Арчибалд Кронин
Гробницата на кръстоносеца (31)

Шеста глава

Три дни по-късно, когато се намираха по средата на пътя между Лера и Малага, започна истинското изпитание. Бяха спрели настрани от пътя под сенките на корковите дървета за обичайната си обедна почивка. Слънцето проникваше през провесените клони и хвърляше игриви фигури по прашния скат. В сянката на наклонената каручка магарето стоеше неподвижно, сякаш изваяно от глина. Почернял от слънцето, начумерен, небръснат, с изпоцапана и окъсана риза, Стивън имаше вид на бродяга. Пейра, с един бос крак, навиваше крачолите си до коленете. Въпреки че винаги бе проявявал стеснителност по отношение на собствената си персона, сега, след известно мълчание, той се обърна към Стивън:

— Кракът ме боли. Би ли го погледнал?

Стивън се приближи и хвърли небрежен поглед. Но това, което видя, го накара да изследва раната по-внимателно. Знаеше, че протритата пета създава трудности на Пейра и няколко пъти го беше виждал да сваля тесните си ботуши и да накуцва с единия си бос крак в праха след каручката. Но никога не беше подозирал, че положението му е толкова тревожно. Десният му крак беше подпухнал и инфектиран, а петата разранена.

— Е, какво ще кажеш? — погледна го Пейра.

— Никакво ходене повече — отсече Стивън със строг тон. — Нито крачка повече, в никакъв случай.

— Какво мислиш за крака ми?

— Вероятно е леко инфектиран. Нека да видим какво можем да направим.

Той извади чиста риза от багажа си и я накъса на няколко ивици. Намокри ги с вода, която грижливо носеха в празна винена бутилка. След това почисти инфектираната част възможно най-добре и постави хлабав влажен компрес.

— Как се чувстваш сега?

— Усещам прохлада. Действително е малко по-добре.

Дотук Стивън беше доволен. Постепенно осъзна, че трябва да вземе нещата в свои ръце. След като помисли дали да не се върнат в Лера, който вероятно представляваше едно разпръснато провинциално градче, той реши да продължат напред. Малага се очертаваше като най-примамливата цел и те трябваше да се доберат до там възможно по-скоро.

Стивън спря магарето и помогна на Пейра да се качи в каручката. После потеглиха. Към пет часа следобед наближиха село Касаба.

Стивън спря каручката на централния площад и попита един млад мъж, който пълнеше вода от кладенеца, къде е къщата на селския лекар.

— Сеньор, няма лекар в Касаба.

— Няма ли?

Младият човек поклати отрицателно глава.

— Ако възникне нужда, пристига човек от Лера или Малага. В селото обаче има превъзходен аптекар.

— Как да го намеря?

— Ще ви покажа, сеньор.

Младежът любезно ги поведе през няколко тесни странични улички и спря на прага пред един стълб, на който имаше червени, бели и сини ленти. На същото място се четеше и надпис: „Бръснарница“. Стивън помогна на Пейра да слезе от каручката и после влязоха.

Висок, много слаб човек в сиво сако, един от тези бледи, резервирани и с тъжни лица кастилци, които винаги създават впечатлението, че мислите им идват от друг свят, подстригваше главата на едно момче.

— Моят приятел си нарани крака. Бихте ли го погледнали?

— Седнете, моля.

Той продължи да подстригва косата на момчето методично и с меланхолично достойнство. Пет минути по-късно, когато беше вече свършил, той изтърси и сгъна кърпата, остави настрана ножицата и обърна воднистите си очи към тях.

— Сега съм на ваше разположение.

Пейра развърза превръзката и протегна напред крака си.

Бръснарят го изследва.

— Братя ли сте?

— Не, както ви казах, приятели.

— Не сте испанци.

— Не сме — потвърди Стивън. — Аз съм англичанин.

— Какъв лош късмет имате да сте в Испания в такова мъчително време. С какво се занимавате и откъде идвате?

— Ние сме художници. Пътуваме от Гранада.

