Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (53)

Четвърта глава

Трамваят се клатушкаше бавно. Наведен над вестника, той прочете с навъсени вежди вълнуващата бележка. Беше пет часа, когато стигна до „Кейбъл стрийт“. На ъгловата автобусна спирка, като крачеше напред-назад, го чакаше Глин.

— Мислех си, че ще мога да те хвана тук. Джени ми каза, че си излязъл — започна той и замълча, но очите му, неспокойни и загрижени, се вторачиха в Стивън. — Нека да пийнем по нещо.

— Предпочитам да се прибера у дома — отговори Стивън троснато.

— Не, не си отивай още — спря го Глин и го изгледа многозначително през рамо. — Първо трябва да ти обясня нещо.

Стивън се колебаеше, лицето му се втвърди, стана непроницаемо, след това, без да каже нито дума, той придружи Глин до кръчмата „Добро намерение“. Глин поръча два грога. Тромавите му жестове бяха натрапчиви и груби. На лицето му беше избила червенина, нещо от стария огън святкаше в очите му. Когато грогът дойде, той каза:

— Изпий го! Аз вече изпих два грога, докато се въртях наоколо да те чакам. Малко съм напрегнат, но нека това не те притеснява.

Стивън отпи една глътка от димящата течност, като се мъчеше да държи нервите си под контрол.

— И така, вече знаеш — каза Глин изведнъж. — Взех твоята картина „Горещина в Хампстед“ и я изпратих в Академията.

— Без да ме питаш?

— Ако бях те попитал, щеше ли да ми разрешиш да я взема?

— Не… никога!

Решителността на отговора накара Глин да хвърли бърз поглед към Стивън.

— И така, аз я взех. И това не беше необмислено действие. Вече бях говорил с трима членове на комитета — Стед, Елкинс и Протеро, всичките разумни хора и рядко добри художници. Не ме гледай така. Най-малкото имай приличието да ми разрешиш да ти обясня какво се случи.

— Продължавай тогава, за бога.

Глин също се беше изправил на нокти, почервеня още повече и с усилие овладя думите си.

— Вини ме колкото си щеш. Но помни, че съм действал с най-добри намерения.

Той замълча за момент, след това продължи:

— Заседанието на изборната комисия се състоя в единайсет часа тази сутрин. Ти може би си запознат с процедурата. Членовете седят в полукръг, а председателят е в средата, в една от галериите на „Бирмингам хаус“. Картините се внасят една по една и се поставят върху подиум. След това се гласува. Одобрението се изразява чрез вдигане на ръка. Тази година бяха представени дузина платна, в които нямаше нищо особено, най-обикновено изобразяване на пейзажи, натюрморти с цветя и скучни портрети. При тези обстоятелства гласуването не беше особено строго, каквото трябваше да бъде.

Глин се спря и прокара ръка през косата си.

— Ние вече привършвахме с подбора на картините, когато дойде ред на твоето платно „Горещина в Хампстед“ — между другото аз специално уредих нещата да станат по този начин. И мога да ти кажа — той удари с юмрук по масата, — картината действително направи впечатление! Настъпи една от тези паузи, които рядко се случват в залата. Всеки седи и си взема бележки. Бих могъл да кажа направо, че хората около мен бяха очаровани. Когато вдигнах ръката си, тримата младежи, за които ти разказах, ме последваха. След това се вдигна още една ръка и пета… всички от новата група, която встъпи в Академията.

Независимо от решимостта му да остане равнодушен, Стивън усети как краката му се разтреперват. В очите му се появи блясък, когато Глин продължи:

— Има друга група, която седи на първите редици в залата — старият сър Моисей Стенсил, мадам Дора Доунс, Каренгтън-Уудсток и Мънси Питърс. Те са старата гвардия. Стенсил не рисува нищо друго освен крави, той е нарисувал повече крави, отколкото всички художници, взети заедно. А Уудсток е кучкар със сърдечен характер, който е нарисувал всички възможни кучета в Англия и идва на заседанията в бричове и с широка бяла връзка. Мадам Дора прави вътрешната украса на сградите в Кенсингтън — трябва да ги видиш в Коледните приложения. Що се отнася до Питърс, той просто си е Питърс, нищо повече не може да се каже за него. Не съм очаквал тези хора да харесат твоята картина и това не ме безпокоеше. Има правило, че ако дори само един член на Кралската академия гласува за дадена картина, останалите трябва да се съгласяват. Имах усещането, че ти ще бъдеш одобрен, когато Стенсил внезапно се изправи, дотътри се до триножника, поклати глава и каза: „Искрено се надявам, че комисията ще помни своята отговорност пред нацията, преди да се отнесе положително към това платно. В действителност то е крайно необичайно за всеки, който дава оценка на рисуването“. Последва странна тишина. Малко след това мадам Дора също изказа своето становище: „Тя е в пълния смисъл на думата ужасно модернистична“. „А защо да не е? — казах аз. — Ние страшно се нуждаем от свежа кръв.“ „Но не и от този тип — намеси се Уудсток. — Направлението е напълно погрешно.“ Тази размяна на становища беше породила различия, гласуването беше спряно и Стенсил, все още изправен до картината, ме погледна. „Харесвате ли тази картина, господин Глин?“ „Много!“ „Не я ли намирате мъглява и неразбираема?“ „В никакъв случай.“ „Тогава бъдете така добър да ми кажете какво представляват тези безкрайно дълги езици в долната част на картината?“ „Това са хора, които се движат.“ „Приличам ли аз на тях, когато се движа по Пикадили?“ „Възможно не. Тези хора са по-млади от вас.“ „Наистина ли! Благодаря ви за това, че ми напомнихте за моята древност. А какво е посланието, което се съдържа в лявата част на преден план?“ „Това очевидно е магарето на един каруцар и една ръчна количка.“ „Не е възможно! — намеси се Уудсток. — Никога не съм виждал подобно животно. Копитните стави са предадени напълно погрешно.“ „Тя очевидно не представлява цветна фотография, ако това е вашият вкус. Но тя предава своя смисъл с голямо чувство.“ „Но това е рисунка извън правилата?“ „Умишлено е изпълнена по този начин с безкрайно умение. Не е ли този способ по-добър от сервилното изобразяване на природата, което мнозина от нас повтарят година след година?“

