Клер Лоримър
Дивото цвете (11)

Глава десета
Април 1912 година

Хотелът, който Алексис бе избрал за медения им месец, е бил някога дом на богата венецианска фамилия. Луси с интерес разглеждаше огромния салон с високи тавани и мраморен под, докато Алексис свободно говореше на италиански с дребния и прекалено любезен управител, който се бе втурнал да ги посрещне.

От двете страни на стъклените врати стояха огромни каменни саксии с палми. По колоните и стените бяха изсечени най-различни фигури, а високият пъстроцветен таван бе покрит с фина и сложна дърворезба.

— Това май събира доста прах — прошепна Поли, докато чакаше почтително на крачка разстояние зад господарката си.

Двамата прислужници — Поли и камериерът на Алексис, Симпсън — се качиха пеш по стълбите, а управителят съпроводи графа и графинята до богато украсения с дърворезба и злато асансьор. Луси с интерес наблюдаваше отражението си в трите огледални стени, докато накрая желязната врата проскърца и асансьорът спря на първия етаж.

Алексис бе наел просторен апартамент. Най-напред влязоха във всекидневната, която се стори на Луси голяма колкото библиотеката в Рошфорд. Мраморният под беше покрит с килим, а стъклата на прозорците — украсени със семейния герб на предишния собственик.

Над бялата мраморна камина висеше огромна картина с маслени бои, на която бе изобразена морска битка. На другите стени имаше закачени още две по-малки картини с пейзажи от Венеция. Това беше и единственатa украса в стаята. Погледът на Луси бе привлечен от тавана, боядисан в небесносин цвят. Имаше няколко масички с мраморни плотове, а удобното канапе и двете кресла бяха тапицирани с мека златиста дамаска. Луси последва Алексис и управителя до по-голямата от двете спални и с радост установи, че таванът е в същия небесен цвят, но с фино резбовани две ангелчета, които се усмихваха към масивното дъбово легло. Кувертюрата на леглото, както и завесите, бяха от същата златиста дамаска, с която бе тапицирана и тоалетната стая на Алексис. Банята беше огромна и великолепна, с позлатени кранове във формата на делфини. Когато управителят ги завъртя, от тях бликна гореща и студена вода.

Във всички стаи прозорците бяха големи, със спуснати кепенци, които се отваряха към балкона. Под балкона течеше тясна ивица вода, а от другата страна се виждаше още една огромна каменна къща. Управителят посочи вдясно от себе си и бързо обясни на италиански, че там се намира един канал, който е свързан с Канале Гранде и по който преди време са се придвижвали до хотела.

— Имаме сто седемдесет и седем канала, над които се простират повече от четиристотин моста — с гордост се похвали той.

Наближаваше обяд. Те бяха прекарали първата нощ във влака в отделни спални купета. Луси за първи път пътуваше в спално купе и й се стори много забавно, въпреки че бе доста шумно и тя не можа да се наспи. Но сега се чувстваше освежена и с радостна възбуда прие предложението на Алексис, след като се наобядват, с гондола да разгледат някои забележителности, докато Поли и Симпсън подредят багажа им.

Когато слязоха на обяд в просторната трапезария, Алексис разказа на Луси за Ponte dei Sospiri.

— В Англия го наричаме „Мостът на въздишките“ — рече усмихнато той. — Той свързва Двореца на доджите, където затворниците са били осъждани, с килиите във венецианския затвор, който се намира от другата страна. „Въздишките“ са на виновните, които е трябвало да заплатят за престъпленията си.

— Това истина ли е, Алексис? — попита Луси, убедена, че той се шегува с нея.

— Да, истина е — отвърна той. — Можем да отидем до Двореца и след това да разгледаме мозайките в катедралата „Сан Марко“, а дотогава ще бъдем вече готови за един аперитив на площад „Сан Марко“.

— Мразя църквите — сряза го Луси. — Но с удоволствие ще разгледам Двореца.

— Някои от църквите в Италия са най-красивите в света — леко изненадан отвърна Алексис.

— И така да е, не желая да ходя в никоя от тях — настоя тя със същия решителен тон. — Прекарах прекалено много време от детството си в църкви и когато си тръгвах от манастира, се заклех никога повече да не стъпвам в църква, никога.

— Но все пак влезе в „Сейнт Брайд“ — с усмивка й напомни Алексис.

Луси отметна глава назад и рече:

— Само заради венчавката.

Алексис реши да изостави тази тема. Несъмнено след време той щеше да научи още много подробности за детството на Луси. Не можеше да свали очи от нея. Красотата й имаше някакво неопределимо излъчване, което пронизваше сърцето му и го изпълваше с любов, по-скоро болезнена, отколкото радостна. Независимо от предупрежденията на Робърта, той не съжаляваше, защото сега Люсиен му принадлежеше, за добро или за лошо, тя бе негова съпруга.

— Алексис, бих желала да не ме гледаш така втренчено — прекъсна мислите му Люсиен, както винаги притеснена от изпитателния поглед на зелените му очи. — Караш ме да се чувствам неловко, сякаш дрехите или косата ми не са наред.

Алексис се разсмя.

— Напротив, скъпа моя, не мога да откъсна очи от теб, защото си прекалено красива. Привличаш вниманието на всички — мъжете горят от желание да са на мое място, а жените искат да приличат на теб.

По лицето на Луси се изписа облекчение.

— Вероятно това би трябвало да ми достави удоволствие — дружелюбно рече тя. — Какво още има да се види във Венеция… освен църквите? — добави с усмивка тя.

— Един малък остров на име Торчело, където можеш да наблюдаваш работата на плетачките на дантели. Ще ти купя къса дантелена пелерина. Много ще ти отива, Люсиен.

