Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wilderling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева

Издание:

Клер Лоримър. Сага за Рошфирд. Дивото цвете

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
Декември 1912 — август 1913 година

— Това ще бъде най-прекрасната Коледа в Рошфорд — възкликна Уилоу пред Тоби, когато в къщата настъпи обичайната суматоха около празничните приготовления. — Не само, че това е първата ни Коледа като законни съпрузи, но и всички, които обичаме, ще бъдат тук.

Тоби нежно я прегърна и я целуна по главата.

— Когато се събудих тази сутрин, си мислех какъв щастлив човек съм аз. Знаеш ли, Уилоу, че точно преди шестнадесет години за първи път разбрах, че съм влюбен в теб?

Уилоу се засмя и рече:

— И аз когато се събудих, си мислех, че точно преди шест месеца се оженихме. Сигурно съм най-щастливата жена в света. Все още не мога да свикна с факта, че най-после съм мисис Тобаяс Рошфорд.

— Не си единствената — закачливо се усмихна Тоби, — забелязвам, че слугите все още те наричат лейди Рошфорд, както и много от нашите приятели.

Уилоу вдигна поглед към него.

— Ти не се обиждаш, нали, Тоби? — попита тревожно тя.

— Разбира се, че не, любов моя. Единственото нещо, което ме интересува, е, че ти наистина си моя.

— В това не можеш и да се съмняваш — отвърна Уилоу и страните й издайнически поруменяха, като си припомни как страстно споделяха любовта си, след като се ожениха. Тоби беше нежен и всеотдаен любовник.

Сякаш прочел мислите й, Тоби я притисна към себе си и я целуна. Тя топло отвърна на целувката му, след което той се отправи към лабораторията си, а тя радостно се зае със задачите си, в които кротката, но сияеща от удоволствие Джейн й помагаше. Уилоу бе изненадана от благия характер на Джейн и от способността й бързо да се приспособява. Очевидно момичето не бе наследило от неприятните качества на родителите си. За разлика от баща си, Джейн беше сърдечна и любвеобилна и нито тя, нито Марк имаха нещо общо с безочливата вулгарност на майка си.

Джейн беше щастлива, защото, дори и по-големият й брат Филип щеше да си дойде за Коледа, за да празнува заедно с тях. Марк и Оливър вече се бяха прибрали.

Пелам и Силви пристигнаха от Париж на двадесети декември, а семейство Макгил се появиха в Рошфорд на двадесет и втори и се настаниха в стария апартамент на Доди в източното крило на къщата. Малката им дъщеря Алегзандра бе незабавно поета от Пейшънс, която грееше от удоволствие пред перспективата да се грижи за две бебета. Луси и Алексис, заедно с детето и бавачката, трябваше да пристигнат на Бъдни вечер.

Тригодишното момиченце на Доди беше много живо, умно и щастливо дете, което Пейшънс наричаше „бърборина“. Тъй като скоро се бе научила да говори, тя неуспешно се мъчеше да произнесе цялото си име, но успяваше да каже само „Зандра“. За радост на детето цялото семейство веднага взе да я нарича с това име.

Безкрайно независима, Зандра искаше да върши всичко сама.

— Сякаш тя инстинктивно се опитва да компенсира моя недъг — гордо заяви Доди на Уилоу и като погледна нежно мъжа си добави: — И мисля, че Джеймс винаги я насърчава да ми помага, колкото може.

— Във всеки случай, тя е вашето богатство — рече усмихната Уилоу, докато гледаха малкото момиченце, което бе изместило деветгодишната си братовчедка от центъра на внимание. Алис беше много доволна от това, защото за първи път се чувстваше голяма и никой нямаше повече да я смята за най-малкия човек в семейството.

Когато на двадесет и четвърти декември Алексис и Луси пристигнаха на време за чая, вече се бяха събрали дванадесет членове на семейството. Цялата къща светеше празнично, а на голямата коледна елха весело блещукаха свещички. Тънък пласт снежец покриваше алеята за коли. Бавачката Мередит бързо изтупа една снежинка от шала, който покриваше русата глава на бебето и последва Алексис и Луси към къщата. Цялото семейство Рошфорд се втурна да ги посрещне. Мередит, облечена в кафявата си униформа, стоеше гордо с драгоценния товар в ръцете си, докато всички се опитваха да погледнат новото бебе. Оливър и Марк срамежливо се усмихваха на Луси.

— Весела Коледа, Луси. Двамата с Алексис ще се разположите в апартамента за гости — радостно каза Уилоу. — Пейшънс е горе и очаква Мередит, за да й покаже стаята, в която да заведе бебето. Поли, ти можеш да отидеш в старата си стая, но ще трябва да се настаниш там заедно с камериерката на мадам Рошфорд, Бетине, и с прислужницата на мисис Макгил, Вайълет. Вайълет ще помага на Пейшънс и на Мередит в детската стая. Алексис, Симпсън ще се настани при Бетс.

