Клер Лоримър
Дивото цвете (8)

Глава седма
Февруари — май 1912 година

Беше 6 февруари и независимо че всички камини горяха в старата, изложена на течение къща беше ужасно студено. Уилоу седеше в една от стаите и четеше дълго писмо от Натаниел Корбет, което съдържаше информация за бизнеса на компанията „ТРТК“, но и съобщаваше за посещението им в Англия през пролетта.

„Купихме си билети за парахода «Олимпик» и ще пристигнем в началото на април. Ще донеса всички детайли по проекта за парно отопление, за които ме помоли Тобаяс. Инсталираха парно отопление в новата ни къща в Ню Йорк и се наслаждаваме на това модерно удобство…“

— Добре би било да е по-топло в имението, особено в дни като този — обърна се Уилоу към Тоби.

Той кимна одобрително и остави „Таймс“ в скута си.

— Кралят и кралицата ще почувстват разликата в температурите след визитата си в Индия — отбеляза той. — В „Таймс“ пише, че когато вчера са пристигнали в Портсмут, времето е било ужасно. Независимо от това пътешествието им след коронацията е било изключително успешно.

Но мислите на Уилоу се бяха насочили в съвсем друга посока — към най-съкровения й проблем — дъщеря й Люсиен. Уилоу бе отишла да посрещне нея и Поли в Дувър и когато те слязоха от парахода, прекосил Ламанша, тя веднага забеляза, че Луси не изглежда добре и щом се прибраха вкъщи незабавно я прати в леглото. Люсиен бе възразила, че причината е морската болест, но Уилоу бе убедена, че по време на престоя си в Париж Луси е отслабнала и изглеждаше бледа и изтощена.

— Ако утре Люсиен не е добре, ще повикам лекар. Тя изглежда толкова потисната! — каза тя на Тоби, който й се усмихна снизходително.

— Прекалено много се тревожиш за нея. Според писмото от Силви, което Люсиен донесе, гостуването й в Париж е минало без всякакви неприятности и проблеми — отвърна той.

Уилоу с усилие се усмихна.

— Осмелявам се да кажа, че Пелам и Силви са я поразглезили. Вероятно след като Силви е французойка, тя би се разбирала по-добре с Люсиен. Струва ми се, че между нея и мен има някаква невидима стена. Когато я посрещнахме, тя ме целуна по задължение.

— Дай й малко време — за пореден път й каза Тоби. — Сигурен съм, че тя наистина се радва, че се е върнала у дома.

Горе, в своята спалня, Луси се бе сгушила под завивките и с цялото си сърце желаеше да се върне в Париж. Менструацията й не идваше и съзнанието й бе обладано от кошмарното предчувствие, че е бременна. Колкото и невероятно да й се струваше, краткият миг на отмъщение спрямо Морис би могъл да доведе до ужасяващи за нея последици. Все пак рискът съществуваше и опасенията й можеха да се оправдаят. Ако сега беше в Париж, би могла да отиде при мадам Лу-Лу — единственият човек, на когото можеше да се довери.

В началото имаше намерението да се изплъзне от зоркото око на леля си и да се отбие при Мадам и момичетата, изгаряща от желание да им покаже красивите си дрехи и да ги впечатли с новото положение, което заемаше в обществото. Но в началото се бе поддала на вълнението, предизвикано от скъпите магазини, които посещаваха с леля Силви и от онази част на Париж, която принадлежеше на богатите и изискани хора. После бе обладана от неутолимото желание да отмъсти на Морис. Но въпреки че бе успяла да го унижи, очакваното чувство на триумф някак странно не се появи. Чувстваше се нещастна и потисната и нямаше желание да се изправи пред изпитателния поглед на Мадам. Гостуването й в Париж сякаш изведнъж свърши и не бе останало време да отиде в Le Ciel Rouge. Сега, като се връщаше назад в мислите си, на Луси й се струваше невероятно глупаво да не предвиди възможността от забременяване. Мадам би била достатъчно проницателна и предвидлива да предложи на Луси някакво лекарство в случай на нужда. Често пъти бяха обсъждали тази тема в публичния дом. Всички момичета се страхуваха от този непредвиден изход и всеки месец гълтаха хинин. Ако това не помагаше, Мадам им даваше някаква смесица от билки, която се бе оказала доста ефикасна. За нещастие Луси не можеше да се сети за името й. Веднъж Никол си бе помислила, че е бременна и ги бе убеждавала, че нейното собствено лекарство — да седиш с часове под горещата вода и да пиеш джин — е не по-малко успешно от това на Мадам и освен това е доста по-приятно. Но според Ивет Никол никога не е била бременна и двете момичета стигнаха до заключението, че да пропуснеш веднъж периода си не е нещо необичайно и не винаги е показателно. Луси се успокояваше, че причината за нейното неразположение се крие в смяната на климата и храната, и че до средата на февруари менструацията й може да дойде.

