Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (55)

Шеста глава

Късно следобед в малката кухня под рибния магазин Флори седеше и се топлеше до печката с котката на колене и с ленив, макар и внимателен поглед гледаше Джени, която беше седнала до масата. Каничка с чай и чиния с хляб и масло стоеше на подноса между двете жени. Освен тиктакането на часовника в стаята не се чуваха никакви други шумове. Най-сетне Джени се надигна с усилие.

— Котката сменя козината си — рече тя.

— Винаги прави това през този период на годината. — Флори удари леко неподвижното животно, след това изтръска мекия жълт пух от пръстите си. — Има чудесна козина.

— От колко време сме при теб? Почти седем седмици, нали?

— Някъде там, предполагам. Времето минава бързо.

— Задължени сме ти. Все пак това е едно бреме. Изглежда само въздухът може да му помогне — направи пауза Джени. — Забелязваш ли някакво подобрение, Фло?

— Виждам, че има промяна… и то голяма — рече Флори и отпи бавно от чая. — И колкото по-рано погледнеш истината в очите, толкова по-добре за теб, мило момиче.

— Гласът му е по-добре. Не пресипва толкова често.

— Това е най-малкото.

Джени наведе глава, като прехапа долната си устна — тя се бореше здраво през последните седмици и щеше да продължи да се бори, въпреки че помнеше всички безполезни средства, които беше опитала. След всички грижи, които беше отдала толкова щедро и безкористно, й беше трудно да се предпази от отчаянието, което я обземаше. Колко мъка беше изтърпяла тя, нощ след нощ, слушайки тихо неговата дълбока, суха кашлица.

— Бих желала да изпие чая си — каза тя като погледна към вратата, — но няма нужда да го безпокоим.

— Защо човек в неговото състояние би трябвало да продължава да рисува на тази веранда? — сведе очи Флори с жест, който изразяваше абсолютна неспособност да го разбере. — Ти не си опитала от чая си. Дай ми да ти налея нов.

— Не, Фло.

— Стегни се момичето ми, трябва да издържиш. Не искаш ли филия с масло?

Джени отказа, като завъртя глава.

— Ти изобщо не се храниш. Днес на закуска изобщо не се докосна до пушената риба. А като си помисля какво си закусвала и през останалите дни…

Тя спря дотук. Джени се изчерви, а после под внимателния поглед на другата жена пребледня и очите й се отместиха виновно настрани. Настана ужасяваща тишина, по време на която по лицето на Флори премина широк обхват от емоции — от открита недоверчивост до шокиращо подозрение.

— Не е ли това? — отговори тя бавно.

Джени, все още с обърната глава, не отговори.

— О, не — каза Флори с приглушен глас. — Нима бедите дотук не бяха достатъчни! Откога не си имала?

— От шест седмици — отговори едва чуто Джени.

— Боже господи, когато си помисля, само… когато си помисля… кипвам цялата. След като е живял без теб през всичките тези години! Никога не посегна с ръка съвършеният джентълмен, караше те да работиш и да му робуваш, докато той се мотаеше наоколо, като се преструваше, че лепи боя върху парче платно. И сега, когато се готви да умре, да те остави в такова положение!

— Недей, Фло — прекъсна я Джени яростно. — Не вини него. Това беше… това беше нощта, когато докторът му каза…

Тя млъкна, задавена от сълзите си. Как можеше да обясни това чувство, надминало всичко, което тя беше изживяла, това диво, страстно чувство, наситено със състрадание и отчаяние, което омекоти цялото й същество и тя се предаде изцяло в ръцете му. Знаеше, че точно в този момент е забременяла.

— Е, добре, желая ти щастие; убедена съм, че ще бъде така — каза Флори с един твърд и непринуден тон. — Но как ще се справяш, моето момиче, е големият въпрос!

— Не бъди груба, Фло. Ще се справя. Ти знаеш, че аз имам две здрави ръце.

