Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (15)

Четвърта глава

Едва след като облаците на апатията, които притискаха Стивън няколко седмици, се разсеяха, той усети, че може да рисува отново. Чувстваше се пробуден за нов живот, с по-изострен поглед и с повече сила и вяра в себе си отпреди. Малкият град със скучаещите жители го беше поставил в тази пустиня на стерилност, която изведнъж се промени и стана изобилен източник на вдъхновение. Той нарисува кметството и парадния плац пред казармите; една панорама на високите градски покриви, гледани от неговия прозорец — много подходящ за тази цел; една хубава композиция в сиво и черно на сестрите от метоха, които в дъжда се връщаха от църковна служба и бяха с чадъри в ръце. Платната, които беше купил от Наполеон Кампо, едно по едно се преобразяваха, когато заставаха в ъгъла на неговата таванска стаичка.

Получиха се писма от Пейра, от Глин, които го насърчаваха. Джером предвиждаше да остане в Пюи дьо Дом, а Глин щеше да се върне в Лондон за кратко време през есента. И двамата настояваха да отиде при тях. Но, разбира се, той не можеше да стори това. Рисуваше тук и беше щастлив. В това състояние на приповдигнатост всекидневните уроци на децата на Крюшо пречеха на неговата естествена необходимост да твори. За Стивън беше истинско изпитание да оставя настрана четките и да бърза за бакалницата точно когато светлината беше най-ярка. И въпреки че по мнението на малкото общество той се бе оказал добър възпитател, неговата душа не беше изцяло свързана с обучението. Поведението му все по-настойчиво се мотивираше от мисълта да се измъкне оттук.

Поради това че беше изцяло в плен на абстракцията, той оставаше чужд на промяната, която все повече вземаше връх в отношението на мадам Крюшо към него. Рязката промяна в храната беше повече от очевидна, но той свързваше това благодеяние на работодателката си с подарената картина. С тази причина той си обясни и всички останали знаци на внимание, на които беше станал обект. Стана вече практика мадам Крюшо да присъства на неговия обяд и да го притеснява с гостоприемството си. Посещението й отиде още по-далеч.

— Господин Стивън — възкликна един ден тя със самобитен акцент, — безпокоя се за вас. Условията не позволяват да се грижат за вас при мадам Клу.

— Напротив — отговори той. — Тя е много достойна жена.

— Но стаята е много бедна.

— Вие виждали ли сте я? — с изненада запита Стивън.

— Е — изчерви се тя, — минавала съм покрай нея неведнъж по пътя за църквата, разбира се. Но ако някой с вкус добави някои неща и ги подреди, колко по-приемливо би било това за вас.

— Не — усмихна се той. — Всичко, както е там сега, ме устройва… голо и въздушно.

— Но това не е добре за вас — настояваше тя. — Не бих могла да не забележа, че вашата кашлица все още не ви оставя на мира.

— О, това е нищо. Появява се само сутрин.

— Мой скъпи господин Стивън — отправи тя поглед към него, пълен с нежност, — не ми пречете да се погрижа за вас. Ако не мога да дойда и да подобря обстановката в стаята ви, то поне ми дайте възможност да възстановя здравето ви.

На следващия ден за негово безпокойство шише сироп от аптеката на господин Олард стоеше на масата до чинията му и мадам измери собственоръчно една супена лъжица от него. Викторина и Мария-Луиза бяха много развеселени, че техният учител трябва да гълта лекарства, и накрая дори Стивън се разсмя.

Когато децата побягнаха към градината, за да играят, мадам Крюшо след трепетен поглед въздъхна:

— Разбира се… едно нещо е съвсем очевидно за мен. Вие сте намерили в града някакво порочно момиче, което да ви привлече.

— Какво? — възкликна той. — В Нетиер ли?

— Защо не? Не посещавате ли всеки ден кафенето „Дезоврие“ и тази Джули Кросе. При тях не всичко е съвсем открито, мога да ви кажа. Тя наистина е в течение на всички клюки, клевети и дребни интриги на малкия град.

Но неговият изненадан поглед беше толкова остър, че я свари неподготвена. Тя се опита да се засмее.

— Не ме гледайте така, мили приятелю. Аз мисля само за вашето добро. И след всичко това — макар че съм добра жена, аз също съм жена. И така, вие нямате ли си някого?

— Не! — отвърна той кратко.

Изненадата и ревността в погледа й се стопиха и вместо тях се появи кокетство.

— Кажете ми, харесва ли ви моята дреха?

Тя се пообърна малко, за да демонстрира новия си пеньоар в шокиращ зелен цвят с жълта платка, който й придаваше младежки вид.

