Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wilderling, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Internet (2012)
- Корекция и форматиране
- Наташа Мерева
Издание:
Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете
ИК „Бард“, София, 1994
История
- — Добавяне
Глава шеста
Януари 1912 година
Беше уредено Луси да замине за Франция със Силви и Пелам и да прекара месец януари с тях в Париж. Въпреки че сър Джон и лейди Барат не обвиниха напълно Луси за разкола в тяхното семейство, фактът че тя носеше косвена отговорност, беше безспорен. За щастие Хауърд се бе провалил в опита си за самоубийство. Той бе закачил пушката на един извит клон, забит в земята и бе завързал една дълга връв на спусъка, така че да може да я дръпне от разстояние. Преди да застане пред цевта обаче, без да иска, той гръмнал с пушката и успял да простреля само лявото си ухо. Един от горските пазачи в околността чул изстрела и помислил, че това е някой бракониер, но открил зашеметения и не много сериозно ранения Хауърд.
Джордж реши да се махне от къщи, за да бъде по-далеч, докато преживее разочарованието си от Люсиен и срамния спор с брат си. Записа се в Девети лансерски полк, в който навремето бе служил баща му, и замина на учение в Сандхърст. Хауърд, все още с превързана глава, бе изпратен на гости при леля си в Боньор до започване на семестъра в университета. После, отрезвял и успокоен от щастливия изход, той щеше да се върне в Кеймбридж.
Уилоу беше силно обезпокоена.
— Не става въпрос толкова за държанието на Люсиен към двете момчета — сподели тя с Тоби, — колкото за това, че тя няма правилно изградена преценка за доброто и злото. Тя е приела подаръци от Хауърд и Джордж и точно това ме притеснява.
— Може би забравяме, че е минало малко време, откакто Люсиен се е завърнала у дома — успокои я Тоби. — Ние сме израсли в среда, където несъзнателно сме възприели ценностите на по-възрастното поколение и на учителите си. Твоята дъщеря не е възпитавана така дори и в манастира. Явно там всичко се е свеждало до въпрос на оцеляване и Люсиен ми е разказвала как децата са се престрували на припаднали, само и само да избегнат ужасните наказания, които са им налагали. Затваряли са ги за дванадесет часа в тясна килия с едно прозорче и заключвали вратата през горещите летни дни, когато температурата навън е била над тридесет градуса. Люсиен казва, че дори мухите умирали от горещината и много от по-болнавите деца били вече в безсъзнание, когато най-накрая им отваряли вратата. Не са им давали нито храна, нито вода. Толкова за християнството, Уилоу. Нека поне се опитаме да бъдем по-снизходителни към Люсиен.
След като Луси замина за Франция, Уилоу реши да се посвети на другите си деца и поне за малко да забрави за голямата си дъщеря. Оливър се върна в Итън, а Марк — в пансиона в Йоркшир. Уилоу нае една млада гувернантка, която да се занимава с Алис и Джейн. Джейн отказа да се върне в училището си, а и Филип се бе споразумял с Уилоу сестра му да остане в Рошфорд, където ще се чувства по-спокойна. Джейн бе станала сянка на Уилоу и непрекъснато я следваше с кроткия си, пълен с обожание поглед. Детето беше не само болезнено срамежливо, но и много плахо благодарение на старомодното си възпитание. Джейн отдавна бе заличила от съзнанието си образа на майка си и сега тя се нуждаеше от нежната и обичлива Уилоу, особено след като леля й бе мъртва, а по-големият й брат Филип, когото тя боготвореше, бе отишъл във флотата. Уилоу скоро заобича младото момиче и често пъти тайно си бе пожелавала нейната собствена дъщеря да прилича повече на кротката бледа малка Джейн. Тя не можеше да разбере Люсиен и сякаш изпита облекчение да я повери в ръцете на Силви и да не се тревожи за нея тук, в имението Рошфорд.
Луси също бе доволна, че се намира в духовитата, забавна компания на леля си. Тя негодуваше срещу факта, че й търсят дори и най-малка отговорност за прибързания опит на Хауърд да се самоубие. В края на краищата не бе ли направила всичко възможно само няколко часа преди инцидента да го направи щастлив и доволен. Хауърд и Джордж провалиха на всички коледните празници и дори чудесният комплект от грамофонни плочи с балетна музика — подарък на семейството от Алексис — не успя да компенсира загубата на златното колие и кутията за бижута, които майка й я накара да върне.