— Ръце, да — съгласи се Флори мрачно. — Но, момичето ми, къде ти беше главата?

Последва кратка пауза и след това Флори запита:

— Каза ли му?

— Още не! Няма да му кажа, докато не се приберем у дома.

С усилие, неприсъщо на нейната природа, Флори се отказа от мъчителния отговор, който й беше на устата. Упоритият отказ на Джени да приеме това, което според собствените думи на Фло беше „да погледнеш другия в очите“, беше за нея крайно пресилване на печалната ситуация. В деня, когато пристигнаха в Маргит, Стивън изглеждаше според оценката на Флори, „не по-лошо от обикновено“, но скоро състоянието му започна да се влошава и сега здравето му се рушеше с такава бързина, че изглеждаше просто като сгромолясване. Нейният лекар, когото беше повикала преди две седмици, беше й казал без заобикалки след фаталните думи — „скоротечна туберкулоза“, че състоянието му е безнадеждно и че още един кръвоизлив, който можеше да се случи по всяко време, незабавно ще го доведе до фатален край.

— Прави каквото знаеш — тръсна глава Флори. — Но това, че си тръгнала да жертваш себе си, просто ме вбесява.

— Има нещо у него, което нито ти, нито който и да е друг можете да разберете.

— Изобщо не мога да разбера какво толкова е направил той за теб? — запита Флори, като си пое дълбоко дъх.

— Той ме направи щастлива.

Някакъв шум в антрето рязко прекъсна разговора. Двете жени смениха израза на лицата си, когато Стивън влезе в стаята.

— Закъснял ли съм за чая? — рече той и се усмихна.

Да види тази измъчена усмивка върху лицето от кожа и кости, за Джени бе все едно да я уцелят с копие в гърдите. Сега той едва ли щеше да я остави да говори за неговата болест поради вродената му отчужденост, поради героичното му нежелание да се жалва, което повече от всичко друго караше гърлото й да се стяга. Като знаеше как той мрази съжалението, тя си забрани да изразява и най-малка емоция. Вместо това със съвсем обичаен глас, след като му наля чаша чай, тя каза:

— Щяхме да те повикаме. Но си мислех, че ти може би вече привършваш.

— Да, аз свърших. Останаха ми само няколко детайли. А картината ми харесва много. — Той изтри ръцете си и като хапна парче хляб и масло от чинията, която тя му подаде, седна до прозореца.

— Смяташ, че картината е завършена, така ли? — запита Флори, като галеше котката.

— Тя е на равнището на моите възможности и смятам, че е доста добра.

— Но ще бъде ли добра за някого другиго? — рече Флори и погледът й спря върху Джени.

— Кой може да каже? — рече той открито.

Когато Джени го наблюдаваше, лицето й беше в сянка. Тя можа да почувства приповдигнатостта на неговото настроение. Очите му, дълбоко хлътнали в орбитите, излъчваха снопчета светлина, пръстите му леко трепереха, когато държеше чашката си. Тя каза съчувствено:

— Ти работи тази картина много дълго.

— Шест месеца. Беше технически трудно да се предаде смисъла на елементарните неща — фона на реката… земята, въздуха и водата… и да се запази все пак хармонията с централната тема.

Той по принцип не споделяше за своята работа, но сега, наелектризиран, все още с трепетното усещане за творческото постижение, продължи да говори няколко минути.

— И какво ще стане сега с нея? — попита Флори нетърпеливо, когато той завърши мислите си.

— Само бог може да каже — отговори Стивън безразлично.

— Надявам се, че няма да започне неприятната бъркотия, която се случи с последната ти картина.

— И аз се надявам, Флори — усмихна се той, решен да не позволява да бъде обиждан. — Тази картина изглежда съвсем почтена. И за да те уверя, обещавам, че няма да я показвам на изложба.

Вместо да я успокои, отговорът му я предизвика още повече.