— Доста отдалеко. Твърде дълго е за крак като този. И за къде пътувате?

— За Малага.

— Красив град. След като се оженихме, с моята съпруга бяхме там. Но тя, уви, бе повикана от Господа. Аз съм от Сарагоса. Вие не познавате този град. Той се намира на река Ебро. Роден съм на брега на реката, близо до Ла Сео. Ех, ех! Съмнявам се дали ще го видя отново. Разбира се, това няма никакво значение. — Той опипа внимателно крака с пръста си. — Боли ли ви?

— Не много — отговори Пейра.

Стивън знаеше, че лъже, защото дори в малката тъмна стая се виждаше, че лицето му е побеляло.

— Добре, нека да видим какво трябва да се направи.

Бръснарят отвори един дървен шкаф в ъгъла, от лавиците на който надничаха много бурканчета и шишенца, и избра един жълт мехлем. Започна да го размазва нежно върху изранената кожа с малка шпакла от кост.

— Това е мехлем, който съм изготвил сам. Той е прост по състав, но облекчава.

— Тогава сигурно ще помогне?

— Нима се съмнявате?

Кракът беше увит в мек суров памук, след това стегнат леко с бинт от специален за целта мъхнат плат. Пейра въздъхна с надежда за облекчение.

— Много ви благодаря, сеньор. Сега съм нов човек.

Стивън се изправи, поколеба се, след това каза решително, но с крайно неудобство:

— Страхувам се, че ние сме без пари. Но след като пристигнем в Малага, нашите възможности ще се подобрят. Кажете какво ви дължим и след седмица ще ви изпратим парите.

Бръснарят ги изгледа и двамата и вдигна великодушно ръката си.

— Не казвайте нищо повече, приятелю. За малкото, което съм направил за вас, можете да ми заплатите просто с вашата благодарност. Но ви препоръчвам да покажете крака на лекар, веднага щом пристигнете в Малага. — Той погледна в упор Стивън и добави с по-нисък тон, когато приближиха към вратата: — В подобни случаи винаги могат да последват усложнения.

За първи път едно далечно лошо предчувствие премина като сянка през съзнанието на Стивън. Пейра пък, напротив, изглеждаше успокоен. Когато поеха извън селото, той започна да хвали на висок глас своя благодетел, като го противопоставяше хвалебствено на официалната медицина, в която изобщо не вярваше. Той разпалено говореше за целебните качества на разни мазила и мехлеми, за употребата на зехтин и вино при лекуването на рака, за балсами, сол и розмарин, за редки билкови церове, съдържащи смирна, бертамат и амбра, чиито лечебен ефект би се почувствал само след едно денонощие. Той хвалеше най-вече лекарствата, приготвени от Изтока, и допускаше, че добрият бръснар от Касаба има мавританска кръв във вените си. Неговата оживеност изглеждаше неестествена и Стивън отбеляза с растящо безпокойство, че бузите на Джером са леко зачервени. Той осъзна, че трябва да се движат напред с възможно най-бързо темпо.

През следващите няколко километра пътят беше благоприятен и те напреднаха доста. Когато светлината взе да намалява, Стивън забеляза един плевник на най-високото място на едно стърнище, където пасяха няколко кози. Това беше щастливо откритие. Плевнята, пълна с прясно сено, им обещаваше не само удобна нощ, но и фураж за магарето. Стивън помогна на Пейра да влезе вътре, после, воден от усещането, че трябва да се бърза с лечението, след няколко неуспешни опита хвана и издои една коза. В каручката намери няколко мамула от царевица и приготви варено мляко с царевица. След като се нахраниха, той попита:

— Как се чувстваш сега, Джером?

— Приятелю, дълбоко съм трогнат от твоите грижи и уважение.

— Добре де, а кракът ти?

— Той пулсира, естествено. Но това е нещо нормално. След една добра почивка през нощта ще бъда напълно възстановен.