— Имението Рошфорд изглежда се пръска по шевовете — пошегува се Алексис, като се усмихна на тъща си. — От много години насам, това е първата Коледа, която ще празнувам в семеен кръг и се вълнувам дори повече от децата.

Луси сякаш остана настрани от цялата тази атмосфера на радостна възбуда. Тя последва Алексис към тяхната стая и започна да разопакова коледните подаръци, които бяха донесли, като ги поставяше върху огромното легло. Оказа се, че младият Филип Грей е настанен в съседната стая и Луси замислено се усмихна, щом осъзна, че ще се наложи Алексис да спи при нея, тъй като нямаше друга свободна стая.

Алексис с нищо не показа, че е забелязал този факт. Когато Поли дойде и започна да подрежда багажа на Луси, той награби всички подаръци и ги занесе долу, за да ги сложи под елхата.

Докато настъпи времето за вечеря, всички заедно с децата, се включиха в общи игри! Луси с голямо желание участва в заниманията на по-малките деца. Играха на сляпа баба и после на още една игра, в която всеки трябваше да заложи различни предмети, но когато дойде ред на Луси да предаде залога си, тя отказа да се раздели с диамантената си гривна.

— Тогава трябва да целунеш Алексис — развикаха се децата и взеха да дърпат Алексис и Луси и да ги карат да застанат под големия клон от имел, с който бе украсен салонът. Луси, усмихната, повдигна лице. Колебанието на Алексис трая само миг, докато си спомняше отвращението на Луси към целувките. Сетне наведе глава и нежно докосна устните й. Целувката трая не повече от секунда-две и когато той, се отдръпна, очите й все още се смееха.

— Залагането е глупава игра — извика тя, но закачливият й тон издаде доброто й настроение.

Алексис се усмихна с надеждата, че тя ще бъде щастлива по време на едноседмичното им гостуване в Рошфорд.

Луси беше в прекрасно настроение и едва сдържаше вълнението си. Не можеше да си намери място, докато Поли приготвяше роклята й за вечеря и с палав жест разхлаби вратовръзката на Алексис, след като най-после Симпсън я бе вързал така, както господарят му иска. По-скоро развеселен, отколкото сърдит, Алексис взе да се оплаква, че ако Луси не спре с шегите си, те двамата ще закъснеят за вечеря.

Наближаваше десет часа, когато привършваха с осмото по ред ястие. Мъжете решиха да се откажат от обичайната си пура и да си изпият брендито при дамите в салона. Силви седна на пианото и започна да свири коледни песни. Не след дълго всички стояха около пианото и пееха.

Пелам се измъкна незабелязано и се качи по стълбите към галерията. А там, скупчени зад завесите, се мъдреха причините, заради които бе напуснал семейното тържество — четири от тях бяха по пижами, наметнати с топли вълнени халати.

— О, Боже, чичо Пелам, как ни изплаши — въздъхна с облекчение Оливър. — Помислихме, че е мама или Пейшънс.

— Е, добре, аз съм — засмя се Пелам и седна до децата. Алис се настани в скута му и обви с ръце врата му.

— Откъде разбра, че сме тук? — попита тя.

— Много деца от семейство Рошфорд са се крили тук — отговори Пелам. — Това е най-доброто скривалище, откъдето могат да се шпионират възрастните. Когато бях малък, и аз съм се крил тук. Майка ви също е била тук вечерта, когато празнувахме двадесет и първия рожден ден на чичо Тоби. Двамата с него дойдохме в галерията и донесохме малко храна и за нея.

Оливър въздъхна.

— Ех, ако имаше нещо за ядене! За вечеря ни дадоха само варени яйца и ориз със сметана. А вие какво ядохте, чичо Пелам?

— Печена кокошка, специалитета на готвачката — кайсии с белтъци, мандарини…

— Нарочно говорите така, за да ни потекат слюнки, нали? Не е честно, сър — протестираше Марк.

— Сигурно не е — съгласи се Пелам, а в очите му играеха весели пламъчета. — Особено след като знам къде има още много храна. В килера има толкова много неща за хапване и вероятно чакат само някой да отиде и да ги намери…

— Ти ще отидеш да ги вземеш, нали, защото ни обичаш? — извика Алис.

Пелам смъкна Алис от коляното си и се изправи.

— Не, не мога да го сторя — отвърна той с престорено трагичен тон. — Само си представете какво ще каже мама, ако аз, възрастният, се промъкна до кухнята и открадна вкусотиите, предназначени за среднощния пир. Но… — той направи многозначителна пауза, докато гледаше четирите напрегнати в очакване лица — бих се осмелил да подшушна на Филип и тогава можете да… В края на краищата той е на осемнадесет години и не е чак толкова възрастен, нали?

Алис се сгуши в него, а сините й очи блестяха от възхищение.

— Наистина много те обичам — тържествено заяви тя. — Ти си любимият ми чичо и когато порасна ще се оженя за теб.

