Клер Лоримър
Дивото цвете (28)

Глава двадесет и седма
Октомври 1917 — юли 1918 година

С наближаването на октомври времето стана отвратително. Войнишките писма от фронта разказваха за ничията земя между съюзническите и германските линии като за тресавище от лепкава кал, надупчено от пълни с вода дълбоки ями от снаряди, в които ранените често се давеха. Придвижването на войски, оръдия или танкове бе почти невъзможно. Водата усилваше смъртоносното действие на иперита, пуснат от германците. Бойното отровно вещество киснеше в калта и неговите изпарения тровеха войниците. Всички носеха противогази, но отровният газ просмукваше униформите и изгаряше кожата.

Към края на октомври времето малко се подобри и Тоби премести леко напред върху картата си флагчетата за линията на съюзническите фронтови позиции, но скоро след това трябваше отново да ги върне назад, тъй като оръдията затънаха в калта.

На шести ноември канадските девизии щурмуваха планинския хребет при Пашендейл и накрая градът бе превзет. Точно при тази битка постът за спешна помощ, в който работеше майор Питър Роуз, бе улучен от снаряд на гаубица. Питър Роуз бе един от малкото, които останаха живи. Но за човек с неговата професия не можеше да има никакво бъдеще. Два дни след нападението, напълно ослепял, той пътуваше със санитарен кораб към Дувър.

Стела хладнокръвно запази спокойствие, докато се приготвяше да отиде в Лондон, за да го види в болницата „Мурфилд“. Тя добре разбираше, че трябваше да прекара известно време там, преди да бъде изписан, за да се лекува в Рошфорд.

— Няма да му позволя да се отчае — каза тя на Уилоу, докато слагаше палтото и шапката си и вземаше ръкавиците си. — Питър винаги е казвал, че иска да напише книга един ден. Когато се върне вкъщи, той ще ми я диктува. А освен това там е общежитието на сър Артур Пиърсън, „Св. Дънстан“, където Питър може да научи азбуката на слепите.

— С подкрепата на Стела, Роуз ще бъде добре — каза Тоби, след като тя си отиде. Той не можеше да скърби толкова за този нещастен случай, след като беше прочел, че същата сутрин повече от триста хиляди бяха ранени или убити при превземането на Пашендейл. Имаше и други тревожни новини. Болшевиките бяха завзели властта в Русия и водеха преговори за примирие с Германия, Австрия и Турция. Русия повече не можеше да се смята за съюзник. Общо взето, малко бяха нещата, които можеха да повдигнат духа преди настъпването на зимата.

Още един месец трябваше да измине, преди Англия да има повод за радост. През ноември четиристотин седемдесет и шест танка пробиха през хинденбургската линия при Камбре и фронтът най-после се премести четири скъпоценни мили. Но тази незначителна победа беше съвсем краткотрайна. В края на първата седмица от декември германците контраатакуваха и англичаните можаха да задържат само задните позиции по първоначалната линия при Хинденбург.

— Страхувам се, че има опасност да стана безчувствена към всички тези ужаси — каза Уилоу на Тоби след един телефонен разговор с лейди Барат, когато бедната жена й бе съобщила, че Хенри, единственият й син, който й бе останал, е в болница.

— Почти щях да кажа „слава Богу!“ — беше добавила лейди Барат печално, — за това, че моят скъп Хенри е само болен, а не умрял. Изглежда, той е разбил самолета си след разузнаване над турските линии в хълмистата местност североизточно от Ерусалим. Успял да избегне попадането в плен, но това му отнело три дни, за да се върне обратно до британските линии. Дотогава краката му били разранени и гангренясали. Само Господ знае кога момчето ще си бъде вкъщи.

— Добре, че генерал Алънби предпази Ерусалим, така че нито една осколка от снаряд или куршум да не достигнат до стените на свещения град — каза Тоби с облекчение. — Доверието на Лойд Джордж в Алънби се оправда напълно. Вестник „Таймс“ съобщи, че турският гарнизон избягал, когато генералът получил ключовете на града.

Но Уилоу вече не слушаше. Жената, която носеше пощата, беше донесла тази сутрин писмо от Силви и съдържанието му я интересуваше много повече, отколкото войната в Средния изток.

„Минаха повече от шестнадесет седмици, откакто Алексис замина — пишеше Силви. — Опитвах се да успокоявам бедната Луси, че няма нищо, за което да се тревожи, но истината е, скъпа ми Уилоу, че самата аз съм много разтревожена. Алексис беше толкова сигурен, че ще се върне най-много след шест седмици.

Луси става от ден на ден все по-тиха. Работи толкова упорито — често съвсем без нужда — и Едуар дьо Вал, нейният лекар, е обезпокоен така, както и аз. Тя не слуша никого и настоява, че е напълно добре.

Можеш ли да помолиш Тоби да направи още веднъж справка във Външно министерство? Знам, че когато аз поисках такава последния месец, той удари на камък, но може би те имат вече новини за Алексис. Все някой трябва да знае къде е той…“

Луси си мислеше същото, когато седеше неспокойно до Силви, гледайки как чичо й и Едуар играеха шах до камината. Тя вече не споделяше с никого тревогите си за продължителното отсъствие на Алексис. Струваше й се, че има само две възможности — или го беше сполетяла някаква ужасна участ, или той умишлено стоеше далеч от нея, като използваше войната за извинение, докато намери по-добра причина окончателно да скъсат.

Няколко седмици бяха минали, откакто тази възможност за пръв път й хрумна. Един късен ноемврийски ден, съвсем отчаяна да открие нещо за местонахождението на Алексис, тя реши да види дали той случайно не е сложил някои лични документи в чекмеджето на високия скрин. Само ако можеше да му пише, помисли си тя — това щеше да облекчи тревогата и копнежа в сърцето й. Когато чичо й и леля й не бяха в стаята, тя отиде до скрина и отвори най-долното чекмедже.

Тогава за първи път Луси видя себе си на картината на Морис Дюбоа, която той бе нарекъл La Perle. Когато избяга от ателието му в деня на завършването на картината, тя не знаеше нищо за импликациите на портрета. Прилоша й от ужас, докато гледаше втренчено образа си, вече с очите на възрастен, разбирайки неговото значение. Значи това беше начинът, по който Морис я бе възприемал. Това беше начинът, по който Алексис трябва да я е видял, когато е поставил снимките в чекмеджето! Как са попаднали в него, тя нямаше никаква представа. Преди да се разболее, леля й й бе казала, че Морис е умрял и тя бързо бе забравила за него — щастлива, че е така. Дори не й беше минало през ума да помисли какво е станало с неговите картини. Точно тази тя отдавна беше забравила. Къде, почуди се тя, е оригиналът? Дали Алексис знаеше? Дали той е бил така ужасен, когато е видял картината, както е тя сега?

Дойде й на ум, че можеше да попита леля си и чичо си за реакцията на Алексис. Но споменът за онези последни няколко минути, споделени с него преди заминаването му за Русия, й попречиха да направи това. Тя си припомни, че тогава той изглеждаше някак гузен — сякаш току-що бе открил картината.

Колкото повече Луси се взираше в картината, толкова повече се плашеше. Изображението бе толкова реалистично, че никой не можеше да се съмнява в истинността му. Въпреки че беше сигурна, че никога не е изглеждала така, тя знаеше, че ако бе останала в Le Ciel Rouge, би могла много лесно да се превърне в момичето от картината на Морис. Дали същата ужасна мисъл бе поразила и Алексис? Той знаеше само голите факти за нейното минало. Никога не беше виждал Le Ciel Rouge или момичетата, които живееха и работеха там. Какво ли си е мислел, когато е гледал La Perle — колко покварена, колко вулгарна е тя! Дали и чичо Пелам мисли по същия начин сега? Ако по средата на партията шах Луси изнесеше тази картина и я поставеше пред Едуар, тя можеше да си представи как бързо неговият възхищаващ се, заинтересован поглед щеше да изчезне от очите му, а също и уважението, което хранеше към нея! Бе загубила самоуважението си и за първи път в живота си Луси мразеше своето минало.

