Клер Лоримър
Дивото цвете (29)

Глава двадесет и осма
Юли — октомври 1918 година

Когато Оливър по време на отпуск се завърна вкъщи през един горещ юлски ден, той видя предната тераса изпълнена с оздравяващи войници, наслаждаващи се на свежия въздух и на слънчевата светлина. Някои лежаха в шезлонги, други седяха, но всички наблюдаваха групата деца, които се бяха събрали на поляната долу. Зандра, както можеше да се очаква, мислеше си усмихнато Оливър, ръководеше действията им. Облечена в твърде дълга нощница, със сребърна хартиена корона на главата си, тя пресъздаваше за своята запленена, но оценяваща я публика последния благодарствен молебен в катедралата „Св. Павел“, в чест на сребърната сватба на крал Джордж и кралица Мери. Шестгодишният син на Стела Лоурънс бе кралят — за кралицата, представена от Зандра; дребничкият Джейми и близначката на Лоурънс, Катерина, бяха кралят и кралицата на Белгия. Както изглеждаше, Алис бе архиепископът с картонена митра на главата си.

Умореният израз на лицето на Оливър моментално изчезна при вида на тази забележително мирна сцена. Само преди по-малко от дванадесет часа той бе отпътувал с колата си от едно летище на запад от Монтдидие, след почти две седмици на постоянни разузнавателни полети над отстъпващите вражески колони. Едно изключително тежко приземяване, наблюдавано от неговите командири, бе довело до принудителното му изпращане в отпуск по болест.

Оливър не искаше да излиза в отпуск — не само защото най-после джеритата бягаха, но и защото нямаше никакво желание да се връща вкъщи, в Рошфорд. Колкото и силно да копнееше да види семейството си, толкова и се страхуваше от неизбежните срещи с Джейн. Съветите на Алис към Оливър „да си намери едно хубаво момиче“ нямаха никаква полза. Като повечето от необвързаните млади офицери от своята ескадрила Оливър бе открил кратките удоволствия, предлагани от френските момичета по време на краткотрайните неколкодневни отпуски. Но подобни срещи — в повечето случаи, когато той бе пил твърде много вино — някак си бяха послужили, за да усилят неговия копнеж по Джейн. Действията във въздуха и опасностите бяха единствените истински противодействащи средства. Но му бяха отказали разрешение да лети отново, преди да прекара една добра и по-дълга почивка.

Той бе казал на таксито да го остави в началото на пътя, който водеше към къщата. Но това бе, както сега разбираше, само една безплодна тактика за забавяне, която не можеше да направи нищо повече, освен да отложи момента, от който се страхуваше, когато трябваше да се изправи лице в лице с Джейн и да се преструва, че тя му е безразлична.

Зандра бе първата, която го позна. Повдигайки дългата си пола с една ръка и, притискайки короната към главата си с другата, тя напусна своя театрален състав и се втурна да го посрещне. Оливър я вдигна и я пое в прегръдките си. Тя беше неговата любимка сред децата. Смъртта на бедната малка Тео го бе потресла дълбоко, но в сърцето си той се радваше, че това не се бе случило със Зандра. Би било доста по-тежък удар за него.

Бърборейки, като сврака, Зандра го повлече през редиците от пациенти в къщата, а малкото й лице бе зачервено от вълнение.

— Имаш нова звездичка на пагона си. Повишиха ли те, Оли? Знаеш ли, че Хенри си е у дома и че Марк ще си дойде за уикенда?

Без да чака отговор на въпросите, които се изливаха от нея, тя побягна, за да намери майка си, леля Уилоу или някой друг възрастен, който би искал да приветства с добре дошъл вкъщи нейния любим Оливър.

Оливър влезе в библиотеката, свали колана си и откопча копчетата на куртката си. След това се отпусна изморено в един от удобните кожени столове. Не осъзнаваше колко бе изморен. Беше живял в голямо напрежение и чак сега, когато се отпусна, усети, че е достигнал границата на своите възможности. Стаята беше хладна и със запълнените си с книги стени някак си тъмна. От горния етаж той чуваше гласа на Зандра, но вече някак си отдалеч. „Може би е отишла горе при сестрите“, помисли си той. Очите му се затвориха и той неусетно заспа.

Когато се събуди, в стаята беше съвсем тъмно. Някой бе покрил краката му с одеало. Не се чуваха изстрелите на оръдията. Боевете трябва да са спрели за малко… Той се повдигна, изведнъж осъзнавайки къде се намира. Една сянка се раздвижи в стола срещу него и след малко меката светлина от една настолна лампа изпълни стаята. Той видя майка си да се усмихва над него.

— Ти спа, скъпи, почти шест часа! Зандра съвсем полудя от нетърпение.

И двамата се усмихнаха, когато Оливър се протегна и се прозина, след което с въздишка каза:

— Не мисли, че някога ми се е случвало подобно нещо. Трябва да съм бил много изморен. Радвам се да те видя, мамо. Както винаги си много хубава!

Това не бе празен комплимент, помисли си той. Униформата на сестра подчертаваше женствеността й и й приличаше. Тя бе махнала кепето си и сивата й коса беше като нежна рамка за нейното все още младолико лице. За момент му заприлича на Луси. Но очите й не излъчваха радост, когато тя дойде и застана зад стола му.

— Не, не се обръщай — каза тя остро. — Имам нещо да ти кажа, Оливър, и няма да ми е лесно. Нито пък на тебе да го чуеш, страхувам се. Но аз трябва да ти го кажа и щях да го направя по време на последния ти отпуск, ако не се бе наложило да заминеш толкова бързо и неочаквано.

Сериозността в тона на майка му прогони и последните признаци на сънливост в съзнанието му. Вълнението й се предаде и на него и той се опита да й помогне да му каже това, което смяташе за свое задължение.

— Да не е убит някой, когото обичам? — попита той.

Това бе единственото, което му мина през ума.

— О, не, Оливър — никой, който ние познаваме, не е умирал след бедния Алексис, слава Богу! Не, трябва да направя едно признание. То много дълбоко те засяга. Истината е, че много лошо сгреших преди години — бих казала преди много години.

Без да иска, Оливър се усмихна.

— Скъпа ми майко, каквато и да е грешката ти, тя не може да е толкова лоша, че ти да се страхуваш да ми я кажеш — ако изобщо трябва да ми я кажеш — каза той нежно.

— Но ти не знаеш… не разбираш… мислиш, че щом съм твоя майка, не можеш да ме обвиняваш — проплака Уилоу. — Оливър, аз не съм жената, за която ме мислиш. Всички деца издигат родителите си на пиедестал и в известен смисъл имат право на това, но в много случаи това е незаслужено…

Със зрялост, която Уилоу не беше забелязвала в него преди, Оливър стана и заобиколи стола си, за да се изправи пред нея. Той стоеше, гледайки я в очакване.

