Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета
Февруари — април 1914 година

Алексис беше доволен, че Луси се отказа от посещенията си при Анабел Барат и бързо се сдоби с нови приятели на нейната възраст. Един ден на щанда за ръкавици в магазина на Хародс, тя случайно се запозна с дъщерята на един от съседите на Барат, Сам Шарпълс, който бе натрупал състояние от производството на консервирани зеленчуци и когото светското общество считаше за един от новобогаташите.

Хилда беше закръглено посредствено момиче, но според Луси тя притежаваше някои незаменими качества. Тя беше млада, забавна, а щедростта на извънредно богатия й баща я правеше и независима. Притежаваше собствен апартамент в Лондон, безброй тоалети и собствена кола марка „Бугати“. Дори обсъждаше с Алексис възможността да си купи самолет и да се научи да го пилотира. Живото й чувство за хумор караше Луси да се смее и с авантюристичната си природа въвличаше и Луси в непрекъснато търсене на забавления и най-различни занимания. Хилда беше много самоуверена и твърде свободомислеща.

Едва след коледните празници Алексис осъзна, че младата му съпруга бе изпаднала под нежеланото влияние на новата си приятелка. Не знаеше какво да предприеме. На Хилда Шарпълс й липсваше изграден усет зa обществени норми на поведение. Сприятеляваше се прекалено бързо и за кратко време тя и Луси бяха заобиколени от две дузини приятели, с които се впускаха във всички удоволствия, излезли на мода напоследък. Надбягваха се със скъпите си коли, като обикновено превишаваха допустимата скорост от петдесет мили в час, пиеха коктейли, говореха на висок глас, ходеха на кино и се кикотеха в тъмното, докато гледаха филма. Посещаваха често Уест Енд, за да слушат рагтайм, пееха, викаха, впускаха се в темпераментните танци, без да се съобразяват, че има места, където трябва да се държат по-възпитано и да обуздаят емоциите си. Със седмици наред се увличаха и подражаваха на някоя кабаретна актриса. Беше ги обхванала манията да се кичат с пера в косите, да носят черни чорапи и гривни на глезените си като американката Етел Ливи. Не пропускаха театрални представления, ходеха дори в театрите извън града, за да гледат „Шоколадовият войник“ от Щраус и „Граф Люксембург“ от Лехар.

По-голямата част от свободното си време прекарваха вън от къщата на „Кадоган Гардънс“, но когато нямаше какво друго да правят се връщаха в дома на Луси и се впускаха в луди танци. Много често, когато Алексис се връщаше от работа, къщата гъмжеше от непознати, които страстно се носеха във вихъра на тангото или се въртяха безумно в ритъма на рагтайм, който се разнасяше от грамофона на Луси. Масата бе засипана от празни чаши, в които е имало коктейл и стаята бе задимена от любимите им турски цигари.

Алексис все си казваше, че Луси е едва на двадесет и една години и че на нейната възраст той се бе забавлявал по подобен начин в Оксфорд. Дълги нощи — танци, пиене, разговори — и той бе вкусил от света на възрастните със същото настървение. Но някак си новите приятели на Луси прекрачваха границите, или поне така му се струваше. Може би той беше прекалено уморен и доста по-възрастен от тях, за да се „включи в забавленията“, както се изразяваше Луси. Понякога той се оттегляше в кабинета си и оставяше съпругата си и нейните приятели шумно и невъздържано да се забавляват.

Робърта намекна на Алексис, че той се отнася към Луси по-скоро като към дъщеря, отколкото като към съпруга. Робърта се бе отбила една вечер случайно, когато Луси беше на театър. Тя бе дошла с безобидното намерение да остави няколко броя от списанието „Куин“, за които Луси я бе помолила. Алексис беше сам вкъщи и тя прие поканата му за едно питие преди вечеря.

Откакто се бе оженил, Алексис съвсем рядко се виждаше с Робърта. Тя бе идвала само няколко пъти, за да предложи помощта си на Луси и да се опита да се сприятели с нея. На Луси сякаш не й се искаше много да задълбочат приятелството си и напоследък Робърта се обаждаше все по-рядко.

