Клер Лоримър
Господарката (33)

Глава тридесет и първа
Март 1909 — април 1910 година

Ивет напускаше „Le Ciel Rouge“ и мадам Лу-Лу даваше прощално парти, преди домът да е отворил вратите си за вечерта. Всички, включително София, бяха купили някакви подаръци за чеиза на Ивет, понеже на първи май щеше да се омъжва за Андре. За пиене имаше шампанско, а Шарл, пианистът, беше предложил безплатно услугите си и сега свиреше любимите мелодии и песни на момичетата.

Всички бяха леко пияни и останалите момичета, които бяха оставили всяка надежда да се омъжат, лееха сантиментални сълзи.

— Не съм съвсем сигурна, че ще ми хареса всяка година да имам бебе — призна Ивет на София. — Нещо повече, ще ми липсва нашата компания и най-вече ще ми липсваш ти, cherie!

София отдавна беше решила, че никога няма да се омъжи за фермер. Искаше да се омъжи за някой богат благородник, който щеше да й осигури голяма къща, слуги и гардероби, пълни с красиви дрехи — всъщност възнамеряваше да се омъжи по начина, който й беше предложил доктор Форбс. Но не беше признавала тези свои желания до деня, когато тя, Ивет и Андре видяха венчавката на английския милорд, а Ивет порица обещанията на стареца.

Оттогава на няколко пъти София обмисляше дали да не продаде медальона, който й даде доктор Форбс. Но без значение колко силно искаше да си купи нова рокля или шапка, все пак не искаше да се раздели със златното бижу. Като се оставеше настрана възможната, макар и малко вероятна връзка с неизвестната фамилия, мадам Лу-Лу винаги им втълпяваше, че златото е най-ценната от всички стоки, защото за разлика от книжните пари рядко губи от стойността си.

Няколко от момичетата имитираха танцьорките в съседния „Мулен Руж“, играейки канкан с неприлично увлечение. Скачаха, изправяха се и вдигаха фустите си, докато Шарл дрънкаше луд galop^[1] на старото пиано. София сграбчи ръката на Ивет и я повлече към дансинга, където се присъединиха към танцьорките. Мадам Лу-Лу, седнала в едно кресло, поклащаше огромното си туловище, докато им ръкопляскаше.

Тъгата от предстоящото заминаване на Ивет моментално бе забравена, щом започнаха да правят пируети и да се въртят, а фибите изпаднаха от грижливо подредените им коси, които се спуснаха разрошени над разголените им рамене и гърди. Някои от по-младите момичета се опитваха да хванат глезените си и да си вдигнат краката над главите — нещо, което професионалните танцьори постигаха с лекота, но момичетата на Мадам нападаха една връз друга, а писъците и смехът им изпълниха салона.

Щом танцът свърши, Мадам поръча още шампанско. Слугата, който донесе бутилките, съобщи на господарката си, че отпред на улицата има точилар, който се интересува дали имат работа за него. Мадам незабавно нареди да го доведат в салона. Настаниха мърлявия стар човек на една маса и му донесоха питие, като че ли беше важен клиент.

Момичетата се скупчиха около него и започнаха да го дразнят, като в леконравното си настроение преминаваха една по една пред него като на парад пред крал. Всяка се опитваше да надмине останалите като със силни викове изтъкваше по-големите, по-необичайни, по-екзотични удоволствия, които можеше да доставя.

Удивлението на бедния човек ги накара да се разсмеят още по-силно, но постепенно шампанското започна да оказва влиянието си и скоро неграмотният старец се оказа на дансинга, а подигравките бяха забравени, щом започна да танцува, с навити до лактите ръкави, в мръсното си черно палто и размъкнатите си сиви панталони. Брадатото му лице разцъфна в гротескна усмивка от ухо до ухо. Такъв ден едва ли някога щеше да му се случи отново.

Окуражаван от момичетата, той дори прояви пиянското безразсъдство да покани мадам Лу-Лу на танц. Но макар силно да желаеше, краката на старата дама нямаше да могат да я издържат. Някое от момичетата даде на точиларя шапка, забравена от някой клиент и останала непотърсена. Тогава той покани на танц Ивет, в чиято чест беше организирана забавата.

Когато най-накрая старецът се строполи и се унесе насред дансинга, Мадам нареди на двама от сервитьорите да го изнесат на улицата. Момичетата седнаха прегърнати, а Шарл засвири баладата „Сен Лазар“, която всички добре знаеха. Сантименталната песен с жална мелодия разказваше за историята на една проститутка, която работела за един човек, по-скоро от любов, отколкото за своя облага, но свършила в затвора, защото нямала със себе си карта от Prefecture de Police^[2].

По лицата им започнаха да се стичат сълзи, докато се присъединиха към Шарл при последния куплет, но очите на София останаха сухи. Не виждаше защо да съжалява момичето, което само беше допринесло за падението си или поне така го разбираше София. Да се продава, за да плаща за вермута, помадата за коса и други луксове на някакъв мъж, й се струваше глупаво. Мълчаливо се закле, че няма да направи подобно нещо и че никога няма да се влюбва, щом любовта води до такова безумие.