— Добре, трябва да ти кажа, че съвсем ме уби. Каква е ползата, питам те, каква земна полза има в това да стои човек по цял ден в студиото, да се скапва от работа, да рисува, да рисува и след това нищо да не покаже? Няма ли картината за теб никаква стойност и значение, та да не желаеш да получиш за нея дори едно пени?

— Не! Това, което има значение, е, че съм я направил. Ще изляза за малко да се поразходя.

— Не трябва да правиш това — каза Джени бързо. Страхуваше се да не се простуди. — Навън е студено и се стъмва вече.

— Трябва да се разходя — погледна я той нежно. — Знаеш, че свежият въздух ми се отразява добре.

Тя се отказа да спори, отиде с него в хола и му помогна да се облече в дебелото палто, което му беше купила, подаде му от стойката бастуна, който той сега ползваше. На вратата, докато той слизаше по стъпалата, тя го наблюдаваше с онази постоянна болка, която все още се въртеше в главата й с неотслабваща посветеност, макар че въпреки отчаянието, пак правеше планове за неговото възстановяване.

Той се придвижваше бавно по улицата. Едно залитане, толкова леко, че беше почти неуловимо за човешкото око, го накара да разбере докъде е стигнала собствената му слабост. Всяка стъпка му се струваше трудна. Като избягваше най-оживените части на града, той се запъти към крайморската алея. В началото на парка имаше кръгла ротонда с огледала на прозорците и докато минаваше покрай тях, видя отражението си: изпито лице, невероятно измършавяло, тъмни очи с остър взор, отпуснати рамене, сякаш е старец. Инстинктивно направи гримаса и отмести погледа си. Никой не знаеше по-добре от самия него какво му костваше, за да бъде на крака и в движение в такова положение, но той твърдо отхвърляше всички опити да го задържат в леглото и беше решен да продължи да прави това. Не можеше да понася мисълта да бъде ограничаван.

Най-сетне достигна целта си — една скамейка на извивката на залива, над пристана. Тя му осигуряваше открит простор към морето. Тук той седна, като дишаше ускорено, но като усети прохладния чист въздух, въздъхна облекчено.

Бледият залез върху западния край на хоризонта беше превъзходен — наподобяваше цвета на пушена сьомга — розово с бледо зелено. Цветовете и техните нюанси се сливаха нежно на фона на сивото, с цвят на гълъб, небе. „Не прилича на залезите, излезли изпод четката на Търнър“, размишляваше той. Беше потънал в себе си, с брадичка, свита към гръдния му кош, и за момент мислите му се отнесоха към този художник на виденията, изключителен майстор на цветовете, тайнствен, своенравен, ексцентричен, който на стари години се криеше в една мръсна къща на брега на Темза, известна на децата от околностите като „старата адмиралска будка“. „Ние всички сме луди или полулуди, казваше си той, една банда от загубени души, отрязани от останалия свят, вечно в конфликт с обществото, обречени деца на нещастието. Всички освен онези, които правят компромиси“. Той никога не си ги беше позволил. Още от юношеските си години беше обхванат от желанието да постигне красотата, която съзираше затворена под повърхността на нещата. В самота, чрез собствена борба той следваше съдбата си, уверен в това, че някой някога би могъл да разбере самотата, часовете на празна тъга, нарушавана само от пристъпите на моментно ликуване. Той не съжаляваше за нищо, чувстваше се някак особено спокоен. Само извън болката, страданието и нещастието, извън цялата враждебност на света можеше да създаде красота! И си струваше цената, която беше платил.