— Не знам какво би казала леля ти Силви, скъпа — засмя се Пелам. — А сега ме пуснете да си тръгвам, иначе майка ви ще се досети къде съм.

Докато слизаше надолу към салона, Пелам изведнъж се спря. Някой свиреше на виола в гостната — звук, който Пелам не беше чувал, откакто Рупърт напусна Рошфорд. Пелам влезе с бавни стъпки в стаята. Алексис свиреше последните тактове на „Унгарска рапсодия“ от Лист и стаята се огласи от аплодисменти. Алексис с усмивка прие поздравленията.

— Това е красив инструмент — рече той, като галеше виолата „Гуарниери“.

— Рупърт забрави да я вземе, когато замина в чужбина — обади се Уилоу. — Когато лейди Барат ми каза колко си талантлив, смъкнах виолата от тавана, за да те изненадам.

Луси бе възхитена от музикалните умения на Алексис. Той бе свирил с лекота и с чувство, и музиката бе докоснала сърцето й, бе породила у нея непреодолимото желание да танцува. Сякаш изведнъж стаята се изпълни с някаква вълшебна сила, която караше всички, включително и нея, да почувстват настроението и духа на Коледа. По време на вечерята се изпи много вино и Луси неочаквано разбра, че е щастлива, наистина щастлива, за първи път в живота си. Майка й и чичо Тоби, чичо Пелам и леля Силви, леля Доди и чичо Джеймс, Филип, Алексис — всички с усмивка си пожелаваха „лека нощ“ и се уговаряха в колко часа сутринта да отидат на църква. Това беше първото облаче, което помрачи нейното щастие.

— Не искам да ходя на църква — заяви троснато Луси, докато двамата с Алексис се качваха към стаята си. — Трябва ли да ходя, Алексис? Не съм длъжна, нали?

Тя изглеждаше толкова тъжна, че Алексис знаеше, че няма да устои на молбата й. Не му се искаше точно той да помрачи сияещото изражение на лицето й.

— Бих могъл да кажа, че не се чувстваш разположена — предложи той. — В края на краищата, Луси, минали са по-малко от три месеца от раждането и ти можеш да се престориш, че не си се възстановила напълно.

Луси доволно се засмя. Сграбчи ръката на Алексис и каза:

— Ти наистина си много добър с мен. Обичам те, Алексис. Чувствам се превъзходно, а знаеш ли, че нямах никакво настроение за Коледа. Не е ли странно, че съм толкова щастлива?

Но Алексис не я слушаше. Мислите му бяха съсредоточени върху думите й „Обичам те…“. Ако това бе истина, тогава и той е щастлив, колкото нея самата.

— Да освободим ли Симпсън и Поли по-рано тази вечер? — предложи той. — Ще се съблека сам. А ти ще можеш ли, Луси?

Луси се разсмя и отвърна:

— Забравяш, че отскоро ползвам услугите на камериерка? Във всеки случай мога да го правя по-бързо от Поли.

Алексис последва жена си в спалнята. Освободи и двамата прислужници и седна в креслото, докато Луси махаше фибите от косата си пред тоалетката. Косата й се спусна като златистобял облак до кръста.

— Не изглеждаш по-голяма от Алис — отбеляза с усмивка Алексис.

Луси се изправи и се приближи към него.

— Ще трябва да ме разкопчаеш, Алексис — рече тя. — Забравих, че роклята ми се закопчава на гърба.

С треперещи ръце, Алексис повдигна копринената й коса и започна неумело да разкопчава малките перлени копченца на роклята й.

— Пръстите ти така изкусно се движат по струните на виолата, но като че ли не ставаш за камериерка — подразни го Луси, когато най-сетне роклята падна на земята и тя я прекрачи. При всяко нейно движение дантелата на долната й фуста леко се развяваше.

— Бих могла да танцувам така — извика Луси, като си тананикаше мелодията от „Унгарска рапсодия“. — Аз танцувам много хубаво, Алексис, въпреки че не мога да свиря нито на пиано, нито на виола. Да ти потанцувам ли някой ден? А може и сега, ако искаш.

Алексис си пое дълбоко въздух и каза със сипкав глас:

— Не сега, Луси. Късно е. Хайде да си лягаме.

Алексис набързо свали дрехите си, без да погледне нито веднъж Луси, докато тя се събличаше. Сякаш мина цяла вечност преди тя да си легне до него.

— Радвам се, че няма свободна стая, в която да спиш сам — продума тя, като доволно въздъхна. — Не е ли по-хубаво, когато сме заедно?

— Много, много е хубаво — промърмори Алексис и се протегна да загаси лампата. Огънят в камината все още гореше, златистият блясък на жарта осветяваше стаята, трепкащите пламъчета хвърляха сянка върху голите рамене и ръце на Луси. Алексис забеляза диамантената гривна, която проблясваше на китката й и се усмихна.

— Ти наистина не можеш да се разделиш с нея — нежно каза той. — Знам, че се страхуваш да не я загубиш, но…

— Това е най-ценното нещо, което имам — възрази Луси. — Моля те, Алексис, не я сваляй.

