Клер Лоримър
Господарката (13)

Глава единадесета
Март — декември 1896 година

Джорджина отново чакаше дете. За разлика от първата си бременност, този път не можеше да се каже, че тя се чувстваше добре. Стана много раздразнителна и имаше нескончаеми претенции към Роуел.

— Ти не си моя съпруга — беше принуден да й припомни той, когато тя се оплака, че той прекарва твърде много време в имението Рошфорд и не е достатъчно често с нея. — Разбирам, че си отегчена и че животът ти в момента е скучен, но аз не мога да направя нищо повече.

Нейната безформеност го дразнеше. Фактът, че тя щеше да го дари с второ, незаконородено дете го безпокоеше само дотолкова, че това щеше да означава още допълнителни разходи. Първото дете, Филип, в момента беше почти на две годинки и бе доста хубаво, тъй като беше взело зеленикавите очи и златисточервените къдрици на Джорджина. Момчето не приличаше на един Рошфорд. Но това бе за добро, защото последното нещо, което Роуел искаше, бе неговата съпруга да забележи приликата, ако някога се случеше да види момчето, и да съпостави фактите. Уилоу може би нямаше да поиска развод, но той можеше да си представи добре реакцията на Уилоуби Тетфорд, когато разбереше, че любимата му дъщеря е била мамена.

Поне, мислеше си с облекчение той, Уилоу вече стана на двадесет и една години и една седмица след навършването на пълнолетието си получи много голяма сума пари от баща си под формата на акции. Тя едва си направи труда да прочете документите и ги подаде на Роуел. Пълното й доверие в него предизвика чувство за вина, което досега му бе непознато. Дори когато поднови връзката си с Джорджина след брака си, той смяташе, че изневерява на Уилоу. Дразнеше се само от факта, че Пелам и Тоби очевидно бяха критично настроени относно многото време, което той прекарваше с Джорджина, и техните симпатии бяха на страната на Уилоу. Grandmère също отбеляза, че бе крайно време той да даде един наследник на фамилията, но че няма да може да го постигне, ако продължава да прекарва толкова малко време със съпругата си.

Времето, през което Джорджина беше enceinte, сега му даваше отлична възможност да прекарва по-малко време с нея и повече с Уилоу. Знаеше, че може да остави Джорджина сама в Лондон, тъй като беше сигурен, че тя едва ли щеше да му изневери в положението, в което се намираше. И така, той се сбогува с разплаканата Джорджина и се върна в имението.

Без да съзнава истинската причина, поради която съпругът й оставаше с удоволствие вкъщи, Уилоу беше много по-щастлива през месеците, които последваха, отколкото когато и да било след брака им. Роуел като че ли бе решил само да я забавлява и да й доставя удоволствие.

Той прие поканата на сър Едгар и лейди Хелън Винсънт да отседнат в имението Ешър в Съри, за да може семейството му да присъства на конните надбягвания в Епсъм и да се радва на вълнението от ежегодното дерби, което се откриваше всеки юни. Още веднъж конят на принца на Уелс, Пърсимън, щеше да се надбягва със Сен Фръскуин, а той обещаваше една емоционална надпревара.

Семейството бе доволно, че нямаше да пътува само към Епсъм, тъй като денят на надбягването беше станал национален празник преди повече от сто години и сега беше нещо обичайно за лондончани да се отправят с хиляди по пътищата за Епсъм с какъвто транспорт можеха да намерят. Влакове, карети, кабриолети, високи двуколки, велосипеди, а от време на време и някой автомобил се точеха към Съри в безкрайна върволица. Парламентът беше разпуснат и безкрайно множество от богати и бедни се събираха в Епсъм.

За да задоволят този огромен наплив от хора, калайджии, амбулантни търговци, цигани и търговци на едро обикаляха хиподрума и продаваха изделията си. Каруци, теглени от магарета, бяха натоварени догоре с плодове, улични търговци предлагаха кексове, торти, сладкиши с мед, подправени с джинджифил, пудинги, и правеха оживена търговия с веселата, безгрижна тълпа. Куклената комедия „Пънч и Джуди“, фокусници и латернаджии забавляваха децата и многобройните просяци.

Настрани от общата маса, семейство Рошфорд наблюдаваха състезанията от ложата на семейство Винсънт, която се намираше в съседство с кралската. Те видяха как великолепният дорест кон Пърсимън, яхнат от жокея Джак Уотс, настига своя съперник Сен Фръскуин. Навсякъде около тях захвърчаха шапки във въздуха и даже дамите се наведоха над ложите си в своя ентусиазъм, тъй като двата състезателни коня финишираха толкова близо един до друг, че беше трудно да се разбере кой е победителят, докато номерът на Пърсимън не бе изписан на таблото.

Възбудата от кралската победа бе голяма. Тълпата желаещи да аплодират победителя разкъса кордона от полицаи, охраняващи Пърсимън, което създаде трудности на принца на Уелс да достигне до своя кон.

На лицето на Пелам се бе разляла една широка усмивка.

— Заложил съм хиляда гвинеи на този кон — пошепна той на Уилоу, — но не споменавай за това пред Роуел, защото той сигурно няма да одобри, че съм си позволил такъв голям залог при моите скромни доходи.

Когато принцът се върна в Лондон, за да отпразнува победата си, семейството Рошфорд се върна заедно със своите домакини в имението Ешър. Единствено Тоби не беше заложил на победителя. Роуел беше в празнично настроение, когато те се преобличаха за вечеря. По време на вечерята той развеселяваше компанията с анекдоти, свързани с конни надбягвания, и Уилоу забеляза с гордост с какво възхищение бяха изпълнени погледите както на жените, така и на мъжете. Той приличаше на принц в своя безупречно скроен черен вечерен костюм и въпреки че бяха облечени в подобно облекло, нито Пелам, нито Тоби можеха да се мерят с елегантността на Роуел и с царственото му държание.

