Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (26)

Първа глава

В един навъсен следобед в началото на юни 1914 година Стивън минаваше по улица „Фабург Сент Оноре“ към площад „Вендом“. Това беше район, в който той рядко се появяваше, особено в този час, когато богатата и модерна улица го караше да се чувства странно, не на мястото си. След като излезе от залата за разпродажби „Сула“ на улица „Ебер“, реши да се поразходи, за да отшуми главоболието, което го измъчваше в препълненото помещение на търга, и да се върне към собствените си мисли.

Разпродажбата го натъжи и ядоса. За да покрие своята част от разходите по предстоящото им пътуване в Испания, Пейра беше решил да продаде няколко картини на търг чрез посредническата къща „Сула“. Търгът се провеждаше веднъж месечно. За целта той беше предложил десет платна.

На днешния търг една от главните атракции беше едно голямо платно на Бугеро^[1], на което беше нарисувана млада жена, облечена в празнично облекло, с кожа с цвят като оцветен маджун, с черна коса, на път по средата и с очи на укротена газела; държеше в ръка палка за бейзбол. В началото картината породи мълчание. След това оживлението и възхищението на аудиторията предизвика бързо наддаване и след броени минути гонгът удари на десет хиляди франка. Много разнообразни антични мебели последваха в разпродажбата, а после дойде ред на кухненските прибори. Картините на Пейра бяха последни в списъка. Първата предизвика лек шепот, втората събуди възклицания, а когато всички картини бяха показани, тълпата вече се смееше сърдечно, насърчавана от порой духовити забележки от дъното на галерията. Нито една от тези творби, направени оригинално и с въображение, не донесе повече от шестдесет франка всяка. Дори нямаше наддаване и десетте картини бяха закупени от един и същ купувач за четиристотин и осемдесет франка. Но кой ли беше той? Не беше ли просто един шегаджия, пожелал да развлече приятелите си? Любопитството застави Стивън да изчака настрана и да попита чиновника на бюрото. Оказа се, че десетте картини са попаднали в ръцете на един агент, художествен посредник на Теси.

— Той купи ли Бугеро? — запита Стивън мрачно.

— Боже мой! Не, господине.

— А защо изкупи другите картини?

Чиновникът повдигна рамене.

— Сигурно господинът познава тънкостите и тенденциите в световното изкуство. Това, което някой купува сега за петдесет франка, след десет години може да го продаде за петдесет хиляди, особено ако този някой е Теси.

Стивън напусна офиса, ядосан на себе си. Но не след дълго настроението му се подобри. Макар че се чувстваше изнуден, а това винаги щеше да бъде така, сега поне Джером разполагаше почти с петстотин франка. Сумата не беше голяма, но като се прибавеше към другите хиляда и петстотин франка на Стивън от наградата, щеше да им позволи да заминат за Мадрид и, ако бъдат икономични, да прекарат заедно няколко седмици в Испания. Тук, в Париж, пролетта беше студена и неприятна — вятърът духаше остро и събираше прахоляк по улиците, а листата на кестените зиморничаво трепереха. Очертаващата се перспектива да отпътуват към по-слънчев климат стопляше сърцето на Стивън.

В този момент той подмина млекарницата, откъдето често пазаруваше още при първото си пристигане в Париж и която се намираше срещу хотел „Клифтън“. Мислеше си с лека усмивка за промените, които ставаха с него, докато минаваше покрай вратите на хотела. Изведнъж изразът на лицето му се промени. Срещу него крачеше, придружен от двама мъже, възрастен френски офицер в униформа с маскировъчен цвят и с кепе. Единият от двамата придружители със силен загар и с военна стойка беше неговият чичо Хюбърт. Стивън можеше да избегне срещата, ако се загледаше във витрината. Вместо това със стегнат вид, убеден, че генерал Дезмънд няма да го забележи, той продължи напред.

