Клер Лоримър
Господарката (9)

Глава седма
Септември 1893 година

Беше късно лято. Роуел отсъстваше от къщи. В края на юни той беше получил покана от един стар приятел от годините в Оксфорд да отидат да спортуват катерене в швейцарските Алпи и беше съобщил на Уилоу, че има голямо желание да участва в тази експедиция, в която за съжаление тя не можеше да бъде включена.

Макар че сърцето на Уилоу замря при мисълта за двумесечната раздяла, което това пътешествие щеше да изисква, заради Роуел тя се опита да не го показва и изрази своето одобрение на тази идея. Роуел не се нуждаеше от втора покана. Благодарен на младата си съпруга, че не го накара да се чувства виновен, че я изоставя, той направи всичко възможно през нощта, преди да напусне имението Рошфорд, да даде израз на обичта си.

Уилоу сега знаеше, че през въпросната нощ беше заченала дете и доктор Форбс й беше препоръчал да почива колкото е възможно повече, ако иска да избегне друго помятане. Тя лежеше на дългия бамбуков стол под сянката на голямата липа и гледаше езерото, четеше или разговаряше с Тоби. Роуел беше все още в Швейцария и Тоби сигурно бе усетил нейната самота, защото често пренебрегваше работата си, за да й прави компания.

Горещото време напомняше на Уилоу за чудесното, щастливо лято, което беше прекарала като дете в имението Рошфорд. Тя често говореше на Тоби за онези щастливи дни, а в гласа й се долавяха винаги тъжни нотки.

— Не ти ли изглежда странно — отбеляза тя сега, — че мисля за тях, като за най-щастливите дни в моя живот? А съм тук, омъжена за мъжа, когото обичам, нося детето му, но при все това поради някаква неизвестна причина съм тъжна.

Тоби се беше изтеглил в цял ръст върху напечената от слънцето трева до стола й с ръце, сгънати в лактите зад главата си. Сега очилата му не се намираха в края на носа, както обикновено, а прибрани в джоба на разпрания му блейзер. Като гледаше как ръката му с дълги, чувствителни пръсти се протяга, откъсва едно стръкче трева, което беше потъмняло от парещото слънце, и го слага между зъбите му, Уилоу си каза, че в този момент той изглеждаше много по-млад от обикновено. Бръчките от челото му бяха изчезнали и той изглеждаше на много по-малко години от Роуел. Беше свикнала да мисли за Тоби като за по-големия брат и сега си напомни, че той всъщност беше само на двадесет и пет години.

Той не отговори веднага на забележката й и като че ли се беше унесъл в мислите си, дъвчейки стръкче трева. Уилоу се усмихна, наблюдавайки го. Тоби винаги се съсредоточаваше най-внимателно над всеки проблем, който тя поставяше пред него — като че ли той наистина смяташе, че нейните малки глупави беди бяха толкова важни, колкото неговата работа, а никой не знаеше по-добре от Уилоу колко много значеха за него заниманията му.

— Ти си единственият член от семейството, който се отнася сериозно към работата ми — беше й казал той. — Но в действителност, аз наистина вярвам, че тя е важна, Уилоу. Мисля, че мога да дам своя принос в нещо, което има смисъл за медицината, ако моите теории бъдат публикувани. Трябва да ги докажа научно, разбира се, но един ден ще го направя.

Уилоу започна да разбира колко много от собственото аз на Тоби се беше обвързало с неговите изследвания. Те бяха неговия живот и той им се беше посветил. Затова оценяваше високо неговата готовност да остави настрана работата си, когато тя се нуждаеше от вниманието му. По нейно искане той беше загубил много време, за да се опита да разубеди Роуел и Grandmère да не записват Рупърт в армията. За жалост нито тя, нито Тоби бяха успели да го спасят от войската, тъй като той достигна само посредствената четвърта степен на оценяване в Оксфорд. Роуел и Grandmère бяха продължили да следват плановете си за неговото бъдеще. Те бяха писали на сър Уилямс Хакет във Военно министерство. Като стар приятел на сина й Оливър генералът беше препоръчал нейният внук да бъде изпратен в Египет. Той беше влязъл във връзка с британския командир на армията там — един млад, амбициозен полковник на име Хърбърт Китчънър — с предложението Рупърт да стане един от неговите адютанти.