„Той е моят съпруг“, мислеше си тя с гордост и вълна на нетърпение се разля по тялото й като си помисли за нощта, която предстоеше. Щом като беше в такова добро настроение, той сигурно щеше да дойде в леглото й в образа на любовник! Бузите й порозовяха, когато нейното въображение извика спомена от други такива нощи и особено онзи миг от нейният двадесет и първи рожден ден, когато тя достигна до апогея на удоволствието в любовния акт. Оттогава чудото не се повтори, но тя неизменно отказваше да обърне внимание на неизбежното разочарование, което следваше след такива неуспехи.

„Това няма значение“, казваше си решително тя. Бракът беше за цял живот и рано или късно тя щеше да проникне в тайните на брачното легло.

Но това не се случи в нощта на този вълнуващ дерби ден. Роуел се забавляваше много добре и конякът се лееше щедро след вечерята. В полунощ, когато дамите се оттеглиха, той, техният домакин и още няколко мъже от гостите решиха да играят на карти. Още една бутилка коняк беше донесена от иконома и чак към три часа сутринта Роуел отиде да си легне. Той беше изпил толкова много питиета, че едва стоеше на краката си, докато неговият сънен камериер се мъчеше да го съблече. Уилоу се събуди от гневните му протести, насочени към прислужника, който се бореше да събуе кожените му официални обувки.

Секунда след като легна до нея, Роуел заспа, а хъркането му изпълни стаята и държа будна Уилоу, докато утринният хор на птичките извести пукването на зората.

Но нейното разочарование не трая дълго. Роуел се събуди в много добро настроение и й съобщи, че един от приятелите му го информирал за състезанието, което трябвало да се състои по-късно същата година — не с коне, а с автомобили — през целият път от Лондон до Брайтън.

— Ще вземем каретата и ще отидем на някое удобно място по пътя, за да ги наблюдаваме, като минават — каза той. — Доколкото знам, никога досега не е имало автомобилно състезание. Дори Рупърт може да дойде с нас и да се наслаждава на една такава екскурзия. Не си ли съгласна, скъпа моя?

— Тогава, моля ти се, миличък Роуел, може ли да вземем и Доди с нас? — попита Уилоу със затаен дъх, виждайки колебливото изражение на лицето на Роуел. — Моля ти се, скъпи. Ще я увием в одеяла и няма да й се случи нищо лошо, стига времето да не е прекалено студено.

Роуел се колебаеше. Grandmère нямаше да вземе участие в екскурзията и ако можеха да го запазят в тайна от леля Милдред, то нищо нямаше да им попречи да го направят. Ако едно такова незначително и нищо неструващо нещо, щеше да достави удоволствие на Уилоу, мислеше си той, то си струваше да се съобрази с желанието й и да отстъпи. Беше жалко, че молбите на Джорджина, за разлика от тези на жена му, неизменно водеха до огромни разходи от негова страна. Нейните сметки за тоалети и шапки бяха двойно по-големи от тези на Уилоу и тя вечно искаше нови мебели или разни други неща за къщата, която той й беше купил. Последното й искане беше за допълнителна баня за децата и втора гувернантка за новото бебе.

Той посети своята метреса в края на юли, преди да се роди бебето. Беше горе-долу по времето, когато сестрата на принца на Уелс, принцеса Мод, се омъжи за своя пръв братовчед — принца на Дания — Чарлз. Джорджина четеше в „Куин“ репортаж за сватбата им и през цялото време му говори единствено за старомодното съдържание на гардероба си. Отегчен от нейната компания и от разговора, Роуел й обеща нови дрехи, след като се роди детето, и побърза да се върне към тихия и спокоен живот в имението Рошфорд.

Един месец след като бебето се беше родило, Роуел се почувства задължен отново да посети Джорджина. Запазил в съзнанието си спомена за нейното натежало от бременността тяло, за недоволното изражение, което напълно разваляше хубавото й лице, той беше неподготвен от лъчезарната красавица, която го очакваше. Тя го посрещна не с оплакване, а със страст.

Тялото на Роуел откликна с неочаквана бързина на поканата, която се четеше в очите й. Половин час след своето пристигане той с нетърпение съблече раираната й крепонена рокля, освободи косата й от фибите, така че да пада като водопад върху белите й рамене и след това започна да я люби страстно в интимността на нейната спалня. Той не можа да види никаква следа от новороденото бебе, тъй като Джорджина предвидливо бе прибрала всичко, което можеше да мy напомни за това, знаейки за фобията му към всичко, свързано с отглеждането на малко дете.

Малко по-късно, докато пиеха чай заедно в малката кокетна гостна на долния етаж, детегледачката доведе по-голямото дете да види баща си. Грижливо облечено за тази среща, момченцето беше чаровно в моряшкото си костюмче с широка бяла яка.

Вече в благодушно настроение, Роуел беше впечатлен от синчето си. Джорджина, която го наблюдаваше внимателно, се почувства успокоена. Ако и да беше отсъствал дълго през лятото, сега тя знаеше, че нейният покровител се е завърнал отново.

Но след като Роуел излезе оттам, съвестта му отново го загложди. Мислеше си с неудобство, че ако не беше бракът му с Уилоу, щеше да се наложи да продаде най-добрите си коне и яхтата си; а и със сигурност нямаше да може да издържа Джорджина по начина, по който тя искаше в замяна на верността й към него; щеше да се наложи и да ограничи доста сериозно и всекидневните си разходи.

Благодарение на Уилоу сега той получаваше редовен доход от дяловете й в Америка, които Уилоуби Тетфорд й беше дал, тъй че неговият начин на живот изглеждаше доста подсигурен. И сега, докато пътуваше към имението, той си мислеше за това, че трябваше да купи някакво хубаво бижу на своята съпруга по повод наближаващата Коледа. Можеха да организират голям бал за Коледа, за който случай Уилоу да си поръча нова, скъпа бална рокля. Тя изпитваше детинско удоволствие от красиви тоалети и това щеше да я зарадва, реши той. Това нямаше да бъде кой знае какво, а и щеше да успокои неговото смътно чувство за вина.

