Клер Лоримър
Господарката (30)

Глава двадесет и осма
Януари — април 1907 година

— Значи дните ми са преброени, а, Роуз?

По-младият мъж не каза нищо. Бедният доктор Форбс го помоли за истината, след като след Коледа се обърна към него с молба за преглед. Сега нито можеше да го излъже, нито можеше да му каже, че му остават по-малко от шест месеца живот.

Джон Форбс отпусна глава върху износената кафява кожа на креслото си. Пушеше от дълга шипкова лула. От време на време започваше да кашля, но не оставяше лулата да изгасне.

— Трябва да престанете да пушите, сър — каза Питър Роуз, без да настоява, защото знаеше, че това е единственото облекчение на възрастния му колега за болката, която го мъчеше от време на време.

— Сега вече няма смисъл да се опитвам да удължа живота си — отвърна Джон Форбс със суха усмивка. — И да ти кажа истината, млади човече, няма да съжалявам, ако си отида. В доста отношения водих безполезен живот и след като синът ми напусна страната… е, не мога да очаквам внуци, нали?

Наистина животът му беше безполезен и пропилян, мислеше си той. Всички надежди и стремежи на младостта му се бяха смачкали под петата на онази зла, властна, стара французойка от имението Рошфорд. Умиращият мъж с огорчение си спомни как беше позволил на старата лейди Рошфорд да му въздейства още от ранните години на практиката му. Всичко започна толкова отдавна, през 1864 година, когато умряха онези две бебета момиченца. Ако не се боеше, че ще си навлече гнева й, като признае, че е сгрешил диагнозата, може би никога нямаше да попадне под властта й.

Сети се внезапно, че преди да умре, трябваше да напише писмо до Тобаяс Рошфорд и да му разкаже за онези смъртни случаи. Роуз му беше споменал, че Тобаяс изследва причините за дифтерита. Самият Роуз беше силно впечатлен от напредъка, който беше постигнат в лабораторията на Рошфорд. Знаеше, че Тобаяс търси бавачката Айрин, за която беше сигурен, че е носител на болестта.

Форбс считаше тази теория за невероятна. Но напълно разбираше желанието на младия мъж да опровергае твърденията на баба си, че в женската линия на фамилията има някаква склонност към ненормалност, която беше повлияла на ума на оцелялата дъщеря Дороти. Беше почти сигурен, че и за нея е сбъркал. Детският паралич не само беше очевидната диагноза, но и беше напълно логична при нейното състояние. Въпреки това позволи на злобната стара вещица да го убеди, че момичето е само още един умствен инвалид, при това с физически недостатъци. Ако не беше се намесила младата лейди Рошфорд, бедното дете можеше за цял живот да остане приковано на легло. Той самият нямаше да има смелостта да я спаси.

И сега смъртта надничаше над рамото му. Дали Сатаната нямаше да го очаква при портите на Ада заради неговото участие в отвличането на бебето? Ако беше така, тогава старата лейди Рошфорд щеше да стои близо до дявола. Може би ако си признаеше всичко, щеше да освободи душата си. Но дори сега му липсваше смелост, макар вече да нямаше какво да губи. Наистина нямаше никакво значение дали ще умре тук, в дома си, или в някой от затворите на Негово Величество, помисли си той. Но онова, което нямаше да може да гледа, ако решеше да си признае, щяха да бъдат очите на младата лейди Рошфорд, когато разбереше истината за изчезналото й бебе.

За хиляден път се замисли за съдбата на нежеланото дете. Силно се съмняваше, че след като и лейди Рошфорд, и графиня льо Шевалие бяха умрели, някой все още плащаше за издръжката му в манастира.

Каква ли съдба очакваше подхвърленото дете, запита се той неспокойно. Сигурно щеше да преживява с тежка слугинска работа. Или можеше да стане помощничка на някоя шивачка. Веднъж в студентските си години беше извикан при едно такова болно момиче. То лежеше в една задушна кутийка — една от таванските стаи над някакъв магазин, буквално похабено от преработване. От едно от другите момичета той научи, че започват да шият с иглите си в шест и половина сутринта и често продължават да работят до полунощ. В една стая, в която имаше само сто и петдесет кубически метра въздух, работеха шейсет и две жени и момичета. Нито едно момиче с аристократично възпитание не би могло да оцелее при тези условия. Момичетата, които оцеляваха, рядко успяваха да избягат от робството си.

Форбс затвори за миг очи, тъй като болката заглуши мислите му. Макар още да нямаше седемдесет, изглеждаше толкова слаб и крехък, като че ли беше на деветдесет. Тялото му бързо отпадаше, но умът му не намираше покой.

Може би щеше да умре по-леко, ако поне разбереше, че детето на Рошфордови е живо и не живее при твърде ужасни условия?

„Ще отида във Франция, преди да умра“, реши той. Много добре знаеше какво е естеството на болестта, която го убиваше, и че не би могъл дълго да отлага това пътуване. Ако не протакаше, до ден-два можеше да бъде в Епърни, където манастира „Кървящо сърце“ без съмнение все още държеше вратите си отворени за сираците.

Питър Роуз беше излязъл на визитация. Щом се върнеше, щеше да го накара да му запази място за влака до Франция. Ще каже, че има нужда от една последна ваканция, преди да умре. Трябваше да поиска билет за влака само до Париж. Оттам щеше да си купи билет до Епърни. Не биваше Роуз да разбира коя е крайната му цел.

