Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (20)

Девета глава

От Ангър циркът „Перо“ замина за Тур, оттам за Блоа, Бурже и Невер. Времето се задържа много хубаво, бизнесът процъфтяваше, старият Перо носеше шапката си наперено. След тридневно пребиваване в Дижон те поеха на юг към Златния нос, като оставаха по едно денонощие в старите градчета с каменни стени и големи порти, преминавайки през хълмистите лозя в долината на Ош.

В самото начало Стивън бе приет с резерви от трупата. Но едноседмичното внимателно наблюдение върху него даде задоволителни резултати. Определен процент от личните му приходи отиваше в обща каса, от която всички циркови артисти щяха да имат дял, след като сумата бъде разпределена в Ница. И така, на Стивън вече гледаха като на човек, чиято цена расте. Приятните му маниери и спокойния характер му помогнаха да установи приятелски отношения с повечето от членовете на трупата.

Те бяха едно колоритно човешко множество. Фернанд, укротителят на лъвове, който влизаше в железните клетки без страх, облечен като хусар в сребриста униформа, с ръкав, драматично раздран на ленти, беше всъщност най-стеснителният от всички. Той хронически страдаше от лошо храносмилане и беше поставен на месечна диета от жена си, която изцяло му се беше посветила.

Самите лъвове бяха безопасни като крави, главно поради това, че бяха много стари, мъжките бяха дори кастрирани. Те ревяха само защото искаха вечерята си и всичко, което се разиграваше около клетките им от хората, които носеха нажежени железа, беше просто един бутафорен фокус.

— Не сме имали инцидент през последните двайсет години — отбеляза Перо самодоволно, след като изпрати реклама за местния вестник в следващия град, където пристигаше циркът. Текстът естествено, гласеше точно обратното:

Разминаване на косъм със смъртта в цирка „Перо“. Лъвица се разярява. Фернанд сериозно пострадал.

Джуджетата Макс и Мориц бяха двамата главни клоуни — двойка, която беше международно призната и чийто номер беше известен като „Приставане“ — скеч, в който Макс, облечен в гротескна премяна, играеше ролята на стара булка. Рутинната сценка включваше и една стара кола „Ханхард“, която постоянно се повреждаше, отказваше да запали и най-сетне се разпадаше. Всичко това беше крайно комично. Макс с неговия дяволит вид спукваше публиката от смях. Но извън арената меланхолията му бе по-голяма от тази на Хамлет. Той често доверяваше на Стивън с тъга неосъществената си цял живот страст — да свири на цигулка.

Сблъсквал се и преди с подобни парадокси, за Стивън не беше изненада да установи, че японският фокусник е един посветил се на християнството учен; че Нина д’Амора, която яздеше без седло, е алергична към конете и вследствие на това страдаше от хроническа астма, докато Филип, който всяка нощ рискуваше живота си на високия трапец, прекарва по-голямата част от времето си в плетене на мъжки чорапи.

Стивън стана част от тяхната групичка, но се виждаше по-често с Джо-Джо и Кроки, отколкото с останалите.

А зад растящата апатия на Жан Баптист той откри един чувствителен и интелигентен човек. Стивън му направи няколко поразителни ескиза как стои на платформата, отправил поглед към зяпащата публика. Жан беше получил добро образование в лицея в Руан, последвано от назначение с добра перспектива в прекрасната фирма „Национал“. След това го поразява неговата ужасна неизлечима болест и постепенно го превръща от нормално същество в патология, разрушавайки брака и общественото му положение, отпращайки го от клиника в клиника без надежда за оздравяване. Доведен до крайно отчаяние, той решава да участва в шоуто на цирк „Перо“.

Но към Джо-Джо Стивън изпитваше особено уважение. Бившият жокей беше завършен мошеник, който крадеше при всеки удобен случай, мамеше навред по пътя си в селските райони и когато имаше възможност, така жестоко се напиваше, че лежеше по цял ден на голата земя, „за да си отспи“. И все пак в своята двойственост той имаше едно странно човешко качество, с което можеше да се похвали. Никога през живота си не беше подвеждал приятел. Често вечер, след като беше видял Еми, Стивън се връщаше в техния фургон и ловеше погледа на Джо-Джо, който го фиксираше по един особен начин и който показваше не съчувствие, на което той беше неспособен, а някакво цинично разбиране, смесено с лек присмех.

