Клер Лоримър
Дивото цвете (17)

Глава шестнадесета
Януари — март 1915 година

Германецът фон Кревал бе станал комендант на Брюксел, който беше извън контрола на белгийците. Генерал фон Бисинг, с когото Рупърт и Макс отдавна се познаваха, бе назначен за комендант на цялата страна.

— Изглежда, извадихме късмет — зарадва се Макс. — Можем винаги да се обърнем към него за помощ, ако изпаднем в беда.

Беше издаден указ, според който всички чужденци в Белгия, чиито държави са във война с Германия, трябва да се явят в комендантството, за да бъдат регистрирани и да получат карта за самоличност, върху която да има залепена снимка. Всички стопани бяха длъжни да уведомят властите в случай, че семейството им се увеличи. Това беше безрезултатен ход от страна на германците и опит да се надхитрят огромният брой хора, които укриваха в домовете си войници от съюзническата армия.

До момента Рупърт и Макс бяха устояли на молбите на белгийските граждани, които знаеха, че Рупърт е англичанин и водеха в дома им войници от съюзническата армия. Макс и Рупърт пренасочваха бегълците към Едит Кавел, която, както им бе известно, укриваше голям брой ранени в клиниката си. Тази жена не се подчини на заповедта на германците, според която всички медицински сестри англичанки трябваше веднага да се върнат в Англия. Пренебрегвайки тази заповед, Едит и няколкото медицински сестри, които останаха с нея в Брюксел, продължиха да оказват помощ на войниците от съюзническата и от немската армия, както и на белгийските цивилни граждани. Храбра и решителна, Едит Кавел бе намерила начин ранените от съюзническите войски да получат карти за самоличност и непрекъснато наемаше хора, които да ги заведат до холандската граница.

Рупърт и Макс се възхищаваха на смелостта й и няколко дни след Коледа решиха да й предложат помощта си. Макс имаше камера „Кодак“ и много ленти, които бе приготвил, за да направи необходимите снимки за фалшивите карти за самоличност.

Сестра Кавел се зарадва на предложението им. Домът на Макс и Рупърт непрекъснато се посещаваше от много хора, които искаха да разгледат колекцията им от книги. Така че, ако германците забележат цивилно облечените войници, които щяха да влизат или да излизат от къщата, те едва ли биха заподозрели нещо.

Въпреки това работата беше опасна, особено след като спасителният маршрут, измислен от сестра Кавел, бе станал широко известен и все повече войници от съюзническите войски намираха начин да дойдат в Брюксел. От провинцията пристигаха мъже, които селяните бяха укривали в хамбари и на тавани. Лекари, свещеници, монахини, една принцеса, дори един игумен — всички изпращаха войниците, които са се укривали в Брюксел с надеждата, че сестра Кавел ще им помогне да избягат и да се спасят.

Рупърт стоеше и докато гледаше как Макс промива снимките в тъмната стая, замислено рече:

— Знаеш ли, Макс, мис Кавел беше права, когато онази вечер каза, че е безсмислено да вършиш някоя работа, в която не влагаш цялото си сърце. Щом й заговорих за опасността да бъдем арестувани, тя се обърна към мен с думите: „Дали ще успеем да направим малко или много, все ще понесем наказанието си, затова нека да спасим колкото се може повече от тези нещастници.“ На тавана има място да скрием няколко войници и мисля, че трябва да го направим.

— Както искаш, Рупърт — отвърна Макс, докато обработваше негативите. — Ако ти не се страхуваш и мен няма да ме е страх.

— Аз съм повече от уплашен, Макс — рече Рупърт и се усмихна тъжно. — Всъщност аз съм един малодушен страхливец във всичко, което правя. Като дете се боях от тъмното, боях се от баба си, от това да не би да ме тормозят в училище. Аз непрекъснато живеех в страх. Предполагам, че в известен смисъл съм добре запознат и съм свикнал с това чувство.