Когато младият му колега се завърна, Форбс беше заспал. Питър Роуз се загледа в него с професионален поглед. Беше дал на стария човек шест месеца, но сега силно се съмняваше, че ще изкара дори толкова. Може би щяха да са само три, мислеше си той, докато внимателно събуждаше болния човек, за да му каже, че е време за следобедния чай.

Роуел беше на лов с Пелам и Тоби. Върна се в имението едва за чая и откри, че Уилоу го очаква. Докато слугата събуваше изцапаните му с кал ботуши и разхлабваше вратовръзката му, почувства силна умора, която бързо се замени със странна възбуда при вида на младата му жена, която влезе в стаята. Напоследък тя рядко се приближаваше към него и той постепенно бе осъзнал факта, че тя неизменно го избягваше. Подозираше, че все още храни лоши чувства към него заради седмицата, прекарана в Ню Йорк с Дезире Сомнерс. Надяваше се, че както другите съпруги, постепенно ще приеме изневерите му.

Но поведението на Уилоу оставаше непроменено. Не беше твърде очарован, когато се върна от лова на яребици в Шотландия и откри, че вратата на спалнята й е все така заключена. Тя му заяви с хладен тон, че само по този начин е съгласна да продължат брака си.

Роуел се изсмя на изказването й, но въпреки това то му причини няколко безсънни часа. По време на брака им много рядко беше чувствал някакво силно желание към жена си, но беше навикнал да се възползва от нея както и когато пожелае. Чувстваше се раздвоен дали да я принуди да му се подчини, или не. Причината за колебанието му беше усещането, че тя наистина може да изпълни заплахата си за развод. Той вярваше, че не след дълго делата на Уилоуби Тетфорд ще бъдат приключени и Уилоу ще започне да получава някакви пари, макар и не милионите, които той бе очаквал. Самият той беше инвестирал голяма част от средствата на Рошфордови в същите тези американски компании, които тъстът му толкова много бе хвалил. И сега неочаквано неговият брокер му каза, че, изглежда, страната се насочва към някаква финансова криза.

Превъзходният лов беше му помогнал да забрави тези неприятни мисли и сега, щом жена му се приближи, почувства някаква непривична възбуда в слабините си. Отбеляза в себе си, че тя изглеждаше изненадващо красива. Очите му се плъзнаха по изящната й глава към малкия й, изпъкнал бюст, и оттам — към тънкия й кръст и извивката на бедрата й. Все още имаше фигура на момиче, въпреки децата, които беше родила.

— Роуел, получих телеграма от мистър Корбет. Мисля, че е важна и може би ще искаш да я прочетеш.

Гласът й беше тих и лишен от емоции.

— Добре, в такъв случай нека да я видя — каза Роуел с любезен тон.

Взе телеграмата и я прочете, отначало бързо, а след това дума по дума. Сърцето му се сви, докато съзнанието му бавно осъзнаваше силата на удара. Брокерът му се беше оказал прав — на Уол Стрийт цареше паника. Корбет и директорите му наблюдаваха с голяма загриженост положението и заедно с цялата страна се молеха заплашителното плъзгане на цените да спре.

— Нищо не можеш да направиш — рече той на Уилоу, не без сянка на задоволство. Ако тъстът му го беше направил директор, вече щеше да е на кораба за Ню Йорк. — Трябва просто да седиш и да гледаш какво прави Корбет. Едно нещо е сигурно — не е моя грижа. Баща ти достатъчно ясно показа, че не желае да съм замесен.

За миг гневът обагри страните на Уилоу, но червенината бързо изчезна. Донякъде разбираше разочарованието на Роуел, защото нима не беше се оженил за нея заради парите й? Трябвало е да преглътне горчив хап, когато е научил, че огромното състояние никога няма да бъде нейно или негово, а ще премине към децата. Сега изглеждаше възможно тя да не получи дори и малка сума от тръста.

През следващите няколко седмици ситуацията се влоши и Роуел предупреди Уилоу, че трябва да обмислят какви икономии могат да бъдат направени.

— Инвестирах доста пари в няколко американски компании, за които баща ти изказа добро мнение — призна той. — Може би ще се наложи да преживеем някои несгоди, мила. Мога да продам яхтата, за да ни помогне за някои временни затруднения.

— О, Роуел, съжалявам! — възкликна Уилоу с искрено съжаление. — Сигурна съм, че ще се справим — добави тя оптимистично. — Ако опитам, бих могла да направя някои домакински икономии. Разхищението на храна в нашето домакинство е изумително. Утре ще поговоря с готвача.

Роуел бързо сложи длан върху ръката на Уилоу и я обхвана със своята. Уилоу все още не го канеше в спалнята си. При двата случая, когато, окуражен от алкохола, направи плахи опити да се вмъкне при нея, тя дори не отговори на домогванията му. С изненада откри, че нуждата да спечели отново вниманието й все повече го завладява. Искаше да възстанови положението си като неин съпруг. А сега това беше първият знак, че поведението й към него се е смекчило.

— Боя се, че бракът ни не винаги е бил толкова съвършен, колкото си желала, скъпа — заяви той. — Може би не винаги съм бил… м-м, внимателен, колкото е нужно. Но привързаността ми към теб, а също и уважението ми ни най-малко не са намалели с времето. Искам да го знаеш.

Едва ли Роуел можеше да каже нещо по-близо до обяснение в любов. На Уилоу й се мярна горчивата мисъл, че признанието идва твърде късно. Ако съпругът й беше направил подобно изявление преди десет, дори пет години, бракът им сега щеше да е доста по-различен.

