Клер Лоримър
Господарката (21)

Глава деветнадесета
Юни — юли 1903 година

В таванската стая, високо над спалнята на Уилоу, доктор Гус още веднъж участваше в появата на ново дете на света. Докато заедно с акушерката се мъчеха над гърчещата се жена, той се питаше дали тези усилия отново няма да завършат с нещастие. Вече знаеше, че клетата жена е била изнасилена, и че тя се ужасява от мисълта, че ще роди това дете. Следователно не беше изненадващо, че тя се бореше толкова отчаяно срещу раждането. Той разбираше, че за Нели самият процес е един болезнен спомен за начина, по който беше забременяла. Болката беше също толкова жестока, насилствена, немилостива.

Изминаха девет часа, преди акушерката да подаде на изтощената майка плачещото бебе. Нели извърна лице, а очите й отразяваха омразата й към него — живото свидетелство за срама й.

— Ще опитаме отново, след като поспи — каза доктор Гус, докато акушерката слагаше бебето в дървената люлка, разположена до леглото. — Ако продължава да плаче, можете да му дадете една-две лъжички подсладена вода.

Слезе с уморени стъпки по стълбата, за да съобщи за възникналата трудност на Силви.

— Мадам, ще съм ви признателен, ако направите каквото можете, за да убедите младата жена да се погрижи за бебето си — рече той. — Но се боя, че няма да бъде лесно. Детето е здраво, grace a Dieu^[1], но не мога да кажа колко време ще издържи без храна.

Силви се почувства раздвоена дали да съобщи за тази нова беда на Уилоу. Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто Уилоу роди мъртвия си син и акушерката загрижено говореше за това, че е възможна появата на млечна треска.

Скръбта на Уилоу беше пълна. Лежеше безмълвно, със затворени очи и отказваше да разговаря дори със Силви, като мълчаливо се оставяше на грижите на акушерката, без да се оплаква, без да се съпротивлява.

— За нея не е добре да сдържа скръбта си — заяви разтревожено докторът. — Онази млада жена горе поне си поплака на воля.

— Докато бедното малко дребосъче, което роди, умира от глад — горчиво възкликна акушерката, тъй като изпитваше естествена обич към малките си пациенти.

Мари, готвачката, подхвърли на Силви решение, за което може би нямаше да се досетят.

— Едната майка е болна, защото има твърде много мляко, а няма бебе, което да храни; другата е болна, защото не се съгласи да нахрани бебето си. Божията воля, госпожо баронесо, е живото бебе да се даде на милейди да го нахрани — рече тя с простодушна селска практичност.

Шокираната Силви заяви, че предложението е изключително неподходящо и че би било съвсем различно, ако на слугинята на Уилоу й се налагаше да кърми детето на господарката си.

— Не можем да искаме от една дама да кърми детето на прислужницата си, Мари — възрази твърдо тя.

И все пак бебето на Нели бавно умираше от глад. Не можеше да се справи с кравето мляко, което му предлагаше акушерката, а търсенията на доктора в околността за подходяща кърмачка измежду фермерските жени се провалиха.

— Всъщност има няколко жени, които наскоро са раждали — каза той на Силви, — но се страхувам да дам детето на някоя от тях, тъй като всичките са боледували миналата години от нещо подобно на тиф. Може би техните деца имат имунитет, но не и това бебе.

Силви реши да се посъветва с Уилоу. След като всичко останало се бе провалило, лошите новини подействаха на Уилоу като тласък да проговори.

— Защо ме питаш какво трябва да се направи? — отвърна тя горчиво. — Разбира се, че съжалявам за Нели… и за бебето, но може би ще е по-добре, ако умре, след като тя не го обича.

Досега Силви се държеше внимателно и със съчувствие към ограбената си приятелка. Но сега се разгневи отвъд всяка граница.

— Как можеш да го кажеш, cherie? — попита тя с обвиняващ глас. — Точно ти! Толкова ли е мaлoвaжeн за теб животът на другите, та можеш само да скърбиш за своята загуба? Не мислех, че си толкова безчувствена!

