Клер Лоримър
Дивото цвете (21)

Глава двадесета
Август 1915 — юни 1916 година

Филип Грей беше неспокоен и разтревожен. След два дни той трябваше да се върне на кораба. Преди не се бе притеснявал ни най-малко за Джейн. Откакто преди четири години тя бе дошла в Рошфорд, нямаше и ден, в който тя да се е чувствала нещастна. Лейди Рошфорд се държеше към нея както към собствените си деца и Джейн я възприемаше като родна майка. Благодарение на спокойната и ведра атмосфера в Рошфорд, кльощавото, срамежливо дванадесетгодишно момиченце бе станало красива девойка. Въпреки че физически Джейн се различаваше от лейди Рошфорд, характерите им бяха изненадващо сходни — и двете бяха мили, внимателни, чувствителни и разумни. Джейн печелеше симпатиите на всички със своята сговорчивост и лъчезарност. И точно тук се криеше причината за тревогата на Филип.

Той стоеше до прозореца, втренчил поглед в градината. Оливър и Джейн седяха в един хамак, опънат между клоните на огромната липа. Държаха се за ръце, увлечени в разговор, като не сваляха поглед един от друг. По време на отпуската си Филип се бе опитвал да пропъди от съзнанието си една глупава мисъл — че отношенията между Джейн и Оливър не са като между брат и сестра. Беше наясно, че Джейн боготвореше Оливър и че младият Оливър беше привързан към нея. Но сега Филип трябваше да признае пред себе си, че в крайна сметка тази мисъл не беше чак толкова абсурдна. Оливър беше вече във възраст, в която обръщаше по-специално внимание на момичетата, а Джейн беше достатъчно хубава и способна да отклони вниманието на момчето от крикета и войната.

Тревожните мисли сякаш състариха Филип. Всичко би било чудесно, стига само Джейн да не беше сестра на Оливър. И двамата не знаеха, че са от един баща. Лелята на Филип бе казала на Джейн, че баща й Едуин Грей, е служил във флотата и е починал на кораба си в открито море. Джейн никога не бе поставяла под съмнение тази информация и дори не подозираше, че майка й е била любовница на лорд Роуел Рошфорд, който всъщност е баща и на трите деца Грей.

Сега омразата на Филип към истинския му баща се надигаше като жлъчна вълна, която се разливаше в тялото му. Ако някой заслужаваше да умре, то това беше той, лорд Рошфорд. Този негодник се бе отнесъл жестоко и бе причинил болка не само на майка му, но и на нежната и внимателна лейди Рошфорд. През всичките тези години Филип се бе опитвал да го забрави. Възхищаваше се от двамата си чичовци, Тоби и Пелам, и смяташе, че те заслужават да носят името на такъв знатен род. Но не можеше толкова лесно да заличи от съзнанието си призрачния спомен за баща си.

Филип се стъписа още повече, когато забеляза ръката на Оливър, която нежно докосваше дългата бляскава коса на Джейн. Тя склони глава на рамото му. Двамата леко се полюшваха в хамака, а слънчевите лъчи весело се прокрадваха през листата на липата.

Филип рязко се обърна с гръб към прозореца. Помисли си, че се поддава на внушение. Очевидно, нито лейди Рошфорд, нито чичо Тоби се тормозят от такива нелепи подозрения, в противен случай биха споменали нещо за тях пред него. След няколко седмици Оливър ще се върне в Итън и Джейн ще бъде забравена… или пък ще бъде просто сестрата, която си е останала вкъщи. Те и двамата бяха млади, твърде млади за любов. Филип реши, че когато следващия път се прибере в отпуск, ще се опита да се справи с проблема, ако изобщо има такъв.

Оливър също мислеше за връщането си в училище.

— Много ми се иска да не се връщам в Итън — разпалено рече той. — Ех, ако бях на възрастта на Марк, щях да се запиша в армията и да направя нещо. Войната сигурно ще свърши преди да мога да се включа в нея.

Той погледна към разтревожената Джейн и се разсмя. В гласа му се долавяха нотки на нежност, когато добави:

— Хайде, започваш да приличаш на мама. Разчитах да ме подкрепиш, Джейн, когато му дойде времето, ако въобще дойде. Ще го направиш заради мен, нали?

Джейн въздъхна.

— Сигурно, но и аз като майка ти съм жена и не бих могла да понеса… ако те ранят или…

— Е, хайде, глупачето ми — рече Оливър и стисна силно ръката й. — Предполагам, че държиш на мен… имам предвид, че думите ти показват, че си привързана към мен.

— Винаги съм била привързана към теб, Оливър — тихо и развълнувано каза Джейн. — Не си спомням да е имало миг, откакто съм се запознала с теб, в който да не си означавал за мен това, което означават Марк и Филип. А ти знаеш колко много ги обичам.

Изражението на Оливър бе комична смесица от задоволство и тревога.