Но сгреши. С едва уловимо примигване на сивите си очи Хюбърт го позна, забави ход, направи още няколко крачки, извини се на своите спътници и се върна назад.

— Стивън! — рече той с овладян глас, без да подава ръка. — Щастлив съм да те срещна. Мислех, че е възможно да те намеря на улица „Кастел“.

— Така ли?

— Исках много да те видя. Ще дойдеш ли в моя хотел по-късно? В момента съм с хора.

Дори през рамото си Стивън усети присъствието на двамата офицери, които се преструваха с пределна изисканост, че не забелязват неговото съществуване.

— Къде си отседнал?

— В „Клифтън“, както обикновено. — Генералът погледна към улицата. — Виж какво! Защо не дойдеш утре на закуска? В девет часа например.

Стивън се поколеба, но само за момент.

— Това е много добра идея.

— Значи се разбрахме. Не разполагам с много време, така че ела точно в девет.

С леко кимване Хюбърт се завъртя и се присъедини към своите приятели.

Стивън продължи пътя си по левия бряг на реката. Тази неочаквана среща събуди спомени, едновременно трогателни и горчиви, които му се искаше да забрави, защото те го разстройваха. С генерал Дезмънд не си допадаха, макар че Хюбърт винаги се беше отнасял към него със снизходителна сърдечност. Безличната хладина, която той току-що демонстрира, подсказваше, че разговорът, който предстоеше утре, няма да бъде приятен. Независимо от това самолюбието на Стивън и ироничния му хумор, които по-късно укрепиха характера му и формираха у него преди всичко неизменна решителност да не позволява да бъде сплашван, му подсказваха, че следва да избегне всички неудобни въпроси.

На следващото утро, точно в девет часа, той влезе в представителното, но навяващо тъга с тъмноморавия си цвят фоайе на хотел „Клифтън“.

Генерал Дезмънд, макар и единствен посетител, беше вече в трапезарията и като оцени точността на Стивън, с малко по-топъл тон каза:

— Поръчал съм бекон и яйца, чай, препечена филия и мармалад за двама. Хубавото на това място е, че можеш да получиш прилична английска закуска.

Келнерът донесе предпочитаната от англичаните храна. След като намаза препечената филийка с масло, Хюбърт я захапа шумно.

— Предполагам — каза той, като дъвчеше, — че искаш да чуеш новини от дома.

— Бъди така добър да ми кажеш. Как е баща ми?

— Доста добре, като цяло. Те всички изглеждат добре. Майка ти предприе ново пътуване. Дейви е пораснал, станал е доста висок.

Стивън с усилие запази израза си на вежлив интерес.

Чичо му продължи:

— Моите вкъщи също са много добре. Джефри и Клеър са се устроили добре — добави той и хвърли поглед изпод вежди. — Клеър очаква дете през лятото.

— Иска ви се да бъде момче, разбира се? — попита Стивън отново вежливо.

— О, каквото дойде. Но смея да кажа, че Джефри иска син, за да има наследник в Санхърст.

Настъпи тишина. Въпросите, които Стивън искаше да зададе, останаха неизречени. В тази атмосфера на хладна сдържаност той не можеше да говори за Дейви или за баща си и за да защити себе си, трябваше да поддържа с еднаква твърдост отношението си на показно безразличие.

Накрая генералът завърши закуската си, попипа подстриганите си мустаци, сгъна салфетката с невъзмутима акуратност, която отличаваше неговите действия, и погледна в упор през масата Стивън.

— Как върви… как напредваш в твоето рисуване?

— О, съвсем обикновено. Знаеш, че имаме и добри, и лоши дни.

— Хм! Ти си далеч от дома повече от две години.

— Изкуството отнема много време — рече Стивън с усмивка, с която демонстрираше безразличие. — Времето си тече.

— Наистина. Предполагам, че няма кой знае с какво да се похвалиш срещу положените усилия.

— Твърде малко — запази приличния си тон Стивън.

— Значи говорим за едно нищо, обречено на безсмъртие?