Изражението на Уилоу се промени. Втренчи се в Силви във внезапен пристъп на срам.

— Не исках да бъда жестока — каза тя. — Но, честно казано, не мога да се заставя да изпитвам съжаление за някого другиго, освен за себе си, колкото и егоистично да звучи това. Във всеки случай, Силви, докато лежа тук, в леглото, не бих могла да сторя нищо.

Силви избухна в неочаквана възбуда.

— Можеш да дадеш на бебето възможността да живее — рече тя настойчиво. — Можеш да го храниш, Уилоу, докато не открием кърмачка…

Уилоу я погледна с голяма изненада.

— Нели трябва сама да го нахрани — бързо отвърна тя.

— Не може, дори и да иска — възрази Силви. — Мъките на нейното изпитание се оказаха твърде силни за нея и тя няма мляко. Дори не е виждала детето. Наложи се да преместим люлката от нейната стая, тъй като се страхуваме да не нарани бебето.

Лицето на Уилоу омекна.

— Бедната ми Нели! — промърмори тя.

— Нели ще се възстанови! — остро рече Силви. — Но не и бебето, освен ако не му помогнеш. Толкова много ли се иска от тебе? Не би могла наистина да желаеш смъртта му, само защото и твоето дете е умряло.

Уилоу се поколеба, преди да отговори. Колебанието й се проточи толкова дълго, та проницателната Силви усети, че е казала достатъчно.

— Помисли малко, Уилоу, ma chere. Ще дойда да те видя по-късно и ще ми кажеш какво си решила.

Един час по-късно Силви наблюдаваше как акушерката мие и преоблича бебето в чисти пелени. Червенината от раждането беше изчезнала от лицето на малкото момиченце и се виждаше деликатно бялата му кожа, а тъмните му синьо-сиви очи изглеждаха прекалено големи за толкова малко личице. Главата му беше увенчана с корона от коприненомека, светлокафява коса. Момиченцето беше забележително красиво.

— А сега ми го дай — нареди Силви на акушерката, а сърцето й нервно се разтупка, докато поемаше детето. — И се погрижи никой да не ни безпокои поне за половин час. Разбра ли?

Когато Силви застана до леглото й с детето на ръце, Уилоу спеше. Повика я тихо. Тя отвори очи веднага, без да осъзнава какво става. Виждайки детето в прегръдките на Силви, протегна ръце, за да го вземе. Преди да се събуди напълно, детето лежеше в скута й.

— Не! — прошепна тя. — Не, Силви, не го искам. Искам си моето бебе. Искам си моето собствено… — от очите й бликнаха сълзи, щом бебето започна да търси с уста към нея.

Инстинктът на бебето беше по-силен, отколкото можеше да си представи Силви. Усещайки за първи път топлината и мекотата на женските гърди, момиченцето обърна лице към източника на живота, а малките му устица в безпомощен глад затърсиха храната, от която се нуждаеше.

По бузите на Уилоу се стичаха сълзи. Безпомощно премести поглед от Силви към бебето и след това безмълвно разкопча нощницата си. Когато кърмеше Оливър, имаше известни затруднения с поставянето на наедрелите си зърна в устата му. Отне й известно време преди да навикне да го храни. Но това бебе изглежда, че не се нуждаеше от помощта й. Малката гладна уста сама намери онова, което търсеше.

Силви с мъка прикри задоволството си, докато Уилоу беше напълно погълната от заниманието си. Отдалечи се и седна в креслото под прозореца, мълчалива, замислена. Уилоу се надигна в по-изправено положение. Изминаха десет минути, преди някой да каже дума. Уилоу премести бебето на другата си гърда и рече:

— Разбери, Силви, само този път! Не мога да нахраня това бебе отново.

Силви не възрази, тъй като очевидното внимание, с което Уилоу се занимаваше със задачата си, противоречеше на думите й.

— Разбирам те — отвърна тя. — Но не е ли хубаво бебе, Уилоу? Толкова ми напомня за малкия Оливър. Косата му беше точно същия цвят, нали? Чудя се, какво ли би казал Роуел, ако беше тук. Детето очевидно прилича на него.