— Изглежда, че знаеш много неща за всяко място, което имаме намерение да посетим — отбеляза Луси, докато сервитьорът поставяше огромна фруктиера с пресни плодове на тяхната маса. — Познаваш ли всички големи европейски градове?

— Повечето от тях — отвърна Алексис, като кимна с глава. — В някои от тях съм ходил по работа. Но понякога пътувам и за удоволствие.

— Колко езика знаеш? — продължаваше да пита Луси, защото бе забелязала колко добре говори английски и френски, а сега бе показал, че владее свободно и италиански.

— Мисля, че са четиринадесет. Но това не е кой знае каква заслуга, просто не ми представлява трудност да ги уча. Мисля, че най-труден ми беше руският език, след това полският. Немският, френският, португалският и испанският са далече по-лесни. А сега, ако си свършила с обяда, да тръгваме. Горя от нетърпение да те разведа из този красив град.

Луси реши, че в крайна сметка не само меденият месец, но и съвместният й живот с Алексис можеше да се окаже приятен. Съпругът й беше забавен събеседник, винаги готов да й угоди. Освен това беше щедър и веднага й купи диамантения пръстен с нефрит, който си беше харесала в едно от малките магазинчета близо до Мостът на въздишките.

Когато най-сетне се прибраха в хотела, Алексис се оттегли в тоалетната стая, за да се преоблече за вечеря. Поли чакаше Люсиен с грейнало и възторжено лице. Тя беше подготвила банята за младата си господарка и изваждаше една от вечерните й рокли.

— Роклите изобщо не са се измачкали — бърбореше тя, докато помагаше на Люсиен да се съблече. — Симпсън ми каза, че ако искам, може да вземе от рецепцията ютия. Той е много симпатичен човек, мис… мадам! — изкикоти се тя. — Все забравям, че вече сте омъжена. Симпсън казва, че графът е много добър господар — строг, но справедлив. Мис Люсиен, чухте ли сърцераздирателните песни на гондолиерите? Тези мъже изглеждат доста дръзки, но са някак романтични. Един от тях ми хвърли роза, когато излязох на балкона, за да ги гледам. Прекарахте ли добре следобеда, мис Луси?

Луси кимна. Беше изморена и снизходително слушаше бъбренето на Поли, докато се наслаждаваше на горещата вода, обилно посипана с розова есенция. И някак изненадващо беше огладняла след обилния обяд.

Когато влезе при Алексис във всекидневната, умората й беше изчезнала и тя изглеждаше доволна и развълнувана.

— Харесва ли ти? — съвсем по детски попита тя, показвайки тюркоазената си копринена рокля.

— Прекрасна е, скъпа — отвърна Алексис. — Аз ще бъда най-щастливият мъж тази вечер.

И наистина, когато слязоха на вечеря, всички погледи бяха приковани в красивата двойка. На масата им имаше свещи и цветя, а в единия край на просторната трапезария малък оркестър свиреше леки оперетни арии. Алексис позна всяка една от тях и ги представи на Луси.

Минаваше десет часа, когато приключиха с вечерята и Луси едва сдържаше прозявките си. Алексис предложи да си тръгват и тя с радост се съгласи. Поли я чакаше в голямата спалня. Огромното легло примамваше с разкошните си завивки, върху които бе сложена нова, украсена с дантела, копринена нощница. Никога Луси не бе виждала по-красиво нещо. Усети по тялото си меката плъзгаща се материя и като въздъхна доволно се мушна под завивките.

Поли се зае да подреди дрехите, които Луси небрежно бе разхвърляла из цялата стая.

— Не искам господарят да заварва добре познатата ни бъркотия — нареждаше прислужницата. — Сигурно всеки момент ще влезе. — Тя погледна към бледото лице на младата си господарка и подтиквана от добродушната си природа рече: — Не знам дали майка ви е говорила за медените месеци. — Поколеба се за миг и продължи: — Няма от какво да се боите, мис Люсиен. Сестра ми, Една — тя е омъжена и е наясно с тези неща — казва, че не е толкова страшно, въпреки че мама я беше наплашила. Веднъж дори каза, че това е едно от малкото безплатни удоволствия в живота, ако ме разбирате какво искам да кажа, мис Люсиен.

— Била ли си някога с мъж, Поли? — полюбопитства Люсиен и с изненада забеляза как лицето на прислужницата изведнъж поруменя.

— Опазил ме Бог, мис Люсиен. Татко ще ме убие, ако позволя на някого такива волности. Не бих могла да сторя такова нещо. Хора като мен трябва да пазят доброто си име. Ще легна девствена в брачното си легло, а ако никога не се омъжа, тогава до смъртта си ще остана такава. — Тя погледна с упрек към господарката си. — Това че не сме от знатен произход, не означава, че сме покварени, мис Люсиен.

Луси си замълча, като размишляваше за манталитета и морала на прислужницата си. Какво ли щеше да си каже Поли, ако разбере, че господарката й е бременна! Сигурно щеше да бъде още по-потресена от майка й.

Алексис, който влезе от съседната спалня, прекъсна мислите й. Поли се поклони и излезе бързо от стаята. Алексис се приближи към леглото. Под наметнатия халат беше облечен с бяла копринена пижама, гарнирана с черно по яката и маншетите. Седна на единия край на леглото, протегна ръка и нежно погали с длан Луси по меката и лъскава коса, която Поли бе разресала и сплела на една плитка, спускаща се като копринено въже по гърба й. Погледът му беше сериозен.

— Колко си красива, скъпа моя Люсиен — прошепна Алексис. — И колко много те обичам. А ти не ме ли обичаш поне малко? Бъди откровена с мен.

Луси въздъхна.

— Ако не ме беше помолил да ти отговоря честно, сигурно щях да кажа, че те обичам. Но сега не мога да те излъжа, нали? — рече тя с безразличен тон. — Истината е, че не познавам любовта. Но аз съм ти много благодарна, Алексис, и смятам да спазя моята част от сделката.

