Клер Лоримър
Дивото цвете (24)

Глава двадесет и трета
Септември — декември 1916 година

— Бабо, Зандра не иска да играе с мен!

Уилоу погледна към нещастното личице на Тео и нежно погали русите й къдрици. Това дете така приличаше на Луси, сякаш самата тя сега изживяваше детството си в Рошфорд.

— Може би Зандра иска да върши по-важни неща! — утеши я Уилоу. Но четиригодишното хлапе поклати глава.

Уилоу хвана Тео за ръчичка и я покани заедно да отидат при Зандра.

Дъщерята на Доди седеше самичка под голямата липа на моравата. Бе обгърнала с ръце свитите си крака с поглед, вперен в синьото небе.

— Какво правиш тук самичка, скъпа моя? — попита Уилоу.

Зандра сложи ръка на устните си.

— Моля те, не ми говори, лельо Уилоу! — каза тя сериозно. — Нали виждаш, слушам.

— Мога ли да попитам какво слушаш? — попита Уилоу, прикривайки усмивката си.

— Слушам да чуя като ме повикат — отвърна й Зандра. Малкото й личице се намръщи. — Бедата е в това, че може би съм изпуснала момента. Бях забравила да слушам цяло лято и внезапно си спомних. Смяташ ли, че съм закъсняла?

Уилоу бе привикнала към тези загадъчни разговори със Зандра. След като гушна Тео в скута си, тя седна на плетения шезлонг и се извърна към детето, което я следеше с напрегнато изражение.

— Би ли започнала от самото начало, Зандра? — попита тя. — Тогава ще мога да изкажа някакво мнение.

Зандра не само обожаваше своята леля, но усещаше, че Уилоу я разбира по-добре от нейната мама. Напоследък Доди съвсем естествено бе изцяло погълната от бебето си, Дейми, в резултат на което Зандра бе избрала Уилоу за човек, комуто да довери многобройните си детски проблеми. Уилоу никога не й се смееше и не считаше идеите и мислите й за глупави, така че Зандра й се доверяваше.

Тя пое дълбоко дъх.

— Леля Луси не е имала гувернантка, когато е била на моята възраст — каза тя отривисто с кресливото си гласче. — Тя е била в манастир и са я учили монахини. Леля Луси ми каза, че монахините не се женят за обикновени хора, защото се омъжват за Исус Христос. Той може да си избере колкото си иска невести и те всичките носят едни и същи дрехи и воали, за да знаят хората, че са специални.

— В основни линии е така, Зандра — съгласи се Уилоу, когато детето млъкна.

— Е, добре. Аз попитах леля Луси как монахините узнават, че Исус иска да се ожени за тях, защото той не се появява да им иска ръката. И леля Луси ми каза, че монахините чуват гласове, които ги призовават да се посветят на Бога.

— И какво общо има всичко това с теб, Зандра? — запита Уилоу.

Детето се наклони напред, облегна лакти на колене и подпря с ръце брадичката си. Сетне отвърна:

— На рождения си ден помолих Бог в молитвите си, преди да си легна, да ме превърне в момче, за да стана като Оливър и Марк и да бъда пилот на самолет. Но Той нищо не направи и Пейшънс каза, че той вероятно иска да бъда момиче по своя си особена причина. Мислих върху това и реших, че може би Той иска да се ожени за мен и аз да стана монахиня. Ето затова се вслушвам. Но Тео и близнаците говорят непрекъснато. Пейшънс ми казва да ида да си измия ръцете, а леля Стела иска да чуе какъв ми е дневният режим. Никой, изглежда, не разбира, че може да не чуя точно когато ме викат.

Уилоу внимаваше да не покаже колко й е смешно. С глас, сериозен като гласа на Зандра, тя каза:

— Мисля, че на твое място не бих се притеснявала толкова много. Ти си прекалено малка за когото и да било и смятам, че няма да чуеш тези гласове, преди да пораснеш. Освен това бъди сигурна, че Исус знае дали го чуваш, или не. Той би изчакал, когато никой не ти говори.

Лицето на Зандра просветна.

— Не се бях сетила за това! — призна тя. Но почти веднага лицето й отново помръкна.

— Може би те тревожи нещо друго? — нежно попита Уилоу.

— Бебетата Лимбо! — бавно изрече тя.

— Кои са те? — запита Уилоу с истинско любопитство.

— Леля Луси спомена, че монахините казвали, че всички бебета, които умират преди да са кръстени, ги изпращат на едно място, наречено Лимбо. Това е къща, която се намира между небето и земята. И колкото и да плачат бебетата, те не могат да стигнат до небето, освен ако някой тук, на земята, не каже трите свети имена — „Исус, Мария, Йосиф“. Всеки път, когато някой ги каже, едно от бебетата може да се измъкне от онова ужасно място и да отиде на небето. Леля Луси каза, че тя не вярва на това, но понякога се чудя дали не трябва да казвам „Исус, Мария, Йосиф“ по-често, за всеки случай! Пресметнах, че ако ги изговарям много бързо, ще мога да ги казвам от пет до осем пъти в минута. Колко много бебета бих могла да спася, ако опитам.

— О, Зандра, съгласна съм напълно с леля Луси. Бог е добър и мил. Никога не би наказал невинни бебета по такъв жесток начин. Така че няма никаква нужда да си напрягаш главичката за това. Просто си казвай молитвите всяка вечер и това е достатъчно.

Лъчезарна усмивка смени угриженото изражение на личицето й. Сега, след като страховете й се разсеяха, тя скочи на крака и хвана ръчичката на Тео. Съвсем несъзнателно тя абсолютно точно имитираше говора на Пейшънс:

— Хайде, скъпа Тео, сега ще играя с теб, ако си добро момиче. На какво ще играем? На криеница?

Двете момиченца се затичаха, хванати за ръце, а Уилоу ги гледаше и замислено се усмихваше. Макар че детето на Луси бе определено по-красивото от двете, личността на Зандра привличаше вниманието на всички; Стела и Джеймс обявиха, че по интелигентност тя далеч превъзхожда връстниците си. А бързият й ум бе съпроводен с живо въображение. Всичко това, заедно с нейната екстровертна натура и забележителна способност да имитира, гарантираше на Зандра бъдеще, което в никакъв случай не можеше да бъде посредствено. Тя бе любвеобилно и извънредно емоционално дете и понякога пристъпите й от мрачно настроение предизвикваха вълнение в детската стая. Но Стела смяташе, че тези страстни изблици са резултат главно от фрустрация. Умът й се развиваше по-бързо, отколкото бе характерно за възрастта й, затова на моменти тя бе емоционално неуравновесена. Но по принцип бе засмяно, щастливо дете и нейното любопитство не знаеше граници.

Тео бе почти антипод на Зандра — спокойно, тихо момиченце, което без съмнение бързо се приспособяваше. Тя бе привикнала към живота в Рошфорд без никакви сътресения и, изглежда, майка й изобщо не й липсваше. Алексис идва два пъти да я види, след като получиха вест от Силви, че Луси възнамерява да остане във Франция. Когато Алексис й каза, че мама се грижи за ранени войници в друга страна, наречена Франция, Тео нямаше разтревожен вид. Тя имаше компанията на Стелините близнаци, леля Мередит се грижеше за нея, Зандра играеше с нея, когато имаше нужда от специално внимание, така че малкият свят на Тео се въртеше гладко и щастливо.