— Пак си излизал с твоето момиче.

— Нещо такова.

— Добре ли прекара?

Стивън мълчеше. На бившия жокей му се искаше да постави още въпроси, но вместо това вдигаше рамене, обръщаше се към Жан Баптист и започваше спор с него, като се горещеше нарочно.

— Какво е твоето мнение за жените, Кроки?

— Отнасям се към тях с търпимо презрение.

— Говориш като съпруг.

— Да, бил съм женен. Съпругата ми сега ръководи верига от магазини в Кроазе, по Северната железница. В това се състои и най-голямата ми надежда, че един ден парижкият експрес при скорост деветдесет километра в час ще я удари в най-уязвимото място.

— За себе си, макар че никога не съм бил женен, мога да кажа, че обичам само да спя с тях. Във всички останали случаи те са по-досадни и от гонорея.

— Но човек разбира това едва след като спи с тях.

— Не и с моите жени. Никога не съм се занимавал с проститутки. Само със здрави, честни селски жени, с които се срещам на пазара, които търсят някое малко разнообразие.

— А, разнообразие! Това е точната дума, на която аз дължа повечето от моите последни успехи.

— Ти! Краставия?

— Разбира се! Спечелих много от моите интимни контакти заради любопитството. Жените, на които е доскучало брачното ложе, биха направили всичко за нещо ново. Чел съм, че един убиец, който е трябвало да бъде гилотиниран, е могъл да си позволи десетки жени.

— По дяволите! Макар че го заслужаваш, ти няма да загубиш грозната си глава.

— Не, но привличам точно с това. Като съдят по мощта на крокодилската опашка, жените вярват, че фалосът ми е надарен със забележителна сила.

— Но ти ги разочароваш, измамнико?

— Само веднъж, Джо-Джо. Имаше една яка стара мома, недокосвана, която ме преследваше месеци с надеждата, че едно „съчетаване“ с моя милост ще произведе алигатор. За нещастие детето се оказа нормално.

Взрив от див смях разтърсваше фургона, Стивън не се присъединяваше към него. Той знаеше, че разговорът се водеше заради него, предизвикан не толкова злонамерено, колкото като лекарство, предписвано на жертвата на една постоянна любовна треска. Все пак неговата болест не беше стигнала толкова далеч, че да изглежда неизлечима.

Понякога Еми се отнасяше добре към него. Сядаше на стъпалата на своя фургон, поласкана от вниманието му, изпълнена със собствената си важност, и му се усмихваше, излагайки босите си крака на слънцето. И тъй като не беше щедра на любезности, понякога, когато стояха заедно в тъмното, тя му разрешаваше да я целуне, след което бързо избягваше. Стивън напразно се самоуспокояваше, че в природата всяка страст поражда взаимност. Той се въртеше около Еми като оса около нектар, без нито веднъж да проникне в меката плът на плода.

В един влажен следобед, когато бяха напуснали приятната област Сион, главният двигател се повреди и остави на пътя една дълга колона двойни фургони. Ремонтът щеше да отнеме най-малко двадесет и четири часа. Перо беше много огорчен, че изпуска важна дата, и реши след продължителен спор да даде представление в Льо Драж, за да покрие част от разходите си.

Денят започна зле и премина още по-зле към по-зле. Нямаше никакви предварителни заявки за билети. Градчето се оказа бедно и не прояви особен интерес към тях. Единствената му индустрия — една фабрика за тухли, беше пред фалит. Дъждът упорито се засилваше и когато представлението започна, не повече от стотина души се бяха събрали под канещите платнища. Но независимо от всичко, верни на традициите на Перо, повечето от артистите изпълняваха своите номера блестящо. След това се връщаха при голямата печка в съблекалнята. На Еми обаче не й провървя. На два пъти при нейните предварителни опити колелото й се подхлъзваше и тя падаше на мокрия под. Първото падане предизвика смях сред грубиянската публика, но на второто се чу дюдюкане и подвиквания. Това я отказа от главната част на номера и тя напусна манежа с вирната глава.