Стенсил трябваше да си е помислил, че визирам неговите крави. Той ме изгледа втренчено. „Няма да може да ме убедите да се откажа от граматиката на дизайна, която е възприета в рисуването от времето на Джото.“ „Сигурно в това се състои реакционният възглед. Когато някой се отклони от общото правило, вие го обвинявате.“

Старият човек явно губеше присъствие на духа. „Аз решително се противопоставям на това. В тази картина просто няма нито едно честно представяне на естествената човешка форма. Това не е картина, това е просто разплискване на бои.“ „Въпреки всичко, това е изкуство.“ „Не ми е ясно какво представлява изкуството — извика Стенсил. — Но много добре знам какво ми харесва. По дяволите, ние не сме тук, за да ставаме за посмешище или пък да позволяваме някакви си художествени авантюристи да хвърлят кутия с боя в лицето на обществото. Нито един нормален британец не би харесал подобна картина.“ „Съгласен съм. И вие не бихте могли да й направите по-голям комплимент.“ „Наистина, сър. По този начин вие поставяте под съмнение националния вкус.“ „Естествено. След една диета от вашите крави и кучетата на Уудсток той очевидно трябва да страда от хроническо разстройство.“

Знаех, че отидох твърде далеч, но кръвта ми се вдигна в главата и не можах да се овладея. Тогава президентът се намеси: „Настоявам да се запази реда, господа! Всичко това представлява грубо нарушение на реда! Ако трябва да организираме дискусия относно тази картина, то нека да водим спора в рамките на позволеното, без лични нападки, моля“.

Но Стенсил повече не можеше да се контролира. Той се опря на пода с ебонитовата пръчка, която държеше. Помислих си, че ще получи удар… „Господин президент и членове на комисията, член съм на Кралската академия повече от трийсет години. През това време съм се опитвал с всички сили да запазя изворите на британското изкуство, като съм се обявявал твърдо срещу чуждите влияния и обновления, срещу новите експерименти — импресионизма и всички форми на екзотизъм. Представял съм това изкуство с пълна скромност и съм оказвал помощ за опазване на нашето наследство. Винаги съм бил способен да гледам на нещата с чисто съзнание и да кажа, че тук, в изложбените салони на Кралската академия, хората от нашата страна ще виждат само произведения, които са солидни, честни и благотворни.“ Тази теза беше оспорена от нашите редици. Но Стенсил продължи: „Какво значи това така наречено «модерно изкуство»? Ще ви кажа. Нищо друго освен явни глупости. Някакво си парвеню онзи ден имало нахалството да заяви, че Реноар е бил по-велик художник от Ромни. Ще ви кажа, че ако бях там, щях да го наложа с бастуна си. С цялото това въображаемо цапане тези французи просто прикриват лошата си техника. Ако трябва да рисуваме ливади, за бога, нека да изглеждат като ливади, а не като някакво зеленикаво петно. Не позволявайте да си пробива път това афектирано жонглиране с формата и цветовете, което нито един разумен човек не може да разбере. Вие всички знаете, че една модернистична статуя беше издигната за сметка на данъкоплатците в обществения парк на града. Предположихме, че трябва да е фигура на жена и господ да помага на всички жени, ако те са такива в действителност. Тази статуя така ядоса и отврати обикновените почтени хора от околностите, че една нощ няколко честни граждани я зацапаха с катран и пера и с милостта на провидението тя трябваше да бъде махната. Сега вече е ясно, че тази картина е от същата жонгльорска категория. Тя веднага се набива оскърбително на очи, като изопачена и вредна. «Горещина в Хампстед» прилича на картина толкова, колкото и стъпалото ми. С всеки свой елемент тя е опасно отклонение от ортодоксалната традиция. Това е чиста проба социализъм. Господи, ние не можем да подкрепяме упадъка на елегантността и добрия вкус, който може само да обърка и корумпира нашите по-млади поколения художници. Никой не знае кога може да избухне революцията. Наша отговорност е да я пресечем още в корена й.“ С гневно потропване с бастуна Стенсил си седна. След неговите думи аз полудях. Там, пред мен, беше твоята красива картина, оплюта от този… кравар, който не разбираше даже началния щрих на твоята четка. Аз се изправих на крака и започнах: „Вие казвате, че нашата отговорност е да потискаме. А аз казвам — да подкрепяме и насърчаваме. Боже мой, та ние не сме полицаи! Защо трябва да осъждаме и унищожаваме всяко ново рисковано изкуство? Всеки оригинален художник през последните сто години е бил жертва на подобно преследване. Курбе и Делакроа са получили нож в гърба, докато школата на Барбизон, представяна за традиционно направление, е била въздигана до небесата. Сезан е бил наричан тромав цапач, Ван Гог — психопат, Гоген — недоизпечен аматьор, от чиито картини се носи миризмата на умрял плъх. Можете да видите всичко това, то е записано. Винаги е имало проклети традиционалисти, които са се чувствали атакувани и оскърбени, изяждани от завист, с пяна на уста и с камък в пазвата. Независимо от това колко ще се подигравате на произведението, което стои сега пред нас, то ще бъде живо, когато всички ние, събрани в тази зала, ще сме мъртви и забравени“.

