Клер Лоримър
Дивото цвете (27)

Глава двадесет и шеста
Юли — август 1917 година

Новината за новите битки край Ипър достигна до Епърни. Главнокомандващият сър Дъглас Хейг, бе наредил да се предприеме още една офанзива, за да се отблъсне фронта назад. Но Силви имаше други грижи. Луси бе тежко болна от пневмония и френският лекар, който от три дни бе поел лечението, не можеше да каже дали тя ще се възстанови.

Преди два дни изпратиха телеграма на Алексис. Неговата икономка, мисис Тейлър, предвидливо я бе прочела и се бе обадила по телефона на Уилоу. Уилоу я уведоми, че Алексис е „някъде в Европа“ и ще се върне чак след няколко седмици. Самата Уилоу се опитваше да получи необходимите документи, за да може да замине за Епърни.

Силви обсъждаше с Пелам решението на Уилоу. И двамата смятаха, че то е неблагоразумно, защото тя с нищо не можеше да помогне на Луси. Момичето беше в изключително тежко състояние и едва ли щеше да разпознае майка си.

— Освен това — завърши Силви — Луси иска да види само Алексис. Дори когато бълнува, тя споменава само неговото име.

Телеграфираха на Уилоу, че няма смисъл да напуска Рошфорд и я увериха, че ще я държат в течение за състоянието на Луси. Междувременно Силви бе осигурила лекар, който лично да се заеме с лечението на Луси.

В мирните години преди войната, Силви и Пелам поддържаха добри отношения с виконт Едуар дьо Вал, млад лекар, който живееше на около петдесет мили от Париж. Макар и французин по произход, предците на Едуар дьо Вал бяха англичани и всички мъже от последните четири поколения в рода бяха получили образованието си в Итън. Независимо че Едуар беше петнадесет години по-млад от Пелам, и двамата бяха открили, че ги свързват много общи неща. И Пелам, и Едуар бяха страстно запалени по колите, и двамата бяха отлични стрелци. Поне два пъти в годината Пелам гостуваше в дома на Едуар, където ходеха на лов, а виконтът прекарваше голяма част от лятото в къщата в Епърни. Силви го намираше за много чаровен и интелигентен човек и той бе винаги добре дошъл в дома й.

Откакто избухна войната, Пелам често изразяваше гласно загрижеността си за безопасността на виконта. През 1915 година Силви и Пелам получиха картичка от Едуар, с която той им съобщаваше, че е заминал като лекар на фронта. След това изгубиха връзка с него и едва няколко дни преди Луси да се разболее, той се бе появил с любимото си „Бугати“ и ги бе попитал дали може да погостува на старите си приятели.

„Чух, че сте превърнали дома си в болница — обясни той — и се надявах, че ще имате нужда от моята помощ.“

Докато Пелам го водеше към стаите на горния етаж, дьо Вал бе посочил към превързаното си ляво стъпало и му бе обяснил, че половината от стъпалото му било отнесено от бомба, хвърлена в помещението, в което оперирал някакъв ранен.

„Знам, че не бива да се оплаквам — бе казал Едуар — аз съм един от малкото щастливци, които оцеляха. Но жалко, че няма как да работя активно в болница, защото не мога да стоя дълго време прав. Проклета история!“

След това попитал Силви и Пелам дали няма някаква работа за него при тях.

„Но, разбира се, че можеш да останеш тук“, бе възкликнала Силви. И без това лекарят и помощникът му, които работеха в тяхната болница, бяха претрупани с работа. „Моята племенница е много болна и ще се радвам, ако се погрижиш за нея“ — му бе обяснила Силви, която смяташе, че Господ е изпратил Едуар, тъй като положението на Луси беше критично.

Но според Едуар Луси беше на прага на смъртта.

Младият лекар седеше в стаята на Силви и пиеше аперитива си заедно със своите домакини. Току-що се бе върнал от стаята на Луси. Под кафявите му очи имаше дълбоки сенки и той изглеждаше много уморен.

— Мисля, че тази вечер племенницата ви е малко по-добре — започна той с приятния си топъл глас. Усмихна се едва-едва и повдигна вежди. Едуар беше изключително красив мъж с аристократична осанка. Силви си спомни момента, когато веднъж го видя да язди; излъсканите му ботуши блестяха върху сребристото стреме. Жалко, че този мъж едва ли някога ще язди отново.