Усмивката на Уилоу се стопи, когато тя се замисли за необикновеното заминаване на Луси за Франция. Макар че Алексис се опитваше да омаловажи случилото се и от лоялност не каза лоша дума за прибързаната постъпка на жена си, Уилоу бе видяла загриженост в очите му и бе забелязала бръчки на напрежение около устата му, когато се осведомяваше дали не са получили някаква нова вест.

— Вероятно ти липсва ужасно — съвсем сам си в Лондон, Алексис — отбеляза Доди не много на място.

— Е, разбира се, че ми липсва — отвърна спокойно Алексис. — Но както знаеш, Доди, аз съм много зает през цялата част от времето, така че се прибирам само за да ям и да спя. Луси трябва често да се е отегчавала с мен. Напълно разбирам потребността й да върши нещо, да бъде полезна в тази война.

Уилоу не се съмняваше, че бракът им не беше от най-сполучливите и че само някакъв разрив между двамата я бе накарал да замине, без дори да се обади на нея. През тази година, след като Тео бе изчезнала, тя и Луси се бяха сближили много. Странно беше, мислеше си тя, че за известен период от време Джейн бе тази, която най-силно се нуждаеше от нея като майка, като доверено лице. Но изведнъж Джейн бе станала затворена, непроницаема и винаги държеше Уилоу на дистанция, ако в разговора се появяха нотки на интимност. Сега тя не разбираше Джейн. Преди Оливър и двете момчета да постъпят в Кралските военновъздушни сили, те бяха прекарвали толкова весело и щастливо заедно в Рошфорд. Уилоу си мислеше, че Джейн чувства болезнено липсата на момчетата и вероятно се дразни от факта, че не е могла да замине на война с тях.

За щастие през цялото време момичето бе заето с работата си на сестра доброволка в отделенията. Старшата сестра каза на Уилоу, че Джейн е родена за сестра и че е една от най-всеотдайните й помощнички.

Къщата на имението Рошфорд, която сега се бе превърнала в болница за възстановяване, в буквалния смисъл се пукаше по шевовете. Тоби казваше, че ако са сигурни, че войната ще продължи, би трябвало да обсъдят дали да не построят разширение на къщата за прислугата в края на алеята и семейството да се премести там, така че техните стаи да бъдат използвани от сестри и пациенти. Изглежда, нямаше край потокът от войници, нуждаещи се от място, където да се възстановят. Битките при река Сома, които не стихваха от юли насам, продължи и през септември, без да им се вижда краят. В средата на септември осемнадесет огромни стоманени чудовища, наречени „танкове“, бяха използвани от британците, които се опитваха да изтръгнат решителна победа. Но, както бе принуден Алексис да обясни на Уилоу и Тоби при последното си посещение, нe бяха достатъчни, въпреки че имаха оръдия, които можеха да стрелят на всички страни, и четири картечници, стрелящи едновременно от купола.

Четиридесет и девет от тези нови машини са били хвърлени в боя, им каза той. Но всяка тежала 28 тона и много от тях са затънали по пътя към бойното поле, а други са се изпочупили.

— Ние ще ги използваме отново, не се съмнявайте — предрече той.

Но междувременно битките на река Сома продължаваха. Съпругът на Вайълет Бил, бе взет за военнопленник и сега семейството чакаше новини от него, а също и от Оливър. Те бяха получили една картичка от Оливър, в която им пишеше, че скоро ще го местят.

В Лондон хората тръпнеха от ужас след нападението на четиринадесетте цепелина, извършено на 26 септември, когато те пуснаха бомби над южната част на столицата. Имаше четиридесет жертви. Независимо че Лондон бе вече по-добре защитен — имаше достатъчно прожектори и оръдия, които бяха в състояние да улучат мародерстващите цепелини и да ги запалят, — нападенията бяха ужасяващи и показаха колко близко е войната, която се водеше далече от британската земя.

В началото на октомври до Рошфорд достигна новината за смъртта при река Сома на Фран Уотсън, лакеят, и на един от младите градинари. Вайълет бе достатъчно умна, за да престане да съжалява, че нейният Бил е взет като пленник. „Той вече не е на огневата линия“, каза тя на Уилоу, която почувства съвсем същото облекчение във връзка с Оливър. Тя не бе толкова спокойна за Марк, който макар че никога нямаше да кара самолет отново, нямаше да бъде вече пълноценен. Да загубиш крак на 20 години беше страхотна трагедия и Уилоу не се утеши кой знае колко, узнавайки, че Луси и Силви се грижат за него.

Хенри все още летеше. Той бе написал две дълги, весели писма от Средния изток, където служеше под командването на генерал Алънби. В едното от тях той пишеше за „един изключителен английски офицер, чието име е Лорънс“. Този офицер от разузнаването бил организирал и създал Арабското бюро.

„Според слуховете този човек има удивително влияние сред арабите, писа Хенри, и ги е подтикнал да се разбунтуват срещу турците. Неговите подвизи ми напомнят за скъпия чичо Пелам. Още ли работи над своето Алено огнивче?“

— Е, на сър Джон и лейди Барат им остават още двама сина, каза тъжно Уилоу на Тоби, когато през декември пристигна телеграма в Гленфийлд Хол, в която се съобщаваше за смъртта на Хауърд при Вердион. Бил убит от снайперист, когато носел бързи депеши на френския командващ в областта — тъжен удар на съдбата, като се има предвид, че неговият полк е бил разположен с Четвърта армия много по̀ на север, при Брей на река Сома.

Като се боеше, че това може да направи още по-силна болката от тежката загуба, тя не им каза за второто писмо, което бе получила от пленническия лагер „някъде в Германия“ от Оливър. Първото писмо бе дошло от временен лагер, където той бе стоял само шест седмици. То бе кратко, очевидно бе писано набързо с цел да я успокои, че с него всичко е наред. Но второто съдържаше много повече информация. Той не само бе добре, но бе и доволен от условията си на живот. Това я изпълни с радост. Прииска й се да позвъни на всички приятели и да им съобщи хубавата новина.

„Надявам се, че вече сте получили последното ми писмо и знаете, че бях съвсем леко ранен, когато ме свалиха“, бе написал той. Писмото явно бе цензурирано. „Сега сме в една бивша казарма и никак не ни е зле. Играем тенис и на топка, и освен това уча фехтовка. Нашият командир прави всичко, което е по силите му, за да ни осигури различни занимания и последното нововъведение са часовете по чужди езици. Аз се записах за испански и немски.

Храната не е много лоша, благодарение на колетите, които момчетата получават чрез Червения кръст. Хубаво нещо са тези колети. Надявам се скоро и аз да получа колет от къщи. Храната се разпределя в стола и аз засега съм длъжник. Помещенията ни са доста удобни. Успяхме да домъкнем едно старо пиано, което един от санитарите откри в един склад над спалното, така че се забавляваме. Възнамеряваме да си направим коледен концерт, освен ако не ни преместят. Пази, Боже! Очаквам с нетърпение този концерт. Някои момчета имат наистина хубави гласове и ще ни бъде интересно, дори и да не е много професионално.

