Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (51)

Втора глава

Представлението в „Ковънт Гардън“ беше завършило и зрителите вече излизаха. Стивън, който се показваше извън дома толкова рядко, бе леко замаян, което беше предизвикано не толкова от живите мелодии на Моцарт, колкото от това, което наблюдаваше у Глин. Той не беше безразличен към погледите на признание, отправени към него в антрактите. Видът му бе бохемски и биеше на очи — сакото му от рипсено кадифе, сивата му риза и червена вратовръзка бяха твърде шокиращи за хората наоколо, облечени в черно и бяло. Носеше достойнствата на академик, който можеше да поиска петстотин гвинеи за портрет в половин дължина и явно се чувстваше винаги в центъра на вниманието. Промените, които предизвика славата в грубоватата личност на Глин, не бяха толкова разрушителни, но все пак бяха очебийни.

Стояха навън срещу входа на станцията на метрото на „Боу стрийт“.

— Сигурен ли си, че не желаеш нищо за пиене?

— Не, не желая, благодаря. Ще се разходя до „Оксфорд стрийт“ и оттам ще се кача на моя автобус.

— Ще се видим скоро. А дотогава ще имам някои интересни новини за теб.

Това беше най-многозначителният намек, който Глин направи тази вечер. Беше рискувал да го подхвърли, но както друг път и сега той мина покрай ушите на Стивън. Но Ричард усещаше, че има определен напредък.

Те си стиснаха ръцете, Глин потегли към „Странд стрийт“, а Стивън се обърна и тръгна в обратна посока. В следващия миг почти се сблъска с една жена, която излезе от фоайето на театъра. Инстинктивно се дръпна назад, извини се и в същия момент видя, че това беше Клеър.

— Това си ти! — възкликна тя шепнешком.

От стреснатия и изненадан израз на лицето й той разбра колко болезнена беше за нея тази среща. В това деликатно положение те застинаха неподвижно на почти безлюдната улица, гледаха се в очите един друг мълчаливо, подобно на две восъчни фигури от намиращия се наблизо музей на мадам Тисо. Тази мисъл наистина хрумна на Стивън, но преди да беше успял да наруши тишината, която му се струваше нелепа, Клеър го изпревари.

— Стивън, не мога да повярвам. Кой би могъл да предположи, че ще те срещна тук? Ти беше ли на опера?

— Да не мислиш, че просто съм прекосил улицата?

Той не можа да удържи ироничния си отговор, но после добави:

— Да, бях там за първи път от много време. Предполагам, че ти идваш тук доста често.

— Всяка вечер по време на театралния сезон. Музиката е голяма радост за мен.

— Сама ли си? — попита той.

— Сега вече да. Моята приятелка си замина. — Тя се колебаеше, набирайки смелост. — Защо не дойдеш в квартирата ми да си поприказваме? Не можем да стоим тук на улицата. Съвсем наблизо съм, на „Найт бридж“.

Поканата прозвуча съвсем естествено и, може би, защото случайната среща предизвика неговото любопитство, той се съгласи. Колата й, един тъмносин „Даймлер“ кабриолет, беше паркирана малко по-надолу по улицата. Те потеглиха на запад по пустите улици.

— Това е лукс, Клеър — отбеляза той ведро. — Много по-добра е от стария ти „Дьо Дижон“.

— Колата е под наем — отговори тя. — В момента не разполагам със собствена. Взех тази от един гараж. През нощта не смея да пътувам с метрото, но през деня го ползвам от вкъщи до работата и обратно.

Нейният намек за личните й трудности и за това, че е принудена да щурмува неудобствата на лондонското метро, прозвучаха някак си странно за неговия слух.

— Имаш ли работа?

Тя кимна утвърдително с глава.

— В Сетълмента „Свети Барнабас“ за изоставени момичета. Там съм почетен секретар под ръководството на нашия скъп викарий, отец Лофтъс.

— Лофтъс! — възкликна Стивън.

— Такъв прекрасен човек. Той беше — поколеба се тя — човекът, който ми оказа огромна духовна подкрепа.

Той се приготви да отвърне, но се въздържа. Скоро стигнаха до нейната квартира, разположена на най-горния етаж на една къща на „Слоун стрийт“. Тя го въведе в хола, който беше дълъг и тесен, но уютен, покрит с мек килим, украсен със сребърни лампиони. От двата края на стените, оградени с гравирани чамови рамки, бяха закачени неговите картини, които тя беше купила преди седем години.

— Изглеждат добре, нали? — отбеляза Клеър, докато той ги гледаше, и преди Стивън да каже нещо, тя продължи с жизнерадостен глас, който звучеше престорено и издаваше нейното вътрешно вълнение: — Може би ще познаеш някои от старите ми неща. Повечето от тях съм донесла от Бротън. Прекарвам по-голямата част от времето си тук. Освен когато децата са във ваканция. Никълъс е в Уелингтън, ти знаеш, а Хенриет е в Родийн. Снимките им са на бюрото.

Тя показа фотография в сребърна рамка и докато той я разглеждаше внимателно, свали шала и ръкавиците си, след това седна до малка масичка тип „Пемброк“, върху която имаше кана термос и чиния, покрита със салфетка.

— Искаш ли да пиеш нещо? Нека да седнем. Има топло мляко. Но може би ще предпочетеш уиски със сода.

Той би могъл да се закълне, че тя се отпусна облекчена, след като той предпочете млякото. Въпреки бързите й движения долавяше, че беше станала недоверчива, наплашена от многото компромиси, които беше направила със себе си. Докато му наливаше млякото, той я наблюдаваше дискретно. Тя говореше много повече от преди и имаше странния маниер да се самообвинява. На бюрото той забеляза папки, бележници, списък на молби, различни книжа, свързани с благотворителната й дейност, а отгоре, до снимките на децата, лежеше портрет на красив свещеник с високо чело, излъчващ благородна чистота — безспорно това беше Лофтъс. Той се приближи до нея и я изгледа внимателно.