На следващия ден Луси категорично отказа да отиде на лекар, като се престори, че се е възстановила след морското пътешествие. Тя слезе долу и успя да издържи дългите часове на обеда и вечерята не без помощта и съдействието на лабрадорите, които стояха под масата и очакваха с нетърпение залъците храна, скришом подхвърляни от нея.

Все още не се чувстваше добре, когато в края на месеца пристигна Алексис Земски.

— Не искам да го виждам — възпротиви се Луси. — Знаеш, че не го харесвам, мамо. Предпочитам да си остана в стаята, ако не възразяваш.

Уилоу стоеше до вратата на спалнята на Луси, а по лицето й се изписа изненада.

— Но ти никога не си казвала, че не харесваш графа, Люсиен. Ти не се противопостави, когато ти казах, че той поиска разрешението ми да идва у нас на гости. Той е толкова чаровен млад мъж и очевидно е влюбен в теб. Иска да се ожени за теб… а това е комплимент, който ти не бива да пренебрегваш.

Бледото лице на Луси изведнъж поруменя, от очите й хвърчаха гневни искри.

— Не искам да се омъжвам за него… — рече тя. — И въобще не мисля, че е млад, нито пък чаровен.

Уилоу прикри удивлението си от разгорещения тон на Луси.

— Не ти предлагам да се жениш за него, Люсиен — рече кротко тя, — а само да му окажеш нужното внимание, като слезеш долу, защото той е изминал целия този път от Лондон специално, за да те види.

— Не можеш ли да кажеш, че съм болна? Моля те, мамо!

— Късно е вече. Казах му, че си се възстановила от лекото неразположение, което те бе обхванало, след като се върна от Париж. Благоприличието изисква да слезеш долу и да поговориш с него, Люсиен.

Неочаквано гневът на Луси се охлади. Нямаше причина да се страхува от Алексис Земски. Колкото и особен да беше погледът му, той не би могъл да проникне вътре в нея. Ех, ако можеше тя да види какво се крие в утробата й, дали има вътре дете. Ако можеше…

Тя пропъди мислите от главата си и последва майка си.

Алексис едва сдържаше нетърпението си, докато чакаше лейди Рошфорд да слезе заедно с дъщеря си. Почти десет седмици не бе виждал Люсиен. Уверенията на Робърта, че би било по-добре, ако момичето не знае за страстното му желание да я види, не можаха да уталожат възбудата му.

Когато тя влезе в стаята, той бе по-сигурен от всякога, че е безнадеждно влюбен в нея, че каквото и да му струва това във време или сили, той трябва да я убеди да се омъжи за него. Алексис не даде израз на неудържимите си чувства, когато се изправи и поздрави Люсиен с усмивка.

— Бих искал да чуя за посещението ви в Париж — учтиво рече той. — Познавам този град доста добре. Прекарахте ли добре времето си там, мис Рошфорд?

Отговорите на Луси бяха също тъй учтиви и тя с безразличие огледа госта си. Трябваше да признае, че графът несъмнено беше много елегантен мъж. Беше облечен в спортен костюм с бледа жилетка от камилска вълна и бе сложил игла на раираната си копринена вратовръзка. Притежаваше самоувереността на зрял мъж, която липсваше у момчетата Барат.

Луси се ядоса, когато майка й се извини и излезе от стаята — очевиден предлог да я остави насаме с графа. Но събеседникът й продължи да разговаря леко и непринудено. Каза й, че през януари, докато Луси е била в Париж, се натъкнал на Анабел Барат и нейния идол Кристабел Панкхърст.

— Изглежда, че смятат да предприемат варварска кампания с намерението да принудят Лойд Джордж да включи и жените в законопроекта си за избирателното право — осведоми я Алексис.

— Поддържате ли тяхната кампания? — попита Люсиен. Неочаквано у нея се бе пробудило искрено любопитство.

Алексис се наведе напред, в очите му проблесна интерес.

— Убеден съм, че жените трябва да имат право на глас — отвърна той, — но не съм съгласен с насилствените методи, които прилагат хора като мис Панкхърст и нейните последователки, за да дадат гласност на своята кауза.

