Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета
Април — юни 1915 година

На двадесет и трети април 1915 година в нюйоркските вестници се появи съобщение. То предупреждаваше всички, които имаха намерение да преминат Атлантика, че между Германия и Великобритания и съюзниците й се води война; че корабите, на които се вее знамето на Англия или на съюзническите държави, могат да бъдат унищожени в зоната на бойните действия. Пасажерите на „Лузитания“ пътуваха на свой риск.

Марк не бе забелязал съобщението и докато се качваше на парахода единствената му мисъл бе, че скоро ще си бъде у дома. Надяваше се, че ще може да се запише в армията преди войната да свърши. Той, както и останалите пътници, не знаеха, че „Лузитания“ пренасяше огромни количества експлозиви, опаковани като колети, за които всички знаеха, че са пълни със сирене и кожи.

Британското и американското правителства знаеха за опасния товар, но смятаха, че германците не биха потопили кораб, на който пътуваха толкова много неутрални американци. Но на седми май целият свят бе потресен от новината за потопяването на „Лузитания“, причинено от един-единствен патрон, изстрелян от немска патрулна лодка. Въпреки размерите си, „Лузитания“ потъна веднага след експлозията. Корабът беше близо до ирландския бряг.

Зашеметен, но съвсем леко ранен от експлозията, Марк бе един от малцината оцелели. Един спасителен траулер го взе и го стовари в Ирландия, откъдето той изпрати телеграма до Рошфорд, в която съобщаваше за премеждието си и за намерението си да се придвижи с някоя лодка до Англия.

Уилоу и Тоби заминаха за Ливърпул, за да го посрещнат на пристанището. Ръката му бе бинтована, а на челото си имаше дълбока рана. Марк не се усмихна, когато Уилоу го прегърна и го притисна към себе си.

— Сега си като ранен войник, нали? — усмихна се Тоби. — Радвам се, че се върна жив и здрав, момчето ми. Изпратих телеграма до Корпорацията в Ню Йорк, тъй като те се тревожеха за теб. Истински кошмар, нали? Казват, че са загинали над хиляда души.

Запътиха се към колата и Марк тъжно каза:

— Всичко се случи толкова бързо. По цялото ирландско крайбрежие се носеха телата на пътниците и нямаше как всичките да бъдат спасени. И дума не можеше да става за спасителни лодки. Екипажът направи каквото бе по силите му, но корабът взе да потъва толкова бързо, че бе невъзможно да се изкарат всички спасителни лодки и единственото, което можех да направя, бе да скоча от борда. — Гласът му потрепери и Тоби усети, че момчето все още не е преживяло шока.

— Беше ужасно — продължи Марк и тръпки преминаха през тялото му. — Видях едно малко момиченце на възрастта на Зандра, как се носи по вълните и исках да го спася, но не можах да се добера навреме до него. Казаха, че на борда е имало около стотина деца и аз се съмнявам, че повечето от тях са оцелели. Видях траулеpa, който се бе насочил към мен, и се устремих към него. Качиха колкото се може повече хора, но — той млъкна, а лицето му бе напрегнато от преживяния кошмар.

— Трябва да се опиташ да не мислиш повече за това — тихо каза Тоби.

— Боя се, че това са единствените ми дрехи. Целият ми багаж остана на борда — рече Марк.

— Няма значение — успокои го Тоби. — Скоро ще ти купим нови дрехи, а междувременно ще намерим нещо подходящо от гардероба на Оливър. — Отвори вратата на колата и добави: — Качвай се, млади човече. Сестра ти Джейн гори от нетърпение да те види. Вчера тя навърши шестнадесет години и на горкото дете изобщо не му беше до веселие. Тя не беше на себе си до мига, в който получихме телеграмата ти, че си жив и здрав. Добре, че си я изпратил веднага.

Нито Уилоу, нито Тоби повдигнаха въпроса за причината, поради която Марк се завръща в Англия. Тоби бе решил да отложи разговора с Марк, докато момчето се съвземе от ужасното си преживяване на „Лузитания“. Уилоу смяташе на всяка цена да убеди Марк да не бърза със записването в армията. Той все още бе толкова млад, а и Уилоу бе дълбоко потресена от новините за зверствата на германците. Въпреки споразумението, подписано в Хага преди осем години, врагът бе нарушил обещанието си и бе използвал отровен газ. На двадесет и втори април, по време на битката край Ипър, германците се бяха възползвали от посоката, в която духаше вятъра и зеленикавожълти облаци от отровен газ се понесоха към окопите на съюзническата армия. Първи бяха засегнати френски и алжирски войници от предните позиции. Те се опитаха да се изтеглят бързо назад и да предупредят британските войски, но газът бе толкова силен, че очите им веднага се насълзиха, започнаха да се давят и да кашлят, като едва си поемаха въздух. Онези, които не успяха да избягат от отровния газ и бяха вдишали достатъчно количество от него, се парализираха и умряха в адски мъки.