— Нека не говорим за това — отвърна тя. — Има някои неща между мъжа и жената, които е по-добре да останат неизказани. Нямам желание да обвинявам някого.

„Аз също не съм безпогрешна“, помисли си тя.

Два пъти беше го мамила по такъв начин, че съвестта все още я безпокоеше — първо с Оливър, което може би беше по-малко прегрешение, защото не беше се стремила към близостта на Пелам. Но подмяната на бебето на Нели с нейното и твърдението, че детето е негово… това беше предумишлено. Не съжаляваше, че го е направила, но тази измама я караше да осъжда Роуел по-малко, отколкото би го винила иначе.

Роуел вдигна поглед към красивия профил на жена си. Надяваше се, че е изоставила всички налудничави желания да се развежда с него. При завръщането му от Ню Йорк го беше посрещнала с хладни обвинителни думи и му беше подала писмото на мисис Корбет. Оттогава не беше споменавала, че иска да го напусне. Беше приел искането й да е сама в спалнята си и оттогава не прекарваше много време в компанията й. Някои хора бяха започнали да подхвърлят, че напоследък рядко виждат семейство Рошфорд заедно. За щастие продължителното заболяване на момчето и неочакваната смърт на Тетфордови му дадоха основателна причина да накара клюкарките като Есме Саймингтън да млъкнат.

Но Уилоу вече не беше в траур и беше време да се присъединят заедно към обществото. Моментът изглеждаше подходящ да й го каже.

Уилоу подсъзнателно отхвърляше възможността да приеме подобно предложение. Не желаеше да бъде в компанията на Роуел или да се връща в обществото с неговата бясна жажда за развлечения. Но щом отвори уста да му откаже, някакво отчаяние я накара да се поколебае. Ако финансовото й положение се окажеше такова, че да не може да напусне Роуел, то животът й с него трябваше някак да продължи.

— Една малка ваканция ще ни се отрази добре и на двамата — продължи да я убеждава Роуел. — Можем да отидем за една седмица в чужбина, например на състезанията в Довил.

Уилоу с въздишка осъзна, че не можеше да зарови глава в пясъка като щраус, да стои в имението, да оплаква любовта си към Тоби и да живее в очакване на удоволствието от всеки миг, прекаран с него. Напрежението помежду им беше започнало да личи. По време на коледното си посещение Силви я беше предупредила, че скоро дори и не толкова проницателните ще започнат да забелязват отношенията между Уилоу и Тоби, когато са заедно в една стая.

— Като че ли си близо до електрическа искра — каза й Силви. — Дори късогледият ми Пелам е усетил, че двамата сте влюбени.

И така, Уилоу се съгласи да придружи Роуел до Довил. Реши да помоли Силви и Пелам да дойдат с тях. Тяхното присъствие поне щеше да гарантира, че ще прекарат една по-щастлива почивка. Уилоу се опита да не се настройва срещу Роуел, само защото нуждата му от нея в брака беше дошла твърде късно, за да съживи любовта й към него.

 

 

Силен пристъп на инфлуенца събори доктор Форбс на легло за целия февруари. Доктор Роуз му забрани всякакви опити за посещение на Франция, докато не дойде пролетта. Дори сега, макар вече да беше април, той все още не се чувстваше добре.

Вълните в Ламанша бяха силни и той, както и много други пасажери, страдаше от морска болест. Пътуването с влак до Париж му се стори безкрайно и когато най-сетне пристигна на Северната гара в кипящата тълпа от туристи и посетители се почувства твърде изтощен, за да открие някой от синеблузите хамали, който да отнесе багажа му до някой фиакър.

Когато най-сетне се настани в наетия файтон, нареди на le cocher^[1], сложил на главата си бяла шапка с кожено дъно, да го откара до приемливо скъпия хотел на „Рю Сен Оноре“. Чак тогава се отпусна назад в седалката. Слънчевата светлина струеше през листата на дърветата покрай les grands boulevards^[2]. Въпреки изтощението си, старият човек почувства прилив на вълнение, примесено с носталгия, да нахлува във вените му. Пое дълбоко дъх, а изострените му сетива поглъщаха ароматите на Париж — цветята, прясно изпеченият хляб, каналите и навсякъде — неуморното движение на хората по улиците.

Докато преминаваха по Шан-з-Елизе, изгледът към катедралата „Парижката света Богородица“ го изпълни с тъга. Беше идвал в Париж през медения си месец — една седмица на такова пълно щастие, каквото никога вече не изпита насетне. Девет месеца по-късно жена му Пеги умря при раждането на сина им, заченат в този град. Спомни си как той с невестата му се бяха държали за ръце пред малкото пламъче на свещта пред олтара в катедралата. Колко искрено се бяха молили на Бога, който, както по-късно си мислеше с горчивина, сигурно им се е надсмивал тогава, защото е знаел за намерението си да му отнеме единствения човек на света, който значи нещо за него.

На другата сутрин доктор Форбс, едва частично отпочинал след неспокойния сън, взе влака за Епърни. Докато наблюдаваше полския пейзаж, старият човек размишляваше над възможността да има отвъден живот — Рай, където би могъл отново да се събере с майката на Ейдриън, Пеги. Това беше единствената му слаба надежда, която го крепеше сега, когато наближаваше мигът на отпътуването му от този свят, който толкова слабо оправда очакванията му. Донякъде се надяваше, че в манастира, сред толкова много свети жени, отдали живота си на Бога, ще намери нови сили за мъждукащата си вяра.