— Да, но те са твои братя, Джейн — сериозно каза той. — Малко или много ти трябва да ги обичаш. Странно, нали? Винаги съм те възприемал като сестра и един ден се събудих, внезапно осъзнал, че не сме кръвно свързани и че дори можем да се оженим, ако искаме…

Той млъкна и се изчерви от смущение, че бе издал най-съкровената си тайна. Напрегнато чакаше отговора на Джейн, като се опасяваше, че тя ще го помисли за прекалено сантиментален. Но явно тя, както винаги досега, съвсем правилно бе разбрала какво се опитваше да й каже той.

— И аз съм си мислила за това, Оливър — нежно рече тя. — Ако съм искала с някого да споделя живота си, то този някой си ти, Оливър.

— Знам — възбудено каза той. — Ние чудесно се разбираме, нали? О, за Бога, Джейн, ще ми пишеш, нали? Имам предвид, като се върна в училище. Сякаш цяла вечност ни дели от коледната ваканция.

Оливър млъкна като съзря Филип. Той идваше към тях, последван от две възрастни прислужници, които носеха чая. Двете млади прислужници, които обикновено сервираха следобедния чай бяха напуснали, за да започнат работа в една фабрика за муниции.

Джейн скочи и се затича към брат си. Мушна ръката си в неговата и като въздъхна рече:

— Жалко, че утре заминаваш, Фил. Толкова бързо свърши отпуската ти. Когато човек е щастлив, сякаш времето лети, а когато вършиш неприятни неща, то сякаш едва-едва се влачи.

От къщата излезе Уилоу, която с бързи крачки се запъти към тях. Беше пребледняла.

— Тоби току-що говори с Алексис по телефона — сякаш изстреля думите тя. — Алексис не се е впускал в подробности, но явно нещо ужасно се е случило с малката Тео. Във всеки случай сега всичко е наред и днес следобед ще докара Луси и Тео на гости. Тоби спомена, че май Тео е била изчезнала. Връзката била много лоша и не можал да чуе съвсем ясно какво му говори Алексис.

Оливър стана и придърпа един шезлонг, за да седне майка му.

— Изчезнала? А Мередит? — попита той.

— Тя е имала свободен ден — отвърна Уилоу и се отпусна в шезлонга. — Горката Луси, сигурно не е била на себе си.

— Не се тревожи, мамо — ласкаво рече Оливър. — Нали всичко е свършило благополучно. Хайде, пийни малко чай. Ще разберем подробностите, когато пристигнат.

Но Алексис бе забранил на Луси да казва истината за отвличането на когото и да е било.

— Това ще предизвика много въпроси, на които нямам право да отговоря — обясни той. — Знам, че всички сме едно семейство, Луси, но работата ми е свръхсекретна и колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Ще кажем, че Тео е излязла през входната врата, която Мадлен е оставила отворена и че сме я открили през нощта в градината.

Луси нямаше желание да съживява спомена от онзи кошмарен ден в Брайтън. Колкото по-бързо забрави потресаващата гледка, която представляваше проснатото тяло на Антъни Блек върху мръсната кухненска маса, толкова по-скоро щеше да се успокои. Въпреки че Луси видимо бе запазила хладнокръвие, докато траеше това ужасно преживяване, напрежението и страхът бяха оказали своето въздействие. И когато Уилоу със сълзи на очи се втурна да посрещне дъщеря си, самообладанието на Луси сякаш се изпари. Почувствала майчините ръце, които нежно я обгърнаха, Луси избухна в плач.

Уилоу я заведе в спалнята, освободи суетящата се Поли и седна на леглото, като все още държеше в прегръдките си Луси.

— Знам как си се почувствала, скъпа моя — нежно рече тя, като бършеше с носна кърпичка сълзите на Луси, сякаш беше малко дете. — Няма нищо по-мъчително за една майка от това да изгуби детето си.

Луси едва си поемаше въздух, докато се опитваше да проговори.

— Едва когато разбрах, че може никога повече да не видя Тео, осъзнах колко много я обичам — каза тя. — О, мамо, мислех си за теб… как си се чувствала, когато си разбрала, че са ме отвлекли…

Уилоу се разплака и притисна още по-силно дъщеря си. Но този път тя плачеше от радост. За първи път те се прегръщаха топло и искрено и на Уилоу все още не й се вярваше, че най-сетне имаше нещо, което здраво свързваше майка и дъщеря.

— О, скъпа, ние наистина сме две сантиментални глупачки — рече Уилоу с пресипнал глас. — Седим си тук и си изплакваме очите, вместо да се веселим и да празнуваме. Тео се чувства добре, нали? Мередит каза, че детето не е пострадало.

Луси с усилие се усмихна.

— Нищо й няма. Мисля, че единствено аз понасям последиците на шока. През цялото време имах чувството, че изживявам някакъв ужасен кошмар, че всичко, което се случва, е само един чудовищен сън. Алексис беше спокоен и се държа чудесно. Прислугата също.

Уилоу кимна и въздъхна.

— Жалко, че много от домашните прислужници напуснаха — рече тя. — Не ги обвинявам, а и Тоби не би ми позволил да ги убедя да останат, щом са решили да заминат на фронта. Тук останаха само петнадесет. Тоби казва, че нямаме нужда от шофьор и ме кара до Танбридж Уелс, когато реша да пазарувам. Изглежда, ще трябва да се науча да карам кола. В днешно време много от жените го правят.

