Клер Лоримър
Господарката (7)

Глава пета
Декември 1891 — ноември 1892 година

На Коледа цялото семейство, включително и Grandmère, отиде на църква и зае столовете, определени за фамилията Рошфорд. Останалата част от деня прекараха спокойно в имението. Младежите играеха вист, а след това по предложение на Силви играха шарада, преди да отидат на аудиенция при Grandmère, леля Мили и братовчедката Люсиен.

Роуел беше в много добро настроение. От лятото на 1889 година Уилоу не го беше виждала толкова весел. Още повече, че той продължаваше да се държи към нея нежно и любящо, като я поздрави на великолепната коледна трапеза, която, както каза той, надхвърляла обичайните постижения на мисис Джъп.

Празничното настроение продължи и през втория ден на Коледа, когато се даваха подаръците. Много приятели на семейството бяха поканени на традиционния лов и джентълмените започнаха да пристигат след закуска със своите слуги, които трябваше да зареждат пушките им, и с кучетата си. Бяха почти десет ловци: Роуел, Пелам, Тоби, Рупърт, Франсис и петима гости. Двамата пазачи на дивеча в имението бяха обещали един отличен лов и до обяд, когато дамите пристигнаха със своите файтони, за да се присъединят към мъжете, Роуел гордо показа на Уилоу чантата със сутрешния лов, която беше изложена на показ.

Уилоу беше наясно с методите, използвани при този спорт. Млади птици биваха развъждани в сезона на размножаването, специално за да се увеличи дивеча, който и без това изобилстваше в имението Рошфорд. Ловците биваха разполагани стратегически зад храстите, които образуваха стена от жив плет, или в шубраците, а викачите овършаваха дърветата и тревата, насочвайки дивеча към тях.

Лично тя смяташе този спорт за твърде жесток, въпреки уверенията на Роуел, че много птички успяват да избягат, особено ако между ловците има и такива слаби стрелци като Тоби. Въпреки това, броят на убитите фазани, яребици и зайци я ужаси. Тя се обърна да не гледа покритите с козина и пера животни, гледка, която я изпълваше с чувство на отвращение.

Подът на големия плевник, където щяха да обядват, беше застлан със слама. Слугите поставиха маси и наредиха великолепен студен бюфет. Но въпреки топлите дрехи, най-вече на дамите им стана студено и измъчените спътнички на Уилоу бяха повече от радостни, когато тя получи съгласието на Роуел те да не остават да наблюдават следобедния лов, както беше обичаят.

По-късно същата вечер обаче, когато всички си бяха отишли, той й каза, но не грубо, че тя трябва да свикне с английския начин на живот.

— Можем да бъдем поканени от принца на Уелс на лов в Сендрингам — каза й той. — Няма да говори добре за теб, ако покажеш незаинтересованост към един от най-предпочитаните на Негово Кралско Височество спортове.

Неговата надежда бе да представи Уилоу в кралския двор при пръв удобен случай, но в началото на януари най-големият син на принца херцогът на Клерънс, се разболя от грип и почина една седмица по-късно, въпреки усилията на докторите да го спасят.

Фактически, Grandmère единствена изглеждаше доволна от това тежко събитие.

— Момчето беше мързеливо и необразовано — каза тя. — Той не беше нищо друго освен повод за безпокойство и грижа за родителите си и не бе достоен да носи короната на Англия. Точно обратното, неговият брат Джордж би бил един отличен наследник на престола, помнете думите ми.

Държавата и дворът бяха в траур и намерението на Роуел да представи Уилоу трябваше да бъде отложено. Уилоу никак не съжаляваше за това. Доктор Форбс бе потвърдил нейната бременност. Ако не беше очевидно ентусиазиран от това, че ще става баща, то Роуел поне не беше обезсърчен от тази перспектива.

— Още си много млада за майчинство — каза той.

Но Уилоу се засмя успокоително.

— Доктор Форбс казва, че съм в отлично здраве.

Все още тя не искаше новината да стане публично достояние.