— Родителите са също човешки същества — каза той. — Би било нереалистично да очакваме от тях да са винаги идеални. Що се отнася до мен, никога не поставям баща си на пиедестал. Не съм сигурен дали не го харесвах, или се страхувах от него, но никога не съм му се възхищавал. Извинявай, ако това те разстройва, мамо, но това е истината. Ако тебе те поставям на пиедестал, това е защото ти го заслужаваш.

— Оливър, не заслужавам! — изплака Уилоу. — Точно това искам да ти кажа. Ти вече си достатъчно голям, за да знаеш… да разбереш… че баща ти и аз не бяхме… не бяхме съвсем щастливи в брака. Истината е, че той… той не ме обичаше и…

Оливър я прекъсна и й каза с нежен глас:

— Знам, че той си имаше любовница, майко, ако това е, което искаш да ми кажеш. Всъщност от известно време знам, че Джейн, Марк и бедният Фил са деца на баща ми, но не виждам защо ти или те да са виновни за това!

Значи Тоби беше прав, помисли си Уилоу. Оливър наистина вярваше, че е полубрат на Джейн. Сега вече не оставаше никакво съмнение — тя трябва да направи пълно признание.

— Оливър — каза тя, хапейки устната си, — това е само половината от истината. Става въпрос за твоите родители… Аз бях самотна, нещастна. Много погрешно бе от моя страна, но…

Тя погледна към красивото му младо лице и си помисли, че дори още като малко момче той приличаше повече на чичо си Пелам, отколкото на студения мъж, за когото се бе омъжила. Тази прилика бе станала дори по-голяма по време на неговото възмъжаване и линиите по лицето му, когато се усмихваше, бяха започнали да се очертават около устата и очите му. Младата брадичка бе станала по-квадратна, а линията на челюстта по-силна. Синът й не носеше никакви следи от слабостите на Роуел, от неговото студено безразличие и егоизъм. Той имаше целия чар на Пелам и като допълнение — ясния, логически и интелигентен начин на мислене, който Тоби му бе внушил.

Сега, когато моментът да си признае истината бе дошъл, тя се зарадва, че Оливър не беше син на Роуел. Въпреки че може би бе срамно и неморално, тя бе щастлива, че неговият истински баща беше чаровен, любезен, внимателен и безкрайно привлекателен. Дори можеше да намери в сърцето си оправдание за своето прегрешение през онзи слънчев следобед преди много години, когато Пелам я бе завел на пикник, като я бе подмамил за малко да напусне студената пустота на дългите самотни дни в имението Рошфорд. Колко лесно беше да се поддаде на неговия флирт, който бе започнал толкова безобидно и бе завършил съвсем естествено с техните прегръдки! Слънцето, шампанското, веселието бяха главозамайващи, а разкаянието бе дошло по-късно, когато и двамата разбраха, че тяхното хубаво приятелство, което споделяха преди това, не можеше никога повече да се върне. Пелам ужасно й бе липсвал, когато скоро след това замина, докато тя се опитваше отново без успех да оправи брака си.

— Оливър, аз изневерих на баща ти — или на мъжа, който ти мислеше, че е твой баща.

Думите бързо се изплъзнаха от устата й. Оливър я сграбчи за раменете, без да осъзнава силата на своето действие и каза настоятелно:

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че аз не съм син на Роуел Рошфорд? Че има шанс да не съм в роднински връзки с Джейн? — тонът на гласа му пречупи всякакъв уклончив отговор и Уилоу кимна утвърдително с глава.

— Ти си син на Пелам Рошфорд! — най-после бе казано. — Той не знае, въпреки че чичо ти Тоби е наясно. Нямах намерение да ти казвам за това, Оливър. Тоби сметна, че ти трябва да знаеш, че ти и Джейн не сте брат и сестра. Вие сте братовчеди — първи братовчеди! Искаш ли да ти кажа още, Оливър? Имаш право да знаеш всички факти.

Лицето на Оливър се преобрази в радостна усмивка.

— Майко, не ме интересува как и защо е станало. Нищо няма значение освен аз и Джейн. Аз я обичам, не разбираш ли? Обичам я от векове и мислех… и през цялото време, о, мамо! — той я сграбчи и я вдигна в прегръдките си. — Ти може да се мислиш за най-пропадналата жена, която някога е живяла, но за мен ти си най-добрата, чудесна майка, която бих могъл да имам. Може ли да отида и да кажа на Джейн, че я обичам? Не се сърдиш, нали? За Джейн и мен, нали?

Уилоу изтри сълзите си и се опита да се усмихне.

— Не, не се сърдя, скъпи. Аз обичам Джейн — тя е като моя дъщеря, ти знаеш това. Олекна ми, че ти не си разстроен твърде много.

Оливър спря за момент при вратата, очите му внезапно блеснаха палаво. „Същинско копие на баща си“, помисли си Уилоу.

— Един ден може би ще искам да ми кажеш повече, мамо. Но честно казано, въобще не ме интересува, дори това да означава, че съм извънбрачен. Такава е и Джейн, нали? И искам да я попитам дали ще се омъжи за мен, когато войната свърши. Ако тя каже „да“, аз ще съм най-щастливият мъж на света!

Това, което Оливър каза, беше истина, помисли си Уилоу, когато забързано излезе от стаята. Синът й вече беше мъж. И Тоби още веднъж беше излязъл прав в своето убеждение, че сянката от нейното минало не може да погуби обичта на Оливър към нея. Тя трябваше да намери Тоби и да му каже, че всичко е минало добре. Той толкова щеше да се радва за нея.

Джейн беше дежурна, когато Оливър внезапно се появи в болничното отделение и я сграбчи безцеремонно за рамото.

— Кажи на сестрата, че взимаш половин час почивка — каза той. — Заповед на командващия офицер!

— Какъв командващ офицер? — попита Джейн, когато няколко минути по-късно Оливър я заведе на горния етаж в старата класна стая. Тя беше не само изплашена, но и напълно объркана от неговото необичайно поведение. Той рядко идваше в отделенията, когато знаеше, че е дежурна.

Класната стая бе празна. Децата бяха сложени да спят и, както Оливър се надяваше — бяха сами. По силата на навика, двамата отидоха до пейката при прозореца и седнаха един до друг. Оливър се смееше, когато отговори на въпроса на Джейн:

— Аз съм командващият офицер! — каза й той. — Или поне това е, което се надявам, да стана. — Той взе ръката й и здраво я стисна. Усмивката напусна лицето му, когато видя, че червенината по бузите й се увеличи.