Алексис с изненада откри, че срещата с Робърта му достави голямо удоволствие. Тя беше спокойна и сдържана и той си почиваше в нейната компания, нещо, което не му се случваше с Луси и нейните приятели.

— Ако се отнасям към Луси като към дъщеря, то е, защото тя е все още твърде млада и много често се чувствам като неин баща — отговори той с усмивка на забележката на Робърта. — Робърта, тя е с тринадесет години по-млада от мен и естествено има нужда от по-млада компания.

Робърта замълча за миг и сетне предпазливо се обади:

— Но дали тази компания е достатъчно подходяща, Алексис? Онзи мъж, когото наричат „барона“ е истински безделник и се навърта около дъщерята на Шарпълс и около Луси, защото те плащат всички сметки. А и онзи млад лорд Монтфервие-Фоулкс, носят се слухове, че където и да отиде, прави дългове от някакви невероятни суми. Ангъс ми каза, че в най-скоро време ще го изхвърлят от клуба „Марлборо“. Ангъс ми показа писмо от някакъв свой приятел, който е член на клуба. Мислех си, че съм длъжна да те предупредя.

С уморен жест Алексис прекара пръсти през косата си.

— Трябва да оставя Луси да порасне — тихо каза той. — Опитах се да я предупредя за Монтфервие-Фоулкс, но тя не искаше и да чуе.

Робърта извърна поглед от умореното му напрегнато лице. Беше й ясно, че Алексис не е щастлив, въпреки че се опитваше да се усмихва. Тя познаваше доста добре това напрегнато изражение и едва се сдържа да не отиде при него и да постави хладните си длани върху челото му. Преди го бе правила много често и успяваше да го откъсне от тревогите му.

— Не съжаляваш ли, че се ожени, Алексис? — попита тя тихо.

— Не. — Отговорът му беше спонтанен и Робърта не се усъмни в искреността му. Но същевременно тя усещаше, че има нещо, което го мъчи. Не можеше да му помогне, ако не разбереше причината за безпокойството му.

— Алексис, знам, че си много предан човек и че представяш своята Луси само в най-хубава светлина, но понякога един външен човек би могъл да помогне и ти би трябвало да си разбрал, че можеш да ми се довериш напълно. Защо не ми кажеш какво те тормози? Може би ще ти помогна.

Робърта винаги е усещала неговите настроения и чувства, но Алексис не биваше да споделя с нея нищо за миналото на Луси или за отношението й към любовта и секса. Това трябваше да си остане само между него и Луси.

— Луси е имала тежко детство — продума той. — Толкова много години, прекарани в онзи манастир със строги и потискащи правила, и изведнъж тя попада в нашия свят, нашия начин на живот…

Робърта забеляза как Алексис започна да притиска ръце една в друга, нещо, което той правеше, когато се намираше в безизходица. Тя веднага отгатна причината.

— Проблемът е в секса, нали, Алексис? Напълно обяснимо е едно момиче, възпитано в манастир, да е настроено против сексуалните отношения и дори може да е фригидно. Такива институции като манастира много често внушават, че сексът и удоволствието от него са истинско зло. Фактът, че Луси е изключително привлекателна, не е гаранция, че тя иска да привлича мъжете. Сигурно ти е много трудно, Алексис, ако това, което казвам е истина. Права съм, нали?

„Права си, но не това е причината“ — горчиво си помисли Алексис. Робърта, със своята присъща чувственост, бе усетила душевните му терзания. Той й се усмихна тъжно.

— Ти разбираш, Робърта, че аз не бих могъл да принудя Луси, както правят много други съпрузи. Обичам я много и искам да дойде при мен по собствено желание. Така че, както виждаш, сам си причинявам неприятностите.