— По-специално — каза тя на Роуел — не искам Grandmère или родителите ми да узнаят за предстоящото събитие. Може да ти се стори странно, но предпочитам да почакам, докато наближи времето да им кажа, което ще стане не преди бременността да започне да ми личи.

Явно, Роуел не можеше да разбере защо беше всичко това и само сви рамене, като отдаде тези претенции на състоянието й.

Тоби и Пелам бяха посветени в тайната, а, разбира се, Уилоу каза и на Силви. Силви заяви, че се радва, щом Уилоу е толкова доволна, но честно си призна, че тя самата няма желание да ражда деца.

— Може би ми липсва естественият майчински инстинкт — призна тя. — Но бременността е едно обвързване, а аз искам да бъда свободна!

— Говориш така, защото не си влюбена, както съм влюбена аз — убеждаваше я Уилоу. — Ако си щастлива в брака си, Силви…

Но младата французойка я прекъсна:

— Не, Уилоу! Бракът също обвързва, а аз предпочитам да съм свободна!

Уилоу не можеше да разбере желанието на Силви за свободата.

Но на края на месеца жизненото, приветливо момиче се върна в Париж заедно със своята майка, Роуел замина за Лондон за една седмица „по работа“ и Уилоу бе погълната от океана на самотата.

Силният снеговалеж й пречеше да излиза и дните, които прекарваше затворена в старата, изложена на ветрове къща, изглеждаха безкрайно дълги. Тя се измъчваше и чакаше завръщането на Роуел. Пелам се опитваше да я разсее, като й обясняваше сложната и объркана английска политика. Той с изненада откри, че Уилоу имаше бърз ум и интелигентност, и показваше необичаен за една жена интерес към подобни работи. Той й описа как консерваторите — които сега се наричаха трейдюнионисти^[1] — управляваха страната. Маркизът на Солсбъри беше министър-председател, каза й той, а мистър Гладстон, най-възрастният държавник — на осемдесет и две години — бе водач на либералите, които бяха в опозиция.

Когато не беше в компанията на Пелам, Уилоу прекарваше голяма част от времето си с Доди. Малкото момиче се опитваше да пише буквите от азбуката.

— Сега тя е толкова щастлива, милейди — споделяше преданата Вайълет. — Храни се повече и спи по-добре.

По време на отсъствието на Роуел Grandmère не престана да изразява своята критика относно възстановителната програма, която Уилоу прилагаше към сакатата й внучка.

— Помни ми думите, че Доди ще изпадне в криза, когато му дойде времето, и тогава ще се увериш, колко права съм била — каза старата лейди със студен, неодобрителен тон.

Но тя не беше в състояние да попречи на радостта на Доди от този нов начин на живот, тъй като съществуваше съгласието на доктор Форбс. Като разбра, че се беше опълчил срещу старата лейди Рошфорд, той продължи ежеседмичните си посещения, предупреждавайки да бъдат внимателни и да не прекаляват с умствените занимания. Но гладният мозък на Доди беше ненаситен.

— Чудя се, дали ще мога да убедя този мил мистър Макгил да идва в къщата за няколко часа през седмицата и да се занимава с Доди — предложи Уилоу на Тоби. — Той винаги показва такъв жив интерес към нейния напредък, когато го срещна в селото.

Тоби се усмихна кисело.

— Съмнявам се, че доктор Форбс ще подкрепи такава рискована постъпка. А и Grandmère ще бъде готова за борба — предупреди я той. — Тя изпитва ужас при мисълта, че някой непознат може да види клетата Доди! Освен това, Макгил е мъж.

— Но това е абсурдно! — възрази горещо Уилоу. — Какво значение има! Вайълет ще присъства на уроците на Доди. Може би видът на нейната ръка и крак будят съжаление, но тя е почти красива. Тя въобще не изглежда толкова зле, а мистър Макгил е един твърде възпитан човек, за да се занимава с такива неща.

Тоби въздъхна.

