Клер Лоримър
Дивото цвете (15)

Глава четиринадесета
Май — август 1914 година

Когато Луси се върна в Лондон след великденските празници, тя не се присъедини веднага към компанията на Монтфервие-Фоулкс. Алексис бе купил билети за оперен спектакъл в Ковън Гардън и Луси разполагаше само с една седмица, за да си осигури нов тоалет. Спектакълът щеше да бъде галапредставление с откъси от „Тоска“, „Бохеми“ и „Аида“ и беше в чест на краля и кралицата на Дания, които бяха на официално посещение в Англия. Джилиън Ленъкс осведоми Луси, че при такива специални случаи сградата на операта е така осветена от блестящите диамантени бижута, че въобще няма нужда от лампи.

— Всички важни персони ще присъстват на галапредставлението — развълнувано обясняваше Луси на Алексис. — Крал Джордж, кралица Мери, Уелският принц, принцеса Мери, може би кралица Александра и дори кралицата майка, въпреки че е глуха и не би могла да се наслади на прекрасната музика. Така че аз трябва да изглеждам безупречно. Видях роклята, която бих искала да облека, Алексис, но тя струва седемдесет и пет гвинеи. — Луси млъкна, без да сваля очи от лицето на Алексис, когато спомена огромната сума и бързо добави: — Наистина е прекрасна, Алексис. Ушита е от светлосиня коприна, изпъстрена с най-различни цветя и цялата е обшита със златни конци. Горната част е украсена с перли. — Очите й блестяха от възбуда и тя продължи: — Полата е тясна и имам нужда от нови обувки, защото глезените ми ще се виждат. Мисля, че сребристи кожени обувки ще отиват на този тоалет. Ти какво ще кажеш, Алексис?

Алексис си мислеше, че вероятно моментът не е подходящ да повдигне въпроса за непрекъснато увеличаващите се сметки, които Луси правеше. Когато се ожениха, той й бе казал, че тя ще може да си купи каквото поиска и бе открил сметки в много от големите магазини. В началото сумите бяха умерени, но напоследък тя харчеше съвсем безразсъдно.

— Това е галапредставление, Алексис — настояваше Луси. — Ще се срещнем с толкова много познати и аз трябва да се появя с нещо ново, нещо, което те не са виждали преди.

Алексис кимна. Реши, че ще обсъди финансовия проблем с Луси някой друг път. Всеки момент бавачката щеше да донесе малката Тео при тях, преди да я сложи да легне.

Момиченцето беше на осемнадесет месеца и вече правеше опити да прохожда. С всеки изминат ден речникът й се увеличаваше. Тя обичаше да седи в Алексис и да изучава очите му, носа, косата, устните и непрекъснато го докосваше с малкото си пухкаво пръстче. Луси все още се преструваше на безразлична към детето, но Алексис бе забелязал, че тя не можеше да устои да не целуне Тео за „лека нощ“, когато Мередит идваше да вземе детето.

Но моментите на проявена слабост от страна на Луси бяха винаги последвани от критични забележки: „Тя е съвсем разглезена“ или „Не трябва да й позволяваш да се качва на главата ти, Алексис“. Но Алексис беше наясно с истинските й чувства, както и самата Тео, която не се страхуваше да се гуши в майка си и да чака целувката й. Не след дълго детето щеше да се научи да говори и тогава би могло да издаде посещенията на майка си в детската стая. Интересно дали Луси щеше да продължава да крие чувствата си тогава?

