Клер Лоримър
Господарката (2)

Пролог
1864 година

Бавачката на децата, Айрин, заставаше четиринадесет пъти на ден за по десет минути в средата на болничната стая и размахваше една пръчка във въздуха. На върха на пръчката беше закрепен три квадратни фута памучен плат, намокрен с дезинфекционния разтвор на сър Уилям Бърнет — патентовано очистващо средство. Доктор Форбс имаше много високо мнение за него и го бе препоръчал предишния ден, като предпазно средство, тъй като смяташе, че децата боледуват от някаква инфекциозна болест. Но тази сутрин младият лекар бе казал на разтревожените родители и на бавачката, че по негово мнение вероятно бебето и малката му сестра са получили мозъчен удар.

Беше четири часа и мрачната декемврийска вечер вече се спускаше. Една газена лампа, чийто пламък едва мъжделееше, стоеше на масичката между бебешкото креватче и това на неговата осемнадесетмесечна сестра. Сега имаше малко съмнение, че двумесечното бебе умираше. То се разтърсваше от конвулсивни гърчове, а малкото му телце се извиваше по особен начин, борейки се за въздух. Застанала до него, Алис Рошфорд плачеше тихо, безсилна да му помогне. От време на време тя се обръщаше с безмълвна молба към доктора, умолявайки го да направи нещо, за да спаси нейните деца, но от загриженото напрежение на лицето на младия човек и нервното му крачене между двете креватчета тя разбираше, че той също не хранеше голяма надежда за тяхното оцеляване.

В камината гореше силен огън. Едно ведро с вода, поставено на тринога, изпълваше стаята с пара. Въздухът миришеше на балсам, камфор и карбол, макар че и двата прозореца бяха широко отворени, а пердетата се развяваха навътре, тъй като течението вкарваше ледения нощен вятър към камината.

Вратата се отвори и дребната, изправена фигура на лейди Клотилд Рошфорд, баба на децата, влезе с маршова стъпка в стаята. Нейните тъмни, малки, лъскави очи се насочиха към прозорците и като видя, че са отворени, тя нареди на бавачката да ги затвори веднага.

Слабият протест от страна на лекаря бе удавен от нейното повелително разпореждане, последвано от заявление, че не желаела нито една от неговите нови идеи в къщата си; че той бил твърде млад и неопитен, за да спори с нея и че прозорците трябвало да останат затворени. Както ставаше винаги като се възбудеше, гласът на лейди Клотилд издаде нейният френски произход и акцентът й стана забележим.

Младият човек наведе покорно глава. Репутацията на старата лейди Рошфорд му бе добре известна. Той беше предупреждаван няколко пъти, че тя е деспотична, че управлява голямото си домакинство с желязна ръка и че има абсолютно надмощие над съпругата на сина си, лейди Алис Рошфорд.

Джон Форбс реши да не спори с тази странна жена. Той беше ужасен от лошия си късмет, че неговото първо посещение в имението Рошфорд трябваше да бъде във връзка с едно такова сериозно заболяване. Беше само на двадесет и шест години и беше пристигнал едва миналата седмица в Хавърхърст, за да замести старият селски лекар, който по-рано се бе грижил за семейство Рошфорд. Старата баба беше абсолютно права, окачествявайки го него, Джон Форбс, като неопитен; и самият той със свито сърце си признаваше, че още не беше поставил диагноза на болестта, от която страдаха децата. Безспирните ридания на Алис Рошфорд изпълваха стаята. Нейната свекърва не й обърна внимание, а се доближи до детското креватче и погледна бебето. Напълно владеейки чувствата си, тя заяви ясно и отсечено:

— Виждам, че детето умира. — И като се обърна към бавачката добави: — Айрин, кажи на Бърнс да изпрати някой от слугите да доведе свещеника. Бебето трябва да бъде кръстено веднага!

В този момент и детето на съседното креватче също изпадна в конвулсивен гърч, като отчаяно се бореше за въздух. Кръв и лиги потекоха от устата му. Младият лекар ги избърса нервно с памук. Това дете, на име Джозефин, беше болно почти от два дни и въпреки нескончаемите опити на бавачката да го нахрани, сега умираше от глад и дехидрация, защото изглеждаше неспособно да поеме даже глътка течност.