Силви все още не знаеше до каква степен е ранено стъпалото му, но Пелам смяташе, че раната е сериозна, иначе не биха го освободили от армията, при положение, че имаше остра нужда от лекари.

— Любопитен съм да узная за нейния съпруг Алексис — продължи Едуар, като с благодарност прие чашата, която Пелам му подаде. — Той не е на фронта, нали? Защо тогава не е дошъл да види жена си? Мисля, че тя би оздравяла по-бързо, ако той е тук, за да й вдъхва сили.

Силви въздъхна.

— Никой не знае с какво точно се занимава Алексис — рече тя. — Работи в Секретните служби… това е всичко, което знаем. Понякога изчезва някъде из Европа със седмици наред. Той дори не знае, че Луси е болна.

Едуар дьо Вал мълчаливо извади една цигара от сребърната си табакера и я запали. Мислите му бяха заети с красивата млада жена, която се бореше за живота си там горе, в нейната стая. Ако тя беше негова съпруга, той би изоставил всичко и би дошъл при нея. Но Едуар бързо пропъди мислите си, защото един лекар никога не трябва да се обвързва емоционално с пациента си. И все пак никой не можеше да го обвини заради това, че се възхищаваше от красотата на Люсиен Земски. На фронта се беше срещал с много привлекателни сестри, да не говорим за парижките красавици, на които бе кавалерствал преди войната, но все пак никоя друга жена не притежаваше притегателната сила на Луси. Това, че беше омъжена, не можеше да го накара да не мисли за нея. Лицето й непрекъснато се появяваше в сънищата му и той бе почнал да се бори за оцеляването й не само заради нея, но и заради себе си.

— Ако Луси прескочи смъртта — рече Силви, потънала в собствените си мисли, — това ще се дължи изцяло на твоите грижи, Едуар. От четири дни ти почти не напускаш стаята й.

Лекарят въздъхна дълбоко.

— Ех, ако имахме някакви антитела, с които да атакуваме вируса на пневмонията — рече той. — Не мога да й помогна много, Силви. В такива случаи оцеляването е въпрос на борбата за живот на пациента.

А Луси наистина се бореше за своя живот. Леля й непрекъснато й повтаряше, че Алексис ще дойде да я види. Луси бе решила на всяка цена да му каже, че е искала да бъде добра съпруга; че съжалява за разочарованието, което му е донесла; искаше да му каже, че най-сетне се чувства полезна за обществото; и въпреки че не го е обичала така, както му се е искало, все пак тя е щастлива, че той я обича. Копнееше за нежната усмивка на Алексис, искаше да се увери, че той все още я обича и тогава би могла спокойно да умре.

На седмия ден от болестта си Луси дойде в съзнание. Усещаше непоносими болки в гърдите си и не можеше много да говори, но когато леля Силви влезе в стаята й, тя се усмихна и едва-едва кимна с глава, за да я поздрави.

— Сега знаеш как се чувства един пациент — пошегува се Силви.

Луси знаеше, че за нея се грижи един френски лекар и дори някъде дълбоко в съзнанието й бе останал споменът за една нощ, когато докторът бе стоял при нея чак до сутринта.

— Най-после температурата ви се е смъкнала — рече Едуар, а тъмните му очи се усмихваха. Той седна на леглото и взе китката й, за да измери пулса. — Състоянието ви се подобрява, мадам Земски, …мога ли да ви наричам Луси? Силви и Пелам казват винаги собственото ви име, когато говорят за вас и на мен ми е трудно да ви наричам по друг начин освен „Луси“ — добави той и се засмя.

— Страхувам се, че съм причинила доста неприятности на всички около мен — отвърна Луси.

— Не и на мен! — чистосърдечно заяви Едуар.

— Кога ще мога да се върна на работа? — попита Луси.

— Боя се, че има доста време дотогава. Все още сте твърде слаба. Може и да не го осъзнавате, но за една седмица сте свалили твърде много килограми. Ще мине още доста време, докато се възстановите напълно.

Разговорът бе уморил Луси и тя затвори очи. Гласът на доктора бе тъй успокояващ и уверен. Тя инстинктивно усети, че може да му се довери.

— Благодаря ви за всичко, което направихте за мен — прошепна тя. — Бяхте много мил и внимателен.

