Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (41)

Седма глава

Един следобед в началото на март продължителната дискусия на ежемесечната сбирка на Районния съвет на графство Западен Съсекс вече беше към края си. Въпросът опираше до това дали е целесъобразно прокарването в селцето Хетън на канализационни тръби. Сред четиринадесетте членове, които присъстваха там, беше и Алберт Моулд, който нервно си гризеше ноктите на пръстите. Главата му, подобна на печат, беше потънала в обширната яка на голямото му палто, което той носеше, за да го пази от студените пролетни течения, които проникваха през пролуките на старата, облицована с ламперия стая на съвета.

До него седеше приятелят и колегата му Джо Кордли, а от другата страна на масата беше контраадмирал Тринг.

Председателското чукче удари за последен път, чиновниците си размениха няколко протоколни фрази, с които закриха заседанието. Сред стържещия шум на столове и на откъслечни разговори членовете на комитета започнаха да се разотиват. Но не и Алберт Моулд. Той хвана Кордли под ръка и остана до вратата. Когато Тринг се приближи, го спря.

— Бих желал да разменя няколко думи с вас, сър, ако е удобно.

Съвсем не беше удобно, защото Реджи бързаше към сградата на клуба „Среден Съсекс“, но преди да може да изрече убедително извинение, Моулд продължи:

— Трябва да поставя този въпрос пред вас с най-определено чувство за дълг. Не мога да не го направя. Става дума за паната, които се правят за мемориалната зала.

— Е, за какво става дума? — запита кротко Тринг, като нарочно погледна часовника си.

— Само това, сър. Скоро ще изтекат три месеца, откакто картините бяха започнати, а доколкото ми е известно, никой досега не ги е видял. Разбрах, че няколко души са правили опит да ги видят, но им било отказано и паната стоят постоянно заключени. И така, сър, какво ще стане с официалното откриване, ако картините не се окажат подходящи? Така че, да си го кажем направо, трябва да огледаме картините.

— Как, по дяволите, ще ги видите, когато те са заключени? — погледна го неодобрително Тринг. Моулд никога не му беше симпатичен не толкова заради това, че бе преодолял границата на своята класа, колкото заради сервилността, която беше съхранил и превърнал в способ за извличане на изгоди за себе си.

— Добре, сър. Все пак трябва да ви кажа, че вчера вечерта проникнахме в залата и това, което видяхме, никак не ни хареса.

— Какво, какво, Моулд? — възкликна Тринг и продължи с покровителствен тон: — Вие не можете да оценявате изкуството.

— Но това не е само мое мнение, колкото и неприемливо да изглежда то — отвърна Моулд и мътните му очи срещнаха втренчения поглед на адмирала. — Адвокатът Шарп и Джо Кордли са на същото мнение.

— Това е така и мога да се закълна в Библията — каза Колдли решително. — Далеч съм от това да ви съветвам. Но ако бях председател като вас, щях да поискам да ги видя веднага.

Тринг кимна с разбиране. В очите на Моулд той забеляза скрит блясък, който изобщо не му се понрави. Съвсем неохотно се раздели с приятната мисъл за голфа, помисли и каза:

— Вие имате ключ, нали?

— Да, сър, имаме. Джо и моя милост сега сме свободни.

— Да вървим тогава!

Те излязоха от канцеларията на Съвета и се качиха в адмиралската кола „Морис-Коули“. В Чарминстър по предложение на Моулд към тях се присъединиха Шарп и Сътън. Вече се беше мръкнало, когато петимата стигнаха до Мемориала. Моулд им отвори да влязат. Залата беше пуста. Стивън си беше отишъл преди около час. С важен вид Кордли включи светлините. Пред тях се появиха паната.

Първото, което попадна в полезрението на Тринг, беше паното, наречено от Стивън „Предложение за мир“: една млада жена на преден план държеше дете на фона на златни житни поля и плодни градини. Картината беше пълна с живот и той усети, че безпокойството му се изпарява, заменено от топло чувство на облекчение. Но когато се обърна към второто пано под надслов: „Привет, Армагедон!“ наситено със смъртоносни пушки и униформени хора, ликуващи тълпи и оркестри, развети знамена под тъмното небе, всичките му лоши предчувствия изплуваха отново. И те се потвърдиха, когато разгледа третото пано „Изнасилването на мира“ и четвъртото — „Последиците“, които със зашеметяваща сила изобразяваха, доколкото неговият скромен ум можеше да прецени, символен образ на ужасните бедствия на войната и страхотните последици, които идват след нея — глад, епидемии, опожарени къщи, разрушени села, разорени плодородни селски райони и всичко това, изразено на платното чрез една гола плачеща фигура на жена. Последното табло „Възкресението на загиналите“ накара очите му да изскочат от орбитите. В името на небето, какво, по дяволите, означават според този момък тези странни човешки форми и деформирани тела: разсъблечени, някои без крайници, жени, изскачащи от гробовете си под воя на диво ангелско войнство! Дори в най-необузданите си сънища Тринг не беше си представял подобно ужасяващо разложение. И именно той, контраадмирал Реджиналд Тринг, беше човекът, който спонсорира и практически наложи на членовете на комитета този охулван от всички Дезмънд.

Останалите го наблюдаваха и очакваха да заговори. Той изправи рамене — никога не му беше липсвала смелост и каза високо:

— Да, съгласен съм, господа. Всичко това е много разочароващо.

— Разочароващо ли? — Кордли щеше да получи удар от възмущение. — Това е оскърбление, сатанинска обида!

— Виждате ли ги тези там? — вдигна глава Моулд към фигурите от последното пано. — Всичките са голи, чисто голи! И нещо повече, мъже и жени заедно, показани са и интимните им части.