Въпреки страховете си за промяната в сърцето на Алексис, тя продължаваше да изпълнява задълженията си, надявайки се, че той може внезапно да пристигне, както беше направил последния път и да я изненада за Коледа; надяваше се, че той не се е настроил против нея, че щеше да я вземе в прегръдките си и всичко щеше да бъде така, както в нощта преди да замине.

Все още нямаше вест за Алексис и когато започна 1918 година Луси бе обзета от съмнения дали някога ще го види отново. Започна да прекарва повече от кратките часове свободно време в компанията на Едуар — не защото го намираше привлекателен, а защото й помагаше да отвлича вниманието си от мъчителните мисли. Той, изглежда, имаше намерението да я забавлява, да кара очите й да блестят, а устните й да се усмихват.

Макар че Силви добре усещаше страданието на Луси, тя не й казваше нищо, разбирайки сдържаността й. Бе видяла напъпващата любов между нея и Алексис по време на посещението му през лятото и се страхуваше за Луси, ако нещо се случеше с него. Затова тя насърчаваше приятелството на Луси с Едуар дьо Вал, благодарна на младия лекар, че е тук и че предлага приятелство и развлечение, от които племенницата й се нуждаеше.

— Кой знае, може да дойде ден, когато Луси ще се нуждае не само от приятелството на Едуар — каза тя мрачно на Пелам. — Той няма да е лош съпруг за бедното момиче и явно я обожава.

Силви не обърна внимание на укорителната забележка на Пелам, че Луси не се смята за овдовяла, нито се нуждае особено от утешение.

Тя не подозираше колко пророчески бяха думите й, с тази разлика, че Луси получи вест не за смъртта на Алексис, а напълно неочаквани, трагични новини за смъртта на детето си.

В имението Рошфорд цялото семейство все още не можеше да възприеме ужасяващата злополука, която се случи в един късен януарски следобед. Обилен снеговалеж беше задържал децата вкъщи за няколко дни преди трагичното събитие и те бяха станали неспокойни. Внезапно времето се промени, температурите паднаха и всичко замръзна. Въпреки че беше болезнено студено небето беше брилянтно синьо и белият сняг, който покриваше околността, блестеше на зимната слънчева светлина.

Продължи да замръзва още няколко дни и децата бяха поканени да отидат да се пързалят с кънки на езерото в Гленфийлд Хол. Беше шестнадесетият рожден ден на младата Елионор Барат и нейната майка даваше малко парти за отпразнуване на случая. По-големите деца свалиха зимните си кънки от тавана и тъй като пътищата бяха твърде заледени за коли, от обора беше извадена голямата шейна. Впрегнат беше един от останалите сиви коне, което засили вълнението още повече.

Пейшънс беше прикована на легло от грип и Стела и Нани Мередит се качиха в шейната при шестте деца.

Елионор, която беше прекарала коледните празници с родителите си, развълнувано поздрави всички, които със зачервени бузи и смеещи се лица, пристигнаха в имението Хол.

— Тази сутрин татко отиде на езерото с градинаря — каза им тя, допирайки нежно ръката си до тази на Алис. — Той каза, че е абсолютно безопасно за пързаляне, при условие че се придържаме към източния край на езерото. Ледът на другия край не е толкова дебел заради дърветата. Елате всички. Не губете никакво време. Нека да отидем направо там. Мога да отворя подаръците си и по-късно.

Долу, на брега на езерото, Стела помогна на по-големите момичета и нейните близнаци да завържат кънките си, докато Нани Мередит държеше под бдителното си око Тео и Джейми, които вече се пързаляха щастливи по леда. За половин час свежият прозрачен въздух беше изпълнен от виковете и смеха им, когато внезапно седемгодишният Лоурънс падна лошо и поряза едното си коляно, като се стовари върху остро наточените кънки на Елионор. Кървенето не можеше да бъде спряно с носна кърпа и Стела разбра, че трябваше да заведе детето в къщата, за да му бъде превързан крака, както трябва. Нани Мередит остана да успокоява близначката на ревящия Лоурънс, Катерина, която не можеше да понесе гледката от нараняването на брат си. Докато Стела изчезваше с Лоурънс между високите, покрити със сняг рододендрони, очертаващи пътя до имението Хол, Нани Мередит успокояваше малкото момиченце и се опитваше да го насърчи да се върне отново на леда. Точно тогава, когато вниманието й бе отклонено, петгодишната Тео съгледа една шотландска яребица в далечния край на езерото и забравяйки за предупреждението, затича по леда, за да разгледа малката птичка по-отблизо.

Въпреки че детето беше леко, тежестта му бе прекалено голяма за тънката кора от лед под надвисналите клони. Една след друга пукнатините се разпространяваха навътре. Звукът от разпукващия се лед беше достатъчен, за да предупреди Тео за опасността, но когато тя понечи да се върне през езерото, се чу зловещ трясък от потъването на голямо парче лед под нея.

От далечния край на езерото Нани Мередит чу трясъка и се изправи, гледайки с ужас как тънката фигура на детето бавно изчезваше пред очите й. С ужасяващ вик тя се втурна към мястото. Но ледът й пречеше да върви напред, тя се подхлъзна и падна като тромав клоун в своята тъмнокафява униформа. Бонето й изхвръкна и сивата й коса, освободена от фибите, я заслепи.

Без да съзнават какво се беше случило на Тео, по-големите деца спряха да се пързалят, за да видят тромавото придвижване на Нани Мередит по леда. Недоумяващи, те я следяха с очи.

Елионор успя да изкрещи предупредително:

— Не трябва да ходиш там, Нани!

До нея малкият Джейми я дърпаше за ръката.

— Къде отиде Тео? — питаше той със своя малък, писукащ глас. — Аз и тя си играехме. Къде отиде тя? Ел’нор? Къде отива Нани?

Едва тогава момичетата разбраха защо Нани Мередит пищеше по този шокиращ начин, защо се беше втурнала по леда. Слисани, те видяха как тя се хвърли напред и се просна върху студената мокра повърхност. Елионор пое отговорността за другите деца, сграбчвайки ръката на Алис, като говореше:

— Вие, малките, ще стоите тук — каза остро тя на Зандра, Джейми и на плачещата Катерина. — И да не сте посмели да мръднете. Хайде, Алис. Трябва да помогнем на Нани.

Двете момичета мълчаливо се плъзнаха с кънките си по езерото. Сега те виждаха червената вълнена шапка на Тео, плуваща в тъмния кръг от вода, където ледът се беше разпукал. Нани Мередит отчаяно се опитваше да я достигне, като предната част на пелерината й беше цялата във водата, която заливаше леда отгоре.

— Легнете долу — не толкова близо до мен — и ме хванете за краката — изкрещя тя на Елионор и Алис. И двете момичета се подчиниха веднага, хванаха Нани Мередит и тя протегна ръце напред. За пореден път въздухът беше разцепен от силен трясък и горната част на тялото й се плъзна надолу във водата, тъй като ледът под нея не издържа. Елионор и Алис я дърпаха отчаяно за краката и малко по малко я изваждаха обратно на безопасно място. Бедната жена плачеше истерично, докато водата се стичаше от дрехите и косата й. Твърде шокирани, за да говорят, момичетата бяха обърнали главите си и гледаха втренчено към зейналата дупка, където беше Тео. Нямаше и следа от малката червена шапка.

— Отивам да доведа Майк — каза Елионор, чудейки се как гласът й беше останал спокоен, когато вътрешно се тресеше от ужас. Алис тихо плачеше. — Ти по-добре стой тук с Нани, Алис — промърмори тя. — Няма да се бавя.

Тогава от далечната страна на езерото тя забеляза Стела да се връща с превързания Лоурънс. В този момент тя загуби контрол над себе си и започна да пищи, като звукът от нейния глас заглушаваше непоносимата истина, за която Стела Роуз беше още в блажено неведение.