От този ден нататък Луси започна да се възстановява изумително бързо, което учуди дори и самия Едуар. С всеки изминат ден тя придобиваше нови сили, кашлицата й почти бе отшумяла, страните й възвръщаха цвета си, а погледът й се избистри. Беше станало навик на Едуар да седи при нея следобедите, когато тя се събуждаше от сън. Луси го бе омагьосала. Той непрекъснато я разпитваше за дома й в Англия, за дъщеричката й; за имението Рошфорд и за семейството й. Единствено за съпруга си тя не споменаваше нищо и Едуар подозираше, че има нещо нередно в отношенията им, но не разбираше точно какво. Познаваше твърде отскоро Луси и не можеше да си позволи да я разпитва за такива лични неща.

На третата седмица Луси попита дали може да се разходи в градината. Беше средата на август и много от пациентите седяха в инвалидните си колички под сянката на асмата в южната част на двора.

— Мисля, че Луси може вече да излезе да се поразходи, нали, Силви? — рече Едуар. — Навън е доста топло. Пелам би могъл да я занесе на ръце долу, докато ти приготвиш инвалидната количка.

Когато чичо й я изнесе навън, Луси, приятно възбудена, усети ароматния дъх на топлия августовски ден. Пелам я сложи в инвалидната количка и тръгна към градината с рози.

Едуар седна на една каменна пейка близо до Луси, като наблюдаваше доволното й изражение и отново си мислеше колко е пленен от крехката й красота. Пелам и Силви се върнаха в къщата, а докторът и неговата пациентка останаха сами. Тя го помоли да й каже нещо повече за себе си и го разпита за английските му предци. Той с охота отговаряше на въпросите й. Докато разказваше историята на рода си, Едуар изведнъж млъкна, защото забеляза, че Луси не го слушаше. Тя не сваляше поглед от един строен висок мъж, който вървеше през тревата право към тях. Страните на Луси пламнаха и тя развълнувано се обърна към Едуар:

— Това е моят съпруг Алексис.

Французинът вдигна любопитен поглед към мъжа и в този миг го обля вълна от ревност. Съпругът, Алексис, когото досега познаваше само по име, бе висок елегантен и красив мъж, чиято походка бе изящна и непринудена. Едуар тромаво се изправи, болезнено усетил деформираното си стъпало.

— Трябва да тръгвам, защото леля ви и чичо ви ме чакат. Ще ме извиниш, нали? — промърмори тактично той.

Тя се обърна към него, а в гласа й се долавяха нотки на стеснителност:

— О, не, Едуар, моля те остани да се запознаеш с Алексис. Той сигурно би искал да ти благодари за всичките грижи, които ти положи за мен.

Алексис вече стоеше до тях и Едуар леко се поклони.

— Алексис, това е виконт дьо Вал, моят лекар. Едуар, това е моят съпруг, Алексис.

Двамата мъже се ръкуваха и Едуар, като кимна леко на Луси, бързо тръгна към къщата, подпирайки се на бастуна си.

Алексис седна на пейката, взе ръката на Луси и я вдигна към устните си. Зелените му очи неспокойно изучаваха лицето й.

— Много се разтревожих за теб — рече той с пресипнал глас. — Преди два дни се върнах в Англия и се обадих на майка ти. Тя ми каза, че си болна… и веднага дойдох да те видя, Луси.

Луси почувства как по цялото й тяло се разлива приятна топлина. Нямаше съмнение, че Алексис все още я обича. И гласът му, и очите му издаваха любовта му към нея.

— Толкова се радвам, че дойде — рече тя, като не пускаше ръката на Алексис. — Много ми беше мъчно, че така се разминахме на Коледа.

Алексис тъжно се усмихна.

— На мен също ми беше мъчно. Прекара ли добре в Париж? — добави той с леко шеговит тон.

Неочаквано и двамата се усмихнаха. Луси отвърна с тон, в който се долавяше нещо от предишния й трескав маниер на говорене:

— Мисля, че истинският отговор е „да“. И тримата офицери, които ме придружаваха, бяха много симпатични хора, Алексис… сигурна съм, че биха ти допаднали. Държаха се като момчета, току-що излезли от училище и се заяждаха закачливо помежду си също както Оливър, Марк и Хенри. За тях беше истинско облекчение, че са далеч от кошмарите на войната.

Алексис кимна.