За известно време сякаш нищо не можеше да спре напредването на немската армия. Канадците, подкрепени от британските и индийските войски, като използваха носните си кърпи за маски, продължиха яростно да се отбраняват и отстояха позициите си.

На другия ден след завръщането на Марк у дома, Уилоу помоли Питър Роуз да прегледа момчето. Докторът веднага постави диагноза сътресение на мозъка и нареди на Марк да не става от леглото поне една седмица.

— Изключено е да отидеш в армията, млади момко — рече докторът на разочарования Марк.

Но младият и издръжлив организъм на Марк му помогна да се възстанови много бързо и още преди да изтече седмицата докторът му позволи да стане от леглото. Но първо Марк трябваше да обещае, че ще бъде внимателен и че няма да се впуска в бурни занимания.

Марк все така горещо се интересуваше от развитието на войната и засипваше Тоби с въпроси.

Когато в средата на май се разчуха новините за спирането на настъплението на врага, Тоби обясняваше за смелостта на канадските и британските войници, които въпреки ужаса от отровния газ бяха устояли на атаките.

— Ако не го бяха сторили — продължи Тоби, — германците сигурно щяха да завладеят Кале и след това да се опитат да пометат британската флота, която се намира в Ламанша, и пътят за Лондон щеше да бъде открит. Германците все още не са окупирали Ипър, но броят на жертвите от наша страна е огромен — може би около шестдесет-седемдесет хиляди души, а това е ужасяваща загуба.

Единствен Оливър споделяше мечтата на Марк да се запише в армията.

— Ако поостанеш още малко тук, Марк, аз ще навърша нужните години и мога да дойда с теб — рече той в един разговор насаме с Марк, далеч от ушите на майка му. През февруари той бе навършил шестнадесет години, а Хенри Барат бе вече на седемнадесет. — Изглеждам по-възрастен и от двама ви — ухили се той. — Така че да не заминеш без мен, когато се върна в училището, Марк.

Елионор Барат и Хенри се бяха разболели от заушка и по тази причина великденската ваканция на Оливър и Хенри се увеличи с още няколко дни. Техните семейства настояха момчетата да си останат вкъщи, докато мине карантината, а те бяха много доволни от това решение.

Оливър все още не бе заминал за Итън, когато в Рошфорд пристигна ужасната новина, че градинарят Пъркис и един от прислужниците, Пилчър, са убити край Ипър. Двамата мъже съвсем скоро се бяха записали в армията и внезапната им смърт съкруши не само прислугата, но и семейство Рошфорд.

Имаше и много други жертви от Хавърхърст, убити или ранени край Ипър, и всяка неделя в църквата викарият се молеше за тях и за живота на всички воюващи мъже. Джейн особено много съчувстваше на лейди Барат, която все още не бе получила никакво известие от сина си Джордж. На последната сбирка на жените в Гленфийлд Хол гордата и хладнокръвна домакиня за първи път бе със сломен дух и призна на Уилоу, че ако Джордж е мъртъв, предпочита веднага да узнае печалната вест, отколкото да живее в неизвестност. Но изминаха още девет дълги седмици, когато най-после съобщението дойде. В едно прекрасно, слънчево юнско утро телефонът в имението Рошфорд иззвъня и Уилоу бе повикана за спешен разговор с лейди Барат.

— Имам новини, скъпа моя — гласът на лейди Барат трепереше от вълнение — добри новини. Все още не мога да повярвам, но Джордж си е у дома.

Джордж бил жестоко ранен на бойното поле, но един белгийски селянин го намерил, а съпругата му се грижила за Джордж, който се укривал на тавана на селската къща.

— А сега ще ти кажа нещо, което ще те изуми, Уилоу — продължи лейди Барат. — Джордж останал у фермера два месеца и когато се възстановил, го превозили с каруца до Брюксел. Каруцата била покрита със слама, под която се намирал Джордж. Завели го в една клиника в предградията на Брюксел, която била под ръководството на една изключителна жена, чието име забравих.