Къщата на леля Силви в Париж беше изискана и съвсем във френски стил. Беше много по-малка от имението Рошфорд и със значително по-малък брой прислуга. Люсиен бе придружена от Поли и бе доволна, че има собствена камериерка и нямаше да се налага да използва прислужницата на леля Силви. Времето през януари бе много студено и Пелам купи на Луси самурено палто и шапка, които много й отиваха и й доставиха огромно удоволствие. Чичо Пелам и леля Силви много й допадаха и сякаш не обръщаха такова внимание на досадните правила на благоприличието, както правеха мама и чичо Тоби. Храната се сервираше, когато бяха гладни, и много често обядваха навън. Луси бе запленена от „Максим“, „Кафе дьо Пари“, „Риц“ и другите модерни и скъпи заведения. Тя често се питаше дали Мадам и момичетата биха я разпознали, ако я видят в такава среда.
Леля Силви непрекъснато говореше на Луси за майка й, като описваше каква е била, когато на седемнадесет години за първи път прекрачила прага на имението Рошфорд.
— Тогава тя приличаше много на теб, Люсиен — каза Силви и заведе племенницата си в спалнята, за да й покаже портрета на едно красиво момиче, който бе закачен над камината. — Въпреки че художникът нарече картината си „Жулиета“, тя всъщност прилича на майка ти.
Луси се повдигна на пръсти, за да види по-добре неясния подпис в долния десен ъгъл на портрета.
— Жулиета! — промърмори тя. — Морис Дюбоа, 1905 година.
Силви кимна с глава.
— Според един мой приятел художник, именно с тази картина Дюбоа е станал известен — рече тя, без да разбере за какво си мислеше Луси. — Стилът му много прилича на този на Анри де Тулуз Лотрек, с когото е бил близък, преди горкият човек да почине. Естествено сюжетите на картините му не се нравят на всички, защото подобно на Лотрек, Дюбоа е предпочитал типажа на Монмартър — образи от парижките нощни клубове и други подобни заведения.
— Би представлявало интерес за мен да видя негови творби — каза Люсиен, но леля й поклати отрицателно глава.
— Ако искаш да научиш нещо за шедьоврите на френското изкуство, cheriе, ще те заведа в Лувъра.
Но не от изкуството се интересуваше Луси, а от Морис Дюбоа, от… смайващата информация, която леля Силви несъзнателно й бе дала. Луси не беше забравила как той й показваше скиците и рисунките на „неговата Жулиета“ и как обсипваше Луси с горчивите си словоизлияния, защото по някакъв начин бе развалила спомените му за жената, която е обичал. Сега тя разбра истината. Той е бил влюбен в майка й! И само защото е приличала на нея, той е бил толкова нетърпелив, толкова вдъхновен да нарисува нея, Луси. А тя, глупавото нещастно дете, си бе мислила, че той се интересува от нея, кльощавата малка сервитьорка от Le Ciel Rouge! Колко наивно и колко унизително! Тя си спомняше, сякаш беше вчера, как художникът настояваше да я рисува в профил, за да не вижда очите й. Майка й имаше големи кафяви очи, а тези на Луси бяха сини…
Същата вечер, по време на вечеря, Луси беше необичайно мълчалива. Пелам я попита дали не е болна, но Луси се престори, че има главоболие и си легна рано. Бяха планирали да ходят на конни надбягвания в Отьой, но Луси нямаше намерение да придружава леля си и чичо си, още повече, че имаше чудесно извинение. Когато и на следващия ден тя се престори на болна, Силви и Пелам предложиха да отложат ангажимента, но Луси не искаше и да чуе за това.
— Поли ще се грижи за мен, ще се оправя — успокои ги Луси и се облегна на възглавницата. — Не можах да спя през нощта и просто имам нужда от малко почивка.
Нито Силви, нито Пелам имаха причина да се усъмнят в нетърпението на Луси да ги отстрани от пътя си, за да осъществи собствените си планове. Веднага щом се чу шума от отдалечаващата се кола, тя извика Поли да й помогне да се облече.
— Донеси ми новата рокля — заповяда Луси, а очите й искряха от възбуда. — И вдигни косата ми, Поли — мама казва, че така изглеждам по-възрастна. Искам да приличам на нея!