След като Луси разбра, че ще може да си купи новата рокля, тя нетърпеливо разгръщаше модните списания, за да си избере нужните аксесоари. Алексис се замисли за Робърта, която не бе виждал от срещата им в апартамента на приятелката й. Съзнаваше, че от него зависи дали ще я види отново и след като бе прекарал четири нощи при Луси в имението Рошфорд, той се изкушаваше от нова среща с Робърта. Изпитваше нужда от утехата, която Робърта му предлагаше, въпреки че не му се искаше да я използва по такъв недостоен начин. Независимо от уверенията на Робърта, че тя би могла да го приеме при тези условия, той все пак се чувстваше гузен. Изпитваше и угризения, че изневерява на Луси, която не му отказваше да сподели леглото си с него. Луси го бе пожелала в Рошфорд и той по свой собствен избор бе решил да лежи на края на леглото, колкото се може по-далеч от изкушението. В такива моменти, когато тялото му пламенно я искаше, той си мислеше, че се е побъркал или че е мазохист, който доброволно се подлага на такива мъчения. Но, когато съзнанието му се отрезви, той беше наясно със себе си, че ако един ден иска да се радва на любовта на съпругата си, то сега той ще трябва да се лиши от тялото й.

Колко по-лесен би бил животът, ако не уважаваше толкова Робърта и ако не обичаше толкова Луси.

Но рано или късно Алексис все щеше да се срещне с Робърта. Неизбежно той и Луси се озоваха лице в лице с Робърта в операта, когато по време на антракта те се присъединиха към тълпата, която се бе струпала във фоайето.

Сияеща и прелестна в новата си рокля, Луси сърдечно поздрави Робърта.

— Не е ли прекрасно? — възкликна тя. — Харесва ли ти новата ми рокля, Робърта? Забеляза ли роклята на датската кралица? — бърбореше тя щастливо, докато погледът на Робърта бе прикован в Алексис.

— Наистина трябва скоро да ти се обадя, Луси — промълви Робърта и се обърна към Алексис: — Надявам се да видя и теб, Алексис. Някой ден, когато имаш време, трябва да дойдеш у нас, за да видиш Ангъс. Отдавна не сте се срещали, нали?

Алексис разбра намека й, че тя жадува да го види отново. На другия ден й се обади по телефона от службата и обясни защо се стреми да я избягва.

— Моля те, опитай се да ме разбереш, Робърта — рече той. — Просто не мисля, че уговорката ни е справедлива спрямо теб. Не, че не искам да те видя, напротив. Ще дойдеш ли някой път да вечеряме тримата? Бих искал да си останем приятели, ако е възможно.

Дори и да беше разочарована, Робърта с нищо не го показа, а се съгласи следващата седмица да отиде на вечеря в къщата на „Кадоган Гардънс“.

Междувременно Луси отново се свърза със старата си компания и домът на Алексис или беше огласян от разговорите им на висок глас, музиката и смеха им, или пък беше така тихо, както в дните, когато беше ерген. Не знаеше кое от двете положения бе по-приемливо. Беше решил да не показва пред Луси колко много ненавижда приятелите й, чиято самонадеяност им позволяваше да считат неговия дом за свой собствен. Много често той се разминаваше в салона с някои от тях, без дори да се запознае. Постепенно той започна да негодува срещу факта, че Луси почти винаги я нямаше вечер вкъщи. И когато Луси забрави, че трябва да се прибере за вечерята с Робърта, Алексис най-накрая се вбеси. Нещата се усложниха още повече, когато готвачката каза, че е приготвила вечеря само за него, защото господарката не я бе уведомила, че ще имат гости. Наложи се Робърта и Алексис да чакат почти час, докато се сготви яденето.

Разярен от поведението на Луси, Алексис не се и съмняваше, че жена му ще се прибере в късните часове на нощта.

— Това е недопустимо — ядосан се обърна той към Робърта. — Бих могъл само да ти се извиня.

Робърта се усмихна.

— Разсеяността на Луси би могла да те разстрои, Алексис, но не бива да позволяваме това да провали нашата вечер. Лично аз съм доволна, че ти изцяло ще бъдещ мой.

Гневът му се изпари и той тъжно се усмихна. Започна да съжалява, че бе отлагал срещите си с Робърта в апартамента. Но сега вече беше късно, а и нямаше настроение за такива авантюри. Раздразнението от поведението на Луси бе потиснало всякакви други емоции, включително и желанието му да се люби с Робърта.