— Няма смисъл да си търсим сами белята — тихо рече Макс. — Ако положението се влоши, за теб като англичанин ще бъде по-опасно, отколкото за мен.

Рупърт сви рамене.

— Мис Кавел е права — трябва да спасим колкото се може повече хора — категорично заяви Рупърт.

Петимата белгийци, наети като прислужници от Макс и Рупърт, бяха изключително предани и спокойно можеха да се доверят на тях.

Основният проблем с укриването на бегълците беше храната, която трябва да им се осигури. Обикновено Белгия внасяше четири пети от зърнените си храни, но сега, когато Антверпен беше в ръцете на германците, морските пътища бяха отрязани. Неприбраната реколта от миналата година бе изгнила по нивите. В Брюксел се изсипваха бежанци от областите, където се водеха бойни действия. Населението на столицата рязко се бе увеличило и недостигът на храна бе достигнал застрашаващи размери.

Имаше обществена кухня, където раздаваха супа и малко хляб на бедните и безработните, но населението се сдобиваше с нещата от първа необходимост главно благодарение на щедростта на американците. Макс и Рупърт бяха принудени все по-често да теглят от стопяващите се спестявания. Рупърт вече не получаваше от Англия редовните суми от лихвата върху капитала, който бе получил от дядо си на тридесетия си рожден ден. И най-накрая взеха да продават някои от книгите си на германските офицери. Налагаше се да вземат предпазни мерки, за да са сигурни, че германските им клиенти няма да се натъкнат на някой от бегълците, които идваха да се снимат в дома им.

Бяха избрали опасен път, но Рупърт твърдо бе решил да помогне на страната си срещу германците.

Силви бе много изненадана, когато разбра, че все пак Пелам изпълни намерението си да предложи услугите си в армията. Но полковникът, с когото се срещна в Париж, не можа да му обещае нищо друго освен някоя канцеларска работа, което никак не се нравеше на Пелам.

Двамата със Силви тревожно слушаха новините през септември и октомври, но Пелам подозираше, че официалните комюникета далеч не отразяват цялата истина. През ноември обаче нямаше никакво съмнение, че германците се придвижваха на изток. Въпреки че беше трудно да се преценят точно загубите от вражеските бомбардировки над катедралата, Париж беше шокиран от този акт на вандалщина.

Силви предложи да отидат с колата до Епърни, защото бе загрижена за красивите и ценни антики, които се намираха във вилата. Ако знаеше какво ще завари там, Пелам вероятно нямаше да се съгласи да ходят в Епърни. Пътуването им беше дълго и изморително заради струпването на войските, които трябваше да се придвижат в друга посока. Най-сетне те свиха по алеята за коли, която водеше към вилата. Къщата не беше разрушена, но по стените личаха следи от куршуми. Всички прозорци бяха изпочупени, а лехите — прегазени от коне и машини. Когато влязоха вътре, гледката беше отчайваща. Всичко бе съсипано — прашно, мръсно и изпочупено. Красивите килими бяха покрити с кал и по тях се търкаляха празни бутилки от шампанско. Ценните картини и произведения на изкуството липсваха.

На горния етаж стаите бяха в още по-окаяно състояние. Завивките и чаршафите бяха целите на петна. Явно войниците бяха лягали направо с мръсните си дрехи.

След като се посъвзеха от първоначалния си шок, Силви и Пелам решиха да не се връщат в Париж. От съседната ферма се появиха старите прислужници на Силви, включително и готвачката Мари, които се бяха укривали там по време на германското нашествие.

През следващите няколко седмици, с помощта на Мари и стария градинар, Пелам и Силви се заеха да въведат ред в къщата и да сложат край на този хаос.