Алексис седна в леглото и се протегна към нощната масичка. На нея той бе поставил малък пакет, завързан с панделка, който трябваше да подари на Луси на сутринта.

— Това е коледният ти подарък — обърна се той към нея, като й подаде пакета. — Помислих си, че може би ще предпочетеш да го отвориш сега, без да те види никой. Освен това минава полунощ и можем да кажем, че вече е Коледа.

Докато Луси, седнала в леглото, с детинско нетърпение отваряше подаръка си, белият чаршаф се смъкна и разкри заоблените й гърди, златисти от светлината на огъня и тъмните й зърна, красиви и примамливи за Алексис. Той усещаше топлината на бедрото й, притиснато до тялото му и желанието му към нея стана почти непоносимо. Легна сковано в леглото, вперил поглед в лицето й, докато тя изваждаше диамантената огърлица от кадифената кутийка.

Алексис с радост забеляза доволното й изражение.

— Алексис! Но тя подхожда на гривната ми. О, колко е красива, прелестна е. Това е най-прекрасният подарък.

Тя му подаде огърлицата.

— Сложи ми я, Алексис, бързо, искам да я нося.

Тя придържаше огърлицата около врата си, докато Алексис я закопчаваше. Диамантите се спуснаха грациозно до гърдите й, като се сгушиха във вдлъбнатината между тях, която сякаш бе създадена за красивото бижу. Луси сведе поглед, онемяла от щастие.

— Е, сега наистина не можеш да спиш с нея — рече с усмивка Алексис. — Може да се скъса, Луси, и утре няма да можеш да я сложиш.

Неохотно, Луси му позволи да разкопчае огърлицата и се хвърли в прегръдките му.

— Ти си най-прекрасният съпруг на земята — възкликна радостно тя. — А аз съм най-щастливата съпруга и винаги ще те обичам, Алексис, обещавам.

Алексис я прегърна.

— Ако дори само в този миг ме обичаш, скъпа, аз ще бъда истински щастлив — прошепна той.

Сякаш сега нямаше значение, че Луси извърна глава, когато той се опита да я целуне. Тя не възрази, когато той обсипа тялото й с целувки. Доволно му се усмихваше и откликваше с готовност на страстното му желание. На Алексис му се струваше, че тя се разтапя под него. Усещаше ръцете й, които го притискаха по-силно и по-силно, влажните й устни докосваха бузата му, краката й обгърнаха кръста му.

— Луси, моя скъпа Луси — възбудено викаше той. — Толкова дълго чаках този миг…

Но сега, когато най-сетне бе настъпил, той не бе способен да удържи радостта си. Силата на пламенното му желание го изгаряше, завладяваше и той не можеше да се овладее. Луси изглеждаше доволна, когато нежно отметна влажния кичур коса от челото му и ласкаво му се усмихна.

— Щастлива съм, щастлива — стенеше тя. — Искам да ме пожелаеш, Алексис. Чувствах се ужасно, когато ти нощ след нощ ме оставяше сама.

Той сграбчи ръката й и притисна устни в дланта й.

— О, Луси, не си мисли, че не съм те желал. Как можеш да допуснеш такова нещо? Не разбираш ли, скъпа? Исках ти да ме пожелаеш, исках да ме обичаш.

Луси звънко се разсмя.

— Значи сега всичко е наред. Сега ще се любим, нали?

Алексис на свой ред се усмихна.

— Невъзможно е, любов моя. Дадох ти всичко, което имам — тяло, сърце, душа.

Луси се облегна на лакътя си и в ъгълчетата на устата й се настани малка усмивчица.

— Но този път аз ще ти дам всичко — рече тя и започна да го целува по цялото тяло. Алексис лежеше неподвижно с намерението да не спира желанието на Луси да му достави удоволствие, но все пак се страхуваше, че липсата на готовност у него може да я обезкуражи. Но Луси не хранеше никакви съмнения и скоро Алексис почувства как сърцето му лудо заби и гореща кръв премина през цялото му тяло.

Тя лежеше върху него и докато се поклащаше в любовен танц, лицето й приличаше на бяла загадъчна маска. Удоволствие, възбуда и пламнало желание, по-силно от преди, заличиха всички тревожни мисли от съзнанието на Алексис. Толкова често бленуваше да се люби с нея, тя да го люби, но никога не си представяше, че усещането ще бъде така пълно и силно.

Едва когато всичко свърши и те лежаха един до друг изтощени, мислите отново се върнаха в съзнанието му. Алексис целуна Луси по изящното й бяло рамо и потънал в синята бездна на очите й, промълви:

— Искам да си щастлива, колкото съм и аз, Луси. Кажи ми, че наистина си щастлива — нежно добави той.

— Разбира се, че съм щастлива, Алексис. Сега всичко е наред помежду ни, нали? Не биваше да продължаваме по стария начин, нали?

Алексис се усмихна.

— Да, не е много естествено… и е доста трудно — призна той.