— Чел съм, че сражението с дервишите по време на акцията Тоски било ужасяващо — каза Тоби на Роуел в присъствието на Уилоу. — Не можете да изпратите Рупърт там.

— Той се нуждае точно от това, за да стане един истински мъж от него — натърти Grandmère, а Роуел отбеляза колебливо, че не мисли там да се водят толкова битки в днешно време, въпреки че Китчънър може би планирал завладяването на Судан.

Самият Рупърт не направи опит да отмени намерението на баба си и Роуел.

— Какъв смисъл има? — беше казал той на Уилоу и Тоби със свалени надолу очи, в които имаше отчаяние. — Никога не съм бил в състояние да се опълча срещу Роуел и Grandmère. Бях съвсем нещастен в Итън, но те не ми позволиха да го напусна. Нямах желание да отида в Оксфорд, но те настояваха. Роуел просто ме заплашва да ме остави без пукната пара, ако не му се подчиня и сега.

Уилоу почака, докато пребледнелият, нещастен младеж замина за Египет през април. Тогава тя помоли Тоби да й обясни защо Роуел, а не старата лейди взимаше в края на краищата решенията за семейните дела.

— В действителност Grandmère ги взима — каза й Тоби. — Роуел беше само на четиринадесет години, когато баща ни умря. Той беше упоменал в своето завещание Grandmère за наш настойник, докато тя реши кога ще бъде уместно да предаде отговорността за нас на Роуел. Тя реши да го направи, когато той навърши пълнолетие. Баща ни беше оставил на всеки от нас една сума, която не може да бъде пипана, докато не стигнем тридесетгодишна възраст. Лихвата от този капитал ни се дава по усмотрение на нашия настойник. Затова ние всички сме зависими от благосклонността на Роуел, докато достигнем почтената възраст от тридесет години. Дори и Роуел не може да пипа парите и ето защо…

Като прекъсна изречението по средата, той погледна Уилоу с един особен, тъжен поглед.

— Ето защо Роуел трябваше да се ожени за някоя жена с пари? — довърши изречението му Уилоу. И преди Тоби да може да каже нещо, тя добави успокоително: — Не трябва да се чувстваш неловко, Тоби. Роуел сподели напълно откровено с мен това. Той ми обясни, че когато се влюбил в мен, не е знаел дали аз имам мои лични пари. Нямало е начин да знае, че татко ще ми припише известна сума пари, за да ме обезпечи материално, нито пък колко голяма ще е сумата — толкова голяма, че направи възможно да се оженим веднага. Аз съм много щастлива, че бях в състояние да помогна както на него, така и на цялото семейство. Моят баща има повече пари, отколкото му са необходими и даже не знае какво да ги прави.

„Уилоу е омъжена почти от две години — мислеше си Тоби, — но тя все още не е напълно щастлива. Роуел няма право да я оставя толкова често сама. Той няма право да продължава връзката си със своята метреса — един лукс, който той едва ли щеше да си позволи в друг случай. Джорджина иска той да й купи една малка къща в Лондон и Роуел фактически я поддържа. Съвсем нечестно е от негова страна спрямо това младо момиче, което го обожава, а още повече, че с нейните пари Роуел заплаща удоволствията си.“

— Надявам се само състоянието ти да те прави толкова унила — каза накрая той с успокоителен тон в гласа си. — Роуел ще си бъде скоро вкъщи и ти ще се почувстваш по-добре.

Уилоу въздъхна.

— Нямам право да се чувствам така отвратително, нали? — попита реторично тя. — В действителност трябва да се чувствам точно обратното. Има толкова много неща, които ме радват. Ободряващо е да мисля за Доди, например. Тя напредва толкова добре сега, Тоби, че съм решила да предложа на учителя от селото да идва вкъщи и да я обучава по различните предмети. Ако си съгласен с идеята ми, ще ме заведеш ли до селото, за да поговоря с Джеймс Макгил за нейните уроци, Тоби? Нямам намерение да искам разрешение от Grandmère за това — засмя се тя дяволито. — Смятам да я поставя пред fait accompli^[1] — както миналия път.

— Ако искаш, ще те заведа още този следобед, Уилоу — отговори веднага Тоби. — Училището свършва в четири часа и тогава ще имаме възможност да разговаряме с Макгил. Колкото до Grandmère, ще й кажа, че в твоето положение не трябва да бъдеш разстройвана, за да не пометнеш още веднъж. Това ще трябва да парира възраженията й.