— Значи това е викарият на „Свети Барнабас“.

— Ти познаваш ли отец Лофтъс?

— Познавах го някога. Той беше груб с Джени… жена ми… когато тя работеше в Сетълмента.

И после разсеяно добави:

— Сега изглежда добре охранен.

— О, как можеш да говориш така, Стивън? Погледни колко благородство има в това лице!

— С една фотография можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, Клеър — усмихна се той без злоба. — Ако аз бях го нарисувал, щях да проникна под повърхността на тлъстините.

Той избухна в смях, който завърши с пристъп на кашлица. Изтри очите си с изцапана от боите носна кърпа.

— Извинявай. Просто си мислех какво съм преживял, за да реагирам по този начин.

Тъй като тя не отговори, той седна отново.

— Как е Джефри?

Тя се изчерви, но отговори спокойно.

— Мисля, че не сме се виждали няколко месеца.

За него не беше трудно да разбере какво имаше предвид. Ако не беше истински разделена с Джефри, най-малкото тя го виждаше възможно по-рядко и за компенсация изпълваше живота си с хубави предмети, със заседания на комисии и добре организирана благотворителна дейност. Все пак колко ли много самота бе изживяла в тази прекрасна стая, така прохладна сега след горещината на театъра и дъхът на лавандула?

Тишината стана мъчителна. Тя отиде до него и му предложи сандвич.

— Не съм гладен — отговори той. — Изядох една купа шкембе с лук преди операта.

Тя го погледна бързо и леко се изчерви. Защо трябваше да проявява тази ненужна грубост? Беше ли това несъзнателно, или пък беше нарочно? Тя се запита защо го беше поканила тук, в мястото, създадено само за нея. Можеше ли това да бъде Стивън Дезмънд? В този ужасен костюм и в тези евтини кафяви обувки. Беше облечен точно като човек от работническото съсловие. Главата му, спокойна и изправена, определено изпъкваше, но остриганата му коса подчертаваше грапавините на черепа му и просто я плашеше. Това впечатление се подсилваше още повече от ироничното спокойствие в очите му. Красивите му ръце бяха загрубели, а ноктите му бяха очукани и зацапани с боя. Но тя успя да се справи с тези свои чувства, като си даваше сметка с каква мисия се е заел той. Желанието да му помогне се загнезди отново в нея.

— Стивън! — извика тя импулсивно. — Къде си живял през всички тези години?

— В Ийст Енд — отговори той — до реката.

— Там, до доковете?

— Да! „Кейбъл стрийт“, Степни. Защо, има ли нещо лошо в това?

— Не смяташ ли, че ти е необходима промяна? Имам предвид, що за живот живееш в това обкръжение?

— Художникът не принадлежи към никакви класи. Аз обичам хората.

— Но ти трябва да се намираш сред красиви неща… в красива местност, извън града…

— И да рисувам рози около вратата? Не, Клеър, аз черпя моето вдъхновение от самата тиня на Темза. Моля те, не ни съжалявай. Ние си имаме нашите развлечения. Почти всяка вечер в събота отиваме да изпием по една бира в местната кръчма. От време на време отиваме на разходка до Хийт. А през лятото прекарваме две седмици в Маргит със зълвата на моята жена. Тя има рибен магазин, нейните желирани миди са нещо, което се помни.

Клеър прехапа устни. Самата мисъл, че той живее в мизерия с тази дребна слугиня, за която отец Лофтъс говореше с такива унищожителни думи и чиито долни пороци несъмнено бяха причината за намалената му жизненост и за упадъка му предизвикваше у нея отвращение.

— Бих могла да си представя.

Той се усмихна добродушно.

— Не се безпокой, Клеър. Безразлично е къде живея, докато мога да рисувам. Само едно нещо има значение. Трябва да съм свободен да работя, когато и както намеря за добре.

— При това положение — каза тя бавно — няма ли да се върнеш в Стилуотър?

— Никога!

— Не ти ли става мъчно за тях?

— Може би ще те шокирам… но не мисля за това.

— Ти даже не знаеш какво става в енорийството?

Той поклати отрицателно глава.

— Но представи си, че те искат да те видят и имат нужда от теб?

— Не е възможно.

— Нещата са се променили, Стивън, страшно много са се променили… и то не към добро.

В този момент тя се изкушаваше да му каже всичко, да го нарани, като разкрие цялата истина за нещастията, които бяха връхлетели Стилуотър. Но все пак успя да се въздържи.

Малкият френски часовник удари меко и при този звук Стивън се сепна.

— Става късно. Не трябва да те задържам повече.

Тя не отговори. Той се изправи и й протегна ръка. Когато стисна ръката й, го обзе тъга и съжаление. Съвсем неочаквано постави ръката си на рамото й.

— Ние сме приятели все още, нали?

Видя, че тя се стъписа от неговата близост и това накара очите му да заискрят.

— Радвам се, Клеър. За теб нещата вече са отминали.

Той свали ръката си и те тръгнаха към вестибюла.

— Трябва да дойдеш отново — каза тя слабо, като се мъчеше да възвърне нормалния си вид.

Той се усмихна, без да отговори и излезе. Внезапно я осени мисълта, че няма да го види никога повече. Бавно, с наведена глава, тя отиде в спалнята си, отново толкова бяла, свежа и девствена, както в дните на нейното моминство, и впери невиждащ поглед в огледалото. По бузите й се стичаха сълзи. Тя промълви:

— Поне знам къде живее. Трябва да говоря с Керълин за него. Наистина трябва.