Но дойде време да приключват със забавата. Мадам Лу-Лу им напомни, че салонът трябва да бъде почистен, а те самите трябва да си сменят дрехите в очакване на първите клиенти. В края на краищата работата си оставаше работа, a „Le Ciel Rouge“ никога не беше закъснявал да отвори вратите си.

София последва Ивет в малката стая на петия етаж, където живееха, помагайки й да отнесе множеството сватбени подаръци. Докато Ивет внимателно ги нареждаше в куфара си, София отиде до чекмеджето, където държеше скъпите си вещи, и извади медальона. За стотен път погледна надписа — „На Алис от Оливър, 12 юли 1862“. Кои бяха всъщност тези неизвестни хора? Старецът й беше казал, че и двамата са мъртви. Тя бе показала медальона на един бижутер, който й каза, че е осемнайсет каратово злато и струва доста пари.

— Винаги мога да го продам и ще имам достатъчно пари, за да ти дойда на гости в Прованс — замислено каза тя на Ивет, когато раздялата им изведнъж се оказа болезнено близо.

По-възрастното момиче престана да събира багажа си и се обърна към София.

— Много мило от твоя страна, cherie, но ти ставаш толкова хубава, та мога да се закълна, че скоро ще си намериш някой богат покровител и ще имаш много пари. Догодина ще станеш на шестнайсет и ще си в разцвета си. — Продължи да се взира в София, като че ли я виждаше за първи път. — Забележително е как разцъфтяваш. И е много странен начинът, по-който се развиваш. Знам, че всички те дразнехме, като те наричахме „La Duchesse“, но истината е, че имаш вид на аристократка. Имаш толкова нежни кости в сравнение с останалите, шията ти е толкова дълга и тънка, а кожата ти…

— Започваш да говориш като мадам Лу-Лу — избухна в смях София. Почувства, че я завладяват силни емоции — тъга, заради приближаващата раздяла с Ивет, но също и щастие. Забавата беше толкова весела, а Ивет току-що й беше казала, че е не само хубава, но и от класа.

В пристъп на щедрост тя подхвърли медальона на Ивет.

— Дръж, твой е — извика тя. Златното бижу се извиси във въздуха, ухаещ на турските цигари, които Ивет предпочиташе. Но Ивет държеше порцелановата ваза, която й беше подарила Бабет, и не можа да я остави достатъчно бързо.

Медальонът падна на пода в краката й. Двете момичета застинаха с вперени в него погледи. Пружината се беше отворила и малката миниатюра, заедно с рамката си, беше се извадила от медальона.

Едновременно коленичиха, за да вземат частите, които изглеждаха неповредени.

— Нищо му няма — каза София, като седна назад върху петите си. — Глупаво беше да го хвърлям. Можем да го залепим пак, Ивет.

Млъкна, защото чак сега забеляза, че на гърба на малката овална фотография има някакъв надпис. Потъмнели от годините и размазани от лепилото, което досега беше държало снимката, малките букви едва се разчитаха.

— Мисля, че е на чужд език — намръщи се София, като подаде снимката на Ивет, за да си каже мнението.

Ивет прочете буквите една по една: »Алис и Оливър пред църквата «Св. Стефан Хейвърхърст», в деня на сватбата им, юни 1862“.

Ивет сви рамене.

— Нищо не разбирам. Може би е на английски. Защо не го дадем на Никол? Работила е за една моделиерка в Лондон, преди да я продадат на мадам Лу-Лу. Може би ще успее да го преведе.

Без да каже дума от вълнение, София се втурна по коридора към стаята на Никол. Английското момиче лежеше на леглото с мокра кърпа на челото и пъшкаше.

— Довечера няма да мога да работя — простена тя. — А казват, че от шампанското не боляло глава.

По настояване на София седна и взе малката фотография от ръката на момичето. Прочете избелелия надпис и го преведе без затруднение.

— Знаеш ли къде е това „Св. Стефан“? — попита София с притаен дъх. — О, моля те, опитай се да си спомниш, Никол. Чувала ли си някога за такова място в Англия?

— „Св. Стефан“ несъмнено е име на църква, но Хавърхърст, Хавърхърст… — бавно повтори Никол. Поклати глава и при движението отново простена. — Съжалявам, Перл. Толкова ли е важно? Ще се опитам да си спомня, щом главата ми се избистри.

— Не знам дали е важно, или не — искрено отвърна София, а възбудата й внезапно изчезна. — Може би. Донякъде зависи дали това място Хавърхърст е в Англия, или е в някоя друга страна.

Никол простена отново.

— Предполагам, че е там, тъй като думите са на английски, който се говори там. Хавърхърст звучи английско. А сега си върви, Перл. Главата ме боли прекалено силно, за да разговаряме.