— Ти си по-толерантна към Луси от мен самия, Робърта — наруши мълчанието той, когато Булфорд им донесе питиетата. — Но ти не си принудена да понасяш приятелите й. Те са една безполезна тълпа от нехранимайковци, жадни за удоволствия и аз се опасявам oт влиянието, което могат да окажат те върху Луси. Опитвах се да правя компромиси, защото тя е много по-млада от мен. Не искам да развалям удоволствието й, но бих желал приятелите й да имат повече задръжки.

Те разговаряха с непринудеността, присъща на стари приятели до късно през нощта. Гневът на Алексис се поуталожи и той разказа на Робърта част от историята на семейство Рошфорд, която бе научил след женитбата си. Робърта беше особено любопитна да разбере някои подробности за живота на Рупърт. Един от братята й бе служил заедно с Рупърт в Судан през 1894 година, когато младият Рошфорд припаднал и бил изпратен веднага вкъщи. Брат й се отнасял пренебрежително към Рупърт като го нарекъл „малодушен страхливец, с характер на жена, а не на войник“. Това се случило по време на процеса срещу Оскар Уайлд и Робърта се питаше — дали младият Рошфорд не е бил хомосексуалист. Ангъс смяташе, че Рупърт е преживял някаква авантюра с лорд Алфред Дъглас. Тя бе позабравила за този случай до момента, в който разбра, че Алексис ще се жени за момиче от семейство Рошфорд. А сега Алексис можеше да я осведоми по-подробно за истинския характер на Рупърт.

— Ако човек е достатъчно интелигентен и по-благосклонен към неговите странни наклонности, може би ще възприеме Рупърт като един сговорчив и доста интересен човек — каза Алексис. — Неговият „приятел“ също ми хареса, той произхожда от стар и знатен род.

Минаваше десет часа, когато Робърта стана и каза на Алексис, че е крайно време да си тръгва. Алексис неохотно стана от мястото си и я прегърна през раменете.

— В добра компания времето винаги минава бързо — усмихна се той и я изпрати до вратата. Той бе освободил Булфорд и прислугата също си бе легнала.

Робърта обгърна с ръце врата на Алексис и рече:

— Лека нощ, скъпи мой. Благодаря ти за чудесната вечер. Дано се срещнем скоро. Знаеш колко много те обичам, Алексис.

— И аз съм привързан към теб, Робърта — отвърна Алексис. Той се наведе и я целуна по меките приканващи устни.

Тъй като вратата беше затворена, никой от тях не чу нито шума от ключа, който се завъртя в ключалката, нито проскърцването на вратата, когато Луси влетя в стаята. За първи път тя не бе придружена от приятелите си, а се бе прибрала сама с такси. Затова и никой не я усети.

Луси беше в отвратително настроение. Този, когото наричаха „барона“, си позволи да прекрачи границите на приятелството. Той се бе опитал да я целуне в колата си и да повдигне полите й. Луси му бе ударила шамар.

„Не се прави на толкова благоразумна, Луси — бе изхленчил той. — Всички знаем, че не обичаш съпруга си. Така че какво лошо има в няколко целувчици?“

„Нямаш право да говориш за чувствата ми към Алексис — разгневено бе отвърнала тя, като от очите й хвърчаха искри. — И какво общо има това с опитите ти да се отнасяш към мен като към… уличница?“

Баронът бе съвсем слисан от реакцията й.

„Боже мой, Луси, не съм имал такова намерение. Слушай, малката, ти флиртуваше с мен, докато танцувахме. Не можеш да го отречеш, нали? Така че не можеш да ме обвиняваш. Наистина си мислех, че ти не би имала нищо против да…“

„Е, добре, сега знаеш, че съм против — сряза го тя. — И тъй като проявяваш интерес към мен, ще ти кажа, че тези неща никак не ми харесват. Не бих те целунала дори и да искам да изневеря на Алексис, което всъщност не желая. Така че остави ме на мира.“

По възможно най-глупав начин баронът се бе опитал да смекчи гнева й. Но когато сложи ръка на рамото й, тя се отскубна, отвори вратата на колата и изхвърча от нея, като побягна по улицата. Преди той да запали колата, тя бе махнала на едно минаващо такси, с което се бе прибрала вкъщи.