За момичетата може би ще бъде интересно да научат, че едно бездомно куче се настани в нашата стая. Нарекохме го «Кайзер». Той върви след нас навсякъде и ние го дресирахме да маха с опашка, когато види униформа цвят каки.

Позволяват ни да ходим на разходка, ако дадем дума да не бягаме. Миналата седмица пазачите ни отведоха на разходка в провинцията и вероятно сме извървяли десетина мили този ден. Приятно ни беше да излезем навън. Времето е досущ като английското лято и това ме кара да мисля за всички вас у дома…

Германците се отнасят с нас много добре и ние можем съвсем свободно да се движим из града, при условие че имаме карта, на която е записано, че обещаваме да не бягаме. Koгато се приберем, връщаме картата.“

Цял месец измина, откакто Оливър написа това писмо. Много неща се случиха оттогава, за които той нямаше намерение да пише на майка си. Всъщност той възнамеряваше да бяга. Имаше само двама души, които знаеха това — приятелят на Оливър, един офицер на име Уил Бътлър, с когото спеше в една стая, и неговият ординарец, Албърт Фостър.

Фостър бе доволен от възможността да стане ординарец на Оливър. Животът в намиращия се надалеч лагер за пленени войници бе непоносимо тежък. Към тях се отнасяха като към животни. Спяха на слама и бяха потънали във въшки и дървеници. За разлика от офицерите, те не получаваха колети с храна от къщи и бяха принудени да ядат само мизерните дажби, които немците им отпускаха — черен хляб, водниста супа, ерзац кафе и вълнуваща порция месо веднъж седмично. Повечето мъже просто гладуваха. Въпреки това ги караха да работят по 10 часа на ден и ги биеха за най-дребното неподчинение, например, ако пропуснат да козируват на немски офицер. Убиха един човек с щик заради това, че случайно е счупил стъкло на прозорец.

Наказанието можеше да бъде часове наред да стои завързан за един стълб във вътрешния двор. Веднъж немците пуснаха куче, което нападна човек, вързан по такъв начин.

Оливър и другарят му по стая, Уил, бяха шокирани от разказите на Фостър. Оливър обеща да съобщи за всичко това на командващия. Но той знаеше много добре фактите и бе изпратил доклад в Червения кръст — до този момент без резултат.

Именно по време на един от тези разговори Фостър разказа за работещите в замъка Грюнхюгел. Разположен между Крефелд и Дюселдорф, на около две мили от лагера, старият замък е бил зает от немците, след като собственикът му, някой си барон Ванзип, по народност белгиец, го напуснал в началото на войната. Пленниците британци трябвало да го преустроят в болница — баронът, ръководен от патриотични подбуди, бил положил огромни усилия, за да разруши всичко вътре, преди да замине.

Долу, в едно от мазетата, пленниците открили нещо, което отначало взели за огромен парашут. Но един по-начетен германец от охраната им казал, че това е luftschift и като проверили думата в речника разбрали, че е балон, който се пълни с газ. Знаейки че Оливър се интересува от летене, Фостър му го описа.

Тази нощ Оливър и Уил стояха будни до ранните часове на другия ден и обсъждаха възможността да използват балона, за да избягат. Крефелд бе само на двадесет и шест мили от холандската граница. Ако има попътен вятър, биха могли да се доберат до неутрална територия, съгласи се Оливър, но те не знаеха в какво състояние е балонът. Може би баронът го бе хвърлил в мазето преди години, защото тъканта се е разнищила и е станал неизползваем. Къде биха могли да намерят газ, за да надуят балона, ако той е използваем? Има ли кош, който да закачат за балона? Как биха могли да прекосят вражеската територия, без да бъдат видяни и следователно свалени с оръдия или с аероплани? Оливър сподели плана си с Фостър. Ординарецът, мъж на средна възраст, не отхвърли идеята — нещо повече — прие я с ентусиазъм. Оливър можеше да вземе пропуск, който да му позволи да излиза от лагера, предложи Фостър. Той и лейтенант Бътлър могат да отидат до замъка и да огледат балона. Нямаше да бъде лесно, тъй като работниците живееха там, а за тях отговаряше немската охрана, но при малко късмет Оливър можеше да установи пряк контакт с томитата и да набере доброволци. Ще трябва да открият някой, който знае как се снабдява с газ замъкът. Доколкото Фостър си спомняме по времето, когато той работеше в замъка, нямаше ток, а газови печки в спалните и старовремски газени лампи, закачени по таваните.

Първоначално бягството им се струваше налудничава идея, но постепенно започна да изглежда не толкова абсурдно. Те започнаха да вярват, че съществува действителна възможност да избягат. Но преди всичко трябваше да проверят в какво състояние е балонът.

Два дни по-късно група от шестима британски офицери, между които Оливър и Уил, отидоха да разгледат „забележителностите“ в замъка Грюнхюгел. На немеца, който беше комендант на лагера им, казаха, че се интересуват изключително много от архитектура и че великолепният немски замък е чудесен пример от периода, който изучавали в техния курс.

Тъй като замъкът беше преустроен в болница, която не представляваше военен интерес, комендантът не възрази на тази донякъде необичайна молба и тъй като младият английски лорд до този момент се държеше безупречно, той нямаше нищо против да удовлетвори желанието му.

Замъкът Грюнхюгел бе внушителна сграда в стил барок от началото на 18-ти век, разположена на няколко мили от Крефелд на един полегат зелен склон, покрит с борова гора. Барон Ванзин бе обичал своя дом прекалено много, за да разруши каменния градеж отвън, но отвътре всичко бе съсипано. Както спомена Фостър, френски и британски войници правеха нови гипсови замазки на стените, слагаха нови стъкла на прозорците и разчистваха купищата боклуци и парчетии, разпилени навсякъде.

Времето беше ужасно студено, а острият ноемврийски вятър връхлиташе през счупените прозорци, свиреше през високите сводове на каменните коридори, вдигайки вихрушки прах по големите плочи на пода. Оливър се ужаси, като видя състоянието на хората — мръсните им дрехи, изпокъсани и съвсем неподходящи за такъв студ, лицата им — сгърчени от студ и изпити от изнурителната работа и оскъдната храна. Въпреки това те отдадоха чест и се усмихнаха дружелюбно, докато Оливър и другарите му офицери минаваха, а едно бузесто австралийче, като огледа закръгления Кайзер, който доволно махаше опашка, предупреди Оливър да го наглежда, да не би кученцето, каквото е доверчиво, да свърши в готварската тенджера.

Пазачът немец бе доволен, че може да ги остави да влязат в мазето сами, докато той си побъбри с колегите си, които пазеха войниците. Там, близо до винарската изба, все още недокоснат лежеше балонът, който Фостър бе описал така подробно.

— Мислиш ли, че е наред, Рошфорд? — попита Уил, докато Оливър попипа тънката коприна през въжетата най-отгоре.

Оливър се усмихна с горчивина.

— Работата е там, Уил, че аз не знам толкова много за летенето с балони. Зет ми ме води два пъти в Рейнлаг и ми каза как се управляват, но в действителност никога не съм летял с балон!

Другарите му реагираха с насмешливо сумтене, но Оливър не беше загубил кураж.

— Не е Бог знае колко сложно — не е като да летиш с аероплан — каза им той. — Цялата работа е в това, да се напълни с газ, който поради това, че е по-лек от въздуха, се издига нагоре. Разбира се, след време газът изтича и балонът се приземява и при положение, че мястото за кацане се случи хубаво и меко, няма много да си изпотрошиш кокалите.