Ивет се заинтересува от коментара на Никол, но без да проявява прекомерен ентусиазъм.

— Ще струва много пари, cherie, да отидеш в Англия. И кой знае дали ще откриеш къде е това Хавърхърст и дори да имаш роднини там, кой знае дали ще се зарадват на идването ти?

— Искаш да кажеш защото съм une cocotte? — риторично попита София. — Но роднините ми никога няма да узнаят професията ми. Старият англичанин ми каза, че в Лондон има пансион, където могат да ме изпратят, за да се науча да говоря и да се държа като млада дама от добро семейство.

Ивет сви рамене.

— Сама избираш какво да правиш с живота си, cherie. Може би ще се изправиш пред големи разочарования и ще похарчиш безсмислено много пари.

— Ще помисля — каза София, докато се събличаше. — Може би в крайна сметка ще се откажа да ходя до Англия.

Но думите бяха казани, само за да се прекрати по-нататъшната дискусия. Вече беше взела решение. Ще поиска от Никол да я научи да говори английски. Същевременно щеше да спестява, без значение колко време ще е нужно, необходимото количество пари, за да плати билета си до Англия и да се издържа, докато търси неизвестния Хавърхърст. Бързият й ум вече беше съобразил, че църквите имаха архиви и ако платеше на свещеника, щеше да потърси в тези записки за nom de famille^[3] на Оливър и Алис, които са се оженили през 1862 година.

С тайна усмивчица, която изкриви леко нагоре ъглите на устата й, тя навлече светложълтата си рокля и се загледа в образа си в огледалото. Това беше щастливата й рокля. Беше с нея, когато старецът за първи път я забеляза. Той знаеше коя е тя, беше убедена в това. А сега беше само въпрос на време да открие, коя всъщност е тя.

 

 

Когато Уилоу остави в протегнатите ръце на Доди малкото момиченце със светли коси, не можа да не си спомни отново за нощта, в която се роди нейната малка дъщеричка. Но тъгата й не продължи дълго, тъй като искрящото щастие на Доди обхвана всички им.

— Джеймс и аз вече сме избрали името й — каза Доди на Уилоу. — Ще я наречем Александра — на нашата кралица. — Усмивката на умореното й, зачервено лице отстъпи място на безпокойството й. — Съвсем… съвсем наред ли е? — попита тя за втори път.

— Напълно е нормална! — убедено заяви Уилоу. — Да изпратя ли Джеймс при тебе?

Оставяйки малкото вързопче в безопасност в ръцете на майка му, Уилоу излезе от стаята, за да съобщи на чакащия Джеймс, че е приключено с тревогите му и че жена му и дъщеричката му са добре.

Долу, в малката дневна, Вайълет държеше бебешките пелени пред огъня, за да се стоплят. Зачервила бузи, весела както винаги и напълно отдадена на господарката си, Вайълет нямаше думи от радост за успешното раждане на бебето на Доди. Джеймс беше решил, че могат да си позволят да наемат някое местно момиче за почистването на стаите, а Вайълет щеше да стане бавачка на бебето.

— Ще се грижа за нея като за свое дете, милейди — увери тя Уилоу.

— Дължим ти толкова много — призна й Джеймс. — Доди и аз често си говорим колко пуст щеше да бъде нашия живот, ако не беше се омъжила за Роуел и не беше дошла да живееш в Рошфорд. Дори се съмнявам дали изобщо щях да се оженя, а Доди щеше да продължи да живее като инвалид. Никога няма да можем да ти се отблагодарим достатъчно.

Докато изморено си лягаше в тясното си легло, Уилоу си спомни думите на Джеймс и се утеши, че си струваше да се ожени заради доброто на преданата девойка, при все че тя самата не можа да намери щастието, на което се надяваше. Преди сънят да я обори, си спомни думите на Grandmère, когато й връчваше ключовете на голямата къща: „Сега ти си господарката на Рошфорд.“

В самоувереността, присъща на младостта, тогава тя не се замисли колко тежка може да бъде понякога тази задача. И все пак знаеше, че не би се отказала, ако имаше възможността да се върне обратно. В края на краищата усилията й се възнаграждаваха по много начини, между които не на последно място стояха бебето на Доди и щастието на Джеймс.

Уилоу остана в Корнуол до края на месеца. Беше отсъствала от Рошфорд само пет седмици, но Роуел беше станал доста неспокоен. Тоби беше на посещение в университета в Хайделберг. В къщата нямаше никой, освен Пейшънс и децата, така че Роуел реши да отиде до Лондон. Но там също откри малко развлечения. Кралят все още беше в Биариц, а Сезонът не беше започнал. Ловът на лисици беше приключил и макар един приятел да го покани на лов за видри в Бъкингамшир, в средата на април отново нетърпеливо чакаше в клуба си. Случайната среща с един стар приятел, Тиъдър Саймингтън, доведе до една ергенска нощ из града. Към тях бързо се присъединиха две млади актриси, които срещнаха на входа на театър „Тиволи“, и за първи път след седмицата с Дезире Сомнерс в Ню Йорк Роуел наруши клетвата си да бъде верен на съпругата си.