— Понякога хората, особено старите хора, са неразумни — каза той. — Знам, че Grandmère е напълно уверена, че майка ни е била умопобъркана. Напоследък чета много по този въпрос. — Той повдигна две дебели, подвързвани с кожа книги. — „Домашен лекар“ съставена от Мак Грегър Робъртсън и издадена едва миналата година — каза й с усмивка той. — Той не предполага, че меланхолията може да се предаде по наследство. Колкото до двете момиченца, които са починали — как са могли да имат меланхолия още като бебета? Напълно съм убеден, че няма никаква връзка между тяхната смърт и тази на майка ми и със сигурност няма връзка между тях и недъга на Доди. Надявам се един ден да го докажа.

Уилоу почувства голямо облекчение, защото през съзнанието й минаваха мисли, въпреки всичките й опити да не обръща внимание на такива ужасни предположения, че детето, което носеше, можеше да не бъде съвършено здраво. Ако Роуел имаше някакви опасения от този род то той не ги показваше. В края на седмицата той се завърна вкъщи с такова странно настроение, че Уилоу можеше да го окачестви единствено като обезумяване. Мислите му като че ли бяха някъде другаде и когато тя търсеше отговор за това, той уклончиво й отговаряше, че имал „известни неприятности, с които се занимавал“ и че тя не трябва да се тревожи за неща, които не може да разбере.

— Неприятности от парично естество ли? — попита Уилоу.

Бяха сами в спалнята. Нели и камериерът на Роуел пиеха чай в трапезарията на прислугата. Като чу въпросът й, Роуел я погледна намръщено.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той с нисък, треперещ глас.

Безпокойството, което беше обхванало Уилоу през изминалата седмица, неочаквано се превърна в предизвикателство.

— Говориш така, като че ли аз не съм в състояние да разбера нищо, Роуел. Може да съм жена, може да съм млада, но не съм глупава. Случайно знам, че семейството ти е имало известни парични затруднения наскоро и че парите, които баща ми ни отпусна, когато се оженихме, премахнаха тези затруднения. Сега просто изразявам тревогата си да не би да не са били достатъчно, за да премахнат всички проблеми.

Учудването на Роуел се замени с гняв. Предполагаше, че неговият тъст беше изложил тези факти пред Уилоу, въпреки уверенията му, че няма да казва за това на никого. Възможно ли беше, чудеше се той, Уилоуби Тетфорд да бе предупредил дъщеря си за това, че той, Роуел, се женеше за нея заради парите й?

— Баща ти ли ти каза, че мотивите, които ме накараха да се оженя за теб са били само користни? — попита с обвиняващ глас той.

Уилоу погледна съпруга си поразена.

— Не трябва да говориш така, Роуел, дори ако не го мислиш сериозно.

Лицето на Роуел бе като изсечено от камък.

— Зададох въпроса, защото искам прям отговор — каза с леден глас той.

Смущението на Уилоу се превърна в гняв, породен от ужаса, който изпитваше. Тя не можеше да повярва, че води този разговор с Роуел, когото обичаше толкова силно и нежно.

— Нямаш основание да предполагаш, че някога съм се запитвала за мотивите ти да се ожениш за мен, Роуел. Никога не съм се съмнявала, че ти ме обичаш толкова искрено, колкото и аз теб. Но сега, след като ти повдигна въпроса, може би ще ми кажеш, заради парите ми ли се ожени за мене?

Беше на върха на езика й да му каже, че Пелам, също като баща й, го обвиняваше в това, но предпазливостта й надделя, защото тя нямаше желание да създава неприятности между братята.

Но внезапно, за нейно голямо облекчение, лицето на Роуел се смекчи и той я обви с ръцете си с думите:

— Разбира се, че не, любов моя. Но мислех погрешно, че ти го подозираш. В края на краищата, Уилоу, баща ти наистина беше много щедър в паричното обезпечаване, което ти подсигури. Сигурно има хора, които се питат за задкулисните причини на брака ни.

— Но аз не съм от тях! — извика Уилоу и го притисна в прегръдките си. — Може да е нескромно от моя страна да съм убедена във факта, че ти се влюби в мен — едно съвсем младо момиче без никакво потекло, подходящо за английски барон. Но аз знам, че ти не ме лъжеш, Роуел. Аз ти имам пълно доверие.