Както Роуел предположи, Уилоу беше очарована от предложението му да отворят вратите на имението Рошфорд за Коледа за всички техни съседи и приятели, които имаха възможност да ги посетят. Както обикновено, Силви щеше да прекара празниците заедно с тях и в отговор на писмото на Уилоу, в което последната й споменаваше за бала, тя й пишеше, че ще донесе със себе си в Англия едно от последните творения на Жак Дусе — парижки моделиер.

„Направена е от сребърно ламе и мисля — пишеше Силви, — че ще ти придаде едно излъчване на изисканост, ma petite^[1]…“

Единствено възбудата от автомобилното състезание през есента наруши спокойния ритъм на провинциалния начин на живот — дни прекарани в лов, стрелба и съпроводени единствено от посещения при съседите.

Най-после декември дойде, а заедно с него и Силви, съживявайки както винаги със своя смях малко мрачната атмосфера в имението.

Обещаната рокля прилягаше идеално на Уилоу. Силви се усмихна доволна от своя избор, когато Уилоу се загледа в огледалото, очарована от своето отражение. Тя прегърна прелестното младо момиче, което беше обикнала толкова много.

— Приличаш на блестяща ледена девица, Уилоу — каза тя. — Сега, нека да те огледам, chiere. Мисля, че трябва да сложиш диамантеното си колие и, може би, бялото щраусово перо в косата си. А това е моят коледен подарък за теб, който ще попълни цялостния ансамбъл.

Тя подаде на Уилоу малка плоска кутийка, на която беше изписано името на една от големите модни къщи. Вътре се намираше най-красивото ветрило, което Уилоу беше виждала някога.

— Силви, колко е красиво! — ахна тя, а бузите й порозовяха от удоволствие.

— Казаха ми, че някога е принадлежало на Мария Антоанета — каза Силви, като се усмихна, — но аз се съмнявам в това, макар че те настояваха, че е старинно. Аз просто трябваше да ти го купя, защото толкова много подхожда на роклята ти.

Фината, снежнобяла дантела, от която бе изработено ветрилото, бе майсторски избродирано с малки сребърни пайети във формата на пеперуди.

— Не може да е по-старо от четиринадесет години, тъй като пайетите не са били познати до 1882 година — каза Силви, — но е много красиво, не мислиш ли?

— То е много, много красиво! — възкликна щастливо Уилоу.

 

 

Мисис Спиърс нае значителен брой допълнителен персонал, тъй като всяка една от десетте стаи за гости щеше да бъде заета и още около четиристотин гости щяха да присъстват на бала. Кухнята представляваше един „мравуняк“ от трудолюбиви хора, които приготвяха храната. Огромни пуйки и дебели гъски бяха донесени от фермите. Цели прасенца се печаха на открити огнища под грижите на двама от най-бедните ученици на Джеймс Макгил, които се радваха на възможността да спечелят малко пари. Уилоу го бе помолила да й направи списък на семействата, които бяха най-затруднени финансово, и беше инструктирала мисис Спиърс да им намери някаква работа, където имаше възможност.

Прислужничките неуморно метяха, миеха, лъскаха и триеха праха. Тези, които работеха в кухнята, търкаха безбройните тенджери и тигани, докато ръцете им загрубяха от горещата вода и сапуна. Лакеите бяха заети с лъскането на всички сребърни прибори, а големият официален сервиз беше изваден и измит. Момчетата от селото дойдоха, за да помагат на градинарите да изметат последните окапали есенни листа по поляните и пътеките. Главният градинар беше отсякъл огромна ела и цялото домакинство се събра да гледа, докато я внесат в къщата и я поставят в голямото ведро в залата. После Силви, Уилоу и Доди я украсиха с блестящи играчки и свещички, за да радва гостите, когато пристигнат.

В разгара на тази добре организирана бъркотия Grandmère остана настрани, затворена в покоите си. Вече седемдесет и шест годишна, тя страдаше от ревматизъм през зимните месеци и доктор Форбс беше станал постоянен посетител в имението.

При едно такова посещение, когато приготовленията за бала бяха достигнали своята кулминация, той донесе една неприятна за лейди Рошфорд новина — макар и не съвсем неочаквана.

Агнес Милър, жената, която се грижеше за малката правнучка на лейди Рошфорд, наскоро беше загубила съпруга си — близък роднина на доктора. С пет деца, които трябваше да издържа, мисис Милър трябваше да използва част от парите, които лейди Рошфорд й даваше за отглеждането на малкото момиченце, за да храни собственото си семейство.

— Страхувам се, че детето не получава достатъчно храна — каза нервно доктор Форбс. — Лейди Рошфорд, желаете ли да се опитам да намеря нова гледачка за нея?

— Не! — каза рязко старата лейди. — Колкото по-малко хора знаят за съществуването й, толкова по-добре. От това, което сте ми разказвали за нея, разбирам, че е започнала поразително да прилича на майка си, а това също може да стане опасно, ако тя остане наблизо. Цветовете й са твърде необичайни, за да останат незабелязани. Не, доктор Форбс, настъпи моментът да изпратим детето във Франция.

Ужасът, който изразяваше лицето на леля Милдред, не беше по-малък от този на доктора.

— Тя няма още три години… — каза неуверено зълва й, но тутакси беше прекъсната.

— Вече успях да разбера, че манастирът приема и сираци навършили две години — каза остро Grandmère. — Детето трябва да замине веднага, щом нещата по приемането му там се уредят. Това е моето решение!

Доктор Форбс знаеше, че няма смисъл да спори.