Двамата мъже решиха да се насладят изцяло на неофициалните развлечения, които предлагаше лондонският живот и се отдадоха от все сърце на разврата, който така лесно се намираше. След като се насладиха до насита, всеки се върна в дома си, като си обещаха да се срещнат отново след месец, за да повторят развлеченията си.

Не беше неочаквано, че Роуел прояви слаб интерес към бебето на Доди, когато Уилоу се върна от Корнуол. Коментарът му беше само, че е жалко, че Доди не е родила син, тъй като това дете вероятно е единственото, което ще има.

Не беше неочаквано и че отклони поканата на Силви да дойдат при нея в Епърни за два месеца по време на лятната ваканция на децата.

— Това би означавало да пропусна мачовете в Хенлей, Каус, Гудуд, Итън и Хароу — рязко каза той. — Ако искаш, върви, скъпа, но няма да те придружа.

— Много добре! — откровено възкликна Силви, когато най-сетне през юли Уилоу пристигна с децата в Епърни. — Винаги сме се забавлявали по-добре без брат ти, нали, Пелам?

Уилоу прекара една идилична ваканция. Пелам се наслаждаваше на ролята си на любим чичо, а Силви беше вълнуващата и забавна леля, която Оливър и особено малката Алис обожаваха. Разглезваше децата, като настояваше да им позволяват да се хранят с възрастните и да стоят с тях през цялото време, както правеха техните френски връстници. Покани няколко съседски деца да си играят с тях. На няколко пъти организира неофициални обеди и забави за Уилоу.

— С жена ми няма скучни моменти — каза през смях Пелам. — Понякога ме дразни, но никога не ме отегчава. Животът ми с нея е толкова необикновен, колкото строго контролирани бяха дните в Рошфорд по времето на Grandmère. Дори уча ужасния й език — добави той с усмивка.

Само веднъж Пелам беше сериозен. Вечерта, преди Уилоу да си тръгне за Англия, двамата се разхождаха в мекия здрач преди падането на нощта. Пелам я хвана под ръка и каза:

— Много рядко мислите ми се връщат към миналото, Уилоу. Онези дни, когато за първи път дойде да живееш в Рошфорд, изглеждат толкова отдавна. Но все пак не мога да забравя колко лудо те обичах и колко те ревнувах от Роуел. Често съм искал да ти благодаря за разумния начин, по който се справи с юношеските ми желания. По някакъв начин успя да ме отблъснеш, без да засегнеш самочувствието ми.

Обърна се към Уилоу, чийто профил изглеждаше матовобял в здрача.

— Знаеш ли, все още си много красива — тихо каза той. — Ако не бях влюбен в моята луда скъпа Силви, сигурно все още щях да те намирам привлекателна. Роуел е дяволски щастлив и съм съгласен със Силви, че не те заслужава.

Уилоу почувства облекчение, че не спомена Тоби. Но затова пък заговори за приятелството й със Силви.

— Често съм си мислил, че ако не беше ти, скъпа, Силви и аз нямаше да се оженим — отбеляза замислено той. — Силви казва, че никога нямало да продължи посещенията си в Рошфорд всяка Коледа, след като майка й починала, ако не си била ти. Тя те обича, Уилоу, и понеже знаела колко силно си очаквала посещенията, решила да ти достави малко развлечение поне веднъж годишно.

— Доста добре се справяше с тази задача — усмихна се Уилоу при спомена за някои от Коледите, прекарани заедно.

— Съмнявам се, че щях да запазя контактите си с нея, ако не бяха тези посещения — каза Пелам. — Така че до известна степен, мила Уилоу, и двамата сме ти задължени за щастливия ни брак. Това доставя ли ти удоволствие?

Пелам рядко говореше сериозно и Уилоу се развълнува от думите му, още повече че предишния ден Силви беше казала почти същото. Признания като тяхното, на Джеймс и на Филип Грей й помагаха да възвърне вярата си, че съществуването й не е напълно безсмислено и безцелно — вяра, която беше сериозно подкопана, щом заподозря, че Роуел си е намерил нова любовница.

Върна се в Рошфорд с възстановено здраве и дух. Тоби също се беше завърнал, от Хайделберг, където изглежда, че беше прекарал няколко вълнуващи и поучителни месеца в компанията на няколко професори и двама учени. Докато слушаше припрения му разказ за свършеното, Уилоу почувства, че губи нишката на разговора. Наблюдаваше как се променя изражението на лицето му, щом се намръщи от съсредоточение или се накланя напред с блеснали очи, за да подчертае някой момент от разказа си. От време на време се отпускаше назад в креслото и с въздишка на съжаление признаваше, че самият той знае толкова малко и е трябвало да научи много от онези велики мъже.