— Ти може би не мислиш така, заради начина, по който се държах през последните си няколко отпуски — продължи той спокойно, — но истината е, че аз съм много влюбен в теб. Току-що говорих с мама и тя знае и одобрява това, за което искам да те попитам. Джейн, когато тази ужасна война свърши, ще се омъжиш ли за мен?

Това беше момент, за който Джейн никога не си бе позволила да мисли след онази сърцераздирателна отпуска, когато Оливър, изглежда, внезапно бе загубил интерес към нея. Само гордостта й я бе поддържала. За нея беше много важно да не позволи на Оливър да разбере колко дълбоко страдаше. Нейното объркване, когато той внезапно промени чувствата си към нея, така я беше изтормозило, че тя се питаше отново и отново дали не си бе въобразявала за тяхната близост, за тяхната нарастваща любов. Защо Оливър беше започнал внезапно да я отбягва? Защо му липсваше смелост да й обясни, че това е заради нея, при известните обстоятелства. Но това вече нямаше значение. Той я обичаше и искаше да се ожени за нея!

Оливър я гледаше загрижено.

— Джейн, скъпа Джейн, ти ме обичаш, нали? — искаше да знае той.

Тя обви ръцете си около него, изумена от щастие. С дълга въздишка на задоволство Оливър я прегърна и нежно я целуна. Това беше първата любовна целувка, която си разменяха. Тя продължи само няколко секунди, но остави и двамата без дъх, без думи за своето щастие. Оливър тъкмо се канеше да я целуне отново, когато вратата на класната стая се отвори и пред тях с поруменяло лице се изправи Зандра, облечена в дългата си бяла нощница. Тя приличаше на ангел на отмъщението, застанала на вратата и пристъпваща нетърпеливо от единия си бос крак на другия.

— Леля Уилоу каза, че не трябва да ви безпокоя, но Пейшънс твърди, че отдавна е минало времето за лягане, а аз още не съм те видяла, Оли. Това просто не е честно!

Оливър освободи ръката на Джейн и протегна ръцете си. Зандра скочи напред и се гушна в него.

— Джейн и аз искаме да ти кажем една тайна, Зандра — каза той. Все още никой не знае, дори и мама! Ние сме сгодени и ще се оженим!

Изразът на Зандра съвсем ясно показа нейното разочарование.

— Оли, ти не можеш. Аз не искам ти да си сгоден. Искам аз да се омъжа за теб… — прекъсна тя, хапейки устната си, когато внезапна мисъл я завладя. — Всъщност мисля, че аз няма да имам време да се омъжа сега. Виждаш ли, аз реших да бъда велика актриса като Сара Бернард или Елън Тери; или може би аз ще бъда филмова актриса като Мери Пикфорд.

Оливър дръпна нежно един от капризните кичури на светлата й коса.

— Може ли да те попитам, какво знаеш ти за нея?

Зандра се притисна по-силно в Оливър.

— Тя е „световната възлюбена“! — обяви тя. — Много от войниците имат нейни снимки и казват, че аз съм по-добра от нея, когато играя за тях. Любимата на Хъмфрис е „Урок с ветрилото“ и това ги кара всички да се смеят. Аз ще ти изиграя малко от нея, искаш ли, Оли?

Тя скочи от коляното му и разкъсвайки парче хартия, което да използва като ветрило, зае свенлива поза. Тънкият й, чист глас изпълни стаята.

Тогава ти го развяваш и мърдаш с него така!

И скриваш малкия си нос зад него ниско.

И когато той се опита да говори,

само го сложи върху своята буза

и го погледни с пленителна жар!

Очевидно Зандра се канеше да продължи с втория стих, когато Пейшънс влезе в стаята, размахвайки укоряващо пръст. Но по изключение детето не бе упрекнато и му беше позволено да остане будно до късно, когато семейството се събра в библиотеката, за да отпразнува събитието с шампанско. Дори слугите бяха извикани да вдигнат тост за новите годеници. До сутринта съобщението бе разпространено навсякъде и където Джейн и Оливър се появяха, им бяха поднасяни поздравления.

— Това превърна всички ни в сила на доброто! — обяви Марджори със своя комендантски властен глас. — Точно от такава новина се нуждаехме, за да ни се оправи настроението.

— Започвам да си мисля, че го направихме като морална помощ за пациентите на лейди Шарпълс! — засмя се Оливър, когато на другия ден заедно с Джейн заминаха за Лондон, за да изберат годежен пръстен.

На Уилоу сякаш й бе даден нов шанс в живота. Щастието на Оливър и Джейн беше излъчване, което огряваше всички тях.

— Трябва да пиша на Луси и да й съобщя добрите новини — каза Уилоу щастливо. — Надявам се, че тя се чувства малко по-добре сега!

— Много се съмнявам, че Луси има някакво свободно време, за да мисли за себе си — каза й Марджори Шарпълс не съвсем благо. — Близо до Епърни имаше много битки. Мисля, че в тяхната болница са били доста заети.

Но към края на септември фронтът беше доста далече и Едуар успя отново да отдели Луси от болничните отделения за един ден и да я отведе в дома си в Компиен. Тя беше наясно, че трябва да очаква друго предложение. Ето защо не беше ни най-малко учудена, когато Едуар я изведе на терасата на замъка Боланкорт и повдигна въпроса за женитбата.

— Измина една година, откакто съпругът ти почина Луси, — каза той с най-нежния си глас. — Не можеш да скърбиш вечно… и въпреки че много хора намират голямо утешение в спомените си, както и ти, не можеш да живееш в миналото!

Луси въздъхна.

Тя бе отказала твърдо да говори с Едуар за смъртта на Тео, въпреки че на няколко пъти той се бе опитвал да изрази съчувствието си. Той не можеше да знае колко често тя мислеше за малкото си момиченце, за непоносимите обстоятелства, довели до нейната смърт, както и за времето, когато тя седеше на коленете на Алексис и се смееше щастливо в салона на „Кадоган Гардънс“. В съзнанието й непрекъснато нахлуваха спомените за Алексис и Тео — Алексис се навежда над нейната люлка с цвят на иглика, за да я целуне за лека нощ; Алексис я носи към леглото върху раменете си, а нейното малко личице, порозовяло от вълнение; Алексис я люлее нежно в прегръдките си, когато й никнеха първите зъби. Любовта му към тяхната дъщеря беше огромна от деня на нейното раждане и Луси никога не можеше да забрави как Алексис често повтаряше: „Как мога да не я обичам, когато в нея виждам теб, но в умален вид!“

Какво можеха Едуар или чичо Пелам да знаят за тези спомени и за смесицата от щастие и сърдечна болка, които те навяваха. И все пак бе неизбежен фактът, че животът продължава, независимо дали човек желае това, или не. По някакъв начин всеки един ден трябваше да се изживява без двете най-скъпи за нея същества. Можеше ли Едуар и чичо й да са прави, че нейното бъдеще е в ръцете на Едуар? Поне тук, във Франция, имаше спомени, които да я измъчват. Но наистина ли тя искаше да живее с Едуар в този великолепен замък? Искаше ли да сподели живота си с него? Можеше ли да сподели живота си с някой друг освен с Алексис?