Пелам отново мислеше как да се включи във войната. Една вечер, докато обсъждаха с местния свещеник битките, които се водеха, той разбра, че от другата страна на фронтовата линия един абат укрива няколко войници от съюзническата армия. Веднага бе озарен от идеята да прекоси с колата си вражеските позиции, да намери абата и да прибере ранените войници. Пелам не посмя да пътува, когато имаше пълнолуние, защото колата му бе черна и лесно можеше да стане мишена за немските пушки. Не биваше да кара и след проливен дъжд, защото можеше да затъне в разкаляните селски пътища. Независимо от всички трудности той успя да прекара над дванадесет ранени войници, които благодарение на него бяха вече в безопасност.

Силви не се осмели да пише на Уилоу за подвизите на мъжа си. Страхуваше се да не би писмото да попадне в ръцете на врага и тогава животът му щеше да бъде в опасност. Самият Пелам си признаваше, че е безнадеждно уязвим, ако му подготвят засада. Най-голямото преимущество беше, че германците не очакваха някой да премине през техния лагер. Опасността се криеше най-вече в прекосяването на самата река. Мостовете бяха охранявани и Пелам бе убедил двама от местните жители да направят огромен дървен сал. Въпреки че бяха възрастни, двамата мъже превозваха Пелам през реката по всяко време.

Силви се съмняваше, че писмото й ще стигне до Рошфорд, но въпреки това тя с подробности описа на Уилоу опустошението на красивата си вила и необикновения живот, който двамата с Пелам водеха. Тя съвсем леко намекна за включването на Пелам във войната, като обясни, че той не е загубил патриотизма си и го проявява по свой собствен неповторим начин. Уилоу бе озадачена от тези няколко изречения и като се обърна към Тоби рече:

— Сигурна съм, че Пелам е замесен в нещо. Ще помоля Алексис да им се обади, когато отиде пак в Париж. Може би той ще разбере нещо повече за Пелам.

След Коледа, Алексис бе ходил два пъти в чужбина, но само по за една седмица. Луси подпита новата му секретарка, мис Вилие, дали знае с какво точно се занимава Алексис. Но Мадлен се оказа също толкова неосведомена, колкото и Луси.

— Аз само печатам обичайните писма и документи на съпруга ви — обясни тя. — Той си има секретарка във Външно министерство, която е запозната с другата му работа.

Луси се радваше на присъствието на тази жена в къщата. Тъй като кабинетът на Алексис си остана свещено и недосегаемо място, Мадлен работеше в една от стаите. Бомбардировките над Лондон бяха спрели, но през януари един цепелин пусна няколко бомби над крайбрежието на Норфок и Алексис беше убеден, че ще има и други нападения над столицата. Искаше му се Луси да си остане в Рошфорд, но тъй като Оливър се бе върнал в училището, Луси настоя да се прибере в Лондон. В Рошфорд тя щеше да бъде само в компанията на малките момичета, на майка си и на чичо Тоби. Тук, в Лондон, Луси се срещаше с Хилда Шарпълс и многобройните им приятели и сега, когато Алексис често отсъстваше от къщи, Луси посвещаваше голяма част от времето си на забавления. Но тя не винаги можеше да излиза и прекарваше по някой друг час като бъбреше със секретарката на Алексис.

Мадлен не говореше за онзи период в живота си, когато е имала връзка с Франсис, въпреки че Луси изгаряше от любопитство да научи повече за семейство Рошфорд в онези дни и особено за прабаба си. Но Мадлен не се поддаваше на хитрите й атаки и предпочиташе да говори за „приятеля си“, както тя наричаше възрастния мъж, който всяка вечер идваше с колата да я прибира от работа.

На Луси й беше забавно да гледа как тази жена с посребрени коси се държи като срамежлива девойка, която постепенно изоставя ролята си на секретарка в присъствието на Луси и започва да й се доверява. Мистър Блек й бил изпратил букет червени рози за рождения й ден; държал й ръката в киното; дори написал стихотворение, което й посветил. Очевидно Мадлен очакваше предложение за женитба и с известно съжаление Луси се надяваше, че Мадлен ще получи своя мистър Блек, ако този сантиментален мъж се окаже наистина по вкуса на Мадлен.

