Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (25)

Четиринадесета глава

Утринното слънце надничаше през единичния, вграден дълбоко навътре прозорец, към възглавницата на дървеното легло. Стивън лежеше неподвижно, а погледът му опипваше последователно малкото предмети в тясната стаичка, която през последните три седмици му беше станала близка и позната. Всичко си беше на мястото: единственият стол със сламена седалка, провансалският гардероб и иконостасът в ъгъла, черното разпятие на бялата стена. Той огледа ръката си, като я повдигна към светлината, и намери, че пръстите му са все още бледи.

Леки стъпки отекнаха навън по пясъчната алея, което го накара, без да движи тялото си, да обърне глава. Погледът му беше насочен към вратата, когато тя се отвори и неговият болногледач влезе с поднос в ръка.

— Как спахте?

— Много добре.

— Нашите молитвени песнопения не ви безпокоят, нали?

— Не, свикнах вече с тях.

— Добре — каза той, като остави подноса на стола. Дом Артод извади термометъра от вътрешността на белия си халат, тръсна го надолу и с усмивка го постави между устните на Стивън. — Това вече не е необходимо. Но ако искате днес да се изправите на крака, трябва да сме сигурни.

Той беше човек на около петдесет години, среден на ръст, силен и широкоплещест, с широко, интелигентно лице, леко синкаво около брадичката. Кафявите му очи надничаха през тънки очила. Главата му беше остригана, носеше сандали на бос крак. След минута извади термометъра и го погледна. После с одобрително кимване премести стола до леглото.

— Не забравяйте да вземете лекарството.

Стивън изпи тъмнокафявата настойка от стъкления съд и започна закуската си — една купичка кафе с мляко, прясно масло в керамичен съд, хляб на филийки и плодове. Кафето с мляко беше горещо и миришеше на леблебия. Като натопи хляба в купата, той погледна със съжаление към изправения до леглото монах, който никога не пожела да седне.

— Няма ли да си разделим закуската? Тя е повече от достатъчна за двама.

— В никакъв случай. Ние се храним само на обяд.

— Храната е много хубава.

Монахът самарянин се усмихна приветливо.

— Да, нашата храна е просто ужасна. Но ние сме свикнали с нея. И освен това не боледуваме.

Стивън си взе още една филия хляб.

— Исках да ви запитам какво точно се случи с мен. Никога не сте ми казвали.

— Имахте възпаление на белия дроб, от простуда. На всичко отгоре сте се претоварили, в резултат на което сте получили кръвоизлив, твърде силен при това.

— Мислех си, че кървенето идва от носа ми.

— Не, не! Било е от белия дроб — отговори той и погледна над очилата с метални рамки. — Случвало ли ви се е нещо подобно друг път?

Стивън се замисли за миг, след което завъртя отрицателно глава.

— Бях се простудил преди няколко месеца. Струва ми се, че беше бронхит. Но той не може да бъде причината за това.

Самарянинът наведе очи.

— Не съм този, който трябва да отговори на вашия въпрос. Не съм лекар.

— Но вие ме изправихте на крака.

— С божията помощ.

— И с много умение. Не мога да повярвам, че вие не сте квалифициран лекар.

— Учил съм медицина в Лион при професор Роланд. В последния курс, така както вие сте почувствали призванието да бъдете художник, така и аз осъзнах, че моето призвание е да бъда монах.

— Какво щастие е това за мен.

Дом Артод сведе глава и след като Стивън приключи със закуската, взе празния поднос. Преди да излезе се спря на вратата.

— Недейте да ставате още. Тази сутрин преподобният игумен ще ви посети.

Когато си замина, Стивън се опъна назад и сложи ръце зад главата си. Все още се чувстваше безкрайно слаб. Въпреки това кашлицата му беше почти преминала и не чувстваше повече пробождащата го като с нож болка в слабините. Колко добре му действаха слънчевите лъчи — ободрителното възстановяване беше започнало. Той не се безпокоеше за своето състояние. Всъщност дори си мислеше дали неговата болест с това странно изчерпване на силите не беше даже нещо особено целебно. Той беше чувал за кръвопускане при лекуване на треска. Най-малкото кръвоизливът го излекува от тези спазми, които толкова непоносимо го измъчваха.