Тя се изненада от тревогата, която се изписа по лицето на Алексис.

— Не искам да възприемаш нашия брак като сделка — възбудено рече той. — Ожених се за теб, защото исках да станеш моя съпруга.

Лицето й се озари от усмивка.

— Чудесно. Ще бъда твоя, когато пожелаеш — щедро добави тя.

Алексис отдръпна ръката си и впери поглед в бледото й въпросително лице.

— А ти искаш ли да остана при теб, Люсиен, сега, тази вечер?

— Честно казано, нямам нищо против, Алексис. През целия ден ти се държа много мило с мен и това е най-малкото, което мога да направя, за да ти се отплатя.

Алексис извърна глава, за да не може тя да види отчаяното му изражение.

„О, Боже, какво да правя? — мислеше си той. — Как да я накарам да проумее, че не желая да купя тялото й?“

— Нека се опитаме да се разберем — ласкаво каза той. — Ще бъдеш ли разочарована, ако само те целуна за лека нощ и се прибера в спалнята си?

Луси го гледаше с недоумение.

— Имаш предвид, че не ме желаеш?

— Не съм казал това. Искам да разбера как се чувстваш ти, защото това е важно за мен.

— Ами, малко съм изморена, но честно казано, Алексис, предпочитам да го направиш без да ме целуващ. Не обичам целувките. Винаги съм ги възприемала като нещо лигаво и какъв е смисълът от тях?

За първи път по лицето на Алексис се плъзна лека усмивка.

— Предполагам, че това е просто друг израз на любов — рече той.

Луси кимна.

— Вероятно, но е само губене на време.

— Виж, това не ми е хрумвало — отвърна Алексис. — Но ще запомня, че не обичаш да се целуваш и няма да го правим често.

Той се изправи, загърна се с халата и добави:

— Ще те оставя да спиш. Денят беше дълъг и двамата сме изтощени. Сутринта ще дойда при теб да закусим заедно. Кажи на Поли да уведоми Симпсън, когато се събудиш.

Той взе едната й ръка и я задържа за малко. На един от пръстите й блестеше диамантеният пръстен, който той й бе купил същия следобед.

— Можеш да си смажеш пръста, ако легнеш върху пръстена, докато спиш. Да го махна ли?

Луси бързо отдръпна ръката си.

— Не, пръстенът много ми харесва и искам непрекъснато да го нося. Може да го изгубя, ако го сваля.

Учуден от бурната й реакция, Алексис рече:

— Но той не е чак толкова ценен.

Луси сви рамене.

— Нефритът на него е истински, нали?

Алексис кимна. Дали пък Люсиен не придава по-голяма стойност на този пръстен, защото е първият подарък, който й е направил, след като са се оженили? Или пък е просто алчна?

Тя се сгуши между завивките като малко дете, което се приготвя за сън. Изглеждаше спокойна и доволна. За миг сърцето на Алексис се изпълни с болка. Това беше неговата първа брачна нощ — нощ, за която бе копнял с неутолима и мъчителна жажда. Беше си представял как в това най-романтично място на света, те двамата, голи, вкопчени един в друг се носят във вихъра на страстта и любовта. С Робърта той инстинктивно бе чувствал, че онзи съдбоносен елемент — любовта — винаги липсваше и точно това омаловажаваше връзката им. Откакто бе приключил с Робърта, сънищата му бяха обсебени от финото бяло тяло на Люсиен. Тя протягаше към него ръце и притискаше малките си красиво оформени гърди към тялото му. Колко страстно отвръщаше тя на прегръдките му! Колко сладки бяха целувките й! Как пламенно го приемаше тя, притворила в екстаз красивите си теменужени очи, докато телата им хармонично се носеха в танца на любовта.

Алексис тихо затвори вратата, свързваща двете спални, съблече халата си и легна в празното легло. Гладките и хладни чаршафи му се сториха ледени, когато отпусна горещото си трескаво тяло върху тях. Загаси лампата, като се опитваше да укроти възбуденото си съзнание, за да може да заспи, защото отдавна имаше нужда от един здрав и дълбок сън. Последните няколко нощи преди сватбата той бе работил до късно, за да приключи със спешните си задачи, преди да се отправи на триседмичното сватбено пътешествие. Бюрото му бе затрупано от документи — имаше един доклад, който изискваше пълното му внимание. Освен това трябваше да се срещне с викария от „Сейнт Брайд“ и с най-висшия си началник, Фаншоу — единствения човек, на когото дължеше обяснение за прибързаната си женитба. Фаншоу не беше много въодушевен от новината.

„Вие добре знаете, че когато ви назначихме на тази работа, за нас беше от решаващо значение фактът, че сте ерген — му бе казал той твърде сдържано. — Сигурно ви е известно, че ние не бихме предпочели женен човек.“

„Известно ми е, сър — бе отговорил Алексис. — Но ако трябва да избирам между работата си и момичето, за което искам да се оженя, решил съм с ваше разрешение да си подам оставката.“

Фаншоу изглеждаше стъписан. „Не можете да постъпите така, Земски. Знаете, че разчитаме на вас по някои жизненоважни проблеми. Бихте могли да отложите сватбата, докато обстановката в Европа се поуспокои. — Той въздъхна дълбоко и продължи с по-умерен тон: — Казвате, че момичето няма още двадесет години. Не можете ли да почакате малко, Земски?“