Луси се усмихна.

— Алексис непрекъснато ми повтаря, че и аз трябва да се науча — рече тя. — Но не мисля, че ще мога да се справя.

— Аз също — възкликна Уилоу. — Ние доста си приличаме, нали, скъпа?

Луси кимна.

— Може би… в някои неща. Но ти си по-добра от мен, мамо. Ти мислиш и за другите, а аз мисля само за себе си.

— Хайде, стига, скъпа. Просто ми доставя удоволствие да се грижа за хората, които обичам.

— Да, но аз никого не обичам — рече Луси.

— Това не е вярно, скъпа — засмя се Уилоу и като хвана Луси подръка, я поведе към вратата.

„Вярно е“ — мислеше си Луси, но не й се искаше да разочарова съвсем майка си. Чувствата й към Тео се основаваха единствено на естествения майчински инстинкт, а привързаността й към семейството бе също някаква даденост. Що се отнася до Алексис, тя винаги се е възхищавала от него, винаги го е харесвала и никога не е искала да бъде нечия друга съпруга, но сред цялата тази гама от чувства любовта я нямаше.

Когато вечерта си легнаха, Алексис отново спомена думата „любов“.

— Знам, че обичаш Тео — рече той, — и ако настояваш да се върнеш с мен в Лондон, само си помисли, че тук, в Рошфорд, Тео ще бъде в безопасност. Въздушните нападения на германците зачестяват и въпреки че не съм запознат с последните данни, знам, че в резултат на една-единствена атака през юни са убити двадесет и четири души и четиридесет къщи са унищожени. Много скоро те ще бомбардират и Лондон. И колкото и смели да са нашите пилоти, едва ли ще успеят да предотвратят всички атаки.

Луси не искаше да се разделя с детето си, но нямаше и желание да остане в Рошфорд, след като в Лондон прекарваше времето си далеч по-приятно. Тя обясни на Алексис, че в Хавърхърст не устройват такива забавления като чай с танци, но все пак се съгласи Тео и Мередит да останат в Рошфорд.

 

 

През последния ден от ваканцията на Оливър в Рошфорд пристигна един американски военен кореспондент, който носеше писмо от Пелам. Казваше се Ед Бейнс, беше нисък на ръст, с тъмна коса и носеше очила. Уилоу и Тоби го приеха в салона, където Уилоу сърдечно посрещна сънародника си. Ед също беше от Сан Франциско. Той се връщаше от Епърни с последните новини за Силви и Пелам. Носеше и писмо специално до Оливър.

Американецът прие поканата да остане на обяд и след една доза мартини започна да разказва преживелиците си. В това време Оливър развълнувано четеше писмото от чичо Пелам.

— Чичо Пелам се е запознал с летец от Кралските военновъздушни сили — възкликна той. — Този човек е извършвал разузнавателен полет над лагера на германците, когато едното крило на самолета му се е повредило. Успял да кацне недалеч от Епърни и чичо Пелам го прибрал. Летецът бил на моята възраст, мамо.

Оливър вдигна очи към майка си и срещна неодобрителния й поглед. Веднага осъзна, че майка му не е очарована от евентуалната възможност, която му се предоставяше. Но американецът явно бе впечатлен и се обърна към Оливър:

— Надяваш се да станеш летец ли, млади човече? — попита той.

— Веднага щом свърша училище, сър — възбудено отвърна Оливър.

— Така мислеше и чичо ти — рече американецът и се обърна към Уилоу: — Вашият девер и етърва вършат доста добра работа в Епърни. Миналата година германците бяха съсипали красивата им къща, но мистър и мисис Рошфорд са я почистили, постегнали и сега тя се е превърнала в болница. Там е пълно с лекари и медицински сестри, изпратени от Червения кръст.

— Това е чудесна новина — намеси се Тоби. — Въпреки че не мога да си представя брат си в ролята на Флорънс Найтингейл — добави той и се усмихна.

— Не, мисис Рошфорд е заела тази роля — отвърна Ед. — Брат ви е погълнат от съвсем различни занимания, изискващи далеч повече енергичност. Той кръстосва провинцията със старата си бричка и прибира ранените войници, които се оттеглят от фронтовата линия. След всяко нападение и от двете страни, броят на ранените и убитите застрашително нараства.

Той не спомена за ужасяващите гледки, които бе виждал, тъй като забеляза, че неговата домакиня нямаше и понятие от жестокостите на войната. А и тези обяснения му бяха спестени, защото младият Оливър Рошфорд стана от мястото си и се приближи към него.

— Разрешете ми да ви донеса още едно питие, сър — каза той, взе чашата на госта и се запъти към масичката, където Датън бе оставил напитките.