Стивън се връщаше мислено назад, удивен, че през всички тези месеци е трябвало да остане в такова крайно унизително подчинение, наложено само от един-единствен мотив: да спечели благоволението на Еми. Самата мисъл за това го хвърляше в треска. Чувстваше се доволен, че беше възродил отново себе си, и се закле никога повече да не се оставя да бъде заробван така. Но отиде твърде далеч, като се зарече, че в бъдеще никоя жена никога няма да стане част от живота му, и че отсега нататък единствено работата му ще има смисъл за него. И на това поприще той обеща да се посвети с енергична самодисциплина.

В единайсет часа дойде преподобният игумен. Изглеждаше висок и внушителен в своята бяла роба с капишон. Седна безшумно на стола и започна да изучава Стивън със замислен вид.

— Най-после вие сте в състояние да се вдигнете от леглото, сине мой. Радвам се.

— Много съм ви благодарен — отвърна Стивън. — Имах късмет да намеря вашия Червен кръст на картата си.

— Вярно е, че ние имаме кръст. Но този кръст не е посочен на картата. — Игуменът се усмихна едва-едва. — Отметката на картата е заради ханчето за велосипедисти в съседната долина. Вие сте объркали пътя, сине мой. Разбира се, след като Провидението ви доведе тук, би ли могъл някой да каже, че не сте го намерили?

Една странна интонация в гласа на игумена предизвика лека руменина по бледите скули на Стивън. Дали не беше бълнувал през ранните дни на своята болест?

— При всички случаи — отговори той — крайно време е да ви освободя от присъствието си. Създадох ви много грижи.

— Напротив! Вие сте добре дошъл и можете да останете. Били сте в много тежко състояние и въпреки че най-лошото вече е отминало, Дом Артод смята, че ще бъдат необходими няколко седмици, преди да бъдете годен за пътуване.

— Страхувам се обаче, че не ще мога да ви се отплатя.

— Искали ли сме пари от вас, сине мой? Кой би могъл да иска това от странстващ художник? Останете при нас за известно време. Излезте на слънце в градината. Когато укрепнете, животът ще ви покаже и другата си страна. Ще можете да се изправите по-укрепнал пред света.

Игуменът положи ръката си на челото на Стивън, след това стана и излезе.

Стивън трябваше да напрегне цялата си воля, за да спре сълзите си. Бавно се изправи. Дрехите му, изпрани и грижливо сгънати, се намираха в шкафа заедно с другите му вещи. Парите му, около тридесет франка, бяха подредени на малка купчинка до часовника му, който работеше, а това предполагаше, че е навиван всеки ден. Когато се облече, той излезе от стаята и тръгна по един непознат каменен коридор, който го отведе в задната част на градината.

Тя не заемаше голяма площ — няколко пътечки, разположени около лехи с рози, отвеждаха към пещера със статуя в далечния й край. Очертанията на волейболна площадка се вписваха в конфигурацията на оградата от жив плет. От разговорите си с Дом Артод Стивън беше научил, че след като получила като дарение една малка селска къща, общността се посветила на обучението на двадесет послушници. Тя била създадена съвсем неотдавна и се разраснала благодарение на усилията на самите монаси, които построили със собствените си ръце малкия параклис в съседство със старата сграда. Той можа да го види сега, застанал бледен и някак си неугледен под небето с пухкави облачета…

След като походи наоколо по пътеките, Стивън реши да отдъхне на една от пейките, които бяха в съседство с волейболното игрище. Стар човек в износено кафяво наметало на монашеското братство доеше в обора една крава. В това време започна служба в параклиса и ниското пеене, подхванато от лекия бриз, още повече разстрои Стивън. Той се изправи и полека закрачи обратно към стаята си.

Там видя писмо, адресирано до него, поставено върху тясната рамка на прозореца. Преди около седмица, когато се чувстваше ужасно самотен, той надраска няколко думи до хазяите си на улица „Кастел“ с молба да препращат до посочения от него адрес цялата поща, която пристига за него. Отвори плика. Писмото беше от Стилуотър. Кратка бележка с дата от преди два месеца.