Тя млъкна, колкото да си поеме въздух, и продължи със спокоен тон:

— Под носа на германците тази жена криела войници като Джордж, превързвала раните им и сетне им помагала да се измъкнат до холандската граница, преоблечени като белгийски селяни. Имам намерение да й пиша чрез Червения кръст, за да й благодаря, че е спасила живота на Джордж. Ако не е била тя, Джордж вероятно щеше да попадне в някой военнопленнически лагер.

— Толкова се радвам за теб — отвърна Уилоу. — Явно момчето има късмет. Но ти ми каза, че имаш новини, които лично ме засягат.

— Да, наистина, Уилоу. Джордж е срещнал в Брюксел твоя девер и днес следобед ще дойде в Рошфорд специално, за да ти разкаже за Рупърт. Не бих искала да развалям изненадата, но двамата с Тоби ще бъдете истински доволни, като чуете разказа на Джордж.

— Доволна съм дори от факта, че Рупърт е жив — рече Уилоу. — Не сме получавали никакво известие от него, откакто германците нахлуха в Брюксел, и много сме разтревожени за него.

Уилоу и Тоби чакаха с нетърпение пристигането на Джордж. Той дойде рано следобед, изглеждаше блед и отслабнал и въпреки че леко накуцваше, той ги увери, че раните му са зараснали и че след месец ще може да се върне в полка си.

Разположиха се в библиотеката и Джордж им разказа как Рупърт и Макс са му помогнали да избяга.

— Сестра Кавел бе наела специални хора, които да ни съпроводят от границата. Някои от тях бяха съвсем млади момичета, които рискуваха живота си при изпълнението на тази опасна задача. Но първо трябваше да се сдобием с цивилни дрехи и със снимки, които бяха необходими за картите за самоличност. И именно заради тези снимки аз се срещнах с мистър Рошфорд. — Той се усмихна, като видя изумените погледи на Уилоу и Тоби. — Нямах представа дори, че когато отида да си направя снимка, ще срещна мистър Рошфорд и граф фон Круге. Разпознахме се веднага и аз успях да му разкажа нещо за вас. Не се осмелих да ви донеса писмо от него, защото ако германците ме бяха заловили на път за границата, веднага щяха да намерят писмото. Но мистър Рошфорд ме помоли да ви предам най-сърдечни поздрави и да ви кажа да не се безпокоите за него. Граф фон Круге се държи съвсем любезно и внимателно с коменданта на Брюксел, граф фон Бисинг, когото двамата с мистър Рошфорд познават отпреди войната. Фон Бисинг знае, че Рупърт е англичанин и че няма право да живее в Брюксел, но смята, че той и граф фон Круге не представляват никаква заплаха. Мистър Рошфорд каза, че е ужасен от войната и че няма намерение да участва в нея.

Уилоу и Тоби се спогледаха. Една и съща мисъл проблесна в съзнанието им — ако немският комендант знае за отношенията между Рупърт и Макс, той наистина можеше да ги смята за безопасни.

— За съжаление, изглежда, подозират мис Кавел — продължи Джордж и се навъси. — Сигурно не знаете, че тя се грижи за всички ранени, дори и за германците и всички, които са запознати с какво се занимава тази жена, смятат, че властите няма да я обвинят в подривна дейност, въпреки че е англичанка. Но слухът за помощта, която тя оказва на войниците от съюзническата армия, явно бързо се разпространява, а и пациентите й не са винаги толкова дискретни, колкото трябва да бъдат. Някои от тях съвсем открито се разхождат из града.

Джордж се намръщи още повече и продължи:

— Малко преди да напусна Брюксел, един полски войник, когато си тръгна от клиниката, бе оставил едно писмо на немски език. Една или две от сестрите подозираха, че той е немски шпионин, въпреки че мис Кавел не бе убедена в това. Но имаше и един друг, който се казваше Джейкъбс и когото всички подозирахме. Той ни уверяваше, че е избягал от немски трудов лагер, но никой не знаеше кой го е изпратил при мис Кавел.

— Какво ще стане с тази жена, ако я разкрият? — тревожно попита Уилоу.

— Нищо сериозно, надявам се — отвърна Джордж колебливо. — В крайна сметка тя е жена и е излекувала толкова германци, колкото и войници от нашата армия. Тя е невероятно храбра жена. Понякога тя самата присъства на срещите между бегълците и техните водачи.