Разумната тридесетгодишна Поли бе изпълнена с лоши предчувствия за господарката си. Усещаше, че Луси е намислила нещо нередно и че отказва да й се довери. Когато Луси й нареди да извика такси, Поли колебливо рече:
— Мадам Рошфорд няма да одобри, че излизате без нея! Особено като се има предвид, че не се чувствате добре и…
— Глупости! — прекъсна я Луси, като със задоволство се оглеждаше в голямото огледало. С новото си самурено палто, което падаше на гънки около раменете й, тя беше самата изисканост. — Чувствам се отлично, Поли — заяви тя и сложи кожените си ръкавици. — А сега направи, каквото ти казах. И тъй като се опасяваш, че мадам Рошфорд ще разбере за моето бягство, кажи на таксито да ме чака на ъгъла на улицата. Ще отида пеш дотам.
— По-добре да дойда с вас, мис Люсиен — извика прислужницата. — Не е хубаво да излизате сама, прекалено сте млада, за да го направите.
— Ще изляза сама и ти с нищо не можеш да ме спреш — сряза я Луси, но като видя изражението на Поли омекна. — Не бъди толкова глупава — спокойно рече тя. — Забрави ли, че някога съм живяла във Франция и познавам този град, тъй както ти познаваш Хавърхърст. Освен това говоря френски като роден език. Хайде, иди да ми извикаш такси!
Докато таксито хвърчеше през Латинския квартал на Париж към студиото на Морис Дюбоа, Луси изгуби малка част от самоувереността си. Колко познат й беше този път! Но ако се е преместил да живее на друго място? Или ако е някъде на почивка? Изминаха пет дълги години, откакто тя за последен път бе извървяла пътя от публичния дом до студиото. Може би напразно очакваше да го намери така, както го бе видяла за последен път — заобиколен от платна, стативи, терпентин, маслени бои…
— Мадмоазел има ли намерение да слезе от колата? — прекъсна мислите й шофьорът.
Луси слезе от таксито, като се загърна с палтото още по-добре. Мразовитият януарски вятър духаше по празните калдъръмени улици. Плати на шофьора и бавно се заизкачва по извитата разнебитена стълба. Зад една от затворените врати се чуваше детски плач. Дочуха се и женски викове. Една мръсна котка профуча покрай Луси и с пронизителен писък си проправи път към улицата.
— Моля ти се, Господи, дано да е вътре! — прошепна Луси, тъй както преди много време, коленичила на твърдия каменен под в манастира се бе молила на безмилостния Бог да й намери майка и баща, които да я отведат от този мрачен и студен затвор. Луси не знаеше какво точно ще направи или каже, ако художникът е в студиото си. Нямаше предварителни планове, но беше убедена само в едно — искаше да го накара да страда, тъй както някога той й бе причинил страдания. Без да смъква ръкавицата, тя вдигна ръка и почука на вратата с твърдото намерение да не му признава, че някога се е казвала Софи Милър — сервитьорката от публичния дом, която той бе избрал да рисува като уличница. Той може и да я разпознае, но тя щеше да отрича.
Вратата се отвори и Луси застана лице в лице с мъжа, когото никога не можа да забрави. Морис Дюбоа не беше много променен. На тридесет и осем години той имаше само няколко бели косъма в тъмната си коса. Беше с мустаци, а небрежно подстриганата му брада бе опръскана с боя. Бялата му риза бе цялата в боя и зад едното си ухо бе втъкнал черна четка, от която капеше синя боя върху рамото му.
— Няма ли да ме поканите да вляза? — попита Луси на английски. — Вие говорите моя език, нали?
Мъжът кимна и с широко отворени очи впери любопитен поглед в младото момиче, което стоеше на прага.
— Да, разбира се. Имам предвид, че говоря английски. Моля, заповядайте! — рече бързо той. — Познаваме ли се отнякъде, мадмоазел? Имам чувството, че сме се срещали и…
— Не, не сме се виждали преди — прекъсна го остро Луси. — Един приятел ми каза, че рисувате портрети и че бих могла да ви убедя да ме рисувате.
Тя мина покрай него, влезе в студиото и се огледа наоколо, обхваната от някаква странна носталгия. Колко щастливи мигове бе прекарала тук — радостна, че може да слуша гласа на нейния мосю Морис; да наблюдава плавните движения на сръчните му ръце, които докосваха ту палитрата, ту платното и през цялото време й говореше с благ и безгрижен тон, като я насърчаваше да му разказва за детските си мечти…
— Страхувам се, че са ви осведомили погрешно — продума той и застана до нея. — Вече не рисувам портрети… въпреки че сигурна ли сте, мадмоазел, че не сме се виждали преди? Може би съм ви срещал някъде? В Париж ли живеете? Ако е така…
— Не, живея в Англия! — прекъсна го отново Луси. — Е, в такъв случай, мосю Дюбоа, не трябва да ви губя времето. Жалко, че не можете да ми направите тази услуга. Виждала съм една от картините ви, мисля, че се казваше… „Жулиета“ и много ми се искаше да притежавам подобен портрет. Аз приличам малко на нея, нали?