Ужасът от смъртта на Тео подейства на всички. Но за Уилоу и Тоби съществуваше и допълнителна беда — да решат как да съобщят на Луси за това ужасно нещастие.

— Само ако Алексис беше тук! — постоянно повтаряше Уилоу.

Но никой не знаеше къде беше Алексис и Тоби реши, че в негово отсъствие Силви и Пелам трябва да бъдат тези, които да съобщят новината на Луси.

— Да изпратим телеграма би било жестоко при дадените обстоятелства — каза той на Уилоу. — Като че ли тя може да се прибере навреме за погребението на детето, а дори и да имахме възможност да я върнем вкъщи с помощта на Червения кръст, не виждам никакъв смисъл да я подлагаме на такова изпитание.

Тялото на Тео бе извадено от езерото два дни след нещастието, когато ледът се бе разтопил достатъчно, за да може група работници от именията Рошфорд и Гленфийлд да нагазят във верига във водата и да открият малкото й телце, заплетено в тръстиките.

— На Луси трябва да се спестят тези ужасни подробности — съгласи се Уилоу просълзена. При тези обстоятелства беше най-добре да се пише до Силви и тя да съобщи на Луси по възможно най-подходящия начин.

„Бих искала да не те моля да поемеш такова трагично задължение, скъпа Силви, пишеше Уилоу. Не знам как ще намериш начин да й кажеш. Разбираш колко ми е трудно да пиша за това, но съм сигурна, че Луси ще иска да научи фактите. Опитай се да й обясниш, че никой не беше виновен за случилото се. Просто бе серия от нещастни обстоятелства. Лейди Барат чувства, че има човек, който носи нещастие в тяхната къща, но слава Богу, Хенри трябва да се върне скоро вкъщи, а Джилиън се завръща от Шотландия, за да бъде с родителите си, тъй като лейди Барат е много объркана.

Тоби все още се опитва да получи някакви новини за Алексис. Където и да е, ако знаеше за тази ужасна трагедия, той би се върнал вкъщи, за да утешава Луси. Ние бихме желали тя да е тук с нас, но може би е по-добре за нея да бъде далече от мястото на нещастието. Благодаря на Господа в молитвите си, че това не се случи в Рошфорд, в противен случай не мисля, че бих могла да понеса да живея тук.

Всички са дълбоко потресени и най-трогателното е, че всеки войник допринесе с нещо за красивия венец за Тео. Тя е погребана в «Св. Стефан» и Тоби поръча мраморен ангел, избран от Зандра, за гроба й. Зандра е нашата единствена утеха и тя ни казва с най-голяма сериозност, че Тео е напълно в безопасност сега с Господ, тъй като за щастие тя не е била «едно от бебетата на Лимбо». Луси знае какво означава това. Аз просто бих желала да имам вярата на Зандра.

О, Силви, кога ще свършат всички мъки…“

— Бих искала да натоваря теб с тази задача, Пелам — каза Силви, като му подаде писмото на Уилоу през масата по време на закуска. — Знам, че се държа като страхливка, знам. Просто искам хората понякога да можеха да се справят с трагедиите в живота.

Със сърце преливащо от мъка, тя повика Луси в спалнята си и с ръка около нежните ръмене на момичето направи всичко възможно да съобщи новината внимателно, като се опитваше да избегне по-ужасяващите подробности. Но Луси настояваше за всеки факт поотделно. Очите й бяха студени и, мислеше си Силви притеснено, осъждащи, като гледаше леля си непоколебимо право в лицето.

— Майка ти е напълно права, скъпа Луси — каза тя бързо. — Никой не е бил виновен. Ако Лоурънс не беше паднал…

— Никого не обвинявам, лельо Силви, обвинявам само себе си — прекъсна я Луси. — Трябваше да бъда там, за да се грижа за Тео. Все пак тя бе мое дете.

Силви изглеждаше шокирана.

— Но, cherie, това е глупост — извика тя. — Знаеш много добре, че твоята Нани беше силно привързана към малката Тео и ти си ми казвала много пъти колко разумна и благонадеждна е тя. Освен това жена с твоето положение не би трябвало да се грижи сама за собственото си дете. Как щеше да е възможно да направиш това, дори ако бе останала в Англия?

Лицето на Луси остана безизразно.

— Другите жени се грижат за децата си — каза тя хладно. — Само богатите са тези, които отменят своите задължения. Ако наистина я обичах, нейната безопасност щеше да означава за мен повече от всичко на света. Никога няма да си простя. Никога!

— Луси, наистина трябва да разбереш, че дори и ти да беше там на езерото, вместо Нани, точно същите нещастни обстоятелства щяха пак да надделеят. Не разбираш ли, това щеше да се случи въпреки всичко?

За един дълъг момент Луси потъна в своите мисли. Когато отново заговори, беше с тон, който Силви не можеше да разбере.

— Да, това го разбирам много добре и мисля, че си права. Както ти казваш, то трябваше да се случи. — Внимателно тя се освободи от прегръдката на Силви и се изправи. — Не трябва да се тревожиш за мен, лельо Силви. Няма да изпадна в истерия или да се хвърля през прозореца. — Тя тръгна към вратата. — Разбирам, че не ти е било много лесно да ми съобщиш за това. Благодаря ти за вниманието. Ако пишеш на майка ми, ще й съобщиш ли, че е била напълно права — не бих искала да отида на погребението на Тео. По този начин аз няма да мисля за нея като за умряла, нали?

Когато Луси напусна стаята с изправена глава и отмерени и грациозни движения, Силви гледаше след своята излизаща племенница с объркан поглед. Беше очаквала емоционален изблик от някакъв вид — сълзи, най-сигурно. За момент я порази неприятната мисъл, че може би Луси не е обичала детето си толкова много, колкото Уилоу предполагаше. Но Силви не беше работила тук, в болницата, през последните две години и половина, за да не научи, че скръбта може да въздейства на хората различно. Винаги беше по-лесно на тези, които се отдаваха на своето страдание. Другите скриваха своите чувства, смятайки че това е единственият начин, по който те могат да се справят със страданието. Луси, помисли си тя, трябваше да се справи със своята трагедия по свой собствен начин и тя нищо не можеше да направи, за да й помогне.

От тази сутрин нататък Луси отказваше да говори за детето си по същия упорит начин, по който отказваше да говори и за Алексис.

Страданието й беше вътрешно. Беше убедена, че смъртта на детето й бе наказание от Бога. Мислите й се бяха върнали към дните в женския манастир, когато майката игуменка ги заплашваше постоянно с най-тежкото наказание за техните скрити грехове. По-рано или по-късно Бог щеше да отмъсти на тези, които се надяваха да скрият своите прегрешения, казваше тя. И сега Луси приемаше, че беше постъпила много грешно. Не само нейният живот в Le Ciel Rouge беше ужасно грешен, но също тайното й отмъщение към Морис Дюбоа. Тео беше негово дете. Какво по-подходящо наказание можеше Бог да наложи тогава, освен да й я отнеме. Германецът Антон Шварц беше направил опит да вземе Тео надалеч — и не успя. Сега Бог успя.

Луси си казваше, че трябва някак да приеме факта, че не й е отредено да бъде щастлива — или поне не за дълго. Тя престана да се надява, че може би някога ще види Алексис отново.

Силви и Пелам се опитваха да вдъхнат увереност на Луси, защото добре усещаха засилващата й се депресия. С това безредие в Русия, обхваната от вътрешен бунт срещу стария ред, съществуваха сто причини, които биха могли да възпрепятстват Алексис да напусне страната или да съобщи къде се намира, казваха й те двамата, като се опитваха да й дадат някаква надежда за бъдещето.

Едуар дьо Вал споделяше убеждението на Луси, че Алексис бе мъртъв. Нейното тихо страдание възбуждаше неговите най-рицарски инстинкти и той престана да крие факта, че бе безнадеждно влюбен в нея.