— Ти си много мила и си ми много скъпа, Уилоу — каза Роуел, като я целуна по косата.

После се обърна и се отдалечи от нея. Застана до прозореца и със смутено изражение на лицето си се вгледа в изметената от вятъра градина. Съвсем наскоро беше казал на своята метреса Джорджина, че бракът му е сполучлив: че Уилоу е отстъпчива, мила и го боготвори, така че няма да му създава никакви затруднения. Той не искаше едно положение на нещата, в което неговата млада съпруга, чувствайки се измамена, пренебрегната и обидена ще предяви своите искания. Досега бракът му бе засегнал съвсем слабо неговия живот и той се бе поздравил с избора си на съпруга.

Grandmère беше първата, която бе предложила той да сключи един изгоден брак, тъй като имаха остри финансови затруднения. Тогава той беше споменал имената на няколко средно богати млади дами от неговите среди, но тя беше изтъкнала много проницателно, че той няма да може да се ожени втори път и че богатството, което щеше да донесе неговата съпруга трябва да бъде достатъчно, за да ги подсигури за в бъдеще, освен да задоволи сегашните им материални затруднения.

— Тогава трябва да потърсим някоя милионерка — отговори кисело Роуел.

И именно тогава Grandmère си спомни за семейство Тетфорд и за Уилоу. Когато Роуел намекна, че момичето е още младо за брак, Grandmère безапелационно беше отхвърлила възражението.

— С парите, които родителите й притежават, момичето няма да остане дълго време без съпруг — каза категорично тя. — И тъй като е американка, фактът че не е аристократка, ще остане незабелязан от светското общество. Освен това, аз я помня като едно хубаво дете. Няма да сбъркаш, Роуел!

Наистина той беше повече от късметлия. Момичето се беше превърнало в много привлекателна жена и макар че само Джорджина, която беше негова метреса от три години, можеше истински да възбуди сетивата му, той беше изненадан да открие, че във всеки случай Уилоу не го оставяше равнодушен в леглото. Имаше случаи, в които той я държеше в ръцете си по време на апогея на любенето им и тогава напълно забравяше за Джорджина. А сега Уилоу носеше неговото дете — един син, наследник, надяваше се той.

Тъкмо се готвеше да се обърне към нея и да й се усмихне любезно, когато погледът му беше привлечен от две фигури, които, хванати за ръце, вървяха през градината с рододендроните, в далечния край на алеята за колите. Любопитен, той започна да ги наблюдава, докато дойдат по-близо, тъй като нямаха вид нито на градинари, нито на работници.

Уилоу застана до него и облегна главата си на рамото му.

— Мисля, че това е Рупърт! — възкликна Роуел. Странно, че е излязъл без шапка и без палто привечер в градината. Не мога да разпозная кой върви с него. Ти можеш ли, скъпа моя?

Уилоу проследи посоката, която сочеше пръстът му.

— Това не е ли синът на доктор Форбс — Ейдриън? — попита тя. — Той идва тук няколко пъти, докато те нямаше. Мисля, че Рупърт казваше, че той се опитва да ремонтира „Готлиб Даймлер“-а. Както очевидно изглежда, той се интересува от коли с мотори и има някакви познания по бензиновите двигатели.

Роуел изглеждаше доволен. Пелам с типичната си прибързаност беше докарал от едно свое пътуване в Германия кола с мотор, която, както се кълнеше той, щяла да ги транспортира напълно безопасно със скорост четири мили в час. Но машината никога не беше работила и бе изоставена през последните две години в едно от свободните отделения в конюшнята. Тези мощни превозни средства изглежда излизаха на мода, както беше предсказал Пелам. В Англия, а също и в Европа различни изобретатели произвеждаха бензинови и газови мотори, както и коли, и бащата на Уилоу беше писал наскоро от Америка за „газовата лека двуместна кола“, която смяташе да купи.