— Не искам да има някакви затруднения в тази работа, Милдред — каза по-късно старата лейди на зълва си. — И престани да подсмърчаш, а обърни внимание на това, което ти казвам. Ти ще трябва да отидеш в Лондон и да намериш бавачка, която да се грижи за детето, докато трае пътуването. Искам да отидеш заедно с тях във Франция и лично да предадеш детето в ръцете на игуменката на манастира.

— Но Клотилд… — започна да протестира жената, ужасена от една такава перспектива и разтревожена от съживяването на толкова грозни спомени.

Тя беше почти успяла да забрави страшната нощ, когато детето на Уилоу беше изнесено тайно от къщата и дори още по-ужасния следващ ден, когато малкият празен ковчег беше пуснат в гроба.

— Ти си в състояние да предприемеш това пътуване, Милдред — решително я прекъсна лейди Рошфорд. — На седемдесет и две години си, което значи, че все още не си чак толкова стара, а и не страдаш от ревматизъм като мен. Можеш да пътуваш в първа класа, разбира се, както в парахода, така и във влака. Веднага ще изпратя телеграма на свещеника — отец Матиьо и ще му пиша да те посрещне на гарата в Епърни. Той може да те придружи до манастира „Дю Кьор Санглан“. Ще ти дам пари за издръжката на детето за първата година. Оттам нататък ще уредя с Люсиен да предава парите на манастира посредством отец Матиьо. Не искам да имам пряка връзка с игуменката. При каквито и да е обстоятелства. Ти ще пътуваш под псевдоним мис Бирсфорд и ще трябва да се преструваш, че детето е сираче и че ти действаш от името на анонимен благодетел. Сега, запомни ли това, което ти казах? Най-добре е да го повториш, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо. И престани да подсмърчаш, Милдред!

— Но Клотилд — възрази още веднъж Милдред. — Роуел сигурно ще ме попита защо искам да отида във Франция. На моята възраст ще е неправдоподобно да твърдя, че предприемам едно такова пътешествие само за удоволствие.

За миг Grandmère остана слисана.

— Много проницателно от твоя страна, Милдред — каза тя, а това беше един от редките случаи тя да похвали своята зълва. — Ще трябва да измислим нещо…

Леля Милдред помръкна. Това означаваше още лъжи, още увъртания и още неприятности за в бъдеще, ако паметта й изменеше.

— Знам какво точно ще кажем — съобщи уверено старата лейди. — Че отиваш в Лондон, за да се срещнеш със сватовете на Грейс и да поговорите за нейните работи.

Милдред забрави за миг, че планът на Grandmère е хипотетичен. Тя никога не беше харесвала Грейс. С девет години по-възрастна от нея, сестра й я беше малтретирала жестоко в дните на детството им и за нея беше голямо облекчение, когато Грейс се омъжи за един от приятелите на брат й Сидрик и отиде да живее в Индия.

Но претекстът на Grandmère беше отлично избран, разбра сега тя. Преди един месец Милдред беше уведомена за смъртта на сестра си, сполетяла я на солидната възраст осемдесет и една години. Роднините на съпруга на Грейс я информираха, че нейните лични вещи ще бъдат изпратени от Индия в Англия. Предполагаше се, че може би Милдред и Grandmère щяха да си направят труда и да отидат до Лондон, тъй като те бяха упоменати като наследници в завещанието на Грейс. Роуел нямаше да разпитва излишно, ако това бъдеше посочено като причина за отсъствието на леля му.

Но леля Милдред далеч по-малко се страхуваше от Роуел, отколкото от неудоволствието на лейди Рошфорд, ако не успееше да изпълни нарежданията й. Ужасът й от възложената й задача се увеличи, когато пристигна с наетата бавачка, облечена в строга сива униформа, да вземе детето на гарата в Дувър. Когато бавачката пое ръката на малкото дете от доктор Форбс, Милдред беше поразена, като видя безспорната прилика на малкото момиче с неговата майка.

— Може ли да приказва? — нервно попита доктора тя.

— Моето име е Софи Милър — отговори детето, като се взираше с нарастваща тревога и страх в тази непозната мършава жена.

То беше достатъчно уплашено от пътуването с каретата заедно с намръщения доктор и сега сериозното изражение на Милдред съвсем не й вдъхваше успокоение. Възбудата от обещаното „хубаво прекарване на морския бряг“ бързо отстъпи място на унищожителната носталгия по едрата, груба жена, която момиченцето смяташе за своя майка. Сълзи започнаха да капят от неговите големи, тъмни очи и малките му червени устни потръпваха неудържимо.

Бавачката пристъпи напред и взе детето в ръце. Професията й изискваше да бъде сдържана и тя се възпря да зададе какъвто и да е въпрос, въпреки че беше разяждана от любопитство. Дрехите на малкото момиче бяха несъмнено като дрехите на всички деца в село; но мис Бирсфорд, която я беше наела, очевидно бе една лейди с положение в обществото. На бавачката й бе казано само, че детето, което тя трябваше да придружи до Франция, е сираче и трябвало да бъде настанено в някакъв манастир там. Дойде й на ум, че щеше да бъде много по-лесно, много по-евтино и във всеки случай значително по-просто да оставят детето в някой дом за сираци в Англия. Но не беше нейна работа да задава въпроси. Можеше само да се надява, че по време на пътуването до Епърни нейната работодателка щеше да й каже нещо по този въпрос, което да задоволи любопитството й.

Но устата на Милдред остана здраво затворена. Тя съзнателно избягваше всякакъв контакт с бавачката на детето, като седеше, спеше и се хранеше в различно купе и каюта.

Бавачката съзнаваше това и повече не направи опит да разбере нещо. Тя се опитваше, но уви без резултат, да успокои малкото дете, което страдаше за единствения дом, който познаваше, и се страхуваше толкова много от всичко, което беше непознато и чуждо за него. Детето плачеше до пълно изтощение и единствено малката порцеланова кукла, която един любезен пасажер й беше подарил, изглежда я утешаваше и тя я притискаше силно, като че ли животът й зависеше от нея.