Уилоу си помисли, че никога не би могла да обича някого със същата сила. Ни най-малко нямаше значение, че Тоби далеч не бе толкова мъжествен, колкото Пелам. Чертите на лицето му се бяха изострили с годините и с чувство на изненада тя осъзна, че той наближава четиридесетте. Висок, слаб, костелив, все още й приличаше на израснал ученик, чиито дрехи никога не му стояха съвсем добре, а вратовръзката му винаги изглеждаше малко накриво, макар само пет минути преди това камериерът му да я беше завързал както трябва. Липсваше му и най-малката суетност, а умът му беше напълно погълнат от чудесата на живота, които за него значеха много повече от външния му вид.

Но тайното щастие от срещата й с него не продължи дълго. По време на вечерята на следния ден Тоби, който току-що се беше завърнал от Баратови, съобщи, че Стела Менсайс си е купила нова пишеща машина и се учи да печата на нея.

— Вече може да печата по-бързо, отколкото пиша — каза й Тоби — и най-любезно предложи да направи копия на всички бележки, които съм си водил в Хайделберг. Не съм ли щастливец?

Съвсем е забравил, мислеше си Уилоу, че веднъж, преди много години, го помолих да ми позволи да му бъда секретарка. Иронично си каза, че не само Тоби, но и Стела също е щастлива. Сега щеше да има възможността често да му помага в работата му, както самата Уилоу беше копняла да прави.

Роуел се върна от Лондон навреме, за да се присъедини към Тоби в годишния мач по крикет, който се провеждаше на игрището в Хавърхърст. Когато петимата братя Рошфорд бяха момчета, те бяха главната опора на отбора на джентълмените в мачовете срещу останалите. Сега бяха останали само Роуел и Тоби, Питър Роуз, две от по-големите момчета на семейство Барат, сър Джон и няколко други местни благородници, така че да се съберат единайсетте човека, нужни за отбора.

За голямо удоволствие на Оливър баща му се представи много добре, като отбеляза петдесет точки и спечели пет вратички. Уилоу, заедно с останалите дами, включително Стела, поднесоха чай на играчите и наблюдаваха мача под сянката на павилиона, докато селяните насядаха с децата си на тревата и окуражаваха техния отбор.

Беше красив, топъл септемврийски ден. По синьото небе нямаше ни едно облаче, а лястовиците, които се приготвяха да отлетят, кръжаха над светлочервения покрив на църквата „Св. Стефан“, който се издигаше над ливадата. Най-важното събитие на деня за Оливър настана, когато се оказа, че сър Джон не може да тича повече и позволиха на момчето да го замести. Макар и пристрастни, селяните щастливо приветстваха малкото момче, което един ден щеше да стане техен господар и да се разпорежда с живота и бъдещето им.

Въпреки че малцина харесваха сегашния лорд Рошфорд, те го уважаваха и обичаха жена му. Рошфордови от край време живееха в Хавърхърст и техните дела бяха грижа и на селяните.

Популярността на малкото момче през този ден ни най-малко не разстрои Роуел. Въпреки това отново повдигна въпроса за изпращането му в Итън през новата година.

— Да се учи от гувернантка в присъствието на четири момичета е неподходящо за едно момче — заяви той, след като старият иконом им сервира вечерята вечерта след мача. Датън, който наближаваше седемдесетте, скоро трябваше да бъде пенсиониран, но засега, макар вече немощен, не би позволил дори на главния лакей да сервира на масата на господарите му.

— Стела е извънредно способна млада дама — тихо каза Тоби. — Видях учебната й програма и считам, че децата получават такова добро образование при нея, каквото биха получили в училище.

— Не оспорвам способностите на младата ти дама — отвърна Роуел, като се ухили с разбиране на брат си. — Но има и други фактори, които трябва да се вземат предвид. Оливър трябва да се научи да играе крикет, футбол, бокс. Трябва да се смеси с други момчета на неговата възраст.

Уилоу остана безмълвна. Разбираше, че всяко нейно възражение само щеше да затвърди решението на Роуел. А и самият Оливър все повече започваше да иска да се занимава с присъщи за момчетата дейности. Беше чул за новата организация на бойскаутите и беше попитал дали може да се запише в нея. Освен това искаше да научи нещо за аеродинамиката — въпрос, извън компетентността на Стела. Беше решил да стане пилот, когато порасне. Изключителното постижение на Блерио, който прелетя над Ламанша през юли, разпали още повече интереса му.

Тоби беше силно развеселен, когато момчето разказа за малкия материал, който беше открило в енциклопедията. Макар изданието да беше сравнително ново, от 1906 година, статията беше напълно остаряла, посочи Оливър. В нея се казваше: „Трудно е да се повярва, че някакъв механизъм, колкото и красив да изглежда, може ефикасно да заеме мястото на онова, което се свързва с полъха на живота.“ Това показва, заяви Оливър, колко несведущи са хората по въпроса за летателните машини.