Но Пейра не спа добре. Стивън го чуваше как се извива от болки и стене. Сутринта, при бледата светлина на изгрева, Пейра се почувства още по-зле. Стивън разбра, че има пред себе си сериозно болен човек и беше крайно разтревожен. Не посмя да погледне раната. Напълни каручката със сено и помогна на Пейра, който едва се влачеше, да се настани в тази импровизирана линейка.

Магарето, добре нахранено, потегли охотно. Ако можеха само да стигнат Малага преди да се мръкне! Трябваше да има френски или английски консул в такова важно пристанище. Стивън пришпорваше магаренцето още по-силно от преди. От време на време даваше на жадния Пейра глътка вода. Докато държеше бутилката, усещаше, че тялото на Пейра гори от треска. Пътят отново се влоши, нямаше никаква възможност за почивка. По обяд, като използва пръчки и едно одеяло, Стивън направи сенник върху каручката. Пейра беше поутихнал, но изглеждаше разтревожен. Загубил цялата си предишна бодрост, той постоянно питаше дали не се вижда Малага.

Стивън продължаваше да поглежда през рамо, сякаш се надяваше на внезапната поява на по-добър превоз, но нищо не се виждаше.

Когато следобедът отмина и гранитните скали, които обграждаха този потискащ пейзаж, хвърлиха сянка върху прашния път, едно усещане за безпомощност обзе Стивън. Самотата на тези хълмове, тяхната абсолютна и първична самобитност беше достатъчна, за да стегне сърцето му и да парализира волята му. Той се чувстваше крайно изморен, а неговото послушно малко добиче, почти изчерпало силите си, се клатушкаше с наведена глава и мокри хълбоци, които се вдигаха и отпускаха. А бяха все още поне на двадесет километра от морския бряг.

Купчината къщи, които изникнаха на склона на един хълм, подтикнаха Стивън да продължи. Това беше малко мизерно селце от скални жилища, не повече от трийсет на брой, построени в цепнатината на хълма. Няколко крастави прасета, оплескани в засъхнала кал, се ровеха в купчина боклуци около един кладенец със счупен геран. Усещането за мизерия, скотство и мръсотия беше невероятно. Не се виждаше жив човек.

Стивън спря около кладенеца и погледна към голите стени на пещерните жилища. Всички бяха разположени високо над пътя и обърнати с лице към каньона. Той остави каручката и започна да се катери по стръмния скат. Нямаше пътека. Повърхността на скалата, пронизана от безброй цепнатини и дупки, беше покрита от рехав, ронлив пясъчник. Няколко пъти той се подхлъзна, но се задържаше с ръце и колене. Беше почти стигнал първата къща, когато загуби равновесие, политна и се свлече по целия склон надолу. Докато лежеше на дъното, покрит с пясък, издраскан и ожулен, един мъж излезе от една от пещерите и му извика да се маха.

— Сигурно си мислят, че съм пиян — прошепна той безпомощно.

После се изправи, напълни бутилката с вода от кладенеца, напои магарето и продължи нататък. Колко бяха напреднали през последните два часа, той не можеше да прецени. Нощта се спукаше бързо. Със сетно усилие Стивън се огледа отчаяно наоколо. Изведнъж видя в края на един неравен път малка бяла къща, изправена сред парче пустееща земя, покрита с камъш. С последни сили той се запъти натам.

Когато наближи, една жена с кривната настрани глава излезе на ниския праг. Беше около шейсетгодишна, облечена в износена черна дреха. Имаше тежка фигура и едро тъмно лице, негроидно в своята чернота, пълни синкави устни и сплескан нос. Очите й бяха впечатляващи и странно разширени. Когато вече я наближи, Стивън забеляза в центъра на всяка от зениците й жълтеникавия блясък на трахомата^[1]. Застиналото спокойствие, което се четеше на това лице, беше най-неоспоримото доказателство, че жената е сляпа.

— Сеньора! — извика Стивън с пресъхнало гърло. — Ние сме чужденци и пътуваме за Малага. Моят приятел е болен. Моля ви настойчиво да ни дадете подслон за през нощта.

