Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (42)

Осма глава

Същия следобед вестта за отхвърлянето на картините му стана публично достояние. Тринг имаше пълен контрол върху комисията и обрисува с най-сериозни думи колко разрушително за всички тях щеше да бъде разкриването на „отвратителната“ същност на платната. И след като всички заедно трябваше да носят отговорност за избора на Дезмънд, беше обявено, че представената работа не отговаря на необходимите стандарти и поради това е неприемлива. Независимо от това, самият факт на отхвърляне беше достатъчен, за да предизвика малка сензация и ред приказки от страна на недоброжелателите на Стивън, които намираха в този факт оправдание за отношението си към него. За Аделаид това беше насладата от отмъщението. Джефри, който лекуваше лошото си настроение, наблюдаваше и чакаше мълчаливо, но не пропусна да изпита весело удовлетворение, подсилено от клюката, която се носеше, че Стивън бил изчезнал и не можели да го намерят. Без съмнение мошеникът сега е мъртвопиян в някоя кръчма на Брайтън.

Два дена по-късно, в четвъртъка на същата злощастна седмица, тревожна тишина се спусна над енорийството в Стилуотър. След като отлагаше колкото се може по-дълго, Керълин влезе в библиотеката. Свещеникът седеше на обичайния си стол и гледаше огъня, а книгата с коментари на епископ Дентън, откъдето черпеше материали за проповедите си, лежеше затворена на коленете му. За момент той се изправи и се поколеба дали да каже нещо, макар че нямаше никакво желание да говори.

— Чудя се, татко, дали да заключа.

Бъртръм не се помръдна.

— Все още ли го няма?

— Не, татко.

Енорийският свещеник се изправи и премигна, за да избистри очите си.

— Не е ли в стаята си?

Керълин поклати отрицателно глава.

— Аз проверих.

— Колко е часът?

— Почти единайсет. Може би ще е добре да залостя предната врата и да оставя страничната само с резето…

— Не, скъпа, остави всичко, както си е. И отивай да спиш. Трябва да си много уморена.

— Мога ли да седна?

— Не, не! Имам работа. Лека нощ, Кери.

Неохотно, Керълин се качи в студената си спалня.

Видимо напрегнат и със загрижен израз на лицето, Бъртръм седеше на стола и чакаше сина си. За да залъже себе си, че е зает с работа, той прелистваше от време на време страниците на своята книга. Но не можеше да се съсредоточи върху нея. Постоянно поглеждаше към часовника си и напрягаше слух да чуе стъпки по пътеката.

Дори и сега не можеше да повярва, че Стивън, който в продължение на седмица беше образец на приличие, би могъл да се отдаде на безпътство само и само да удави мъката си. Такова обаче беше общото мнение. И как по друг начин можеше да се обясни продължителното му отсъствие? В допълнение към всичко това трябваше да приеме, че за него ударът беше жесток. Той въздъхна тежко и постави ръка на челото си.

Минутите течаха бавно, часовникът удари единайсет, след това отмери още половин час. В полунощ последните отблясъци от огъня припламнаха, преди да загасне. Безполезно беше да чака повече. Енорийският свещеник се изправи, загаси светлините и бавно се изкачи по стълбите.

На следващия ден в три часа следобед Керълин, чиито домашни грижи я заставяха да става рано сутрин и която почти не беше мигнала предишната нощ, почиваше полуоблечена в стаята си. Бъртръм беше излязъл по църковните си дела. Внезапно по стълбите се чу шум на бързи и познати стъпки. Тя скочи и се спусна към прозореца. Беше Стивън, който се приближаваше с весело изражение, което я обърка. Тя бързо облече един стар розов пеньоар и слезе да го посрещне.

— Дай ми нещо да ям, Кери, страшно съм гладен! — рече той грубо, което я подразни. — По-бързо, умирам от глад.

— Къде си бил?

Въпреки че гласът й трепна, в него се почувства осъдителен тон. Той се усмихна, с което промени напрегнатия израз на лицето си.

— Не ме гледай така, старо момиче. Съжалявам, ако съм ви огорчил. Бях зает.

— Как може да си зает три дни и нощи?

— Много лесно… Сдобих се с отвертка.

— Да не си полудял? — запита тя с променен тон. — Не се шегувай с такива работи, Стивън… Ние бяхме много разтревожени. Къде си нощувал?

— Ти къде мислиш? Отивам да се измия и преоблека.

Тя въздъхна облекчено, но все още пълна с лоши предчувствия. Приготви му бекон с яйца и свари една кана силен чай. После седна срещу него и го загледа въпросително. Докато Стивън ядеше, не й каза нищо. След това се облегна на стола си и я погледна.

— Много е просто, Кери. Трябваше да завърша моите картини и тъй като те бяха заключени с катинар, аз влязох вътре.

— Влязъл си?

— Опитах първо със стълба, но тя не свърши работа, така че се принудих да използвам отвертка.

— И си бил там, в Мемориала, през цялото време?!

— Практически, да.

— Без нищо за ядене… три дена и три нощи? И си спал на пода?

— Мога да те уверя, скъпа Кери, че това не ме измъчваше ни най-малко — отвърна й той и гласът му стана по-твърд. — Исках да приключа работата си докрай. Сега картините са лакирани и завършени.

Тя замълча. Неговата жизненост успя да разсее донякъде безпокойството й. Тя не можеше да не забележи, че от продължителната и напрегната творческа работа той беше крайно изтощен. Неговата искреност и доброта бяха заменени от нещо, което тя можеше да оприличи на ужасно своенравие и твърдост.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— О, не, Стивън! — започна да протестира тя. — Не започвай отново. Татко ще иска да те види.