Уилоу кимна, само наполовина обръщайки внимание на забележката на Силви. В стаята беше тихо и за първи път след нощта, изминала в усилия, се чувстваше мирна атмосфера. Като че ли тя, Силви и бебето бяха обвити в някакъв техен свят.

— Оливър ще се разочарова, когато му кажа, че няма да има нито брат, нито сестра — промърмори тя. — Обещах му, че скоро след като се върна от Франция, ще си има братче или сестричка.

— Боя се, че Роуел може да му е казал, че ще му донесеш брат или сестра от Франция — небрежно подхвърли Силви. — Или пък Тоби му е казал. Между другото, Уилоу, има писмо от Тоби. Поне така мисля, понеже почерка на плика не прилича на писането на Роуел. Не мислиш ли, че трябва да телеграфирам на Роуел? Не можем повече да отлагаме.

Уилоу я погледна неспокойно.

— О, не, Силви, не още. Още ден-два са без значение. Знаеш, че не искам да идва тук. Имам нужда първо… да се приспособя. Все още не искам да го виждам.

— Много добре, ще изчакаме още един-два дни — отвърна Силви, доволна, че разговорът се насочва в желаната от нея посока. И тя, и докторът бяха дълбоко загрижени за душевното състояние на Уилоу. Още предишния ден доктор Гус беше споменал за опасностите на меланхолията, заплашваща Уилоу, като последица от трагичната смърт на детето й. Загрижеността му беше още по-голяма, поради факта, че тя вече веднъж беше изгубила едно дете и беше преживяла едно помятане.

— Чувствителните жени твърде лесно започват да изпитват вина и да се самообвиняват, когато се повтарят подобни ситуации — обясни той на Силви. — Знам един случай, при който се стигна до самоубийство, така че трябва да вземем всички предпазни мерки.

Силви си помисли, че в момента Уилоу не изглеждаше ни най-малко склонна към мисли за самоубийство, наблюдавайки я как взема на ръце заспалото дете и нежно започва да го люлее. На лицето й беше изписано пълно спокойствие.

— Дай ми бебето — каза Силви, като се приближи бързо до леглото. — Изпълни дълги си, Уилоу, и не очаквам нищо повече от теб. Благодарна съм ти за помощта.

Усети зле прикритата неохота, с която Уилоу й подаде бебето. Силви съзнателно остави главата му да се отпусне назад върху ръката й.

— Внимавай, Силви! — инстинктивно извика Уилоу. — На тази възраст бебетата все още нямат вратни мускули. Трябва да поддържаш главата му…

Преструвайки се на безразлична, Силви напусна стаята. Остави детето в креватчето му и веднага отиде да поговори с доктора.

— Доктор Гус, може би планът ми ще ви се стори неморален, когато ви го разясня — започна тихо тя, — но искам да ме изслушате. Мога ли да съм сигурна, че никога няма да повторите разговора ни?

— Считайте, че сте в изповедалнята, госпожо баронесо — бързо отвърна мъжът.

Въпреки това остана силно изненадан, когато Силви му разказа за намерението си да убеди английската милейди да вземе бебето на прислужничката си и да го приеме като свое собствено.

— Естествено, доктор Гус, аз бих могла само да окуража това, ако баронесата наистина го желае. Но мисля, че ще се съгласи. Има майчински инстинкт, който надделява над всичките й останали чувства. Силно желаеше собственото си бебе и всички в семейството очакват, че ще се завърне в Англия с дете. Бебето на Нели може да се окажа чудесен заместник.

— Но то е дете на слугинята й — промърмори неспокойно докторът. — Не можете да очаквате от баронесата да се грижи за него като за свое дете.

Силви пое дълбоко дъх.

— Осъзнавам класовите различия толкова добре, колкото и вие, докторе. Но вие, за разлика от мене, не знаете кой е бащата на детето. Мога да ви уверя, че това бебе има същите права да бъде отгледано като дама от добро потекло, както всяко друго незаконородено дете на благородник.