Уилоу бе обхваната от противоречиви чувства, когато след чая Джордж си тръгна за вкъщи. Тя с облекчение си мислеше, че Рупърт е жив, въпреки че според разказа на Джордж условията на живот в Брюксел бяха ужасни. Цивилното население умираше от глад. Рупърт и Макс получаваха допълнителен порцион, благодарение на фон Бисинг, но по-голямата част от храната те пращаха на мис Кавел, която я раздаваше на мъжете, укриващи се в нейната клиника и по къщите в града. Безспорно Макс и Рупърт поемаха огромен риск.

— Щом една англичанка проявява такъв патриотизъм — тихо каза Тоби, — то тогава нямаме право да искаме Рупърт да стои настрана от тази история. Честно казано, новините, които ни разказа Джордж, ми доставиха голямо удоволствие, ако не беше, разбира се, засегнатата ми гордост. Ех, ако можех и аз да помогна с нещо.

Уилоу се приближи до него и го прегърна.

— Ти направи каквото можа, за да се запишеш в армията, Тоби — напомни му тя, защото знаеше, че той бе писал два пъти възражение срещу отстраняването му по здравословни причини. Лично тя благодареше на Бога, че молбата на Тоби не бе удовлетворена. Другите жени вероятно мечтаеха мъжете им да са герои, но Уилоу нямаше такова желание. Тя бе живяла прекалено дълго без любимия си Тоби и мисълта, че може да го загуби й се струваше непоносима, колкото и нещастен да бе той, че не може да облече униформа.

Новината за смъртта на младия Ричард Бартолъмю само подхрани чувствата й.

— Горкото момче — възкликна Уилоу пред Тоби. — Беше толкова млад. Прости невежеството ми, Тоби, но къде се намира Галиполийският полуостров? Никога не съм чувала за него.

— Ако дойдеш с мен в библиотеката, ще ти го покажа на глобуса — отвърна Тоби. Посочи с пръст към едно тясно парче суша, вдадено в Егейско море, което по форма наподобяваше Италия. Източният бряг граничеше с Дарданелите, от другата страна на които се простираше Турция.

— Егейско море води до Мраморно море и на север достига до Босфора и Черно море — обясняваше Тоби. — Ако успеем да завладеем Дарданелите и Босфора, ние бихме могли да се свържем с Русия по море без никакви пречки. Мисля, че тогава следващата стъпка ще бъде да обхванем във фланг централните сили и да помогнем на Сърбия. Те ще бъдат в отлична позиция и биха могли да атакуват Австро-Унгария.

Обясненията на Тоби бяха прекъснати от Зандра, която влезе през стъклената врата на терасата, като държеше малка кошница, пълна с листа от рози. Тя тържествено им заяви, че белият й заек е мъртъв.

— Хигс направи ковчег на Бърни и аз ще му прочета заупокойна молитва от требника и ще го погреба, както се полага — весело каза Зандра.

— Не ти ли е мъчно поне малко за Бърни? — попита Уилоу, докато момичето се измъкваше през стъклената врата към огряната от слънцето градина.

Зандра я погледна учудено.

— О, не, няма смисъл да скърбя. Исус ще се погрижи за него. Ако беше оживял, дяволът можеше да го вземе, или поне така мисли Чесон. Когато миналата седмица Бърни изяде марулята, Чесон каза: „Дявол да те вземе.“ — Тя безупречно имитира гласа на стария градинар, който бе заел мястото на Пъркис. — А сега Бърни е мъртъв и няма опасност да бъде обсебен от дявола — добави Зандра със задоволство.

Уилоу въздъхна. Вероятно това малко момиче възприемаше смъртта най-правилно. Може би наистина човек не бива да се бои от смъртта. Ако вярваме в Бога, защо да не вярваме, че съществува и Рай, където стотиците и хиляди мъже, убити във войната, сега живеят щастливо и в мир.

Малкото лице на Зандра сияеше от щастие, докато стоеше пред дупката, изкопана от градинаря, и с глас досущ като този на викария тържествено и важно четеше:

— „И тъй оставяме тялото на Бърни в земята; пръст при пръстта…“ Тук не мога да разчета думите… "към вечен живот… "

Зандра изведнъж млъкна, втренчи се в малкия ковчег, а в погледа й не бе останала и следа от радостната възбуда. Безмълвно тя пъхна ръката си в тази на Уилоу.

— Все едно — промърмори тя, следвайки хода на мислите си. — Аз наистина обичах Бърни и бих искала да е жив.