Тя се взря в сериозния профил на Едуар и напрегнатостта й спадна. Той се бе проявил като толкова добър приятел — разбиращ, търпелив и усещащ нейните настроения. Не бе честно да го сравнява с Алексис. Като мъж Едуар имаше много положителни качества, които да предложи на бъдещата си съпруга — хубав външен вид, голям чар, красив дом, една от най-старите френски аристократични титли. Тя щеше да стане виконтеса дьо Вал. Защо тогава нейното сърце не трепваше дори и най-малко при тази перспектива?

— Аз те обичам толкова много, Луси — каза Едуар до нея. — Знаеш, че си най-важният човек в моя живот.

Луси прехапа устната си. Можеше ли Едуар, можеше ли някой друг мъж да я обича, както я бе обичал Алексис и да забрави нейното минало, приемайки най-лошото от нея? Той бе приел Тео и дори бе обичал детето на Морис повече от самата нея. Колко натъжен би бил той да научи за нейната трагична смърт! Поне му бе спестена тази мъка. Щеше ли Едуар да приеме с такава готовност детето на друг мъж? Щеше ли да се ожени за нея, ако знаеше, че някога се е продавала за пари в Le Ciel Rouge? Тя силно се съмняваше в това.

— Едуар! — каза тя изведнъж импулсивно. — Искам да те попитам нещо. Свързано е с любовта и се интересувам да чуя твоето мнение. Отнася се за дълбочината на любовта — имам предвид като чувство. Смяташ ли, че тя трябва да бъде всеопрощаваща или може да има някои неща, които един мъж не би могъл да пренебрегне?

— Това е много общ въпрос, Луси — отговори Едуар с усмивка. — Можеш ли да бъдеш по-точна? — попита той с любопитство.

Тя кимна утвърдително с глава.

— Става дума за едно момиче, което някога познавах. Името й бе Луис. В един-единствен момент на слабост тя си позволи да забременее от човек, когото не обичаше. След това мъжът, когото обичаше, поиска да се ожени за нея и тя призна за състоянието, в което се намираше. Ако беше влюбен в нея, Едуар, щеше ли все пак да се ожениш за нея?

Едуар не показа с нищо, че е учуден от въпроса на Луси. За момент се замисли сериозно, преди да отговори:

— Предполагам, че е възможно, въпреки че е малко вероятно. От една страна, зависи от това колко съм влюбен в нея. Не знам как бих се чувствал за детето. Разбира се, бих искал да бъда абсолютно сигурен за себе си, че моята бъдеща съпруга няма отново да прегреши след сватбата ни. Предполагам, че бих загубил част от уважението, което съм имал към нея преди. От друга страна, бих могъл да сметна, че тя е била жертва на обстоятелствата, едно съвсем човешко същество, подложено, както повечето от нас, на моментна слабост. Това достатъчно добър отговор ли е, Луси? И моля те, кажи ми дали твоята приятелка се омъжи накрая?

— Да, и то много щастливо — отговори тя. — Постъпката на този съпруг винаги ми е изглеждала като символ на истинска любов, Едуар. Съгласен ли си?

Той кимна утвърдително с глава.

— Бедата, Луси, е в това, че мъжете са склонни да идеализират жените, които обожават, и очакват от тях да са безупречни! За щастие, тъй като съм лекар, аз съм доста по-голям реалист. Въпреки това, не бих се оженил за момиче, за което знам, че не заслужава моето уважение. С твоя произход ти не би могла да знаеш нищо за такива хора, но има определен тип жени, за които човек никога не би се решил да се ожени, независимо че са много приятни и привлекателни в компания.

Той бързо погледна лицето й, мислейки колко чиста и наивна изглеждаше тя.

— Сигурно ще бъдеш шокирана, ако ти кажа, че има някои жени, които скитат и ни най-малко не се интересуват за репутацията си — продължи той. — Може би е несправедливо, но мъжете се наслаждават на тяхната компания и на това, което получават, но не предлагат на такива момичета женитба. Аз самият не бих го направил. Бих се страхувал да не попадна на някой мой приятел, който е познавал жена ми интимно, преди тя да се омъжи за мен; освен това никога не бих могъл да й имам доверие след сватбата. След като се е отнесла толкова неуважително към тялото си, че да го предлага където пожелае, то как бих могъл да се надявам да ми остане вярна!

Луси не каза нищо. Умишлено бе подканила Едуар да каже откровено какво мисли и сега нямаше право да се чувства огорчена от неговото мнение. Освен това отношението му беше напълно оправдано, горчиво си мислеше тя. Повечето мъже и жени биха се съгласили с него. Единствено Алексис я беше обичал достатъчно много, за да я приеме без никакви уговорки.

Едуар я наблюдаваше внимателно. Той взе ръцете й и каза с нова настойчивост:

— Скъпа ми Луси, трябва ли да говорим хипотетично? На тръни съм да чуя твоя отговор. Ще се омъжиш ли за мен? Кълна се, че ще направя всичко, което зависи от мен, за да си щастлива!

Неочаквани сълзи изпълниха очите й. Тъгата сякаш излизаше дълбоко от душата й. Тя я обгърна с непоносимо чувство за самота, сърцето й изпитваше болка по човека, когото обичаше — по човека, който я бе обичал истински.

— Прости ми, Едуар, но трябва да откажа! — каза тя дрезгаво. — Ако можех да повярвам във втория брак, тогава бих избрала да се омъжа за теб. Аз много, много те харесвам. Наистина бих искала да мога да кажа „да“. Но аз не искам да се омъжвам отново.

Дълго Едуар не каза нищо. Той изглеждаше горчиво разочарован. Нещо от решителността в гласа на Луси му подсказваше, че няма никаква причина да се надява за в бъдеще. Въпреки това той попита:

— Ако някога промениш решението си, Луси, ще ми кажеш ли?

— Разбира се! Но не мисля, че ще променя мнението си, Едуар. Толкова съжалявам.