Докато цветовете на небето избледняваха, различните фази от неговата работа преминаваха бавно пред очите му, докато оформиха едно голямо завършено платно. Това последно творческо вдъхновение или по-скоро неговата консумация, продукт на една странна връзка между болестта и изкуството му, го развълнува до такава степен, че се почувства извън времето и смъртта. Колкото повече болестта му се изостряше, такова повече по тайнствен начин творческите му сили се възстановяваха. Но той знаеше, че е обречен, усещаше, че изворът на физическа енергия у него беше престанал да блика и че го обзема последна умора. Той си мислеше: „Ще говоря с Джени тази вечер… Време е да се прибираме вкъщи… Ще си тръгнем за «Кейбъл стрийт» в края на седмицата“. Или: „Рафаел е умрял на трийсет и седем години, защо трябва да се оплаквам?“.

Той потрепери леко и тъй като почти се беше стъмнило, изправи се и тръгна към квартал „Роу“. Чу зад себе си бързи стъпки и приятен глас го поздрави. Обърна се и видя как към него пристъпва енергична фигура на млад мъж. Това беше Ерни, който имаше много професионален вид в тъмния костюм и с бомбето, със сгънат чадър в ръка.

— Предполагах, че ще мога да ви намеря тук — забави той крачките си, за да върви заедно със Стивън. — Как се чувствате?

— О, добре съм, Ерни. Сигурно се връщаш от службата вкъщи?

— Не, бях си вкъщи и вече пих чай. Сега бях тръгнал за вечерното училище. Но леля Флори ме помоли да ви потърся и да ви придружа обратно.

„Боже господи, мислеше си Стивън основателно, толкова ли съм безпомощен, че трябва да изпращат някого да ме води вкъщи?“ Наистина, неговият спътник в момента с най-добро желание беше го хванал под ръка и му помагаше да слезе по стъпалата на крайбрежната алея. Но очевидно неговото подозрение беше необосновано, защото почти веднага Ерни възкликна:

— Не толкова често имате посетители, а и никой не иска да пропуснете срещата си с този човек.

— Посетител ли? Кой е той?

— Опитайте се да отгатнете. Истински франт. Само ако го погледнете! Пристигна с автомобил.

Стивън сбърчи вежди с нервен тик. „Какво ли е пък това?“ — помисли си той. Дали не е баща му, или пък Хюбърт, дошли да го видят? Но това изглеждаше най-малко вероятно. А може би това беше пратеник на Клеър, който носи някакво милосърдно предложение за помощ? Многото възможности го объркаха.

— Може би това е някакъв елегантен лекар, който е дошъл да ви прегледа — предположи Ерни оптимистично. — Специалист. Бога ми, той трябва наистина да ви помогне да се оправите.

Докато Ерни дрънкаше с чисто фалшив ентусиазъм, с упоритото намерение да повдигне духа на Стивън, те преминаха през града, утихнал сега, след като повечето от магазините бяха затворени. Зад ъгъла на пристанището той видя кола, голям черен кабриолет, който стоеше отстрани пред затворения вход на рибния магазин.

— Пристигнахме — рече Ерни с вид на оправдание. — Сега можете да влезете. Ще трябва да бягам, за да не закъснея.

Стивън изкачи стъпалата и спря да си поеме дъх, но изведнъж вратата се отвори и Флори го пусна да влезе.

— Един човек е дошъл да те види. Чужденец е! — рече тя малко стреснато, но изпълнена със странна важност, потвърждавайки неговото предчувствие за нещо необикновено. — В гостната е.

Той не каза нищо, въпреки че тя очакваше въпрос и беше готова да му отговори. Той си съблече палтото, но много бавно, макар че тя му помагаше. Закачи го заедно с шапката и шала на закачалката, обърна се и влезе в преддверието. Това беше малък апартамент, рядко използван, освен в случаите, когато компанията се веселеше. Сега беше разхвърлян, тук беше триножника на Стивън и едно голямо платно върху него. Огънят, набързо стъкмен, хвърляше искри зад малката почерняла решетка на камината. Седнал в единственото кресло с кръстосани крака, един нисък, с блед и нездрав цвят на лицето мъж седеше и разговаряше с Джени. С появата на Стивън той се изправи бързо на крака.