— Доволен съм да разбера, че Рупърт се занимава с нещо — коментира Роуел. — Държеше се като ранен звяр, откакто загуби приятелството на младия Дъглас, заради този приятел — Уайлд. Миналата седмина в Лондон чух, че тези двамата са винаги заедно.

Той се въздържа да спомене на младата си съпруга, че дружбата между младия мъж и много по-възрастния драматург бе станала предмет на най-отвратителни клюки. Не беше сигурен дали невинното възпитание на Уилоу щеше да й позволи да разбере поведението, което се приписваше на мистър Уайлд, който въпреки че беше женен, явно се възхищаваше от красивия лорд Алфред. Хорските езици дърдореха какво ли не.

Роуел щеше да се извърне от прозореца, но в този момент видя, че двете фигури се спряха внезапно и се прегърнаха. Шокиран, той погледна към Уилоу, за да разбере, дали и тя ги беше забелязала, но тя вече сядаше на стола до камината. Беше много бледа и ако мислите му не бяха така гневно съсредоточени върху по-малкия му брат, той щеше да забележи, че тя изглеждаше зле.

— Има нещо, което искам да кажа на Рупърт — каза кратко той. — Ако дойде камериерът ми, кажи му, че ще се върна по-късно, за да се преоблека за вечеря.

От известно време Роуел ce тревожеше за Рупърт. Нямаше две мнения, че момчето беше женствено както в маниерите си, така и във външния си вид и винаги беше показвал липсата на интерес към противоположния пол. Едно нещо беше извън всякакви съмнения, мислеше си Роуел. Той нямаше да търпи да се разнасят клюки от този род и да се правят подмятания в разговори за семейство Рошфорд и колкото по-скоро Рупърт разбереше това, толкова по-добре щеше да бъде.

Той срещна брат си в предния салон и безцеремонно му каза да го последва в библиотеката. Изражението на Роуел не остави в по-малкия му брат никакво съмнение, че се мътеше нещо и остави дори още по-малко съмнение относно причината за това. Преди Роуел да беше изразил с думи първия си намек, Рупърт знаеше, че щеше да е загуба на време да се опитва да накара по-големия си брат да го разбере. Роуел никога не признаваше друга гледната точка, освен своята собствена — или тази на Grandmère. И двамата бяха замесени от едно тесто — безмилостни, дори жестоки в твърдата си решимост да прославят фамилията Рошфорд. Той мразеше и двамата, знаейки много добре, че те не изпитват никакви положителни чувства към него.

Рупърт с горчивина отбелязваше в себе си, че Grandmère намира обич в сърцето си — ако наистина там въобще имаше такава — единствено за Франсис. Той знаеше, че Франсис е лъжец, измамник и върховен егоист. Франсис, както и Grandmère, се подиграваха с паметта на починалата им майка и не изпитваха никакво състрадание към малката Доди. Неговото съзнание беше безскрупулно, жестоко и съсредоточено изцяло върху собствената му личност. Любимото му развлечение беше да се подиграва на Рупърт или на някое друго човешко същество, което той смяташе за твърде слабо, за да му се опълчи. Роуел също не правеше опити да прикрие предпочитанията си към Франсис. Единствено Пелам и Тоби показваха към Рупърт малко обич, за която той жадуваше, но дори и те бяха неспокойни и винаги твърде заети със своите работи, за да го забележат.

Самотата на Рупърт беше непоносима, докато не срещна Алфред Дъглас. После и той също го изостави заради един много по-интересен, прочут и забавен мъж. Най-после сега той си беше намерил нов приятел — Ейдриън Форбс и нито Роуел, нито който и да е друг можеше да попречи на това приятелство.

Ейдриън го очароваше. Той беше негова пълна противоположност. Беше безразсъден, лекомислен, пълен с шеги и закачки. За разочарование на баща си, той се беше провалил в училище и се беше отказал от по-нататъшно образование в колеж, като предпочиташе да се шляе из Хавърхърст, да флиртува с момичетата от селото и да човърка всякакъв вид машинария, която попаднеше в ръцете му. Имаше нещо циганско в него, което привличаше като магнит сериозния, чувствителен Рупърт. Добродушен по природа, Ейдриън като че ли не се интересуваше от нищо, освен от любимите си мотори.