Глин, който охлади малко своя гняв, пийна отново, след това поклати глава.

— Поведението, което бях избрал, беше погрешно, Дезмънд, но пред Бога ще се закълна, не можех да постъпя по друг начин. След това, тъй като никой друг, изглежда, нямаше какво да каже, президентът, който е добър човек и искаше да прекрати разгорещения спор, предложи да се гласува. После станаха странни неща. Започнах да чувствам, че отношението на комисията като цяло беше благоприятно. Да, мога да се закълна в това. Те бяха готови да те подкрепят. Ръцете им бяха готови да се вдигнат, когато изведнъж Питърс, който не бе отворил устата си по време на целия спор, изведнъж каза: „Един момент, моля“. Всички погледнаха към него, когато той се наклони напред с пенсне на края на носа си и се взря в твоя подпис на платното. След това си седна на мястото. „Господа, досега аз се въздържах да взема участие в този спор, защото имах смътното подозрение, че съм се срещал с произведения от този род преди няколко години. И сега съм сигурен в този факт. Трябва да ви съобщя, че авторът на тази картина не е никой друг, а човекът, отговорен за прословутите пана в Чарминстър, който беше осъден за това, че е създал непристойно изкуство.“ Получи се, разбира се, сензация, но, о, боже, бих искал да можеше да видиш дяволското изражение на лицето на Стенсил. „Казах ви, че става дума за дегенерат. И истината се оказа точно такава!“ Питърс продължи: „Как бихме могли да си представим, че ще одобрим произведение на подобен автор? Ако направим това, ние ще подпечатаме неговото признание“. Знаех какво щеше да последва и затова станах отново. „Какво преценяваме ние в момента — пана, които са били изгорени поради крайно невежество преди седем години, или тази картина, която стои сега пред нас?“ Но нямаше полза от това и на мен ми стана ясно. Даже тези, които при други обстоятелства биха те подкрепили, се страхуваха да рискуват един скандал. Оставаше само едно нещо да направя. Исках да го направя и за бога, то ми донесе някакво удовлетворение. Подадох си оставката още там! И дяволски съм доволен, че го направих. През последните години бях започнал да омеквам, Дезмънд, да ставам безволев и еднообразен, а продукцията ми беше далече от това, което беше преди. Писнало ми е да произвеждам портрети по поръчка на Хемърхед и на хора като него, до гуша ми е дошло да рисувам поредици от декорации на несравними образци от царството на гълъбите. Искам да изкарам стария фургон и да се отправя за Северен Уелс с Ана. Може би ще мога да направя нещо там. А сега, когато вече съм свалил това бреме от плещите си, надявам се, че ти не ми се сърдиш много. Сега признавам, че съм сбъркал. Само се надявам ти да не приемеш това толкова близо до сърцето си. В края на краищата защо да се косим какво мисли за нас грубият свят? Нека да пийнем по още едно питие.

Стивън гледаше събеседника си мълчаливо, лицето му беше бледо. Застинал на мястото си, той не можеше вече да стаява злобата в нараненото си сърце, нито пък можеше да се излага на нови вълнения.

Протегна ръката си.

Глин изпразни на един дъх чашата с грога и полуизправен, потупа приятеля си по рамото.

— Да вървим, Дезмънд. Ще те изпратя до вкъщи. И ако те сполети някаква сериозна беда занапред, за бога, знай, че ще бъда с теб.