Ед Бейнс бе потънал в размишления за семейство Рошфорд. През последните шест месеца той бе видял английските аристократи в съвсем друга светлина, различна от тази, в която му я бяха представили неговите колеги в Щатите. Там бе чувал да ги наричат „сноби“, „твърдоглавци“, „мързеливци“, „егоисти“ и „консерватори“. Той не очакваше, че ще ги хареса, а още по-малко, че ще ги уважава и ще им се възхищава. Но вече бе започнал да разбира какво отличава английския благородник от другите хора — и този стар, огромен дом, традициите в него, прислужниците, начинът на живот бяха част от причината за това различие.

По време на пътуванията си из Европа Ед бе говорил с много хора, от високопоставени офицери до обикновени редници, и всички те бяха готови да се пожертват за своята страна. За англичаните имаше само един път, само една алтернатива и те биха дали живота си заради това, в което вярваха. Предаността и смелостта им бяха непоклатими — за пример им служеха такива семейства като Рошфорд. Войниците имаха пълно доверие на офицерите си и бяха убедени, че няма да бъдат подведени… дори и най-безпомощните, като Рупърт Рошфорд, с когото Ед се бе запознал в Брюксел.

Той погледна към бледото, напрегнато лице на красивата жена, седнала срещу него, и се питаше как ще приеме тя новината, която беше крайно време да й съобщи. Ед се окуражи с мисълта, че все пак Рупърт Рошфорд не й е роден брат и се надяваше тя да не се разтревожи много за него.

— Преди една седмица бях в Брюксел — тихо каза Ед. — Мистър Пелам Рошфорд знаеше, че отивам там и ме помоли да потърся брат му. Успях да го открия и имам новини за вас, които се отнасят до него.

Лицето на Уилоу засия от приятната изненада, но усмивката й веднага изчезна, когато видя сериозното изражение на журналиста.

— Добре ли е? — нетърпеливо попита тя.

Ед Бейнс кимна.

— И той, и приятелят му, граф фон Круге, са живи и здрави. Притесняват се обаче за опасното положение, в което се намират. Случайно да знаете за приятелството им с англичанката Едит Кавел?

Тоби го погледна над очилата. Нямаше причина да не признаят истината, тъй като очевидно американецът познаваше мис Кавел.

— Да, знаем, както и за съвместната им дейност — отвърна Тоби.

Ед Бейнс въздъхна с облекчение.

— В такъв случай сигурно сте наясно за опасността, в която се намират — рече той, — и ще ми бъде по-лесно да продължа разказа си. Когато ги посетих, брат ви и неговият приятел бяха много загрижени за мис Кавел, която е била арестувана от германците на пети август. — Той долови въздишката на Уилоу, но все пак реши да продължи: — Независимо че всички медицински сестри, които са работили при мис Кавел, са знаели, че е заловена, никоя от тях не е успяла да разбере къде са я завели. Граф фон Круге писал до фон Бисинг, който както разбрах бил високопоставено лице в Брюксел, но отговор така и не дошъл. Предложих им да отида до Американската легация в Брюксел, за да се опитам да разбера какво се е случило.

— Много мило от ваша страна, мистър Бейнс — обади се Уилоу.

— Това беше най-малкото, което можех да направя, мисис Рошфорд. Срещнах се с американския министър, Бранд Уитлок, и той много ми помогна. Каза ми, че мис Кавел е затворена в една килия в мъжкото отделение на затвора „Св. Жил“ — там германците държат политическите затворници. Тя не е малтретирана, но всички се тревожат за нея, защото германските власти не разрешават никакви посещения, въпреки че нашата легация от съвсем високо ниво ги бе помолила да посети мис Кавел. Никой не може да каже кога ще се състои процесът срещу нея. Разбрах, че белгийският адвокат Томас Браун е ангажиран със защитата й. Нашият министър е доста загрижен, защото няма никаква информация за мис Кавел.

— А помощниците на мис Кавел? Какви са новините за тях? — тревожно попита Уилоу.

— Страхувам се, че много от тях са в същия затвор, но за щастие брат ви и графът не са арестувани. В момента при тях се укриват двама войници от съюзническата армия — един французин и един англичанин — и вашият брат, мистър Рошфорд, отбеляза, че ако той и графът напуснат Брюксел, това би означавало да изоставят в беда тези двама войници.

Тоби кимна. Не можеше съвсем да прикрие тревогата си.

— Разбирам напълно как се чувстват, както и опасността, в която се намират — рече той. — Благодаря ви за информацията, мистър Бейнс.

„Характерна черта на англичаните е да не издават публично чувствата си“ — мислеше си Ед, когато икономът влезе, за да ги уведоми, че обядът е готов.

За човек като Бейнс, дошъл от ада на войната, тази тиха, красива къща и спокойният живот на нейните обитатели му се струваха като същински рай. Той не бе забелязал никакви признаци, по които да се познае, че страната е въвлечена в една от най-кръвопролитните войни в историята. Само картата на Тоби Рошфорд, разпъната в салона, подсказваше, че тези хора имаха представа за това, което става в Европа. Истинско чудо е, че и Пелам, и Рупърт Рошфорд му бяха казали „Трябва да се отбиеш в Рошфорд. Не е много далеч от Лондон. Там ще видиш кътче от истинската Англия, такава каквато винаги е била.“

Когато дойде време да си тръгва, Бейнс достигна до заключението, че не всички от това голямо семейство са останали незасегнати от военната треска. Младият лорд Рошфорд и неговият приятел Марк излязоха на терасата, за да си вземат довиждане. Момчешките им все още непокрити с бръчки лица, горяха от възбуда нетърпение.