„Не, сър. Тя очаква дете.“

Фаншоу бе зинал от изумление. „Боже мой, Земски, не съм и мислил… но това не е моя работа. Разбирам, че при тези обстоятелства вие нямате друг избор освен да постъпите почтено. — Той свали очилата си и замислено взе да търка стъклата им. — Навярно осъзнавате, че аз не мога да променя стила на работа. Ще се налага да отсъствате от къщи по няколко седмици. Съпругата ви ще иска да й обясните причините за тези командировки и вие няма да можете да й отговорите откровено. Ако тя е като другите жени, ще ви заподозре в изневяра и няма да ви остави на мира. И вие ще трябва да бъдете двойно по-внимателен вкъщи.“

„Разбирам ви, сър. Не подценявам трудностите, които могат да възникнат, но ви давам думата си, че работата в отдела няма да пострада. Мисля, че добре ме познавате.“

Фаншоу наистина добре познаваше Алексис и съзнаваше, че той не би си подал оставката, ако не е подготвен предварително за това. Независимо че Фаншоу, макар и неохотно, бе дал разрешението си за женитбата, все пак Алексис беше доста притеснен. Отделът сигурно щеше да проучи произхода на Люсиен през тези три седмици, докато Алексис е в отпуск и ако се разровят повече…

Но никой не му се бе обадил след разговора му с Фаншоу и Алексис вече бе сигурен, че семейство Рошфорд е издържало изпита. Но това само доказваше още по-категорично, че този отдел от британската сигурност съвсем не е безопасен. Това смущаваше Алексис, тъй като много често личният му живот зависеше от работата му в отдела. Но сега той беше благодарен, че разследването им не е било достатъчно задълбочено. И щом като Отделът за сигурност не е подложил на съмнение историята на лейди Рошфорд, че Люсиен е прекарала детството си във френски манастир, значи и обществото не би могло да я оспори. След като Люсиен е станала графиня Земски, миналото й веднъж завинаги ще бъде погребано. Докато се въртеше в леглото си, Алексис с тъга си мислеше, че все пак няма да е много лесно да се погребе миналото на Люсиен. Беше невъзможно да се заличат щетите, които тези години са нанесли на Люсиен. Той не бе забравил озадаченото и намръщено изражение на лицето й и безразличния й тон, когато само преди час тя му бе казала: „Истината е, че не познавам любовта.“ А още по-ужасно за него бе убеждението й, че той се е оженил за нея, за да споделя леглото й, когато му е угодно — или както тя се бе изразила: „моята част от сделката“.

Ако той не я обичаше, сделката наистина щеше да бъде честна. Много бракове се сключваха при такива условия и дори понякога бяха успешни. Но той искаше повече, много повече. Той мечтаеше за една щастлива, весела и любвеобилна Люсиен — най-вече любвеобилна. Но това не беше част от сделката, а нещо, за което трябваше дълго и търпеливо да чака. Алексис не можеше да заспи, докато мислите му безпомощно се лутаха в усилието си да облекчат разочарованието му. Крепеше го единствената малка надежда, че Люсиен не е лишена завинаги от способността да обича, както тя смяташе. Оливър му бе казал, че когато са сами с Люсиен, тя се отпуска и показва привързаност, за която всеки брат може да мечтае. „Но тя много внимава никой да не разбере, че харесва мен… и Алис — бе добавил замислено Оливър. — Не знам защо.“

Тогава Алексис си бе казал, че животът е научил Люсиен да не вярва в любовта, а сега мислено добави, че тя не знае как да обича. „А дали хората се учат на любов? — разсъждаваше той. — Дали пък това чувство не се появява още когато детето усети топлата, утешителна прегръдка на майката; нежното докосване на устните, когато го целуват за лека нощ; ласкавия, загрижен поглед, който утешава, насърчава, прощава. Люсиен е била лишена от тези малки радости и любовта за нея е чувство непознато и непонятно. Трябва да бъда търпелив“ — окуражаваше се той, защото най-добре знаеше, че любовта не може да бъде насилвана. Не се ли беше опитвал той самият да отговори на силните чувства на Робърта? И въпреки това не бе успял да й даде това, което тя искаше.

Мислите му се върнаха към младата му съпруга, която спеше на голямото легло в съседната стая. Все още напрегнат и неспокоен, Алексис скочи от леглото, запъти се към вратата и внимателно я отвори. Един лъч лунна светлина се прокрадваше между завесите и докосваше главата на Люсиен, а русата й коса бе станала сребриста. Явно не спеше толкова дълбоко, защото сънено прошепна:

— Ти ли си, Алексис?

Сърцето му трепна и обнадежден, той се приближи към нея.

— Да, любов моя, аз съм.

Тя вдигна озарените си от лунната светлина очи.

— Мислех си — рече тя, — че сякаш не постъпих както трябва, като не ти показах колко съм ти благодарна, че се ожени за мен, че ми подари пръстен и за всичко останало. Исках да ти кажа, че можеш да ми викаш Луси, ако ти харесва. Не разрешавам на никого другиго освен на Оливър, да ме нарича Луси, но ако искаш ти…

Алексис не помръдваше от мястото си. Ако не я обичаше толкова, той би могъл да се изсмее на думите й. Мъчно беше, че в тази първа брачна нощ единственото, което младата му съпруга му предложи бе възможността да използва галеното й име. Но докато гледаше бледото й сериозно малко лице, той осъзна, че това беше първият признак, че у нея се заражда някакво чувство към него. Предложението й може и да е детинско, но все пак означаваше нещо.

— Благодаря ти, Луси — ласкаво каза той. И изненадан от самия себе си, че остана на разстояние от нея, той тихо се прибра в стаята си.

На другия ден вечерта Алексис заведе Луси на опера, където гледаха великолепна постановка на „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Луси беше възхитена от спектакъла, а Алексис за пореден път се възхищаваше от нея, докато наблюдаваше прехласнатото й изражение и вълнението в очите й. Когато се прибраха и той отиде да й пожелае лека нощ, тя не говореше за нищо друго освен за вълшебството на музиката. Единственото й разочарование от тази приказна за нея вечер бе, че ролята на американския морски офицер се изпълняваше от един въздебел тенор.