Усмивката на Уилоу помръкна внезапно и тя въздъхна, а очите й станаха отново тъжни.

— Започвам да мисля, че Grandmère не се интересува, ако аз пометна, Тоби. Тя не изглежда ни най-малко доволна от това, че чакам дете. Роуел казва, че тя вероятно се тревожи да не би да родя момиче. Тоби, няма никаква опасност, нали? Искам моето дете да бъде идеално.

Тоби се повдигна на единия си лакът, така че да може да гледа право в развълнуваното лице на Уилоу.

— Не мога да ти дам доказани факти — каза спокойно той. — Но аз съм правил много изследвания по този въпрос и моето искрено убеждение е, че няма никаква връзка между смъртта на първите две момичета в семейството с това на майка ми или със състоянието на Доди. Смятам, че децата може да са починали от дифтерит, но не мога да го докажа. Доктор Форбс настоява, че не е допуснал грешка в диагнозата си, но честно казано, аз не му вярвам. Той изцяло е зависим от Grandmère, тъй като от нея зависи стандарта на живот, на който се радва, и не мисля, че той ще го признае, даже ако вярва, че е бил неправ.

Очите на Тоби гледаха замислено, когато той навлезе по-дълбоко в своята теория.

— Колкото до Доди, стигнах до заключението, че тя се е разболяла от детски паралич, скоро след като се е родила. Това би обяснило спирането на развитието на лявата й ръка и крак. Но въпреки че Форбс отиде толкова далеч, че се съгласи, че може да съм прав, той продължава да твърди, че нейното умствено развитие също било забавено. Ти и аз обаче много скоро ще му докажем, че греши. Интелектуално Доди напредва много бързо и дори показва, че притежава изключителна интелигентност. Сега, ако Макгил се съгласи да дойде в къщата и да я види като педагог, той ще може да ни каже мнението си.

Уилоу протегна ръката си и я постави върху ръката на Тоби.

— Не знам какво щях да правя без теб, миличък Тоби — каза топло тя. — Мисля, че ти си най-прекрасният брат, който едно момиче може да иска. Знам, че е много егоистично от моя страна, но те моля, не се влюбвай и не се жени прекалено скоро. Ще ми липсваш страшно много, ако заминеш оттук.

Лицето на Тоби почервеня. Той се опита да обърне на смях комплимента, който тя му направи.

— Нямам ни най-малко намерение да се влюбвам или да се женя — каза решително той. — Вече съм женен за работата си, както знаеш, Уилоу. Страхувам се, че една съпруга не би получила достатъчно внимание от моя страна.

— Подценяваш се — каза усмихнато Уилоу. — Ти би бил един много добър съпруг, а и добър баща. Доди те боготвори. Но е излишно да ти казвам това.

Тоби извади часовника си и примижа късогледо към циферблата.

— Мисля, че трябва да се приготвим, за да отидем в селото — каза той. — Стига да се чувстваш добре, Уилоу.

— Чувствам се много добре — отговори Уилоу и настроението й се подобри от щастливото предчувствие. — А е и такъв хубав ден, че ще се радвам да се разходя до селото.

Децата излизаха от училището, когато Тоби и Уилоу пристигнаха с високата двуколка в четири часа и спряха пред него. Джеймс Макгил беше в класната стая на по-големите ученици, когато те влязоха в малката каменна сграда. Пред катедрата му, поставена върху издигнат подиум, стояха две малки фигури — на осемгодишно момче, облечено в стари кафяви панталонки и памучна риза, и малко момиченце, облечено в твърде голяма за неговия ръст рокля, която напълно покриваше черните му чорапи и обувки. Учителят им подаваше някакъв пакет, който момчето взе с нетърпение. То докосна челото си, а неговата сестра направи реверанс. После двете деца хукнаха навън през страничната врата, без да забележат посетителите.

Джеймс Макгил се изправи с леко смутен вид.

— Баща им е болен и не може да изкарва надницата си. Затова им дадох да занесат малко храна вкъщи — обясни той, като че ли беше хванат да върши нещо нередно. Той огледа празната стая с желанието да се извини. — Страхувам се, че тук няма много удобни места, на които мога да ви предложа да седнете, лейди Рошфорд.