Косата й беше свежо боядисана. Мадам Крюшо обичаше да се облича и беше редовна клиентка при Шарл дьо Рен. За кратко време тя се показа на Стивън в най-изисканите си тоалети, които той, изглежда, не забеляза. Това негово безразличие увеличаваше нейното желание. Пълното му неведение за нея като жена, може би неговото нежелание да се възползва от всяка друга жена, беше сравнимо за нея само с невинността на един млад свещеник, когото веднъж беше слушала в църква и на когото се беше възхищавала от разстояние. Беше мечтала за него през нощите, докато до нея хъркаше бакалинът, долепен до безчувствените й задни части. Тя изгаряше от желание да притисне Стивън до себе си и да го покрие с целувки.

Мадам Крюшо беше сляпа за комичността на своето положение. Беше почти на четирийсет години, вложила сърцето и душата си в малкия бизнес. А сега я терзаеше разрушителната страст към един юноша, който би могъл да й бъде син. Тя загуби интерес към децата си, към приятелите си, към богатството. Нейният съпруг й изглеждаше противен. Неговите буржоазни маниери и начин на хранене предизвикваха у нея крайно отвращение.

Тя все по-често се къпеше, използваше по-силен парфюм, смучеше ароматни кашута, сменяше през седмица модела на дрехите си. Струваше й се, че ако не спечели Стивън, животът й ще спре.

Изведнъж проблесна отговорът на непроизнесените й молитви. Защо никога не бе помислила за това? Щом Стивън влезе в къщата този ден, тя го хвана под ръка в коридора.

— Приятелю мой — възкликна тя весело, — имам добри новини за вас. Накратко — една поръчка. Господин Крюшо настоява да ме нарисувате.

Хванат натясно, Стивън я изгледа мълчаливо.

— Да! — добави тя. — Крюшо е изпълнен с ентусиазъм. Той не говори за нищо друго през миналата нощ. В цял ръст с маслени бои.

— Но, мадам — намръщи се Стивън, търсейки някакво извинение, — аз не рисувам портрети. Работя върху други теми.

Тя му се усмихна насърчително.

— Не се безпокойте, скъпи мой. Ще уредя да ви платят за това. В четвъртък започваме. Разбрахме се, нали?

Преди да успее да възрази, тя потупа ръката му и като го погледна през рамо, бързо излезе.

Четвъртък за търговците беше полупразник. Тогава беше винаги тихо и магазинът затваряше в девет. Когато Стивън пристигна, той усети в затворените помещения някаква неестествена неподвижност. Мадам Крюшо го посрещна на вратата.

— Никакви уроци днес — обяви тя решително. — Малките заминаха извън града с Мари.

След като го въведе в къщата, тя обясни, че слугинята ходи при родителите си в Сан Вале веднъж месечно и понякога тя й позволява да вземе със себе си децата.

— И, разбира се — добави тя с лек жест, — мъжът ми е в Рен на пазар. Никой няма да ни безпокои.

Никакви шумове не идваха откъм мазето, където слугата Джоузеф прекарваше обикновено по два часа наднормено, за да нарежда стоки. Необикновената тишина разтревожи Стивън отново. В къщата освен тях нямаше никой. В столовата масата беше наредена за двама, с твърда покривка и с най-добрите прибори, беше украсена с ваза с червени рози, които го накараха да трепне.

— Не възразявате, ако обядваме заедно, нали?

Като говореше с охота все така непринудено, тя донесе от магазина печено „пиле дьо Брес“ с гъби и салата, пате по страсбургски, праскови със сироп и бутилка шампанско. Едва след като напълни чинията му, тя си позволи да го погледне, неспособна да избегне милата усмивка, която озари закръгленото й лице.

— Тук е твърде удобно за нашия първи художествен сеанс. Нали приемате обяд „тет а тет“? Разбирате ли, вие трябва да хапнете, преди да започнете да се трудите. — Тя го погледна свенливо. — Нека да ви налея малко шампанско. Това е най-хубавото, с което разполагаме. Пет франка бутилката.

Той беше объркан, смутен и неспокоен. В сиромашкото положение, в което бе изпаднал, не можеше да откаже това, което беше сложено пред него. Но все повече си даваше сметка за нейните възхитени погледи, насочени към него. Гърдите й се повдигаха и потрепваха, а брадичката й потъваше в шията, когато се доближаваше все по-близо до него при всеки опит да си поеме дъх. Тя почти не хапна нищо, поднесе с елегантен жест към устата си само едно крилце от пилето и си наля втора чаша вино. Малките й кръгли очи блестяха като мрамор. Беше обхваната от неудържим копнеж да се пресегне и да стисне ръката му. Можеше ли той да си представи какви изящни удоволствия беше готова да му предложи тя? Колкото повече той се объркваше, толкова повече това я съблазняваше.