— В своите репортажи ще кажете на американците, че ние ще спечелим тази война, нали, сър? — рече Оливър. — Въобще не се страхуваме от фрицовете, нали, Марк? И кажете още, че германците никога не могат да имат като нашите пилоти, дори и да произвеждат повече самолети.

Ед Бейнс се усмихна и кимна. Но докато караше към Лондон, той не можеше да пропъди една натрапчива, тревожна мисъл, че в крайна сметка не е достатъчно само да бъдеш смел. Германците не само имаха повече самолети, но и добре обучена висококвалифицирана армия и разполагаха с двеста и десет милиметрови гаубици, докато съюзниците имаха само седемдесет и пет.

„По дяволите“ — изруга Ед Бейнс на глас, докато минаваше през притихналия Хавърхърст. Войната е мръсна работа и красива страна като тази не бива да се бие за чужда кауза. Ед се наслаждаваше на природата, местеше поглед ту вляво, ту вдясно и си спомни за английския художник Констъбъл, чиито картини изобразяваха типичните английски пасторални сцени.

Мислите му се върнаха към английската медицинска сестра, която гниеше в немския затвор. Би могло да излезе добър репортаж, ако напише за дейността на мис Кавел — всичките тези рисковани, организирани от нея бягства биха разпалили въображението на читателите на неговия вестник. Единственият проблем бе, че краят все още не е ясен. Би могъл да почака, докато мине процесът. Съдейки по начина, по който говореха за нея в Брюксел, тя е станала жива легенда. Сигурно съвсем скоро германците ще изправят горката жена пред съда. „Дейли Поуст“ несъмнено ще разбере резултата от този процес и тогава Ед би могъл да продаде статията си.

До средата на октомври Ед Бейнс не бе научил чудовищната новина, която целият свят бе узнал — за разстрела на мис Кавел. Според източниците присъдата е била произнесена и изпълнена доста скоро след процеса във военния съд, който се е състоял между седми и девети октомври.

Тоби беше потресен, когато сутринта на двадесет и трети октомври отвори „Таймс“ и прочете заглавието „Ужас и безчестие“. Според министъра на външните работи, сър Едуард Грей, мис Кавел не е била обвинена в шпионаж и въпреки това всички молби за снизхождение са били пренебрегнати, независимо че тя бе лекувала и немски войници.

През ноември Тоби получи писмо от Ед Бейнс, в което той съобщаваше за възмущението и ужаса, който бе обхванал и американците. Ед бе открил, че екзекуцията на мис Кавел е трябвало да се състои на дванадесети октомври, но била изтеглена по съкратена процедура и мис Кавел била убита само няколко часа след произнасяне на присъдата.

„Това е скандално, престъпно — пишеше Бейнс — и когато тези факти станат широкоизвестни, това неминуемо ще предизвика антигермански настроения тук, в Америка. Междувременно, правя всичко възможно, за да събера повече информация за брат ви.“

Но все още нямаше никакви известия. На Коледа, когато цялото семейство се събра в Рошфорд, главната тема на разговор беше съдбата на Едит Кавел. Нейната смелост и жертвоготовност непрекъснато се обсъждаха и Алексис говореше с възхищение за ролята на жените във войната.

— И не става въпрос само за медицинските грижи, които полагат — продължаваше той. — Знаете ли, че над един милион жени са ангажирани във фабриките и търговията при положение, че никога досега не са работили.

Заинтригувана от разговора, Джейн вдигна поглед от плетката си.

— И с какво точно се занимават, Алексис — полюбопитства тя.

Той се усмихна на момичето и отвърна:

— С всичко, което можеш да си представиш. Ако беше достатъчно голяма, ти би могла да постъпиш на работа във фабрика за муниции, в мелница, в склад за строителни материали. А ако си достатъчно умна и способна, би могла да ръководиш адвокатска кантора или да работиш в банка.

— Аз предпочитам да бъда пощальон — обади се Зандра. — Тъй като мистър Купър замина да се бие срещу германците, сега мисис Купър разнася писмата.

— А не искаш ли да си машинист или полицай? — подразни я Алексис.

Луси стоеше пред камината, а до нея дремеше един лабрадор. Страните й горяха, но не само от огъня в камината. Когато се обърна към Алексис, погледът й гореше от гняв и възмущение.

— Надявам се, не си мислиш, че аз трябва да работя в някоя мелница или в някой мръсен склад за тухли? — рече тя със студен и неприязнен тон.