Гръмогласен смях последва тази шега, но Оливър продължи да изследва балона. Когато другите се заизкачваха нагоре, той каза на Уил:

— Има няколко дупки, които трябва да бъдат закърпени, но всичко останало изглежда наред. Бих казал, че е доста нов, или най-малкото баронът не го е ползвал много. Можем да вземем малко зелена коприна от офицера, завеждащ медицинската част, и да направим водонепромокаеми кръпки. Основният ни проблем ще бъде газът.

Уил се ухили.

— Остави това на мен — каза той. — Ще попитам пазачите немци дали мога да произнеса пред томитата малка въодушевяваща реч, а ти не искам да ме прекъсваш.

В замяна на пакет английски цигари пазачите с готовност се съгласиха да дадат на хората петминутна почивка, докато офицерът им говори. Уил обърна лице, което не изразяваше нищо, към редицата любопитни лица:

— Зная, момчета, че всички вие искате да дадете всичко от себе си, за да могат вашите офицери да се гордеят с вас. Като се има предвид живота, който водите в наистина чудесния пленнически лагер, който тези, които са ви пленили, са ви осигурили, вие ще разберете моята мисъл, че би било редно да им се отблагодарите за това, че са ви осигурили подслон, храна и работа.

Сарказмът му не остана неразбран и усмивки започнаха да се появяват по лицата на мъжете. Те се наклониха напред и зачакаха с интерес продължението:

— Мнозина от вас, зная, са изучили различни професии, преди да станат войници, и аз бих желал всеки един от вас да стане и да ми каже какво е работил преди войната. Кой знае, един ден — може би съвсем скоро — аз или друг някой ваш офицер може да има нужда от вашия труд, който сега дарявате на немския народ.

Един по един всички станаха, както ги бяха помолили, и обявиха мирновременната си професия. Двама бяха работници във ферма, един — докер, друг — водопроводчик; имаше един австралиец — зидар, и както Уил се беше надявал — специалист по газови инсталации.

Сега Оливър разбра причината за речта на Уил. Той запомни името на специалиста по газовите инсталации и отиде при пазача немец.

— Този войник, с русите коси и гърбавия нос — каза той — е от родното ми село. Разрешавате ли да разговарям с него? — Той извади небрежно още една кутия цигари, която пазачът прибра в джоба си и кимна.

За най-голямо учудване на томито, Оливър отиде при него и приятелски го потупа по раменете.

— Каква среща, Робъртс — каза той усмихнат. — Как е семейството? Ела насам да си поприказваме.

Като се отделиха от групата, Оливър сниши гласа си.

— Казваш, че си специалист по газови инсталации, Робъртс. Имам нужда от човек като теб, за да избягам. Искаш ли да ми помогнеш?

— Стига да мога, сър — с готовност отвърна човекът.

По най-бързия начин Оливър разказа своята идея. Отначало войникът изглеждаше разколебан.

— До замъка не стига газ. Всички тръби са били взривени. Моята задача е да ги възстановя — затова съм включен в тази група.

— Но някога трябва да е имало газопровод — упорстваше Оливър. — Знаеш ли къде е той, Робъртс? Ще имам нужда от доста голямо количество, иначе ще ми трябва прекалено много време да надуя балона.

Робъртс разкриви в усмивка мърлявото си лице.

— Ще има достатъчно налягане, ако го свържем с газопровода. Знам къде е спирателният кран. Мога да кажа на фрица, че трябва да проверя дали има газ. Не съм сигурен дали не са я прекъснали долу в града. Макар че, едва ли. Но дори да успея да направя това, сър, до мястото на излитане на балона трябва да има тръби.

— Да, естествено! — съгласи се Оливър. — Някакви предложения?

Робъртс се почеса по главата.

— Необходима е според мен тръба с диаметър 6 инча — каза той с вид на познавач. — На какво разстояние го искате, сър?

Оливър бе забелязал голям участък с избуяла трева, но без дървета, който вероятно е бил преди морава. Въпреки че е било оградено с гора от три страни и със замъка — от четвърта, това място бе повече от достатъчно за неговата цел. Но в същото време той осъзнаваше колко е трудно да се прокарат тръбите за газ през затревената местност пред очите на немците.

— Мисля си дали тези улуци от ковано желязо няма да свършат работа — каза Робъртс повече на себе си, отколкото на Оливър. — Няма начин да ги скрием, разбира се. Може да ги разхлабвам, когато пазачите не гледат. Големи глупаци са. Ще се преструваме, че трябва да ги стегнем. И когато вие сте готов, ще ги вдигнем и ще ги съединим, както му е редът.

— Ще трябва да действаме нощем — вметна Оливър. — Не бих прекосил немска територия през деня. Е, момчета, дали не можете да ми помогнете през нощта?

Робъртс направи гримаса.

— Едва ли, сър. Държат ни заключени. Разбира се, ако на пазачите се даде някаква бутилка — само колкото да ги гипсира. Но как да намерим алкохол, сър?

— Това не е проблем — каза Оливър бързо. — Офицерите могат да купуват каквото си искат в града. Мога да се заема с този проблем.

— Тогава може и да стане — каза Робъртс с широка усмивка. — Ще положа всички усилия, сър, ако решите да бягате. Момчетата ще ви помогнат, ако могат. Не бихме се отказали от шанса да натрием носа на фрицовете. Гадни копелета са те, сър, извинете за израза. Едва не пребиха един от нашите миналата седмица!

Той се изплю на пода с такава злоба, че Оливър се почуди, но после си спомни разказите на Фостър.

— Някой от вас може ли да кърпи? Има две дупки на балона, които трябва да се зашият, а аз не съм сигурен дали ще мога отново да дойда тук. Имам нужда и от някаква кошница. Предишният собственик може и да е имал, но тя е била загубена — огледах наоколо и не я намерих.

— Няма проблем, сър, на тавана има няколко коша за пране. Говорихме си, че можем да ги използваме за огрев. Ще накарам някои от момчетата да ги огледат и да кажат дали стават.

Възбудата на Оливър започна да затихва, щом той внезапно осъзна опасностите, които този лудешки план криеше.Той не се страхуваше за себе си в случай, че ги заловят. Това не бе изключено. Ала той не желаеше тези мъже да страдат. Както изглеждаше, и така положението им никак не бе розово. Но Робъртс разсея опасенията му.

— Можем да се заключим отвътре след като вие тръгнете, сър, Джо е ключар и може да направи втори ключ без проблем. И тогава ние няма да сме виновни, че вие, офицерите, сте офейкали през нощта. Не се безпокойте, ама хич, за нас.

Но Оливър продължаваше да се тревожи и след като всички се върнаха в лагера и седнаха да пийнат в стола, обсъждайки неговия план за бягство. Дали Бътлър щеше да пренебрегне като маловажна загрижеността на Оливър за войничетата, които и бездруго щяха да бъдат въвлечени.

— Зарежи това, Рошфорд. Те сами решават и, както изглежда, се радват на всяка възможност да дадат урок на швабите. Робъртс ми се струва разумно момче и щом той казва, че може да бъде направено, ще му се доверя.

Оливър въздъхна.