Страните на Морис поруменяха и той отвърна, като едва сдържаше въздишката си:
— Но, разбира се, ето защо вашето лице ми е толкова познато. Вие наистина приличате на нея, мадмоазел, да, да, наистина. Как не успях по-рано да го забележа? Това е учудващо, невероятно! А и това не е първият път, когато откривам такава прилика. Някога имаше едно момиче, което… но не бива да ви отегчавам с подробности. Седнете, моля. Не съм казал, че няма да ви рисувам. Всъщност вече горя от нетърпение да го сторя. Можете ли да останете още малко, мадмоазел?
— Мертон, Луиз Мертон — излъга Луси.
— Бих искал да направя няколко бързи скици, просто за да се запозная с чертите ви. Моля ви, седнете.
Той придърпа един стол напред, но Луси остана права.
— Таксата? — попита тя. — Боя се, че не бих могла да си позволя висока такса. Портретът ще бъде подарък за майка ми и спестих малко пари, за да я изненадам, но…
— Не се тревожете за таксата! — прекъсна я Морис. — Изкуството не винаги е свързано с пари, мадмоазел Мертон. От време на време човек чувства някаква сила, която го кара да грабне четката и да рисува, подчинен на вдъхновението. Тази сила е необяснима и неконтролируема. Сега, когато ви гледам, нещо ме подтиква да ви нарисувам просто така. Не искам да ми плащате.
Докато чакаше Луси да седне, той взе молив и лист, който бързо покри с линии. Беше изцяло погълнат в работата си и Луси свободно можеше да го наблюдава. Значи все пак той повярва на лъжата й, повярва, че тя се казва Луиз Мертон. Дори не му беше минало през ум да я свърже с малката уличница, която бе познавал преди пет години. Идеята да се представи за англичанка беше добра, защото явно това бе насочило мислите му в друга посока. Художникът работеше трескаво, само от време на време спираше, за да се усмихне на модела си и после пак продължаваше. Беше потънал в своя собствен свят. Луси усети, че Морис не се интересува от нея и сърцето й все повече изстиваше. Сега, както и преди, той рисуваше не нея, а своята истинска любов — своята „Жулиета“, нейната майка. Когато най-после той спря да рисува и предложи на Луси да изпие с него едно кафе, тя отпусна тялото си и се наведе напред предизвикателно.
— Любопитна съм да чуя за жената, на която казвате, че приличам — тихо каза тя. — Ще ми разкажете ли за нея?
Морис напълни чайника с вода и го сложи на газовата печка, която стоеше в единия ъгъл на студиото. Изглеждаше тъжен и замислен.
— Няма много за разказване, мадмоазел. Тя беше изключително красива жена. И тя като вас беше англичанка. Върна се в родината си, скоро след като завърших първия й портрет и повече никога не я видях.
— Обичахте я, нали?
Морис обърна поглед към младото момиче, което седеше с такава самоуверена и хладнокръвна стойка, също като неговата „Жулиета“.
— Мисля, че да! — прошепна той. — Но да не говорим повече за нея. Предпочитам да ми разкажете нещо за себе си, мадмоазел. По какъв повод сте в Париж? На гости ли?
Луси кимна, русата й коса се освободи от фибите и се спусна по едната й страна.
— Отседнала съм у леля си. Париж е много вълнуващ град, много повече от Лондон, където живея — с лекота излъга тя. — Едва ли има какво повече да ви кажа. Животът ми е съвсем обикновен и следващата година ще се омъжа за един много обикновен човек. Вероятно ще кажете, че това е последният ми шанс да се порадвам на свободата си, преди да се обвържа завинаги с брачния обет.
Морис спря да налива горещото кафе в две от най-хубавите си порцеланови чаши. Изглеждаше доста стъписан, преди да попита:
— Нима не очаквате с нетърпение мига, в който ще се омъжите?
Луси нехайно сви рамене.