Оливър погледна сестра си и колебливо рече:

— Сигурно и ти искаш да направиш нещо, Луси? Джейн ще се запише в курсовете за медицински сестри, веднага щом навърши нужните години. Мислех си, че и ти желаеш да…

— Не, не желая — сряза го Луси. — Смятам, че войната е безсмислено нещо, но тъй като толкова много жени искат да работят, нека си работят, щом това им доставя удоволствие. А що се отнася до гледането на болни, Джейн, щом искаш да търкаш пода и да миеш чинии, това си е лично твоя работа. За мен това е слугинска работа.

Когато напусна дома на шапкаря в Париж, Луси се бе зарекла никога повече да не се захваща с такъв робски труд и заради тази глупава война тя не би станала отново слугиня. Тя беше графиня Земски и не беше нужно да работи.

Алексис си мълчеше, но Луси знаеше, че той мълчаливо подкрепя Оливър.

Колкото Луси беше безразлична към войната, толкова Оливър бе обсебен от желанието си да изпълни своя дълг. По време на великденската ваканция той не говореше за нищо друго, макар и да избягваше тази тема в присъствието на майка си. Филип си беше дошъл в кратък отпуск и точно на него Оливър довери, че има намерение да напусне училище веднага щом навърши осемнадесет години. Той обясни на Филип, че физически е напълно здрав и годен за служба, като повечето осемнадесетгодишни момчета, които вече воюваха.

Марк на два пъти се бе опитал да постъпи във въздушните войски, но молбата му бе отхвърлена по здравословни причини. Независимо че бяха минали почти десет месеца от преживяването му на „Лузитания“, последиците бяха много по-сериозни, отколкото предполагаше Питър Роуз. В резултат на леко увреждане на мозъка му говорът и рефлексите на Марк бяха забавени и военният лекар му бе казал, че трябва да почака още шест месеца и тогава да поднови молбата си за постъпване в авиацията. Марк несъзнателно накара Филип сериозно да се замисли за отношенията между Оливър и Джейн.

— Мисля, че това е страхотно — възкликна Марк. — Оливър е много свястно момче и намирам, че е напълно подходящ за съпруг на Джейн.

— Джейн още няма седемнадесет години — сряза го Филип. — Рано е да се жени за когото и да било.

Марк учудено го погледна.

— Естествено, но биха могли да се сгодят.

— Дори не искам да обсъждам този въпрос, Марк — прекъсна го Филип. — Дано и те не мислят още за това. За Бога, та Оливър още ходи на училище.

Филип забеляза озадачения поглед на брат си, но не биваше да му разкрива истината. За нищо на света не би позволил Марк или Джейн да научат кой е истинският им баща. На него му струваше достатъчно много усилия да приеме срама, че е незаконороден, и години наред се бореше с него. За щастие, когато преди да постъпи във флотата трябваше да даде акта си за раждане, никой не бе поставил под съмнение фалшивите данни, които майка му бе дала, за да регистрира раждането му. Иначе те бързо щяха да разберат, че така нареченият му баща, виконт Грей, е починал няколко години преди раждането на Филип.

През следващите два дни Филип крадешком наблюдаваше Оливър и Джейн. Когато не бяха в компанията на възрастните, те почти винаги се държаха за ръце. Или пък седяха един до друг до прозореца в учебната стая и четяха на глас стиховете на Рупърт Брук, които Филип бе подарил на Джейн. Или дълго се разхождаха сами в полето, прегърнати, придружени само от кучетата, които подтичваха пред тях.

Със свито сърце Филип реши, че Оливър трябва да узнае истината. Тъй като нямаше смисъл да отлага този тежък и неприятен разговор, той успя да убеди Оливър да се разходи с него до Хавърхърст, за да купят турски цигари. Оливър предложи да поканят и Джейн, но Филип категорично отказа.

— Искам да си поговоря с теб насаме — измънка той, когато двамата с Оливър тръгнаха по алеята.

Беше студен, но слънчев мартенски ден и вятърът разрошваше косата на Оливър. „Прилича малко на Рупърт Брук — мислеше си Филип — и нищо чудно, че момичетата го намират за много романтичен.“

— Всъщност темата на разговора ни е дяволски неприятна — започна Филип, доволен, че не се налагаше да гледа Оливър право в очите. Оливър глупаво се усмихваше.

— Става въпрос за Джейн, нали? — попита той. — Искаш да разбереш дали намеренията ми са почтени, нали, Фил? — добави той с чувство за хумор и потупа приятелски Филип по рамото. — Сигурно съм бил наивен, като съм си мислил, че никой не усеща какво чувствам аз… или по-точно какви са отношенията помежду ни. Смятахме още известно време да пазим в тайна чувствата си един към друг, тъй като сме още твърде млади. Но мога да ти кажа едно, Фил, аз обичам сестра ти, много я обичам и един ден ще…

— Оливър — прекъсна го Филип, а гласът му прозвуча като неочакван изстрел. И двамата се заковаха на място и впериха поглед един в друг. — Това не може да стане… имам предвид ти и Джейн. О, Боже. — Той прокара ръка по челото си и стисна брадичката си. Не се бе чувствал толкова объркан от времето, когато за първи път бе отишъл при лейди Рошфорд, за да я моли за помощ. Но сега връщане назад нямаше. — Слушай, Оливър — прошепна той отчаяно, — не че имам нещо против, аз те харесвам страшно много и… при други обстоятелства бих се радвал да ми станеш зет. Но… работата е там, че… по дяволите, ние с теб сме братя… по баща.