— Но слугинята… истинската майка? — успя да прошепне докторът. — С нея какво ще правим?

— Ще й кажем, че детето й е умряло. Нели няма да се обезпокои. Всъщност подобна новина би била облекчение за нея. В Англия има годеник, който я очаква, за да се ожени за нея. Той също ще изпита облекчение.

— А съпругът й — съпругът на милейди? — заекна докторът.

— Вероятно и той ще почувства облекчение — тихо рече Силви.

Ни най-малко не изпита смущение, докато заблуждаваше добродушния стар доктор. Смущението му най-вероятно беше предизвикано от предположението, че Роуел е бащата на бебето на Нели, което не беше напълно невероятно, както докторът добре знаеше. Единствената му изненада се дължеше на факта, че Уилоу желае да осинови копелето на съпруга си. Но все пак Уилоу не беше французойка и докторът с лекота можеше да припише странното й поведение на лудостта на английския характер.

— Умолявам ви, доктор Гус, обмислете плана ми внимателно — продължи Силви. — Може би ще се окаже неприемлив за баронесата. Ще говоря отново с вас, след като си изясня чувствата й.

Силви осъзнаваше необходимостта Уилоу наистина да поиска бебето, след като кроеше от плана й да има някаква полза. Уилоу все още беше слаба след раждането и беше важно да разбере истинските й чувства. Силви реши да не й даде бебето, когато дойде времето за следващото хранене. Седна до леглото й, като се преструваше, че не забелязва колко често погледът на Уилоу се отправя към позлатения часовник, поставен върху полицата над камината или колко често обръща очи към вратата при звука на стъпки. Най-сетне Уилоу не издържа на неизвестността.

— Бебето? — рече тя предпазливо. — Добре ли е? Нахраниха ли го?

— Доколкото знам — отвърна умишлено неясно Силви. — Мисля, че акушерката се опитва да го нахрани с краве мляко. Може би този път детето ще успее да го приеме. Последния път му прилоша…

Пред следващите няколко минути в стаята не се чуваше друг звук, освен тиктакането на часовника. Накрая Уилоу каза:

— Сега вече е сигурно, че бебето… умира, нали?

— Наистина не знам, Уилоу. Вероятно не. Но всъщност предполагам, че ако умре, ще бъде по-добре за всички ни, както каза самата ти. В края на краищата какво бъдеще го очаква в онова ужасно сиропиталище?

Отначало Силви не можа да разбере Уилоу, която започна да говори с дълбок, дрезгав глас. След това долови думите й, накъсани от ридания:

— Не мога да го оставя да умре, Силви. Моля те, кажи на акушерката да ми го донесе!

Силви си наложи да остане седнала.

— Но, Уилоу — възрази тя, — ако продължаваш да го храниш редовно, ще привикне към теб и тогава…

— Дай ми го! — извика гневно Уилоу. Дръпна нощницата си и посочи към гърдите си. — Нуждая се от бебето точно толкова, колкото и то от мене — извика тя. — Не мога да лежа тук, докато то се бори за живота си някъде в тази къща. Дай ми го, Силви, моля те!

Силви не се нуждаеше от ново подканване. Щом се върна с бебето, нетърпеливото изражение върху лицето на Уилоу беше достатъчно да я убеди какво да прави по-нататък. След като беше взела решението, тя остави Уилоу сама с бебето и се изкачи по стълбите до мансардата. Нели лежеше с лице към стената, а подносът с храната стоеше недокоснат до нея.

— Нели — рече Силви с остър, но не нелюбезен глас, — няма нужда повече да криеш лицето си. Твоето бебе е мъртво. Разбираш ли ме? Можеш да станеш веднага, щом се почувстваш достатъчно силна и да се заемеш с нормалните си задължения, все едно че нищо не се е случило. Детето ти вече не съществува. Сега вече нямаш бебе.

Нели бавно се обърна към посетителката си, а на измъченото й лице се изписа объркване.

— Мъртво? — повтори тя. — Бебето е умряло?