— Искам да се оженя за Луси — открито заяви той на Силви и Пелам. — Разбирам, че може да мине известно време, преди тя да превъзмогне смъртта на съпруга си — ако той наистина е мъртъв. Дори тогава тя може да не потърси утешение при мен. Но искам вие двамата да знаете намеренията ми, за да не смятате, че обсебвам твърде много от нейното време.

— Скъпи приятелю — каза Пелам, — Силви и аз сме ти благодарни за вниманието към Луси. Естествено ние сме много загрижени за нея — първо изчезването на Алексис, а сега и детето… Колкото повече неща намерим да я разсейват — толкова по-добре.

— Само да знаехме дали най-лошото се е случило или не — каза Силви с въздишка. — Несигурността е толкова мъчителна, а за Луси трябва да е непоносима. Тя беше много влюбена в съпруга си, Едуар. И той в нея.

— Имам няколко влиятелни връзки в Париж — каза замислено Едуар. — Ако това ще помогне, бих могъл да получа информация за вас чрез един мой приятел, който заема сравнително висок пост в нашите разузнавателни служби. Ако смятате, че си струва да опитам, мога да отида до Париж и поне да направя няколко запитвания.

Те приеха предложението му с благодарност, а Пелам настоя той да закара Едуар до Париж. Виконтът все още не можеше да върви без бастун и помощта на Пелам щеше много да облекчи физическото усилие, което изискваше неговият план.

Луси не знаеше истинската причина за тяхното заминаване за Париж. Едуар каза нещо неясно за консултация със специалист по заболявания на костите и тя не се поинтересува повече. Той й беше безразличен като мъж, въпреки че се радваше на компанията му и го харесваше като приятел. Чувствата й бяха замразени някъде дълбоко в нея. Тя не вярваше, че някога пак ще почувства нещо силно към каквото и да било. Със сигурност знаеше, че никога няма да обича отново. Беше й отнело шест дълги години да открие любовта си към Алексис и за толкова седмици го бе загубила. Не искаше друга любов или друго дете. Единствено спомена за смъртта на Тео. Никога нямаше да може да си прости, че я бе оставила сама.

— Аз трябваше да бъда там и да се грижа за нея, — преповтаряше тя със студен, самообвиняващ се глас.

Едуар и Пелам бяха заминали за три дни. Когато се върнаха, донесоха възможно най-лошите новини. Благодарение на връзките на Едуар във френското разузнаване, той бе успял да говори директно с Фаншоу в Лондон. Въпреки че Фаншоу нямаше никакви доказателства, беше научил от източник в Русия, че Алексис Земски е бил застрелян от Червената армия, може би някъде през ноември миналата година. Фаншоу решително отказваше да даде тази информация на съпругата на Алексис, докато фактите не бъдат потвърдени. Това се беше оказало трудно. Алексис беше имал слуга телохранител със себе си, и след разстрела му човекът е бил арестуван. Доколкото Фаншоу знаеше, човекът е бил обвинен в съдействие и подстрекателство като роялист и сега работеше в трудова група на едно от балтийските пристанища. Фаншоу не беше в състояние да получи сигурно доказателство за смъртта на граф Земски, докато неговият придружител не бъде освободен.

— Предполагам, че трябва да кажем на Луси? — попита Силви, като знаеше, че това трябва да бъде направено. — Като имаме предвид смъртта на Тео, която й дойде твърде много, това би изглеждало направо жестоко! — добави тя нещастно. — Страхувам се, че ще рухне напълно. От месеци вече е с крайно опънати нерви!

Но Луси слушаше новините със същата липса на всякакви външни признаци на емоция, както беше посрещнала обяснението на Уилоу за смъртта на детето си. Само необичайната й бледност и силно стиснатите й юмруци даваха някаква представа за тихия й ужас.

Луси бе опитвала да се подготви за новината за смъртта на Алексис. Но сега, когато тя дойде, не можеше да я приеме. Тя трябваше да го види отново — дори и само веднъж, мислеше си отчаяно. Трябваше да разбере дали той беше спрял да я обича, след като беше видял La Perle. Ако трябваше да изживее останалия си живот без него, трябваше да знае, че нищо — нито дори и картината — не го бяха отблъснали от нея. Не можеше да забрави колко странно я беше гледал онази сутрин, когато го беше изненадала при чекмеджето на скрина! Бяха ли очите му осъждащи или бяха опрощаващи? Щеше ли някога да разбере това?

Силви написа дълго писмо на Уилоу за дъщеря й.

„Много е трудно да се разбере как наистина се чувства Луси, пишеше тя. Отказва да обсъжда всичко от личен характер с мен и ние говорим само за незначителни неща. Едуар — нейният лекар, за когото ти писах и говорих — е убеден, че е въпрос само на време, преди тя да престане да се контролира. Всички ние я наблюдаваме отблизо, без тя да забелязва това.

Пелам и аз прочетохме в нашия вестник (с три седмици закъснение!), че сте на купони и можете да получавате само захар, месо и краве масло в ограничени количества. Ние не сме никак зле със запасите на Червения кръст. Но това, което ни тревожи най-много, е да четем за въздушните нападения на тези ужасяващи бомбардировачи «Гота» — сигурно много по-страшни от старите цепелини. Вярно ли е, че над четиридесет души са били убити в Лондон от бомба, докато са били в укритие? Слава Богу, че вие и семейството не живеете там в тия времена!

Имате ли новини от Марк, за да ги предам на Луси? А как е Оливър?“

Уилоу въздишаше, докато четеше писмото на Силви. Марк беше добре — бързо се подобряваше в Рохамптън и се надяваше скоро да му поставят новия изкуствен крак. Но Оливър я тревожеше сериозно, въпреки че бе в безопасност и напълно здрав вкъщи, където прекарваше отпуската си. Опитваше се да се самоуспокоява, че бе съвсем естествено да изглежда уморен и напрегнат, като се има предвид постоянната опасност за живота му, когато летеше със самолета си. И все пак, въпреки че току-що бе отпразнувал деветнадесетия си рожден ден изглеждаше почти с десет години по-стар.

Тоби бе този, който й напомни, че може да има съвсем друга причина за затвореността и депресията на Оливър.

— Мисля, че момчето е влюбено! — каза той, като лежеше в мрака на тяхната спалня и Уилоу бе склонила нежно глава на рамото му. — И въпреки че ти съвсем няма да бъдеш щастлива да го чуеш, скъпа моя, страхувам се, че младата Джейн е в основата на всичко това.

— Джейн! — извика Уилоу и уплашена седна в леглото. Запали нощната лампа и се взря в симпатичното лице на Тоби с безпокойство.

Той кимна утвърдително с глава.

— Наблюдавах ги двамата тази вечер в салона за гости и изведнъж разбрах защо тяхното поведение е толкова странно. Те прилежно се избягваха един друг по начина, по който ти и аз някога се опитвахме да скрием любовта си.

— Не мислиш ли, че може да са се скарали? — попита Уилоу.

— Не, не мисля, че е това! — отговори Тоби откровено. — Мисля, че са влюбени, Уилоу!

Уилоу се намръщи.

— Но това е глупаво. Те са като брат и сестра.

— Но не са! И двамата го знаем — каза Тоби тихо.

Лицето на Уилоу пребледня и тя вдигна ръка, за да закрие устата си.

— Но, Тоби, и двамата не знаят, че Роуел е баща на Джейн. Така че, дори да са влюбени един в друг, защо трябва да крият чувствата си?

— Забравяш, че Филип знаеше истината — припомни й той внимателно. — Мисля, че може да е казал на Оливър, когато си беше вкъщи за последен път, преди да бъде убит. Подозирам, че Филип може да се е досещал какво чувстват двамата младоци един към друг — той беше много близък с Джейн — и е искал да предупреди Оливьр, преди нещата да стигнат много далеч.