— Леля ти ми разказа, че веднага са усетили липсата ти в отделенията, когато си се разболяла. Разбрах, че си станала отлична медицинска сестра.

Луси пое дълбоко дъх и рече:

— Ако е така, то е, защото исках да знаеш, че мога да се справя. В началото се опитвах да докажа пред себе си, че не съм толкова безполезна, за каквато ме смяташе ти. След това неочаквано усетих, че работата означава много повече за мен, отколкото първоначалното ми намерение да докажа, че не си прав. Странно, нали? Когато за първи път видях ранен човек, аз избягах. Явно не съм била толкова смела, колкото се мислех.

— Ранените войници са много по-страшна гледка, отколкото мъртвите, Луси — рече Алексис. — Гордея се с теб, Луси. Дано ми простиш грубите думи…

— Но те бяха справедливи, Алексис — прекъсна го Луси. — В известен смисъл се радвам, че ми наговори всички онези неща. Ти беше прав… аз бях наистина една егоистка и съжалявам, че не си ми го казал по-рано.

— Не съм съвсем сигурен — замислено отвърна Алексис. — Може би аз съм този, който мислеше само за себе си. Но не съм искал да те прогоня от дома си, Луси. Освен това работата ми отнемаше толкова много време и често ме нямаше вкъщи. Така че напълно разбирам защо си била отегчена и си търсила начин да се забавляваш. — Той й се усмихна чаровно. — Ужасно ми липсваше, скъпа — добави той нежно.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя ги избърса сърдито с ръка.

— Аз никога не плача. Сигурно е от болестта — рече троснато тя.

Алексис хвана отново ръката й.

— Когато, майка ти ми съобщи, че си болна — с ласкав тон започна той — все се питах какво ще правя, ако ти си отидеш от този свят. Жалко, че не разбрах по-рано за твоята болест. Бих изоставил всякаква работа, за да бъда при теб, скъпа моя. Но сега си по-добре, нали?

Луси кимна мълчаливо. Страхуваше се да продума, за да не би отново да се разплаче. Опита се да се усмихне и каза:

— Сега, след като си вече тук, Алексис, аз много бързо ще оздравея. Ти няма да си тръгваш веднага, нали?

— Не, любов моя. Имам цели три седмици отпуска. Казах на Фаншоу преди да напусна Англия, че ако не ми разпише отпуската, ще си подам оставката.

Луси се облегна на възглавничката и щастливо се усмихна.

— Аз ще се оправя дотогава, Алексис. Едуар казва че скоро мога да започна да правя упражнения за раздвижване. Краката ми са толкова отмалели. Може би — добави срамежливо тя — ще бъде хубаво, ако прекараме няколко дни в Париж, преди да си тръгнеш, Алексис? Леля Силви ще ни разреши да отседнем в къщата й…

Алексис учудено я погледна.

— Няма да се връщам без теб в Англия, Луси. Веднага щом се почувстваш добре ще се приберем заедно у дома. Дойдох да те взема. Майка ти настоява да отидеш в Рошфорд, за да се възстановиш напълно. А и аз искам да си в безопасност, далеч от фронта и близо до мен.

Луси вдигна очи към него, в погледа й се четеше колебание.

— Но аз не искам да ходя в Рошфорд, Алексис. Искам да съм с теб, в Лондон.

Алексис хапеше устни.

— Но аз няма да си бъда вкъщи, скъпа. Веднага щом ми изтече отпуската, трябва да замина за Русия. Вероятно не бива да ти го казвам, но искам да ме разбереш. Ще отсъствам цели шест седмици.

Луси се опита да прикрие разочарованието си.

— Тогава предпочитам да остана в Епърни докато се върнеш, Алексис — рече тя. — Имам много работа тук. Леля Силви казва, че вследствие на новата офанзива край Сома, битките ще бъдат жестоки и ние сигурно ще бъдем затрупани от работа. Тук ще имат нужда от мен.

Алексис разтревожено я погледна.

— Но ти не си в достатъчно добро състояние, за да се грижиш за другите, Луси. Периодът ти на възстановяване ще бъде твърде дълъг.

Луси се усмихна и отвърна.

— Сигурна съм, че бързо ще се оправя. Едуар казва, че се възстановявам учудващо бързо. Моля те, Алексис, наистина предпочитам да остана тук. Няма смисъл да ходя в Рошфорд.