— Това показва какъв голям напредък е отбелязан през последните години в тази област, както и в медицината — отвърна Тоби на момчето и прекара остатъка от следобеда като му помагаше да сглоби летяща играчка с перка, задвижвана от усукани гумени нишки. Тази играчка стана най-ценната собственост на Оливър, като не успяха да я изместят нито красивото ново колело, което баща му подари за Коледа, нито часовника, който му донесе чичо му Пелам от Франция.

На връх Нова година започна да вали сняг. Децата се зарадваха на възможността да се попързалят с шейни. В средата на януари езерото замръзна и всички селяни по традиция бяха допуснати да се позабавляват. Училищната ваканция все още не беше свършила и децата от Хавърхърст, заедно с децата на Рошфорд, играеха върху леда. Тъй като ловът беше невъзможен при такава твърда земя, Роуел също беше доволен от възможността да се забавлява върху леда. Макар, след като времето поомекна, ловът да беше подновен, сезонът скоро свърши. Роуел ставаше все по-неспокоен и към края на април Уилоу предположи, че планира да отиде до Лондон. Не възрази, защото вече знаеше, че е по-щастлива в Рошфорд без него.

В деня на заплануваното заминаване Роуел се забави, защото в последния момент откриха, че един от конете е окуцял.

Защо не отидеш с Даймлера до гарата в Танбридж Уелс? — предложи Уилоу, защото след като Пелам напусна замъка, колата стоеше през повечето време бездейна.

— Не искам да рискувам — раздразнено отвърна Роуел. — Освен това при новото ограничение на скоростта от дванайсет мили в час, сигурно ще изпусна влака в единайсет и двайсет и ще трябва да чакам следващия.

Но закъснението се оказа по-дълго, отколкото очакваха и когато най-сетне ландото беше готово, Роуел беше почервенял от нетърпение.

Кочияшът Питърс беше възрастен почти колкото Датън. Щом пусна конете в спокоен ход, Роуел гневно му извика:

— Размърдай се, човече! Какво се разтакаваш? Ще изпусна влака.

Но въпреки че двата големи сиви коня набраха скорост, докато минаваха край църквата, Роуел забеляза, че вече е десет часа.

— Какво, за Бога, става с теб? — изкрещя на Питърс. — Не разбираш ли, че бързам, стари глупако?

Питърс изсумтя и подкара по-бързо конете, но не прекалено. Познаваше тези пътища като пръстите на ръцете си. Виеха се като тирбушон. Не беше безопасно да се кара бързо по тях. Едва стигаха за една карета, а да се разминат две и дума не можеше да става. Освен това беше невъзможно да се види какво има зад завоя, ако насреща идваше нещо. Страхът за живота му и за живота на конете беше по-силен от страха от господаря му, чийто лош нрав познаваше отдавна.

Търпението на Роуел се изчерпа на една миля извън Хавърхърст.

— Спри! — извика той. — Аз ще карам.

Треперещ от гняв, той слезе от каретата и се качи на капрата до Питърс. Помисли си, че ще повреди сивите си ръкавици от козя кожа, но цената беше оправдана. Имаше среща с Тиъдър Саймингтън на обяд в „Кафе Роял“ и не възнамеряваше да я пропусне.

Плесна с камшика по гърбовете на конете. Те незабавно се втурнаха напред и преминаха в лек галоп. Питърс стисна седалката, а по челото и по дланите на ръцете му, облечени във вълнени ръкавици, започна да се стича пот. Това беше лудост. Ако срещу тях се зададеше друга карета, нямаше да успеят да спрат навреме…

Но не карета се изпречи срещу им в бесния им бяг през полето. Пътят преминаваше през едно селце, като правеше завой в покрайнините му. От вратата на една фермерска къща на пътя изскочи дете. Детето гонеше едно коте, което успя навреме да стигне до отсрещната страна на пътя. Но не и детето. Преди Роуел да осъзнае какво става, копитата на единия кон подхванаха детето и го метнаха в краката на другия. Изплашеното животно се дръпна, ландото се наклони и запрати пътниците си на пътя. След това се изправи от само себе си и конете се втурнаха надолу по пътя.

Роуел пръв се съвзе. Но детето никога нямаше да може. Пищящата майка изскочи на пътя и вдигна смазаното телце, но нямаше никакво съмнение, че то беше мъртво.

Роуел с мъка се изправи на колене. Главата му се люлееше и чувстваше, че му призлява от шока. Огледа се и видя кочияша, който лежеше по очи на тревата край пътя. Повлече се на четири крака към него и установи, че макар и лошо ударен в лицето, все още дишаше.

Разгневената майка се насочи към двамата мъже. Притискаше към гърдите си безжизненото тяло.