— Нашата дружба нищо ли не означава за теб? — беше го попитал Рупърт този следобед.

Пъстрите очи на Ейдриън бяха светнали и в тях се бе появило весело пламъче.

— Разбира се, стари приятелю. Наистина изпитвам удоволствие от дните, прекарани тук, в имението. С повече късмет ще можем да накараме тази стара машина да тръгне до края на седмицата.

Със същата небрежна нехайност той беше позволил на Рупърт да го прегърне, когато си взимаха довиждане. Той като че нито приветстваше, нито отхвърляше сантименталния жест на Рупърт. Нито пък изглеждаше да го безпокои факта, че Рупърт не можеше да го покани вътре в къщата.

— Не се безпокой. Това ни най-малко не ме интересува — бе отговорил той на скръбния Рупърт. — Винаги можеш да дойдеш у нас за обяд или вечеря, макар че не мисля, че ще намериш общи теми за разговор с баща ми. Той може да говори единствено за медицина — ужасно отегчителна тема.

Рупърт изгледа сега по-възрастния си брат с необикновена решителност в очите.

— Няма нищо, в което можеш да упрекнеш мен или Ейдриън — каза той, когато Роуел изрази неодобрението си от приятелството му със сина на доктора. — Можеш да мислиш каквото си искаш, но… Ейдриън не е това, което предполагаш. Той има много момичета. Повечето вечери прекарва с тях. Попитай тази глупачка Вайълет, която се грижи за Доди, и тя ще ти каже. Така че защо да не мога да дружа с него? Може да е само син на доктор и в социално отношение да стои по-ниско от мен, но това въобще не ме интересува. Аз го харесвам. Той е добър човек.

Роуел се отпусна с облекчение. Може би, мислеше си той, този младеж Ейдриън ще повлияе добре на Рупърт; ще го научи на някои работи. Някои лудории в сеното с някое хубавичко момиче от Хавърхърст нямаше да му навредят.

— Добре, Рупърт — каза той. — Но приеми един съвет от мен: момчета като него — нормални момчета — няма да приемат с удоволствие лигавото ти държание. Само французите се прегръщат. Това просто не се прави, чу ли?

Роуел се върна в спалнята си в подобрено настроение, но едно зло никога не идва само. Той завари Нели наведена над голямото легло с балдахин, върху което Уилоу лежеше с пребледняло лице и затворени очи.

— Ох, сър — извика задъхано Нели като го видя. — Страхувам се, че милейди ще загуби бебето. Изпратих един от лакеите да доведе доктора.

Уилоу отвори очи и се опита да се усмихне успокоително на съпруга си, но болката отново я завладя и тя изпъшка. Нели започна да плаче. Роуел погледна прислужничката с раздразнение.

— Изглежда, че господарката ти ще пометне бебето — каза твърдо той, — но няма нужда да го задържа, щом има опасност за живота й.

Думите му накараха сълзите на Нели да секнат и тя се втренчи в него, невярваща на ушите си. Не успя да проумее, как той може да бъде толкова безразличен към загубата на детето и — даже по-важното — към страданието на съпругата си.

Уилоу също бе чула думите на Роуел. За миг тя спря да усеща болката, която я завладяваше. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за факта, че Роуел не се интересуваше дали тя щеше да загуби тяхното дете.

Тя протегна ръце към него, копнееща той да я прегърне и да сподели с нея това мъчение. Но той не се приближи до леглото, а изражението на лицето му показваше раздразнение.

— Ще сляза долу, за да видя какво е забавило Форбс — каза той. — През това време леля Мили може да се погрижи за теб. Сигурен съм, че тя има някакво лекарство, което може да облекчи болката ти.

Протестът на Уилоу замря на устните й. Не леля Мили бе тази, която тя искаше, а Роуел, но изглежда той не можеше да почувства тази нейна необходимост.

После болката я сграбчи пак и като че ли разряза тялото й с нож. Но този път тя я посрещна с желание и я предпочете пред болката в сърцето си.