Луси въздъхна.

— Така и не разбрах защо, Алексис. Знаеш, че бях готова…

— Да си готова не е достатъчно, Луси. Трябваше да се уверя, че ме обичаш. А ти ме обичаш, нали? Хайде, кажи.

— Разбира се, че те обичам, Алексис — учудено възкликна Луси. — Как бих могла да не те обичам, след като ми правиш такива красиви подаръци. А сега мога да нося огърлицата, нали? Имам предвид, че заслужавам да я нося. А с гривната не беше така. Имах чувството, че нямам право да я нося. Все пак раждането на Тео не би могло да те зарадва, макар да ми се струва, че я обичаш повече, отколкото самата аз…

Тя спря да говори, когато забеляза, че Алексис бе отдръпнал ръката си от тялото й и лежеше като вцепенен на разстояние от нея.

— Алексис? Нещо лошо ли казах? — попита тя.

— Не — отвърна тихо Алексис. — Няма нищо лошо в откровеността, Луси, въпреки че понякога истината боли. Ти казваш, че си „заслужила“ подаръка си. Отговори ми честно и аз няма да ти се разсърдя, ти наистина ли искаше това, което се случи между нас тази вечер, или го направи, защото ми го дължиш?

— Е, разбира се, че ти го дължа — отвърна сухо Луси и сбърчи чело, като се опитваше да проследи мисълта на Алексис. — Когато ми предложи да се оженим, ние се споразумяхме аз да бъда добра съпруга и да удовлетворявам желанията ти, когато поискаш. Не разбирам защо те интересува как се чувствам аз. Сигурно се досещаш как се чувствам, нали?

— Не, не зная, Луси. Кажи ми.

Луси въздъхна дълбоко.

— Е, добре, това е нещо, което го искат мъжете, нали? Те чувстват потребност да го правят, защото това е заложено в природата им и те го харесват. Много от мъжете с радост плащат, за да получат това удоволствие. Но след като се оженят, те не плащат, защото съпругите им го правят безплатно.

Тя спря, погълната за миг от мислите си, и после пpoдължи:

— Предполагам, че всъщност не е съвсем безплатно. Имам предвид, че съпругите живеят в хубави къщи, имат дрехи и ако мъжете им са щедри, получават скъпи подаръци. Но, разбира се, съществуват и съпруги, които не позволяват на мъжете си да ги докосват, а това според мен не е редно… И тогава съпрузите са принудени да отидат при някое момиче, на което да платят, а това не е много честно. Ето защо съм доволна, че ние го правим. Сега не мисля, че е несправедливо спрямо теб. Виждаш ли, че и моето желание е било точно толкова силно, колкото и твоето. Разбираш ли, Алексис?

Алексис едва-едва кимна. Безмилостната логика на Луси беше проста и ясна. Той я бе помолил да му отговори честно и сега се налагаше да понесе последиците. За Луси любовта беше все още непонятна.

— Не се сърдиш нали, Алексис?

Гласът й, тъжен и детски, разкъсваше сърцето му.

Той едва отговори:

— Не, не се сърдя, Луси. Но искам сега ти да ме разбереш. Вероятно няма да ти бъде лесно, но поне се опитай. Моята представа за брака не е като твоята. Реших да се оженя за теб, защото исках да споделя живота си с теб, защото не желаех да се женя за никоя друга освен за теб. Нямах намерение да сключвам сделка с теб, договор, който и двамата трябва да спазваме. Смятах и все още смятам, да изградим такива взаимоотношения с теб, които да се основават на взаимно доверие, привързаност и разбирателство. Каквото и да ти дам — къща, кола, подаръци — аз ти го давам, защото искам да те направя щастлива, а не защото очаквам да ми отдадеш тялото си. Нямам нужда от теб и не те искам при такива условия, Луси. Няма да купувам любовта ти. — Той млъкна за миг и добави: — Приеми ме като мъж, съвсем различен от другите мъже, които познаваш. Няма да се любя с теб, докато не ме убедиш, че ми се отдаваш, защото ти го искаш, ти имаш нужда от любовта ми и това е твоето желание. Няма да възприема като измама факта, че ти не можеш да изпиташ чувствата, които на мен ми се иска да имаш. Няма смисъл да се тормозиш, Луси. В нашия брак няма други условия освен едно-единствено — не бива да ми изневеряваш. Това е нещо, което не мога да понеса, нито пък, слава Богу, вярвам, че ти ще направиш.

Дълго време Луси мълчеше. Тя наистина не разбираше за какво говори Алексис. Долавяше от тона му, че когато той спомена за думата „любов“, тя има огромно значение за него, но за нея си оставаше само дума. Човек може да обича или да мрази, и то в различна степен. Добро или зло, красиво или грозно… всички те бяха само думи. За Луси омразата беше по-понятно чувство. Тя мразеше Морис. Алексис струваше сто пъти повече и тя не само му се възхищаваше, но и го уважаваше. Толкова много й се искаше да му каже, че го обича. Не желаеше той да се чувства нещастен. Беше толкова добър и щедър към нея.