Настъпи тишина. Тя стоеше неподвижна. Ръцете й, чиито счупени нокти той можа да види, бяха кръстосани отпред. Сякаш чрез някакво странно вибриране на въздуха жената търсеше начин да установи не само това, което той й беше казал, но и да разкрие същността и характера на този непознат посетител. Измина един дълъг миг. След това, без да каже дума, тя се обърна и го поведе към прилепения навес през отворената врата.

— Това място може да ви свърши работа — каза тя, като повдигна скръстените си ръце. — Отзад има място и за магарето ви.

Поради шока от тази внезапна щедрост след премеждията през деня Стивън, изчерпан докрай, не можа да изрече нито една благодарствена дума. Стаята беше бедна, но чиста, с пръстен под. Маса и дървен стол стояха под висящото кандило. В далечния ъгъл, върху дървено магаре имаше дюшек от вълнени парцали.

Стивън помогна на Пейра да слезе от каручката и носейки го почти на ръце, го помъкна към ниското легло. После съблече дрехите му, изми лицето му от праха и го преоблече с чиста риза. Кракът все още беше завит в памучна вата и бинт. След това Стивън отведе магарето в обора, даде му прясна вода и всичкото сено, което беше останало в каручката. Когато се връщаше от задната част на колибата, той срещна стопанката на дома, която носеше глинено гърне, пълно с гъста бобена чорба.

— Вземете това за вечеря. Не е много, но може да помогне на вашия приятел.

Стивън не можа да отговори веднага. Когато се окопити от вълнението, каза:

— Вашата любезност ме оставя без думи. Повярвайте ми, ние имаме нужда от вашата помощ.

— Ако вие сте по-зле от мен, значи наистина сте много зле.

— Сама ли живеете тук?

— Напълно. И както виждате, съм сляпа.

— Как тогава успявате да се справите сама?

— Справям се. Отглеждам тези бобови растения и от това живея.

И двамата замълчаха. След това тя се обърна бавно на масивните си, тежки крака и го остави.

Стивън занесе супата на Пейра и като го подкрепяше, се опита да го накара да хапне малко. След няколко лъжици обаче се принуди да спре. Джером беше станал раздразнителен и упорито продължаваше да блъска лъжицата настрана. Не даваше и Стивън да види състоянието на крака му. Дори светлината, колкото и слаба да беше, дразнеше очите му. Изпаднал в състояние на вцепенение, той молеше да не го безпокоят. „Какво излезе — мислеше си Стивън. — Аз го отведох толкова надалеч и сега не мога да го оставя. Той едва ли би могъл да пътува утре в каручката, пък и магарето е доста изтощено.“ След това си каза, че не бива да хаби гозбата на жената, и като седна до масата под мъждукащата лампа, изяде набързо гъстата супа. После с празното гърне в ръце, отиде и почука на вратата на къщата. Жената отвори и го покани да влезе.

— Далече ли е Малага оттук?

— Да, далече е. Има повече от десет километра.

— Може би има автобус или файтон, който да се движи всеки ден?

— Няма да намерите нищо такова по тези планински пътища. Само каручки, подобни на вашата.

Стивън застави уморения си мозък да мисли. Десет километра. Беше сигурен, че ще може да извърви това разстояние за три часа и ако тръгнеше при изгрев-слънце, можеше да стигне до консулството преди девет часа.

— Сеньора, аз трябва да тръгна за Малага рано сутринта. Ще оставя тук моя приятел заедно с магарето и каручката. Не се страхувайте, ще се върна следобед. Този план устройва ли ви?

Главата на жената остана наклонена. По някакъв странен начин тя изглежда го претегляше с незрящите си очи.

— Не възразявам. Но не ме наричайте сеньора. Името ми е Луиза… Луиза Мендес. И не ми говорете за страх. Отдавна съм престанала да изпитвам страх.

Той се върна под навеса и хвърли последен поглед към Пейра, преди да загаси лампата. Около нея в спарения въздух кръжаха едри молци. Направи няколко крачки в тъмното и легна върху пръстения под.