Скъпи Стивън,

Не знам дали това писмо въобще ще стигне до теб. Ако го получиш, то ще ти извести за смъртта на лейди Бротън през октомври. Това не беше неочаквано. Преди няколко седмици беше обявен годежът на Клеър и Джефри. Те ще се оженят съвсем скоро. Няма други съществени новини, за които да те информирам, освен че татко продължава да се чувства много нещастен от твоето отсъствие. Моля те да се върнеш и да поемеш отговорностите си на прилежен син.

Твоя: Керълин

С писмото в ръка той седна на леглото. В друго време тази вест от дома може би нямаше да го засегне толкова много. Той знаеше за болестта на лейди Бротън, а привързаността му към Клеър никога не е била повече от едно братско чувство. И все пак новината за смъртта на един близък човек и за сватбата на друг идваше в това отдалечено място в момент, когато беше поразен от болест, и увеличаваше усещането му за самотност. Тя идваше да му напомни още по-болезнено колко далеч е той от целия този приятен живот, който все още би могъл да бъде и негов. Тонът на посланието на Керълин, сбито, изпълнено с неизказана горест и скрити упреци, го накара да се почувства раздвоен, като същество, чиято същинска природа го е поставила в конфликт със семейството, дома и обществото.

След няколко седмици той се почувства укрепнал. Околната природа не го изкушаваше да напусне землището на селото. Навред се ширеха само скали и италиански кедър, грозен и неугледен. Той се сприятели с двете деца на Пиер, работника от къщичката, който го доведе в манастира. Возеше ги на седлото на своя велосипед, помагаше на стария брат Лудвиг в градината и играеше волейбол с послушниците на манастира в часовете им по физически упражнения. Те бяха жизнерадостни младежи, дошли главно от добри буржоазни семейства от Гаронд и околните градове. Може би защото беше чужденец и от друга религия, те се постараха да му окажат внимание по много дребни поводи. Тези запалени новопокръстени от една страна го дразнеха, но от друга го трогваха и забавляваха. Техните сърца бяха свързани с тази малка общност и когато не бяха ангажирани с молитви, те се отдаваха, без да се щадят, на тежка физическа работа в стремежа си да се усъвършенстват.

Един ден, докато играеха волейбол, една забележка, полу на шега, полусериозно, беше адресирана към него.

— Господин Дезмънд, след като сте художник, защо не нарисувате една хубава картина за нашата църква?

Стивън се замисли върху тази фраза и отвърна със сериозен вид:

— Защо не.

Идеята, която не му беше минавала досега през главата, му се понрави като прекрасен начин да се отблагодари достойно за топлите грижи, които полагаха за него. Освен това наложеното му безделие беше започнало сериозно да го гнети.

Същия ден следобед той разговаря с приятеля си Дом Артод, който прие предложението му топло и обеща да го докладва на игумена. Отначало игуменът се колебаеше. Параклисът, въпреки че беше недовършен отвътре, беше плод на продължителни и неуморни усилия, скъпи на сърцето му. Щеше ли да бъде умно да остави скъпата и спечелена с толкова усилия придобивка в ръцете на един непознат художник, чиито дузина платна, макар и със странно излъчване, не свидетелстваха за истински професионализъм? В края на краищата вярата, която ръководеше неговото съществуване, му позволи да вземе решение. Той поръча да извикат Стивън.

— Кажи ми, сине мой, какво предлагаш да направиш?

— Бих желал да нарисувам фреска над олтара на крайната стена на апсидата.

— На религиозна тематика ли?

— Естествено. Мислех за Възкресението. То ще освети целия параклис.

— И си сигурен, че ще можеш да нарисуваш нещо, което ние ще одобрим?

— Ще се опитам. Нямам обаче бои, нито достатъчно големи четки. Вие ще трябва да ми ги набавите. Ще трябва да ме приемете на доверие. Но ако го направите, ви обещавам да дам всичко от себе си.

На следващата сутрин двама братя заминаха за Гаронд и се върнаха вечерта с няколко картонени пакети. Междувременно младите послушници сковаха леко дървено скеле зад олтара. Рано на следващия ден с възбуда, която винаги изпитваше в началото на своята работа, Стивън се залови за четките.