— Господин Дезмънд, щастлив съм да се срещна с вас.

Маниерът му беше изискано сериозен. Беше сдържан, което отиваше на безупречно ушития му костюм, на тъмния скъпоценен камък на връзката му, на обувките му, лъснати до блясък. В тази малка гостна стая той разговаряше и се държеше толкова непринудено, че едва не събори от перваза евтините порцеланови кученца, спечелени от Ерни на панаира в Маргит. Стивън позна госта веднага и едва-едва хвърли поглед върху гравираната визитна картичка, която му показа. Джени се извини и излезе от стаята.

— Знаете ли, уважаеми господин Дезмънд, много се радвам най-после да се запозная с вас.

— Не сме ли се срещали преди?

— Но къде е могло да бъде това, любезни господине?

Стивън разглеждаше посредника спокойно.

— В Париж, преди петнайсет години. Бях фалирал, на практика гладувах, нямах нито сантим. Опитвах се да продам моите картини. Вие даже не ме погледнахте.

Очите на Теси леко припламнаха, но видът му остана неподвластен на никакво объркване. Той разпростря ръце в очарователно извинение.

— При това положение следва да ви уверя, че сега нещата са съвсем различни. Изминах целия път от Лондон дотук, за да ви намеря. И мога да ви заявя, че беше много трудно да ви открие човек. Първо писах на Чарлз Медокс и получих неутешителен отговор. След това му направих визита. Заедно с него бяхме във вашата къща в Степни. Само след голямо упорство успях да получа вашия адрес тук от господин Глин. Така че вие виждате колко много старание и желание съм проявил, за да осъществя тази среща.

— Съжалявам, че е трябвало да вложите толкова усилия и да се сблъскате с неприятности — каза Стивън.

— Драги господине, това не само че не беше неприятно, но дори ми достави удоволствие.

Теси седна отново в креслото и като балансираше шапката на коляното си, изучаваше критично Стивън, но в същото време успя да предаде на лицето си израз на възхищение.

— Даже и да не бях видял това великолепно платно — направи той истински реверанс към картината на триножника, — аз трябваше при всички случаи да ви познавам като художник. Тези ръце… вашата глава… Но нека не губим време — каза той, като прекъсна рязко фразата си. — Господин Дезмънд, за мен е привилегия да ви съобщя, че в последните месеци в Париж има растящ интерес към вашата работа. Преди известно време една от вашите картини „Монахини се връщат от църква“, която принадлежеше на търговеца на бои Кампо, беше показана на витрината на галерията „Соломон и сие“ — един неособено важен търговец на картини. Там обаче тя е била видяна от Жорж Бернард, може би най-уважавания критик на изкуствата във Франция. Бернард извънредно много е харесал картината ви. Нещо повече — след като отзвукът от враждебното настроение срещу вас, примесено с недостойни коментари за френските импресионисти, достигна Франция, парижките вестници поместиха коментари и Бернард призна вашето име. В списание „Ла ревю Голоаз“ на цяла колона писа за „Монахините“ най-ласкави оценки. На следващата сутрин картината бе продадена. Сега седемдесетгодишният Кампо, макар и неизвестен дребен търговец, не е съвсем глупав. Той притежава не по-малко от двайсет ваши платна, най-вече вашия ранен френски период, някои от вашите композиции на циркова тема, включително едно славно платно „Коне по време на гръмотевична буря“ и няколко от ранния ви испански период, които вие очевидно сте му обещали, когато сте работили с Модилиани. Той занесъл всичко това на Бернард, разрешил му да си избере една за себе си — той избрал ескиза с конете — и го помолил да спонсорира една изложба. Тя се състоя преди два месеца и за съжаление отново в галерията „Соломон и сие“. За съжаление, защото на изложбата всяка една от тях беше незабавно продадена на цени, които след няколко години ще ви изглеждат смешни. Нещо повече — тъй като апетитът идва с яденето, то сега в цял Париж не е останала нито една картина на Дезмънд. Не! — поправи се той. — Греша! Веднага след като започна началната треска, в Париж започнаха да пристигнат от разни места ваши картини, включително и от една млекарница в Нормандия, един прекрасен пастел на две малки момиченца, неподписан, но очевидно направен от вашата ръка.