Но не беше писано надеждите на Мадлен скоро да се изпълнят.

След малка интимна вечеря в един италиански ресторант в Челси, Антъни Блек й довери, че е получил отчайваща новина.

— Става въпрос за книгата ми — тъжно рече той. — Току-що получих ръкописа си обратно, изпратен от моя издател. Изглежда, че войната е оказала влияние върху политиката на издателството и издателят ме уведомява, че сюжетът вече не е подходящ…

И с тежка въздишка, която Мадлен по-късно представи на Луси като „стон от разкъсано от мъка сърце“, Антъни пресече опитите й да му съчувства.

— Не толкова, че съм се провалил като писател, въпреки че естествено гордостта ми е засегната — започна да обяснява той, — колкото неприятният проблем с парите. Вероятно сега е моментът да ти призная, скъпа моя — добави той с топъл и нежен глас, — но аз не съм богат човек. Хранех надежди, че с тази книга… че като получа парите… ти и аз. — Гласът му изведнъж секна и той я погледна отчаяно. — Аз не печеля достатъчно, за да осигуря съществуванието и на двама ни.

Сърцето й се сви. На Мадлен въобще не й беше минавала такава мисъл през ума. Тя бе предполагала, че Антъни е добре обезпечен. Ех, ако бе разбрала истината по-рано… Но сега е твърде късно. За първи път в живота си Мадлен бе наистина влюбена и парите бяха на втори план.

Тя се наведе през масата и взе ръката му.

— Ще се справим някак — успокои го тя. — Знаеш, че къщата на леля ми е моя собственост. Бих могла да работя, докато ти напишеш друга книга. Ние…

— Не, скъпо мое сладко момиче — в гласа му се долавяше и съжаление, и нежност. — Знаеш какво изпитвам към теб, Мадлен. Нямам право да ти го кажа, но не мога да скрия чувствата си. Помисли си как бих се чувствал, неспособен да издържам собствената си съпруга. Да живея в нейната къща и, не дай Боже, да харча нейните пари. Не, Мадлен, не съм съгласен. Това е непочтено. Първо, трябва да докажа себе си. Мога и ще напиша друга книга. Ако ти ме насърчаваш, знам, че ще успея да я напиша. Това означава, че ще трябва да почакаме още, докато се оженим, но нямаме друг избор. Трябва да се примирим.

Мадлен мълчеше. Въпреки горчивия хап, който трябваше да преглътне, не всичко бе изгубено. Ако той напише друга книга…

Тя от все сърце се съгласи да му вдъхва кураж и да го подкрепя.

На другия ден Мадлен сподели с Луси, че до известна степен се чувства по-спокойна, че е разбрала истината и че са стигнали с Антъни до някакво споразумение.

— И разбира се — допълни тя, — няма да се наложи съпругът ви да търси нова секретарка.

Алексис се завърна вкъщи на четиринадесети март за двадесет и първия рожден ден на Луси. Бяха говорили преди да устроят голям прием в чест на пълнолетието й, но след това отхвърлиха тази идея и решиха да празнуват в тесен семеен кръг. Алексис бе купил билети за балетен спектакъл и същата вечер Тоби и Уилоу пристигнаха от Рошфорд.

Уилоу сподели с Луси, че е получила писмо от Марк, който живееше в Америка.

— Връща се вкъщи — заяви тя, като хапеше устните си. — Предполагам, че не бива да му се сърдя за това, че напуска работата си. Марк е едва на осемнадесет години и естествено, че ще иска да се запише в армията. Но как бих могла да се радвам на това, Луси, въпреки че искам да го видя.

Луси погледна майка си с нескрито любопитство.

— Ти си много привързана към него, нали, мамо? — попита тя. — Ти приемаш Марк, Филип и Джейн като свои деца, нали?