— Едва ли Пинкертън е бил такъв — възмущаваше се тя. — Трябва да е бил висок, слаб и красив като теб, Алексис.

Алексис се усмихна, сърцето му трепна от комплимента. Той се приближи към леглото и седна близо до нея. Тя веднага се отдръпна, за да му направи място до себе си.

— Ще останеш ли при мен тази нощ? — полюбопитства тя. — Никак не се чувствам уморена, Алексис.

Тя протегна ръце подканващо и Алексис затаи дъх. Още от първия миг, когато я бе видял на приема у лейди Барат, тя го бе подлудила и той бе убеден в едно — че страстно я желае. Сега тя беше негова и изглеждаше така нетърпелива да сподели леглото си с него тази нощ.

Съблече халата си и легна до нея. Когато тя се сгуши в него, той усети през тънката й копринена нощница топлото й, меко тяло. Копнееше да я целуне по устните, но не бе забравил отвращението й от целувките и докосна с устни само бузата й. Луси се усмихна щастливо и обви с ръце врата му. Прекалено развълнуван и възбуден, за да говори, Алексис се протегна и загаси нощната лампичка. Притисната в него, Луси доволно въздъхна.

— Ти беше толкова мил с мен през целия ден, Алексис — шепнеше тя. — Не си спомням кога за последен път съм била толкова щастлива.

— Нито пък аз, любов моя — отвърна Алексис. Беше доволен, струваше му се, че студеното й безразличие към него се е изпарило и че сега тя, също както и той, гори от желание да бъде негова.

— Обичам те — прошепна той. — С цялото си тяло те боготворя. Наистина, Луси, тъй страстно те желая — теб и само теб.

Луси не протестира, когато той съблече нощницата й и я хвърли на пода. Кожата й загадъчно блестеше на лунната светлина, която очертаваше малките й заоблени гърди. Той ги покри с ръце и усети ударите на сърцето й. Така силно я желаеше, че едва сдържаше страстта си. Знаеше, че Луси го насърчава. Усещаше нежния допир на ръцете й, докато тя го събличаше. За един кратък миг той се сети за Робърта и за всичките изминали години, когато той с наслада се любеше с нея, но никога не бе се чувствал така, както се чувстваше в този момент. Това момиче, неговата Луси, беше негова жена — единствената жена, предопределена за него. Извивката на талията и на бедрата й, копринената кожа, изваяните гърди му бяха и чужди, и същевременно смайващо познати, сякаш изведнъж някакъв полузабравен сън бе станал реалност. Желанието му бе станало болезнено и той се изправи над нея, усети ръцете й, които обгърнаха кръста му, докато го притискаше към себе си. Лицето й беше в сянка и той не можеше да види изражението й, въпреки че очите й го подканваха.

Полуотворените й устни го примамваха и той страстно я целуна, почувствал отчаян безумен копнеж в мига, в който тя разтвори крака и тялото й се изви, готово да го приеме. Но когато той потъна в нея, видя как тя извърна глава настрани, освободила устните си от целувката му. Колкото и незначителен да беше този жест, Алексис го прие като отхвърляне.

— Обичам те, Луси — прошепна той. — Не ме отблъсквай. Погледни ме, скъпа. Обичаш ме поне малко, нали?

Усети как тялото й леко се стегна под неговото.

— Опитвам се да бъда такава, каквато ме искаш, Алексис. Имам предвид, добра съпруга. — Тя протегна ръка и го докосна по бузата. — Бих желала и ти да си щастлив като мен. Ще направя всичко, което поискаш.

Някъде дълбоко в душата си Алексис осъзнаваше, че няма право да моли за повече. Луси му предлагаше всичко, което трябваше да му даде, с единственото желание да го направи щастлив. Не беше нейна вината, че не го обича. Може би след време щеше да се влюби в него. Той ще предизвика любовта й. Ще я накара да разбере, че изпитва болезнена нужда не само от тялото й, а и от самата нея.

Сякаш усетила безпокойството му, Луси каза окуражаващо:

— Трябва само да ме попиташ, Алексис. Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да ти доставя удоволствие…

Отвън се чу мъжки глас, който пееше „Санта Лучия“. Алексис си помисли, че това е някой гондолиер, особено след като долови нежното плискане на водата, докосваща каменните стени на хотела „Лучия“, Луси! Сякаш на света не съществуваше нищо, никой, освен нея. Всяка фибра в тялото му трепереше, докато с върха на пръстите си тя галеше твърдите му мускулести бедра. Сякаш гърдите му се изпълниха с дискретното ухание на косите й, с предизвикателния, възбуждащ аромат на младото й тяло.

„Това тяло е създадено за любов“ — мислеше си той, докато все още беше върху нея. Кръвта пулсираше в главата, усещаше болезнени тръпки в слабините си. Това загадъчно, прелестно момиче беше негово, негова любов, негова съпруга, която искаше да му достави удоволствие. С едно леко движение той би могъл да докаже правата си над това тяло и да усети нечувано облекчение и удовлетворение. И все пак волята му ще надделее над силата на изгарящото го желание. Защото не за тялото й копнееше той, а за нея самата, за нейната душа, за нейната любов…

— О, Луси — извика той, като хапеше устните си и мислите, родени в агония, се изплъзнаха от устата му — само ако… само ако можеш… — Не, той няма да я моли за любовта й и затова думите „да ме обикнеш“ останаха неизречени. Той усещаше нейния учуден и озадачен поглед, докато го чакаше да довърши мисълта си. Тя не разбираше причината за неговото колебание. Поведението му й се струваше необикновено. Не бе предполагала, че е по-различен от останалите мъже, но сега се чудеше дали не го мъчи някакъв проблем — от опита, който имаше това не беше нещо необичайно.