За кратко време бе успяла да избяга от нещастното си минало, мислеше си тя. Алексис й бе дал нейния шанс да се отдалечи от него. Но сега него го нямаше и нейното минало бе отново с нея, очакващо удобен случай да я настигне.

Сега, когато нещата с Едуар се бяха изяснили напълно, Луси се чувстваше неудобно да работи до него в болницата. Той се бе посветил на работата си и изглеждаше, че няма никаква вероятност да я напусне. Тя с неудобство чувстваше очите му да я следят, когато си мислеше, че тя не знае, че я наблюдава; чувстваше неудобството помежду им, когато той се качваше горе, в стаите на частното крило на леля й и чичо й, за да пийне или да хапне, или просто да изиграе партия шах. Непринуденото приятелство бе отминало и Луси бе по-самотна от всякога.

В началото на октомври Силви отново започна да се опитва да убеждава Луси да се завърне в Рошфорд.

— Съзнаваш ли, chеrie, че си била тука две години! Чичо ти е убеден, че краят на войната не е далеч. Той казва, че вашият английски генерал Алънби, без съмнение, скоро ще принуди турците да се предадат. Германците отстъпват, а британците, французите и американците са започнали офанзива срещу Италия. Знаеш колко те обичам, cherie, но твоето присъствие тук, в болницата, не е необходимо повече, а и не трябва да забравяш колко много твоята скъпа майка копнее да те види вкъщи! Освен това ти си прекалено слаба, дете, и имаш нужда да възстановиш силите си.

Предложението, въпреки че беше в интерес на Луси, послужи само за да усили убеждението, че в живота й липсваше каквато и да била важна цел. Тя със сигурност знаеше, че без Алексис и без малката Тео нямаше да бъде щастлива в Рошфорд. Къщата щеше да бъде пълна със спомени.

„Аз съм като кораб без пристанище“, помисли си тя уморено.

Една нощ, не много след разговора с леля си, тя сънува, че отново беше в Le Ciel Rouge. Седеше с Ивет и Никол в празния салон, преди къщата да бъде отворена за вечерта. Никол разказваше смешни истории за един от нейните клиенти, а Ивет и Луси се смееха. Мадам Лу-Лу влезе в стаята и също започна да се смее. След малко повечето от момичетата пристигнаха и започнаха да пеят, както бяха направили наистина през нощта, преди Ивет да напусне, за да се омъжи. По средата на песента мадам Лу-Лу реши да даде на Луси урок по танци. И тогава се събуди.

Смехът от съня й внезапно се обърна в сълзи, като разбра, че щастието й бе мит. Нямаше никаква дебеличка и весела мадам Лу-Лу, която да й дава напътствия за живота, за танците, за мъжете и за светските неща. Нямаше близки приятелки като Ивет и Никол, с които в смях да прекарва деня. Вече нямаше смях.

В този момент Луси реши, че ще престане да се опитва да търси своя път в едно непоносимо бъдеще. Щеше да се върне обратно там, където някога бе нейният дом, там, където животът бе толкова лесен. Именно за това копнееше сега — за начин на живот без усложнения и отговорности. Навярно Мадам можеше да й каже, ако въобще съществуваше такъв живот, къде можеше да го намери. Мадам винаги знаеше всички отговори на житейските проблеми. Не беше ли тя, която й каза, когато Луси сподели своята мечта да бъде богата и известна: „Щастието, мое дете, трябва да се търси в това, което човек е бил, а не в това, което човек е могъл да бъде“.

В продължение на няколко години тя бе опитала един различен живот, вкуса на жестокия свят извън ограничените предели на Le Ciel Rouge. Тя бе присадена на много различна почва, където за кратко време бе виряла добре, а след това, когато условията бяха станали по-тежки, бе повяхнала. Мадам Лу-Лу толкова често бе предупреждавала всички, че цената на независимостта бе висока, че дори женитбата често не бе легло с рози, както си я представяха момичетата. Що се отнася до любовта, Мадам винаги бе готова да допусне, че тя носеше само сърдечни страдания. И беше права…

Луси знаеше, че не беше съвсем искрена като позволи на леля си и чичо си да повярват, че тя възнамерява да прекара само няколко дни в Париж на Rue d’Arois, преди да се завърне вкъщи, в Рошфорд. Нямаше никаква представа какво възнамерява да направи с живота си. Беше сигурна само в едно нещо — трябваше да се върне в Le Ciel Rouge и да говори с мадам Лу-Лу. Мадам никога не беше затруднена да откликне, когато някое от момичетата й се нуждаеше от съвет. Луси не можеше да си представи, че такъв откровен разговор, какъвто насърчаваше Мадам, можеше да проведе с майка си. Колкото и много да обичаше дъщеря си, майка й предпочиташе да забрави за миналото й, защото всяко споменаване за него дълбоко я разстройваше. Дори и леля й Силви, откровена и съвременна в разбиранията си за живота, никога не бе подтиквала Луси да говори за онези дни, преди отиването й да живее в Рошфорд.

— Мога и сама да се справя в Париж — настоя Луси, когато леля й Силви й предложи да я придружи. — Ще бъда много заета с пазаруването, тъй като не мога да се върна вкъщи с тези демодирани дрехи, нали? — Почувства се гузно, когато леля й кимна с глава съчувствено и прие лъжата без съмнение.

— Ще дойдеш да ни видиш, когато свърши войната, нали, cherie? — каза просълзена Силви, когато и последните неща от багажа на Луси бяха вече опаковани и тя бе готова да тръгне. — Ти ми стана като собствена дъщеря. И за чичо ти също. Той наистина бе искрен, когато каза, че тук винаги ще бъде твоят втори дом.

За момент Луси се поколеба дали трябваше да остане тук, заедно със своите мили леля и чичо. Но тогава Силви каза натъжена:

— Ние и двамата толкова съжаляваме, че не си склонна да се омъжиш за скъпия ни нещастен Едуар. Знам, че те обича, скъпа. Все още вярвам, че можеше да си щастлива с него. Той е съвсем разбит от скръб!

Луси се усмихна иронично.

— Той ще намери някоя друга да обича — каза спокойно тя. — Знам, че е наранен и разочарован, но не мисля, че сърцето му е толкова разбито, че да не може да оздравее. Ще се оправи!

Пелам каза, че Едуар е заминал за няколко дни в Компиен, за да не види заминаването на Луси. И той, като нея, вярваше, че повече страдаше гордостта на младия мъж, отколкото неговото сърце. Беше признателна, че нямаше да се сбогува с него. Тя наистина го харесваше и не й доставяше удоволствие да вижда разочарованието и нещастието в очите му.