Изражението на Уилоу се промени и тя се усмихна.

— Може би, защото любовта поражда любов. Мисля, че тези три деца гледат на мен като на майка и аз не искам да ги разочаровам.

Уилоу нито за миг не съжаляваше, че ги бе осиновила в онзи летен ден преди около четири години. Понякога, щом зърнеше червеникаво-златистата коса на Джейн или Филип, тя си спомняше за Джорджина Грей, но някак странно този спомен не можеше вече да я нарани.

— Обичам ги много, Луси — призна тя.

Мислите на Луси се съсредоточиха върху думата любов, дума, която и мама, и Алексис използваха много често. И двамата претендираха, че я обичат, но Луси бе убедена, че любимецът на мама е Оливър, а що се отнася до Алексис, тя се съмняваше, че е единствената жена, в която той бе влюбен. Луси смяташе, че той продължава да се среща редовно с Робърта, макар да нямаше явни доказателства за това. Робърта със сигурност все още бе негова любовница. Преди няколко дни Алексис й бе споменал, че старият граф е на смъртно легло. Може би не след дълго Робърта щеше да остане вдовица и нищо чудно да си потърси друг съпруг, а и тя бе все още забележително красива жена.

Луси се обърна към Уилоу и я попита:

— Възможно ли е един мъж да се разведе с жена си заради нейни прегрешения в миналото?

Уилоу погледна дъщеря си учудено.

— Какъв странен въпрос, Луси. Разбира се, че не. Забрави ли брачния обет? Един мъж взема жена си „за добро или за лошо“ и оттам нататък започва техният съвместен живот. Ако тя е имала някаква връзка с друг мъж преди сватбата, никой не може да я обвини в прелюбодейство, защото тогава тя не е имала съпруг. Но защо ми задаваш този въпрос?

С обичайната си сдържаност, която проявяваше към майка си, Луси не отвори повече дума по тази тема и остави Уилоу да размишлява над странното поведение на дъщеря си.

Алексис бе казал на Луси, че може да си купи нова рокля за рождения ден и тя си избра една рубиненочервена рокля, обшита с малки перлички. Когато вечерта се обличаше, Алексис влезе в стаята й и сложи един малък пакет в скута й, докато Поли разресваше косата й. Развълнувана, както винаги, когато получаваше подаръци, Луси разкъса обвивката на подаръка. В малката кутийка блестяха огърлица от рубини и две рубинени обеци с формата на капка.

Луси скочи и прегърна Алексис.

— Прекрасни са, Алексис. Избрал си ги за новата ми рокля, нали? Как разбра точно коя рокля ще си купя?

— Едно птиченце ми каза какъв цвят ще бъде тя — отвърна Алексис и се усмихна на ухилената Поли.

Възбудена от красивите подаръци, Луси беше в добро настроение през цялата вечер. След балетната постановка отидоха да вечерят в „Савой“, където поръчаха и шампанско за случая. Бяха се споразумели да не говорят за войната. Луси забрави за Робърта Инман, но когато се прибраха на „Кадоган Гардънс“, тя отново се поддаде на опасенията си.

След като Поли я съблече и излезе от спалнята й, Луси за първи път, откакто бяха женени с Алексис, влезе в стаята му. Алексис седеше по халат на един стол край камината и четеше някакви документи, които държеше в скута си. Прислужникът му си беше легнал.

Алексис изненадано погледна Луси.

— Какво има, Луси? — попита той. — Да не се е случило нещо?

Поли бе завързала косата на Луси на две опашки, които се спускаха като златиста коприна по раменете й. Светлосините панделки си подхождаха с прозрачната й нощница.

Алексис си мислеше, че Луси изглежда много млада, сякаш днес бяха отпразнували седемнадесетия й рожден ден.

Луси бе вперила мрачен поглед в него.

— Не мисля, че е редно да не спиш с мен, Алексис — съвсем прямо заяви тя.

Алексис бе стъписан от думите й.