Но игуменката в манастира скоро разсея илюзиите му. Набожната благотворителност на монахините изглежда, че беше продължила, само докато старата лейди Рошфорд беше заплащала за гледането на детето. Няколко месеца след нейната и на графиня Льо Шевалие смърт, единайсетгодишното момиче било изпратено в Париж да работи при една modiste като femme de menage.

При тази информация доктор Форбс моментално онемя, защото не можеше да си представи как една Рошфорд би могла да работи като слугиня в семейство от средната класа. Но игуменката нямаше подобни угризения.

— Обучаваме всички наши момичета да вършат домакинска работа — каза тя. — Ако не са нито мързеливи, нито безнравствени, могат да бъдат сигурни, че ще имат храна и покрив до края на дните си.

С желание даде на доктор Форбс адреса на le magasin de modes, където беше изпратено малкото момиче Софи Милър. Увери го, че дома е почтен, управляван от богобоязливо, работливо семейство.

Доктор Форбс взе обратния влак към Париж с известно облекчение. Отново не се чувстваше добре и реши, че след като всъщност не бърза за никъде, може да отложи посещението си при мосю и мадам Гримо за следващия ден.

Но мадам Гримо го успокои дори още по-малко от игуменката. Заяви, че момичето, което й изпратили от манастира, изобщо не се представило задоволително. Отначало всичко вървяло добре, но след това Милър — тя наричаше всички слуги с фамилните им имена — привлякла вниманието на една от редовните им клиентки — млада жена със съмнителна репутация.

„Une cocotte de luxe“, прошепна тя, като хвърли поглед към възрастния английски посетител, за да се увери, че е разбрал значението на думите й.

— Тя подмами момичето ми, а бях платила доста пари на манастира за нея. Уверявам ви, върнах си всички пари до последното су и отказах на онази coccotte да я обслужвам, макар да беше добър клиент. Познавам я добре. Когато не е заета да продава себе си, печели пари, като набавя млади момичета за съседните публични домове в Париж. Така че не се съмнявам, че именно там ще намерите Милър и повече от сигурно е, че няма да прилича на възпитано в манастир момиче, когато я откриете!

Доктор Форбс се хвана с две ръце за сърцето, защото усети, че го пронизва остра болка. Мадам Гримо усети, че посетителят й не е добре и му донесе стол и чаша вода. Щом се оправи малко, той помоли мадам Гримо за добрината да му опише момичето. Мадам Гримо направи завистливо описание на бившата си работничка.

— Една малка кльоща, мосю, но предполагам, че някои считат такива момичета за хубави или поне за необикновени. Имаше забележително хубава коса — толкова бледозлатиста, че изглеждаше почти бяла — и изключително големи, тъмносини очи. Беше слабовата за слугиня. Беше тиха, разбрана и с добри обноски, както може да се очаква от сираче, отгледано в манастир. Но всички момичета са еднакви. Искат лукса и леснината на живота, които могат да се купят с пари, и преди да разберат как се печелят, се озовават на улицата. Нямат ни морал, ни благодарност…

„Ако мадам Гримо е права, мислеше си доктор Форбс, дъщерята на барон Рошфорд сега работи в някой парижки публичен дом.“ Съдба, много по-лоша, отколкото можеше да си представи. Ако можеше да предположи тази възможност, може би никога нямаше да предприеме това пътуване.

Но след като се върна в хотелската си стая, той разбра, чe не може да изостави започнатото. Ако момичето беше в публичен дом, трябваше да го открие и да го спаси. Но не знаеше нищо, освен името на младата жена, Бланш, която, според мадам Гримо, беше подмамила прислужницата й. Можеше да потърси съдействие от полицията, но веднага отхвърли тази идея. Полицията щеше да поиска от него обяснения защо се интересува от Софи Милър, а не можеше да го стори, без да разкрие истинската си самоличност.

Реши следобеда да си почине. Дори да не успееше да заспи, надяваше се да събере достатъчно сили, за да стори вечерта онова, което трябваше да бъде направено — да обиколи публичните домове в съседство с „La Maiso Grimaud“.

Макар да беше селски лекар, не беше толкова наивен, та да не знае какво става в големия град след спускането на нощта — престъпления, перверзии, разврат. Знаеше, че без значение към какво се стреми един мъж, то може да бъде постигнато, ако има съответната сума в джоба си. Подобно на много други удобства в Париж, момичетата също можеха да бъдат купени.

Докато бавно и методично се обличаше в чиста бяла риза и вечерно сако, доктор Форбс си мислеше за неголемите си парични авоари. Не беше похарчил парите, с които старата лейди Рошфорд го беше възнаграждавала години наред — заплащане за мълчанието му, както сега честно си признаваше. Беше ги отделял за Ейдриън, но доколкото разбираше сега, вече нямаше син.

Момчето не му беше писало, откакто напусна страната заедно с Рупърт Рошфорд. Мисълта за връзката на Ейдриън с Рупърт беше непоносима за него. Възпитан от строги викториански родители, той се придържаше към техните сурови възгледи за сексуалния морал. За нищо на света нямаше да се отправи на тази обиколка из парижките бардаци, ако не беше безпощадната му съвест и неизчезващото чувство на вина към детето, за чието отвличане беше спомогнал.

Кочияшът на фиакъра нямаше подобни угризения. С усмивка изслуша обърканите опити на възрастния англичанин да му обясни къде желае да отиде и кимна утвърдително. Да, познаваше този район. Да, знаеше няколко превъзходни дома наоколо, където работеха млади момичета — ако това беше специалното желание на мосю, добави той с разбиращо намигване. Разбира се, че е готов да изчака отвън, докато мосю изучава стоката и ако мосю не успее веднага да намери онова, което търси, тогава ще го откара където пожелае.