— Убихте я! Вие я убихте! Дано Бог ви прости, защото аз никога няма да ви простя. Това е убийство. Чух ви. Карахте прекалено бързо. И я убихте. Убийци! Убийци!

Ужасен, той осъзна, че всичко, което казваше жената, беше вярно. Наистина се движеха твърде бързо и като последствие детето беше мъртво. Но това беше нещастен случай, прост нещастен случай, а не убийство…

Бяха се появили двама работници от фермата. Стояха и гледаха към групата, а погледите им бяха съчувствени, щом погледнаха към майката, и обвиняващи, щом погледнеха към Роуел и кочияша му.

— Видяхме ви като минавахте — промърмори единият от тях. — Движехте се твърде бързо, сър.

— Те я убиха, ето това направиха — добави другият.

Роуел с мъка се изправи на крака. Главата му започваше да се прояснява и с безпокойство разбра, че има двама свидетели, които ще потвърдят разказа на жената. Полицейското разследване беше неизбежно, тъй като детето със сигурност беше мъртво. Ако му предявяха обвинението, че е отговорен за смъртта на детето, доброто му име щеше да си отиде завинаги. Може би дори щяха да го осъдят…

В този миг Роуел реши, че в никакъв случай не трябва да подлага на риск доброто име на Рошфордови. Двамата работници са се намирали от другата страна на нивата, на няколкостотин ярда от пътя, помисли си той. Макар да са били достатъчно близо, за да видят преминаващата карета, не биха могли да се закълнат кой от двамата мъже е карал. Те, както и всички останали, биха приели, че на капрата е бил кочияшът. Жената само ги е чула, но не ги е видяла. Неговите думи срещу тези на Питърс… а като се съдеше по вида му, нещастният старец едва ли щеше да доживее да разкаже историята.

Роуел изпъна гръб и погледна към по-близкия от двамата селяни.

— По-добре един от вас да изтича до селото и да доведе лекар — заговори той. — Кочияшът ми се нуждае от помощ. Недейте само да стоите… — добави той, а гласът му набра увереност. — А другият да потърси конете ми. А ти по-добре доведи някой полицай от селото.

Обърна се към жената, която ридаеше неудържимо, като люлееше в ръцете си мъртвото дете.

— Внесете я вътре — каза той. — Много съжалявам, че се случи така. Но ще получите добро обезщетение, уверявам ви. Името ми е Рошфорд, лорд Рошфорд от Хавърхърст. Какво нещастие! Тъкмо казвах на кочияша си да намали скоростта, ако не иска да изгуби работата си, след това изскочи детето… каква беда!

Никой не постави под въпрос думите му. Питърс се връщаше в съзнание и стенеше. Доколкото се виждаше, ръката му беше счупена, но едва ли щеше да умре. Роуел се приближи до него и му помогна да седне.

— Добре ли си, Питърс? — спокойно каза той. — Сега ще дойде лекарят и ще те прегледа. Много съжалявам за случилото се. Не трябва да се кара толкова бързо по тези селски пътища.

Видя смутения израз във воднистосините очи на стареца и продължи с достатъчно силен глас, за да го чуят и останалите:

— Факт е, Питърс, че наистина трябваше да взема някой от по-младите за кочияш. От две години си казвам, че трябва да те пенсионирам. Наближаваш седемдесет, нали? Е, има една хубава малка къщичка, недалеч от хавърската гора. Не мислиш ли, че е време ти и жена ти да се пенсионирате? Заслужаваш добра пенсия.

Едва на следващия ден Питърс беше достатъчно добре, за да разбере за какво говореше господаря му след злополуката. Лежеше в апартамента си над конюшнята, с шинирана ръка, а жена му седеше загрижено до него, когато за негово учудване влезе младата лейди Рошфорд.

— Исках да се уверя, че си добре, Питърс, и нямаш нужда от нищо — каза Уилоу, щом смутената жена я въведе в спалнята. Седна на стола до леглото, а очите й съчувствено загледаха лицето на стария човек, цялото в синини и нашарено тук-там от болезнени драскотини.

— Ще се оправя, милейди — отвърна Питърс, а очите му се напълниха със сълзи. — Много любезно, че дойдохте да ме видите. — Гласът му стана накъсан. — Просто… просто не мога да престана да мисля за бедното малко дребосъче и за бедната му майка…

— Не се самообвинявай прекалено много — каза Уилоу. — Знам, че съпругът ми се чувства донякъде виновен, заради факта, че си карал твърде бързо. Възнамерява да те защити при разследването.

Сълзите на стария човек спряха и той се втренчи в лицето на Уилоу.

— Но, милейди, не аз карах каретата. Беше господаря. Не ми позволи да карам, защото се движехме прекалено бавно за вкуса му. Така че седна на мястото ми и… и ето какво се случи.

