде рискован. Тя има вулгарен език и ще ти даде възможност да разбереш това. Момичето няма полза от нас и знае, че нищо не може да вземе, но е невероятно суетна и иска да я нарисувам.

— Наистина ли?

— Това не може да стане. Не се интересувам от тези нисши типове. Но ме развлича да я насърчавам. Тя е една наперена, завършена малка курва.

Той изпи бирата си.

— Хайде да завъртаме пак педалите!

По обратния път те въртяха бавно в прохладната вечер. Глин беше в добро настроение — освободен от нервното си напрежение, припяваше откъси от уелски народни песни и беше напълно готов за работа през следващия ден.

Пред магазина за велосипеди той погледна часовника си и подсвирна.

— Закъснявам. Трябва да се срещна с Ана. Прибери и моето колело вътре като добър приятел.

Той подаде велосипеда си на Стивън и побягна.

С малко затруднение Стивън придвижи двете колела и влезе вътре в магазина. Както и преди, той беше празен. Стивън почука на касата и след като никой не се появи, бутна вратата, която водеше към вътрешните помещения, и в един малък тъмен коридор едва не се сблъска с Еми, която се връщаше в магазина. Външната врата хлопна и се затвори, като ги остави заедно, затворени в тъмнината на разстояние не повече от една етажерка. Съвсем объркан, той не намери какво да каже. Пулсът му започна да бие като чук. Тъй като тя стоеше до него толкова близо, че можеше да почувства дъха й, едно странно усещане накара гърлото му да се свие. Тя го наблюдаваше неподвижно и съвсем спокойно. Но тъй като причините за вътрешния му смут бяха станали напълно очевидни, тя му се усмихна хладно и критично.

— Какво, приятелче?

Двоякият смисъл на въпроса обви тялото му с гореща вълна. Последва пауза, в която имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. С неестествен глас той отговори:

— Исках да знаете, че съм върнал колелата.

— Доволен ли сте от ездата? — запита тя, като го разглеждаше с присвити очи, полуразвеселени от неговото вълнение.

— Да, благодаря!

Отново настъпи тишина. Тя не се помръдна. Най-после, с голямо усилие, той дръпна вратата и я отвори.

— Надявам се… — заекваше той като ученик. — … надявам се, че ще се видим отново.

Той се опитваше без успех да я отстрани от ума си. Но тя изплуваше отново в съзнанието му и това ставаше все по-често с настъпването на пролетта. Еми едновременно го привличаше и отблъскваше. Той жадуваше да я помоли да му позира, но все още не можеше да се осмели да направи това. Такава благоприятна възможност все не идваше. За него тя си оставаше една неразгадана загадка, която пораждаше странно безпокойство в душата му.

А времето минаваше с безгрижна бързина. Нарастването на деня и цъфтенето на кестените му напомни, че годината, определена като изпитателен срок, скоро ще изтече. Все повече и повече в писмата, който идваха от Стилуотър, от баща му, от Дейви и от Клеър се говореше за неговото завръщане с нарастваща настойчивост.

Дойде юли и непоносимо горещият въздух притисна отгоре града. Глин, който мразеше горещото време, го изтърпя две седмици, но след това изведнъж реши да замине за Бретан с Ана, да броди наоколо и да рисува Калверис. Семейство Ламбер вече се беше отправило в Ла Бол и сега оставаше Честър да се присъедини към тях. Пейра говореше, че иска да напусне Париж. Договорът за апартамента изтичаше през август и той планираше да отиде при чичо си в Оверн.

Ричард и Пейра настояваха Стивън да тръгне с тях. По той не можеше да приеме поканата. В едно от последните писма се чувстваше строгостта на енорийския свещеник, който изразяваше надежда, че Стивън няма да си позволи „да наруши собственото си обещание“ и няма да допусне да бъде задържан от „веселието и развлеченията на Париж“. След като го прочете, Стивън хвърли настрана четките си и излезе навън. Тръгна по улиците. Той би могъл да отиде в Боа, където винаги имаше прохлада под дърветата, но нямаше желание за това в сегашното си състояние на потиснатост и раздразнителност. Въпреки умората и състоянието си на крайно изчерпване той вървеше по цели километри из еднообразните улици на града. По пътя срещаше магазини и кафенета, които в началото бяха големи, но постепенно ставаха все по-малки. Бяха почти празни. В едно безлюдно кафене келнерът спеше на масата с глава, опряна на ръцете си. Стивън мина под железопътните мостове и по лъкатушещия път на големия Терминал, прекоси канали и като премина накрая и последната бариера, където някога са събирали митнически такси на влизащите в града, се спря на едно прашно пусто място извън чертите на Париж. Целият беше потънал в пот и си повтаряше наум:

— Боже господи, какъв живот! А баща ми си мисли, че животът ми се състои само от удоволствия.

По обратния път той се спря в пощата в „Плезънс“ и изпрати телеграма:

Дезмънд, Енорийството, Стилуотър, Съсекс.

Пристигам със сутрешния кораб, утре, деветнайсети юли.

Стивън