Въпреки че имаше намерение да се държи резервирано по време на кратката им среща, Луси бе заинтригувана от тази дискусия за правата на жените. Много й се искаше да изтъкне пред Алексис една от привилегиите на мъжкия пол — свободата, която мъжете имаха да задоволяват страстите си, където пожелаят, дори и тези, които бяха женени. Много съпрузи често се отбиваха в публичния дом. Но, не дай Боже, техните съпруги да им изневерят, това означаваше развод, позор, и много често бедност.

Но явно нещата не стояха вече по този начин. Жените настояваха за промяна и според Алексис Земски бяха на път да спечелят признание в много сфери на обществения живот.

Отношението на Алексис към жените до известна стенен бе формирано от връзката му с Робърта. Тя беше изключително умна и високообразована за представител на женския род. Той бе разговарял с нея като с равна на различни теми; бе научил от нея много неща за живота, както и за жените и техните емоционални и физиологични потребности. Вследствие на това Алексис, за разлика от много други мъже, изпитваше уважение към жените. Подозираше, че и Люсиен притежава и ум, и интелект.

— От опит знам, че колкото е по-красиво едно момиче, толкова по-малки са умствените му възможности — рече замислено Алексис. — Но това не важи за вас, мис Рошфорд.

— Съмнявам се, че се познаваме толкова добре, за да можете да прецените моята интелигентност — отвърна Луси, без да крие сарказма си, на който Алексис не обърна внимание.

— Сигурно сте права, но аз бих искал да ви опозная по-добре, защото съм убеден, че вие не разкривате напълно мислите си.

Луси с безпокойство си помисли, че той бе прекалено близо до истината. Ами ако той се досети, че в главата й се върти спомена от онзи безумен половин час, който бе прекарала в леглото на един художник в Париж, че бе накарала Морис да страда, така както някога той й бе причинил страдания! Тя си представи отвращението, което би се изписало по лицето на Алексис и самата мисъл я накара да се усмихне.

Алексис наблюдаваше с интерес променливите й изражения. Питаше се какво ли минава през главата й. Дали пък не му се присмива?

— Смятате ли, че интересът ми към вас е абсурден? — попита той с неочаквана за самия него прямота.

Луси се учуди на въпроса му и съвсем искрено отговори:

— Не ми е минавала такава мисъл през ума. Ако има нещо, което ме смущава, то е, че не разбирам защо мъж като вас трябва да си губи времето с мен, след като сигурно има много по-интересни неща, които може да направи.

— Не мисля, че времето, прекарано с вас, е изгубено, мис Рошфорд — тихо каза Алексис. — Само по този начин ще мога да ви опозная по-добре. Може и да ви е чудно, но аз се надявам, че нашето приятелство един ден ще е също толкова важно за вас, колкото е сега за мен. Майка ви е запозната с моите намерения и у мен остана впечатлението, че ги е споменала пред вас.

За един миг Луси се стъписа. Не бе очаквала такава настойчивост от човек, който изглеждаше толкова хладнокръвен и сдържан. По всяко друго време за нея би било забавно да има такъв приемлив ухажор, но в този момент присъствието му я плашеше. Тя реши да се отърве от него.

— Ако майка ми по някакъв начин ви е накарала да си помислите, че си търся съпруг, то тя ви е излъгала — студено каза тя. — Нямам намерение да се омъжвам нито за вас, нито за когото и да е било сега или в близко бъдеще. Нито пък храня някакви по-специални чувства към вас.

Отговорът й не беше неочакван, но Алексис се притесни от категоричния й тон. Усмихна се и рече:

— Предполагам, че знаете прочутия стих от Шекспировия „Хамлет“: „Но спри, сърце! Аз трябва да мълча!“^[1] Ще трябва да си извлека поука от него.

Сега беше ред на Луси да замълчи. Този цитат й беше непознат, но въпреки че този мъж не я привличаше, тя все пак не беше съвсем безразлична към него. Още първия път, когато го видя, тя се уплаши от него, без да разбере причината за този страх. Знаеше, че той не може да я нарани, че няма власт над нея, и все пак…

— Моля само за вашето приятелство — прекъсна мислите й Алексис. — Разбирам, че не сте привързана към мен… но се надявам, че след време чувствата ви ще се променят. А дотогава няма да ви притеснявам с предложение за женитба. Щом като приемам всички тези условия, не бихме ли могли от време на време да се радваме взаимно на компанията си?

Луси сви рамене. В крайна сметка тя нямаше нищо против да се сприятели с някого. Нуждаеше се от човек, на когото безрезервно да се довери и който да не живее в Рошфорд. Ако този мъж наистина иска да спечели благоволението й, то тогава би могъл да й направи една услуга. Чудеше се дали мадам Лу-Лу би й помогнала. Само Мадам можеше да й даде съвета, от който имаше нужда. Луси би могла да изпрати до Мадам писмо, без никой да я види, но нямаше как да получи незабелязано отговора тук, в Рошфорд.

