Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (13)

Втора глава

Стивън стоеше сам и без пари на пазара в този странен френски град. Той осъзна с безпокойство положението си. Никога преди това не бе оставал без пари. Да разполага със средства му се струваше толкова естествено, колкото и че ще съмне. Това бе нещо, което се подразбираше от само себе си, естествено, следствие от положението му в обществото — негово право по рождение. Сега с горчиво свиване на устата той осъзна колко мощно е оръжието, което неговият баща беше използвал. Въпреки това неговата природна твърдост му помогна да запази присъствие на духа. Той веднага се зае да намери някакъв временен подслон.

Подобно нещо в градец, който се покровителства от туристите, се оказа по-малко трудна работа, отколкото първоначално си мислеше, и още в ранния следобед се беше настанил в малка стая на горния етаж с изглед към двора на улица „Катедрална“. При вида на багажа му собственичката — почтена възрастна жена, не поиска предварително заплащане и тъй като наемът беше само дванайсет франка седмично, той реши, че каквото и да се случеше, щеше да го плати в скоро време. Беше достатъчно умен да разбере, че в тези места не би могъл да заработи средства за живеене чрез своето изкуство. Все пак споменаването на този факт — университетската му подготовка и званието бакалавър на изкуствата, би трябвало със сигурност да му гарантират някаква скромна позиция, където да може да спечели достатъчно пари, за да се изправи на крака. Защо пък и да не спести достатъчно пари, за да плати сметката и на Честър — последната словесна плесница на собственика на ханчето още пищеше в ушите му — и да се върне през зимата в Париж, при Пейра, със значителна сума. Само да не се чувстваше толкова объркан. Кашлицата, останала в гърдите му след пресичането на Ламанша, беше много неприятна. Силното му желание да види с какво може да се заеме го подтикна да се върне отново в центъра на града. Там той направи справка за основните цени на услугите, извършвани на улица „Република“. Повечето от магазините, макар и малки, бяха огледало на солидно процъфтяване, което се свързваше с представите за активен селскостопански район. Лопати и вили, коси и цинкови кофи, брани и червени зъбци — тези и други подобни стоки бяха наредени в железарския магазин. Имаше и вкусни лакомства — крехки петифури и захаросани бадеми, наредени като сватбен букет във витрината на спретната сладкарница. А в млекарницата се жълтееше една голяма буца нормандско масло, придружена от двете страни от по един бокал с мляко.

Пред магазин за канцеларски стоки той видя изложени на картон, под стъкло, редица обяви, написани с мастило. Прочете внимателно всичките и си тръгна. Не можеше да акордира пиано, нито пък да поправя плетени столове, нямаше нужда и от половин вила с изглед към морето и към скалите на Грансвил. Стигна до бюрото на седмичното списание „Courier de Netiers“. Вътре можеше да се прегледа текущия брой. Но неговите постни колони, посветени главно на фазите на луната, на продажбата на ламе и на живи животни, на обслужването на кравите и на магариците, на часовия график на приливите при Монт Сент Мишел, не му дадоха нищо.

Какво да прави по-нататък? Съвсем ясно беше, че трябва да се посъветва с някого. Влезе без предварителен план в кметството и като си избра чиновник със симпатичен вид, го запита дискретно за възможността да си намери работа в града. Младежът, макар и изненадан от този род справка, беше добронамерен и интелигентен. Той се замисли дълбоко, след това бавно поклати глава.

— Много е трудно — усмихна се той снизходително и оправи ръкавелите си за работа с книгите. — В малко градче като това хората не са приятелски настроени към чужденците.

Още един час Стивън броди из града без успех. Когато нощта се спусна, прибра се уморен и обезкуражен в жилището си. Там се порови из джобовете си, преброи парите си и видя, че възлизат на един франк и петнайсет су. Видът на тези няколко мизерни монети, които държеше на дланта си, породи у него чувство на гордост. Той не можеше, той не биваше да се предава.

На следващия ден с надежда да намери физическа работа той обиколи пеша и околните ферми. Измина общо около двайсет километра. Но напразно. Нямаше нужда от селскостопански работници. На няколко места го вземаха за скитник и пускаха кучетата срещу него. Един милостив селянин, който пластеше сено, се поколеба, беше разчувстван от настойчивите молби на Стивън, но в края на краищата нормандското твърдоглавие надделя. Той направи жест на отказ и каза:

— Ти не си силен, момчето ми, но почакай — рече той и се запъти към кухнята. — Жана, донеси нещо на това момче да хапне.