Уилоу тръгна с усмивка към него.

— Мисля, че не познавате моя девер, мистър Макгил.

Мъжете си стиснаха ръцете и се изгледаха деликатно.

Джеймс Макгил не беше чувал много похвални неща за братята Рошфорд и не беше очарован от младия барон, когото беше срещнал в църквата една неделя. Смяташе, че той е деспотичен и студен в маниерите си. Смяташе, че Пелам Рошфорд е с по-приятен характер, въпреки че самият той имаше твърде малко общо с тази типична млада кръв, чиято главна цел в живота беше да се забавлява. Но беше чувал, че Тоби Рошфорд бил различен от братята си, със склонност към науките, като самия него.

За изненадващо кратко време двамата мъже така се увлякоха в разговор, че Уилоу беше почти забравена. Тяхната бързо зародила се симпатия я радваше, защото харесваше и уважаваше и двамата. Тя седеше притихнала и слушаше как Джеймс Макгил отговаря на въпросите на Тоби, като например този, какво беше накарало младият учител да дойде тук, в селцето Хавърхърст.

— Първоначално мислех да започна работа в едно основно училище в Лондон — каза Джеймс, — където имаше свободно място за учител — току-що придобил необходимия ценз. Но трябва да призная, че нямах особено желание за това. В класовете имаше от петдесет до шестдесет деца — ужасяващ брой, повечето от които бяха от най-бедни семейства. Те седяха наблъскани на скамейките — бледи, слаби, гладни, малки бездомници, някои от които бяха едва на три годинки. Исках да дам храна за мозъците им, но виждах, че за повечето от тях по-необходима бе храна за техните тела.

— Тук, в Хавърхърст няма такава беднотия, нали? — намеси се Уилоу.

— В селата има повече храна, отколкото в градовете, а и класовете са по-малки — каза учителят. — Случва се само от време на време някое дете действително да изпадне в нужда.

— Тогава ще се радвам, ако ми предоставите списък на тези семейства, които са с ограничени финансови възможности — каза Уилоу. — Не е честно вие да бъркате в джоба си и да помагате на такива деца. Ако последната лейди Рошфорд беше жива, сигурна съм, че тя щеше да се заеме с тази работа, но сега това ще бъде моя привилегия.

— Много мило от ваша страна — каза учителят.

След това той покани посетителите си в своя дом — една малка къща с четири стаи, която беше прилепена до училището. Жената, която пазеше училището, възрастна вдовица на име Мери Гасонс, която работеше при него като домакинка, им приготви чай. Объркана от важността на тези неочаквани гости, тя се разбърза да извади чашите от хубавия порцелан и покривка за чай.

— Тя е една мила душа, която се грижи за мен като майка — каза младият човек, сочейки към дивана с изтъркана дамаска, където Уилоу и Тоби можеха да седнат.

Навсякъде из стаята бяха разхвърляни тетрадки и учебници, които той напразно се мъчеше да подреди.

— Моля ви, не се безпокойте — каза Тоби, като се усмихна. — Лейди Рошфорд е свикнала на безредие от този род в моята работна стая и вече знае неудобството, което може да се получи в резултат от усърдно подреждане.

След като изпиха с удоволствие чая, който мисис Гасонс им беше приготвила, Уилоу и Тоби повдигнаха въпроса за Доди. Джеймс Макгил веднага се заинтересува от малкото момиче.

— За мен ще бъде чест да имам привилегията да обучавам това дете — каза той. — Макар че нямам много свободно време на разположение, със сигурност ще мога да идвам за един или два часа няколко пъти в седмицата. Мис Доди доволна ли е от тази идея?

— Все още не сме й казали — отговори Уилоу. — Не исках да се разочарова, ако вие нямахте възможност да я посещавате. Но тя е жадна за знания, мистър Макгил, и не трябва да се съмнявате, че ще бъдете радостно приет от нея.

— Разбира се, ние ще ви предложим подходящо възнаграждение — каза Тоби.

Не му беше нужно много време, за да прецени, че младият учител по всяка вероятност трудно свързваше двата края със своята мизерна заплата. Липсата и на най-елементарен лукс около него говореше ясно, че той няма лични средства.