За миг Уилоу почувства, че й прилошава. През цялата нощ Роуел се беше разхождал напред-назад в спалнята и беше й разказвал отново и отново как се е случило всичко. Опита се да го накара да забрави случката, но изглежда, че беше невъзможно. Отдаде го на превъзбудата от шока, въпреки че някъде дълбоко в ума си чувстваше силно безпокойство. Добре познаваше Роуел — разбираше веднага кога я лъже, но до този момент не беше осъзнала, че се опитва да я заблуди за злополуката.

Но не би могъл да лъже за нещо толкова важно. Питърс сигурно грешеше нещо. Или може би не беше го чула добре.

— Разкажи ми отново, Питърс, какво точно се случи — каза тя внимателно. — Няма нужда да се страхуваш. Ще ти помогна. Просто ми кажи истината.

Питърс изпусна дълга, треперлива въздишка.

— Не се боя, милейди, само съм тъжен заради онази жена и бедното й дребосъче. Докато съм жив няма да забравя лицето й — и започна да обяснява как Роуел настоял да кара сам.

Когато напусна Питърс, Уилоу не изпитваше съмнение, че сега знае истината. Искреността на стария човек беше отвъд всяко съмнение, а разказът му — прост и ясен. Изглежда, че Роуел беше изгубил търпение и взел юздите от упорития кочияш, който отказвал да кара по-бързо. Не обичаше да му възразяват. А след това… след това сигурно е изпаднал в паника при вида на мъртвото дете… и е съзрял начин да се отърве, като обвини слугата си.

„Не, примоли се тя, моля те, Боже, не!“ Роуел сигурно щеше да измисли нещо по-добро от тази ужасна, страхлива, подла постъпка. Просто в момента е бил в шок.

Бавно, влачейки крака, се върна в къщата. Роуел седеше там, където го остави — в библиотеката, и пиеше уиски. Бузите му се бяха зачервили и дори не й оказа честта да стане при влизането й.

Преди от устните й да се откъсне някаква дума, Роуел заговори:

— Предполагам, че си чула версията на Питърс за случката — настъпателно рече той, а думите му прозвучаха нечленоразделно. — И сега си се надула, защото възнамерявам да му прехвърля вината. Е, мога да ти кажа, Уилоу, че не възнамерявам да застана на позорния стълб заради една нищожна злополука.

— Нищожна! — повтори Уилоу, а лицето й пребледня като тебешир. — Роуел, заради теб е умряло едно дете. Само това е достатъчно лошо. Но факта, че искаш Питърс да понесе твоята отговорност…

— Не бъди глупава! — грубо я прекъсна Роуел, докато си наливаше още едно уиски. — Нищо няма да му сторят. Той е възрастен, а аз ще настоявам, че е било нещастен случай; че ако е бил малко по-млад е щял да успее да спре конете навреме. И без това крайно време е да го пенсионираме. Ще му дам къщата до хавърската гора и прилична пенсия. Малко клюки няма да му навредят, но за нас ще бъдат пагубни.

— Ще са пагубни? — глупаво попита Уилоу. — Имаш предвид в обществото, Роуел? Наистина ли мислиш, че за мене има някакво значение, когато става въпрос за честта ти? Не можеш да го кажеш, точно ти, който толкова често си ни поучавал за важността на доброто име на Рошфордови — мене, Рупърт, Пелам, дори Франсис! А едва вчера поучаваше Оливър колко е важно за един Рошфорд да покаже, че е смел. Къде е смелостта ти сега, Роуел?

— Не започвай да ме поучаваш! — извика Роуел. — Самата ти трябваше да научиш доста неща, дори след като дойде в този дом. Грешката ми е, че се показах твърде слаб към тебе. Е, няма нужда една жена да ми казва какво да правя и какво — не.

— Не ти казвам какво да правиш, Роуел — тихо рече Уилоу. — Аз те моля да направиш онова, което в сърцето си знаеш, че е единственото честно нещо, което може да бъде сторено. За твое добро е, не разбираш ли? Дори целият свят да повярва, че си невинен, ти ще знаеш, че си виновен. Аз ще го знам. Питърс ще го знае.

— Да, но никой друг няма да го научи — сприхаво отговори Роуел. — Прояви доста силно желание да прикриеш Стивънс, когато уби Франсис. Защо не искаш да направиш за мен същото, което стори за един прост слуга?

Като игнорира последните му думи, Уилоу направи едно последно усилие.

— Роуел, ще остана с теб, независимо какви неприятности могат да последват, ако признаеш, че си виновен. Кълна се в живота на децата си. Няма да кажа нито дума, ако обществото ни отхвърли, дори ако се наложи да отидеш в съда и публично да бъдеш обвинен за смъртта на детето. Бих предпочела тези унижения през знанието, че човекът, за когото съм омъжена, е страхливец.

Роуел погледна към нея над празната си чаша, а тъмните му очи проблеснаха, щом срещнаха погледа й.

— В такъв случай, колкото по-бързо свикнеш с тази мисъл, толкова по-добре — заяви той. — Доколкото знам, Питърс караше ландото и не аз, а Питърс уби детето.