Решението проблесна в съзнанието й и тя пристъпи към Алексис, като сложи ръката си върху неговата с умолителен жест.

— Ако наистина желаете да сте мой приятел, тогава има един проблем, в който бих искала да ми помогнете — с ласкав тон каза тя. — Обещавате ли, че ще пазите тайната ми, докато сте жив?

Алексис прикри усмивката си, предизвикана от тържествения тон, с който тя изрече последната фраза.

— Разбира се! Имате думата ми.

Луси сниши гласа си и продължи:

— Ето какво имам предвид — искам да напиша писмо на една стара позната, която мама не одобрява. Мама не желае да поддържам връзка с тази жена, защото е с по-ниско обществено положение. Но веднъж тази жена беше така любезна да ми помогне и сега бих искала от благодарност да й изпратя малко пари. Тя с удоволствие ще приеме подаръка ми, но не мога да й дам нашия адрес, тъй като мама ще узнае за писмото ми. Но ако вие бъдете така добър да получите отговора вместо мен и тайно да ми го донесете, аз ще мога да се издължа към моята стара приятелка.

Алексис се почувства неловко. Той уважаваше много лейди Рошфорд и бе изненадан от снобизма й. Но независимо от това Люсиен беше нейно дете, при това непълнолетно, и беше право на майката да реши с кого да дружи дъщеря й. Планът на Люсиен би го въвлякъл в измама и в поредица от лъжи.

— Тъй като лейди Рошфорд не ви е разрешила да поддържате връзка с тази жена, това означава, че аз действам против нейните желания — възрази той. — Толкова ли е важно това писмо?

Луси присви устни.

— Значи предпочитате да се съобразите с желанията на мама, а не с моите? — огорчена попита тя. — А преди няколко минути говорихте за женитба. Изглежда, че не държите толкова много на мен.

Алексис прие упрека, въпреки че според него беше несправедлив.

— Ще се подчиня на вашето желание, мис Рошфорд — неохотно отвърна той, — но само за да ви докажа, че наистина вашето щастие ме интересува, дори и с риск да загубя благоразположението на майка ви. Но моля ви, не ме карайте да я мамя и друг път, защото ще ви откажа.

Лъчезарна усмивка измести намръщеното изражение по лицето на Луси. С най-искрена благодарност тя протегна ръка и докосна Алексис.

— Обещавам ви, че това писмо ще е първо и последно. Веднъж, след като й се отплатя, нямам никакви други задължения към горката жена. Колко сте мил, граф Земски!

Алексис сложи ръката си върху нейната и от допира сърцето му започна лудо да бие. Тайните му опасения отстъпиха пред огромното удоволствие от видимата промяна в отношението на Луси. Помисли си, че нямаше нищо лошо в това да изпълни молбата й. Все пак момичето не искаше да пише на някой мъж, когото родителите й не одобряват. Ами, ако е така? Ако тя го заблуждава с приказките си за някаква жена, с която уж са се сприятелили?

Сякаш отгатнала мислите му, Луси го успокои като каза:

— Няма ли да останете още малко? Ще побързам да напиша писмото до мадам Вердрис още сега. — Луси използва първото дошло й наум име. — На път за Лондон бихте могли да го пуснете — възбудено добави тя. — Ще пристигне по-бързо, отколкото ако го изпратя от Хавърхърст. Да кажа ли на мама, че ще останете за чая?

Въпреки нежеланието си да се лиши от нейната компания, Алексис се съгласи да изчака Луси да напише писмото.

Когато се озова сама в спалнята си, Луси заключи вратата и извади хартията за писма от писалището си. С ножичките за маникюр тя изряза семейния герб и адреса си от листа. На негово място написа номера на къщата на Алексис, „Кадоган Гардънс“, Мейфеър, Лондон.