— Може да срещнем малка спънка при реализация на нашите планове — каза притеснено Уилоу. — Мисля, че вече съм споделяла с вас, мистър Макгил, че бабата на моя съпруг, лейди Рошфорд, е много загрижена за здравето на Доди. Тя може да има възражения за по-нататъшното й образование. Както моят девер, така и аз обаче се надяваме, че можем да я склоним да промени позицията си.

— Наистина твърдо сме решени да го направим! — каза Тоби и се усмихна.

— Тогава ще очаквам вашето потвърждение — отговори Джеймс Макгил.

Когато подкараха двуколката към къщи, Тоби сподели, че младият учител, със своето бодро, обветрено лице и жълтеникавочервена коса, му е допаднал.

— Нашата Доди има необходимост точно от такъв учител — каза той на Уилоу, като насочи коня в посока към къщи. — Прекалената строгост може да я изплаши. Той ме впечатли с любезността и необичайната изисканост за човек, произлязъл от неговата среда.

Както се бяха договорили помежду си, Уилоу и Тоби отидоха при Grandmère не с предложение, а със съобщение, че вече са уредили Доди да бъде обучавана вкъщи по различни предмети.

Очите на Grandmère светнаха като две черни, лъскави мъниста.

— Не искам този мъж в къщата, а още по-малко да му бъде позволено да посещава моята внучка в спалнята й. Една такава идея е не само неприлична, но най-вече и неблагоразумна.

Гласът й беше изненадващо решителен за човек на нейната възраст. Сега гневът бе изкривил лицето й, отнемайки му достойнството.

Но Тоби държеше на своето.

— Мога да ви уверя, Grandmère, че сме осигурили на Доди един инвалиден стол, на който тя ще седи един или два часа на ден. Столът може да се движи, така че Доди ще има възможност да се придвижва с него до старата детска класна стая, където мистър Макгил ще работи със своята ученичка, а за да бъде спазено напълно благоприличието, Вайълет ще стои при тях по време на заниманията.

Гневът, който беше завладял още в началото старата лейди, сега стана толкова силен, че тя не можеше да говори. Мили забърза към нея, тъй като тя започна да пелтечи, поставяйки малката си дантелена кърпичка на устата си.

— Ще умориш баба си — извика плачливо тя на Тоби. — Въобще не мислиш за нея!

Погледът на Тоби срещна очите на Уилоу. Той кимна едва забележимо с глава.

— Сигурен съм, че Grandmère ще се почувства по-добре, щом веднъж свикне с мисълта, че нейната внучка е наистина едно умно дете и че само ще извлече полза от едно подходящо обучение — каза спокойно той.

— Трябва да се движим в крак с времето, лельо Мили, а Доди не трябва да остане прикована към леглото.

— Никога няма да се примиря с това! — каза като на себе си Grandmère.

Тя погледна Уилоу с присвити очи.

— Това е твоя работа — каза обвинително. — Тоби никога не ми е противоречал, преди ти да дойдеш в къщата. Почакай, докато Роуел се върне, момичето ми! Изглежда и двамата сте пренебрегнали факта, че той е глава на това семейство.

— А вие не пренебрегвате ли състоянието на Уилоу? — попита спокойно Тоби. — Сигурен съм, че когато Роуел научи за това, ще поиска да се увери, че тя е била щастлива и доволна през последните няколко месеца. Роуел ще бъде наистина много ядосан на всеки, който разстройва Уилоу прекалено много.

Думите му наистина подействаха на старата дама и тя замълча. Тя беше имала един дълъг разговор с най-големия си внук, преди да замине за Швейцария и той съвсем ясно й беше заявил своята загриженост относно финансовите дела на семейство Рошфорд. Паричната осигуровка, която Уилоуби Тетфорд беше направил, ги беше освободила от дълговете и щеше да им подсигури едно прилично съществуване през следващите няколко години. Но наследството, което Уилоу щеше да получи лично от своя дядо, нямаше да бъде нейно, докато не навършеше пълнолетие.

— И това ще стане не по-рано от две години, Grandmère — каза Роуел. — И ако случайно моята съпруга реши да ме напусне, то по дяволите — моля да ме извините за израза, — но Уилоуби Тетфорд ще направи всичко възможно, така че аз да не мога да докосна и една стотинка от тези пари. А ние имаме нужда от тях, мога да ви уверя в това.