Чувстваше се съвсем необикновено. С олекнало тяло, все още неосвободено от умората на възстановяването, той се чувстваше потопен в една отпусната мекота. Емоциите му бяха още лабилни, влагата сама панираше в очите му. Атмосферата в параклиса, песнопенията на монасите, съзнанието, че е бил отделен от света, вля в него едно усещане, твърде различно от природата му. Въпреки че нямаше образци, работата започна да върви с поразителна лекота в тези първи творчески часове. Той очерта грубо централната фигура на Господа, облечен в бели одежди.

Докато рисуваше, той изпитваше странни моменти на неувереност и се чудеше дали изразява собствените си идеи, или възпроизвежда несъзнателно похватите на ранните религиозни художници.

Поставени в темперен разтвор, неговите цветове, които обикновено бяха толкова наситени, ставаха меки и пастелни, а формите изглеждаха обезпокоително тривиални. Но тези съмнения се балансираха от растящото одобрение на манастирската общност. В началото го наблюдаваха с вълнение, примесено с опасение. Но скоро го съзерцаваха с открито възхищение. Често, когато се обръщаше на скелето, за да почисти четките си, можеше да прочете в очите на някои послушници тяхното пълно прехласване.

Фреската заемаше цялото пространство в дъното на олтара. Тя бе завършена за три седмици и когато скелето беше свалено, цялото братство се събра да я разгледа. Отвсякъде се чуваха възгласи на възхищение.

— Сине мой — обърна се игуменът към Стивън, — сега вече знам, че за идването ти при нас има пръст Провидението. Този спомен от пребиваването ще остане завинаги. Сега ние сме тези, които са ти много задължени.

Игуменът продължи:

— Утре ще отслужим голяма меса за освещаване на твоя труд. И макар че ти не изповядваш нашата вяра, надявам се да ни удостоиш с присъствието си.

На следващата сутрин олтарът беше обсипан с цветя и запалени свещи. Игуменът, в бели одежди, придружен от Дом Артод, изпя месата, докато хорът пееше ответните песни.

Пред Стивън, който седеше в галерията, фреската блестеше на светлината на свещите, а припламването на тамяна създаваше мистично внушение и всичко изглеждаше прекрасно. Никога досега той не беше имал подобен успех.

Специално повторение на церемонията беше отслужено със селско вино, толкова силно, че Стивън трябваше да се разходи до селото, за да си разведри главата.

Следобед, когато се върна от селото, Дом Артод го срещна на вратата със странен израз.

— Имате един посетител, който иска да ви види. Един господин, който казва, че идва, за да ви заведе обратно в Париж.

Стивън отиде в стаята си. Там, седнал на леглото, с шапка на глава и с палто, пушейки ядно с лулата си, се мъдреше Пейра. Той скочи веднага щом влезе Стивън и го целуна по двете бузи.

— Какво правиш, момко? Колко пъти се опитвах да те намеря. Едва наскоро, съвсем случайно, открих твоя адрес на улица „Кастел“. Защо си се погребал чак тук?

— Рисувам — усмихна се Стивън, още неопомнил се от срещата с Пейра.

— Лош късмет — рече Пейра намръщен, склонен да избухне. — Докато чаках, те ме помъкнаха в параклиса. Какво ужасно нещо си сътворил, скъпи мой! О, какво мизерно копие на Дел Сарто, каква мъртва преработка на Луиджи! Въпреки че те са влюбени в творбата ти и ще коленичат пред нея векове наред. Но е непростимо, шокиращо, а особено в този момент, това е позор за теб!

— Защо в този момент? — попита Стивън доста объркан.

— Заради съобщението от миналия месец, което е причината да те търся из цяла Франция.

— Какво искаш да кажеш?

— Съобщението — с наслаждение Пейра редеше думите, — което ще постави медал на гърдите ти, хиляда и петстотин франка в джоба ти и ще ни позволи, аз вярвам в това, да предприемем нашето пътуване до Испания.

Изведнъж той разтвори ръцете си и още веднъж прегърна Стивън.

— Недей да обръщаш никакво внимание на твоята болест и на ужасните Моисей и Елиас, които си нарисувал тук. — Твоят „Цирк“ спечели наградата на Люксембург!