За щастие, малкото момиче заспа, когато наближиха Париж и не им създаваше грижи, докато преминаха през града и взеха влака от Източната гара, за да отидат до Епърни.

Бавачката гледаше през прозореца на купето. Тя никога не беше идвала в тази част на Франция и макар че по принцип не харесваше чужденците, беше любопитна да види околността.

Бяха изминали само няколко километра на изток от Париж, като пътуваха през ширналата се равнина без каквито и да е било дървета. Тъмните, изгорели полета бяха пусти и безцветни през този студен декемврийски следобед и бавачката не беше впечатлена от пейзажа.

Това, което виждаше, можеше също така да бъде и блатистата местност в Линкълншиър в Източна Англия, откъдето тя беше родом. Тя бе по-впечатлена от обраслите с гъсти гори местности, в които влакът навлезе, когато стигнаха до долината на река Марн. Имаше възможност да види буйното течение на реката, която течеше почти успоредно на железопътната линия.

Час и половина след тяхното заминаване от Париж, тя зърна масивни варовикови скали, които се издигаха в покрайнините на Епърни. Заобикалящите го лозя бяха голи сега, тъй като листата им бяха окапали, а дъждът валеше равномерно и с тягостна неумолимост над долината.

Работодателката й не промълви нито дума през целия път. За щастие, детето все още спеше, но тишината беше толкова потискаща за бавачката, колкото и дъждът и тя си наложи да търпи без оплакване, тъй като бяха близо до целта.

По този начин триото стигна до Епърни, където един висок, слаб мъж в черно расо, което беше променило цвета си през годините и бе станало почти зелено, стоеше и ги очакваше на перона. Той говореше само френски и бавачката не можа да разбере нищо от разговора, който се проведе между него и спътничката й, докато пътуваха, в наетата карета по пътя, лъкатушещ в мрачната околност. Беше започнало да се мръква, когато най-сетне стигнаха до сивите каменни стени на манастира „Кървящо сърце“^[2], намиращ се на близо седем километра от града.

Бяха започнали да прехвърчат леки снежинки и бавачката мислено оприличи сградата на манастира на крепост, когато железните порти се отвориха, за да мине каретата. Биенето на камбаната от една от кулите отекна тревожно в двора и събуди спящото дете, което веднага започна да плаче.

Изражението на Милдред беше подобно на това на бавачката. За разлика от своята снаха Клотилд, тя не беше католичка и дори само името на манастира я караше да се чувства притеснено. „Кървящо сърце“ не звучеше като място за утеха и щастие, най-малкото, що се касаеше до сираците, за които се грижеха зад тези внушаващи страх стени.

Тя изпитваше недоверие към мършавия, мълчалив отец Матиьо и подозираше, че наетата от нея бавачка допуска съществуването на заговор във връзка с поетото от нея задължение. Клотилд трябва да бе пропуснала да вземе предвид евентуалната опасност, произхождаща от това, че тази непозната щеше да знае последното местонахождение на детето. „Ами ако се раздрънка, когато се върне в Англия?“, си мислеше уплашено тя, когато каретата спря пред украсената с ковани гвоздеи врати на манастира.

Една възрастна монахиня ги заведе до приемната, където гореше весел огън. От начина, по който тя поздрави отец Матиьо, личеше, че ги очакваха.

За облекчение на леля Милдред, когато игуменката дойде да поздрави посетителите, изрази приятна изненада.

Извънредно дебела и словоохотлива, тя посрещна сърдечно своите гости, предлагайки им богат избор от вина и бонбони, които Милдред със сигурност не очакваше да срещне в такава свещена обител. Тя говореше отличен английски и почти мигновено се насочи към подробен разказ за блажения живот, който очакваше новопристигналото момиченце.

Много скоро на Милдред й стана ясно, че въпреки благото изражение на монахинята, нейните разбирания са почти толкова ограничителни, колкото тези на Клотилд. Ужасът й нарасна, когато игуменката даде някои допълнителни разяснения, относно онова, което очакваше тук новопристигналото „сираче“.

— Не мислете, че ще я оставим да мързелува, госпожице Бирсфорд — каза убедително игуменката: — Уверявам ви, че няма да дадем възможност на дявола да обсеби мислите на нашите деца. Те стават в шест часа; по-големите почистват спалните, после се мият, докато стане време за молитва и отиват в черквата в седем часа. В осем закусват, измиват приборите си и се подготвят за уроците, които започват в девет и свършват в дванадесет часа. Тогава имат обедни молитви, след което по-малките деца почиват в леглата си един час, докато на по-големите се дава някаква подходяща работа там, където е необходимо.

— Работят? — повтори нервно Милдред, не толкова защото искаше да знае всекидневния установен ред в манастира, а защото беше сигурна, че Клотилд щеше да очаква от нея да е проявила известен интерес и можеше да я разпитва, когато се върнеше вкъщи.

— Тук не смятаме, че е правилно да позволяваме на нашите сираци да приемат милостинята като нещо, което им се полага — каза самодоволно игуменката.

Тя наля трета чаша вино на себе си и на мълчаливия свещеник и изглеждаше изненадана, когато Милдред отказа да й напълнят отново чашата.

— Всяко дете трябва да заслужи прехраната си дотолкова, доколкото може. Те перат, чистят, помагат в приготвянето на храната и така нататък. Полезно е да ги подготвим за живота на възрастните и наистина имаме доста голям успех в настаняването им като домашни прислужнички, когато станат достатъчно големи, за да напуснат това място. Не е ли така, отче?

Свещеникът изрази съгласието си с кимане на глава.