Уилоу мълчеше, нейното изражение бе дълбоко нещастно, когато тя претърсваше своето съзнание за причини, които да опровергаят нежеланото подозрение. Но всеки случай, който си припомняше, служеше само за да потвърди подозренията на Тоби — внезапната сдържаност на Джейн, последната отпуска на Оливър, когато беше взел Алис, а не Джейн със себе си в Лондон; това, че Оливър не пишеше на Джейн.

Тоби я притегли в ръцете си, галейки светлата й коса, която сега беше леко посребрена.

— Миналото никога не може да бъде напълно погребано, нали? — каза той красноречиво. — Мислиш ли, че е дошло времето да кажеш цялата истина на Оливър?

Очите на Уилоу се разшириха от внезапно прозрение и загриженост. Ако Тоби беше прав и Оливьр знаеше, че Роуел беше бащата на Джейн, то Оливър можеше да повярва, че е половин брат на момичето. Не е чудно да е бил ужасен от истината, че е влюбен в Джейн. Невъзможно е той да знае истинските факти около собствения си произход, освен ако тя не кажеше цялата истина на сина си, както я съветваше Тоби.

— Но аз не мога да направя това, Тоби — каза тя бавно и с мъка.

Как можеше да каже на Оливър, че бе изневерила на баща му и че той не е син на Роуел. Как можеше да се надява, че той някога отново ще гледа на нея с любов и уважение. Той беше толкова млад, за да разбере нейната отчаяна самота през онези години, когато Роуел прекарваше толкова много време извън къщи с любовницата си; колко се бе измъчвала от тайната си любов към Тоби; колко изкушена бе от преходния момент на удоволствие с Пелам, за който съжаляваше така дълбоко.

— Не мога да му кажа, Тоби — повтори тя.

— Това трябва да бъде твое решение, скъпа — каза Тоби спокойно. — Оливър е твой син и трябва ти, неговата майка, да му кажеш истината, ако наистина мислиш за неговото щастие.

Лицето на Уилоу беше тебеширено бяло. Ръцете й, трепереха.

— Тоби, не мога! Не можеш да очакваш от мен да разкрия нещо толкова срамно! Това може да е ужасен удар за него!

Мина известно време, преди Тоби да заговори отново. Когато направи това, нямаше колебание в гласа му и той каза много внимателно:

— Аз мисля, че това, което ти трябва да направиш, Уилоу, е да попиташ себе си кое е най-важно за теб — щастието на сина ти или твоето собствено щастие. Това може да ти прозвучи жестоко, но в края на краищата, ако Оливър загуби уважението си към теб — в което аз страшно много се съмнявам — ще има ли значение, ако той спечели истинското щастие?

— Мислиш, че трябва да му кажа! — каза Уилоу нещастно.

— Ако не ти, Уилоу, тогава аз, може би? Може би ще е по-добре, ако аз му кажа. Но мисля, че един от нас трябва да го направи. Не с чувство, а като съобщаване на даден факт, последвано от някакво спокойно обяснение.

Тоби беше прав, помисли си Уилоу. Щеше да бъде егоистично да крие истината. Но тя, а не Тоби, трябва да бъде тази, която ще каже на Оливър по подходящ начин. Струваше й се, че няма да го намери, за да каже на сина си, че баща му не му беше истински баща всъщност, че той е дете на своя чичо…

— Не гледай така ужасено — каза Тоби, прегръщайки я отзад. — Оливър не е вече дете. И той винаги е обичал и се е възхищавал от Пелам. Всъщност много повече прилича на него и по характер, отколкото някога е приличал на Роуел. Според мен Оливьр беше малко привързан към моя най-голям брат и го уважаваше. Той много ще се зарадва на новината, дори само по тази причина. И ако наистина обича Джейн, ще знае, че може евентуално да се ожени за нея, ако това е, което той иска. Ти разбираш, те са само братовчеди. Няма да им пречи близка кръвна връзка.

Уилоу все още бе далеч от успокоението.

— Не мислиш ли, че позорът от незаконното раждане ще го ужаси, Тоби?

Тоби въздъхна.

— Съмнявам се в това, скъпа. Живеем в двайсети век и сме по средата на ужасяваща война. Социалните тънкости са от малко значение за всеки от нас вече — ние всички сме така заети, борейки са за оцеляване — и аз съм сигурен, че такова ще бъде и отношението на Оливър, ако той наистина е от нашето модерно общество. Освен това не става въпрос дали някой знае или някой друг освен самия Оливър ще узнае. Ние няма да пускаме съобщение в „Таймс“! Филип, Марк и Джейн всички имат презиме „Грей“ на техните свидетелства за раждане — аз знам това, защото Филип ми каза. А Оливър е Рошфорд, роден в законен брак. Както знаеш, любов моя, ако истината беше казана, когато Роуел умря, аз щях да съм този, който щеше да наследи титлата и имението. Но аз никога не съм искал това и така всичко е много по-добре, Уилоу, и Оливър ще го разбере. Той е интелигентно, разумно момче.

Оставаха още два дни от отпуската на Оливър. Преди да заспят Тоби и Уилоу решиха, че тя ще му каже истината на следващия следобед, когато щеше да бъде свободна от задълженията си в отделенията на болницата.

Но съдбата реши друго. По време на официалния обяд Датън донесе телеграма за Оливър, нареждаща му да се върне незабавно в ескадрилата си.

— Това означава, че нещо се мъти — каза Оливър грейнал от нарастваща възбуда. — Предупредиха ме, че може да ме повикат обратно. Трябва да си приготвя багажа. С повече късмет ще хвана влака в два и петнадесет за Лондон!

Тоби отправи предупреждаващ поглед към Уилоу, която го гледаше през масата разтревожено.

— Признанията не трябва да се правят набързо, скъпа — каза той, след като Уилоу се беше сбогувала просълзена с Оливър на гарата. — Те могат да почакат до следващата му отпуска. По-добре нищо да не го тревожи, щом се връща отново на война, особено ако е прав и нещо голямо се готви през Ламанша.

Американските части сега се прехвърляха във Франция със скорост от петдесет хиляди човека на месец. В деня след заминаването на Оливър, Уилоу и Тоби получиха писмо от Ед Бейнс, който коментираше факта, че много от новопристигналите части не са завършили своето обучение.

Те са смела група от момчета и вашите томита имат високо мнение за тях за това, че са дошли да помагат — пишеше той. — Малко се съмнявам, че тяхната поява вдъхна смелост на всички и на мен също! Вие вече може би сте чули новата песен: „Янките идват, това скоро ще свърши, свърши там!“

Но ако видът на американските униформи насърчаваше съюзниците, той имаше далеч по-малко желан ефект върху неприятеля, който бързо противодейства, като предприе главна офанзива, съсредоточена в провинция Пикарди. Разпадането на руската армия беше увеличило увереността на Германия, че сега тя може да победи във войната. Тази увереност получи горчив удар, когато независимо от усилията техните войски не можаха да достигнат Амиенс. Те отново не успяха в началото на април да завземат важния железопътен център Хазенброук по̀ на север и още веднъж, когато пак се опитаха да завземат Амиенс.

Съпротивата на съюзниците беше само краткотрайна утеха за французите, които силно негодуваха срещу обстрела на Париж от едно голямо дългобойно оръдие от седемдесет мили. Към края на май германците силно натискаха към столицата и в замъка д’Орбе тътенът от стрелбата на оръдията бе станал по-силен и бе почти непрекъснат.

Едуар дьо Вал най-накрая постигна разбирателство с болничния Medicin de Chef. Фактът, че той вече не беше годен за действителна служба не отнемаше неговите лекарски способности, както често беше казвал, и сега бе пълноправен член на Доброволния санитарен отряд, работейки под ръководството на старшия френски лекар. През по-голяма част от времето Едуар работеше на стол с колела, с който можеше да прави своите обиколки много бързо и по-малко уморително за себе си. Когато тътенът на боевете приближи, за всички беше ясно, че неговото присъствие в болницата можеше да се окаже от голяма важност, ако те изведнъж се превърнеха в пункт за приемане на ранени, нуждаещи се от спешна помощ. Тези пациенти, които бяха в състояние да се движат, бяха натоварени на влака за Париж, за да се освободят места за очаквания поток от ранени.