— Но аз дори не им предлагам възможност да се измъкнат и те — каза той. — Не ми се струва справедливо, Уил, аз да избягам, а клетите хора да останат.

— Не можеш ли да вземеш някой от тях? — попита един от другите офицери. — Можете да теглите жребий — който спечели — тръгва.

Оливър прехапа устни.

— Ще трябва да проверя дали балонът може да издържи тежестта на двама — каза той със съмнение в гласа. — Бедата е в това, че не познавам Бог знае колко техническата страна. Може да се окаже, че всичко това е налудничава идея.

Ала тази нощ, лежейки в леглото, без да може да заспи, той осъзна, че ще направи опит, след като тази мисъл му се беше загнездила в главата. Нямаше никакво желание да прекара остатъка от войната в лагер за военнопленници. Достатъчно дълго бе чакал да го вземат в клуба по ръгби; после като пилот участва само пет седмици в бойните действия и самолетът му бе свален, а той бе взет като пленник. Ако можеше да се добере до Англия, отново би летял; искаше с нещо да участва в тази война.

Успя да посети за втори път замъка Грюнхюгел, развивайки отново теорията за архитектурната забележителност и присъединявайки Уил и другите офицери към ценителите. Взе със себе си няколко големи парчета зелена промазана коприна, която бе измолил от завеждащия медицинската част, игли и чилета копринени конци, които бе откраднал от офицера, завеждащ увеселенията, който отговаряше за театралните костюми.

Освен това той взе всичката храна, която успя да изкопчи от офицера, шеф на столовата, и заедно с другарите си я натикаха в джобовете на тесните си шинели. Долу, в избата, Робъртс, който едно време беше работил като специалист по газовите инсталации, огледа скептично студените меса, захарта, чая и кейковете.

— Не зная как да ви благодаря, сър! Не съм виждал подобно нещо откакто ме спипаха. Не мога да повярвам на очите си, сър!

Оливър се усмихна печално.

— Боя се, че не е толкова, колкото бих искал да донеса — каза той. — Бояхме се да не ни претърсят, ако джобовете ни са прекалено издути. Лейтенант Бътлър ще осигури пиенето за през нощта, когато балонът литне — добави той с усмивка. — Както разбрахме от пазачите, местните хора са почти толкова зле с храната, колкото и вие, и господин Бътлър е уверен, че ще може да смени храна или цигари за шнапс, когато му дойде времето.

Робъртс също му се усмихна.

— Като гледам това — каза той, втренчил гладен поглед в храната — офицери като вас, сър, няма защо да бягат.

Оливър кимна.

— Прав си за нашите условия на живот — призна той. — Но тук става дума за дълг, Робъртс. Ако стигна до дома, ще мога отново да се включа в бойните действия и поне малко да помогна да се свърши по-скоро тази жестока война.

Робъртс гледаше със смесени чувства красивия млад мъж. Този офицер беше почти момче, не изглеждаше на повече от деветнадесет. Едно от момчетата му каза, че има титла и притежава огромен замък в Кент. За какъв дявол му е притрябвало да воюва? Да го убият ли? Клетият глупчо! Ала в същото време Робъртс се гордееше с него. Добре беше, че тези със синята кръв, дето щяха да управляват страната след войната, изпълняват своя патриотичен дълг, както и тези като него, които бяха мобилизирани. Щеше да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на това момче да избяга. В Англия ще имат нужда от такива хора, когато нещата пак се нормализират.

— Разгледахме улуците след първото ви посещение тук, сър — каза той. — Няма проблем да ги откъртим — каменният градеж е доста стар, а и скобите са ръждясали. Нашият капрал каза на пазачите, че трябва да се оправят, преди да паднат тази зима и да убият някой немец! Така на Джоунс бе възложено да се занимае с тях. Той ще ги разхлаби, така че в уречената нощ само за минута ще може да ги свали долу!

Робъртс се върна при другарите си, които работеха, а Оливър излезе навън, за да огледа мястото за излитане, което му бяха предложили. Отново бе студен ветровит ден. Той погледна нагоре към облаците, които бързо препускаха по синьото небе, и се опита да се ориентира къде е. От жизнено значение бе да следи посоките на ветровете. Нужен му бе умерен източен вятър, който да го отведе до холандската граница. Едно от момчетата му беше дало карта и той бе изчислил, че маршрутът му от Крефелд ще трябва да бъде по посока запад-север-запад към холандския граничен град Венлу. Ако се отклони прекалено много на север, пътуването му ще се удължи значително там, където границата се извива на запад към Арнхем. Ако отиде прекалено много на юг, ще навлезе в Белгия.

За щастие хълмовете, които се виждаха извън територията на замъка, не бяха много високи. С малко късмет той би могъл да прелети на няколкостотин метра над тях. Отвъд тях, там, където той ще започне да губи височина, теренът бе равнинен.

„Всичко зависи от два фактора“, каза той на Уил Бътлър, когато вървяха по трикилометровия обратен път към лагера. „Първо, Робъртс да успее да осигури газ. Второ, балонът да няма разнищени места. Няма как да разбере това, преди да го надуе.“

През следващите няколко дни, Оливър се зае да планира всички подробности на лист хартия. Ако приемеше, че скоростта на вятъра е между петнадесет и двадесет и пет възела, щеше да лети час — час и половина.

Вълнението му нарастваше. Само малко късмет и ще успее! В най-лошия случай ще се приземи близо до границата, но дори и тогава ще успее да се придвижи пеша под прикритието на нощта, ако разстоянията не са много големи. Най-голямата опасност се състоеше в това, да го засече някой постови или прожектор. Тази опасност ще нараства — колкото по-ниско лети, толкова по-лесно ще могат да го видят от земята. Единствената друга опасност беше в самото приземяване. Ще трябва да отвори клапата на балона отгоре, за да изпусне газта, иначе балонът ще бъде влачен по земята от вятъра, а заедно с него и кошът. Да се движиш във въздуха с 25 възела е по-различно от това, да се удряш по земята, движейки се със скорост 40 километра в час в стар кош за пране. Той нямаше опит и не знаеше за колко време ще му стигне баластът, така че ще бъде принуден да се приземи, независимо от терена долу.

Подготовката на Оливър бе улеснена от факта, че го назначиха на поста офицер, отговарящ за часовете по архитектура. Даже и комендантът немец да намираше за изненадващ факта, че толкова много британци се интересуват от този курс, той вероятно бе решил, че това не е по-странно от всяка друга особеност на английското поведение. Техните шеги и хумор бяха съвсем неразбираеми за него и когато смъмри един офицер, че имитира немската маршова стъпка, той след това прие обяснението на същия, че по рождение има неподвижен таз и затова върви по този начин. Щом нямаше инциденти и бягства, той нямаше нищо против да се даде известна свобода, а на желанието на младия лорд Рошфорд да развежда редовно хора из замъка, той не възразяваше.

И така, Оливър бе улеснен и успя да установи доста приятелски отношения с пазачите, които отговаряха за работещите. Винаги им носеше цигари, а понякога и храна, при все че по-голяма част от онова, което отделяше от собствената си оскъдна дажба, даваше на Робъртс, за да го разпредели между хората, които помагаха за бягството му.