Алексис не възрази, въпреки че му се искаше Луси да е далеч от всякаква опасност. Докато седеше до Луси в красивата градина, той забрави за миг разгорещените битки, които все още продължаваха. Приятният топъл следобед, уханието на розите, чуруликането на птичките — всичко това даваше илюзия за мир и съвършена хармония. Но щом обърнеше глава към сините и белите униформи на пациентите и сестрите, които се разхождаха по терасата, бързо се връщаше към реалността. Битките можеха да стигнат чак до Епърни, а той не можеше да понесе мисълта, че тогава Луси, неговата Луси, ще бъде изложена на смъртна опасност.

Обърна поглед към младата си съпруга, обезпокоен от пребледнялото й лице. Колко крехка изглеждаше тя и колко трогателна със своята загриженост за другите. Това беше една нова Луси, това беше другата й същност, която тя толкова дълго бе потискала в себе си. Това беше жената, която той бе виждал да пее на детето си. Все още не беше сигурен, но беше почти убеден, че тя го обича. Ласкавият й поглед; явното й желание да му угоди; разочарованието, че той скоро ще замине — всичко това показваше, че тя наистина изпитва някакви чувства към него.

— Знаеш, че те обичам… и то много — продума той и със задоволство забеляза как страните й поруменяха.

— Може би тази една година, когато бяхме разделени, ме накара да открия колко много означаваш ти за мен, Алексис — замислено рече тя. — Докато работех в отделенията научих много за чувствата, които вълнуват хората. Мисля, че вече знам какво е любов… онази любов, за която ти ми говореше и която ми бе толкова чужда и непонятна. Тя е тук, нали, Алексис? — добави тя, като посочи към сърцето си.

Неспособен да скрие радостта си, Алексис кимна, онемял от щастие.

— Много те ревнувах от Робърта — продължи Луси и една лека усмивчица се появи в ъглите на устните й. — Страхувах се, че обичаш повече нея, отколкото мен.

— Никога не съм я обичал — тихо каза Алексис. — Освен като приятел, разбира се. Но тя беше много мила с мен, Луси. Когато между мен и теб се издигаше все по-висока стена, аз често се чувствах твърде самотен. Но сега всичко е минало. Робърта замина за Египет скоро след като ти тръгна за Франция. Оттогава не съм я виждал.

— Радвам се — откровено каза Луси. — Боях се, че ти все още имаш нужда от нея. Но ти не се нуждаеш от нея повече, нали, Алексис, не и когато имаш мен.

— Не — възкликна Алексис и сърцето му лудо заби, когато целуна ръката й. — И тъй като говорим за ревността, скъпа моя Луси, какво ще кажеш за онзи френски лекар, когото ти наричаш „Едуар“? Дано не съм му съперник.

Независимо че тонът му беше закачлив, Луси долови нотки на безпокойство. Тя се усмихна и каза:

— Няма такова нещо, Алексис. Той е очарователен и хубав и аз го харесвам, но сега, след като ти си тук, на мен ми е все едно дали ще го видя отново.

— И все пак аз забелязах начина, по който те гледаше — подразни я той. — Мисля, че той е почти влюбен в теб, Луси, и аз не бих могъл да го обвиня за това.

— О, честно казано, можеш да забравиш за него — рече Луси — освен факта, че дължа живота си на него… или поне така каза леля Силви.

— В такъв случай трябва да му бъда много благодарен — отвърна Алексис.

През следващите три седмици Алексис и виконтът поддържаха по-скоро официални отношения. Едуар, в качеството си на лекар, забрани на Алексис да споделя леглото на съпругата си, тъй като Луси все още не бе толкова добре, че да отговори на съпружеските му желания. Седнал на крайчеца на леглото й, Алексис разгневено каза:

— Нима този глупак си мисли, че ще те принудя да се любиш с мен, Луси? Знам, че е твой лекар и мога да му простя, че ми дава нареждания как да се държа със собствената си съпруга. Очевидно той смята за свой дълг да те предпази, но, от друга страна, явно, че не ме познава добре, щом мисли, че бих рискувал здравето ти заради собственото си удоволствие.