— Приятелю мой — възкликна тя, — имате ли някаква представа какъв е бил животът ми тук, в Нетиер, през последните петнайсет години?

— За съжаление не съм ви познавал толкова дълго — опита се да се усмихне вежливо той.

— Не! — отговори тя с доверителен тон. — И все пак вие бяхте този, който ми показа празнотата на моето съществувание.

— Това би било лоша отплата към вас, мадам, ако е истина.

— Истина е! — отговори тя. — Да! Това сте вие, приятелю мой, който отвори очите ми към нови хоризонти, които даже не бях сънувала преди. О, не ме разбирайте погрешно. Господин Крюшо, въпреки че не притежава особена нежност, е един богат човек. И, разбира се, аз съм една виртуозна жена. Но има моменти, когато самотата хваща сърцето, когато човек се нуждае от увереност. О, приятелю мой, когато сърцето зове — възкликна тя, — трябва ли да пренебрегваме този зов? Грешно ли е да търсим пълна наслада, ако това става… в дискретна форма?

Докато седеше мълчалив и напрегнат, едно невероятно обяснение на поведението й премина през съзнанието му. Но Стивън го отхвърли като абсурдно. Той обаче се почувства задължен да направи сеанса без отлагане, колкото се може за по-кратко време. Остави чинията си настрана.

— А сега, мадам, ако сте съгласна, можем да започнем. Мисля, че най-добре ще бъде да направим един предварителен ескиз. Къде ще седнете да ми позирате? В салона ли?

— Не! — отговори тя с равен глас. — Горе светлината е по-добра.

Тя стана от масата и се запъти към вратата.

— Ще бъда готова веднага. Изпийте си виното, след това се качете.

Никога не се беше качвал горе. След като изчака пет минути, той тръгна към стълбите. Светлината там беше мъждива, дървените стъпала бяха покрити с тънък мокет и скърцаха под краката му. Миризмата от сирената, които бяха оставени в шкафа на коридора, изпълваше въздуха. Когато се изкачи горе, видя вратата срещу него отворена. Той си помисли, че тя води към гостната стая, но преди да може да установи, мадам Крюшо го повика.

— Влезте, приятелю мой!

Той влезе.

Мадам Крюшо стоеше изправена до спалнята. Беше си свалила роклята и носеше пеньоар, който във вулгарната поза, която беше заела — с едната ръка на бедрото си, откриваше блестящи кюлоти на райета, волани с тежка бродерия, които се спускаха под дебелите й колене. Една розова камизола, навлажнена от току-що пръснат парфюм, образуваше гънки по тялото й.

Стивън усети, че го избива студена пот. Очите му поглъщаха всяка подробност в тази ярка и все пак небрежна спалня: цветните килими и драпираните пердета, изцапания скрин, порцелановата посуда под леглото, даже нощницата на Крюшо, натъпкана набързо под възглавницата. Той пребледня. Тя отпусна глава, като се престори, че трепери. След това с ужасно кокетство се обърна към него. Това вече беше твърде много. Той се дръпна назад с израз на отвращение, вбесен от себе си за това, че е допуснал да попадне в такава ситуация, която, макар че съдържаше елементи на фарс, беше, независимо от всичко, крайно оскърбителна. Без да каже нито дума, той се обърна и избяга от стаята.

Същата вечер, когато си седеше в таванската стаичка, той чу силно почукване на входната врата, последвано от тежко изкачване на стъпала. Без предупреждение господин Крюшо нахлу в стаята. Бакалинът, все още с най-хубавия си костюм, беше побеснял.

— Как се осмеляваш да посягаш на жена ми, нещастна отрепко, веднага след като си ми видял гърба?! Имах намерение да отида веднага в полицията! Винаги съм те смятал за малка английска змия. Но да клъвнеш ръката, която те храни, да посегнеш на една жена с чисто сърце, на една майка! Каква гнусотия и жестокост! Разбира се, ти си уволнен. Никога не показвай повече в дома ми презряното си лице. Но освен това за нанесените морални щети трябва да има компенсация… най-малкото една картина.

Стивън знаеше, че Крюшо не го обича. Но цялото това изпълнение се разиграваше по внушение на мадам Крюшо. Съпругът беше само емисар на тази злобна жена. И с нарастваща горчивина, тъй като Крюшо продължаваше да го заплашва, Стивън измъкна един лист от блока за рисуване и го подаде на бакалина. Това беше ескиз, на който беше нарисувал по памет мадам — тлъста и със самодоволна усмивка — по долно бельо в спалнята.

Господин Крюшо втрещено се вгледа в изобличителната рисунка. Лицето му посивя. Той беше готов да я скъса, когато с природна пресметливост я прецени отново, зави я внимателно и я постави в шапката си. След това с яростен поглед се обърна и излезе.