— Тогава внимавай в държанието си — беше казала проницателно старата лейди и като видя, че по бузите му избива червенина, добави: — Грешиш, Роуел, ако мислиш, че аз съм неосведомена за това, което става, само защото напоследък не излизам от къщи и защото рядко се събирам с обществото през тези дни. Но хората говорят, нали Милдред, и то не винаги много дискретно. Ако ти трябва метреса, Роуел, тогава е трябвало да помислиш за някоя по-добра, отколкото една третокласна актриса. Жена ти няма да я приеме много любезно, ако разбере. Ти си отговорен за щастието на Уилоу. Ти получи това, което искаше, като се ожени за нея и сега трябва да се задоволиш с това, което имаш. Отърви се от мисис Грей колкото е възможно по-скоро заради доброто на всички ни.

Сърдит, но отрезнял, Роуел беше напуснал стаята. Неговите забележки също бяха взети предвид. Grandmère разбираше значението и силата на парите. По този въпрос между нея и Роуел никога не бе имало разногласие.

— На Дороти не може да бъде разрешено да излиза от стаята си без изричното разрешение на Роуел — каза в заключение тя на Тоби. — Каквото и мнение да имаш за интелигентността на момичето, не могат да се отрекат недъзите й и ти трябва да помислиш за братята си, Тоби — даже и ако Уилоу не го прави. Очаква се Франсис да се ожени не след дълго. Не можеш да искаш той да покани млади момичета в къщата, където… ще видят едно такова нещо.

Думите на протест бяха на езика на Уилоу, но тя почувства силния натиск на ръката на Тоби върху рамото си и затвори уста. Когато излязоха от стаята на Grandmère, той я погледна съчувствено.

— Знам точно как се чувстваш, Уилоу, но тя е твърде стара, за да се промени. Няма смисъл да се спори с нея Нека да вървим напред стъпка по стъпка. Поне прие Доди да бъде обучавана от Джеймс Макгил. Това е достатъчен напредък за един ден.

Уилоу въздъхна, без да съзнава колко беше ядосана.

— Разбира се, както винаги ти си прав, Тоби — каза тя и като хвана ръката му, я стисна нежно. — Нека да отидем при Доди и да й кажем! Тоби, толкова съм ти благодарна за твоята поддръжка!

Той се спря и погледна в светналото й в очакване лице.

— Ти никога не започваш борба за себе си, Уилоу. Винаги като че ли се сражаваш за някой друг. Последният път беше за Нели.

Уилоу се разсмя.

— Имаш предвид моята разправия с Роуел заради Франсис! Но аз трябваше да се противопоставя твърдо на това, което стана тогава, нали, Тоби? В края на краищата, аз съм тази, която носи отговорност за Нели.

— Както пое отговорността и за Доди също, а днес следобед каза на Джеймс Макгил, че искаш да поемеш отговорността за бедните и нуждаещи се хора в Хавърхърст. Не трябва да забравяме и усилията, които положи, за да спасиш горкият стар Рупърт — нашият единствен неуспех досега, мисля.

Уилоу въздъхна.

И въпреки това ние се опитваме, нали? — каза тя, лицето й отново се беше прояснило. — Двамата сме един добър отбор — ти и аз. Защото мислим по един и същ начин ли е така, Тоби?

— Може би! — отговори Тоби и нежно издърпа ръката си от нейната. — Но ти си човек с кураж, Уилоу. Можех да се занимая с Доди и нейния проблем дълго време преди ти да дойдеш в Рошфорд, но не исках да бъда въвлечен в това.

— Ти имаш работата си, Тоби — каза утешително Уилоу. — Тя поглъща толкова много от времето и енергията ти и аз наистина разбирам колко важна е тя за теб.

— Да, вярвам, че разбираш! — каза тихо Тоби. — Не мисля, че някой може да значи толкова много за мен, колкото работата ми.

В момента, в който изговаряше тези думи, той разбра, че те повече не са верни. Една жена с мило лице, едно прекрасно обично дете, беше застанала между него и работата му, изпълвайки цялото му съзнание. Когато той трябваше да прави изследванията си, тя смущаваше мислите му. Неканена, нежелана, тя се беше вмъкнала в сърцето му, което трябваше да остане завинаги затворено за нея. Тоби се беше влюбил в Уилоу — обожаваната и предана съпруга на неговия брат.