Той погледна въпросително към Стивън.

— Вие си спомняте тази ваша работа, нали?

— Много добре… Това са децата на Крюшо.

— Такова беше името. И пастелът, сигурно ще ви заинтригува, беше продаден за петнайсет хиляди франка.

— Добре! — каза Стивън с равнодушен глас. — Госпожа Крюшо трябва да е била много доволна от това?

— Сега, господин Дезмънд, аз не искам да ви безпокоя, като описвам ситуацията, която е очевидна. Най-после вие сте станали господар на собствените си неща. Колекционерите се интересуват от вашите произведения, те ги търсят. А вие притежавате всичко, което сте сътворили. Може дори да се каже, че вие сте притиснали пазара. Така че ако ме удостоите с честта, а мисля, че моето положение в света на изкуството е забележително, да ви представлявам, мога да ви гарантирам, че няма да имате причина да съжалявате.

Стивън изслуша тези хвалебствени слова изправен, подпирайки се с лакът на перваза. Той се чувстваше много слаб, не му достигаше въздух, беше на ръба на един от тези продължителни пристъпи на кашлица, след които гласът му се губеше и това разкриваше действителното му състояние. Но с огромно усилие на волята си той се изправи.

— Признателен съм за проявения от вас интерес. Но аз нямам нито нужда, нито желание да продавам картините си.

Хванат неподготвен за един такъв твърде неочакван отговор, Теси, независимо от него, се окопити бързо. Той говореше искрено.

— Естествено е, господин Дезмънд, на художник като вас да не се говори само от гледна точка на парите. Но има и други съображения. Например репутацията! Крайно време е вие да станете известен.

— Известността не е моя грижа и цел. Подобна суета може да задоволи само много посредствен талант.

— Но сигурно… вие трябва да се стремите към слава?

— Щеше ли това да служи като мяра за моята стойност повече от сегашната ми неизвестност? Никога не съм се стремял да се харесвам на публиката, а само да бъда доволен от себе си.

— Господин Дезмънд… разрешете ми да ви наричам уважаеми маестро, вие дълбоко ме опечалявате. Вие можете да дадете нещо много ценно на света. Не можете просто да го погребете. Помните ли притчата от Светото писание?

Сред библейските алюзии, които цитираше най-изтънченият търговец на картини в Париж, Стивън все още се бореше да овладее кашлицата си. Не можа да удържи една лека и мимолетна усмивка, болезнено деформираща измършавелите му и измъчени страни. Той каза спокойно, без злоба:

— Аз дадох на света и хората нещо със стойност още преди много години. Но те го изгориха.

— Забравете това. Пазарът, така да се каже — той се наведе напред, — времето и обстоятелствата сега са много по-благоприятни. Хайде, скъпи маестро, дайте ми възможност да събера лаври за вашето чело.

Очите на Стивън се спряха върху другия със сдържана ирония, но лицето му остана безизразно. Стегнатите му скули извън трепкането на бледите му устни изглеждаха неспособни да се отпуснат.

— Не. Аз разработих определен маниер на рисуване. Имам определена интерпретация за красотата, която исках да постигна. Ако моята работа е добра, един ден тя ще намери мястото си, след като мен вече няма да ме има — както е ставало с по-голяма част от художниците. А дотогава, след като съм живял с моите картини, предлагам да умра с тях.