В яда си Луси не забеляза, че стаите на долния етаж светеха. Когато отвори вратата и видя Робърта в прегръдките на Алексис, тя онемя от изненада. Те отстъпиха назад, впериха поглед в нея и тогава една мисъл просветна в съзнанието й — значи все пак подозренията й се оправдаха. — Робърта Инман е била любовница на Алексис и явно все още е.

— Робърта тъкмо си тръгваше, Луси — наруши мълчанието Алексис със спокоен тон. — Очевидно си забравила, че тази вечер тя е наша гостенка.

— Много удобно, нали? — саркастично отвърна Луси. — Но, изглежда, съм се прибрала по-рано, отколкото трябва.

— Луси, ние с Алексис просто си пожелавахме „лека нощ“ — намеси се Робърта. — Извинете ме, но трябва да тръгвам.

Тя мина покрай Луси и Алексис отвори входната врата. Таксито на Луси бе завило на края на улицата и сега се връщаше обратно. Алексис го извика и помогна на Робърта да се качи в него.

— Не е лошо, ако Луси малко поревнува — обади се Робърта и се усмихна. — Добре би било да не й обясняваш нищо.

Луси обаче искаше проблемът да се реши веднъж завинаги. Когато Алексис влезе в стаята, тя стоеше с гръб към камината, решена на всяка цена да си изясни нещата.

— Дължиш ми обяснение, Алексис — сухо каза тя, а страните й се зачервиха от гняв.

Алексис с бавни стъпки се приближи към масата и си наля малко бренди. Седна на стола и хладнокръвно погледна Луси.

— Мисля, че ти ми дължиш обяснение — рече той. — Забравила си да предупредиш готвачката, че Робърта ще дойде на вечеря, а това е проява на доста лошо възпитание. Ти самата пренебрегваш факта, че се прибираш толкова късно… И въпреки това имаш дързостта да ме караш да отговарям за своето поведение.

— Напразно се опитваш да ми внушиш, че аз трябва да се чувствам виновна — извика Луси. — Наистина забравих за Робърта и това беше крайно невъзпитано от моя страна, за което съжалявам. А що се отнася до това къде съм била, аз съм изненадана, че си толкова заинтересуван, Алексис. Но щом искаш да знаеш, ще ти кажа — ходих с приятелите си в Емпайър Тиътър и гледах „Танцуващата кукла“, след това вечеряхме в „Савой“ и на път за дома на Монтфервие-Фоулкс, където щяхме да послушаме някои нови плочи, един от компанията се опита да се люби с мен. Зашлевих го през лицето, извиках такси и се прибрах тук. А сега би ли ми обяснил как ти прекара вечерта?

Алексис за миг се стъписа. Винаги се бе старал да не разпитва Луси и да не се интересува от нейните забавления, дори това да включва и сексуални преживявания. И все пак, дълбоко в сърцето си, той беше доволен, че Луси не насърчава мъжете.

Тя пристъпи към него, погледът й гореше.

— Предполагам, че се срамуваш да признаеш, че Робърта е все още твоя любовница, дори и след като си се оженил за мен. Мисля, че трябваше да проявиш повече смелост и да ми кажеш, че имаш връзка с нея и не се нуждаеш от моето тяло. Поне тогава бих разбрала защо не желаеш да бъдеш с мен.

Алексис скочи и застана срещу нея.

— Това не е вярно, Луси. Аз наистина те желая… и то много.

— Тогава защо не се любиш с мен? — погледна го ядосано Луси. — Винаги съм била готова за това. Какво има тази жена, което аз нямам? Това искам да знам. Аз съм по-млада, по-красива и въобще не си личи, че съм раждала. Защо предпочиташ нейното тяло пред моето?

— Не си права, Луси — тихо възрази Алексис и седна отново на стола си, а в погледа му се четеше отчаяние. Как би могъл да обясни на жена си, че за него не е важно тялото.