Тринг отвърна очи и погледна Сътън. Но кроткият банкер, по-бледен от обикновено, нямаше настроение да го подкрепи.

— Да, господа, това очевидно е достойно за съжаление. Трябва да информираме главата на църковното настоятелство незабавно.

Шарп, който разглеждаше паната особено внимателно, наруши тишината.

— Мога ли да привлека вашето внимание по-специално върху този елемент? — каза той и посочи един детайл от сложната композиция на третото пано. — Какво искат да изразят тези войници? Може би някой надарен с повече артистичност от мен би могъл да каже?

— Боже господи! — извика Тринг пряко волята си.

Всички се спогледаха и Моулд добави меко:

— Това именно ни накара да поставим въпроса.

Адмиралът стисна устни и с последно усилие овладя положението. Накрая заяви рязко:

— За утре насрочвам заседание. Точно в девет часа. Ще повикам и Дезмънд. Междувременно, учтиво ви моля да се въздържате от публичен коментар. Лека нощ!

На следващата сутрин, в определеното време, без да подозира катастрофата, Стивън се яви пред комисията. Без да знае причината за това повикване — по телефона Тринг не му каза нищо — той бе в превъзходно настроение, уморен, но някак си мобилизиран след седмиците на напрегнат труд. Работата му беше на привършване и той имаше чувството, че картините са добри. Готвеше се да покаже таблата на комисията след няколко дни. Предполагаше, че сега искаха да го питат за това.

— Господин Дезмънд, трябва да ви съобщя, че ние видяхме вашите картини. Ние сме дълбоко шокирани от тях.

Това неочаквано изявление намери Стивън напълно неподготвен. Той не беше в състояние да възприеме това внезапно начало и сега стоеше пред тях крайно бледен, с потъмнели очи, станали почти непроницаеми. Преди да успее да отговори, Тринг продължи:

— Аз лично съвсем не разбирам как сте могли да интерпретирате нашите желания по такъв възмутителен начин.

Стивън си пое дъх дълбоко и болезнено.

— Кое е възмутително в моята работа?

— Начинания от този род трябва да изразяват нещо благородно и героично.

Стивън се намръщи.

— Вместо това вие ни предлагате серия от чудати идеи и лицето на човешкото страдание, изобразено смразяващо и апокалиптично.

— Аз ви изложих моите идеи, преди да започна работа. Тогава вие дадохте да се разбере, че ги одобрявате.

— Никой със здрав разсъдък не може да одобри тези пана.

— Вие компетентен ли сте да съдите за тях?

— Вие ни намерихте достатъчно компетентни, когато ви ангажирахме.

— В такъв случай може би ще бъдете добър да ми обясните в какво конкретно моите платна не ви удовлетворяват.

— О, аз ще ви кажа! — възкликна Кордли, провокиран до крайност от думите на Стивън. — Да не би да ни смятате за дебили или слепци? Голи жени… и пълен разврат.

— Достатъчно! — прекъсна бързо спора Тринг.

През изминалите часове той беше обмислил внимателно позицията си и средствата, с които би могъл да се избави от този случай. Въпреки че чувството му на лично достойнство бе остро накърнено, беше дошъл до извода, че чрез потулване на тази неприятна история щеше да се компрометира най-малко. Той беше решил преди всичко да не допусне на това събиране обсъждането на отделни елементи от картините, тъй като подобна дискусия несъмнено щеше да бъде преразказана на чашка, а това означаваше публичен скандал. Поради тази причина той изгледа Стивън със студен поглед и каза:

— Позицията на комисията е пределно ясна и неизменна. Ние не можем да приемем вашите картини. Според мен, за да могат да бъдат показани, в две от тях трябва да бъдат направени големи промени, а останалите трябва да бъдат нарисувани наново. Ще направите ли това?

— Не, разбира се! — отговори Стивън без колебание. — Абсурдно е да искате това.

— В такъв случай ще трябва да ви помоля да спрете всякаква по-нататъшна работа по паната. В подходящо време решението на комитета, с което се отменя вашият ангажимент, ще ви бъде връчено официално.

Всички мълчаха. След това Кордли изказа становище, което убягна от вниманието на председателя.

— Бих желал да се запише в протокола, че тъй като тези картини са били единодушно отхвърлени, по силата на условията на договора не се полага никакво възнаграждение за тях, нито пени.

Стивън стоеше като статуя и се бореше с вълнението в гърдите си. Никога досега, през всичките си горчиви моменти на своя живот, не беше изпитвал такова унижение и такова задушаващо чувство за несправедливост. Искаше да извика: „Задръжте проклетите си пари… вашите мръсни сребърници! Да не мислите, че съм излял душата си заради вашите пари?“. Но той знаеше, че подобно избухване само би потвърдило лошото им мнение за него. Мълчанието беше единственото му убежище. Той изгледа последователно в упор всички тези лица, толкова размазани, че едва можеше да ги разграничи, след това се обърна и напусна стаята.

Макар че главата му се въртеше, краката му механически го отведоха към Мемориала. Беше решил твърдо, независимо от забраната, която му беше наложена, да завърши паната и то незабавно. Не оставаше много да се направи. Щеше да бъде готов за последното лакиране на платната след два дни. Все пак имаше късмет, че не бяха го накарали да им предаде ключа.

Но когато пристигна, видя, че вратата е залостена с напречен винкел и имаше нов катинар. След трескав размисъл отново се върна назад. Премина през града, без да вижда нищо. Стиснал устни и болезнено присвил очи, той продължаваше да крачи напред, а фигурата му се очертаваше на хоризонта тъмна и самотна. Почти незабележим под огромния сив купол на небето, той все още отправяше предизвикателства към вселената, която стоеше настръхнала срещу него.