Уилоу нямаше представа за чувствата, които Тоби изпитваше към нея. Това, което знаеше, беше голямата нужда от пари, която той имаше, за да може да си купи книги, прибори за лабораторията и химикали. Много често му липсваше някоя съществена част от оборудването или информация, от която се нуждаеше, но не можеше да си ги набави, тъй като вече беше изхарчил месечната си сума. Уилоу твърдо беше решила, че той не бива да бъде безпокоен относно малкото възнаграждение, което трябваше да бъде заплащано на учителя. Ако Роуел откажеше да й даде пари — мислеше тъжно тя, — нещо, което беше напълно възможно, ако и той като Grandmère разсъждаваше, че ще бъде неблагоразумно да се харчат пари за клетата Доди — тогава тя самата щеше да плати на Макгил. За щастие, наскоро Пелам беше заложил на няколко печеливши коня в конните надбягвания — и както призна, печалбите, които беше реализирал, били твърде високи.

— Сега мога да си върна дълга, който имам към теб, моя скъпа Уилоу — каза ликуващо той, а очите му святкаха закачливо, както винаги, когато добави: — Предполагам, че никога не си мислила, че отново ще видиш тези пари, след като измина толкова много време, нали?

Уилоу беше взела парите без желание, въпреки неговите уверения, че е в състояние да изплати дълга си.

— Все още разполагам с пари — каза той, — въпреки че прекарах три великолепни дни в Лондон. Видях Веста Тили в театър „Емпайър“, „Нашата мис Гипс“ в „Гейъти“ и заведох изпълнителката на главната роля — Дениз Орм на вечеря в „Савоя“. Не съм ли късметлия, когато половин Лондон се беше събрал на входа към сцената и се опитваше да я придума да отиде да вечеря с тях?

— Предполагам, че тя е била съкрушена от хубавия ти външен вид и щедростта ти — каза Уилоу, като се засмя, тъй като доброто настроение на Пелам беше заразително.

— Бих желал да те заведа там, Уилоу — каза с въздишка той. — Веднага, щом се появи на бял свят моят племенник или племенница, аз наистина възнамерявам да те заведа в Лондон. Той ще ти хареса, Уилоу. Няма друг град в света като него. Продавачките на цветя, певците и танцьорите по улиците, опашките от хора, чакащи да влязат в концертните зали, за да чуят Кубелик или Крайслер, или пеенето на Мелба, Пати или Карузо. Или опашките пред музикалните салони, където едно евтино място на най-горния балкон струва само един шилинг. Човек може да види принца на Уелс в „Хаймаркет“, ако там има френско ревю — или може да гледа Сара Бернар или Коклен, ако има късмет да ги хване през този театрален сезон в Лондон.

Уилоу въздъхна.

— С най-голямо удоволствие бих гледала всички тези неща, Пелам, но най-много от всичко бих искала да се повозя на подземната железница.

Пелам се засмя.

— Довери ми се и пожелай нещо друго — каза той. — Във всеки случай това няма да ти хареса, Уилоу. Вагоните са пълни с отвратителен сернист пушек и ти ще се разкашляш и ще се почувстваш полумъртва за нула време.

— Е, поне съм била в замъка Уиндзор, когато Роуел ме заведе, за да бъда представена на кралицата — добави Уилоу, знаейки, че Пелам никога не беше ходил там.

Той беше любопитен — както и много други — да разбере нещо повече за мрачния шотландски прислужник Джон Браун, в чиято чест кралицата беше украсила гостната стая с кариран вълнен плат. Grandmère не разрешаваше името на този мъж да бъде споменавано в имението, но Уилоу често беше чувала братята да разговарят помежду си за това, какво голямо влияние е имал над Нейно Величество този шотландец.

— Миналата седмица видях няколко жени на велосипеди на Пикадили — каза Пелам, като се ухили. — Едната едва не падна, когато се замота в любимата коза на Ротшилд. Тя се разхожда по улицата всеки следобед, въпреки целия онзи трафик.

— Роуел ми обеща да ме заведе в Лондон и да останем там по-дълго — похвали се Уилоу. — Така че аз ще видя всички забележителности, когато му дойде времето, Пелам. Роуел каза, че ще отседнем в хотел „Браун“, защото там било много уютно.