Настана мълчание. Теси седеше и люлееше единия си крак в кръг. Изразът на лицето на Дезмънд, напрегнат, макар и безразличен, беше странно разконцентриран. „Не е ли това засегнато честолюбие, питаше се той, форма на отмъщение заради това, че веднъж му отказах негова картина?“ Повечето художници, според личното му мнение, бяха малко или много непредсказуеми. „Не, помисли си той накрая, не, този човек е искрен. Него просто не го е грижа дали аз, Теси, ще взема неговите картини, или не.“ И като ставаше все повече и повече наясно със симптомите на болестта и крайната умора по лицето на Стивън, една внезапна мисъл мина през главата му.

— Господин Дезмънд — каза той накрая бавно и без разпаленост, — не е необходимо да казвам колко дълбоко ме карате да скърбя. Не желая да ви се налагам. Възможно е вие да ме подозирате като човек на търговската сделка. Аз съм такъв, вярно е. Но в същото време разбирам красотата и я обичам. Тази картина тук, която разгледах с вълнение и наслада, преди да влезете, ми позволява да ви кажа, че е превъзходна. И ако вие разрешите да я имам на цена, която вие ще определите, давам ви честната си дума, че след три месеца аз ще я предоставя чрез Министерството на изящните изкуства като дар на Люксембург. Хайде сега, съгласете се, че съм сериозен човек и че мотивите ми не са лишени от морална стойност.

Докато посредникът говореше, погледът на Стивън беше омекнал, но събраната в цялото му тяло тъга не се разсея. С неизменна неподвижност и мъка той завъртя бавно глава.

— Трябва да ми разрешите последния лукс да ви откажа. Но — той спря протеста на гостенина — ще ви дам едно обещание. Вие споменахте три месеца. Елате отново тогава… елате на „Кейбъл стрийт“ в Степни… И мисля, че няма да останете разочарован.

Последва дълга тишина. „Боже господи, мислеше си Теси, той е сериозно болен, той умира… и той знае това.“ Спазъм премина през тялото му. Той беше човек, който обича радостите на живота, за когото самата мисъл за гроба беше ужасяваща, но той я потисна, усмихна се и възкликна:

— Много добре. Приемам. Подобен начин на уреждане на нещата е напълно разбираем. А сега вие сте работили цял ден… вие сте уморен… аз и така вече ви отнех много време.

Той имаше наистина силна интуиция, че неговото посещение не бива да се удължава повече нито за миг. Взе си чантата, изправи се и протегна ръка с думите:

— Довиждане, скъпи маестро.

— Довиждане!

Теси отправи последен поглед към картината и неволно, като последен израз на чувствата си, може би малко театрално, но със странно достойнство прегърна Стивън, като се докосна до двете му бузи. След това мълчаливо излезе.

Когато търговецът на картини си отиде, Стивън, все още изправен, подпря главата си с ръка и освободи дълго сдържаната кашлица. Спазъмът продължи няколко минути, след което той се преви на две, като се мъчеше да възстанови дишането си. После се облегна на перваза. В това положение го завари Джени.

— Кой беше този, Стивън?

Той намери сили да отговори:

— Един човек, с когото някога се бях запознал в Париж.

— Никога не съм виждала такова конте. Какво искаше?

— Нещо, което можеше да има преди много години. Той ще дойде отново, Джени… след три месеца… да купи моите картини. Можеш да му се довериш. Той не е лош човек…

Настъпи пауза. Тя изучаваше лицето му с вълнение.

— О, скъпи мой, ти си капнал от умора — каза тя и го подхвана с ръка. — Нека да те сложа в леглото.

Беше готов да се подчини, но със свръхчовешко усилие на волята се застави да се изправи.

— Аз мисля… преди всичко… да завърша с лакирането на „Темза“… — Той направи крачка напред, постави ръката си на кръста на Джени и застана с поглед, отправен към платното. Едва забележима усмивка докосна устните му. — Знаеш ли, той наистина мислеше така, когато каза, че тя е прекрасна.