— Ще направим каквото ти пожелаеш, Алексис — продума тя. — И обещавам, че ще се опитам да те обичам.

В мрака Алексис хапеше устните си, без да разбере дали сълзите, които пареха в очите му, бяха заради него или заради това дете, което лежеше до него. Беше сигурен в едно — ще се люби с нея, когато той реши и когато тя му се отдаде не от благодарност, а от любов.

През първите два месеца от новата година, Луси се забавляваше като играеше ролята на домакиня в Лондон. Тя устрои няколко малки приема за някои от колегите на Алексис и техните съпруги, които на свой ред ги поканиха на гости. Прекарваше дните си предимно в избор на нови тоалети, които да заменят роклите, с които се обличаше, докато беше бременна. Каза на Алексис, че сега тези тоалети са демоде. Посвети голяма част от времето си в покупки на най-различни шапки, ръкавици, шалове и обувки, които да подхождат на новите й рокли.

За малката Тео изцяло се грижеше бавачката Мередит, която намираше за повърхностно мнението на Люси, отнасящо се до промяна в храната или навиците на бебето. Желанията на Луси винаги се различаваха от тези на бавачката. Неоспорим беше фактът, че бебето растеше под грижите на Мередит. Вече почти на пет месеца малкото момиченце беше здраво, весело, обожавано от цялата прислуга бебе. Разбира се, един от нейните най-страстни почитатели беше Алексис. Тео избра да седне именно в неговия скут, когато Мередит я донесе долу, за да я видят родителите й — един ежедневен pитуал, който рядко се нарушаваше.

— Как бих могъл да не я обичам, след като прилича на теб. Сигурно и ти си изглеждала така на нейната възраст — рече един ден Алексис на Луси, когато тя го обвини, че разглезва детето.

Той се опитваше да обясни на Луси, че за него русокосото, синеоко дете е толкова скъпо, защото е част от Луси — онази част, която той можеше да целува и държи в прегръдките си.

Луси не ревнуваше. Не по-малко от Алексис тя самата бе станала робиня на бебето, въпреки че не показваше наяве любовта си към Тео. Никой не знаеше за cилата, с която детето проникваше до дълбините на душата й; нито пък как копнееше тя за свободните дни на бавачката, когато, без да я забележат, се качваше в детската стая. Сядаше до детето, играеше си с нея, пееше песнички и я гушкаше. Молеше се нейното момиченце да е щастливо и животът й никога да не бъде помрачаван от сълзи и беди. А когато Тео искаше да седи в баща си, Луси беше доволна, че Алексис винаги с радост откликваше.

Но свободните дни на бавачката не бяха толкова много и към края на третия месец от новата година Луси се чувстваше все по-неспокойна и отегчена. Семейство Ленъкс, семейство Инман и мисис и мистър Фаншоу бяха доста по-възрастни от нея, както и австрийските приятели на Алексис, граф и графиня Калноки, братовчедът хърватин Ладислав Братски. Луси имаше нужда от по-млада компания. Искаше Алексис да я заведе в двореца на киното, за да гледа немите филми; нямаше търпение да види Айви Клоуз, която играеше в „Жената от Шалот“; искаше да научи новия танц танго. Луси не проявяваше особен интерес към разговорите по време на приемите, които все се въртяха около политиката.

Европа беше готова всеки момент да пламне. Когато в края на седмицата посетиха Рошфорд, Тоби изрази мнението, че положението е доста тревожно. И въпреки че Турция бе принудена да сключи примирие с Балканския съюз, нейните държавници бяха в Лондон и се опитваха да сключат сделка за нови територии, за които България предявяваше претенции. Тоби предвиждаше, че на Балканите скоро ще избухне война.

— Тобаяс е съвършено прав — обади се Алексис. — Всички балкански държави са се обърнали една срещу друга. В Лондон ще се състои конференция, председателствана от министъра на външните работи, сър Едуард Грей, на която ще присъстват великите сили — Австрия, Унгария и Русия.

Алексис подозираше, че и той ще бъде включен в тази конференция и че ще се наложи да работи до късно. Определянето на границите между Сърбия, която бе поддържана от Русия, и новата държава Албания, зад която стояха Австрия, Италия и Германия, беше въпрос, който трябваше да се реши спешно.

— Фелдмаршал лорд Робъртс настоява за военна повинност като предпазна мярка — обясни Алексис. — Но аз се съмнявам, че правителството ще го подкрепи. Във всеки случай народът е против такава мярка, въпреки че лично аз смятам, че лорд Робъртс е прав.

Тъй като Оливър беше твърде млад, за да го извикат в армията, Луси нямаше за кого другиго да се притеснява, че може да бъде призован да укрепи отбранителната сила на страната.

— Нужно ли е винаги да говорим за война? — попита раздразнено тя. — Това е толкова потискаща тема, Алексис.