— На ваше разположение съм, мосю — заяви той, усетил отдалеч дебелия портфейл, който се криеше в джоба на сакото на пътника му.

Още нямаше осем часа, когато le cocher спря конете и слезе от капрата, загънат в дългото до краката му палто. Все още ухилен, той отвори вратата на стария човек и му помогна да слезе от фиакъра. Доктор Форбс измина няколкото крачки до къщата, която му посочи кочияша, и се застави да натисне звънеца. Вратата отвори един слуга, но щом доктор Форбс влезе в хола, към него се забърза слаба белолика жена, облечена в черна вълнена рокля. Косата й беше прибрана на кок. Очите й бързо огледаха посетителя, преценявайки богатството му по облеклото. Несъмнено това беше Мадам, помисли си Форбс и куражът му започна да се топи.

Усмивката й беше гротескна и доктор Форбс се отдръпна назад.

— Entrez, entrez^[3], мосю — бързо каза тя. — Надявам се, че ще ми направите компания с едно малко питие? Все още е рано, но скоро ще дойдат още хора. Междувременно едно малко питие, може би малко музика и, разбира се, момичетата…

Форбс вече беше решил, че най-добрият начин да открие София Рошфорд е да твърди, че страстта му са много младите момичета със специален цвят на косата. Ако признаеше истинските си намерения, едва ли щяха да му покажат момичетата. И така, с почервеняло от смущение лице, той каза на Мадам, че предпочита девойка, може би дори девственица и даде описанието на Софи, което беше получил от мадам Гримо.

Макар да не можеше да му предложи такава госпожица, Мадам настоя да види едно-две от по-младите й момичета. При повикването й те дотичаха в стаята. Предхождаше ги слуга, който донесе бутилка шампанско, положено на една страна в сребърна кофичка върху легло от лед.

Момичетата бяха облечени във вечерни рокли, едната в синьо, другата в оранжево, а деколтетата им бяха изрязани толкова дълбоко, че се виждаха зърната на гърдите им. Носеха обувки с висок ток, а цепките на роклите им разкриваха дългите им, стройни крака, обути в копринени чорапи. Зад тях се виждаше изнежен млад мъж, който седеше зад пианото в другия край на дългия салон и свиреше полка.

Но щом момичетата влязоха, усмихнати и кокетни, доктор Форбс стана.

— Съжалявам, но не отговарят на вкуса ми — каза той, изваждайки портфейла си.

С непривична твърдост прекъсна настояванията на Мадам, че има други момичета, които ще го заинтересоват — ако не с коси точно по неговия вкус, то други, най-различни.

Като й плати щедро за неизпитото вино, доктор Форбс се отправи към улицата, където неговия cocher търпеливо го чакаше.

Посети още три други публични дома, докато накрая мадам Лу-Лу го въведе в салона на „Le Ciel Rouge“. Отново беше донесено неизбежното вино и докато изброяваше изискванията си, Мадам се усмихна и залюля огромното си туловище към него, уверявайки го, че може да му осигури онова, което желае.

Салонът й представляваше дълга зала, подобна на първата, която посети, но центърът беше без мебелировка, а подът — полиран за танци. Покрай стената бяха наредени удобни кресла и кушетки, а между тях известно усещане за дискретност даваха наредените в украсени вази палми. Въздухът миришеше на евтин парфюм и на тютюн от пурите на клиентите. Вече имаше десетина двойки, които танцуваха или се бяха усамотили по кушетките.

— Ивет! — остро викна Мадам към едно преминаващо момиче. — Извикай Перл. Искам веднага да дойде.

Мадам Лу-Лу се обърна към доктор Форбс.

— Мосю, имате щастие, че дойдохте в моя дом. J’ai exactament се que vous desirez^[4]. Ma petite Perle е едно от най-ценните ми деца и ще удовлетвори желанието на мосю.

„Колко добре стана, помисли си тя, че детето толкова настояваше да си измие косата от къната.“

— Перл? — повтори доктор Форбс, а надеждите му изчезнаха така бързо, както бяха ги повдигнали коментарите й.

— Не харесвате ли това име, мосю? Тогава можете да я наричате така, както ви харесва, но мисля, че когато я видите, ще се съгласите, че отговаря на вкуса ви. Кожата й, русата й коса, нейните…

Спря дългото описание на достойнствата й, понеже момичето бавно се приближи към тях през салона. Доктор Форбс отново усети как болката го пронизва в сърцето, но този пък от вълнение. Почти нямаше съмнение, че беше открил онова, което търсеше. Въпреки изключително аморалното й облекло и гримираното й лице, младото момиче приличаше достатъчно на майка си, за да е сигурен, че това е дъщерята на баронеса Рошфорд.

— Ще свърши работа — рязко каза той. Искам да поговоря с нея.

— Но разбира се, мосю. Малко приказки, може би малко танци и скоро апетита се изостря, нали? Перл, отведи мосю до някоя маса. Хосе, шампанско за господина, моля.

София огледа възрастния англичанин и се опита да прикрие разочарованието си. Ивет й беше казала, че колкото по-стар е един клиент, вероятно е толкова по-богат. Но този не изглеждаше нито богат, нито впечатляващ. Усети погледа на тъмните очички на мадам Лу-Лу и побърза да се усмихне, като хвана клиента под ръка. Усети потрепването му, щом го докосна и разбра, че е нервен.

— Някои нервничат! — беше й казала Ивет. — Не харесват мисълта, че те купуват. Искат да се преструваш, че наистина ги харесваш, така че трябва да се преструваш.