Той сведе поглед, така че тя да не забележи изражението му.

— Ти знаеш причината, Луси.

Тя се намръщи и още повече заприлича на сърдито дете.

— Но се любиш с Робърта, нали? — обвини го тя. — Не смятам, че постъпваш честно.

Алексис замълча и сетне отвърна:

— Учуден съм, че протестираш, Луси. Защо си толкова загрижена? — тихо попита той.

Сините очи на Луси проблеснаха възмутено.

— Разбира се, че съм загрижена. Не съм аз тази, която не желае да се люби. При бракоразводното дело ще повярват на теб, а не на мен.

Алексис беше напълно объркан.

— Бракоразводно дело? За какво говориш, Луси?

— Ти би могъл да се разведеш с мен, ако кажеш в съда, че отхвърлям съпружеските ти права. Четох го в една книга. И слугите знаят, че не спим заедно.

— И какво общо има Робърта с това? — попита Алексис, силно заинтригуван от разговора.

— Ами, ако ти се разведеш с мен, би могъл да се ожениш за нея, когато старият Ангъс Инман умре.

По лицето на Алексис се плъзна лека усмивчица, но Луси не я забеляза.

— Нямам никакво намерение да се развеждам с теб, Луси, а още по-малко да се женя за Робърта. Доволна ли си, скъпа?

Луси го погледна замислено, като все още се чувстваше неловко.

— Но ти би могъл, Алексис…

— Луси, би трябвало да ме познаваш по-добре и тогава щеше да знаеш, че дори и да се разведа с теб, което няма да направя, би било крайно непочтено от моя страна да изтъквам причини, които не отговарят на истината. Не ти отказваш „съпружеските ми права“, а аз съм този, който не се възползва от тях.

— А миналото ми? — настояваше упорито Луси. — Би могъл да го разкриеш пред всички.

Алексис остави документите, стана от стола и лицето му придоби решително и сурово изражение.

— Това също е несправедливо, Луси. Знаех всичко за теб, когато се оженихме и нищо на света не би ме накарало да разкрия миналото ти, особено за свои собствени цели. — Той се отдалечи от Луси, дръпна завесите и впери невиждащ поглед в слабоосветената улица. — Все още ли те тревожат спомените ти? — попита ласкаво той.

— Не мисля често за това — откровено каза Луси. — Понякога се питам какво ли се е случило с момичетата във Франция. Но започна да ми се струва, че това е било някакъв друг свят, беше толкова отдавна.

— Забрави го тогава, Луси, така, както направих аз — продума Алексис. — А сега, бързо в леглото. Денят беше дълъг и уморителен.

Луси се подчини и се запъти към вратата, после спря и се обърна към него:

— Все още ли ме обичаш, Алексис? — попита тя.

С непроницаем поглед, Алексис отвърна:

— Разбира се, Луси. Това има ли някакво значение за теб? Смятах, че ти нямаш понятие от смисъла на думата „любов“.

Луси въздъхна.

— Е, да, така е, но каквото и да означава тя, бих искала да ме обичаш повече от Робърта.

Алексис мълчаливо гледаше жена си. Една краткотрайна надежда бе озарила сърцето му, но сетне бързо се изпари. Той взе отново документите и седна на стола си.

— Разбира се, че обичам теб, а не Робърта — отвърна тихо той. — А сега си лягай. Имам много работа.

Луси излезе от стаята, затвори вратата, но нейното ухание все още се носеше във въздуха. Алексис седеше неподвижно, докато проследяваше с поглед Луси, а когато остана сам, отпусна глава и зарови лице в шепите си.

— О, Луси, Луси, Луси — шепнеше той, а сърцето му болезнено се свиваше.

Днес неговата Луси бе станала пълнолетна. За всички тя бе вече жена и детството й остана далеч зад гърба й. Но какво знаеха хората за странната смесица от чувства, която делеше детето Луси от зрялата жена. Какво знаеше, какво разбираше самият той, нейният съпруг? Може би и Луси, като кухата порцеланова статуетка, няма нито сърце, нито душа?

