Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crusader’s Tomb, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Катранджиев, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Автор: Арчибалд Кронин
Заглавие: Гробницата на кръстоносеца
Преводач: Иван Катранджиев
Година на превод: 1994
Език, от който е преведено: Английски
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1994
Тип: Роман
Националност: Английска
Редактор: Балчо Балчев
Коректор: Емилия Букова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/824
История
- — Добавяне
Единадесета глава
След бързането и вълненията около транзитното преминаване през страната за повечето участници в трупата на цирк „Перо“ беше добре дошло да се установят в тяхната зимна резиденция на площад „Лазурен бряг“. Там беше базата им, мнозина имаха близки в Ница, Тулуза и Марсилия и ако разполагаха с повече време, сигурно щяха да ги посетят. Макар че имаше публика, седмичната програма бе намалена до пет представления, така че след галаспектаклите в неделя, понеделник и вторник вечерите им бяха напълно свободни.
Приятелите на Стивън бяха свикнали с новия график. Макс възобнови своите уроци по цигулка и можеше да бъде видян всеки следобед с черен калъф под ръка във формата на круша, да се отдалечава с бърза походка. Кроки прекарваше по-голямата част от времето си в националната библиотека, наведен над дебелите томове, решен да докаже на Стивън и Джо-Джо съществуването на роман от Шопенхауер, а Фердинанд, който изглеждаше съвсем изтощен, отиваше всяка сутрин под ръка със своята жена до болничното отделение по хомеопатия за ежедневна промивка на неговия чревен тракт. Но практичният Джо-Джо си намери и друго занимание в свободното време. Той отиваше в оборите на Негреско, където под предлог, че мие карети, прекарваше по-голямата част от следобедите си в размяна на клюки с конярите и шофьорите и в малки залагания за местните надбягвания. Джо-Джо коментираше иронично, само с ъгълчето на устата си, приличаща на капан за плъхове, движението на посетителите в хотела, кой пристига и кой си заминава.
Стивън пък беше започнал предварителното скициране на картина, в която възнамеряваше да използва индивидуалните си проучвания, направени под големия купол, и която реши да нарече „Цирк“. Толкова комплексна картина, включваща многобройни фигури със сходни и контрастиращи цветни тонове беше трудна задача и след като не разполагаше нито със студио, нито с достатъчно голямо платно, той реши да следва примера на старите майстори и да построи своята композиция в намален мащаб. Идеята узря в него, докато напредваше, и той започна да съзнава, че подобен материал, резултат на седмици търпеливо наблюдение, би трябвало да пожъне забележителни резултати.
От обеда в хотел „Дьо Лила“ барометърът на настроението на Еми постепенно се покачваше. След това събитие те не се бяха виждали нито с Честър, нито със семейство Ламберт и изглеждаше, че връзката им окончателно бе прекъсната. Дълбоко в себе си Стивън, може би поради забележките на Глин, винаги бе допускал мисълта, че между Честър и Еми е съществувала взаимна привързаност. За него беше благоприятно, че Еми прие рязкото прекъсване на тяхното приятелство с толкова малка загриженост. Заедно с другите и тя прояви интерес към Ница. Сестрата на мадам Арманд, която живееше в покрайнините, малко след предградието Сен Рош, държеше малка фабричка, специализирана главно в производството и продажбата на карнавални сламени шапки. Еми, както повечето френски момичета, имаше талант към иглите и всеки следобед пътуваше с трамвая, за да спечели малко джобни пари в работилницата „Шапо дьо Рел“. По тази причина Стивън я виждаше по-рядко от обикновено. Еми извличаше някакъв определен вътрешен комфорт от тази неочаквано улегнала черта на характера й. Подобна работа трябваше да й е ужасно скучна и поради това той си беше наумил да се опита да я разведри. От „Кларион дьо Нис“ узна, че една театрална трупа е ангажирала „Казино Мюнисипал“ и следващия понеделник се готви да представи спектакъла „Бохеми“. Тази романтична история за студентския живот в Париж би могла да я развлече и на следващата им среща той я попита:
— Искаш ли да отидем на театър в понеделник?
— На театър? — възкликна тя леко объркана. — Не си ли зает с картината си?
— Не и през нощта.
— Добре, щом желаеш.
— Чудесно. Днес ще купя билети.
Той отиде пеша до казиното и купи два билета в централната част на партера. След това, като знаеше колко много се радваше тя „да излезе някъде вечер“, запази маса за вечеря за след представлението. Стивън очакваше събитието с нетърпение и това му се отразяваше болезнено, понеже жадуваше да остане сам с нея.
Най-сетне дойде понеделникът. Когато завърши сеанса в кабината си, той отскочи до едно място извън неговото жилище, след това се върна да облече костюма си и една чиста риза, която беше изпрал предишния ден. Точно когато беше готов, Стивън дочу стъпките й зад себе си. Олюля се, когато видя израза на съжаление, изписан на лицето й.
— Какво е станало?!
— Няма да мога да дойда с теб тази вечер.
— Не можеш ли?
— Не! Сестрата на мадам Арманд е болна от грип. Ще трябва да остана при нея.
— Но мадам Арманд може да отиде при нея.
— Да, но това трябва да стане веднага, а мадам Арманд не е в състояние да го стори.
— Но, сигурно…
— Не, аз съм длъжна да отида.
Дълго никой не проговори.
— Добре… Предполагам, че нищо не може да се направи. — Чувстваше се унизен и отчаян, но не искаше да го покаже.
— Трябва да вземеш някой друг със себе си. Билетите ти не трябва да пропадат.
— О, остави билетите. Какво значение имат те!
— Съжалявам! — Рамото й трепна с леко съчувствие. — Може би някоя друга вечер.