Луси го гледаше разярено. Мислеше си, че не чувствата й бе наранил той, а гордостта й. Тя не би имала нищо против Алексис да избере любовницата си пред нея, но само в случай, че самата тя му отказва да се люби с него. Тогава тя би проявила повече разбиране, но това, че той предпочиташе Робърта пред нея, бе недопустимо.

Бавно, с добре изработен маниер Луси започна да се съблича, въпреки глухите протести на Алексис. Роклята, фустата, корсажът, чорапите… всичките атрибути на тоалета й оставаха там, където тя ги захвърляше. Когато остана съвсем гола, тя се извърна към Алексис.

— Няма ли да ме погледнеш, Алексис — попита тя. Тонът й не беше вече гневен, а ласкав и подканващ. — Нима си толкова очарован от онази възрастна жена, Робърта Инман, че нямаш желание да бъдеш с мен?

Алексис се наведе и грабна първата дреха, която му попадна.

— Облечи се, Луси — заповяда той, като й подаде дрехата. — Веднага.

— О, значи моята голота те смущава — отвърна Луси и сви рамене. Тя нахлузи презглава фустата, която предизвикателно очерта заострените й гърди и след това се спусна до нежната извивка на бедрата й. Косата й се бе разпиляла по раменете. Луси се засмя и започна да танцува пред Алексис.

— Никога не си ме виждал да танцувам, нали? — попита тя. — Мога да играя канкан. Той беше на мода в Париж в годините, когато живях там. Този танц направо подлудява мъжете. — Докато си тананикаше мелодията, тя завъртя крака си и го вдигна високо във въздуха. Тъкмо щеше да направи същото и с другия си крак, когато Алексис отново скочи от стола си. Този път той я сграбчи за ръцете и силно я стисна.

— Стига, Луси — заповяда той е тих, но категоричен тон. — Спри, за Бога.

Луси много добре знаеше за въздействието си върху Алексис, впери поглед в пребледнялото му лице, а очите й примамливо се усмихваха. За момент Алексис се почувства напълно безпомощен, осъзнал, че волята му не е достатъчно силна, за да устои на добре преценените опити на Луси да го съблазни. Тялото й беше топло и примамливо, когато тя се притисна в него.

Алексис простена, зарови лице в косите й и страстно я прегърна. Усещаше пръстите й, които разкопчаваха ризата му и нежния им допир до тялото му. Тя мъркаше нежно някакви неразбрани думи, той я вдигна на ръце и я занесе на канапето.

Но щом се наведе над нея и тя яростно го придърпа към себе си, Алексис забеляза решителността, която излъчваше погледът й.

— Сега ще видим кой е по-добър в леглото — Робърта или аз. След като го направим, Алексис, ти ще се чудиш защо изобщо си се захванал с нея.

Алексис бавно се изправи и отпусна ръце. Погледна към съвършеното тяло на жена си, което го примамваше да вкуси от удоволствието.

— Няма да „го направим“, както ти се изрази, Луси. Ако това ще те успокои, ще ти кажа, че няма нужда „да го правим“, за да се убеждавам, че твоето тяло може да ме направи далеч по-щастлив от тялото на Робърта. Обичам те и знам, че не мога да очаквам да ме разбереш, но усещам, че ти не ме желаеш, защото ме обичаш, а защото искаш да се самодокажеш. Ти си моя съпруга, Луси, и аз не мога да се отнасям към теб като към уличница, която иска да докаже, че е най-добрата в леглото.

Той разбра от озадаченото изражение на Луси, че това обяснение бе непонятно за нея. Тя изглеждаше смутена, ядосана, разочарована и — Алексис почти се усмихна на тази ирония — обидена.

Страстта бе напуснала тялото му и единственото, което изпитваше, бе мъка и дълбоко съжаление не само към себе си, но и към Луси. С тъга си помисли, че пропастта помежду им ставаше все по-голяма. Бяха женени от две години, а сякаш много по-малко неща ги свързваха сега, отколкото по време на медения им месец. Луси си имаше свои приятели и свой собствен начин на живот, а на него му оставаха работата и приятелството му с Робърта. Единственото, което ги свързваше, бе малката Тео, общият дом и прислугата.