Влакът за Париж бе пълен. Силви бе настояла Луси да пътува в униформата си като средство за самозащита. Никой, каза тя, нямаше да досажда на една млада сестра от Доброволния санитарен отряд. Спомни си за пътуването до Епърни преди две години. Усмихна се горчиво, като мислеше за лицемерието на своя живот. Ако Едуар знаеше истината, той щеше да я погледне с различни очи. Щеше да знае, че тя е била „една от тези жени, чиято компания мъжете харесваха, но за които не се женеха!“.

От нейното тридневно посещение, заедно с веселия майор Буке и неговите двама придружители, Париж бе променен малко, мислеше си тя, когато пристигна. Навярно единствената очевидна промяна беше броят на американските военнослужещи, които явно бяха в отпуск и имаха пари за харчене. Луси трябваше да се бори с един от тях за такси пред гарата, тъй като шофьорът явно предпочиташе да вземе чужденеца. Нямало бензин, а американците плащали големи бакшиши, измърмори й той, след като накрая я докара до Rue d’Arois.

Все пак реши да отиде да пазарува, въпреки че не бе възнамерявала да прави това. Не искаше да се появи с униформа в Le Ciel Rouge. Нито пък желаеше Мадам да я види с единствения й цивилен тоалет, който бе безнадеждно остарял.

Без особено голям ентусиазъм, но с безпристрастна решителност тя прекара следобеда по Rue St Honore. Чичо й й беше дал голяма сума пари, от която тя можеше да харчи, колкото си иска. Имаше достатъчно пари, за да си купи всичко, което й хареса.

Едва можа да се познае, когато на следващата сутрин каза на възхитения gardienne да й намери такси. От пазарната си експедиция вчерашния следобед се бе завърнала все още облечена в стария си тоалет и администраторката явно не можа да я познае, когато й поръча cafe complet по време на закуска.

— Ах, Madame la Comtesse! — възкликна тя. — Que vous etes chic — et si belle!

Луси критично се огледа във високото огледало. Сивият свободен кадифен редингот с три четвърти ръкави беше много елегантен. Тя хареса копринената мекота на високата самурена яка и широките маншети. Полата, която падаше до прасците й, бе по-къса от униформата й и разкриваше новите й бледосиви чорапи. Беше с тясна самуреночерна шапка без периферия, със сиви кожени ръкавици и сиви обувки с токчета от шведска кожа. Лицето й бе много бледо, а очите — разтревожени. С въздишка тя се обърна и слезе на долния етаж.

Таксиметровият шофьор не показа учудването си, когато тя го упъти към страничната малка уличка на Монмартър, и прие големия бакшиш с доволна усмивка.

— Да чакам ли, мадам? — попита той с надежда. Луси поклати отрицателно глава.

Предната врата на Le Ciel Rouge бе заключена. Едва няколко минути след като бе позвънила, вратата се отвори от една малка неспретната прислужница. Устата на момичето се бе отворила от учудване, докато глупаво гледаше елегантната дама пред себе си.

— Искам да видя мадам Лу-Лу! — каза Луси странно разчувствана от вида на момичето. То бе толкова младо — не по-голямо от нея, когато бе влязла за първи път през тази врата. — Погрижи се да я намериш — добави тя спокойно, с усмивка.

Малкото момиче, чиито тъмни коси се подаваха на кичури под бялото боне, припна обратно, без да каже нищо, като остави Луси да чака в хола до забравената кофа и парцал.

Познатият мирис на евтин парфюм и на дим от пури изпълниха ноздрите й. Очите й погледнаха нагоре към стената над частния офис на Мадам. Там все още висеше голямата картина с масло „Щурмуване на Бастилията“, поставена в позлатена рамка. На прозореца на офиса висеше познатият надпис „Пушенето за клиентите е разрешено в салона, но не и в спалните“. Луси се засмя, като си спомни за дългите турски цигари на Ивет и Никол.

В този момент двойната врата на офиса се отвори и се показа едрото тяло на Мадам.

— О, мадам? Какво мога да направя за вас? — попита тя, така „професионално“, за да покаже на домашната прислужница какво би трябвало да прави при изненадата й от гледката на тази елегантна жена посетител. Луси се усмихна.

— Не ме ли познахте, мадам Лу-Лу?

Мадам отстрани мъничките очила в златни рамки, кацнали на носа й и навеждайки се с мъка напред, се взря в лицето на своята посетителка. Бавна усмивка разшири още повече гънките от плът под очите й.

— Mais се n’est pas possible! Perle! Ma petite Perle!

Сълзи нахлуха в очите на Луси, когато тя бе обвита от подобните на стъбла ръце на Мадам. Бе смазана от жабото от дантела, покриващо горната половина от грамадната мека гръд.

Мадам я освободи, за да изпрати малката слугиня, която още гледаше глупаво, с любопитство и вълнение, да си гледа работата. Гласът й беше остър, но Луси знаеше, че детето наистина не се страхува от нея. Нямаше смисъл да се страхува от Мадам, ако правеше това, което й се казваше.

Мадам въведе Луси в нейната лична дневна зад офиса. Обикновено само най-привилегированите клиенти бяха допускани тук. Заклати се към бюфета и извади две чаши и бутилка портвайн.

— Трябваше да е шампанско, за да празнуваме, non? — каза тя. — Но helas, толкова рано сутринта все още няма да е изстудено!

Тя подаде на Луси пълна чаша с портвайн и след това внимателно приседна върху дивана от розов брокат. Потупа с ръка до себе си.

— Тук, до мен! — каза тя, като я придърпа надолу.

Пурпурните сатенени завеси със златните си драперии и пискюли все още бяха спуснати върху прозорците от предната нощ, но розова светлина от два лампиона осветяваше стаята. Едно канарче във висящ плетен кафез подскачаше от пръчка на пръчка. Черната котка на Мадам — нима беше възможно да е същата? — спеше свита върху тъмнозелената покривка за маса с плюшен шнур, глуха за действията на птицата.

— Е, кажи ми сега всичко, което се е случило с тебе, cherie! — каза Мадам. — Виждам, че си успяла. И все пак не изглеждаш много щастлива.

Острият й поглед зърна ръката на Луси.

— Женена си, но не щастливо. Друг мъж ли? — попита тя цинично.

Луси се опита да се усмихне, но вместо това сълзи потекоха от очите й. Мадам я потупа по ръката, докато изчакваше да се успокои.

— Сега ще ми разкажеш цялата история! — нареди Мадам. — Да знаеш, получих писмото ти, в което ме молеше за помощ, когато се страхуваше, че си бременна.

— Но ти беше твърде ядосана, задето те напуснах без да те предупредя, за да ми отговориш — каза Луси, като тонът й бе едновременно тъжен и укорителен.