На един от ужасните приеми в дома на Ленъкс Луси отново се срещна с Анабел Барат. В началото Луси не успя да я разпознае, защото русата й коса бе значително по-къса и Анабел бе с прическа, която тя самата наричаше „итънска пострижка“.

— Дългата коса не е вече на мода — обърна се тя към Луси с типичния си остър самоуверен тон. — Кристабел Панкхърст все още е с дълга коса, но мисля, че моята прическа е далеч по-модерна. Знаеш ли, Кристабел трябваше да замине за Франция през март. Сега е в Париж.

Тази новина пробуди интереса на Луси и когато Анабел я покани на чай в апартамента си на „Монпелие“, тя с радост прие поканата й. Мислеше си, че поне това ще бъде някакво разнообразие за нея и се чудеше защо се е наложило лидерката на суфражетките да избяга в Париж.

Докато седяха и пиеха чай в разхвърляния, неуютен апартамент, Луси стигна до заключението, че Анабел е изпаднала под влиянието на прочутата си приятелка. Гостната бе затрупана от документи и памфлети, а канапето бе избутано до стената, за да се отвори място за огромното бюро, на което гордо стоеше голяма пишеща машина.

— Всичките ни лидерки на нашето движение са в затвора — заяви Анабел с гордост, която озадачи Луси. — За щастие Кристабел успя да избяга.

— Защо се отнасят към тях като към престъпници — полюбопитства Луси.

Бледото лице на Анабел леко поруменя и очите й заблестяха от възбуда.

— Кристабел е решила на всяка цена да привлече вниманието на важни личности върху Движението за права на жените, така че нашите цели да не останат незабелязани — заяви Анабел. — Тя планира стачки и запалване на сгради, вдигане във въздуха на железопътни линии, обезобразяване на произведения на изкуството — въобще Кристабел кипи от най-различни превъзходни идеи. Ти чете ли за великолепната реч, която майката на Кристабел произнесе миналия месец? Тя бе съсредоточена върху темата за морала. Естествено и Кристабел е предприела кампания срещу двойните стандарти, които съществуват в морала на секса.

Това беше въпрос, по който Луси имаше определено мнение и затова започна да слуша с по-голямо внимание пропагандните думи на Анабел. Изглежда, че неуморимата Кристабел се занимаваше дори с проблемите на венерическите болести, които Анабел дискутираше с не по-малко вещина и плам от мадам Лу-Лу. Луси бе безкрайно изненадана. Откакто се бе върнала в Англия, всички я учеха, че тази тема никога не се споменава от истинските „дами“ и ако случайно тя се повдигнеше, едно добре възпитано момиче трябваше да демонстрира невежество по време на такива разговори. А ето тук седеше Анабел, дъщеря на баронет, и говореше така открито, сякаш обсъждаше последната мода.

Минаваше шест часа, когато Луси неохотно се сбогува с Анабел и шофьорът, който търпеливо бе чакал два часа и половина, я откара в дома й на „Кадоган Гардънс“. Независимо че Поли положи всички усилия, за да приготви бързо господарката си за вечеря, Луси все пак закъсня и на Алексис не му стана много приятно, когато разбра причината.

— Не бих искал да охлаждам ентусиазма ти, Луси — започна той, като видя зачервеното от възбуда лице на жена си и като чу развълнувания й глас, — но бих ти препоръчал да не общуваш повече със суфражетките. Разбирам и оценявам целите и надеждите на Кристабел Панкхърст и смятам, че в известен смисъл тя е постигнала някакво признание, но много от начините, по които тя иска да постигне тези цели, са незаконни и опасни.

Луси го погледна предизвикателно от другия край на масата.

— Надявам се, че не желаеш да скъсам приятелските си отношения с Анабел. Хайде, Алексис, ти имаш своята работа, ти не можеш да разбереш колко отегчена се чувствам аз. Анабел е интересна личност все пак. Нямам намерение да се включвам в тяхното движение, но тe се борят срещу злото. Анабел ми каза, че са получили писма от свещеници, които ги поздравяват за тяхната смелост.

От този момент нататък почти не минаваше ден без Луси да се види с Анабел Барат, обикновено в нейния апартамент на площад „Монпелие“. За щастие Алексис не подозираше за тези посещения, защото бе погълнат от работата си.

През юни сър Джон и лейди Барат отвориха за сезона лондонската си къща и лейди Барат помогна на Луси при представянето й в двореца — събитие, което беше толкова важно за Луси, че тя забрави за Анабел и суфражетките. Уилоу настояваше Луси да бъде нарисувана на портрета си в бялата сатенена рокля, с която се бе появила на представянето в двореца. Роклята беше цялата в бяла и сребърна бродерия и тъй като Луси беше омъжена в косите й бяха втъкнати три, а не две бели щраусови пера. Художникът Джон Лейвъри беше поразен от красотата на Луси и я викаше да позира повече, отколкото бе необходимо. Поради тази причина й беше невъзможно да прекарва толкова много следобеди на площад „Монпелие“.