Не й беше толкова лесно да съчини писмото. Беше си тръгнала от публичния дом под предлог, че отива на гости у семейството на Ивет в провинцията, но така и не се върна. Страхуваше се да каже на мадам Лу-Лу, че заминава за Англия да търси семейството си, тъй като беше любимката на Мадам и тя сигурно щеше да я убеди да остане. Положително на Мадам не й се бе понравил начинът, по който Луси изчезна, при това без никакво обяснение. Но баща й бе забранил да пише на хора, които са свързани с миналото й. Съвсем внимателно тя написа:

„Мадам, сигурно сте си помислили, че съм много неблагодарна, след като ви напуснах без предупреждение, въпреки че Ивет обеща да обясни, че ако не се върна в Le Ciel Rouge след гостуването си у тях, значи съм открила семейството си в Англия. Жалко, че обстоятелствата ме принуждават да ви пиша под чуждо име, но моето семейство е богато и от аристократичен произход и ще бъда жестоко наказана, ако продължа връзките си, макар и косвени с вас. Сега ми се удаде възможност да ви изпратя в знак на признателност…“

За съжаление Луси не разполагаше със собствени пари, но знаеше, че майка й държи една доста голяма пачка долари в горното дясно чекмедже на тоалетната масичка. Без много угризения Луси взе няколко банкноти, щом като не си е направила труда да го заключи. Още повече, че Уилоу я бе принудила да върне подаръците на момчетата Барат и не й бе предложила нищо в замяна.

Тя довърши набързо писмото до мадам Лу-Лу, като й разказа за предчувствията си и я помоли за съвет, който според Луси не би струвал на Мадам повече от цената на една марка. Подписа се Перлата, както галено я наричаше Мадам, и занесе писмото на съучастника си.

Алексис пиеше чай с майка й и чичо Тоби в библиотеката. Щом видя Луси, той прекоси стаята и успя да вземе скришом писмото o r нея.

— Ще ви донеса отговора, веднага щом пристигне — мрачно каза той, така че Уилоу и Тоби да не го чуят.

След като изпиха чая си, Алексис съобщи, че трябва да се връща в Лондон. Махна за довиждане на лейди Рошфорд, изпълнен с нови съмнения дали все пак имаше право да съдейства на Люсиен в измамата спрямо майка й.

Дружелюбната усмивка на лейди Рошфорд и любезната покана, която му отправи да се отбива в Рошфорд, когато пожелае, увеличи чувството му за вина. Веднага щом пристигна в Лондон, той с облекчение пусна компрометиращото писмо.

След две седмици колата на Алексис отново спря пред имението Рошфорд. Не бе пристигнал отговор на писмото на Луси и Алексис беше напълно неподготвен за горчивото разочарование, с което Луси прие новината. Лейди Рошфорд ги остави сами в приемната и те можеха открито да обсъдят тайното писмо. Луси го гледаше с недоверие.

— Не сте ли се отказали да ми помогнете? Искам да кажа, че вие не одобрихте тайната ми кореспонденция и…

— Дадох ви дума, че ще ви донеса отговора, ако има такъв — прекъсна я Алексис. Странно обезпокоен от тревогата в погледа на Луси, той добави: — Вероятно вашата приятелка е осъзнала, че една кореспонденция би била неуместна за вас при новото ви положение. Може би е приела писмото ви в такава светлина.

Луси мълчеше. Явно граф Земски нямаше представа за сериозното положение, в което бе изпаднала. Тя бе разчитала изцяло на помощта на мадам Лу-Лу. Ех, ако беше достатъчно разумна да отдели време, за да я посети в Париж! Но тя не бе допускала, че може да забременее. Шансът да зачене в резултат на един-единствен кратък момент на глупост й се струваше толкова невероятен, че сметна за ненужно да се обажда на Мадам. Едва сега осъзна, че е трябвало да вземе каквото е нужно от Мадам, просто като предпазна мярка. Питаше се дали все пак не съществуваше макар и слаба вероятност Мадам да й пише. Или пък писмото й да е закъсняло. Но знаеше, че дори и да съществува такава възможност, вече всичко беше безпредметно. Бяха изминали осем седмици от посещението й в студиото на Морис. Мадам им бе обяснила, че лекарството й има ефект, когато се взема съвсем в началото, защото след това става опасно. Луси усети погледа на Алексис и ненадейно я обхвана напълно неоправдан страх, че той чете мислите й.

— Ще ме извините ли за момент? — каза тя с рязък тон. — Забравила съм си кърпичката горе.

Успя някак си да се добере до спалнята си и за първи път в живота си се обезсърчи, когато разбра, че е попаднала в най-стария капан на света, от който за съжаление, тя не виждаше изход. Две сълзи бавно се търколиха по страните й. Тя ги избърса сърдито и позвъни на Поли.

— Моля те, кажи на мама и на граф Земски, че не се чувствам добре и че няма да сляза за чая.

Люсиен си мислеше, че погледът на графа е прекалено проницателен. Може надеждите й да са съкрушени, но гордостта й все още бе незасегната и тя нямаше намерение да позволи на Алексис Земски да види сълзите й!