— Още не, но… кой би могъл да каже?

Хюбърт направи надменен жест и запита:

— Защо продължаваш да водиш този начин на живот?

— Не ми е възможно да ти го обясня, но бих могъл да направя това пред човек, готов да се отнесе с разбиране.

— Не е ли това някакъв твой идиотски стремеж към лоша слава, или пък става дума за пълно разложение?

— Кой от тези два мотива смяташ за по-лош?

Преднамереният саркастичен подтекст в думите на Стивън накара генерал Дезмънд да захапе долната си устна. За човек, който се гордееше, че поддържа най-високите стандарти на воинска доблест, който поставяше честта, дисциплината и самоконтрола, чиито хладнокръвна смелост и физическа издръжливост бяха пословични в неговия полк, сегашното отношение на Стивън към него беше равносилно на това, да се покаже червен плащ пред очите на бик. Той реши да спре да говори със заобиколки и да си дойде на думата.

— Ти трябва да се върнеш у дома — каза той и замълча. — Ако не заради семейството си, то заради страната.

Озадачен, Стивън се взря в лицето на чичо си, без да продума.

— Възможно е да не разбираш това — продължи Хюбърт. — Ще има война. След седмици, най-късно след месеци. Германия ще нападне Великобритания. Ще бъде отчаяна война. За да постигнем победа, ще имаме нужда от всеки човек.

Отново не последва отговор. Стивън, който най-сетне разбра какво имаше предвид Хюбърт, усети как набъбва собствената му резервираност. Колко често в миналото генералът беше обявявал фалшиви тревоги за предстояща война! В продължение на години той постоянно изказваше подозренията си по отношение на Германия. Недоверието му към кайзера Вилхелм и неговия генерален щаб съпътстваше тъжните пророчества за неподготвеността на Англия. Без съмнение професията му на войник предполагаше наличието на подобна гледна точка, макар че в семейството този подход на чичо Хюбърт се възприемаше като мания.

— Страхувам се, че ще трябва да те разочаровам. Няма да се връщам у дома.

Последва пауза.

— Разбирам — отвърна Хюбърт с леден тон. — Ти възнамеряваш да продължиш да се мотаеш тук в безделие и да прахосваш времето си в разгулен живот.

— Струва ми се, че имаш невярна представа за моята дейност. Би ли те удивило да узнаеш, че работя по шестнайсет часа на ден? Наистина съм готов да се обзаложа, че аз се трудя на полето на моето изкуство повече, отколкото ти правиш това на войнишкия плац.

— Твоето изкуство! — процеди Хюбърт и устните му се изкривиха. — Каква суетна гнилотия!

— Според теб е абсурдно човек да се вълнува от красивото, а не, както в твоя бизнес — от убиването на хора. Независимо от твоето мнение за нас, ние, художниците, сме единствените, чиято работа има смисъл. Бих рискувал да произнеса една прогноза, че произведенията на великите художници ще се помнят и хората ще им се любуват далеч след като твоите кървави победи бъдат забравени.

Генералът, крайно ядосан, прехапа устни. В застиналите му очи блесна искра.

— Отказвам да споря с теб. Повтарям — каквото и да правиш, ти си оставаш британец и представител на фамилията Дезмънд. Няма да допусна името ни да стане обект на присмех или на презрение. Във време като днешното не можеш да се измъкнеш с художнически цапаници върху парче платно. Трябва да се прибереш у дома. Аз настоявам за това.

— Аз пък отказвам — каза Стивън и стана от масата. — За съжаление, ти не можеш да направиш нищо повече.

И с тази далечна неизменна усмивка, която повече от всичко вбесяваше неговия чичо, той стана, завъртя се на пета и излезе от трапезарията. Като мина през вестибюла, по силата на някакъв вътрешен импулс влезе в служебния офис на хотела и си плати закуската. След това, без да се усмихва, като трепереше леко от нанесените му оскърбления, тръгна по улицата.