— Момичетата продължават образованието си следобед — продължи да разяснява режима в манастира игуменката. — След вечерната молитва те дават на по-малките чая и ги слагат в леглата. Самите те вечерят в седем часа и след това могат да четат или да бродират, или да се занимават с нещо друго, докато стане време да си лягат в девет часа. В неделя и в дните на светиите, разбира се, не се учи и можем да се радваме на повече време, прекарано в молитви — богослов, литургия, вечерна молитва и така нататък. Безспорно, голяма гордост за мен е, че даже най-малките ни деца отиват в църквата поне пет пъти на ден в празничните дни.

Най-после тя спря да говори и погледна за пръв път към измореното дете, което седеше в скута на бавачката.

— Беше ми казано, че е напълно здрава — каза със съмнение в гласа си тя. — Изглежда ми доста болнава. Вярвам, че няма някакво заболяване?

— Това се дължи на дългото ни пътуване! — каза бързо Милдред, страхувайки се да не би плановете на Клотилд да се провалят, точно преди да настъпи дванадесетия час.

Без да отговори, игуменката позвъни с месинговия звънец. Едно момиче на около петнадесет години, облечено в избеляла вълнена рокля, колосана престилка и черни чорапи, влезе бързешком в стаята.

— Пристигна ново момиче, Моника — каза рязко игуменката. — Името й е София Милър, но ние ще и викаме Софи. Намери едно празно легло в спалнята на най-малките. Първо я изкъпи — без да забравяш карболовия сапун — и измий косата й. Може да й дадеш една чаша топло мляко по изключение. Изведи я оттук сега!

Но когато Моника се опита да изпълни заповедта, детето се вкопчи отчаяно в бавачката, която беше последната връзка с единствения дом, който то познаваше. Въпреки опитите на Моника и на бавачката да отстранят Софи, малките пръстчета не можеха да бъдат разтворени и продължаваха да стискат пелерината на бавачката. Изненадващо бързо за една толкова дебела жена, игуменката се изправи и пристъпи напред, измъкна ръката си изпод бялото си расо и плесна силно детето по двете стиснати юмручета. Ръчичките пуснаха моментално пелерината на бавачката и две огромни, пълни със сълзи очи се втренчиха първо в игуменката, а после в Милдред, изразявайки мълчалив протест.

Макар че беше ужасена, Милдред не можеше да извърне поглед от малкото бяло, отчаяно личице, приковало поглед върху нея в няма молба. В един порив на състрадание, напълно несвойствен за нея, защото определено не обичаше малките деца, тя се пресегна и взе един бонбон от подноса. Настойчиво пъхайки го в детската ръчичка, тя каза бързо:

— Ето, вземи това и върви с Моника като едно добро момиче.

Когато по-голямото момиче изведе разплаканото дете от стаята, очите на Милдред се обърнаха към игуменката. На лицето на последната беше изписано порицание, което я правеше поразително да прилича на Клотилд, когато последната не одобряваше нещо, така че сега Милдред едва не се извини за постъпката си. Тя подсмъркна два пъти, издуха носа си й каза, че е крайно време да си тръгват. Тя усети, че нито игуменката, нито отец Матиьо бяха доволни от този внезапен завършек на визитата, но умората й, примесена с отвращението от цялата тази работа, й даваше необходимия кураж да настоява да тръгнат без повече бавене.

Десет минути по-късно каретата мина още веднъж през отворените железни порти. Когато ги чу, че се затварят зад нея Милдред мълчаливо благодари на Бога, че не тя, а детето на Уилоу остана затворено вътре в манастира „Кървящо сърце“.

Пътуването до дома беше забавено от лошото време, което им попречи да преминат Английския Канал^[3]. Тя беше принудена да остане в Кале в компанията на бавачката за още един ден и една нощ — една перспектива, която не беше по вкуса и на двете жени. Макар че бавачката беше прекалено добре възпитана, за да иска някакво обяснение, Милдред ясно чувстваше мълчаливото й любопитство. Това само още повече увеличаваше напрежението й и чувството й за ужас, когато си позволяваше да си помисли за разплаканото дете.

Ето защо тя плати с облекчение на жената, когато стигнаха в Дувър, и я освободи. Придвижи се сама до Танбридж Уелс, нае файтон от гарата, който щеше да я закара до Хавърхърст. Когато пристигна в имението Рошфорд, коледният бал беше вече започнал. Къщата блестеше от светлина, а екипажите на гостите запълваха целия път чак до входната врата.

Бидейки изморена, а и тъй като не желаеше да вземе участие в празненството, леля Милдред влезе в къщата през задния вход откъм градината и отиде бързо в стаята си. Беше радостна, като научи от лакея, че Grandmère си е легнала, тъй като била настинала и не се чувствала добре. Казала, че не иска никой да я безпокои до сутринта.

На долния етаж посрещането на гостите от Уилоу и Роуел вървеше към края си. Оркестърът, нает специално за вечерта, свиреше лека, приятна музика от Моцарт, Шопен и Лист и Милдред затвори вратата на спалнята си с облекчение и благодарност, че се беше прибрала здрава и читава от дългото изморително пътуване. Сега музикантите смениха ритъма и започнаха да свирят музика, подходяща за танцуване, но Милдред не можеше да ги чуе повече.

Големият хол беше изпразнен от всички мебели, за да се превърне в бална зала, а столовете бяха подредени в галерията, където тези, които не искаха да танцуват, а желаеха само да гледат, можеха да седнат удобно и да наблюдават танцуващите долу на дансинга. Господата започнаха да вписват имената си в програмите на дамите, но нито една двойка не беше излязла все още на дансинга, тъй като гостите учтиво чакаха техните домакини да открият танците.

Съзнаващ това си задължение, Роуел пое ръката на Уилоу и я поведе към балната зала. Докато вървяха, той се оглеждаше неспокойно. Не беше видял още Джорджина, а тя беше настояла да бъде поканена за случая в имението.