След три седмици Робъртс обяви, че що се отнася до него, всичко е готово за бягството на Оливър. Въжетата на балона били проверени и се оказали здрави. Чувалчетата били напълнени с пясък и скрити близо до мястото за излитане, избрано от Оливър. Така също били готови и кофите влажна глина, необходими на Робъртс за да съедини улуците. Открита била тапата на главния газопровод, а налягането — достатъчно. Най-големият проблем бил как да се съедини улукът с по-малък радиус с деветинчовата тръба на главния тръбопровод. Изобретателният майстор по газови инсталации бе импровизирал с глината и чифт партенки, които бе намотал стегнато и замазал така, че се бе получило чудесно съединение.

Няколко здрави въжета бяха откраднати от складовете за строителни материали на германците. Един офицер, който бе физик, каза на Оливър, че ако иска балонът да бъде надут максимално, преди да литне, тези въжета ще му бъдат нужни. Макар че чувалите с пясък ще осигурят тежестта, необходима да задържи естественото изкачване нагоре, това допълнително средство за задържане можеше да се окаже от жизнено важно значение, за да се издигне още стотина метра и достигне границата, без да го забележат.

Вече нямаше офицер в лагера, който да не знаеше за този нов план за бягство и който да не бе изразил ентусиазираната си подкрепа. Един осигури компас, друг безценен висотомер. Един белгийски офицер даде на Оливър малко холандски гулдени, които бе скътал за собственото си бягство, а всички отделяха от дажбите си храна, за да я заменят за шнапс. С него Уил Бътлър щеше да напие пазачите през въпросната нощ.

Съобщения за посоката и скоростта на вятъра валяха от всички страни и нямаше вероятност при излитането да няма достатъчно помощници. Но още три дни вятърът бе северен, а на четвъртия валя — нежелателно явление, тъй като би увеличило теглото на балона и би намалило височината на летене. Физикът предупреди Оливър, че е почти сигурно, че той ще усети различната посока на вятъра на различна височина. Така че пътуването бездруго щеше да бъде крайно рисковано и само Уил от чисто любопитство бе готов да тръгне с Оливър. Той разбираше желанието на Оливър да вземе някой войник със себе си. Един офицер не бива да бяга, за да бъде на свобода, като изоставя хората си в плен. По това нямаше спор.

Освен храна, събраха и топли дрехи за бъдещите бегълци с балона. Температурата на височината, която се надяваха да достигнат, ще бъде доста под нулата и Оливър ще трябва да предпази ръцете си от премръзване, за да контролира винтила, който изпуска газта. Това, както обясни физикът, може да се наложи, ако се вдигнат прекалено високо и газта се разшири — при това по-ниско налягане балонът можеше да гръмне.

На трети декември Оливър се събуди и видя лазурносиньо небе. Съвсем лек ветрец подухваше на запад, когато той излезе на двора на лагера в мразовитото утро.

— Можеш ли да организираш групата с архитектурни интереси да отиде до замъка днес и да обявят на Робъртс бойна готовност? Освен ако вятърът не се вдигне, или не промени посоката си. Ще опитаме тази нощ! — прошепна той на Уил.

Фостър, заедно със санитарите в лагера, трябваше да изреже дупка в оградата така, че Оливър да се измъкне от лагера заедно с още четирима офицери, които после щяха да се върнат обратно. Санитарите щяха да нося офицерски униформи и да заемат местата им в строя, за да скрият отсъствието им при вечерната проверка. Друга група офицери, организирана от ординареца, се канеше да отвлече вниманието на немците, за да имат бегълците по-добри шансове да се измъкнат незабелязани от лагера.

Нощем охраната около двора беше сравнително слаба. Пазачите немци се страхуваха повече, че местни жители могат да влязат в района на лагера, отколкото, че пленници могат да се измъкнат навън. Имаше няколко гневни демонстрации, с които жителите на града протестираха, че храната не им стига, докато пленниците, благодарение на Червения кръст, получаваха колети и се хранеха като крале.

През целия ден хората идваха в стаята на Оливър да стиснат ръката му и да му пожелаят късмет. Някои му дадоха писма, които да отнесе в Англия. Други, по-скептично настроени, го помолиха да се обади по телефона на техните семейства, ако се върне в родината.

В пет часа бе тъмно като в рог. „Като че ли е прекалено тъмно“ — помисли си Оливър, надничайки през прозореца. Искаше да има лунна светлина — не много, за да не се очертава силуетът на балона, но достатъчно, за да вижда някакви ориентири долу — не се съмняваше, че ще се вдигне във въздуха!

В седем часа, когато повечето офицери слязоха долу в стола да вечерят, в кухнята на лагера възникна суматоха. Думата „пожар“, последвана от немския й еквивалент „feuer“, се разпространи бързо, докато пленниците раздухваха пламъците още повече, уж ги гасяха. Това бе начин да се отвлече вниманието, така че Оливър и другарите му да успеят. Щом главите на часовите се обърнаха към огнената стихия, те бързо притичаха до отвора, който Фостър бе изрязал в оградата, и се втурнаха към замъка.

Луната, която Оливър си бе пожелал, се издигаше бавно на изток. От време на време тя се скриваше зад някой бързо отминаващ облак, но светлината й не отслабваше, тъй като съвсем скоро тя се появяваше отново. Беше много студено. Дъхът им излизаше като пара от устата — бяха се запъхтяли от тичане. Когато стигнаха до стръмнината, забавиха крачка. Долу вдясно се виждаха приглушените светлини на Крефелд, а самотният шпил на църквата проблясваше на лунната светлина. Над и пред тях се мержелееха дърветата, ограждащи замъка. Трябваше да се движат внимателно напред, тъй като ниските борови клони не позволяваха на светлината да прониква надолу. Те стъпваха по мек килим от борови иглички, чийто аромат приятно гъделичкаше ноздрите им.

Четвърт час след напускане на лагера шестимата офицери бяха в очертанията на имението. Доколкото Оливър можеше да види, там нямаше часови. Робъртс му бе казал, че обикновено има само двама души, които дежурят, като обикалят около замъка. Вървели един срещу друг и когато се срещнели, спирали да си побъбрят. Останалите пазачи били вътре, където се скупчвали около голямата камина в залата — играели карти, спяли или си варяли рядко кафе.

Пленниците били настанени в залата, която някога е била използвана за банкети, а сега била превърната в голямо спално помещение за двайсетината мъже, които работеха в замъка. На прозорците имаше капаци и железни решетки. Възможността за бягство беше нищожна, а и повечето хора бяха прекалено изтощени от дългите часове тежка работа и от лошата храна, за да бъдат в състояние да мислят за бягство.

Оливър улови погледа на Уил. Следващата част от плана бе негово дело. Преди войната Уил беше две години студент в Хайделберг и говореше отличен немски. Неговото намерение бе да се престори пред часовите на шведски бизнесмен, който се намира в Крефелд по работа, но толкова се е напил, че е изгубил пътя. Крефелд, който преди войната е изнасял коприни и кадифе на стойност над три милиона лири, имаше също така бояджийници, ремонтна работилница за локомотиви и леярница. Лейтенант Уил Бътлър, преоблечен като търговец на име Свен Йоргесен, щеше да твърди, че е бил по работа в една от леярниците. Под униформата cи Уил носеше тъмносин костюм, подходящ за ролята, която той имаше да изпълнява. През рамото си носеше раница, в която имаше шест бутилки шнапс. В ръката си държеше една бутилка, наполовина празна, и готов за действие, той се запрепъва през моравата като ту пееше, ту хълцаше.