Загриженият й вид омекоти неговото разочарование. Независимо от това, като я видя как бърза, Стивън бавно се обърна и загреба с ръка пенливата вода във ваната. Огорчението му беше толкова очевидно, че Джо-Джо, който се беше върнал и наблюдаваше облегнат на стъпалата последната сцена, се намеси тихо:
— Как върви? — запита той, без да свали сламката от устата си. — Ти си се облякъл за някъде?
— Нося дрехите си, ако това имаш предвид.
— Накъде си се запътил?
— На театър. Ела с мен. Ще гледаме „Бохеми“.
— Водевил?
— Не, опера.
— Опера ли? Не е за мен. Предпочитам да отидем в „Мас провинсиал“ и да пийнем нещо.
Те отидоха през площада до близкото кафене, често посещавано от помощния персонал на цирк „Перо“. Това беше евтино, но приятно място с дълги пейки и маси, които можеха да се изнасят и на тротоара. В задименото помещение свиреше едно механично пиано, хората седяха разсъблечени по ризи. Джо-Джо кимна на някакъв работник, който вероятно се беше отбил по пътя за вкъщи за едно питие.
— Каква отрова предпочиташ, абате?
— Без значение. Може би вермут.
— Вермут! Кел благ![1] Ще има глоба за теб.
Той поиска на висок глас мастика „Перно“ и един коняк.
Питиетата бяха донесени от снажна млада жена с голи зачервени ръце и кръгли пълни гърди, които се люлееха под блузата й като млади кокосови орехи.
— Ето момиче за теб.
С опитна ръка Джо-Джо филтрира мастиката през бучка захар и отпи солидна глътка от течността с цвят на опал.
— Името й е Сузи. Без мъж е. Тя е дъщерята на съдържателя. Защо не си опиташ късмета? Тези едри момичета винаги обичат малките мъже.
— О-о, върви по дяволите.
Джо-Джо се засмя.
— Така е по-добре. Мъка си ми ти, абате. Никога не се отпускаш.
— Какво искаш да кажеш?
— О, небеса! Можеш да бъдеш и по-малко вързан. Нали те знам, че си с характер — от онази нощ, когато се спусна по пързалката. Бъди по-весел, пийни си, отпусни се.
— Опитвал съм. Но при мен не върви.
Последва кратка пауза.
— Всеки следобед има танци в „Негреско“. Може би ще е интересно да се отиде там.
Гласът на Джо-Джо имаше странна интонация, но Стивън просто поклати глава.
Джо-Джо вдигна ръцете си в знак, че се предава. След това добави:
— Какво става с велосипедната красавица?
— Тя трябваше да отиде при сестрата на мадам Арманд.
— Има ли сестра Арманд? Наистина ли съществуват две подобни кучки на този свят?
— Тя има малка фабричка в Лунел, над Сент Рош, но сега е болна.
— А-а! — кимна Джо-Джо. — Жест на милосърдие.
Настъпи тишина, по време на която той продължи да разглежда Стивън с иронично присвити устни. По едно време понечи да каже нещо, но вместо това повдигна леко рамене, заръча с пръст нова мастика и започна да говори за утрешните надбягвания.
Около седем часа излязоха от кафенето. Джо-Джо отиде да храни и пои арабските си коне, а Стивън остана сам. Почувства се по-затоплен и по-весел след трите коняка, но независимо от това нямаше особено желание да отиде в казиното. Вечерта беше необикновено хубава. Срамно би било да я прекара в този задушен театър. Изведнъж в главата му се роди идея. Лунел не беше толкова далеч оттук и само с билет за двадесет сантима можеше да стигне с трамвая до Сент Рош. Защо да не отиде и да не намери работилницата на Арманд и дори, ако се наложи, да изчака Еми, докато завърши работата си, и да я изпрати обратно? С малко късмет биха могли дори да вечерят заедно.
Тази перспектива ускори крачките му. След като стъпи на булевард „Рисо“, до площад „Пигал“, той без труд откри трамвая в северна посока. Пътуването беше бавно и по-дълго, отколкото очакваше, но нямаше още осем часа и беше светло, когато пристигна. Лунел се оказа учудващо малко и неразвито градче. Плоският му терен бе зает в по-голямата си част от пазар градина и няколко малки вили с гипсова фасадна мазилка, разположена около една тясна непавирана улица. Стивън прекоси нагоре-надолу района, без да намери „Шапо дьо Рел“. От няколкото магазина, които се намираха там, нито един не приличаше на шапкарска работилница. Озадачен и объркан, той се спря за момент. Вятърът се засили, хвърли в очите му прах и той се запъти към пощата, която се намираше в съседство с местната млекарница и все още беше отворена. От отговора, който получи, разбра, че в Лунел няма нито модист, нито пък шапкарски магазин. Със странен вид на лицето, седнал в края на един почти празен трамвай, Стивън се отправи обратно към Ница. Шумното превозно средство му наду главата. Дали не беше объркал името и мястото? Не, той беше сигурен, че името е Лунел, защото тя го беше споменала няколко пъти. Можеше ли Еми да измисли това извинение буквално в последния момент? Това също беше невъзможно — та тя посещаваше сестрата на госпожа Арманд всеки ден през последните две седмици. Неговото лице придоби замислен вид.
Беше се стъмнило, когато стигна в Карабасел. Искаше му се да отиде в жилището й и да узнае дали се е върнала, но чувството му на гордост и някакво чисто физическо усещане за безпокойство го възпряха. Той беше вече направил себе си достатъчно смешен. И тъй като не желаеше да прави сцени по това време, Стивън се насочи към своя фургон, легна на леглото си и затвори очи. Щеше да й поиска обяснение на сутринта.