— Боя се, че да — твърдо заяви Силви. — Раждането беше трудно, Нели, и макар докторът да се постара, не можа да спаси живота му. Така че трябва да забравиш за него. Все едно че никога не си имала дете. Сега трябва да помислиш за господарката си. Все още е много слаба от раждането на малкото си момиченце и би искала да си край нея.

Цветът на бузите на Нели започна да се възвръща.

— О, мадам — извика тя, — чувствам се толкова объркана. Мисля, че чух докторът да казва, че господарката има момченце. Но не обърнах внимание, понеже бях толкова разтревожена! Чувствам се толкова лоша — да не искам собственото си бебе! Мислите ли, че съм зла, мадам, защото се радвам, че е мъртво? Не бих могла наистина да го искам, нали?

— Не мисли повече за това, Нели — тихо каза Силви. — Всичко свърши. Дори не говори за него. Никой друг в Рошфорд, освен твоя Хари, не знае, че си била бременна. Баронът не знае, нали? Скоро ще дойде, за да отведе тебе и господарката ти вкъщи и искам да си достатъчно добре, за да се грижиш за нея по време на пътуването. Тя се нуждае от теб.

Върху простоватото лице на Нели се изписа усмивка.

— Вече съм достатъчно добре. Сигурна съм — отвърна тя. — Стоях в леглото, само защото не исках да стана и да погледна света в лицето. Но всъщност съм съвсем добре.

— Все пак ще останеш в леглото, докато доктор Гус не ти каже, че можеш да ставаш — заповяда Силви. Потупа ръката на Нели. — Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— О, мадам — извика Нели, — аз съм толкова… — зная, че е лошо, но се радвам толкова много, че детето ми е мъртво, че не бих могла да се преструвам. Не и пред вас, мадам.

Така че решението беше взето — все едно, че наистина беше Божията воля, мислеше си Силви, докато гледаше как Уилоу се държи все по-собственически с осиновеното бебе и започва да говори на акушерката, като че ли беше нейно дете.

— Не е ли време да нахраня детето си? — питаше тя. Или: — Как спа снощи бебето ми?

Докторът гледаше Силви с известна доза смущение.

— Трябва да призная, че предчувствията ви се оправдаха, госпожо баронесо — рече той, като се почеса по главата. — Все пак аз далеч не съм доволен от измамата, която трябва да упражним срещу барон Рошфорд. Осъзнавате ли, че трябва да фалшифицирам свидетелството за раждане и че по този начин ще сторя криминално престъпление?

— Всъщност не бях се замисляла — отговори искрено Силви. — Мислите ли, че при тези обстоятелства най-простото ще е да забравим за свидетелството? Баронът ще предположи, че то е на съхранение в жена му, а аз ще й кажа една малка невинна лъжа — че е в мене. Между нас казано, много ще е удобно да се „изгуби“. — Какво ще кажете, доктор Гус?

— Но все пак няма да мога да се изповядам в петък, ако ми се наложи да излъжа барон Рошфорд — рече с нещастен вид докторът.

— В такъв случай е време да вземете малко отпуск, нали? — предложи спокойно Силви. — По това време на годината в Южна Франция е много приятно. Бих предложила две или три седмици в Монте Карло, доктор Гус — разбира се, на мои разноски. Нуждаете се от почивка.

Доктор Гус кимна, при все че изражението му остана разтревожено.

— А слугите, мадам? — попита той загрижено. — Нужно е само някой от тях да каже една дума на слугинята или на барона…

Силви се усмихна безгрижно.

— Доктор Гус, не ме ли предупредихте за душевното състояние на госпожа баронесата? Ще кажа на слугите, че английската милейди страда от халюцинации и че сте ми признали, че ще е опасно за нея, ако някой опровергае твърдението й, че бебето е нейно. Прислужницата Нели не знае нито дума френски, така че общуването й със слугите ще бъде практически невъзможно.

Със значителна неохота, да не кажем опасения, докторът най-накрая беше убеден, макар и пряко съвестта си. Съгласи се, само защото Силви успя да го убеди, че планът й е от полза за всички, замесени в него.

Не беше лесно да бъде убедена и Уилоу.