— Не, мисля, че не! Но мама и татко искат да се омъжа за този човек и аз се съгласих. За моето семейство това ще означава по-добро положение в обществото и родителите ми са нетърпеливи да се възползвам от предложението.
Морис занесе чашите на масата и седна срещу Луси.
— Дано не ви се стори много нахално, ако ви попитам на колко години сте.
— Двадесет и две! — излъга Луси. — Виждате, мосю Дюбоа, че ако мине още малко време, няма да мога да си намеря мъж. Предполагам, че никога няма да се влюбя — тъжно добави тя.
— Изглеждате много млада… и сте толкова красива. Не мога да приема, че „няма да можете да си намерите мъж“, както се изразихте вие. Познаваме се отскоро, мадмоазел, и знам, че нямам право да ви съветвам, но според мен е ужасно да се съгласите да се ожените без любов, само за да угодите на родителите си.
— Толкова ли е важна любовта? — попита Луси. — Всичките ми приятели ми го повтарят, но аз още не съм срещнала мъжа, в когото мога да се влюбя. Младите мъже не ме интересуват, а по-възрастните са вече женени. Явно трябва да се откажа от мисълта за любов, въпреки че копнея да изпитам радостта от нея.
Морис мълчеше. Приликата между тази млада жена и неговата „Жулиета“ го смущаваше. Бе завладян от същите чувства и мисли, както тогава, когато за първи път срещна нея. Знаеше, че тя бе омъжена и че обича друг, но това не му попречи да се влюби безнадеждно в нея. Тя беше негова само за една нощ… една незабравима нощ. А сега пред него седеше едно младо момиче, което така удивително приличаше на нея, че той възприемаше гостенката си като плод на въображението.
— Разбира се, ако срещна някой, който да плени сърцето ми, и единственото, което искам да направя, е или да му се отдам, или да умра. Тогава ще пренебрегна всички правила на обществото и ще опитам от магията на истинската любов — с престорена нежност каза Луси. — Но как бих могла да осъществя тази своя мечта, мосю Дюбоа? Кой мъж би се осмелил да ме целуне, да ми предложи да преживеем заедно удоволствията на любовта? Той ще се страхува да не опетни репутацията ми, нали? Би се чувствал виновен, защото съм млада и беззащитна. А аз не бих могла да предизвикам никой мъж, без той да ме помисли за покварена. Сам разбирате в какво трудно положение се намирам, мосю Дюбоа.
— Моля ви, наричайте ме Морис. Вярно е, че сме се запознали само преди половин час, но, кълна се в Богa, сякаш се познаваме от дълго време. Вие нямате ли същото чувство, мадмоазел Мертон?
Луси съвсем умело се престори на изненадана.
— Чудно наистина, че и вие го усещате. Седя си тук и споделям с вас най-съкровените си тайни, които не разкривам дори и пред сестра или приятелка от детинство. И след като ще ви наричам Морис, тогава за вас аз съм Луиз. Справедливо, нали?
Морис покани Люсиен на обяд в съседния ресторант, но тя не се осмеляваше да рискува, тъй като не искаше Силви и Пелам да разберат, че я няма. Обеща му, че ще се опита да дойде отново в студиото някой следобед, когато успее да избяга от бдителния поглед на леля си. Неохотно Морис я придружи до края на улицата и извика такси. Попита Луси за адреса й, за да го каже на шофьора, но тя отбягна отговора под предлог, че първо трябва да отиде да прибере един пакет от шивачката на леля си, мадмоазел Шанел, която живее на улица „Камбон“. Морис се върна в студиото, а мислите трескаво се лутаха в съзнанието му. Неговата незабравима „Жулиета“ бе също толкова загадъчна и неуловима, като тази млада англичанка, която поразително приличаше на нея. Чувстваше се объркан и в същото време изключително развълнуван. Питаше се дали наистина е възможно една история да се повтаря по такъв невероятен начин.
Луси се върна вкъщи доволна от сутрешната си разходка. Морис не можа да се сети и да направи връзка между нея и кльощавото, неспретнато дете Софи Милър или, както той и мадам Лу-Лу я наричаха, Перлата. И нищо чудно, като се има предвид колко много се бе променила тя през изминалите пет години. А и в онези дни тя говореше само на френски. Днес тя се представи като изискана млада англичанка, заможна и добре възпитана. Луси не се и съмняваше, че Морис бе силно впечатлен от нея. В краткия един час тя му бе показала своята уязвимост и тайните си копнения за истинска любов. Щеше да бъде учудена, ако той не се опита да я убеди, че е единственият мъж, който би могъл да й разкрие загадките на живота!