— Само ако какво? — съчувствено попита тя и когато той не отговори, добави с намерение да му помогне.

— Нямам нищо против, ако ти искаш да го направиш по някакъв по-особен начин. На мен ми е все едно, наистина, Алексис.

Алексис затвори очи, сякаш по този начин можеше да не чува гласа на Луси. Той откъсна тялото си от нейното, изправи се и застана до леглото. Протегна ръка, за да вземе халата си, навлече го набързо, сякаш за да скрие от учудения поглед на Луси пълната си липса на желание. Луси седна в леглото, като го гледаше намръщено. Той беше наясно, че трябва да намери подходящи думи, за да й обясни реакцията си, но нямаше сили да го стори. Някак странно съчетала в себе си невинността с покварата, тя можеше по същия начин да му каже направо, че е една опитна уличница, която е свикнала със сексуалните отклонения на мъжете; че за нея любовният акт не означава нищо. За миг той беше толкова вбесен, че му се искаше да я удари и да я нарани, така както тя го бе наранила. Но когато проговори, гласът й бе смутен и объркан като на малко дете:

— Какво става, Алексис, моля те, кажи ми? Знам, че имаш какво да ми кажеш. Аз ли сгреших? Нещо нередно ли казах?

Гневът му отстъпи място на дълбоката болка, която се смеси с възобновената любов и нежност, докато се опитваше да запази самообладание, и то само защото Луси се бе опитала да му достави удоволствие, да го направи щастлив. Може би засега това беше достатъчно. Плътското му желание бе изчезнало и сега той жадуваше да се уедини в стаята си. Нямаше право да стои тук и да я съди. Знаеше истината за нея и я бе приел такава, каквато е. Луси не беше виновна, че сега тук, през неговия меден месец, бе излязло наяве грозното лице на истината, а той наивно се бе надявал, че любовта му е достатъчно силна, за да преодолее всякаква пречка.

Той взе ръката й, целуна я и с усилие се усмихна.

— Не се тревожи, Луси. Просто не бях усетил колко съм изморен. Късно е вече, сигурно и ти си изморена. Радвам се, че операта ти хареса. Пак ще отидем. А сега заспивай. Ще се видим на закуска.

Знаеше, че Луси го следи с поглед. С горчивина си мислеше, че тя е прекалено опитна, за да повярва на нелепите му извинения за умора. Но същевременно добре съзнаваше, че не можеше да се нагърби с предварително обречената на неуспех задача да й обясни своето поведение. Дори самият той не беше наясно с противоречивите си чувства. Той вече не копнееше да се люби с нея. Пламенното му желание се бе стопило. Но, уви, любовта остана. Ако се вслушаше в разума си, той би сметнал за безумие да се откаже от удоволствието, което му предлагаше неговата красива, млада съпруга, защото знаеше, че това е някакъв абсурден идеализъм и все пак той би изневерил на себе си, ако се бе поддал на плътското си желание. Любовта е лудост, защото през целия си живот той никога не бе искал някоя жена така, както желаеше нея. Той си бе представял, че много лесно би могъл да я научи как да изпита онази истинска страст, която се постига само от двама влюбени, чието единствено желание е да си доставят удоволствие един на друг. Независимо от опита си, неговата Луси не познаваше чувството, което той искаше да сподели с нея.

Когато най-сетне Алексис заспа, той сънуваше Луси гола в прегръдките му, устните й горяха от неговите целувки, а тялото й се извиваше от неутолима страст. Той виждаше как огънят, изгарящ тялото му, се отразява в искрящите й очи, чуваше страстните й вопли, чувстваше как двамата се сливат в едно миг преди момента на върховна наслада.

На сутринта той се почувства още по-самотен, защото, въпреки че трескавата му възбуда бе преминала, той осъзна, че Луси дори и не подозираше за съня му.

Луси обаче съвсем не беше безразлична към нежеланието на Алексис да сподели леглото й. „Несъмнено Мадам би сметнала това за провал — печално си мислеше тя. — Щом Алексис бяга от мен, значи вината е моя и трябва да положа още по-големи усилия, за да изглеждам по-привлекателна.“

Тя реши да облече за вечеря новата си рокля от магазина на Пол Поаре, която беше с дълбоко деколте и откриваше прелестните й рамене.

— Искам да поправиш малко роклята, Поли — нареди тя на прислужницата си. — Извади тази дантела, която прикрива деколтето и стегни още талията.

Поли се изчерви.

— Но, мис Люсиен, ще изглеждате много предизвикателна, сякаш всеки момент това, което е под роклята ще се покаже — протестираше тя, но се подчини на господарката си и когато Луси се облече за вечеря, Поли отвори широко очи.

— Господарят няма да може да свали очи от вас — изкикоти се тя. — Сега изглеждате още по-елегантна.

Алексис наистина не можеше да откъсне поглед от съпругата си. Мислеше си, че за него е и удоволствие, и мъка да я заведе на вечеря. Гордостта му от нейната способност да привлича мъжките погледи се смесваше с възобновеното му желание да се люби с нея. През целия ден тя непрекъснато го очароваше с детинското си въодушевление, с което се възхищаваше на всичко, което виждаше и на всеки малък подарък, който той й купуваше — картина от художествената галерия, букет теменужки, шал от шифон. Тя се държеше като послушна и любознателна ученичка, като поглъщаше неговите вещи обяснения за художници, архитекти, история, география.

— Ти знаеш всичко, нали, Алексис? — възкликна с възхищение тя.