Вероятно имаше надежда, защото сега поне му бе ясно, че Луси искаше да бъде обичана. Но дали самата тя е способна да го дари с любов?

С усилие Алексис върна мислите си към работата си. Явно новата секретарка умело се справяше със задачите и беше забележително интелигентна. Работеше бързо и без грешки, а, изглежда, и Луси я харесваше. Но Мадлен не се нравеше на Алексис. Той не можеше да определи чувствата, които изпитваше към нея. Опитваше се да не се влияе от начина, по който Уилоу бе представила Мадлен от времето, когато Франсис Рошфорд е бил влюбен в нея. Според тъща му, мис Вилие била студена, безмилостна, безсърдечна млада жена, която мисли само за себе си.

„Никога не съм имала доверие в нея — замислено бе казала Уилоу.“ И сега Алексис също изпитваше недоверие към Мадлен. Но тя вършеше безукорно работата си като секретарка и въпреки че очевидно преди се бе радвала на по-добри дни, тя се държеше с нужното уважение и никога не се подмазваше. От думите на Луси, Алексис бе разбрал, че Мадлен изживява някаква романтична любов и се надява, че ще се омъжи за човека, който я ухажва. Трудно му беше да си представи секретарката си влюбена до уши. С посребрената си коса, прихваната на кок, със закопчаните догоре блузи и черните поли, тя приличаше на типична стара мома. Но Алексис едва ли щеше да има такава представа за нея, ако бе виждал Мадлен, когато тя не е на работа. Обикновено двамата с Антъни отиваха в малкия му, запуснат апартамент на „Шепърдс Буш“ и тя приготвяше нещо за вечеря, което, разбира се, им струваше много по-евтино, отколкото да отидат на ресторант. Когато яденето бе готово, Мадлен отиваше в спалнята, разпускаше косите си, слагаше малко руж и червило, връщаше се при Антъни и сядаше в скута му край камината. Позволяваше му да й разкопчае блузата и да гали добре закръглените й гърди. Страстта завладяваше все повече отношенията им и събуждаше желание у Мадлен, дори по-горещо и пламенно от това на приятеля й. Именно Антъни гледаше да спазва допустимите граници, докато Мадлен едва се сдържаше да не потъне в прегръдките му. Тя беше много по-влюбена, отколкото той. Обикновено Антъни пръв се отскубваше от ръцете й, като й казваше, че я уважава прекалено много, за да се възползва от нея.

Повечето от вечерите си прекарваха в тихи разговори. Антъни с нестихващ интерес разпитваше Мадлен за миналото й, и по-специално за времето, когато е поддържала връзка с Франсис. Той й съчувстваше за жестокостта и несправедливостта, които тя е трябвало да понесе.

— Не бих се учудил, ако ми кажеш, че мразиш цялата фамилия Рошфорд — рече той. — Те са от знатен произход и са много богати, докато на теб, скъпа моя, ти се е налагало да работиш, за да се издържаш. Изненадан съм, че не завиждаш на младата графиня Земски за живота, който води. От твоите думи разбирам, че графът прекалено много я глези и че тя има всичко, което си пожелае.

— Мисля, че й завиждам — призна Мадлен. — Тя е винаги много внимателна към мен, но аз мразя цялото им семейство. — Мадлен бе убедена, че именно лейди Рошфорд бе възпряла Франсис да се среща с нея, след като той бе откраднал едно от ценните произведения, собственост на семейството, за да й купува подаръци. По онова време Франсис бе луд по нея и ако лейди Рошфорд не знаеше за любовта му, той можеше да се ожени за Мадлен.

Всъщност вече не я беше грижа за миналото. Тя искаше да бъде само с Антъни — нейния романтичен, загадъчен писател, който се отнасяше към нея така, както никой досега не го бе правил.