През следващите няколко дни Луси не направи никакви усилия да се върне в студиото. Леля Силви не подозираше нищо, а Поли не спомена на никого за малкото бягство на младата си господарка. Луси чакаше сгоден случай, за да се отърве още веднъж от компанията на леля си. Самата Силви предостави тази възможност. Провинциалната им къща в Епърни бе разбита от крадци и детективът, който дойде да им съобщи новината, настоя Силви и Пелам да заминат за Епърни, за да оценят щетите и да изчислят стойността на загубата. Времето беше все още мразовито и студено и Луси обяви, че вероятно е болна от грип. В Париж се бе разразила грипна епидемия и Силви реши, че Луси не бива да ходи с тях в Епърни.
— Трябва да останеш вкъщи на топло — рече тя с непоколебим тон, въпреки слабите протести на Луси — и ако те втресе, обади се веднага на доктора. Наистина не ми се иска много да те оставям сама, cheriе.
— Но разбира се, че трябва да заминете, лельо Силви, скоро ще се оправя, обещавам — настоя Луси.
— Люсиен е забележително дете и не те натоварва с присъствието си — обърна се Силви към Пелам, като се качиха на влака от Източната гара. — Чудя се дали Уилоу не я е издигнала на твърде висок пиедестал и заради това дъщеря й да избягва нейната компания. Според мен тя не бива да кара Люсиен да се чувства виновна само защото е пофлиртувала с онези две глупави момчета Барат. В крайна сметка напълно естествено е едно младо момиче да иска да привлече вниманието върху себе си и не е разумно от страна на Уилоу да свързва това поведение с миналото на горката Люсиен. Откакто е с нас, аз не съм забелязала никакви признаци на непристойно държание.
Вероятно Силви би споделила тревогата на Уилоу, ако бе съзряла изражението на Луси, която в този момент изкачваше стълбите към студиото на Морис. Луси бе забелязала художника, който стоеше на прозореца и гледаше към улицата, когато таксито й пристигна и както се бе досетила, той стоеше там с крехката надежда да я види отново. Сините й очи тържествуващо проблясваха, докато той бързаше надолу по стълбите, за да я посрещне.
— Страхувах се, че няма да ви видя отново — развълнувано каза той, хвана я за лакътя и я въведе в студиото. — Нямах търпение да започна портрета ви.
— Минали са едва четири дни от моето посещение — усмихна се Луси, съблече палтото си, свали шапката и седна на стола, който Морис бе дръпнал до газовата печка.
Докато слагаше чайника с водата за кафе, Морис каза:
— Използвах скиците си и избързах да ви нарисувам, имах намерение да ви покажа този предварителен портрет, но сега, като ви гледам, съзнавам, че той не може да се сравни с красотата ви.
Луси въздъхна превзето.
— Нямате представа, мосю Дюбоа, какво удоволствие ми доставят вашите комплименти. Моят годеник никога не ми говори по този очарователен начин. Но той е англичанин, а общопризната истина е, че французите знаят как да ухажват и обичат една жена. Мисля, че англичаните обичат само конете и кучетата си. Съгласен ли сте с мен?
Поласкан, Морис възбудено отвърна:
— Никога не съм разбирал англичаните. Може би, защото съм човек на изкуството и спортът не ме привлича. По-скоро ме интересуват хората и по-специално вие, Луиз. Забравихте ли, че при предишната ни среща се бяхме споразумели да се обръщаме един към друг със собствените си имена?
Луси се усмихна.
— Не съм забравила, Морис, но не искам да ме помислите за прекалено фамилиарна, като се има предвид, че се познаваме отскоро. Леля ми не би го позволила. Ако знае къде се намират в този момент, никак няма да одобри постъпката ми и… ще се притесни за моята безопасност.
— Уверявам ви, че леля ви няма основания да се страхува — побърза да каже Морис. — Никога не бих се възползвал от някой, толкова млад и непорочен като вас. Леля ви вероятно има лошо мнение за художниците, но моето държание ще бъде напълно благоприлично.
— Аз не споделям мнението на леля — тихо каза Луси. — Щом ще ме рисувате, Морис, редно е да знаете, че не съм съвсем непорочна. — Тя млъкна и после добави: — Преминах през най-голямото страдание, което едно момиче може да преживее.
Както очакваше, Луси успя да привлече цялото внимание на Морис. Той побърза да я убеди, че ще пази ревностно всяка нейна тайна.