— О, Алексис — нежно каза Робърта. — Де да имаше повече мъже като теб. Но ти си женен от две години, а това е доста дълъг срок. Искаш ли аз да говоря с Луси? Може би ще успея да й обясня някои неща и да я отърва от страховете й? Една по-възрастна жена…

— Не, няма нужда, Робърта, благодаря — прекъсна я бързо Алексис. — Трябва да се справя сам. Знам, че искаш да ми помогнеш и при тези обстоятелства…

Той млъкна и леко се изчерви от смущение.

— Хайде да не се преструваме един пред друг, Алексис — рече Робърта. — Искаше да кажеш, че не е редно бившата ти любовница да дава наставления на жена ти по проблемите на секса. Може и да си прав, но има и нещо друго, което искам да знаеш, и имам намерение да ти го кажа съвсем открито, така че между нас да няма недоразумения. Липсваш ми, и то ужасно много. Никой не може да заеме мястото ти в моя живот и също като теб аз се чувствам самотна и жадна за любов. Знам, че обичаш Луси и че може би един ден отношенията ви ще се оправят. Но междувременно, Алексис, нужно ли е да пропускаме онези моменти от живота си, които носят удовлетворение и на двамата?

Алексис сведе надолу глава, като избягваше питащия поглед на Робърта.

— Не си мисли, че се отнасям с пренебрежение към предложението ти или към твоята откровеност, но нищо няма да се получи, защото не бихме могли просто да се възползваме един от друг. Поне аз не мога да постъпя така с теб.

Робърта беше достатъчно умна и прозорлива, за да изрече на глас мислите си — тя желаеше Алексис на всяка цена. През изминалите две години любовта й към него бе станала още по-силна и в този момент я бе обхванала радостна тръпка, че връзката им би могла да се поднови, въпреки че той е вече женен.

— Не смятам, че трябва да говорим за „възползване един от друг“, Алексис — ласкаво каза тя. — Не е ли по-правилно да го наречем нужда един от друг?

Тя стана и се приближи към него. Опря бузата си на главата му, ръцете й се плъзнаха по раменете му и нежно го прегърна.

— Горещо те желая, скъпи мой — прошепна тя.

Алексис отметна глава назад и прикова поглед в бледото лице на Робърта.

Какво спокойствие излъчваше тя! Искаше му се само да се облегне на нея и тя да го гали по челото с нежните си ръце. Беше толкова уморен! Напоследък все по-често го обземаше отчаянието, че той и Луси никога няма да станат по-близки. Сякаш за него нямаше място в живота й и единственото, което ги свързваше, бе любовта им към малката Тео. Но дори и това чувство Луси не споделяше с него, защото никога не показваше привързаността си към малкото момиченце.

Сипкавият глас на Робърта прекъсна мислите му:

— Алексис, имам една приятелка, много близка приятелка, която притежава апартамент на „Маунт Стрийт“. Следващата седмица тя заминава за Канада, където ще прекара шест месеца при женения си син. Ако я помоля да ми даде под наем апартамента си, знам, че ще го стори, без да задава въпроси. Би ли дошъл там, ако уредя да взема този апартамент? Бихме могли поне да вечеряме заедно на спокойствие.

Като си припомни колко често собственият му дом се тресеше от неистовия смях и лудешката музика на приятелите на Луси, Алексис се изкуши от този оазис на спокойствие, който Робърта му предлагаше. Вероятно това означаваше, че в крайна сметка те ще се озоват заедно в леглото, но засега не му се искаше да взема никакви решения. Робърта просто го канеше на вечеря и той можеше да приеме предложението й без никакви резерви.

Луси никога не разпитваше съпруга си къде ходи и какво прави. Алексис не обсъждаше работата си с нея и тя не виждаше смисъл да проявява любопитство. Така че, когато следващата седмица той я осведоми, че няма да си бъде вкъщи за вечеря, Луси само сви рамене и рече:

— Ще кажа на готвачката, че и двамата ще се храним навън тази вечер. Ще отидем да гледаме „Всички го правят“ и след това ще вечеряме в „Савой“.