— Ще се върна рано — увери я той. — Сигурно преди десет, обещавам ти.

Думите му прозвучаха убедително, макар че тя долови нещо в тях, което не можа да разбере.

Стивън напусна къщата толкова бързо, колкото и внезапно се беше появил.

След като почака малко на междуселския път, местният автобус се появи и Стивън му махна. Качи се и старото возило потегли бавно към Чарминстър.

Цялото същество на Стивън се беше опълчило срещу начина, по който бяха постъпили с него. Преди шест години той можеше да се съмнява в стойността на своите работи. Сега обаче бе убеден, че паната имат висока стойност като израз на една универсална тема, като произведения на изкуството въобще. А това, че бяха отхвърлени толкова безцеремонно и по толкова възмутителен начин, караше кръвта му да кипи. Най-лошото беше начинът, по който комитетът реши да потули делото, като задържи и конфискува картините му. Напразни се оказаха опитите му да предизвика преразглеждане на въпроса. Докато седеше в раздрънкания автобус, си спомни как бе излял душата си в паната с такова желание и добра воля. Споменът го накара да прехапе устни и да стисне ръце. Той не можеше, не биваше да се предава и независимо от всичко трябваше да даде гласност на случая. Стивън съсредоточено се зае да осъществи плана си, който, макар и да не беше изящен, все пак даваше надежди за успех. Беше доволен, че все още разполага с парични средства, които никога по-рано не са му били така нужни.

Когато автобусът навлезе в покрайнините на Чарминстър, Стивън усети, че нервите му се опъват. Часовникът на пазара показваше едва шест без четвърт. На спирката пред площада той слезе и прекоси напряко през „Оут Лейн“ към железопътната гара на графството. Стигна главния перон и застана до бариерата точно преди влакът от Лондон, идващ по разписание в шест без двадесет и пет, да спре на гарата.

От влака слязоха малко пътници и сред тях Стивън веднага забеляза младежката фигура на Торп Медокс, който се носеше насреща му с чанта в ръка.

— Благодаря ти, че дойде — каза Стивън и се ръкува.

— За нищо. Ще се радвам, ако мога да помогна, господин Дезмънд. Чичо ми ви поздравява.

— Ще те настаня в „Синия глиган“. Смятам, че ще ти бъде удобно там — продължи Стивън, докато вървяха към изхода на гарата. — Но преди това имаме да свършим малко работа.

— Осигурихте ли помещение?

— Наел съм го за две седмици от утре. Сега отиваме там.

В центъра на Чарминстър, на улица „Ленглендс“, малко встрани от пазарния площад, имаше един магазин, в който първоначално продаваха канцеларски стоки. По-късно направиха библиотека, а след поредица фалити сега мястото се използваше за краткосрочно даване под наем за най-различни цели. Точно пред това помещение Стивън се спря.

— Това е мястото. Не е голямо, но ще свърши работа. Стените имат добра площ, а може да поставим маса и стол за теб. Да влезем през задния вход. В двора има също и ръчна количка.

Пет минути по-късно те вече бутаха ръчната количка и се отправиха по един тих обиколен път към Мемориала. Градчето беше известно само заради катедралата си и в действителност беше малко по-голямо от село и жителите му рядко се отдаваха на нощно веселие. В този час по улиците имаше малко хора и Стивън се зарадва, че преминаването им стана незабелязано. За по-малко от двадесет минути те пренесоха паната в количката. Стивън ги покри с парче зебло, след като се убеди, че лакът се е втвърдил. Сетне заключи вратата и завинти обратно винкела, катинара постави на старото му място.

После двамата забутаха количката към пазара и скоро се озоваха там, откъдето бяха тръгнали. Доближиха количката до стената и вкараха картините в празния магазин. Местата за поставяне бяха определени. Едното пано — „Изнасилването на мира“, беше поставено от Стивън на предната витрина, второто — „Армагедон“, намери място срещу входа. Останалите картини бяха закачени в голямото помещение, в което някога се е помещавала библиотеката. Едва след девет часа, за радост на Стивън, всичко беше завършено.

Той се обърна към своя гост.

— Е, каква ще бъде твоята присъда?

Със сериозен вид младият Медокс отговори:

— Вие знаете, че винаги съм харесвал вашите работи, господин Дезмънд, още от самото начало. Кълна се, че това надминава всичко, направено от вас досега. Паната са изключителни, те просто смайват всеки, който ги види.

— Тогава няма да възразиш, ако поседиш тук някоя и друга седмица.

— Няма да откажа. Ще бъде вълнуващо. — Той замълча. — Чичо не ги е виждал, нали?

— Не, защо питаш?

— Просто се чудя, господин Дезмънд, дали той ще сметне за мъдро вашето решение да ги изложите в Чарминстър.

— По дяволите, Торп, именно в Чарминстър трябва да бъдат показани! Защо не?

— Виждате ли, сър… това е малко забутано място. Обзалагам се, че тук не могат да различат произведение на изкуството от търнокоп.

Нещо се въртеше в главата на Медокс и Стивън предпочете да изчака.

— Ако тези пана бяха изложени в Националната галерия или в Лувъра, хората щяха да ги възприемат с истинската им стойност. Но, господин Дезмънд — той направи фин жест, който изразяваше артистичната му оценка за цялата селска околност и умните му очи се втренчиха в него, — какво, за бога, ще си помислят за вашите картини в това провинциално място?