Силви опита всичко, което бе по силите й, за да убеди Луси да замине с ранените за сравнително по-безопасния Париж. Но Луси дори не искаше да чуе молбите на леля си.

— Знаеш много добре, че ще се нуждаеш от всеки чифт ръце — каза тя с тиха упоритост.

— Но ти можеш да бъдеш убита, Луси. Дори по-лошо, умолявам те…

— Не! — намеси се Луси яростно. — Ако ти се страхуваш, лельо Силви, върви. Аз оставам тук!

— Разреши й, Силви! — каза Пелам уморено. — Тя е Рошфорд и когато те кажат нещо — правят го и не вярват в бягството.

Но Силви не беше сигурна дали решението на Луси бе продиктувано от смелост или от подсъзнателно желание да сложи край на живота си и по този начин да се отърве от вътрешното си страдание. Ако Луси не се страхуваше да умре, то можеше да бъде само защото тя не искаше да живее.

— Уилоу никога няма да ми прости, ако на Луси й се случи нещо лошо! — тъжно каза тя на Пелам.

Но Уилоу все още не знаеше за мащабите на германското придвижване и още бе много развълнувана от изрезката от вестник „Таймс“ от двадесет и четвърти април, която Тоби бе забил на дъската в хола. Под заглавие „Смел морски подвиг“ тя даваше информация за нападението на Британските военноморски сили при белгийския крайбрежен град Зиибруг. Под прикритието на тъмнината „Тетис“, „Интрепид“ и „Ифигениа“, пълни с бетон, бяха умишлено потопени, за да блокират устието на канала, като по този начин спряха излизането на германските подводници, които причиняваха такова объркване сред търговското корабоплаване. Повече от две хиляди кораба бяха потопени през миналата година, а смелото нападение бе извършено успешно.

Тоби криеше от Уилоу новините за ситуацията на западния фронт колкото можеше по-дълго. Но съвсем скоро в Рошфорд започна да се говори, че германците били само на тридесет и пет мили на северозапад от Реймс, а мъжете в болничните отделения с мъка говореха помежду си, че германците се бяха върнали почти там, където бяха започнали през 1914 година. До края на месец май врагът бе на три-четири мили от Реймс и замъкът д’Орбе приемаше ранените войници направо от бойните полета.

За Луси времето сякаш се бе върнало назад и тя отново преживяваше своя първи ден в болницата. Но този път германците не отстъпваха, а напредваха и стрелбата на оръдията се чуваше застрашително близо. И този път, мислеше си тя, без да се отдръпва настрана можеше да гледа по-ужасните случаи на тежко ранените, които внасяха на носилки; тя можеше да се справя компетентно с тях, поне докато един от докторите ги поемеше.

Нейният живот сега протичаше в голямата зала за гости, наречена „приемна“. Времето престана да е от значение. Всеки момент тя можеше да вдигне глава и отново да види Едуар спокойно да се грижи за всеки спешен случай, сякаш бе обикновен ден в болницата. Но едва ли имаше свободен инч място на пода за друга носилка. Когато санитарите изнасяха умрелите, местата им веднага се заемаха от други ранени мъже. Луси не помнеше броя на тези, които умираха, преди тя да можеше да направи нещо, за да им помогне. Смъртта стана твърде обикновено нещо, за да има значение. Не означаваше нищо повече от място за друг пациент.

От време на време някоя доброволка от медицинския отряд се появяваше зад нея, за да я смени, докато тя уморено отиваше до набързо организираната столова, уредена от Силви в главната зала. На два пъти почти заспиваше, преди някой да й каже да отиде и да си полегне за час-два. Когато се връщаше, нищо не изглеждаше да се е променило. Едуар още беше там на стола си, наведен напред над нечие осакатено тяло. Още внасяха ранени или те сами влизаха, клатушкайки се. Сестрите и доброволките от медицинския отряд пак перяха, бинтоваха, инжектираха морфин, откарваха в колички мъже към вече претъпканите отделения. Изглеждаше, че единствената разлика бяха станалите по-големи купчини от окървавени бинтове и временни превръзки.

Цели три дълги изтощителни дни Луси живееше като правеше това, което бе необходимо в някакъв умствен вакуум, приемайки набързо малко храна, грабвайки малко сън, преди да се завърнеше пак отново в ада. В такъв се бе превърнала „приемната“, мислеше си тя, като слушаше с безпристрастен протест виковете, крясъците, странно звучащите стенания на мъжете, чиито болки ги бяха превърнали почти в животни. Тя вече не забелязваше мириса на кръв, болести и антисептични вещества.

Някой й каза, че германците бяха преминали Марне и железопътната линия, и че никакви влакове не се движеха от Епърни; някой друг — че пътят за замъка Тиери, който се намираше между тях и Париж, бе превзет от врага и че всеки, който се опитва да достигне Епърни с провизии от града, трябва да пътува на юг през Шалон сюр Марне. Но на Луси не й бе останала никаква енергия, за да се тревожи с подобни неща, въпреки че една малка част от изтощения й мозък регистрираше факта, че скоро можеха да бъдат обградени.

Не беше твърде сигурна кога най-напред разбра, че чувството за спешност бе напуснало залата; че сега имаше няколко празни места на пода и че шумът и объркването бяха почти отмрели. Едуар дойде при нея.

— Това е достатъчно, Луси — каза той тихо. — Сега можеш да отидеш да си легнеш. Вече нямаме спешни случаи. Това е заповед, Луси. Заминавай!

Тя кимна с глава твърде уморена дори да говори. Някак си успя да се качи по стълбите и без да се съблича падна в леглото. За първи път откакто бе научила за смъртта на Алексис, тя спа непробудно, без да сънува. Когато се събуди отново, дванадесет часа по-късно, беше светло. Спомените за миналите дни и нощи нахлуха в съзнанието й, тя веднага скочи от леглото и като си сложи чиста униформа бързо слезе долу. Силви беше в кухнята и говореше с Мари. Някъде съвсем наблизо стреляха оръдия и порцелановите съдове в кухненския бюфет на Мари тракаха при всяко избухване на снаряд.

— Френските и италианските войски контраатакуват — каза тихо Силви. — Едуар нареди да не те будим. Твърде вероятно е отново да имаме работа много скоро. Той искаше ти да си починеш, преди отново да се върнеш на дежурство! Чичо ти междувременно замина с кола до твоя стар манастир, Луси. Надява се да уреди някои от ранените да бъдат лекувани там от монахините.

Луси кимна с глава, като приседна на един от помощните кухненски столове и прие чаша с димящо cafe-au-lait от Мари. Изглежда, че я болеше цялото тяло, особено гърба и раменете. Но въпреки болката, тя бързо се запъти към отделенията.

През по-голямата част от този и от следващия ден Луси бе инструктирана да помага на Едуар. Под неговите спокойни напътствия тя често трябваше да изпълнява задачи, които обикновено извършваха обучените сестри.

— Просто прави това, което ти казвам — каза той. — Искам на този мъж да му бъде поставено обезболяващо. Сега донеси машината ето тук…

Тя стана като автомат и следваше неговите инструкции съвсем точно, като постепенно ставаше все по-добра в работата си. Самият Едуар изглеждаше неуморим и тя отказваше да се отдава на собственото си изтощение. Извън болницата битките продължаваха да вилнеят, като германските линии бавно, но сигурно биваха отблъсквани назад. Те оценяваха ситуацията по бавно намаляващия брой ранени, пристигащи направо от бойните полета. Към края на деня постъпващите носилки бяха с мъже, набързо закърпени в полевите превързочни пунктове. Постененно персоналът на болницата се върна към по-малко натоварен график, докато накрая дори тътенът от стрелбата на оръдията замря.