Алексис се спря на прага, без да сваля поглед от очите на Луси. Липсата на подозрения от нейна страна го караше да се чувства някак странно виновен.

— Предпочитам да не ме гледаш по този начин, Алексис — намръщи се Луси. — Често го правиш и винаги се чувствам някак неловко, сякаш все очакваш да ти кажа нещо.

Алексис се наведе и я целуна по бузата, а очите му едва-едва се усмихнаха.

— Приятно прекарване, скъпа моя — рече той и Луси го възнагради с пленителна усмивка.

— Ще бъде божествено — възкликна тя, като използва жаргона на своята компания. Алексис би се подразнил, ако някой друг говореше така, но бе забелязал, че Луси без усилие възприемаше маниерите и стила на своите приятели. Тя приличаше на малко момиче, което бързо усвоява най-различни роли.

Той отново я целуна, този път по челото, и я проследи с поглед, докато тя тичаше нагоре по стълбите и викаше Поли да й помогне да се преоблече.

Робърта съвсем дискретно не бе ангажирала никаква прислуга в апартамента на приятелката си.

— Не ми представлява трудност да ти приготвя вечеря, Алексис — каза му тя, като му помогна да си свали палтото и сложи шапката и ръкавиците му на закачалката в антрето. Робърта беше облечена в черна дантелена блуза и черна тясна пола. Тъмната й коса бе леко прихваната отзад и от нея се излъчваше някаква източна загадъчност. Робърта се държеше непринудено и естествено, въведе Алексис в гостната и му наля едно питие от съда за приготвяне на коктейли.

— Можеш да пушиш, ако искаш — рече тя.

Той взе чашата си и запали цигара.

— Когато пия коктейл, се чувствам като един от приятелите на Луси — усмихна се той. — Какво има в него?

— Италиански вермут, френски вермут, джин, портокалов сок и малко „Гранд Марние“ — отвърна тя, като се засмя и добави: — Опитай го, Алексис, и ми кажи дали ти харесва.

Алексис се отпусна на възглавничките и огледа разсеяно стаята. Не обърна внимание на обстановката в апартамента, защото мислите му бяха заети с тъжното признание, че сексът прекалено много усложнява живота. И все пак пълното въздържание не беше по силите му и имаше твърде много моменти, когато той едва се сдържаше да не наруши собствените си правила и да не влезе в спалнята на Луси. Най-лошото от всички изкушения беше, че Луси нямаше да възрази, че за нея едва ли имаше значение дали той ще се поддаде на красотата й, или не. Кой нормален мъж би се отказал доброволно от удоволствията, които му предлага щедрото тяло на собствената му съпруга?

А сега той се отказва и от тялото на любовницата си.

— Боже мой, Робърта, та аз съм един обикновен простосмъртен човек — ненадейно продума той. — Не съм нито светец, нито монах. Но не желая да те нараня. Знаеш ли, ако Луси…

Робърта бавно заобиколи стола му, коленичи пред него и сложи ръка на устните му.

— Разбирам — рече тя. — Знам, че е възможно някой ден, някоя вечер Луси да се осъзнае и ти да ме изоставиш. Нима не разбираш, Алексис, това не ме интересува. За мен е важен настоящият момент.

Алексис затвори очи, придърпа Робърта между коленете си и жадно впи устни в нейните. Мислеше си, че отдавна не бе целувал меките устни на жена.

— Искам те — простена той. — О, Боже, как те искам.

Робърта го поведе към просторната спалня, където завивката на голямото двойно легло беше обърната. Докато се събличаше бързо и непохватно като момче, Алексис се чудеше дали Робърта наистина е била толкова сигурна в собствения си чар. Дали тази жена го познава толкова добре, че е усетила неспособността му да овладее естествените си плътски потребности.

Голото й тяло му беше до болка познато. Тя се притисна в него, както бе правила много, много пъти преди. Нямаше нужда Робърта да го прелъстява — неговото желание бе също толкова пламенно и неутолимо като нейното. И както много пъти преди, те достигнаха в един и същи миг взаимно удовлетворение.