Луси неловко погледна Алексис. Копнееше да го притисне в прегръдките си и да изтрие с целувка сърдитите бръчки около устните и очите му. Повече от всичко на света тя искаше да го направи щастлив. Още от първия ден, в който той пристигна, желанието им един към друг растеше. През по-голямата част от времето те седяха, хванати за ръце, и разговаряха за Тео, за Рошфорд, Оливър, за семейство Барат. Луси разказа на Алексис за пациентите си, а Алексис пък й разказа за злочестата Мадлен Вилие, която се намираше затворена в една лудница и едва ли имаше надежда да се оправи. Луси описа на Алексис живота си в манастира и въпреки че много неща му бяха непонятни, все пак тези подробности му помогнаха да опознае по-добре жена си. Той не спомена и дума за работата си, а тя подмина темата за годините, прекарани в Le Ciel Rouge.

С всеки изминат ден силите на Луси се възвръщаха и двамата с Алексис често се улавяха, че между тях настъпваха дълги паузи на мълчание, когато, хванати за ръце, вперили поглед един в друг, те усещаха изгарящото ги желание за любов.

Луси се чувстваше достатъчно добре, за да прави всеки ден кратки разходки и двамата с Алексис, прегърнати, обикаляха лозята и дълго гледаха нивите с узрелите класове. В такива мигове Алексис притискаше Луси до себе си и жадно целуваше чувствените й устни. Луси вече не се отвращаваше от целувките, въпреки че, както призна пред Алексис, те имаха странно въздействие върху нея. Краката й се разтреперваха и тялото и се изпълваше с копнеж, едновременно сладостен и болезнен.

— Сигурно се чувствам така, защото те обичам, Алексис — прошепна тя.

— По-скоро, защото и двамата се обичаме — отвърна Алексис. — Любовта има много измерения, Луси. Едно от тях е да станеш част от другия.

В деня преди заминаването на Алексис, те се разходиха за последен път, а августовското слънце весело грееше. Едуар не бе отменил забраната си за интимни отношения между двамата съпрузи, като настояваше, че Луси има нужда от сън и трябва много да си почива. Но докато се разхождаха с Алексис, хванати за ръце, Луси реши, че тази нощ те трябва да бъдат заедно. Тя усещаше, че Алексис горещо я желае, тъй както и тя копнееше да му се отдаде.

Когато вечерта той влезе в стаята й, за да й пожелае „лека нощ“, тя протегна ръце и го притегли към себе си.

— Искам да си с мен тази нощ, Алексис — прошепна тя. — Не ме е грижа какво казва докторът. Искам да сме заедно, искам да заспя в прегръдките ти.

Розовата й сатенена нощница беше с дълбоко деколте и кремавата дантела покриваше извивката на гърдите й. Косата й бе току-що измита и блестеше като копринен златист облак на светлината от нощната лампа. Алексис зарови лице в косите й, неспособен да овладее борбата между разума и тялото. Никога не бе я желал тъй силно, тъй горещо, тъй страстно. И все пак го беше страх да не й причини болка или с нещо да й навреди. Усетила колебанието му, Луси каза:

— Моля те, Алексис, не ме оставяй. Ако не дойдеш в моето легло, тогава ще стана и ще легна в твоето — добави тя и се усмихна.

Примирен, Алексис въздъхна, съблече си халата и пижамата и се мушна в леглото при нея. Луси загаси лампата и с разтреперан глас каза:

— Знам, че звучи глупаво, Алексис, но чувствам се така сякаш никога не сме го правили преди… искам да кажа… различно е, нали? Не знам какво точно да правя? Искам да бъда такава, каквато ти ме желаеш, Алексис. Искам да те направя щастлив.

Алексис я прегърна и съвсем нежно я целуна.

— Искам да бъдеш, каквато си, Луси… нищо повече. Важното е, когато правим нещо, да го правим от любов. Да задоволиш плътските си потребности не е същото като да се любиш. Актът може и да е един и същ, но усещането, чувствата са различни. Разбираш ли, скъпа?

— Май не съм съвсем сигурна — нервно отвърна тя. — Страх ме е.

— Не от мен, нали? — възрази Алексис.

— Страх ме е да не те загубя — едва чуто отвърна тя.

— О, любов моя, моя единствена любов — извика Алексис. — Ти никога не си ме губила. Още от първия миг, когато те видях в приемния салон на Барат, аз се влюбих в теб. И оттогава не съм спирал да те обичам. Нима не разбираш, Луси, миналото ти не ме интересува, ако това те тревожи. За мен е важно бъдещето… нашето бъдеще. Нищо друго!