— Gruss Goh! — извика на висок глас поздрава си, когато първият от двамата часови го видя и му извика да спре. Залитайки, той застана мирно и като едва пазеше равновесие, отдаде чест. Вторият часови притича към него с пушка, готова за стрелба.

— Ein trukenbald! — каза първият и се захили.

— Nein, nein, mein freund! — извика Бътлър с продрано гърло, настоявайки, че не е пиян, че е швед и че е в Крефелд по работа.

Това беше отлично изпълнение и Оливър и другарите му едва не се разсмяха, като гледаха как Уил прегръща двамата часови в пристъп на пиянско благодушие. Само след няколко минути пушките бяха свалени и бутилката с шнапса — полупресушена. Уил посочи раницата си.

— Хайде да се почерпим — предложи той пелтечейки. — Хайде да влезем вътре. Тук навън е кучешки студ. Да си пийнем по още едно, приятели. Да пием за Кайзера!

Неочакваната поява на Уил по-скоро забавляваше часовите, вместо да събужда подозренията им. Те се смееха и почти влачеха Уил към вратата, придържайки го от двете страни. Лъч светлина прекоси моравата, когато открехнаха вратата. Няколко минути по-късно тя се затвори, а мъжете останаха да чакат в тъмното отвън.

Не само бе тъмно, но и изключително студено. Оливър трепереше от студ, докато чакаше момента, когато можеха да пристъпят към втория етап на плана. Трябваше да оставят на Уил половин час, за да може шнапсът му да притъпи бдителността на пазачите. Тогава един от тях щеше да махне желязната пръчка, която залоства капаците на спалното помещение.

Оливър погледна часовника си. Имаше още четвърт час. Десетте минути се процеждаха бавно. Те разбраха с облекчение, че часовите, които трябваше да пазят отвън, няма да се появят. Запромъкваха се към стените на замъка и дочуха песента — „Trink, trink, trink bruder trink!“ Изглежда, Уил наистина бе организирал чудесна пиячка!

Принудителното бездействие изнервяше Оливър, а за да се постопли, той пристъпваше от крак на крак върху замръзналата трева.

Най-сетне дойде време да махнат железните решетки на прозорците, където спяха военнопленниците. Един от офицерите пропълзя до задната страна на замъка. Изведнъж тъмни сенки се размърдаха наоколо. Някой, чието лице бе почернено със сажди, се появи до лакътя на Оливър.

— Всичко е готово, сър! — Беше Робъртс.

Четирима военнопленници изнасяха балона от избата, в която едно време бе съхранявано виното.

— Внимателно, за Бога! — прошепна Оливър, когато мъжете избутваха обемистия вързоп през отвора на пода. — Ако се сцепи, с нас е свършено!

Робъртс изчезна някъде при входа на сградата. Шестима мъже започнаха да свалят улуците. Звънтенето на металните тръби по каменните стени бе тревожно силно в тишината на нощта. Още двама мъже минаха покрай Оливър. Носеха кофи с предварително приготвената глина към източната стена, където Робъртс щеше да свърже първата тръба с главния тръбопровод. Четирима офицери отидоха да пазят при главния вход. Ако се появяха часови, тяхната задача бе да ги накарат да млъкнат, преди да са успели да предупредят онези вътре.

Вълнението на Оливър нарастваше, докато той вървеше до мъжете, които носеха балона надолу към мястото, където той се надяваше да го пусне.

— Разпрострете го! — нареди той: — Гледайте да не оплетете въжетата!

Никак не бе лесно да се работи на мъждивата лунна светлина. И всеки знаеше, че всеки момент може да прозвучи изстрел, ако немците ги забележат.

Щом разпростряха гънките на коприната, Оливър коленичи на тревата и внимателно започна да проверява парчетата. Нямаше начин да се провери дали материята ще задържи газта. Ако не я задържи, тогава всички тези офицери и войници рискуваха живота си напразно. Отговорността тегнеше на младите му рамене и за момент на него му се прииска никога да не бе замислял такъв безразсъден неосъществим план.

Но сега той виждаше как улуците бяха подредени и свързани и идваха все по-близо. Робъртс и двама други пленници методично клякаха до местата на свързване и ги замазваха с десетсантиметров пласт. Ако изтече газ, налягането ще падне. Нещо повече, ако някой запали клечка до тях, може да лумне огън. Ако това се случи, могат да насочат и прожектор към замъка — все едно пламъкът ще се вижда от немския гарнизон в Крефелд.

Един тъмен силует приклекна до Оливър.

— Аз съм Ейбъл Сиймън Пенгъли, сър. Аз спечелих жребия да тръгна с вас!

Оливър се взря в лицето на млад мъж на неговата възраст. Русото, синеоко момче едва ли бе навършило двадесет, съобрази той.

— Радвам се, че ще бъдем заедно, Пенгъли. Откъде си?

— От запад, сър — Корнуол.

— Знаеш ли, никога не съм летял с балон, Пенгъли — тихо каза Оливър. — Мога да управлявам самолет, но не мога да дам гаранции за това нещо… — Той не добави, че физикът не бе много сигурен, че балонът може да пренесе двама души. — Ако не стигнем границата, може и двамата да ни застрелят… ако ни хванат.

Изразът на лицето на момчето не се промени.

— Ще рискувам, сър. Робъртс ми каза, че може да е опасно. Извинете ме, сър, но едва ли е по-зле от този ад тука. Това е една от причините да поискам да работя в замъка. Аз съм рибар, сър, не мога да понасям да бъда затворен.

Оливър се усмихна.

— Щом си рибар, Пенгъли, трябва да познаваш звездите. Може да си ми нужен като навигатор.

— Да, сър! Ще бъда на вашите услуги!

Робъртс трябваше да свърже само още една тръба и стигаше до отвора на балона. Понеже нямаха повече работа, мъжете се бяха наредили в кръг и мълчаливо наблюдаваха как сръчните му ръце боравят с глината. Все още нямаше признак часовите да са дошли на себе си и военнопленниците стояха необезпокоявани на окъпаната в светлина морава. Сенките на големите борове, около тях сякаш образуваха външен кръг от часови, които ги пазеха от външни хора — мълчалива публика, пред която мъжете изпълняваха своите задачи, подобно актьори на сцена.

Оливър отиде при Робъртс, който току-що се беше изправил с доволна въздишка.

— Работата е свършена, сър! — заяви той.

— Каквото и да стане, Робъртс, искам да ти кажа, че не намирам думи, за да изразя колко съм ти благодарен за помощта! — каза Оливър. — Робъртс, наистина съжалявам, че няма да дойдеш с мен — заслужаваш почивка. Но жребият вероятно е най-честният начин. Иска ми се да ти подаря това нещо като спомен. Не си длъжен да го пазиш вечно. Ако решиш да го продадеш или нещо друго… Бих те разбрал.

Той му подаде сребърна табакера, на която бяха написани инициалите му и герба на Рошфорд — подарък от майка му по случай седемнадесетия му рожден ден. Робъртс го зяпна с отворена уста.

— Не мога да я взема, сър, тя е ваша — каза той.