Когато Стивън я видя по-късно, извън цирка, тя беше все още бледа. Той си даде сметка за нейното състояние и реши да я придружи по пътя към мястото, където, отдалечени на около половин километър, бяха разположени фургоните. Но точно по средата на пътя върху тях се изсипа силен порой, който ги накара да побегнат и да потърсят подслон в една тухларна, която стърчеше самотна сред полето и беше обградена от стърнища.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Стивън се огледа и забеляза, че навсякъде е пълно със слама.

— Поне тук е сухо — наруши той тишината. — Радвам се, че не се спусна тази вечер. Тази тълпа не заслужаваше това.

— Какво имаш предвид?

— Всъщност — изчерви се той леко, — сториха ми се твърде несимпатични.

— Аз не забелязах подобно нещо. Винаги съм успявала да държа публиката в ръцете си.

— Тогава защо не направи номера със спускането надолу?

— Защото пързалката беше ужасно мокра. Не разбираш ли, че е самоубийство да се прави този номер, когато вали.

Тя загуби търпение и го изгледа, а от очите й изскачаха пламъчета.

— Кой си ти да ме критикуваш, докато в същото време си седиш на задника, дращиш си на лист хартия, без да можеш да проявиш характер повече от една въшка? Да се спускам или не се спускам надолу тогава, когато реша. И няма да си счупя врата заради някакво шугаво недорасло кюре.

Той я изгледа толкова бледен, колкото беше и тя. Вбесен я хвана ненадейно през кръста.

— Няма да разговаряш така с мен!

— Остави ме.

— Няма, докато не се извиниш.

— Разкарай се оттука!

В следващия момент те вече се бяха вкопчили един в друг. Заслепен от ярост, припомняйки си всички оскърбления и обиди, които тя му беше нанесла, той реши да я подчини физически и като я стисна с ръце като борец, се опита да я повали на земята. Но тя се съпротивляваше като дива котка, извиваше се и се обръщаше в меката слама, като се опираше на него с лакти. Тя беше по-силна, отколкото той си мислеше, със силни мускули и с котешка пъргавина. Стивън се задъха и почувства, че натискът на нейното тяло ще го събори долу. Като напрегна цялата си енергия, той се опита да й устои. Тя се дърпаше напред-назад нерешително, докато успя да постави крака си зад неговия и с рязко дърпане го повали тежко на земята.

— Така! — изпъшка тя. — Нека да ти бъде за урок!

Той се изправи бавно. Беше се стъмнило. През горния отвор на тухларната зад бягащите облаци се виждаше луната. С усилие, все още мъчейки се да възстанови дишането си, той я погледна и видя с изненада, че вместо да стане, тя се беше облегнала на сламата. Дрехите й бяха все още раздърпани от борбата, гледаше го с премрежени очи, със странна моментна възбуда, макар и леко насмешливо. На лицето й, което обикновено беше студено и бледо, имаше лека руменина, а на побледнелите й устни — любопитна, едва забележима хитра усмивка. Той издържа на нейния втренчен поглед. После тя постави двете ръце зад главата си с жест по-скоро на очакване, отколкото на съблазън и направи едно нетърпеливо движение.

— Добре, глупчо, какво чакаш още?

Поканата, която той очакваше от толкова дълго време, беше безпогрешна, въпреки че беше толкова груба и открита, лишена от най-елементарно чувство. Студен и отблъснат, той я изгледа, след това се обърна и без да каже нито дума, си тръгна. Тя не можеше да повярва на очите си. Изражението й се промени. Предизвикана и разярена, Еми скочи на крака.

— Мухльо! — извика тя. — Кретен!

Стивън измина около петдесет метра преди желанието му да го среже отново, по-отчаяно отпреди. Беше му безразлично. Той я искаше. И щеше да я има независимо по кой начин. После се обърна и се върна.