През юли обаче Луси отново се виждаше често с Анабел заради скандала, който предизвика случаят Пикадили. Той имаше особено значение за Луси, защото в него бе замесена съдържателката на един публичен дом, Куини Джералд. Според Анабел, която бе научила фактите от Кристабел, която пък написала дълга статия по този повод, правителството и полицията скрили истината по време на процеса срещу Куини Джералд. Изглежда, че много видни мъже са се възползвали от услугите на публичния дом, в който се поощрявали всички видове пороци — бичуване, осигуряване на девственици за богатите клиенти и какво ли не още. Куини Джералд била осъдена на три месеца затвор и Кристабел сравнила това абсурдно наказание с присъдата от три години, които получили нейните суфражетки.

За първи път Луси се усъмни в собственото си съпричастие към делото на суфражетките и към самата Анабел. Струваше й се логично, че Куини Джералд само е удовлетворявала прищевките на клиентите, които са използвали апартамента й на „Пикадили“. И тя като мадам Лу-Лу се е грижела да осигури добро обслужване. Луси си мислеше, че е проява на лицемерие да изпратиш в затвора съдържателката вместо онези мъже, които са пожелали такива услуги. Дали Кристабел Панкхърт знае, че светът е пълен с мъже, които посещават такива места само защото вкъщи им липсват тези удоволствия?

Но Анабел не знаеше нищо за миналото на Луси, а и самата Луси нямаше намерение да я посвещава в своята тайна. Много й се искаше да обсъди случая с Алексис, но той ставаше необикновено сдържан, щом се заговореше на тази тема, а и той не бе забравил миналото й.

Беше много горещо и Лондон се бе превърнал в прашен и душен град. Алексис предложи на Луси да отседне с Тео и Мередит за няколко седмици в Рошфорд, докато момчетата са във ваканция. Той работеше до късно и нямаше време да я заведе на театър или на опера. Луси реши, че ще бъде много приятно да погостува в провинцията за известно време. Тя очакваше с нетърпение да поплува и да ходи на излети с децата.

Оливър, Марк и Хенри се зарадваха, когато тя пристигна в Рошфорд. Тъй като сър Джон и лейди Барат се бяха преместили в Лондон за сезона, двете им най-малки деца, Елинор и Хенри, бяха приети в Рошфорд. В детската стая царуваше мир и Луси и децата бяха свободни да прекарват дните си, както пожелаят. С помощта на градинаря Пъркис момчетата поправиха старата лодка и в езерото се разразяваше истинска битка — Луси, Елинор, Оливър и Джейн бяха окупирали новата лодка, а Алис, Марк и Хенри водеха сраженията си от старата.

Филип не си беше дошъл в отпуск, но затова пък Марк се наслаждаваше на последните си свободни седмици, преди да замине за Съединените щати. Той бе завършил обучението си в училището и Уилоу бе уредила да започне работа в една от компаниите на покойния си баща, която беше част от огромната Корпорация. Марк бе показал изключителни наклонности към математиката, а освен това беше скромен и красив млад мъж. Уилоу смяташе, че той ще бъде полезен за компанията и същевременно щеше най-после да получи независимостта, за която жадуваше, също като брат си Филип.

Цялото семейство се качи в две коли и отиде до Саутхямптън да изпрати Марк. Уилоу го прегърна, като едва сдържаше сълзите си. Някак неочаквано той изглеждаше много млад и самотен. Но самият Марк се чувстваше доста самоуверен.

Оливър и Хенри го потупаха по гърдите, умело прикривайки вълнението си от раздялата. Джейн беше пребледняла и изглеждаше много нещастна, когато го целуна за сбогом. Но двете момчета, които веднага усетиха мъката й, направиха всичко възможно, за да я развеселят по пътя към имението.

Вечерта, когато всички деца си бяха легнали, Уилоу се обърна към Луси:

— Много бих искала утре да не се прибираш в Лондон, скъпа моя — рече нежно тя. — Ще ми липсваш, както и Марк, и само Бог знае как Пейшънс ще оцелее без компанията на Мередит и твоята прекрасна Тео. Бяхме толкова щастливи това лято, че не ми се иска да свършва.

— Ще има и други — успокои я Тоби. — Докато се обърнеш ще дойде 1914-та и отново лятото ще настъпи.

Уилоу въздъхна.

— Сигурно ще прозвучи глупаво, но имам пак някакво странно предчувствие, че нещо лошо ще се случи. Чувствах се по същия начин, когато се роди ти, Люсиен, и после…

— Хайде, стига, не гледай толкова черно на живота — прекъсна я Тоби, като се усмихна, за да я окуражи. — С тези твои приказки човек ще си помисли, че е дошъл краят на света.

И все пак студени тръпки преминаха през тялото му. Той не искаше да споменава нищо пред Луси и Уилоу, но несъмнено над Европа се бяха скупчили облаците на предстояща война и ако човек малко се замислеше, веднага щеше да разбере, че съществува реална заплаха от война.