— Крайно време е твоята съпруга да узнае за връзката ни — беше казала тя. — В края на краищата, Роуел, щом като принцесата на Уелс разрешава присъствието на графинята на Уоруик на приемите си, аз не виждам защо твоята жена да не може да ме приеме. Прекалено много се безпокоиш за нея, Роуел. Забравяш, че аз се срещнах с нея и знам, че тя е най-отстъпчивото същество на света. Но дори да е против това да имаш метреса, самият ти твърдиш, че тя не знае за нашата връзка. Защо тогава ще има нещо против мен — една от твоите стари приятелки — да присъствам на коледния бал?

Тя го беше убеждавала, докато накрая Роуел загуби търпение.

— Аз няма да обидя съпругата си, като те поканя в нейния дом — каза той. — Трябва да получиш покана единствено от нея.

В този момент на спора Джорджина беше извадила коза си, който дотогава беше пазила добре скрит. Имала нов обожател, каза му тя — един от новоизлюпените милионери.

— Той няма титла, разбира се, и едва ли е това, което би могъл да наречеш джентълмен — призна невъзмутимо тя. — Но принцът го приема в своя кръг и това е напълно достатъчно да ме задоволи. Така че, ако имаш намерение да ме лишаваш от най-интересните приеми и тържества, единствено защото се страхуваш да не си навлечеш недоволството на жена си, Роуел, тогава не мисля, че искам да продължавам да ти бъда метреса.

Роуел не можеше да пренебрегне нейната заплаха, защото знаеше, че тя бе напълно способна да го направи. Така че накрая той се съгласи тя да присъства на коледния бал в имението Рошфорд, но в компанията на семейство лорд и лейди Саймингтън и по-скоро като тяхна приятелка, отколкото като негова. Покорното приемане на това условие от страна на Джорджина остави в него странно чувство на притеснение и тревога.

Досега той не я беше зърнал между останалите гости, но знаеше, че трябва да е някъде тук, защото когато Есме и Тиъдър Саймингтън бяха представени при пристигането си, Есме му беше казала шепнешком колко прекрасно изглеждала Джорджина.

— Ще откриеш ли танците, скъпа моя? — попита той Уилоу, когато стигнаха до дансинга. — Мисля, че гостите ни чакат да го направим.

Щастлива, Уилоу се остави да бъде изведена на дансинга. Тя знаеше, че никога не бе изглеждала по-красива или, което особено я радваше, по-изискана от тази нощ в роклята си от ламе, която Силви беше избрала специално за нея. Това беше наистина първият пищен прием, който тя даваше, откакто се беше омъжила за Роуел и беше решила твърдо да не се изложи като домакиня при този случай. Досега всичко вървеше без грешка. Тези гости, които щяха да преспят в имението, бяха пристигнали следобед, по време на чая. Огънят в камините гореше весело във всички стаи за гости, а един непрестанен поток от слуги, носещи бутилки с гореща вода, се движеше нагоре-надолу по стълбите. Прислугата на гостите беше настанена в таванските стаи, където редът по старшинството на техните господари беше стриктно наблюдаван, като тези с по-ниско положение бяха настанени в импровизирани общи спални.

Вече всички гости от съседните имения бяха пристигнали, официалното посрещане беше приключило и веселието трябваше да започне. Оркестърът свиреше с настроение и в старото имение звучаха живите мелодии на Йохан Щраус.

— Валс мисля — каза Роуел и Уилоу му се усмихна щастливо в очакване да започнат да танцуват.

Точно щеше да обгърне кръста й с ръка, когато от близкия портал един повелителен женски глас се издигна високо над музиката:

— Роуел, ще бъдеш ли така добър да ми донесеш ветрилото, което мисля, че съм оставила в гостната стая?

Едно такова неуместно прекъсване можеше да бъде прието само от страна на някого на годините на Grandmère, но дори и тогава искането щеше да бъде по-скоро изказано с тих глас на някой близкостоящ джентълмен или на някой прислужник.

Моментално всички очи се насочиха към жената, която бе произнесла тези думи.

Роуел се спря и като погледна към портала, остана като хипнотизиран. Погледът на Уилоу последва неговия. Облегната невъзмутимо на рамката на портала, Джорджина Грей се усмихваше. Беше облечена в изумително красива рокля от жълта коприна, драпирана с аленочервен шифон, аленочервени кадифени буфан-ръкави, които стигаха до лактите и подчертаваха белотата на кожата й. Деколтето й беше дръзко изрязано и показваше голяма част от гърдите й и гладките й бели рамене. Под дългия шлейф на роклята й се подаваха две аленочервени атлазени пантофки, украсени със скъпоценни камъни. Дългите жълти ръкавици, изработени от чортова кожа, стигаха до лактите й, а около врата й беше затегната висока яка от истински перли. Червената й коса беше прибрана назад над челото й и беше навита на висок венец a la Grecque — по древногръцки маниер; обсипан със скъпоценни камъни гребен придържаше косата да не падне и придаваше завършен вид на прическата. Позата й беше театрална и напълно внушителна.

Не само Роуел и Уилоу се взираха в нея, но така постъпиха всички, които бяха чули нейният глас. Повечето от присъстващите знаеха, че Джорджина Грей е метреса на Роуел и не бяха твърде шокирани да я видят в имението Рошфорд. Но нейното предизвикателно държание в този критичен момент от вечерното забавление беше не само жестоко нарушение на етиката, но и несъмнено предизвикателство относно лоялността на Роуел към съпругата му. Никой не очакваше Уилоу да остане безучастна в този случай. Те затаиха дъх, докато очакваха да видят какво ще направи Роуел и Уилоу. Дори и оркестърът като че ли започна да свири по-тихо и Уилоу можа да чуе съвсем ясно думите, които жената зад нея каза на своя приятел:

— Какво има за чудене тук? Нали е метреса на Роуел!