— Сигурен ли сте, че нямат дифтерит? — попита бабата със съмнение в гласа, очите й пронизваха лицето на неспокойния млад лекар.

— Няма признак на ципа в гърлото — повтори той мнението си, което й беше дал тази сутрин. — А и нито едно от децата не е било в контакт с никого, който боледува от тази болест. — Той се обърна и се вгледа в пребледнялата, плачеща до креватчето жена. — Лейди Алис ме увери, че никой освен нея, бащата на децата, вие и тяхната бавачка не се е приближавал до детската стая, когато бебето се е родило. Децата не могат да се заразяват от дифтерит, без да влязат в контакт с някого, който е болен от тази болест.

Лейди Рошфорд кимна с глава. Единият от двамата й сина беше умрял от дифтерит по време на една епидемия във Франция и тя беше видяла жестокия бял полип да се подава от дихателната тръба, докато накрая нещастното дете се бе задушило. За щастие нейният втори син, Оливър, съпругът на Алис, не беше роден тогава, тъй като болестта се разпространяваше като горски пожар сред местната общност и смъртта на нейното собствено дете беше само една от многото.

— Трябва да се опиташ да се примириш с Божието желание, Алис! — каза тя със строг глас на своята снаха. — Бъди благодарна, че си достатъчно млада да родиш други деца.

На вратата се почука и лорд Оливър влезе в стаята, при което съпругата му се хвърли истерично в обятията му.

— Моите деца умират — плачеше тя.

Военен по професия, Оливър Рошфорд се чувстваше неудобно в болничната стая, още повече че не му се нравеше безконтролната емоционалност на неговата съпруга, ако и да беше добър човек и да съчувстваше на нейното страдание. Милвайки успокоително главата й, той си казваше, че едва съвзела се от раждането, тя не беше подготвена за това изпитание.

Самият той не беше особено поразен от мисълта, че е на път да загуби своите първородни деца. И двете бяха момичета, а той също както своята майка, се беше надявал горещо, че ще бъдат момчета. „Както се вижда, малкото бебе си е отишло от този свят“, помисли си той, като гледаше безпомощно как докторът покрива детското личице с чаршафа.

Алис Рошфорд се притисна до своя съпруг, взирайки се с отчаяние в неговите бледосини очи.

— Тя не беше още кръстена — проплака тя, а страданието личеше в гласа й. — Разбираш ли, Оливър? Сега не може да бъде погребана в християнските гробища!

Барон лорд Оливър Рошфорд отметна една червеникава къдрица коса от челото си и се изкашля шумно.

— Глупости, мила моя — каза твърдо той. — Свещеникът ще погребе децата, където аз искам, където са погребани всички Рошфорд — в гробището „Свети Стефан“ и това е всичко по този въпрос.

— Но… — започна Алис, но старата лейди Рошфорд я прекъсна:

— Оливър е напълно нрав. Преподобният Епълби няма да поиска да загуби хляба си. Той ще направи това, което Оливър казва — решително заяви тя.

Тя погледна към сина си — закръглен, нисък, як мъж с червеникави бакенбарди и мустаци. Той имаше достойно държание на военен и тя беше много горда с него.

— По-добре е да заведем Алис в нейната стая, Оливър — предложи тя. — Аз ще остана тук, докато…

„Докато почине и по-голямото дете“, помисли си тъжно Джон Форбс. Дълбоко в себе си той беше шокиран от тази аристократична жена, която изглеждаше безразлична към смъртта. В края на краищата тя беше баба на децата и доколкото той знаеше, нямаше други внуци. Връщането на бавачката Айрин заедно с преподобния Епълби прекъсна мислите му. Той стоеше в сянката в отдалечения край на стаята, докато енорийският свещеник, в своята бяла стола^[1], се молеше за умиращото дете.

— Ние Те молим да имаш милост към това дете на име Джозефин Милдред и когато неговата душа се отправи към Теб, нека Ти бъде представена очистена от греха.

За изненада на младия лекар свещеникът се обърна и към креватчето, където лежеше мъртвото бебе, и с едва чут глас започна службата по кръщаването. Накратко той я нарече Барбара Алис и повери душата й на Бога.