Обикновена на вид жена, с червени голи ръце, затрополи на задната врата с дървени налъми. В следващия момент тя огледа Стивън и му даде едно голямо парче месо, запечено в тесто, и халба ябълково вино. Той хапваше, седнал на ниско столче за доене на добитък близо до входа; селянинът и жена му го наблюдаваха и го обсъждаха тихо, а едно малко момченце в черна престилка надничаше с любопитство към него зад полата на майка си.

Стивън беше парализиран от срам. „О, боже господи, каеше се самият той, аз буквално съм излязъл от книгите на Котмън, наистина съм стигнал дотам.“ Но храната наистина беше хубава, с богат силен сос. А киселото питие му даде нови сили за дългия обратен път до Нетиер.

Беше полумрак, когато стигна до улица „Катедрална“. Въпреки че през деня духът му бе все още доста висок, сега го обхвана страшно отчаяние. Смъртната отчужденост на тази малка тясна стая с миризма на старо дърво, плесен и камфор, която скърцаше при всяка негова стъпка, усещането за крайна самота, измамата на Честър и капанът на безнадеждността, растящото подозрение, че хазяйката му започва да гледа на него със съмнение — всичко това се надигна у него като вълна и го заля. Спонтанно той се хвърли в кревата и като обърна лицето си към боядисаната в бяло стена, заплака като дете.

Пристъпът премина скоро, но за нещастие започна да го мъчи кашлицата. През цялата нощ тя го терзаеше жестоко, защото в страха си да не създава неудобства на хазаите, той се мъчеше да потиска пристъпите й, като по този начин увеличаваше тяхната честота. Най-сетне на разсъмване, с глава под завивката той заспа.

Беше късно, почти единайсет преди обед, когато се събуди. За кратък миг почувства просветление от почивката, но след досадното осъзнаване на положението си стана и без да се бръсне, излезе от града. От душевните терзания усети странна слабост в краката си. Вървеше без цел и посока. Изведнъж, когато беше започнал да пресича за втори път търговския площад, чу енергични стъпки зад себе си. След това някой го хвана за ръката. Стивън се стресна силно и се люшна настрана. Беше чиновникът от кметството.

— Извинете, господине — изрече младият мъж и направи пауза. — Мъчех се да ви намеря през цялата обедна почивка. Разбирате ли, след нашата среща направих някои справки от ваше име. Мадам Крюшо, която заедно със съпруга си държи онази бакалия — посочи той през улицата, — има две малки дъщери, които иска да учат английски. Много е възможно вашата кандидатура да й се стори подходяща. Във всеки случай струва си да опитате.

— Благодаря — заекваше слисано Стивън. — Много ви благодаря!

— Дано имате успех — усмихна се чиновникът.

Той процеди думите внимателно на английски, след което, доволен от своето постижение, се ръкува, повдигна шапката си и се загледа как Стивън бърза през улицата.

Бакалницата на Крюшо заемаше видно място на площада. Витрините с двойни стъкла и блестящите надписи, на които се четеше „Продоволствени стоки — Рене“, говореха недвусмислено, че става дума за процъфтяваща фирма, която търгува с голям и привлекателен асортимент от стоки. Един постоянен поток от клиенти влизаше и излизаше от вратите, стеснени от висящи шунки, торбички и лимони, чепки банани и различни кошници за избиране на зеленчуци. Вътре лавиците бяха препълнени с щедрите плодове на земята и морето, с кренвирши и гъши дробчета, сардини и аншоа, шпекована сланина, сирена, плодови сиропи, стари силни спиртни напитки, зехтин, ликьори и вина, кафе, подправки, шкембета и пача; бокали и бутилки блестяха, поставени нависоко.

Когато влезе, Стивън беше смутен не толкова от собствената си нервност, колкото от шума и движението, от високо изречените заповеди, от суетенето на двамата помощници в бели престилки: едно нормандско момиче с широки рамене и един сакат, с неприятна външност мъж.

— Господинът желае ли нещо?

Седнала зад малко бюрце, като прикриваше вълнението си, което личеше от надничането на гърдите й и от смелостта в очите й, една жена на около трийсет и осем, с жълта коса, с мек цвят на кожата и розови уши, на които висяха масивни златни обици, го гледаше съсредоточено. Тя носеше рокля в бледоморав цвят по последната провинциална мода, с дантелена гарнитура на шията във формата на квадрат, имаше няколко пръстена и гривни и една голяма брошка от камсо.