— Предполагам, че Рошфорд ти дължат някакъв вид обезщетение — прекъсна мислите й Антъни. — Винаги съм смятал, че тези титулувани фамилии съвсем несправедливо наследяват богатства, без да са положили ни най-малко усилие за тях. Ако бяхме богати, красавице моя, вече щяхме да бъдем женени и щяхме спокойно да се отдадем на любовта си.

Мадлен не искаше пари само за себе си, а за тях двамата — за Антъни и за нея самата. Очевидно той нямаше намерение да се поддава на плътските си желания, докато не се оженят и тя не се осмеляваше да разкрие нетърпението и готовността си да пренебрегне благоприличието, защото се страхуваше, че ще изгуби неговото уважение. А той често повтаряше, че уважението е най-важното нещо в техните взаимоотношения.

Тревогата й, че може да го загуби, непрекъснато нарастваше. Във всеки един момент той би могъл да срещне някоя по-млада, по-привлекателна жена. Та нали и те се запознаха съвсем случайно? Сервитьорките винаги му се усмихваха, харесваха го заради дружелюбното му отношение и добрите маниери. Тъй като много мъже заминаха на война, все повече жени си търсеха съпрузи като Антъни. Той й бе казал, че страда от ревматизъм и затова не може да изпълни дълга си към родината, както другите мъже. Тази, която се омъжи за Антъни, не би се страхувала, че скоро ще остане вдовица.

Той едва-едва напредваше с книгата, дори не й беше представил нито една глава, която тя да напише на машина.

— Ще се наложи да се заловя с нещо друго, за да спечеля парите, които са ни нужни — рече той с ирония, когато Мадлен стана от скута му след многобройните ласкави прегръдки. — Не можем да продължаваме така, скъпа моя. Толкова много те желая. Това учудва ли те, любов моя?

Мадлен оправи полата си и изглеждаше много ядосана. Неговата непорочност я вбесяваше, а тя бе така жадна за любовта му, както изморен пътник търсеше оазис в пустинята. В такива моменти уважението му към нея бе толкова смущаващо, че й се искаше да удари Антъни. Но когато той я прегърна, огорчението й се изпари.

— Обичам те, обичам те, любов моя — прошепна тя. — Бих сторила всичко за теб, Антъни, всичко.

— Кой знае, може би някой ден ще поискам доказателство за твоята любов — рече той и нежно я целуна.

— Направи го сега — извика Мадлен. — Аз съм напълно откровена, Антъни, наистина съм готова на всичко заради теб.

Погледът му беше толкова непроницаем, че тя не можеше да отгатне мислите му. Сърцето й лудо биеше с надеждата, че може би най-накрая и той е готов да свърже живота си с нея.

— Ще говорим за това следващия път, когато се видим — ласкаво каза той и отново я целуна. — Налага се тази събота да замина за Корнуол при братовчед ми, така че няма да можем да се видим до понеделник. Ех, ако бяхме женени, скъпа моя, щях да те взема с мен, но братовчед ми е възрастен и… не бих искал да те поставям в унизително положение. Нека се целунем още веднъж, красавице моя, и ще те закарам у вас.

На път към дома й, докато седеше в стария му двуместен форд, Мадлен си мислеше, че следващия понеделник ще излезе по обяд и ще си купи една наистина красива рокля. Би могла да си измие косата в неделя вечерта и тогава, тогава…

Тя вдигна поглед към красивия мъжествен профил на Антъни, докато се чудеше как ще оцелее без него през следващите няколко дни.

Целунаха се набързо за лека нощ.

— Съседите ти може да ни видят — рече Антъни, като без да иска докосна гърдите й. Мадлен простена отчаяно, отключи входната врата и влезе в празната къща. Стоя с гръб към вратата, докато шумът от колата на Антъни заглъхне, след което седна на един стол в тъмното и се опита да прогони самотата.