Седна срещу възрастния човек, като остави цепката на полата й да падне така, че да разкрие жълтите й копринени жартиери, както беше я научила Ивет. Краката й все още бяха твърде слаби и въпреки силната храна, която мадам Лу-Лу настояваше да яде, все още й липсваха закръглените форми на другите момичета. Чуваше се тиха музика, а две момичета поднасяха напитки.

— Когато започнах тук, също сервирах напитките — каза тя на мълчаливия си клиент, след като Мари постави шампанското на масата. — Но е много по-интересно да се разговаря с клиентите. Англичанин ли сте, мосю? Сигурно се чувствате самотен толкова далеч от дома.

Най-накрая доктор Форбс събра сили да каже нещо.

— Не искам да говорим за мен, мила моя, а за тебе. Първо искам да знам на колко си години — каза той с напрегнат глас.

София се поколеба. Ивет я беше предупредила, че някои мъже се чувстват виновни, ако момичето е твърде младо, докато други предпочитат да са все още деца. Но мадам Лу-Лу не обслужваше онези, които наистина предпочитаха малки деца, които все още носеха детски дрехи и си играеха с кукли.

Несигурна в предпочитанията на клиента, София се нацупи кокетно, печелейки време.

— А вие на колко мислите, че съм, мосю?

Доктор Форбс пресметна набързо.

— На тринайсет? — попита той. Преди тринайсет години това нагримирано дете беше все още невинно бебе, което извадиха от утробата на майка му.

— Много сте проницателен, мосю — весело каза София, като се учуди как успя толкова точно да отгатне възрастта й. — Тринайсет и половина, по-точно.

Къс по къс измъкна цялата й история. Тя му каза, че е сираче. Отгледана била от монахините в Епърни и после дошла тук да работи за собствениците на един magasin de modes в Париж.

— Мадам Гримо не ме харесваше. Предполагам, защото мъжът й през цялото време ме гледаше — каза му тя. — Мислите ли, че съм хубава, мосю?

Доктор Форбс се постара да не покаже чувството си на изненада от очевидните умения на момичето, което сви малките си розови устни в детинска гримаса. Въпреки младостта си, тя вече беше опитна блудница.

— Казвала ли си се Софи, Софи Милър, преди да дойдеш тук? — попита той със слаб, но твърд глас. — Мадам ли смени името ти на Перл?

Сега беше ред на момичето да се изненада — и уплаши.

— Да не сте приятел на мосю Гримо? — попита неспокойно тя. — Ако е така, уверявам ви, мосю, че мадам Лу-Лу напълно заплати на госпожа Гримо, след като напуснах работата си при тях. Документите ми са в ред, регистрирана съм в префектурата и имам карта. Мадам не би държала момичета, които не си правят два пъти месечно медицински преглед.

Доктор Форбс побърза да я успокои, че не е дошъл тук, за да я проверява. Ръцете му трепереха от вълнение.

— Дошъл съм тук, само за да се уверя, че ти си лицето, което търсех — заяви той.

— Търсили сте ме? — попита София, а очите й се разшириха. По лицето й пропълзя странно изражение. — Да не ви е изпратил един господин… мосю Морис…? — запъна се тя в колебание.

— Не ме е изпращал никой с такова име, нито никой друг — отвърна доктор Форбс, разбивайки надеждите на момичето.

През изминалата година, откакто художникът беше напуснал Париж, София не беше го забравила. Докато с едната половина на душата си го мразеше и не желаеше никога да му прости, че я отблъсна, все пак в нея оставаше скритото, детско обожание, което някога бе хранила към него.

Нито пък беше забравила желанието си да му се отдаде. Но след унижението и болката при първото проникване на един друг мъж в тялото й, твърдо беше отделила в ума си любовта от този акт. С готовност възприе философията на Ивет, че целта е да се експлоатира мъжката похот и че не трябва да се надява на наслада от срещите — трябва да жъне награди под формата на пари и нищо повече. Любовта не влизаше в сделката.

Възрастният англичанин беше замълчал, но сега отново започна да й говори на лошия си френски. Опитваше се да го разбере, но се боеше, че не схваща напълно какво иска да й каже, когато й заяви, че знае кои са родителите й и че тя произхожда от английска благородническа фамилия; че е дошъл тук, за да я спаси; ако е необходимо ще я вземе със себе си в Англия, където ще й намери почтена работа. Истинското й име било София, а не Софи, настоя той. Във вените й течала кръвта на английски аристократи и не можела да остане в публичен дом.

София беше очарована и извънредно заинтригувана. Макар да подозираше, че цялата история може да е приказка, разказана й от един пиян стар мъж, все пак беше интересно да си представи, че е законнородена, дори че е дама. Често се беше чудила защо не е като другите момичета, като слугините. Готвачката на мадам Гримо я наричаше графинята, заради малките й, деликатни ръце и крака, и заради дългата й, тънка шия и начина, по който държеше главата си. И, разбира се, подобно на всички сирачета, тя често мечтаеше, че има богати, титулувани родители, които един ден ще дойдат да я спасят, след като открият ужасното недоразумение, което беше я довело до положението на сираче.

Доктор Форбс се взираше в лицето й с най-голяма сериозност.

— Не можеш да останеш тук — повтори той. — Макар да не мога да издам името на родителите ти, знам, че такъв живот за тяхната дъщеря би бил непоносим за тях. Трябва да дойдеш с мен в Англия, София. Ще ти намеря прилична работа.