— Това ще бъде една промяна и за двама ви — каза с половин уста Пелам, отдалечи се от шезлонга, на който се беше излегнала Уилоу, и се вгледа в градинаря, който буташе тежката косачка по тревата. Той обичаше тази къща през лятото — и през зимата също, когато тук се ловуваше и стреляше за удоволствие — но най-много я харесваше през дългите горещи летни дни като този, когато като че ли времето беше спряло, а къщата дремеше в сънливата горещина, сякаш затаила дъх, за да не наруши спокойствието околовръст.

Особено днес той се чувстваше радостен, че си е вкъщи. Може би това беше заради Уилоу, мислеше си той, която правеше да изглежда всичко толкова съвършено. В дългата, светложълта рокля от шифон тя изглеждаше много млада, свежа, красива и излъчваше онова особено спокойствие, което всички жени притежаваха, когато скоро щяха да имат дете. Роуел, мислеше горчиво той, беше дяволски щастлив човек, но не го осъзнаваше. Колко време още щеше той да позволява на тази червенокоса Джорджина да го подмамва да напусне своята далеч по-красива млада жена?

„Не бих позволил на Уилоу да бъде далеч от погледа ми, ако тя беше моя жена“, каза си Пелам, като се обърна и погледна още веднъж към момичето в шезлонга. Той бе шокиран, че все още можеше да изпитва желание към нея, дори като знаеше, че тя носи детето на брат му. Развлеченията в Лондон нямаха достатъчен успех в опитите му да забрави Уилоу. Нейната светлозлатиста коса и огромни, черни, изразителни очи го смущаваха по начин, по който никоя друга жена не можеше да го развълнува.

„Един ден — мислеше си той, докато се отдалечаваше от нея, тръгвайки към къщата, — един ден аз ще я имам; ще я накарам да разбере, че сгреши, като обикна този студен мой брат. Тя има нужда от развлечения, смях и щастие, а Роуел не й дава нищо от това. Колкото до страстта…“, но той предпочете да избегне мисълта за това как Уилоу се намира в ръцете на брат му.

Уилоу вдигна поглед към мъничката дрешка, която шиеше за детето, което очакваше, и се загледа към Пелам, който се отдалечаваше. Лицето й се смекчи и на него се появи усмивка. Беше прекрасно, че той си беше вкъщи. Самото му присъствие ободряваше атмосферата, а неговата склонност да флиртува и комплиментите му бяха точно това, от което тя се нуждаеше, за да се повдигне нейният унил дух, съответстващ на тромавата й фигура. Тя не вярваше, че е пренебрегната от Роуел, както твърдеше Пелам. Тя самата бе насърчила Роуел да отиде на това пътешествие без нея. Беше му казала честно, че ще бъде много нещастна, ако мисли, че тя е причината той да отклони поканата на своя приятел.

— Винаги намирам с какво да се занимавам, а в лицето на останалите членове от семейството имам добра компания — бе го уверила тя.

Той беше възнаградил себеотрицанието й с най-топли целувки, а вечерта преди да замине й даде красива златна брошка, украсена с перли, която бе принадлежала на майка му. Той я беше дарил и с нещо друго, много по-скъпо, мислеше тя — детето, което носеше сега с такова удоволствие.

Тя погледна брошката, която беше забодена за дантелената й якичка. Освен годежният й пръстен и брачната халка, това беше първото бижу, което Роуел й подаряваше. След като се роди бебето, той щеше да й купи медальон с капаче — беше й обещал това — медальон, който тя щеше да си избере сама, когато отидат в Лондон.

Тя остави дрешката, която шиеше, и се облегна назад, като отпусна главата си върху меките възглавници и затвори очи. Вътре в себе си тя усети как бебето помръдна за първи път. Ръцете й го обгърнаха, като че ли да го предпазят. Заради Роуел тя искаше то да бъде момче. За нея самата това нямаше значение. Би се радвала да има едно малко момиченце с виолетовосините очи на Доди.

„Нося детето на Роуел — мислеше си тя. — Трябва да бъда най-щастливата жена на света.“

Уилоу, за разлика от Тоби и Пелам, нямаше представа, че съпругът й беше в Швейцария с Джорджина Грей вместо с нея.