— Извинете — наклони се напред Стивън и заговори с тих глас. — Името ми е Дезмънд. Разбрах, че вие възнамерявате да наемете англичанин за възпитател на вашите деца.

Обстоятелството, че той не е клиент, веднага премахна механичната усмивка от устата на мадам Крюшо; очите й се свиха в хладна преценка. По начина, по който оглеждаше Стивън, приличаше на човек, който би могъл да измери до косъм теглото и качеството на грухтяща свиня. Но думата „възпитател“, която за късмет той използва, погъделичка суетата й, която явно стоеше високо в личностната й характеристика. Тя наистина беше главният двигател на идеята, че двете й малки дъщери трябва да бъдат обучавани от англичанка или англичанин. Младият мъж, който стоеше пред нея, изглеждаше представителен, изтънчен и достатъчно стеснителен, за да не създава проблеми.

— Може ли господинът да ни представи данни за себе си?

Стивън направи това съвсем откровено.

— И така, господинът е студент в един от колежите на Оксфорд — отбеляза тя и светъл лъч блесна в порцелановосините й очи, но в интерес на сделката той беше бързо прикрит. Тя повдигна рамене. — Разбира се, ние нямаме никакво друго потвърждение освен вашите думи.

— Аз ви уверявам в това.

— О-ла-ла! Готова съм да ви повярвам, господине. Но, естествено, като имам предвид крехката възраст на малките ми деца, аз изисквам най-високите стандарти на поведение и морал.

— Естествено, мадам.

— Тогава какво… — прекъсна разговора си с него тя и като по команда думите й завършиха звучно и яростно, излезли сякаш от дулото на малко оръдие. — О, не, не, Мари! Не тези яйца, глупачке, те вече са определени за мадам Олард. А ти, Жозеф, винаги ли трябва да ти се казва да взимаш захар от отворения чувал? Какво възнаграждение ще искате, господине?

Стивън се опита да изчисли най-малката възможна сума, с която да може да се издържа.

— Бихме ли могли, да кажем, при всекидневни занимания — трийсет франка седмично?

Объркана, мадам Крюшо вдигна своите тучни, с гривнички ръце. След това се усмихна любезно и от устата й блесна златен зъб, подобно на куршум.

— Господинът явно се забавлява.

— Не, действително… — изчерви се Стивън, раздразнен и притиснат от напиращата тълпа. — Аз съм съвсем сериозен.

— Господин Крюшо и аз сме честни хора, господине, но сме далеч, твърде далеч от това да сме богати — патетично заяви тя. — Най-многото, което моят мъж може да си позволи да предложи, е двайсет франка.

— Но мадам… аз трябва да живея.

— Ние също, господине — поклати тъжно жълтата си коса мадам Крюшо.

Стивън прехапа устни. Ярост и гордост кипяха в сърцето му. Седмичният наем за квартирата му струваше дванайсет франка. Как би могъл той да се издържа с осем франка — толкова, колкото му оставаха, след като се разплатеше с хазяйката? Не, каквито и да бяха неговите лишения, той не би могъл да приеме такова предложение и почти се беше обърнал да си върви. Но мадам Крюшо, която не искаше да го изпуска и която през това време го беше огледала целия с крайчеца на окото си, го спря с деликатен жест.

— Може би — облегна се тя напред и заговори с тон на помирител, — може би, ако ви осигурим обяд, господине, това би могло някак си да уреди нещата. Едно добро, солидно хранене.

Хванат натясно, Стивън се колебаеше. Унижен повече, отколкото можеше да издържи, не посмя да вдигне очи, а само измърмори.

— Много добре… Аз приемам.

— Добре. Договорихме се. Не забравяйте, че ще изисквам уроци от най-висока класа. И без съмнение, в бъдеще господинът няма да остава небръснат.

Стивън сведе глава. Бе загубил способността да говори. И все пак след цялото оскърбление и нерадостно положение той не можеше да не изпита и чувство на облекчение. С двайсет франка и всекидневен обяд засега той беше спасен.

Като напусна магазина, Стивън чу мадам Крюшо да вика на висок глас:

— Мари-Луиз… Викторина!… Вашата любезна майка току-що ви ангажира един англичанин за възпитател.