— Mais non! — каза Мадам категорично. — Би трябвало да ме познаваш по-добре. Никога не бих отказала помощ на някое от моите момичета. Но какво можех да направя за теб там, в Англия? Не се осмелих да ти изпратя по пощата ерготина, който почти сигурно би сложил край на твоите неприятности. Това е отрова, infin, и как можеше да знам кой щеше да отвори писмото ми до теб? Ти ми бе писала, че вече си член на английската аристокрация. Помисли си за въздействието, ако майка ти откриеше това писмо и научеше за съдържанието! Би означавало сигурен затвор за мен и край на Le Ciel Rouge!

Луси въздъхна.

— Предполагам, че би било опасно — призна тя. — Тогава неправилно сметнах, че ти не искаш да ми помогнеш.

— Тогава ти си подценила обичта ми към теб, mа petite! — каза Мадам. — Сега започни отначало — от времето, когато ме напусна!

В началото на Луси й бе трудно да говори ясно, но скоро думите сами излизаха от устата й. Понякога придружени от сълзи, когато говореше за Алексис и Тео, но през по-голямата част с нарастващо чувство за облекчение. С мадам Лу-Лу нямаше нужда да внимава какво говори, да се страхува да не я шокира, учуди или обиди. Мадам беше единствената жена на света, която бе чувала всички тези неща и преди. Животът нямаше никакви тайни за нея.

— Искам да ми кажеш какво да правя с живота си сега! — Луси заплака, като стигна до края на историята си. — Не мога да се върна вкъщи. Там съм чужда. И винаги съм била. Тук е много повече мой дом, мадам Лу-Лу. Тук бях щастлива. Не бих ли могла да остана тук при теб за малко? Бих могла да ти помагам да се оправяш с работата. Няма да имам нужда от заплата и да ти бъда в тежест.

Мадам въздъхна.

— Напротив, mon enfant, ти би била голямо преимущество! — каза тя, като гледаше отстрани изящния профил на Луси и слабата й елегантна фигура. Тя въздъхна отново — този път със съжаление за това, от което трябваше да се откаже.

— Ти не принадлежиш на това място, дете! — каза Мадам непоколебимо. — Погледни ме! Погледни ме със сърцето си, скъпа моя. Току-що говори за мен като за доволна, весела и непоклатима в избрания от мен начин на живот. Но истината е съвсем различна, както ще разбереш сега. Някога, много отдавна, когато бях на твоята възраст, аз бях толкова красива, колкото си ти сега, въпреки че може да не повярваш в това — добави тя, като потупваше огромното си тяло. — Като теб, аз отидох да работя за една Мадам и не се съмнявах, че един ден щях да си намеря съпруг или покровител, и щях да стана голяма куртизанка. Но вместо това ставах все по-стара и стара, докато накрая разбрах, че скоро нямаше да имам никакъв вид, никаква фигура и че съвсем възможно бе да свърша дните си на улицата. Бях спестявала за чеиза си, който никога не ми потрябва. С тези пари купих тази къща и след години на упорита работа и усилия успях да отворя Le Ciel Rouge. Един успех, може би, но все още домът е с лоша репутация — публичен дом. — Очите й се впиха в очите на Луси, сякаш за да я накарат да слуша. — Спечелих много пари — достатъчно, за да се оттегля, ако желая това. Но какво би означавало едно оттегляне за мен, в моята напреднала възраст? Бих дала всичките си пари, за да можех да се омъжа за добър, нежен и уважаван мъж и сега да седя на стола си с деца и внуци, които да шумят около мен и да ме глезят. Аз съм почти на седемдесет години и съм уморена. Под тази маска от бяла пудра съм набръчкана и грозна. Никога няма да позная мъжката любов или любовта на децата. Момичетата, които наемам, са единствените деца, които някога ще имам. Но за теб, Perle, животът е напред. Може да се омъжиш отново; може да имаш още деца, за да осигуриш задоволството си, когато станеш на моята възраст. Тук не е място за теб, дете. Ако си отвориш очите, ще го разбереш.

— Не искам друг съпруг, други деца! — прошепна Луси. — Веднъж, много отдавна, ти ми каза, че единственото нещо, което си заслужава да се притежава в живота, са парите — за предпочитане златото. Сега ми казваш, че е любовта…

Мадам се усмихна.

— Веднъж, много отдавна, ma petite, аз ти казах, че парите са единствената сигурност — а златото най-сигурната валута от всичко. Това винаги ще бъде вярно!

— Ти каза, че любовта носи само сърдечна болка! — гласът на Луси бе по детски обвиняващ, но Мадам запази спокойствие.

— И кой би могъл да знае истината по-добре от теб, дете! — каза тя с лека ирония. — Но ние не трябва да се боим от болката — самият живот започва с болката от раждането на детето, а благоволението, с което ни дарява Господ, толкова често върви ръка за ръка със страданието. Трябва да поемаме риск, за да получим това, което си заслужава да притежаваме. Ела сега, искам да те заведа горе, в твоята стара стая. В момента тя е празна и няма да безпокоим никого.

Като се изкачваше по стълбището след Мадам, Луси за пръв път напълно разбираше колко права бе възрастната дама. Когато Луси бе живяла и работила тук, тя мислеше, че Мадам е вечна, непроменяща се. Но сега тя бе схваната от артрит и движенията й — винаги бавни поради голямото й тегло — бяха станали още по-бавни. Черната кадифена превръзка около шията й почти се губеше сред многото гуши, а алената извивка на устните й трябваше да бъде изрисувана там, където устата й бе хлътнала, за да покрие розовите венци на изкуствените й зъби. Тя представляваше един огромен и безформен клоун-жена.

Внезапно съжаление прониза сърцето на Луси. Тогава Мадам отвори вратата на нейната стара стая и тя бързо забрави мислите си, изправена пред своето минало.

Шокиращото чувство беше раздвоено. Първото нещо, което я порази, бе размерът на стаята — нейната теснота. Колко малка бе тя. През изминалите години бе свикнала с големите слънчеви спални на Рошфорд и на замъка д’Орбе. И въпреки това, когато бе дошла за пръв път тук, бе пленена и зарадвана от контраста на стаята с малкото таванче, където бе спала в дома на модния шивач, и с дългите мрачни и студени спални в манастира.

Второто й впечатление бе ужасяващото чувство при вида на овехтялата мръсна и вулгарна мебелировка. Месинговият креват бе потъмнял, червеният килим — на кръпки и петна, може би от разлято вино. Тъмносивите тапети със своите червени, сини и сребристи шарки бяха занемарени и се набиваха на очи. Мраморът на умивалника бе пропукан, а каната в червено и зелено не пасваше на купата от порцелановия тоалетен сервиз.