— Лягай си, Луси — тъжно каза той. — Късно е и двамата сме твърде уморени.

Луси мълчаливо проследи с поглед Алексис, докато той бавно излезе от стаята. Чувстваше се смазана, унизена и доста объркана. Не беше честно от страна на Алексис така да я отхвърли. Той не приемаше нейните условия от сделката и това я караше да се чувства длъжна… и несигурна. Ако Алексис не я искаше, тогава някой ден той можеше да се отърве от нея, както направи Морис. Алексис можеше да я напусне, както мама бе напуснала съпруга си. А ако болнавият Ангъс Инман скоро умре, Алексис би могъл да я замени с Робърта.

Часовникът удари и звукът отекна в огромната празна стая. Луси бавно се изправи и започна да прибира разпилените си дрехи.

Мислеше си, че целият ден бе ужасен за нея. Хората винаги ти носят разочарование, щом се сближиш повече с тях. Робърта, която уж й бе приятелка, я бе измамила, нещо, което Ивет никога не би направила. А после Алексис я бе накарал да почувства, че тя не е подходяща за негова съпруга и че е трябвало да си остане в публичния дом, където й е мястото. Той я бе отхвърлил по жесток и безмилостен начин.

На Луси не й минаваше през ум, че не Алексис я е унижил, а тя самата е била научена да се унижава. В публичния дом нямаше място за любов. Там жената се ценеше по способността й да задоволи колкото се може по-добре плътските желания на мъжа. Мадам им бе казвала, че любовта е сантиментална глупост, която носи само бедност и мъка. Алексис нямаше право да я обвинява, че тя не може да го дари с любов, каквато той изпитваше към нея. Тя отдавна би го направила, ако познаваше чувството, което го тормозеше. Тя го харесваше, уважаваше и му се възхищаваше. Беше му благодарна. Радваше се, че е негова съпруга и искаше всячески да му угоди. Какво още би могла да му даде тя, за да не я отхвърля повече? Негодуванието й срещу несправедливостта в живота отстъпи място на отчаянието и безпомощността. Луси отвори вратата на спалнята си и каза на прислужницата, че сама ще си легне. Гордостта й бе така дълбоко наранена, че не искаше да позволява на Поли да стане свидетел на сълзите й.

 

 

Уилоу остави писмото от Джеймс Макгил и погледна към Тоби, който седеше от другата страна на масата.

— Джеймс се тревожи, че Доди може и да не износи бебето. Докторът им се съмнявал, че тя ще може да задържи плода девет месеца.

— Кога трябва да роди? — попита Тоби и остави настрана вестник „Таймс“.

— Чак през ноември. Бих искала да й пиша и да й предложа да ни погостува — замислено рече Уилоу. — Би могла да се настани тук веднага, заедно със Зандра и с Вайълет, а Джеймс може да дойде, когато наближи времето за раждане. Пейшънс ще се грижи за Зандра, дори мисля, че това ще й достави удоволствие.

— Както прецениш, скъпа — рече Тоби, а мислите му бяха все още заети с новините, които прочете във вестника. Той реши да не уведомява жена си за тях, за да не я притесни още повече, а и все още нямаше нищо тревожно, поне по начина, по който бяха представени събитията.

Ерцхерцог Франсис Фердинанд и съпругата му, херцогиня Хохенберг, са били убити в столицата на Босна, Сараево, на двадесет и осми юни. Наследникът на трона, на Австро-Унгарската империя е бил застрелян от някакъв славянин фанатик и сега според вестника Австрия обвинява Сърбия, че е замесена в престъплението.

Тоби въздъхна. Напоследък положението на Балканите се влошаваше, особено с кризата в Босна и Херцеговина, както и с прочутата афера Агадир. Всички се надяваха, че тази сложна ситуация най-после ще се разреши, но при последното си посещение в Рошфорд Алексис бе изразил своето съмнение относно благополучния изход от този заплетен и опасен лабиринт. Тоби не знаеше с какво точно се занимаваше Алексис във Външно министерство, но беше убеден, че работата му включва и положението на Балканите. Той произхождаше от знатен хърватски род, говореше отлично сърбо-хърватски, немски и унгарски и безспорно имаше родственици в балканските държави.