— Сякаш приливът се отдръпва — каза Едуар, когато се представи за вечеря в частното крило на Силви и Пелам, след като бе спал целия ден. — Вълните вече не блъскат нашия бряг, но при тяхното оттегляне при нас остават плуващи останки от корабокрушение и стоките, които са изхвърлени на брега, някога са били цели мъже! Мисля, че смъртта притежава по-голямо великодушие!

Луси погледна бледото, красиво лице на мъжа с внезапен интерес.

— Не бях мислила за войната по този начин — каза тя. — Навярно самата смърт е благородна, но също като теб аз виждам малко благородство в осакатяването на едно човешко същество по каквато и да била причина.

— В същото време страданието може да покаже най-благородните от инстинктите — отвърна Едуар с усмивка. — Ти беше чудесна, Луси. Преди не ми се отдаде случай да ти кажа колко много се възхищавам на смелостта и решителността, които ти прояви. Ти си отговорна, че аз спасих толкова много живота!

Моментът на удоволствие от неговия комплимент продължи кратко. Само да беше жив Алексис, за да чуе думите на Едуар, помисли си тя с внезапно болезнено чувство за загуба. Всичко, което бе понесла, откакто бе дошла в Епърни бе, за да му докаже своята стойност като личност. Но ако чичо й Пелам бе прав, когато казваше, че войната наистина скоро щеше да свърши, каква цел й оставаше за в бъдеще? Повече нямаше да имат нужда от нея тук. В Рошфорд никога не се бяха нуждаели от нея и сега, когато я нямаше Тео, тя нямаше нищо, което да осмисля живота й. Бъдещето й в този момент изглеждаше черно като празна пустота.

Но Едуар дьо Вал сега беше дори по-решителен относно бъдещето на Луси, отколкото преди тя да бе работила така всеотдайно до него. Измина цяла седмица, докато той успя да я склони да отидат с колата до Компиен под претекст, че искаше да разбере дали германците бяха нападнали дома му. Но замъкът Боланкорт не беше докоснат и сякаш принадлежеше на някакъв приказен свят. Те седяха в тихите градини, където всичко изглеждаше като заспало на следобедната слънчева светлина.

— Много е красиво тук — каза Луси, като гледаше разноцветните водни лилии в искрящата вода в рова около замъка. Градски лястовици кръжаха около гнездата си в цепнатините на каменните стени. Сякаш войната никога не беше докосвала това кътче на света. Нямаше никакви птичи песни в замъка д’Орбе, никакви дървета с гъстозелени листа — само счупени пънове, останали след бомбардировките. Като наблюдаваше променящия се израз на лицето на Луси, Едуар каза:

— Би ли могла да бъдеш щастлива, ако живееш тук, Луси? Искам да кажа след войната? Не трябва да се връщаш в Англия, нали?

Луси поклати глава и очите й изведнъж се изпълниха със сълзи.

— Не, не трябва да се връщам, Едуар.

Той се наведе напред и взе ръката й, а тъмните му очи се взираха в лицето й.

— Тогава остани тук, Луси, с мен. Знаеш, че те обичам. Влюбих се в теб в първия ден, когато те видях, когато беше толкова болна. Спомняш ли си? Оттогава аз все повече ти се възхищавам и те уважавам. Бих могъл да те направя щастлива, Луси. Може би изглежда, че е невъзможно да бъдеш щастлива вече. Но след време…

— Едуар, моля те, не продължавай — прекъсна го тя. — Аз много те харесвам, но никога не бих могла да те обичам. Никога няма да обичам някой друг освен Алексис. Знам, че няма да го видя отново…, но това не може да промени чувствата ми.

Едуар бе предварително подготвен за подобен отговор. Той не се опита да спори с нея, но каза внимателно:

— Приемам това, Луси. Не те моля да ме обичаш, а само да ми позволиш аз да те обичам. Искам да се оженя за теб — да те направя своя съпруга. Ако не искаш да живеем тук, бихме могли да отидем в Париж или на юг, ако желаеш. Единствената ми цел ще бъде да те направя щастлива. Поне кажи, че ще помислиш за това, Луси!

— Не знам дали искам да се омъжа отново някога! — каза искрено тя. Едуар може и да вярваше, че той ще бъде щастлив дори ако тя не го обичаше, но самата Луси знаеше, че женитбата означава да споделиш себе си и без любов тя бе празна и безсмислена.

Мислите й се върнаха към последните безценни седмици, които бе прекарала с Алексис и по-точно към тяхната нощ на споделена любов. Тя се опитваше да си представи Едуар на мястото на Алексис, ръцете на Едуар върху нейното голо тяло; устата на Едуар да я целува, главата на Едуар до нейната. Но тя можеше да види само лицето на Алексис, неговите зелени очи, усмихващи се над нея.

За миг чувството й за загуба стана непоносимо и отново очите й се напълниха със сълзи. Навярно, мислеше си тя, никога досега не си беше позволявала да приеме, че загубата й е невъзвратима; че тя никога няма да види отново Алексис. От друга страна, ако той се върнеше, щеше ли да види любов в очите му и да я долови в гласа му или, спомняйки си La Perle, той щеше да я погледне тъжно, дори с отвращение?

Луси отново почувства Едуар до себе си, неговото тъмно, привлекателно лице, разтревожено и несигурно. Почувства вълна от съчувствие към него, тъй като той също бе обхванат от мъчително съмнение. Тя твърде много го харесваше, за да бъде безразлична към нещастието му.

— Толкова съжалявам, Едуар! — каза тя дрезгаво. — Не мога да ти дам никакъв смислен отговор. Би било нечестно да се преструвам, че чувствата ми са достатъчни, за да мисля да се омъжа за теб. Голяма чест е за мене… знаеш това. Но аз съм безнадеждно объркана. Твърде много неща ми се случиха набързо и ще бъде грешка, ако трябва да вземам други решения в този момент.

— Но поне не казваш, че няма никаква надежда за мен — каза Едуар. — Това е достатъчно засега, моя красива Луси. Смятам, че трябва да оставим бъдещето настрана и да се завърнем в настоящето. Войната все още не е свършила и след няколко часа ние двамата отново трябва да се върнем в отделенията!

Но предложението на Едуар събуди у Луси ново безпокойство. За първи път тя си бе позволила да мисли задълбочено за смъртта на Алексис и стана по-несигурна за неговите чувства през онази последна утрин. Съмненията й я измъчваха. Колкото и да бе обезпокояващо, мислеше си тя, трябваше да знае истината.

Като изчакваше изгоден случай, тя намери възможност да бъде насаме с чичо си в дневната. Наистина искрено харесваше този висок, внимателен човек и знаеше, че той и Алексис се харесваха един друг.

— Имаш няколко снимки в долното чекмедже на високия скрин — каза тя без увъртане. — Алексис ги разглеждаше в онази сутрин, когато си замина. За първи път ли ги виждаше тогава, чичо Пелам?

Като наблюдаваше лицето на чичо си, на Луси й се стори, че той се смути, но й отговори, без да се колебае:

— За първи път ги показах на Алексис миналата Коледа. Бе скоро след смъртта на Дюбоа и Алексис ме помоли да купя оригиналите вместо него. Те са в къщата в Париж. Всъщност, Луси, той остави да ги пазя след един наш разговор. Каза аз да реша какво да ги правя, ако с него се случи нещо. Предполагам, че сега ще трябва да се вземе решение.

Първата вълна на облекчение, която премина през Луси, бе изместена от нова тревога.

— Значи Алексис не каза какво възнамерява да прави с тях, ако се върне?

Силви бе предупредила Пелам да не говори за Алексис на Луси, освен ако момичето само не повдигнеше въпроса. Но сега, когато тя не само бе заговорила за Алексис, но и за снимките, Пелам се почувства освободен от задължението да мълчи.