Навън се бе спуснала тиха пролетна нощ и само мъждукащите улични лампи осветяваха стаята. Алексис се обърна с лице към Робърта и забеляза, че тя му се усмихваше. За миг той се разтревожи, че тя е преценила погрешно истинските му чувства. Не искаше тя да го обича. Той не би могъл да отвърне на любовта й, защото обичаше Луси. Изпитваше благодарност към Робърта, дори привързаност, но най-вече благодарност.

Сякаш отгатнала мислите му, Робърта каза:

— Трябва да ставаме, Алексис. Сложила съм говеждото във фурната и ако не вечеряме скоро, то ще стане на въглен.

Алексис се усмихна и отново изпита удоволствието от нейната компания.

Робърта бе приготвила говеждото по виенска рецепта и двамата се насладиха на вкусната гозба. Когато Алексис допи брендито си и изпуши традиционната пура след вечеря, Робърта предложи да си тръгват.

— Наближава десет часа и Ангъс ще се тревожи къде съм — рече тя. — А и Луси може да се е прибрала вкъщи.

Оправиха апартамента, целунаха се като стари приятели и всеки пое по своя път. Луси не се бе прибрала и Алексис си легна в тоалетната стая. Очакваше, че веднага ще заспи, но уви, сънят не идваше. Не можеше да се успокои, преди Луси да се прибере благополучно вкъщи. И колкото и тихи да бяха с Поли, той винаги чакаше да чуе шепота им, за да се увери, че тя се е върнала.

Лежеше в тъмното и мислеше не за Робърта, а за Луси. Отвън се дочу шум от коли, последван от звучен смях и тръшване на врати. Пожелаваха си „лека нощ“, а един мъжки глас пееше „Всички го правят, правят, правят…“

„И аз не съм по-различен от тях“ — мислеше си Алексис, докато чакаше да чуе стъпките на Луси по стълбите.

 

 

Уилоу се приготвяше за посрещането на Оливър, който щеше да се прибере за великденската ваканция, и си мислеше, че пролетта в Рошфорд винаги е била красива. Лехите грееха от разцъфтелите нарциси, брегът на езерото бе обсипан с иглика, а тополите бяха побелели от напъпилите цветове, покълналата пшеница бе превърнала тъжните кафяви поля в зелено море. Навсякъде се възраждаше нов живот.

Доди бе изпратила писмо до Уилоу, в което съобщаваше, че през ноември очаква второ дете.

„Скъпа Уилоу, засега пази тази новина в тайна — бе писала тя — докато не се убедя напълно. Знам, че ще се безпокоиш за здравето ми, но д-р Матер каза, че ще мога да износя бебето. Той ми препоръча да дойда при теб и да родя в Рошфорд, за да не се натоварвам с грижи за нашия дом и малката Зандра, която изсмуква всичките ми сили…“

Противоречиви чувства на радост и тревога бяха обхванали Уилоу и Тоби се смееше от сърце на променливото й настроение.

— Изражението на лицето ти се сменя толкова често, досущ като пролетно време — подразни я той.

Настроението й се повиши, когато Алексис и Луси пристигнаха в Рошфорд за великденските празници. Оливър и Хенри все още се увличаха по самолетите и Алексис ги заведе в Съри на пистата Брукландс. Около летището хвърчаха коли, които се опитваха да надминат собствените си рекорди за скорост, а тълпата от запалянковци следеше с интерес състезанието или пък съсредоточаваше вниманието си към едноместните и двуместни самолети, които излитаха и кацаха — понякога и на сечището, което ограждаше пистата. Оливър тържествено заяви, че той и всичките му съученици, вдъхновени от смелостта на капитан Скот, са готови на всякакви рисковани и безразсъдни постъпки. Оливър се възмути, като разбра, че Луси и Алексис не са присъствали на възпоменателната литургия, отслужена в памет на изследователя и неговите последователи.