Не по-малко шокиран за втори път през тази нощ, докторът разбра, че барон Рошфорд, бащата на двете деца, вече е разговарял с енорийския свещеник относно мястото на погребението. Старата лейди Рошфорд трябва да бе прочела неговите мисли, защото се приближи до него и каза с нисък, убедителен глас:

— Не бихме искали семейният лекар, който се грижи за нашата фамилия, да е склонен в някакво отношение към клюкарство — каза тя, а тъмнокафявите й очи го пронизваха, докато говореше. — Естествено, не мисля, че на вас, доктор Форбс, ще ви мине през ума да говорите с някого за нашите работи, защото сигурна съм, знаете какви са селските клюки — особено касаещите тези от нас, на които се е случило да бъдат родени с по-добро материално и обществено положение от другите. Разбрахте ли какво искам да ви кажа, докторе?

Той действително беше разбрал много добре, но за миг в него се надигна вълна от гняв. Какво право имаше тази деспотична стара жена да принизява закона — да променя правилата така, че да служат единствено на нейното собствено удобство? Парите или общественото положение правеха подобни хора толкова могъщи?

И двете, помисли си горчиво той. Имаше много кандидати за поста останал вакантен, след като последният лекар в Хавърхърст се бе оттеглил и той, Джон Форбс, току-що сдобил се с правоспособност, се нуждаеше страшно много от тази работа. Той отбеляза в себе си, че лейди Рошфорд можеше да настрои много скоро целия селски район против него, защото тази фамилия притежаваше почти всяка ферма, обществена сграда, къщурка, мелница и ковачница на десетки мили наоколо. Неговите пациенти бяха земеделци — арендатори или работещи за семейство Рошфорд, и без съмнение бяха наясно относно своята зависимост от фамилията — един факт, който той самият сега бе принуден да разбере.

Той кимна леко с глава, като си каза, че въпросът за кръщаването наистина не го засяга; че трябва да се смята за късметлия, че не бе помолен да наруши Хипократовата клетва, нещо, което той никога нямаше да направи. А и кой можеше да каже, че правилното бе да се откаже на едно невинно дете християнско погребение, само защото беше умряло, преди да бъде кръстено?

Но облекчението, което почувства от това самоуспокоение, не трая дълго. След два часа почина и малкото момиченце и, останал сам с бавачката в болничната стая, той разбра, че трябва да попълни двата смъртни акта сега.

„Причина за смъртта…“ Какво да пише? — питаше се притеснено той. Истината беше, че не знаеше какво ги беше погубило. Можеше ли наистина да бъде все пак дифтерит?

Той напрягаше мозъка си да си спомни всички симптоми, които беше учил за тази болест, и се опитваше да си припомни няколко случая, които беше видял в болницата. Различните съмнения, които бяха измъчвали неговото съзнание през последните два дни, сега го завладяха отново. Тумор в мозъка, епилепсия, круп, парализа… всички тези заболявания пораждаха конвулсии и можеха да доведат до внезапна смърт. Но фактът, че и двете деца бяха се разболели по едно и също време…

Внезапно с кристална яснота той си спомни лекцията, на която беше присъствал като студент по медицина. Тя беше изнесена от един прочут немски професор и младият доктор можеше да си спомни твърде малко от преподавания материал, но това, което ясно си спомняше, беше предупреждението на професора в края на лекцията.

„Никога не се отказвайте от диагнозата на едно заболяване, под предлог, че всички обичайни или по-очевидни симптоми на тази болест са налице. Ще се натъкнете на случаи, при които даже и най-характерните симптоми липсват. Пациентът може да е болен от подозираната от вас болест, но в този отделен, частен случай симптомите може да са невидими за невъоръжено око. Ще дойде този ден — убеден съм в това, — когато ще открием начини да виждаме вътре в тялото. Тогава и само тогава ще можем да бъдем сигурни в поставената от нас диагноза.“