— Глупости! — отвърна Оливър. — Нямам какво друго да ти дам и ще се радвам, ако го приемеш. Сложил съм няколко цигари вътре. Те са далеч по-нужни на теб, отколкото на табакерата, нали?

Двамата се усмихнаха и забравили всякакви условности стиснаха ръце.

— Е, да тръгваме тогава! — каза Оливър и се обърна към големия плетен кош.

Той нареди на шестимата мъже да придържат здраво коша.

— Опитайте се да ни задържите колкото се може по-дълго — каза им той. — Не го пускайте, докато не стане невъзможно да го задържите.

Четирима офицери трябваше да придържат дебелите обтяжки, а едно допълнително въже бе прехвърлено, за да бъде завързано за стволовете на дърветата.

— Когато чуете да викам, момчета, отпуснете обтяжките всички едновременно, или Пенгъли и аз ще се преобърнем — добави той с усмивка.

Чу се подсвирване — беше човекът при тапата от другата страна на замъка. Робъртс изсумтя доволно, щом зловонният газ започна да пълни балона. Двамата мъже, които придържаха тръбата, се задъхаха от вдишания газ, но не я изпуснаха.

За момент изглеждаше, че нищо няма да се случи по-нататък. После бавно тъканта на балона започна да се движи вълнообразно, сякаш гигантско морско чудовище плуваше вътре в него. То нарастваше, докато загуби неправилната си форма и стана полусферично. Минутите минаваха, газта се изливаше и изпълваше контурите на балона.

Оливър се обърна към младежа от Корнуол.

— Качвай се, Пенгъли, освен ако не си се отказал.

Закачката му предизвика добродушен смях и той се прехвърли в коша. Сантиметър по сантиметър балонът започна да се издига от земята.

— Ама той се издига! — каза един мъж, а останалите се разсмяха и напрежението им спадна. „Кой би могъл да повярва!“

— Стига толкова! — беше гласът на Робъртс — остър, но със силни нотки на задоволство. Бе въпрос на лична чест никога да не върши нещата наполовина. Сега той вършеше нещо за първи път, но това не означаваше, че би си простил евентуална грешка. Газта си беше газ и с нея трябваше да се внимава. С око на професионалист той установи, че налягането е добро. Ако не намалее, нямаше опасност от провал.

Целият балон се повдигаше над земята, макар че още не опъваше въжетата, които го свързваха с коша.

Оливър го гледаше напрегнато.

— Не личи да пропуска газ! — отбеляза той. — Макар че е трудно да се каже. Със сигурност ще разбера едва когато сме горе нависоко! — добави той и с усмивка се опита да вдъхне кураж на Пенгъли.

Балонът беше вече почти издигнат, съвсем леко наклонен поради лекия бриз в горната му част. Изглеждаше огромен и няколко чифта очи се извърнаха с тревога по посока на замъка. Ако някой шваба погледнеше от прозореца…

Но по високите гласове и смеха, който се разнасяше откъм замъка личеше, че нощната веселба, която Уил Бътлър бе устроил, е в апогея си. Имаха късмет — всички немци бяха съвсем пияни и не се интересуваха от нищо друго, освен от своето собствено забавление.

Въпреки шестимата мъже, които да придържат коша, той се стремеше нагоре. Офицерите, които държаха обтяжките, увити около стволовете на дърветата, заопъваха още по-силно. Външните нишки на конопеното въже започнаха да се късат и разнищват, щом достатъчно много газ се наля в балона.

— Ще изхвръкне като тапа на шампанско! — нервно промърмори физикът. Шестимата мъже не бяха в състояние да задържат коша. Обтяжките бяха опънати като струни на цигулка. Оливър извика, балонът се освободи и със страхотно ускорение се изстреля нагоре, а кошът опасно се залюля под него.

Въпреки предупрежденията да не се вдига излишен шум, вълнението в момента на излитането бе огромно. Диво ликуване продра гърлата на двайсетината мъже, а лицата им, обърнати към небето, светеха от радост. Само за миг-два всеки си въобрази, че е горе с Оливър и Пенгъли и че се носят надалеч в нощта — към свободата. Мислите на всички отлетяха към дома и Англия.

Не друг, а Робъртс ги извади от унеса.

— Завърти тапата на главната тръба, Форбс! — заповяда той. — Тези, които се занимават с улуците — разделете ги и ги почистете. Останалите, отнесете ги към замъка и ги закачете със скобите, както си бяха. И не говорете на висок глас! Това не е като да си в кръчмата в събота вечер!

За момент очите продължиха да се напрягат нагоре към балона, който се бе превърнал в точица високо над гората, носеше се тихо към възвишенията, чиито силуети се открояваха на фона на небето.

— Размърдайте се, момчета — кротко каза Робъртс. И всички се заловиха за работа.

Когато привършиха, почти не останаха следи от необикновената нощна дейност. Единственото доказателство бе стъпканата трева и следите по четирите дървета, където въжетата бяха охлузили кората.

— Трябва да е минало стадо биволи — те са го сторили! — каза един войник, като забеляза, че Робъртс гледа към моравата. Онези, които бяха наблизо и чуха, се разсмяха.

— Голяма топурдия чухме тази нощ! — каза друг. — Няма как, швабите ще трябва да ни повярват. Ами че те няма да имат спомен.

Долу в Крефелд часовникът на църквата удари девет. Цялата операция бе продължила два и половина часа. Един по един, военнопленниците се покатериха през прозорците в спалнята. С усмивка, която изразяваше извинение, един офицер ги залости отново. Преди да го стори, той хвърли вътре, след последния войник, раница, пълна с цигари и храна. Нямаше да стигнат за всички, но никой не се сърдеше. А както каза Робъртс малко по-късно:

— Най-важно е какво мисли човек. Говорете, каквото си искате за някои офицери, но дума да не съм чул да кажете против тези тук, така да знаете.

Бяха насядали в кръг около светлината на една-единствена свещ. Бавно Робъртс извади табакерата, която Оливър му даде. Другарите му станаха, виждайки как блести на светлината на свещта.

— Можем да подкупим някого с нея да ни даде храна — каза той — доста пари струва май.

Докато я предаваха от човек на човек и някои разглеждаха с любопитство герба на Рошфорд, Робъртс запали цигара и пое надълбоко дима. Нямаше смисъл да задържи такава луксозна играчка, каза си той. Не би могъл да я използва. Може да го обвинят, че я е откраднал, ако я задържи. Ама младият господин си го бива — даде му я лично на него. Ако бяха по-други обстоятелствата, можеше да я задържи за спомен. Но сега… е, може да го спаси като съвсем закъса за храна. Че и на другите ще може да помогне да издържат, докато дойде време да се връщат у дома.

Отново дръпна от цигарата си и издиша дима бавно през устата. Добре ще бъде, ако офицерът се добере до границата. Пенгъли — също! Не му се искаше да мисли дори — ако ги забележат фрицовете, ще ги застрелят без да им мигне окото! Ами ако не успеят да стигнат до границата?

Детска им работа! И двамата не са порасли още! Шантава, налудничава идея — да пътуват с балон до Холандия. У дома никой няма да повярва. И той не би повярвал, ако не го бе видял със собствените си очи.

— Бог да ги пази и двамата! — каза той, без да съзнава, че е казал на глас молитвата си, а мъжете около него кимнаха с глава и тихичко продумаха „Амин“.