Луси сведе очи, сниши глас и колебливо рече:
— Преди година един приятел на баща ми се възползва от мен. Шокиран сте, нали? Не съм споменавала на никого за това кошмарно преживяване.
Морис бе по-скоро изненадан от самото признание, отколкото от факта, че Луси е била прелъстена. Още от самото начало той имаше усещането, че това младо момиче е по-различно от другите. Досега той не бе успял да проумее причината за нейната загадъчност, но вече всичко му беше ясно. Разбираше защо родителите й бързаха да я видят благополучно омъжена, защо тя самата бе готова да отхвърли всякаква мисъл за любов в името на един безопасен брак.
Той се наведе напред и взе ръката й в своята.
— Аз съм много по-възрастен от теб — започна той — и затова бих могъл да ти говоря като приятел, който има значителен опит в живота. Не бива да се замисляш повече върху този ужасен инцидент, Луиз. Вярно е, че младите момичета са научени да придават голяма стойност на своята девственост, но ти не трябва да се срамуваш от това, което са ти сторили. Никой не би могъл да те обвини за това, което се е случило.
Луси го погледна с широко отворени очи.
— Искате да кажете, че ще се намери мъж, който да ме обича, независимо от този срам?
Морис взе и другата ръка на Луси и ги притисна между дланите си. Едва сдържаше вълнението си.
— Да, това имам предвид, моя малка Луиз. Много бързо един мъж би могъл да се влюби в теб — бих казал прекалено бързо. Любовта разсейва един човек като мен, който е напълно отдаден на работата си и затова се опитвам да избягвам каквито и да е било емоции. Но ще ви призная, че откакто ви видях, не мога да се съсредоточа върху работата си. Вие ме омагьосахте с красотата си, Луиз. Сигурно ви е трудно да повярвате, но от четири дни не съм напускал студиото от страх да не ви изпусна.
Луси се приближи към него и го погледна срамежливо изпод мигли. Мадам Лу-Лу наричаше това нейно изражение „детинско“.
— Много мислих за вас, Морис. Вярвате ли в любов от пръв поглед? Хората казват, че съществува, но…
— Изпитал съм я — прекъсна я Морис, като си припомни първата си среща със своята „Жулиета“.
Бавно той помогна на Луси да се изправи. Повдигна лицето й нагоре, за да я целуне, но се поколеба, ненадейно обхванат от чувство за вина. Но то беше само за миг. Видът на нежните полуотворени устни на Луси изгони всякакви други мисли от съзнанието му.
За Луси целувките нямаха особено голямо значение и се стремеше да избягва, когато е възможно, този контакт. Винаги й се струваше, че целувките изразяваха много по-голяма степен на интимност, отколкото самото сношение. Усещаше твърдата и остра брада на Морис. Но тя не даде признаци на отвращение, а се притисна по-силно до тялото му и затвори очи, за да не вижда ненаситното желание, което гореше в погледа му. Морис я прелъстяваше бавно, нежно и изкусно, без да се съмнява нито за миг, че от двамата тя беше неопитната. Говореше й непрекъснато с успокояващ и насърчителен тон и за известно време Луси се отдаде на мислите си. Да, времето бе спряло в това студио. Само огромният куп от платна бе станал още по-голям, а прозорецът на покрива още по-прашен. Тапетите не бяха сменяни и по стените имаше влажни петна от дъжда, който проникваше през перваза на прозорците. На облегалката на един стар дървен стол бе преметнат същият индийски копринен шал, с който Морис някога покриваше раменете й…
При вида на този шал сърцето на Луси се вледени. Тя отвори очи и погледна изпадналото в екстаз лице на мъжа, който лежеше върху нея. Но сега всичко бе по-различно — сега липсваше любовта. Преди години тя го гледаше като Бог, в онези дни тя можеше да му предложи само девствеността си и беше готова да му се отдаде — само че той не я искаше. Сега, най-после, ролите бяха разменени.
Морис шепнеше любовни думи в ухото й, а ръцете му докосваха цялото й тяло.
Луси пъшкаше с престорена възбуда и като си помисли, че той не я чува заради собствените си стонове, започна да стене по-силно.
— Не се страхувай, любима моя! — извика Морис. — Ще бъда нежен с теб.