Това беше всичко, което можеше да направи при създалите се обстоятелства, но обяснението му беше неясно за Оливър, който в първия момент сметна, че Филип е полудял.

— Каквото и да се опитваш да кажеш, Филип, говори по-ясно и смислено. Какво имаш предвид, като казваш, че сме братя?

Филип се прокашля и отвърна:

— Майка ти едва ли ще ти каже, Оливър, нито пък аз щях да го сторя, ако не бях забелязал отношението ти към Джейн. Ние с теб сме от един и същ баща. Марк, Джейн и аз — всички сме родни деца на баща ти.

— Искаш да кажеш, че той е бил женен за друга, преди да се ожени за мама?

— Не, не е точно така. Нашата майка му е била любовница. Ние сме негови незаконни деца. И ето, сега виждаш, че ти и Джейн имате един баща.

Най-после успя да го каже. Лицето на Оливър бе станало бледо като на мъртвец.

— Не мога да повярвам — едва смутолеви той. — Ако това е истина, какво правите вие в нашия дом? Не съм чувал за друга подобна лудост. Не мога да повярвам.

— Боя се, че това е истината, Оливър. Майка ти е невероятна жена, тъкмо тя предложи да осинови Джейн и Марк, след като леля почина. Мисля, че тя се чувства длъжна да поеме на плещите си отговорността на баща ти. В крайна сметка всички ние сме негови деца и връзката му с майка ми не беше случайна… тя продължи доста време.

— И майка ми е знаела? — попита Оливър огорчен.

— Да. След като майка ми омръзна на баща ни, той си намери други любовници. Предполагам, че майка ти постепенно се е примирила с това положение. Не е имала кой знае каква друга възможност, докато накрая, разбира се, се е решила да го напусне. Очевидно животът е бил жесток към нея. В моите очи тя е светица.

Оливър тръгна по алеята с дълги бързи крачки, които издаваха вътрешното му напрежение. Едва сега започваше да осъзнава какво означава тази новина за него… и за Джейн. Нищо чудно, че те се вълнуваха от едни и същи неща, че по много въпроси споделяха едно и също мнение. Ето защо имаха чувството, че са създадени един за друг. А как иначе, нали бяха брат и сестра, макар и само по баща.

— О, Боже, Филип, предпочитам да не ми го беше казвал — извика отчаяно той. — Но, разбира се — добави той тихо, — ти трябваше да го сториш.

— Ужасно съжалявам, приятелю — рече Филип съкрушен. — Не исках да споменавам нищо пред Джейн… е, ти сам реши дали да й кажеш истината или не… Тя не знае, че е незаконородена. Леля ми никога не е отваряла дума за това, а… когато баща ми… баща ни напусна дома ни, Джейн беше съвсем малка и едва ли си спомня как изглежда той.

— Ти си знаел, Фил — разгневено извика Оливър, — но защо майка ми не ми е казала? — Той ритна ядосано един камък, който полетя към оградата. Все по-силно усещаше възела, който се затягаше в стомаха му, докато осъзнаваше нелепата истина.

— Майка ти е изключително милостива жена, Оливър — тихо рече Филип. — Тя винаги се е стремила да ни предпази от позора, че сме незаконни и съм сигурен, че е искала и на вас да спести срама на баща ви.

— Той не е човек, с когото можеш да се гордееш, нали, Фил? — рече Оливър, а в тона му се долавяше горчивина и разочарование. — Нищо чудно, че мама го напусна. Но ако знаех истината, щях да приема Джейн като сестра и за нея аз щях да бъда само брат. Сега ще трябва да й кажем истината.

Как иначе би могъл да й обясни причината за внезапното му охладняване? Нямаше да си държат повече ръцете, край на милувките и на откраднатите целувки. Никога повече нямаше да споменават помежду си думата „любов“. И изведнъж му хрумна, че има и друг начин. Би могъл да накара Джейн да повярва, че чувствата му са се променили… че има друго момиче. Те често си говореха за верността в любовта. И двамата бяха заявили, че чувствата им един към друг никога няма да се променят. Колко ли огорчена и наранена щеше да бъде тя. И все пак, не беше ли това по-добрият изход, отколкото да кажеш на едно момиче, че е незаконородено?

— Филип, ти какво предлагаш? Трудно ми е да взема някакво решение. Аз наистина обичам Джейн и знам, чe и тя ме обича. Не искам да я нараня.

— Знам, Оливър. И аз не искам тя да страда, но не виждам друг начин. Може би, ако заминеш за по-дълго време… или тя…, или пък, ако й покажеш, че всичко между вас е свършило… Но честно казано, ако бях на мястото на Джейн, щях да си мисля, че ми дължиш обяснение… Ох, не знам.