Мечтите отдавна са си отишли, реши София. Разбира се, че не може да напусне „Le Ciel Rouge“, а и не искаше да го прави, защото това означаваше да се завърне на работа като слугиня при някой като мадам Гримо. Каза го откровено на доктор Форбс:

— Благодаря ви все пак, мосю, но аз съм щастлива тук. Печеля добри пари и другите момичета са ми приятелки. Щом няма да се върна при тези хора, за които казвате, че са ми родители, не желая да идвам във вашата страна. Освен това мадам Лу-Лу никога не би го позволила. Много съм известна между клиентите й и когато остарея…

— Ще те откупя от Мадам — извика доктор Форбс, а безпокойството му нарасна от думите на момичето. С усилие понижи гласа си. — Имам пари, София. Мога да ти уредя подходяща работа, може би като гувернантка в някой благороднически дом. Може би ще се омъжиш сполучливо за някой със сходно на твоето положение. Не можеш да останеш тук.

Говори й половин час, обрисувайки розовите картини на бъдещето, което стоеше пред нея. София все повече се заинтригуваше, докато най-сетне се убеди в искреността му.

— Искате да кажете, че може би дори ще си имам свой слуга? Кон и карета? Моя къща?

— Всичко това е възможно, София. Вероятно отначало ще се наложи да се научиш да говориш и да се държиш като млада дама, но това няма да е трудно, понеже си французойка или поне си израснала като такава. Ще трябва да намеря някоя дама, която да ти стане покровителка, да те вземе под крилото си и да те въведе в обществото. Но има такива вдовици и други дами, които са от добър произход и имат нужда от пари. Освен това, какво бъдеще би имала на място като това?

Покровителят, какъвто София се надяваше да си намери, сигурно някога щял да се отегчи от нея, добави той. Един ден тя щяла да започне да остарява, постепенно губейки красотата си. Един съпруг би я осигурил за цял живот — би бил задължен да го направи.

Очите на София започнаха да искрят от вълнение. Възможностите на това начинание завладяха представите й. Но защо доктор Форбс не можеше да разкрие произхода й? Незаконородена ли беше? Защо родителите й не искаха да се върне тя при тях? Мъртви ли са? Въпроси, на които той отказа да отговори.

Сигурна, че скоро ще измъкне фактите от него, София се съгласи, че той трябва да поговори с мадам Лу-Лу дали не би я продала.

— Най-добре ще направите, ако й кажете, че ме искате за своя любовница — посъветва го сериозно тя. — Мадам няма да се повлияе от морални причини, нито от историята за благородните ми родители, които във всеки случай отказвате да назовете. Мъжете купуват момичета за свои любовници, обаче тя няма да ме продаде евтино, мосю.

Преценката на София за стойността, която й даваше мадам Лу-Лу, не беше преувеличена. Половин час Мадам отказваше дори да назове някаква цена за Перл.

— Има нещо особено в la petite — каза тя на доктора. — Неотдавна един френски художник поиска да я използва като модел и само Перл можеше да свърши тази работа. Заплати за нея цялата цена, макар да я остави девствена. А преди него имаше един английски милорд, който я забеляза, въпреки че по това време тя работеше само като прислужница. Каза, че ще се върне за нея, когато стане по-голяма.

— Назовете някаква цена в рамките на разумното, Мадам — упорито настоя доктор Форбс. — Твърдо съм решен да я имам.

Мадам направи бърза сметка. Момичето вече й струваше десет хиляди франка — толкова беше дала на мадам Гримо, за да й продаде дванайсетгодишната девица.

Но момичето работеше вече цяла година и не оправдаваше надеждите на Мадам, че ще напълнее. Нищо чудно да се окажеше впоследствие, че нейната Перл е една от онези мършави жени, към които мъжете дори не искат да погледнат. Всичко беше наред, докато бяха все още деца — децата винаги ги искаха, но Перл растеше.

— Искам да ми платите в наполеони — каза тя, преценявайки замислено стария човек. — Петстотин, мосю — ни повече, ни по-малко.

Рядко се изненадваше от поведението на някой мъж, но сега този слаб, деликатен възрастен човек я учуди. Все още дори не беше изпробвал момичето, а въпреки това без колебание заяви:

— Много добре, Мадам, ще ви дам петстотин наполеона. Но разбирате, предполагам, че нямам толкова пари на ръка. Ще трябва да се върна в Англия и да събера средства. Ще са нужни седмица или две…

Мадам се усмихна.

— Можете да се забавите колкото желаете, мосю. Уверявам ви, че няма да я дам на никого другиго, дори и на милорд Рошфорд, ако се върне за нея.

Доктор Форбс отново се хвана за сърцето. Лицето му пребледня застрашително и той с мъка успя да си поеме въздух. Мадам го загледа обезпокоено. В дългата си кариера преди време имаше един случай, когато някакъв старец почина от сърдечен пристъп в една от стаите. Този нещастен случай стана причина за неприятности с префектурата и даде лошо име на дома й.

— Рошфорд? — заекна доктор Форбс. — Сигурна ли сте в името?

Ревност — това беше всичко, успокои се Мадам. Старецът не искаше конкуренти. Зачуди се дали не би могла да вдигне още малко цената.