Някъде недалеч от студиото часовникът на църквата удари дванадесет. По лицето на Луси се плъзна усмивчица, докато се опитваше да си представи стъписаното изражение на леля си, ако тя знаеше, че в този момент племенницата й лежи в едно легло с художника Морис Дюбоа! А колко ли ужасена щеше да бъде майка й! Но тя нямаше право да я кори, защото далеч не беше светицата, за която всички искаха да я представят. Едва ли можеше да се съмнява от това, което й бе казал Морис, че той и майка й са били любовници. Значи все пак баща й бе дал правилна оценка на майка й. Луси си мислеше, че на света не съществуваше човек, на когото можеш изцяло да се довериш. Ивет често й бе казвала, че човек трябва да разчита само на себе си. Дори и Оливър я бе пренебрегнал заради Марк Грей. А преди предпочиташе само нейната компания.
— Луиз, скъпа моя, не ти ли беше хубаво?
Мислите й бързо се върнаха към настоящия момент.
Думите на Морис й предоставиха прекрасната възможност да каже каквото си бе намислила. Най-сетне дойде мигът, за който тя така внимателно се бе подготвила.
Безмълвно тя се освободи от прегръдките му и започна да се облича. През цялото време мъжът я наблюдаваше с тревога, докато тя мълчаливо се обличаше.
— Нима си тръгваш? Какво има, скъпа? Разсърди ли се? Не ти ли доставих удоволствие? — въпросите му валяха един след друг, като издаваха нарастващото му безпокойство.
Едва след като се облече, Луси извърна поглед към него и проговори на френски със студен и остър тон:
— Няма ли да ми платите за услугите, мосю Морис? Само няколко франка, заради доброто старо време. Или сте забравили прелестната малка Перла от Le Ciel Rouge?
Лицето на Морис почервеня, сетне пребледня, когато той изведнъж осъзна защо това младо момиче му се бе сторило толкова познато. Как не се сети, че тя прилича не на неговата любима „Жулиета“, а на нещастната малка прислужница, която често му бе позирала. Беше забравил напълно за детето, но сега му се стори невъзможно да не разпознае тези големи теменужени очи, тази пепеляворуса коса, която беше необичайно мека и копринена за едно дете от улицата.
— Перла! — промълви той. — Ти… си… Перлата?
— О, не — сряза го Луси. — Вече не съм онова дете, мосю Морис. Сега съм истинска дама от обществото. Върнах се при семейството си, което е богато и с благороднически произход. Изненадан сте, нали? Никой няма повече да се отнася с мен така, както се отнасяхте вие, с презрение и насмешка. Вие, Морис Дюбоа, ме изхвърлихте като едно от вашите ненужни платна… без да ви е грижа как ще се чувствам. Но сега всичко е различно. Сега е мой ред да ви презирам, защото само един глупак може да повярва, че едно момиче на моята възраст с готовност ще се отдаде на възрастен човек като вас. Аз дори не ви харесвам… а вие бяхте достатъчно суетен, за да си въобразите, че ви обичам! През цялото време, докато се стараехте да докажете, че сте добър любовник, аз ви мразех. А сега сбогом, мосю Морис. Дано никога повече не ме сполети нещастието да се срещна отново с вас.
— О, Боже, това е невъзможно! — възкликна Морис, а Луси, без да каже и дума повече, излезе от студиото и тръшна вратата след себе си. Прекалено слисан и унижен, за да стане от канапето, където само преди няколко минути се мислеше за изкусен любовник, той лежеше, без да помръдне. Питаше се колко ли дълго това момиче е очаквало мига на своето отмъщение. Колко прав излезе приятелят му Пиер, когато през всичките тези години го обвиняваше, че е бил жесток към детето. Погълнат от страстното си желание да сътвори наново своята „Жулиета“, той бе използвал момичето, докато постигне целта си и след това безмилостно го бе захвърлил. Колко са уместни думите на Конгрийв, английски поет от седемнадесети век: „В света не съществува ярост по-голяма от любов, превърната в омраза, ни гняв по-силен от този на жена презряна“. Какво ли задоволство изпитва тя сега, като знае, че не само го е наранила, но и бе засегнала достойнството му!
Докато Луси бързаше по калдъръмените улички и търсеше такси, тя с облекчение усети първите студени дъждовни капки. Те се забиваха като игли в пламтящото й лице и охлаждаха трескавата й възбуда. И малкото пешеходци, които минаваха покрай нея, нямаше как да разберат, че лицето й бе мокро не само от дъжда, но и от горчивите сълзи, които неусетно се търкулнаха по страните й.