Той започна да гали нежно Луси по косата, ръцете му бавно се спуснаха по меката извивка на страните й. Усещаше как финото й тяло трепери в ръцете му, но същевременно беше напрегнато и сковано. Разбра, че тя се страхува.

Но това го накара да ликува от радост, защото освен познатото желание, той усети потребността да я закриля, да я води, да й разкрие истинската наслада от акта на любенето.

Алексис погали гърдите й и тя усети как от допира му зърната й се втвърдиха. Несъзнателно тя притегли главата му надолу, за да усети устните му там, където я бяха докоснали ръцете му. За един миг тя бе завладяна от майчинския инстинкт да го накърми, сякаш той беше нейното малко дете.

Но това чувство бързо отстъпи пред едно ново усещане, когато ръцете му се плъзнаха по бедрата й. Тя усещаше твърдото му горещо тяло и всяка нейна фибра пламтеше от мъжествения му допир. Тялото й се изви като дъга и тя несъзнателно разтвори крака, готова да го приеме. През цялото време Луси долавяше нежния шепот на гласа му.

— Обичам те, Луси. Обичам те със сърцето си и с душата си, обичам те.

Телата им започнаха да се движат в хармония, докато в един миг сякаш станаха едно цяло. Сякаш от някакъв друг свят Луси се чу, че вика името на Алексис. Усети, че и той преживява същото удоволствие, същото облекчение.

— За първи път се чувствам така — най-сетне прошепна тя и протегна ръце, за да го погали. — О, Алексис — добави тя след кратко мълчание, — трябваше да ми кажеш, да ми покажеш по-рано… като си помисля само колко години пропиляхме…

Доволен, Алексис се усмихна в мрака и нежно я целуна.

— Нямаше да е същото, скъпа. Тогава ти не ме обичаше.

— Не е вярно, обичах те — извика Луси и обсипа лицето му с целувки. — Просто не съм го знаела, Алексис. Сигурно съм те обичала. Не вярвам да не съм била влюбена в теб.

— Може би си права — обади се Алексис. — Но сега това не е важно, любов моя. Пред нас е цял един живот. Дано тази ужасна война да свърши скоро и тогава ще бъдем непрекъснато заедно.

Той усети, че Луси потрепери.

— Бях забравила, че утре си тръгваш, Алексис. Трябва ли да заминеш? Не можеш ли да останеш поне още мъничко?

Мълчанието му беше за нея красноречив отговор, въпреки че той я целуна за утеха.

— А сега трябва да спиш — нежно каза той. — Не ми се иска твоят доктор да ме обвинява за тъмните ти сенки под очите.

Луси силно се притисна в него.

— Не ме оставяй сега, Алексис. Обещавам, че ако останеш, веднага ще заспя. Ще заспя в прегръдките ти. О, как ми се иска да не заминаваш. В колко часа ще тръгнеш?

— Рано сутринта — отвърна Алексис и в тона му се долови искрено съжаление. — В шест часа има влак за Париж, а шофьорът ще докара колата двадесет минути по-рано. В пет часа трябва да стана, а дотогава ще бъда при теб.

Издайнически сълзи се търкулнаха по страните й, но тя бързо ги избърса, защото не желаеше да причинява мъка на Алексис. Тя се мушна като малко дете в завивките си и сложи глава на рамото му. Знаеше, че наближава полунощ и на Алексис му оставаха само пет часа         почивка, преди да тръгне.

Въпреки че съзнанието й гъмжеше от най-различни неща, които искаше да сподели с него, Луси си замълча и се отдаде на мислите си. Тя все още не можеше да възприеме изумителното, съвършено неочаквано чудо, което се бе случило между нея и Алексис. Струваше й се невероятно, че знаеше толкова много за желанията и потребностите на мъжете, а никога не й бе хрумвало, че и жените могат да изпитат същата страст, същото удоволствие. Никол беше единственото момиче в Le Ciel Rouge, което получаваше лично удоволствие и наслада от работата си. Но в онези отдавна отминали дни Луси никога не бе преживявала любовния акт така, както тази вечер с Алексис. Тогава през по-голямата част от времето тя бе тренирала съзнанието си да мисли за други неща — дали на следващия ден ще има зрели кайсии на пазара, какъв подарък да купи на Ивет за рождения й ден, дали Мадам ще смени тапетите в стаята, когато дойде пролетта. Никога не се бе целувала, защото ненавиждаше целувките. Тя винаги си бе оставала безчувствена към любовния акт.