— Проверява властта си над него, предполагам — можа да чуе отговора на мъжа Уилоу. — Какво нахалство!

Червенина заля бузите на Уилоу и след това се отдръпна. Тя усети как ръката на Роуел се скова, както я беше хванал за лакътя.

„Не, Роуел, не — вик на протест заседна в гърлото й. — Това не е вярно, нали? Не отивай при нея сега. Не ме унижавай. Аз те обичам, Роуел. Аз съм твоята жена…“ — искаше да му каже тя.

Но пръстите на Роуел, които държаха ръката й, се отпуснаха и почти неуловимо тя усети, че той помръдна. Забравила за стотиците очи, които я гледаха, тя впери поглед в съпруга си, като мълчаливо го молеше да не обръща внимание на предизвикателството на Джорджина. Струваше й се, че измина цяла вечност, откакто Джорджина беше заговорила, макар че само преди миг Роуел се опита да пусне ръката й. Точно когато той щеше да направи първата стъпка, за да се подчини на искането на своята метреса, един мъж излезе напред от подножието на стълбището, където беше застанал заедно със Силви. Това беше Тоби. Спокойно без да бърза, той тръгна към Джорджина. В ръцете си носеше пергаментовото ветрило на Силви.

— Това ще ви задоволи ли, мис Грей? Наистина, мисля, че тук е необичайно горещо. Ще помоля някой от слугите да отвори един прозорец.

От мястото, на което стоеше, Уилоу можа да види искрящия огън, който лумна в зелените очи на Джорджина, докато тя поемаше ветрилото, предложено й от Тоби. После един глас до нея каза:

— Извинявай, Роуел, но Уилоу сигурно е забравила, че ми обеща първият танц.

Това беше Пелам. Като застана между нея и Роуел, той постави уверено ръката си около кръста на Уилоу и без да чака Роуел да му отговори, я завъртя върху дансинга. Лъчезарна усмивка се беше запечатала върху лицето му, докато й шепнеше тихо:

— Каквото и да чувстваш, не бива да плачеш, Уилоу. Не позволявай на никого от тях да разбере как се чувстваш. Усмихни ми се… така е добре. Преструвай се, че всичко това няма никакво значение… защото наистина то няма значение, моя скъпа Уилоу. Моят брат не заслужава нито една от твоите сълзи, камо ли да разбие сърцето ти.

— Но аз го обичам — той е моят съпруг… — гласът й затрептя и тя беше готова да се разплаче, но като по чудо успя да се овладее.

— Но ти знаеш, че той не заслужава твоята любов — каза Пелам. — Зная го от години, Уилоу, точно както знам, че не трябваше да се омъжваш за него. Ти трябваше да се омъжиш за мен.

Той я притисна по-силно към себе си.

— Сега се усмихваш, защото мислиш, че говоря глупости. Но аз ти казвам истината, Уилоу. И не съм единственият, който те боготвори. Тоби също те обожава. Не беше ли чудесен преди малко? Джорджина би го убила, ако можеше. Милият стар Тоби! Мисля, че той е толкова влюбен в теб, колкото и аз.

— О, Пелам! — протестира Уилоу, като се усмихна несигурно. — Знам, че се шегуваш, но съм ви много благодарна, както на теб, така и на Тоби. И двамата показахте, че наистина държите на мен, а това значи твърде много.

Когато танцът свърши, Пелам я изведе от дансинга.

— Аз наистина мисля това, което ти казах, Уилоу. Влюбен съм в теб!

Но този път тя не го чу, защото против волята й очите й обиколиха залата, търсещи да видят Роуел, а и да зърнат жълтата рокля с аленочервени ръкави. Пелам като че ли не съществуваше повече за нея.

Беше ли отишъл Роуел при метресата си, докато тя беше на дансинга? — чудеше се Уилоу. Нямаше съмнение, че Джорджина е негова метреса, въпреки че той беше отрекъл това толкова яростно, когато тя се срещна с нея в замъка на лейди и лорд Саймингтън. Беше ли й изневерил дори и тогава? Беше ли продължила връзката им през всичките тези пет години, докато тя глупаво бе вярвала във верността на съпруга си; бе вярвала в уверенията му, че отива в Лондон „по работа“?

Бавно, но неумолимо спомените нахлуха в съзнанието й. В нощта, когато се роди детето й — и когато почина — Роуел не беше при нея. Може би, ако тогава той си беше вкъщи, можеше да даде напътствия, които щяха да спасят живота на бебето. Но през цялото това време той беше лежал в ръцете на друга жена…

Сърцето на Уилоу се сви от мъка, когато си спомни многото нощи, в които бе лежала сама в леглото, копнееща за любовта на съпруга си, която той очевидно беше давал на друга жена. Наивна и лековерна, тя беше предполагала, че сама си е виновна, тъй като е твърде неопитна, за да може да привлече вниманието му. Всички — включително Пелам и Тоби — знаеха истината; Франсис също беше намекнал, че знае за позора на Роуел. Единствено тя не знаеше нищо и се беше показала прекалено доверчива, а любовта й към Роуел я бе заслепявала, за да може да види истината. Той никога не я беше обичал. Баща й беше разбрал това и се беше опитал да я предупреди, но тя бе искала толкова много да вярва, че богатството й не играе роля в предложението на Роуел за женитба.

Горчивината й бе огромна, когато тя се изправи пред факта, че вероятно той й беше изневерявал постоянно от самото начало на брака им. Но дори и сега тя не можеше да направи ужасната стъпка и да го остави. Нямаше да приеме поражението си толкова лесно. Джорджина Грей можеше да е метреса на Роуел, но тя, Уилоу, беше неговата съпруга и сега, след като знаеше истината, можеше да води борба със своята съперница за неговата любов.

„Аз все още обичам Роуел“ — мислеше си тя, макар и да знаеше със сигурност, че нещата между тях вече не можеха да бъдат същите.