— Щом кралят е намерил време да присъства на помена, значи и вие сте могли да отидете — укори той Луси.

Луси без всякакъв срам си призна, че въобще не е чувала за капитан Скот.

— Не четеш ли вестници? — попита Оливър, ужасен от невежеството на сестра си. — Капитан Скот е изследователят, ръководил британската експедиция към Южния полюс. Той и другарите му стигнали до Южния полюс през януари миналата година, но по обратния път ги застигнала страхотна снежна виелица. Умрели са от студ през март, но телата им бяха открити едва през ноември.

— Най-тъжното е — добави Хенри, — че норвежецът Роалд Амундсен е достигнал Южния полюс преди капитан Скот, така че смъртта на горкия човек е била наистина нелепа.

Разговорът им се прехвърли отново на темата за летенето.

Оливър се похвали на Алексис, че двамата с Хенри са гледали въздушния ас Густав Касъл, който правил лупинги със самолета си над Уиндзорския дворец. Дори самият крал присъствал на демонстрацията. Възпитаниците на Итън, както и обитателите на Уиндзор, били възхитени от този спектакъл на смелостта.

Най-голямото събитие през великденските празници беше ненадейното посещение на Рупърт Рошфорд, който бе придружен от приятеля си, Максимилиян фон Круге. Семейството пиеше следобедния си чай в приемната, когато икономът съобщи за неочакваните гости. И преди още да каже имената им, двамата мъже влязоха в стаята. По-ниският от тях се усмихна, приближи се към Уилоу и я целуна по двете бузи.

Оливър беше на четири години, когато чичо му бе напуснал дома и оттогава не беше го виждал. Никой не му беше обяснил причината за бягството на чичо му, но той се бе досетил, че чичо Рупърт е бил насила прокуден, тъй като Grandmère не позволяваше на никого да споменава името му.

Оливър бе запазил в спомените си образа на един тих, сдържан човек, който макар да беше мил и възпитан, никога не бе проявил интерес към племенника си. Оливър веднага забеляза, че чичо Рупърт беше доста нисък, със сини очи, светлокестенява коса и малка, добре поддържана брада, но най-силно впечатление му направи безупречната кройка на едноредното му сако и вълнените панталони, които му придаваха изключително елегантен вид. Ако се съдеше по сърдечността, с която майка му посрещна чичо Рупърт, и усмихнатото лице на чичо Тоби, очевидно те бяха приятно изненадани от неочаквания гост. Оливър учудено наблюдаваше Луси, която се приближи към госта и го целуна. В този момент другият мъж пристъпи напред и Рупърт го представи на Уилоу и Тоби. Явно, че Луси и Алексис познаваха и него. Любопитството на Оливър се изостри, когато дочу името Максимилиян фон Круге. В Рошфорд рядко идваха чужденци. Докато гостът се покланяше на Уилоу по съвсем европейски маниер, Оливър прикова вниманието си върху външността му. Облечен в светлосив костюм, с роза в бутониерата и розова копринена кърпичка, която се подаваше от джоба, посетителят очарова Оливър със своята изисканост и елегантност. Фон Круге, за разлика от чичо Рупърт, беше висок и тъмнокос.

Двамата мъже поздравиха с усмивка Оливър, Хенри и Джейн. Уилоу махна на Оливър да се приближи към нея.

— Рупърт, едва ли си спомняш твоя племенник. Много е пораснал, нали? — рече тя. — И сигурно няма да познаеш Алис. Джейн, бъди така добра, изтичай до детската стая и кажи на Пейшънс да изпрати Алис тук. Обясни й, че днес Алис ще пие чай с нас, тъй като чичо Рупърт е дошъл на гости.

За Оливър беше очевидно, че майка му съвсем искрено се радва на посещението на девер си.

Уилоу наистина изпитваше удоволствие от срещата си с Рупърт, но най-вече бе очарована от неговия елегантен приятел, който се оказа интересен събеседник. Двамата мъже разказаха на Уилоу и Тоби за къщата си в Брюксел и как благодарение на хобито си да колекционират редки книги се срещат с някои известни личности, с които при други обстоятелства едва ли щяха да имат шанса да се запознаят.