— Но, разбира се, мосю. Милорд Рошфорд често ни посещаваше в миналото. Изключително очарователен джентълмен. Винаги ми казваше: „Лу-Лу, по-красива си от всякога. Дай една целувчица на най-големия си обожател!“. Разбира се, мосю Пелам не винаги идва трезвен и последния път не можа да се позабавлява с момичетата, въпреки че му предложих да си избере безплатно, която пожелае. Но такива са мъжете, hein? Характерът им не може да бъде обяснен. Но не беше чак толкова пиян, та да не види моята малка Перл — тогава сервираше питиетата — и да не я забележи. „Има нещо в това момиче…“ — повтаряше непрекъснато и когато приятелите му го отведоха, се закле, че ще се върне да я види отново и че тогава ще е трезвен. Така че виждате, мосю, не сте единственият с такъв специален вкус, на който момичето да отговоря. Цената ми остава шестстотин наполеона и това е последната ми дума.

— Шестстотин? Но, Мадам, вие казахте петстотин…

— О, не, мосю, сигурно не сте разбрали езика ми. Казах шест, а не cinq^[5]. Но съм сигурна, че намирането на парите няма да ви затрудни.

Доктор Форбс замълча. Новината, че Пелам Рошфорд е бил тук и е виждал София, беше почти на предела на разума му. Пелам не е могъл да знае, че момичето всъщност е неговата собствена племенница и как ли би могъл? И все пак е бил поразен от приликата на София с майка й, поради което е бил привлечен от нея. Само Божията милост беше му попречила отново да се върне тук и да купи услугите на момичето.

— Шестстотин наполеона, Мадам — рече той. — Договорихме ли се?

Мадам се усмихна. Не очакваше да й откаже. Много пъти беше виждала този поглед у мъжете — поглед, който издаваше, че са роби на желанията си. За шестстотин златни монети би му дала и Ивет, ако беше изявил желание да я купи.

— Да, мосю — каза тя и му подаде ръка. — Сделката е сключена. Щом донесете парите, момичето е ваше.

Докторът се изправи на крака, като трепереше толкова силно, че едва можеше да се движи. След това, без да хвърли прощален поглед към мадам или към София, той се заклати като пиян към улицата.

София, която го гледаше отдалеч, дотича при него.

— Мосю, нали не си тръгвате? — попита тя, а гримираното й лице ясно показваше разочарованието й.

Доктор Форбс се спря.

— След няколко седмици ще се върна да те взема, госпожице. Мадам се съгласи да те продаде на мен — добави той. — Но първо трябва да се върна у дома, в Англия, за да събера парите. Не нося толкова голяма сума със себе си.

— Значи трябва да платите много голяма сума за мене? Толкова скъпо ли струвам? — запита тя.

Старият човек кимна. Въпреки че се чувстваше все по-зле, мисълта, че една Рошфорд може да се оценява в пари отново го ужаси.

Но вината не беше на детето, вината беше само негова. Ако не беше неговото съучастничество, тя нямаше да е тук, а щеше да живее като малката дъщеря на баронесата, Алис, сред комфорта и сигурността на имението Рошфорд.

— Почти бях забравил — каза той, като бръкна в джоба на дрехата си. — Имам подарък за теб.

София нададе слабо радостно възклицание, щом видя как Форбс измъква голям златен медальон и й го подава. Разбира се, нямаше да й каже, че някога беше принадлежал на родната й баба, Алис Рошфорд, и му беше предаден от прабаба й, старата лейди Рошфорд като отплата за услугите. Дори сега, след тринайсет години, можеше да си спомни презрителния поглед: в мънистените й черни очи, щом сложи кутията с бижута на масата пред него.

„Принадлежаха на снаха ми. Понеже считам, че тя донесе само нещастия на дома ни, не желая да ги задържа. Можете да ги продадете. Сигурно ще ви донесат една-две гвинеи. Парите несъмнено ще ви свършат работа.“

Както обикновено беше познала с обичайната си прямота — той наистина имаше нужда от парите. Но макар да беше продал едно-две от по-малките неща, не можа да се застави да продаде медальона. На вътрешната му страна беше изгравирано: „На Алис от Оливър, 12 юли 1862“, a до надписа имаше малка избледняла снимка на млад мъж с дълги бакенбарди и увиснали мустаци.

Въпреки че и двамата отдавна бяха мъртви, неохотата му да се раздели с един толкова личен сувенир за няколко лири не отслабваше. Сега, след толкова много години, беше взел решението, още преди да тръгне от Англия, да го даде на детето, за което мислеше, че все още е в манастира. Медальонът щеше да бъде една нишка към неизвестното й минало, но надписът от вътрешната страна нямаше да е достатъчен, за да проследи кои са родителите й.

За негово неудоволствие детето се хвърли към него, прегърна го и го отрупа с въпроси: кои са Алис и Оливър? Кой беше предложил той да й донесе такъв подарък? Наистина ли е вярно, че е дъщеря на английски благородници? Наистина ли медальонът е златен?

Прекъсна въпросите й. Каза й, че Алис и Оливър, чиито имена са написани върху медальона, отдавна са мъртви. Добави искрено, че не знае за какво напомня датата 12 юли 1862 година и че не може да й каже нищо повече за родителите й.

— А сега бъди добро момиче и се прибирай в стаята си — каза той, но осъзна, още докато казваше тази баналност, колко абсурдно е да заповядваш на една млада проститутка да се държи прилично.

София го пусна от прегръдката си със сияещи очи.

— Всеки ден ще чакам да дойдете, мосю — каза тя. — Обещайте ми, че няма да ме забравите!

„Да я забравя!“, горчиво си помисли доктор Форбс, докато le cocher бавно го караше към хотела. Ако можеше да я забрави поне за една нощ от деня на раждането й — мъничкото бебе на Рошфордови, безмилостно прогонено от дома си, който никога вече нямаше да види.