Не, съвсем не всичко. Той не знаеше нищо за нея. И мига, в който се опита да говори за чувствата си, сякаш невидима стена се спусна между тях, тя стисна упорито устни, погледът й стана равнодушен и студен, поведението й — сдържано, а детинската й невинност бе изчезнала. Дали някога той щеше да успее да пробие тази защитна черупка? А може би там не бе останала ни искрица топлина, ни капчица любов? Той реши да не доближава леглото й, докато Луси не прояви открито поне малко привързаност към него. Нейните комплименти, благодарност и възхищение не можеха да го удовлетворят. Той знаеше, че те бяха съвсем безлични защото не идваха от сърцето й.

Безпокойството на Луси нарасна, когато вече третa вечер Алексис спеше сам. Тогава ненадейно й хрумна, че е била много глупава, щом не се е досетила за причината. Тя просто бе забравила, че е бременна в третия месец и че носи дете от друг мъж. Нищо чудно, че съпругът й не се възползва от правата си! Как не се бе сетила по-рано! От този момент нататък, тя не канеше повече Алексис да прекара нощта с нея, само подаваше ръка за традиционната целувка, преди да си легнат и след това викаше Поли да я съблече.

В края на първата седмица, Алексис реши, че една промяна би могла да уталожи нарастващата му болка. През деня той се чувстваше щастлив като гледаше лъчезарното лице на младата си съпруга и очевидното й възхищение от всичко, което той правеше за нея. Но нощите му съвсем не бяха такива, каквито той си бе представял и на сутринта се събуждаше тъжен, потиснат и объркан. Той страдаше още повече, защото съзнаваше, че има лек за раната му и той може да задоволи страстното си желание да притежава малкото предизвикателно тяло на Луси, стига само да промени решението си. Отново и отново си повтаряше, че иска прекалено много от живота, като се надява тя да го обича, дори като очаква, че тя е способна да се влюби; че принципът „всичко или нищо“ е недостижима цел. Дори не беше убеден, че политиката му на изчакване ще се увенчае с успех.

Имаше моменти, когато се питаше дали е напълно нормален, като позволява между него и страстното му желание да се изпречи далечната възможност, че мечтата му някога ще се осъществи. Разкъсван от терзания, ядосан на себе си, той си мислеше, че в крайна сметка Луси бе негова съпруга и той има право да се възползва от насладите, които тя му предлагаше. В такива мигове на съмнения, романтичният му недостижим идеал му се струваше напълно абсурден и вземаше категоричното решение да не прекарва нощта в болезнена самота. Но когато настъпваше момента да влезе в нейната стая, увереността му се изпаряваше и смущението издайнически рушеше неговата решителност. Той обръщаше гръб огорчен, със смесеното чувство на отчаяние и презрение към донкихотовската си романтичност. Съзнаваше, че постъпва глупаво, но това не му помагаше да разреши проблема си през нощта и той реши да запълни всеки един час, когато бяха будни, още повече, че Луси изглеждаше неуморима.

Заведе я до Рим, Сиена, Флоренция и най-накрая до езерата. И точно в един от големите хотели на брега на езерото Маджоре Алексис за пореден път се усъмни в здравия си разум, че бе позволил Луси да стане негова съпруга. Наближаваше края на април и времето изведнъж се стопли. Вечеряха на голямата тераса, когато Алексис забеляза, че от съседната маса един мъж на средна възраст бе вперил поглед в Луси. Той бе привикнал към възхитителните погледи на всеки мъж, който се намираше близо до Луси, но този тук беше съвсем различен — изпитателен и съсредоточен.

Той посочи към непознатия и попита Луси:

— Познаваш ли го?

Луси поклати отрицателно глава.

Алексис се чудеше дали не го лъже. Възможно ли е този човек да е свързан с миналото й — вероятно някой, който си спомняше за нея, но когото тя е забравила между многото други? Тази мисъл прободе като с нож сърцето му. Беше се заклел пред себе си никога да не мисли за онези ужасни години от нейния живот; никога да не ги споменава при никакви обстоятелства. И все пак, докато гледаше големите невинни очи на Луси, той вече се съмняваше в нея.

— Погледни го пак — остро каза той. — Може би си го забравила?

Без да подозира за страховете на Алексис, тя се обърна и погледна към непознатия. Той сякаш това и чакаше, стана от стола си, каза нещо набързо на събеседника си и се приближи към масата на Алексис.

— Простете, сър, че се натрапвам по този не особено възпитан начин. Ще ви се стори ли много нахално, ако ви попитам за името?

Мъжът беше среден на ръст, с руса коса и сини очи. Имаше малка козя брадичка, която прикриваше женствената му долна челюст. Италианският му имаше доста силен акцент и Алексис веднага отгатна, че е англичанин.

Той стана и се поклони сдържано.

— Надявам се наистина да имате причина за любопитството си, сър — рече той на английски. — Казвам се Земски, граф Земски.

Настъпи неловко мълчание, докато непознатият явно се колебаеше дали да не се върне на масата си. Той погледна към Луси и сякаш това го накара да вземе окончателно решение.

— Съпругата ви, сър… Казвам се Рупърт Рошфорд — рече той смутено — и може да ви се стори доста дръзко от моя страна, но съпругата ви толкова много прилича на снаха ми, че си помислих да не би да има някаква родствена връзка…

Алексис усети как напрежението му се стопява. На лицето му се появи усмивка и с облекчение той каза:

— Моля ви седнете, сър, и ми разрешете да ви представя жена си, Люсиен. Вие вероятно сте един от чичовците й. Майка й се казва Уилоу, лейди Рошфорд.

— Знаех си, че има някаква връзка — възкликна Рупърт Рошфорд, усмихна се на Луси и седна до нея. — Но съм все още малко объркан, защото не знаех, че снаха ми има толкова голяма дъщеря. Мислех си, че е на около девет години.

Алексис повика сервитьора и поръча бутилка шампанско. Докато го чакаха да дойде, той обясни, че Луси е изчезналото дете на лейди Рошфорд. Осведоми Рупърт и за смъртта на Роуел Рошфорд.