— Независимо че повечето от колекционерите са от литературните среди — обясняваше Рупърт, — направо е удивително колко много хора споделят любовта към старите и красиви книги, които привличат дори и военни като генерал барон фон Бисинг и Ерик фон Лудендорф. Той пътува чак от Дюселдорф, когато имаме някой по-специален екземпляр, който можем да му покажем.

По лицето на Максимилиян се плъзна усмивка.

— Понякога обменяме или продаваме по някоя книга, но в повечето случаи ни е трудно да се разделим с тези редки екземпляри — добави той. — Когато попаднем на някоя по-необикновена книга, не казваме на никого. — Сетне се обърна към Алексис и рече: — С Рупърт все се надявахме, че вашата работа ще ви доведе в нашия град. За нас беше истинско разочарование, че не успяхте да ни дойдете на гости.

Загубил интерес към разговора, Оливър се обърна към Хенри, като тихо коментираше елегантния външен вид на графа. Петнадесетгодишен, той вече беше в онази възраст, когато обръщаше внимание на собствената си външност и напоследък бе станал доста придирчив към начина, по който носеше униформата на Итън.

Оливър не полагаше големи усилия в училище, но имаше склонност бързо да усвоява повечето от учебните дисциплини и оценките му бяха достатъчно високи, за да удовлетворят преподавателите. Затова пък беше известен със сговорчивия си и благ характер и особено с качествата си на спортист. Играеше отлично футбол и крикет. Съучениците на Оливър, а дори и по-големите момчета, често му подражаваха в маниерите и прищевките. А що се отнася до Хенри, щом Оливър имаше желанието да се облича като граф фон Круге, то тогава и самият Хенри бе готов да стори същото.

По време на краткото посещение на Рупърт, Уилоу намери време да поговори насаме с него. Разхождаха се по брега на езерото и Рупърт се възползва от възможността да благодари на Уилоу за вниманието, с което го бе обграждала тя, докато живееха заедно в Рошфорд.

— Не е за вярване, че са минали само седем години, откакто напуснах този дом. Толкова вода изтече оттогава, Уилоу.

Тя кимна и рече:

— Радвам се, че сега си доволен и щастлив, Рупърт. Максимилиян е очарователен и напълно разбирам удоволствието, което изпитваш от общуването си с него. Много се безпокоях, че ще свършиш като горкия нещастен Оскар Уайлд. Помниш ли колко обичахме да четем стиховете му?

— Двамата с Макс ходихме на гроба му — каза Рупърт. — И знаеш ли, Уилоу, че много повече хора посещават неговия гроб, отколкото гробовете на Балзак, Шопен, дьо Мусе.

— Значи е почетен поне в смъртта си — отбеляза Уилоу. — Вероятно това е едно малко обезщетение за позора, който той трябваше да изстрада приживе. Ако беше жив, той несъмнено щеше да бъде и доволен, и горд, че лично великият Ъпщайн е направил надгробната му плоча.

Разговорът им неусетно премина към живота и проблемите на семейство Рошфорд, към малката дъщеричка на Луси, Тео, и очакваното второ дете на Доди. Рупърт с голям интерес изслуша историята за изчезването на Луси.

— Grandmère беше зла и жестока старица — горчиво каза той.

Уилоу не възрази, но тихо каза:

— Трябва да се опитаме да й простим, Рупърт. В крайна сметка тя беше типичен представител на своето поколение. Възпитаниците на ранната викторианска епоха са роби на ценностите, които непрекъснато са им били внушавани. Grandmère смяташе, че на първо място стои семейството и че винаги целта оправдава средствата.