Тази стая, мислеше си Луси, беше някога нейният рай. Тук, на този същия креват, тя бе седяла и разговаряла с Ивет, споделяйки своите невероятни мечти за богатото аристократично семейство, което щеше един ден да я потърси. А Ивет, с цигара в крайчеца на устата си, слушаше само с едно ухо, като подшиваше подгъва на любимото си кимоно.

Често бе мислила за тази стая, но винаги с любов, без никакво чувство на отвращение, каквото изпитваше сега, като си спомни нощите и безименните, анонимни клиенти, които плащаха на Мадам, за да са тук.

— Çа suffit. Достатъчно, ma petite! — Мадам прекъсна мислите й, когато острият й поглед много добре долови нейната реакция. Тя тръгна напред към долния етаж и когато отново седнаха на розовия диван, каза нежно:

— Понякога в живота е добре да затвориш очите си за истината, но не при такива важни случаи като този, скъпа моя. Ти вече не си моята малка Perle. Ти си пораснала и моето малко лебедче е станало един много красив и елегантен лебед. Ти вече не си проститутката, която някога се опитваше да стане аристократка; сега ти си аристократка, която някога бе имала нещастието да бъде проститутка, а това е много различно нещо. Ние всички го разбрахме. Дори момичетата те наричаха „la Dychesse“, спомняш ли си, ma petite? Ти принадлежиш на друга класа, на друг свят и нямаш друг избор освен да се върнеш там.

— Казваш ми да се върна вкъщи, вкъщи при моята майка? — попита Луси с дрезгав глас и със заплашително напиращи сълзи в очите й.

Мадам Лу-Лу кимна утвърдително с глава.

— Сигурна съм, че тя копнее за твоето завръщане. Тя е била без тебе толкова много години, не е ли така? Забрави своето собствено нещастие за малко. Постарай се да направиш нея щастлива. Само децата са тези, на които им е позволено да мислят винаги само за себе си. Но както разбираш, ти вече не си дете. — Мадам взе ръката й и я задържа в своята, като добави нежно: — Ти може би искаш да спориш с мен, да отричаш, че си била егоистка. Ще ми кажеш, че си прекарала две години отдадена на грижите за другите. Но задай си въпроса, mon enfant, дали това също не бе, за да се самовеличаеш? Или за да впечатлиш съпруга си? Да спечелиш неговото възхищение? Да си създадеш важното положение, което смяташе, че заслужаваш?

Бузите на Луси бяха порозовяли от страдание.

— Но аз продължих да бъда медицинска сестра, мадам Лу-Лу, дълго след като разбрах, че Алексис никога няма да се върне.

— Ха! — възкликна язвително Мадам. — Сега пак се самозалъгваш, не е ли така? Ти си се надявала дълбоко в сърцето си, че известията за неговата смърт не са верни. Но след като разбра със сигурност, че те са верни, ти се отказа, нали? Първо видя един лесен начин да избягаш с онзи млад виконт, а когато той те разочарова, тъй като не му достигаше малко за стандарта на любов, който ти бе дал съпругът ти, ти дотича тук, при мен, за помощ! Но аз нищо не мога да направя за теб. Ти не може постоянно да имаш всичко, каквото желаеш. Трябва да погледнеш живота в очите, дете, и да се опиташ да не си толкова себична.

— Това е жестоко! — извика Луси.

И все пак, въпреки че направи това, тя знаеше, че всичко, което бе казала Мадам, е истина. Животът й досега бе напълно егоистичен. Нейното собствено щастие бе това, което имаше най-голямо значение. С тръпки на ужас тя пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че и сега съм егоистична, нали? — каза тя мрачно, като се изправи. — Сигурно сте стояли до късно снощи, Мадам, трябва да си почивате. Аз няма да те задържам, за да се опитваш да ми набиеш малко ум в главата.

Тя помогна на възрастната жена да стане и я прегърна.

— Колко бих искала да можех да ти дам нещо — каза тя. — Ти винаги си била толкова мила с мен. Както ти казах по-рано, сега съм изключително богата жена. Искаше ми се да ти подаря нещо, но не желая да те обидя. Може би вече нямаш нужда от нари?

Очите на Мадам бяха неразбираеми, когато тя се отдръпна от прегръдката на Луси и й каза остро:

— Мое скъпо дете, в този живот човек никога не може да има твърде много пари. Естествено аз бих направила всичко, което е по силите ми, за да ти дам съвет и да ти помогна, както бих направила за всяко от моите момичета, което идваше при мен, когато бе в беда. Но с това не искам да кажа, че бих отказала едно малко „благодаря“, ако ти имаш такива намерения. Спомена, че имаш пари в Съединените щати. Доларите са една отлична валута. Ще бъда много щастлива да приема твоето предложение.

— Ще ти изпратя чек веднага щом мога — каза Луси. — Сигурна съм, че може да се уреди лесно, щом се върна в Англия. Още веднъж ти благодаря, Мадам, за всичко. Може би никога няма да те видя отново, но винаги ще те помня.

Дълго след като малката прислужница бе затворила вратата след Луси, Мадам продължаваше да стои сама в стаята си, позволявайки си един от редките моменти на самосъжаление. Черната котка дойде и седна в скута й, а тя я галеше разсеяно, като мислеше за момичето, което някога зависеше от нея и от нейните клиенти. Контеса Земски, размишляваше тя, със сигурност бе една от най-красивите млади жени в Париж. И тя, мадам Лу-Лу, можеше да я задържи тук, в Le Ciel Rouge на рецепцията! Толкова лесно можеше да убеди момичето да остане. Ако бе останала за съвсем кратко време, целият Париж щеше да бъде пред вратата й. Тя, мадам Лу-Лу, дори на този късен етап от живота си, можеше да стане една от най-уважаваните и харесвани Madames в столицата, а навярно дори и в цяла la France.

Момичето никога нямаше да разбере колко голяма бе саможертвата, която тя току-що бе направила. Луси й бе предложила пари като средство да покаже своята благодарност „за твоя съвет, Мадам“! Сякаш парите можеха да са компенсация за нея самата. Нито пък тя бе имала нужда от тях. Като позволи на Луси да повярва, че е уредида дълговете си, тя й бе позволила да си отиде без съжаление. La petite Perle я имаше като своя майка, но на майките не се плащаше, за да бъдат нежни, а когато Луси имаше време да помисли за това, тя щеше да престане да сантименталничи за миналото си. За нея това беше изходът към свободата.

Но Луси винаги е била любимката на всички нейни момичета и свободата, която сега беше спечелила, беше загуба за мадам Лу-Лу.