Потресен, изморен извънредно много от дългите часове на бдение в болничната стая, младият лекар сложи длан на лицето си. Да разкрие своите съмнения пред старата лейди Рошфорд сега, беше всяваща ужас перспектива, защото той се бе показал непреклонен в противопоставянето си на нейното предположение, че децата боледуват от дифтерит. Не че той можеше да спаси живота им, защото те несъмнено щяха така и така да умрат, тъй като заболяването бе протекло с изключителна сила, но жената бе приела диагнозата му за мозъчен удар, дължащ се или на тумор в мозъка, или на друг дефект в техния организъм. Когато я бе попитал за възможните наследствени фактори, тя бе откликнала веднага, че далеч не била доволна от умственото състояние на снаха си. Бедната лейди Алис била имала трудна бременност и раждане и при двете деца, често боледувала и много плачела, беше му казала тя. Старият семеен лекар редовно бил полагал грижи за лейди Алис и бил казал направо, че такива случаи на меланхолия по време на бременност може за нещастие да бъдат наследени, макар че не винаги ставало така.

— Не съм ни най-малко изненадана да чуя, че вероятно тя е предала тази мозъчна слабост на тези деца — бе казала безцеремонно лейди Рошфорд. После гласът й внезапно се бе смекчил: — Бедният ми син! Може никога да не постигне най-скъпото си желание — да има един здрав син и наследник на Рошфорд.

Джон Форбс въздъхна и написа на двата акта думата „конвулсии“ като причина за смъртта. Той подозираше, че може би ще бъде чест посетител в имението Рошфорд, за да се грижи за опечалената майка, която без съмнение отново щеше да изпадне в нов пристъп на меланхолия. Но междувременно неговата работа тук беше приключила и той можеше да се прибере вкъщи.

— Гледайте да опушите старателно стаята със сяра, след като изнесат телата — каза той на плачещата бавачка.

Той почувства моментно състрадание към това момиче със зачервени очи. Почти сигурен беше, че щеше да бъде освободена от работата си, въпреки че беше работила неуморно и без сън, грижейки се за болните деца, които явно обичаше искрено по свой начин.

— Опитайте се да не се разстройвате толкова много — прошепна той. — Нямаше нещо, което вие или някой друг можеше да направи, за да ги спаси.

Той взе своята черна чанта и като хвърли последен бърз поглед към двете покрити с бели чаршафи креватчета, излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите. Навсякъде прислугата бързаше да дръпне завесите във всички стаи. Тишината и безмълвието на смъртта вече бяха проникнали в голямата къща. Възстарият иконом му подаде палтото и шапката и му отвори външната врата.

Навън небето беше осеяно с ярки звезди, въздухът беше остър и мразовит и скреж покриваше с бяло ливади и дървета. Той потрепери, докато чакаше коняря да докара двуколката му. Имаше нещо потискащо в затъмненото старо имение, което непонятно защо, като че ли го плашеше. Никаква светлина не проникваше през закритите с пердета прозорци. В мразовитата тишина той ясно чуваше шума на колелата, които скърцаха по дребния чакъл, и пръхтенето на своя кон, нямащ търпение да се прибере на топло в обора си.

Той потръпна, като че ли искаше да прогони опасенията си. Какво значение имаше всъщност това — освен за собствено успокоение на съвестта му? Погрешната диагноза не можеше да причини вреда вече никому, най-малко на двете мъртви деца. Без съмнение, не след дълго тук щяха да се родят други, здрави деца, а тези две малки момиченца щяха да бъдат забравени. Дифтерит или конвулсии вследствие увреждане на мозъка? Какво значение имаше от какво бяха умрели?

Той не можеше да знае, че това имаше голямо значение за бабата на децата и че тя никога вече нямаше да покаже обич към своята снаха, нито пък да й демонстрира нещо повече от една елементарна учтивост; че сега тя беше убедена, че бедната Алис бе донесла в семейство Рошфорд противната наследствена ненормалност.

— Не трябва да има повече болни момичета във фамилия Рошфорд — каза тя на зълва си. — Може само да се надяваме, Милдред, че следващият път Алис ще успее да даде на горкия Оливър един здрав син за наследник.

Това се случи една година преди Роуел — първият от петте здрави, силни момчета на Рошфорд, да се бе родил и десет години, преди Франсис — най-малкият, да се появи на бял свят. На шестия рожден ден на Франсис Алис Рошфорд роди своето последно дете.

Тя умря, без да разбере, че детето беше момиче.