Когато дойде време да се прибират в къщата, и двамата си отдъхнаха с облекчение, че трябва да сложат край на тъжните си спомени. Както беше прието, семейството се преоблече за вечеря и Уилоу със задоволство огледа всички, които седяха около дългата маса. Нейният любим Тоби беше заел мястото си на домакин, а от дясната му страна седеше Луси. „Колко е красива Луси — мислеше си тя. — Радвам се, че и Алексис е тук. Той е толкова натоварен с работа през седмицата.“ Уилоу насочи погледа си към Оливър и Хенри. И двамата бяха красиви и изглеждаха възмъжали, облечени във вечерните си сака. Червенокосият Хенри бе постоянен посетител в Рошфорд и бе станал като член от семейството. Оливър разговаряше оживено с Джейн. „Горката Джейн — каза си Уилоу, — винаги е добра и внимателна към всички.“

Рупърт беше щастлив и горд със своя приятел Максимилиян. Графът разговаряше с всеки леко и непринудено, сякаш бе стар приятел на семейството.

Докато добре обучената прислуга безупречно сервираше, Уилоу си мислеше колко е спокойна и щастлива, заобиколена от хората, които обича. Тя си пожела всеки от присъстващите да е доволен като самата нея и се обърна към госта си:

— Трябва да идвате по-често у нас, граф фон Круге.

— Обсъждахме този въпрос преди вечеря, мисис Рошфорд — отвърна той с пленителната си усмивка. — Вероятно през август ще имаме възможност да ви погостуваме отново.

— Винаги сте добре дошли — прошепна Уилоу, но тя изрече думите си почти несъзнателно, защото, докато слушаше графа, познати тръпки преминаха през тялото й — сякаш отново в съзнанието й се промъкваше онова старо лошо предчувствие за беда. В този момент, както и преди, нямаше реални основания за тревогата й. Лятото щеше да настъпи само след три месеца, а на света не съществуваше друго кътче така мирно и спокойно, като имението Рошфорд, когато в горещия летен ден слънчевата светлина превръщаше червените тухли в златисти и посребряваше тополите. Цветните лехи се обагряха от алени божури, сини незабравки, оранжеви тигрови кремове, розови и бели карамфили. Във въздуха се носеше уханието на рози, а по покривите на оборите лястовичките кръжаха около гнездата си. Децата пак щяха да плуват в езерото…

От другия край на масата Уилоу чу гласа на Тоби, който прекъсна сладките й мечти и сякаш засили страховете й:

— Дори и да избухне война на Балканите съмнявам се, че Англия ще бъде въвлечена в нея, Оливър. Така че, вместо да се записвам в Кралските въздушни сили, ще трябва да си измисля някакво друго занимание.

— Алексис обеща, че ще ме научи да пилотирам — възбудено рече Оливър. — Ако има война, чичо Тоби, Хенри и аз ще стреляме по врага от самолета. Не е ли страхотно?

— Не и ако има вражески самолети, които да стрелят по вас — усмихна се Алексис. — Във всеки случай, млади човече, както каза и чичо ти, ако избухне война, едва ли Англия ще се включи в нея.

Уилоу усети вълната на облекчение, която премина през тялото й. Успокояваше се с мисълта, че Алексис работи във Външно министерство и той най-добре би могъл да знае дали наистина съществува някаква реална заплаха от война. „Колко съм глупава“ — укори се тя и спря погледа си върху възбуденото лице на Оливър. След седмица Оливър щеше да се върне в училището и да облече отново униформата. Каквото и да стане в Европа, той все още бе твърде млад, за да бъде засегнат от някаква евентуална промяна. И все пак страхът не я напускаше. Независимо от всички логични доводи, страхът постепенно парализираше Уилоу, докато накрая тя не се стърпя и се обърна към Оливър:

— Прекалено много говориш, Оливър. Мнението ти не представлява интерес за възрастните. Забравяш, че все още не си зрял мъж. Ти си едно невежо момче, което се интересува единствено от красивите си дрехи.

Лицето на Оливър почервеня, очите му искряха учудено, защото никога преди това майка му не му беше говорила с такъв тон, нито пък бе изричала такива жестоки и унизителни думи.