Алексис му бе казвал, че майка му по баща е графиня Зрински и нейното семейство е известно със съпротивата си срещу династията на Хабсбургите. Според него славяните са настроени против германците и унгарците и след заговора за сваляне на проунгарското правителство в Хърватско през 1880 година, родителите му, граф и графиня Земски, са решили да се установят със семейството си в Англия.

Алексис бе намекнал, че положението може да стане много сериозно и Тоби уважаваше мнението му. Той с интерес наблюдаваше ситуацията на Балканите и когато Луси и Алексис дойдоха на гости в един горещ летен ден, Тоби обсъди надълго и нашироко последните новини със зет си.

— Страхувам се, че конфликтът на Балканите дава все по-широко отражение в Европа — призна Алексис, след като на двадесет и пети юли Виена бе дала ултиматум на Белград Сърбия да се откаже от независимостта си. — Сега Русия се мобилизира да защити Сърбия и славянските малцинства в Австро-Унгарската империя. Подозирам, че Германия ще предупреди Русия и нейния съюзник, Франция, да стоят настрана.

Прогнозите на Алексис се оправдаха. Сърбия реши да не се предава и Австрия обяви война. На тридесети юли Белград, столицата на Сърбия, бе бомбардирана.

Вече нямаше как Уилоу да не научи за опасността от война и когато в събота, на първи август, Алексис и Луси пристигнаха в Рошфорд, разговорът неизбежно премина към темата за войната. По време на вечерята Алексис го потърсиха по телефона. Когато влезе отново в стаята, омърлушен и навъсен, той им каза, че Германия е обявила война на Русия.

— Съжалявам, но се налага да се върна в Лондон — обърна се той към Уилоу и Тоби. — Парламентът се събира в понеделник и дотогава аз трябва да свърша доста работа.

Очите на Оливър блестяха от вълнение.

— Мислиш ли, че съществува някаква възможност и ние да бъдем въвлечени в нея? — попита той.

Забелязал тревогата в погледа на Уилоу, Алексис спокойно отвърна:

— Надявам се, че не. Всички са против войната, Оливър — хората, политиците, кралят.

Но на другия ден британската флота бе мобилизирана и най-високопоставеният военен чиновник от адмиралтейството докладва на краля, че са в бойна готовност. В понеделник Германия поиска да й се осигури свободно преминаване на войските през неутрална Белгия и настроението на британците рязко се промени. Във вторник, трети август, немските войски прекосиха границата близо до Лиеж, като нарушиха неутралитета на Белгия. Великобритания отправи ултиматум към Германия, в който се казваше, че ще обяви война на Германия, ако тя не изтегли войските си от белгийска земя. Лойд Джордж и Аскуит стояха до среднощ в очакване на отговор, който така и не дойде и на четвърти август Великобритания се включи във войната.

Алексис се обади по телефона в Рошфорд, за да съобщи новината и нареди на сънливия Датън веднага да събуди Тоби.

— Докато не настъпи утрото, не казвай на никого — посъветва го Алексис — но реших, че ти трябва да знаеш. Пред двореца вече има тълпа от народ, която радостно и възбудено вика и поздравява, сякаш празнува някаква добра новина. Кажи на Луси, че трябва да остане в Рошфорд, заедно с Тео и с Мередит, докато аз реша, че могат да се върнат в Лондон.

Когато Тоби отвори „Таймс“, на първа страница с големи черни букви бе написано, че Великобритания е във война.

Той погледна към пребледнялата Уилоу и се опита да я успокои:

— Не се тревожи, скъпа. Войната ще свърши още преди Оливър да е достатъчно голям, за да участва в нея.

В този момент Тоби, както и другите хора по света, най-искрено вярваше, че тази жестока, безумна война ще бъде кратка.