— Алексис бе много несигурен, скъпа. Ние говорихме по този въпрос в деня, преди той да замине, при последното си посещение. Мисля, че се страхуваше, че те биха могли да ти навредят, ако някога бъдеш разпозната на тях — и по тази причина той смяташе, че е най-добре да ги унищожи. Но не можеше да се реши да направи това. Каза ми, че е почувствал, че художникът е имал възможност да направи портрет от ранния ти живот по такъв начин, който му бе помогнал да те разбере по-добре. Спомням си неговите думи. Всъщност те ме поразиха навремето като много красноречиви за това какво той чувствуваше към теб, Луси. Той каза: „Сега мога да обичам всичко от Луси, а не само тази част от нея, която познавам.“ Наистина забележително момче. Бих искал да съм го познавал по-добре.

Той видя сълзи в очите й и като се уплаши, че бе казал повече отколкото е разумно, погали ръката й доброжелателно.

— Трябва да се опиташ да не скърбиш твърде много за него. В едно нещо съм убеден — той желаеше твоето щастие над всичко. Трябва да мислиш за бъдещето сега. Ти си само на двадесет и четири години — почти дете. Целият ти живот е пред теб.

Луси се бореше с напиращите сълзи.

— Имам чувството, че целият ми живот е отминал — каза тя с тъга. — Аз далеч не съм сигурна, че искам още да го живея, чичо Пелам.

— Ще го живееш, скъпа, ще го живееш! — каза Пелам. — Помисли за майка си, Луси. Когато е била на твоята възраст трябва да се е чувствала като теб. Но сега тя е омъжена за скъпия стар Тоби и те двамата са толкова щастливи, колкото и ние с леля ти Силви. Ти също ще бъдеш щастлива. Осмелявам се да кажа, че накрая ти ще се омъжиш за младия Едуар и ще имаш цяла сурия деца, за които да се безпокоиш. Ще си спомняш всичко това сега и ще се чудиш защо си си позволила да страдаш толкова много. Разбираш, че животът трябва да продължи.

Но сега, когато бе уверена, че Алексис никога не бе преставал да я обича, тя нямаше никакво желание да върви напред към бъдещето. Искаше да остане със спомена за онези няколко безценни седмици с него, когато те бяха толкова щастливи заедно. Тя си намираше работа в отделенията като средство за бягство от реалността. Започна да си позволява да вижда слаба светлинка на надежда. Никой още не бе потвърдил смъртта на Алексис. Тя дори бе получила писмо от Фаншоу, в което той й съобщаваше, че при размириците в Русия е напълно възможно информацията, която е получил, да е погрешна. Но той не мислеше така и при дадените обстоятелства трябваше да предположи, че Алексис е мъртъв.

Думата „предположи“ започна да става все по-важна и по-важна.

— Не виждаш ли, Едуар, че все пак има надежда, колкото и малка да е тя — повтаряше тя, винаги когато той се опитваше отново и отново да я заинтересува с едно бъдеще, което те можеха да споделят. Той с болка съзнаваше, че тя преглеждаше много внимателно всяко съобщение във вестниците за Русия. Всъщност Луси бе тази, която първа прочете съобщенията за екзекуцията на цялото руско царско семейство, заедно с децата им. Армията на белогвардейците, състояща се от контрареволюционери, с щурм бе превзела Екатеринобург с надеждата да освободи царя и неговото семейство, които те смятаха, че са затворени там. Но усилията им се оказаха напразни. Не бе открита нито следа от царските затворници и светът трябваше да направи мрачното заключение, че те бяха тайно преместени и убити. В Англия кралят и кралицата се явиха на церемонията в чест на техните роднини и официално бе прието, че Червената армия е победила и старата Русия вече не съществува.

Изминала бе само седмица от церемонията за царя и неговото семейство, когато Луси получи второ писмо от Фаншоу. Един от неговите тайни агенти се бе завърнал от Русия с част от закодирано писмо от Алексис до самия Фаншоу.

„Разбира се, аз не мога да изложа всички подробности от това съобщение, пишеше Фаншоу, но все пак към писмото си включвам малка част от него. Дълбоко съжалявам да ви уведомя, че според информацията, която получих, трябва да потвърдя факта, че вашият съпруг е бил застрелян от Червената армия през ноември миналата година. Свързах се с Министерството на вътрешните работи и адвокатите на бившия ви съпруг също ще бъдат известени за случилото се. Това ще им даде възможност да се разпоредят с имението му…“

Освен съчувствията си Фаншоу не даваше много информация, с изключение на тази, че споменатият в писмото на Алексис до него Роджърс е бил негов прислужник и телохранител. Без да може да спре треперенето на ръцете си, Луси отдели листа хартия, който бе прикрепен към писмото на Фаншоу.

„С Роджърс ни държат тук вече три дни. Обкръжени сме от всякъде и ако не успеем да се измъкнем тази нощ под прикритието на тъмнината, мисля, че утре червените ще щурмуват и ще нахълтат тук. Роджърс предложи да се опита да изнесе това съобщение през покрива, но въпреки че е силен мъж, не може да понася височините. Освен това има снайперист на последния етаж на сградата отсреща. Това изчакване не е лесно, но аз все още мисля, че те може да си тръгнат и да ни оставят, ако нещо непредвидено се случи и отвлече вниманието им. Нямаме храна, но имаме малко вода, така че бихме могли да издържим още известно време, ако не нападнат. Добре е, че не знаят, че сме само двама тук. Жал ми е за Роджърс, защото знам, че те не търсят неговата смърт. Отново търсят «a bas les aristos».

Ако изобщо някога получиш това необикновено дълго послание, скъпи ми Фаншоу (тъй като нямам какво друго да правя с времето си, освен да се занимавам с усложняването на нашия код), боя се, че ще си помислиш най-лошото, защото аз никога не бих ти досаждал с описанието на последните си часове, ако имаше изгледи да се измъкна. Истинското предназначение на това писмо е да те помоля да се погрижиш, доколкото е възможно, за жена ми. Моля те, кажи й, че тя никога не е напускала мислите ми и ако умра, ще го сторя без горчивина, тъй като тя ме направи много щастлив човек. (Ако това ти звучи сантиментално, то е от липсата на храна — много сме гладни.)“

„Ако Роджърс се завърне, а аз не, моля, погрижете се той да бъде добре награден за…“

За момент очите на Луси бяха прекалено заслепени от сълзи, за да може да види другите, все още неотворени писма, които пристигнаха с това на Фаншоу. Когато успя да се овладее и да ги прочете, те въобще не й направиха впечатление. Едно от тях беше от майка й, която споменаваше, че най-накрая семейната фирма в Америка е привършила със законните операции за включването й в завещанието на нейния дядо и сега Луси притежаваше част от капитала на „ТРТК“. След като корпорацията се беше възстановила напълно от депресията през 1907 година, нейните средства бяха такива, че тя спокойно можеше да се счита за една страшно богата млада жена.

Другото писмо беше от адвокатската фирма на Алексис в Лондон. Прекалено рано беше, за да могат да й дадат каквито и да е подробности, пишеха те, но имението на Алексис бе много скъпо. Луси беше неговият единствен наследник. Ако тя се нуждаеше от нещо, каквото и да е то, просто трябваше да им пише.

Бавно тя отиде до нощното си шкафче и седна. Дълго време се взира в отражението си.

„Ти…, каза тя на бледото момиче с неясните очи, което отвръщаше на погледа й, …ти си Люсиен Земски, вдовицата на починалия граф Земски. Ти, която започна живота си като сирачето Софи Милър и стана La Perle, а след това и София Рошфорд, току-що получи това, което мислеше за най-скъпото си желание. Ти получи независимост. Ти притежаваш по-голямо богатство, отколкото някога си сънувала. Защо тогава плачеш, глупаво момиче! Забрави ли, че ти въобще не вярваше в любовта; че женитбата ти с Алексис беше само начин да се измъкнеш от кашата, в която толкова глупаво се бе забъркала? Ти си богата, богата, богата и светът е в краката ти!“

Но очите на момичето в огледалото казваха истината. Без Алексис, без любов, тя никога не е била толкова бедна.