— Еми! — сви се той слаб в желанието си да я има.

Но сега тя беше изстинала и твърда като камък.

— Върви по дяволите! — извика тя в лицето му. — Ще има да чакаш друг такъв случай.

Погледът в очите й му подсказа, че беше безполезно да я уговаря повече. Той отново се обърна. Без да знае посоката, тръгна право пред себе си със затворени очи и стиснати устни. През тези последни седмици, станал жертва на собствената си неутолима жажда, превърнат във вечен пример на изкупление, той чувстваше себе си прекалено уязвен. Но сега, низвергнат във всичките си чувства, той усещаше, че е стигнал до най-ниската точка на падението. Не можеше, не биваше да стига дотам.

Мислите му не бяха приели още завършена форма, когато се намери отново на цирковия манеж. След като повреденият мотор едва ли щеше да бъде поправен до следващото утро; нищо от манежа не беше демонтирано и върху калния терен големият купол изглеждаше празен и изоставен. Нещо го накара да влезе вътре. Луната светеше през горния отвор на платнището и заливаше арената с неестествена светлина, очертавайки пързалката, оставена да стърчи, блестяща от влагата. Странен импулс, чувство за дълг към себе си постепенно го завладя. То беше толкова силно, че той се насочи към въжената стълба. Стъпките му оставяха следи върху напоените с вода трици. Хвана се за въжето и започна бавено да се изкачва, като се извиваше спираловидно, защото го правеше за първи път. Скоро се намери най-горе, надвесен над платформата. Нищожната площ, върху която беше стъпил, височината — много по-внушителна, гледана отгоре — го накара да му се завие свят. Той затвори очи и се облегна на металната подпора. Виенето на свят го парализира. На тази височина вятърът имаше по-голяма сила, която разлюля пързалката и мокрото платнище. То заплющя, заскърца и увеличи чувството му на несигурност. Но той застави непослушните си мускули да се задействат. Втренчен напред, като действаше само с едната си ръка, Стивън откачи велосипеда от куките и все още хванат здраво за стълбата, с другата си ръка се приближи до колелото. Треперейки се качи на него и се насили да погледне надолу.

Кръгът под него изглеждаше невероятно малък, един далечен жълт диск. Той все още се държеше здраво и можеше да се върне. Страхът го вцепеняваше. Но каквото и да се случеше, трябваше да се спусне долу.

Стивън си пое дълбоко въздух, укрепи стойката си на велосипеда и се наклони напред. Докато правеше това, до него смътно достигна вик на една самотна, мъничка фигура, която му махаше отдолу. Ако някой имаше намерение да го предупреждава, то това негово намерение идваше твърде късно. Като насочи погледа си към централната бяла ивица, с върховно усилие на волята си той се оттласна от подпората. Полетя надолу — едно невероятно спускане, и обратно се издигна, и в следващия миг след шумно откъсване от извития край на пързалката той беше изстрелян с голяма скорост навън, на полето, запратен в меката кал на граничната дига.

Известно време Стивън лежа там неподвижно, изненадан, че е още жив. След това чу как някой тича към него.

— Боже мой! Правиш опит за самоубийство ли? — изрече задъхано Джо-Джо, за първи път сериозно развълнуван.

— Не! — възкликна Стивън, като се изправи привидно леко. — Но възможно беше и да пострадам.

— Ти си полудял, кучи сине! Какво става с теб?

— Имах нужда от укрепване на самочувствието.

— Ти си луд! Когато те видях там, горе, помислих, че си загубен.

— Какво значение има това?

— За бога, ела да изпием по нещо — изгледа го Джо-Джо.

— Добре! — съгласи се Стивън и добави: — Не казвай за това на никого.

Те се отправиха към селското кафене. След солидна чаша калвадос ръката на Стивън престана да трепери. Той пиеше с Джо-Джо почти мълчаливо, докато не затвориха заведението. Ракията втвърди главата му, накара го да почувства досада и вцепенение. Разбра, че в действителност не беше постигнал нищо. Разбра, че няма да може да скъса с нея и че болката в сърцето му си оставаше все там.