— Пътувам много, защото този начин на живот ми доставя удоволствие — каза Рупърт, — но понякога писмата идват с месеци закъснение при мен. Затова и не знаех нищо нито за Люсиен, нито за брат си.

Той се обърна към Луси и се усмихна.

— Вие сте толкова красива, колкото беше майка ви на вашите години — рече той. — И също тъй пленителна. Бих искал наистина да скърбя за смъртта на брат си, но той и аз нямахме нищо общо и честно казано, скъпа моя, никога не сме се обичали. Напуснах Рошфорд преди девет години, както може би знаете, и оттогава не съм стъпвал там. Сега, след като Роуел е мъртъв, вероятно ще дойда да видя семейството.

Докато Луси и чичо й разговаряха за семейство Рошфорд, Алексис изучаваше с поглед неочаквано появилия се роднина. Инстинктът му подсказваше, че Рупърт Рошфорд е съвсем различен от брат си Тобаяс. Маниерите му бяха прекалено деликатни и женствени, което в началото доста озадачи Алексис; сетне, когато предложи на Рупърт да покани приятеля си на тяхната маса, Алексис изведнъж усети разликата. В гласа на Рупърт се долавяха нотки на силно собственическо чувство, когато представи приятеля си:

— Граф Максимилиян фон Круге!

За десет минути Алексис разбра, че от седем години двамата мъже са близки приятели, пътуват из Европа, колекционират редки книги и от време на време живеят заедно в дома си в Брюксел.

Максимилиян фон Круге беше физически пълна противоположност на Рупърт — висок, тъмнокос и изключително самоуверен. Очевидно той играеше доминиращата роля в техните отношения и Рупърт се отнасяше към по-възрастния си приятел с подчертано уважение и привързаност.

Алексис прояви интерес към произхода на фон Круге. Майка му била французойка, а баща му — наполовина германец, наполовина австроунгарец.

— Всъщност бих могъл да се представя като европеец — каза той на Алексис. — За щастие, не се интересувам от политика и лоялността ми е някак си разпределена.

Луси се изненада от готовността на Алексис, с която той прие поканата да погостува на тази необичайна двойка, когато има възможност да отиде до Белгия.

Разговорът им продължи още час, през който Луси подробно осведоми Рупърт за новините в семейството, а Алексис и граф фон Круге си поговориха на унгарски.

Когато Луси и Алексис се озоваха сами в спалнята си, тя каза:

— Чичо Рупърт ми хареса, но намирам приятеля му за малко странен. — Тя премълча впечатлението си, че граф фон Круге бе първият мъж, който бе останал безучастен към нейния чар.

Алексис седна в креслото, а Луси се настани пред тоалетката и започна да маха фибите от косата си.

— Тъй като вече си омъжена, не е зле да узнаеш повече за тези неща — започна той с намерението да й обясни проблема за хомосексуализма. Но преди да продължи, Луси го прекъсна:

— Знам, че има такива хора, Алексис. Мадам Лу-Лу ни е казвала, че съществуват и такива мъже, но, разбира се, те не са идвали в Le Ciel Rouge.

— Извинявай — промърмори той — забравих, че…

С мрачен поглед Алексис стана от креслото.

— Добре, Луси, по принцип не желая да има тайни помежду ни, но същевременно…

Нещастен, той изведнъж млъкна.

Луси остави четката си за коса, прекоси стаята и застана пред него, с ръце зад гърба си като разкайваща се ученичка.

— Напълно те разбирам — продума тя. — Обещах на мама никога да не говоря за онези дни и просто без да искам ми се изплъзна… Дано не съм те засегнала много, Алексис.

„Засегнала! — мислеше си Алексис. — Дали има предвид миналото си или само това, че говори за него? Колко лесно и просто би било всичко, ако не съществуваха онези нейни кошмарни години.“ Той се опитваше да ги забрави, а за детето, което тя носеше, той дори не се сещаше. Като гледаше тънката й талия и плоския й корем, струваше му се невъзможно да е бременна.

Успя някак си да й се усмихне, след това й каза да извика Поли, за да й оправи леглото и като се извини, бързо се оттегли в спалнята си. Застанал до прозореца на стаята си, загледан във вълшебната лунна светлина, огряваща повърхността на езерото, Алексис закри лице с ръцете си и простена:

— О, Боже, какво правя аз? Какво направих, Господи? Защо я обичам толкова?

Най-трудно понасяше факта, че тя въобще не се досещаше за чувствата му. „Дано не съм те засегнала.“ — бе казала тя, вперила в него големите си невинни очи, докато сърцето и душата му, изтерзани се мятаха в луда агония.

„Зелените очи са ревниви — го бе подразнила веднъж Робърта. — Много бих искала да ме ревнуваш поне малко, любов моя.“ Тогава това чувство му бе чуждо, но сега… сега той наистина ревнуваше. Ревнуваше от всеки мъж, който познаваше съвършеното малко тяло на Луси, и най-вече ревнуваше мъжа, чието дете тя носеше.

Алексис стигна до заключението, че още на следващия ден трябва да я заведе вкъщи. Това беше пародия на меден месец. Щеше да му бъде по-леко в Лондон, където работата ще отвлече вниманието му от тези мъчителни мисли. Може би след като се роди детето, той ще се опита да установи истинска връзка със съпругата си, но засега за двамата би било по-добре, ако той забрави думата „любов“. Да живееш с Луси бе все едно да живееш с неразглезено дете — но дете с прелестно и прелъстително тяло на жена.

Той излезе на терасата и опря глава в студената каменна колона на парапета. Той страдаше, тормозеше се от ада, който сам си бе създал. Затвори очи, за да не вижда студената жестока красота на луната.