Оливър пое дълбоко дъх и потрепери. Яркото пролетно слънце обагряше в златисто земята, но на Оливър му се струваше, че небето е притъмняло и собственият му свят всеки миг ще се срути. Каквото и да се случи, Джейн все ще страда, тъй както чувството за ужасна и безвъзвратна загуба разкъсваше сърцето му. Вчера, докато се разхождаха прегърнати, си говореха, че щастието им е прекалено голямо, за да бъде истинско, че нямат право да бъдат така щастливи, когато светът гори в ада на войната. Почувстваха се виновни, когато на обяд мама им беше съобщила, че лакеят Хигинс и по-малкият му брат са убити при Галиполи. Мисълта за войната внезапно разтърси Оливър. Филип бе предложил той или Джейн да заминат някъде за по-дълго време. Той бе чакал месеци наред, за да се запише в армията. Ако го приемат във военновъздушните сили и замине в чужбина, тогава и двамата биха могли да забравят това, което се случи между тях… Не, няма да забравят. Но Джейн би могла да се влюби в друго момче и тогава раздялата им щеше да бъде съвсем естествена…

Оливър сподели мислите си с Филип, който в началото отхвърли тази идея.

— Ти си прекалено млад, Оливър. Представи си как ще се почувства майка ти… а може би и Джейн. Нима искаш така безразсъдно да умреш?

— Ти не се опита да спреш Марк… а и самият ти отиваш да воюваш следващата седмица — възрази Оливър. — Ако не искаме да нараним Джейн, това е най-добрият изход, Фил. Ще отида на гости за няколко дни в Гленфийлд Хол и ще поговоря с Хенри. Знам, че той също се кани да се запише в авиацията.

— Няма да споменаваме нищо пред майка ти, нали? — попита Филип. — Не ми се иска да я тревожим. Тя ще се разстрои много, ако разбере за теб… и Джейн.

За първи път, откакто бяха започнали разговора, Оливър се усмихна.

— Ти, изглежда много я харесваш, а, Фил? Чудно наистина, уж ти и аз не трябва да сме приятели, а въпреки това сме привързани един към друг. Мисля, че би трябвало да мразя майка ти, която е причинила мъка на моята майка, и все пак дълбоко в себе си чувствам, че не друг, а баща ни е виновен. Никога не съм го обичал. А, ти?

Филип се усмихна.

— Нито пък аз. Но предполагам, че не е бил чак толкова лош, след като е създал такива деца като теб, Марк, Джейн, малката Алис.

Оливър кимна.

— Току-що разбрах… — рече Оливър. — Винаги съм искал да имам брат, а сега имам двама — ти и Марк.

— Аз също се радвам, че имам двама братя — тихо каза Филип. — И съм много щастлив. Ако отидеш в армията, може би няма да си в Рошфорд, когато си дойда отново в отпуск. Ако не се видим, пожелавам ти късмет, Оливър. Самият аз винаги съм си мислил, че можеш да оцелееш в тази война само ако имаш късмет.

Но Филип Грей нямаше късмет и Оливър беше потресен, когато научи от писмото на майка си, че на тридесет и първи август корабът на Филип, „Инвинсибъл“, е бил потопен.

Независимо че Филип не беше официално родственик на семейство Рошфорд, Оливър, както много свои съученици носеше траурна лента. Оливър страдаше сам, още повече, че не можеше да се прибере вкъщи и да утеши майка си и Джейн. Съболезнователното писмо, което най-накрая изпрати на Джейн, беше в малко традиционен и високопарен стил и той се съмняваше, че то ще донесе утеха на Джейн. Тя не можеше да проумее защо Оливър реши да прекара последните дни от великденската ваканция при Хенри и когато той се върна вкъщи, за да приготви багажа си, лицето й бе пребледняло, а очите — зачервени от плач. Дори и на самия него собствените му извинения звучаха абсурдно. Като се преструваше, че не забелязва нищо, Оливър се бе шегувал и смял по целия път към Лондон. Сега можеше лесно да си представи колко нещастна се чувства Джейн без неговата любов, която поне малко можеше да намали скръбта от загубата на любимия й брат.

Смъртта на Филип почти веднага бе последвана от новината за смъртта на лорд Кичънър. Всички възпитаници на Итън бяха събрани в актовата зала, за да чуят как министърът на войната пътувал с „Хемпшир“ към Русия, за да се срещне с царя. Но корабът се натъкнал на мина и всички, които били на борда на „Хемпшир“, потънали заедно с него. Да загубиш такъв велик човек е почти национално бедствие, но Оливър скърбеше само за брат си Филип.

Оливър преглеждаше всеки път пощата, защото очакваше писмо от майка си, в което тя щеше да го уведоми кога ще се отслужи възпоминателна литургия за Филип. Той имаше намерение веднага след литургията да замине на война. Беше говорил предварително с Марк и Хенри и те тайно бяха решили да постъпят в армията в началото на лятната ваканция.

Най-после на тридесети юни писмото от Рошфорд пристигна, а към средата на юли трите момчета се записаха във военновъздушните сили. Уилоу съзнаваше, че оттук нататък страхът ще завладее нейните дни и нощи.