Луси се усмихна и се наведе да целуне Алексис по устните. Знаеше, че е заспал, но този жест тя направи за свое удоволствие. Съвършеното й щастие се нарушаваше единствено от факта, че утре ще трябва да се разделят. Но все пак си мислеше, че шестте седмици бързо ще изтекат. Тъкмо ще има време да оздравее напълно и когато той се върне, ще могат заедно да се приберат у дома и тя няма да бъде болна, а ще кипи от енергия. Изведнъж се почувства много уморена. Въпреки че й се искаше да не заспива, за да не пропусне нито миг от времето, което й оставаше да бъде с Алексис, очите й се затваряха и тя скоро потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, Алексис вече измит и избръснат се обличаше. Утринното слънце огряваше прозореца и през полуспуснатите завеси се процеждаше лъч светлина, който очертаваше голото му тяло. Като си припомни преживяванията от предишната нощ, Луси усети как сърцето й подскочи от възбуда.

— Алексис — извика тихо тя.

Той се обърна и видя, че е будна и протяга към него ръце. Приближи се бързо до леглото й и я целуна.

— Толкова усилия положих, за да не те събудя — рече той.

— Но това не е честно — извика тя. — Не мога да понеса мисълта, че заминаваш. Обичам те, Алексис. Искам… — тя изведнъж млъкна и срамежливо допря пламналото си лице в гърдите му.

Алексис погледна часовника си. Нямаше много време… но прекалено добре разбираше какво иска Луси от него и то напълно съответстваше на собственото му неутолимо страстно желание. Уханието на нейното топло сънено тяло беше изкушение, на което не можеше да устои.

Любиха се бързо и отчаяно. Удоволствието им беше несравнимо, макар и помрачено от мисълта за предстоящата раздяла. Докато се обличаше набързо, Алексис се опита да убеди Луси да си остане в леглото. Но тя не искаше и да го чуе, настояваше да слезе долу, за да го изпрати.

— Веднага след това се връщам в леглото, обещавам — рече тя, подаде му сакото и докато връзваше вратовръзката му, обсипа лицето му с целувки.

Алексис се втурна надолу към всекидневната, изпи набързо кафето си, току-що приготвено от Мари, а Луси влезе в банята. Тя чу клаксона на колата, разбра, че шофьорът е долу и чака Алексис, и хукна към всекидневната. Беше боса и Алексис не я усети, когато тя влезе през открехнатата врата. Той бе клекнал до скрина на Пелам и търсеше нещо в най-долното чекмедже.

— Алексис? — извика Луси. Странното му поведение я учуди. Не може да не е чул клаксона на колата.

Алексис рязко се обърна, сякаш го бяха хванали да върши нещо нередно. Стъписан, той вдигна очи към нея със същия странен поглед.

— Не съм те чул кога си влязла — смутено каза той и побърза да затвори чекмеджето.

— Мисля, че колата е вече тук и те чака — рече тя.

Алексис се усмихна и лицето му придоби обичайното си спокойно изражение. Той се приближи до Луси и я прегърна.

— Обещай ми, че ще се грижиш за себе си — каза той и я целуна.

Тя кимна, горчива буца заседна в гърлото й и тя едва сдържаше сълзите си.

— Ти също, Алексис — прошепна тя със сипкав глас.

Той я целуна бързо за последен път и излезе от стаята.

Луси стоеше неподвижно и чакаше шума от колелата върху чакълената пътека да заглъхне. Сетне с бавни стъпки се качи в спалнята си. Пациентите вече се пробуждаха и когато си легна обратно в леглото, тя долови познатите шумове. Луси зарови глава във възглавницата и даде воля на сълзите си. Мислеше си, че е глупаво да плаче. Сега между нея и Алексис всичко бе наред и те щяха да бъдат щастливи до края на съвместния си живот. Тя обичаше Алексис с цялото си сърце. Вече знаеше какво е любов и бе усетила красотата, съвършенствата и чудото на това чувство. Но Алексис не я бе предупредил за едно — че без човека, когото обичаш, любовта е не само радост, но и болезнена самота.