— Веднъж вече скроих на Роуел една ужасна измама относно раждането на Оливър — рече тя на Силви, докато двете се разхождаха из градината на Шато в деня преди очакваното пристигане на Роуел. Буташе малка детска количка, в която спеше бебето.

— Тогава какво от това, че ще го измамиш още веднъж? — отвърна Силви. — Трябва ли отново да ти казвам, Уилоу, че бебето си е на рода Рошфорд? Нещо повече, Роуел едва ли много ще се заинтересува от едно момиче. Чувала съм го да казва, че не желае дъщери, а само синове.

— Роуел е възпитан от Grandmère да вярва, че момичетата във фамилията са ненормални. Поне това ще опровергае теорията му и ще подкрепи възгледите на Тоби — замислено отбеляза Уилоу.

Силви кимна.

— Ако не ме лъже предчувствието, след като веднъж установят нормалността на бебето, повече няма да се занимават с него. Това, което трябва да имаш предвид, Уилоу, е, че ако Роуел узнае истината, никога не би ти позволил да задържиш детето на Франсис.

— Вече никога няма да се разделя с него. Ще го задържа. Ще го нарека Алис — на баба му — заяви Уилоу, гледайки с любов спящото бебе. — Толкова е хубаво, нали, Силви? Мисля, че името му подхожда. Второто му име ще бъде Силви, на теб, ако не възразяваш.

— Луда си по нея, нали? — забеляза с усмивка Силви.

Уилоу кимна, а очите й станаха сериозни.

— Странно е, Силви, но вече наистина започвам да забравям произхода на детето. Толкова кратко държах собственото си бебе в ръцете си и сега, когато гледам как Алис се храни от гърдите ми, се чувствам като че ли държа детето, което сама съм родила. Трябва да си напомням, че то не е наистина…

— Не, Уилоу, не го казвай — прекъсна я Силви. — Трябва да го забравиш, а също и аз. Нели не се съмнява, че нейното бебе е мъртво и че Алис е твое дете. Роуел също няма да има съмнения, нито пък Grandmère. Само ако ти изпитваш и най-слабото съмнение, че би могла да обичаш това бебе като твое собствено, трябва да преразгледаме това, което правим. Изпитваш ли някакви съмнения в това отношение, Уилоу?

На лицето на Уилоу се изписа нежност.

— Как бих могла да се съмнявам в любовта си към него? То се нуждае от мене. Снощи се разплака, щом я дадох на акушерката. Мисля, че наистина иска да стои при мене. Радвам се, че акушерката утре си отива. Сега вече мога да сложа бебешкото кошче на малката Алис в моята стая.

„И така, за добро или лошо, делото е сторено“, помисли си Силви. Беше променила живота на трима души — на Уилоу, на Нели и на бебето. След време може би и други хора щяха да се окажат замесени. Но не чувстваше вина — само радост от очевидното щастие. Нели вече беше на крака и отново се смееше и пееше, докато работеше. Интересът й към бебето на Уилоу беше само повърхностен, както към Оливър, и не проявяваше никакви майчински влечения към него.

Единствено Роуел показа известно разочарование — само защото жена му беше родила дъщеря, вместо втори син. Прояви учтиво внимание към появата на детето, съгласи се че е много хубаво бебе и изглежда в превъзходно здраве, но не и някакъв истински интерес, както и бе предвидила Силви. Изразяваше нетърпение да си тръгват.

— Уилоу, нямаше те в Рошфорд повече от три месеца — настоя той — и слугите излизат извън контрол. Grandmère не е достатъчно добре, за да се занимава с тях и те се възползват от положението. Моля те, нареди на Нели да опакова багажа, веднага щом е възможно, така че да можем да отпътуваме утре.

Тъй като майката на Силви беше много болна, тя не можеше да я изостави и да отиде в Париж, както желаеше. Прегърна Уилоу и й каза колко много ще й липсва в Шато д’Орбе.

— И ти ще ми липсваш, Силви — рече Уилоу, а от очите й избликнаха сълзи. — Разбира се, копнея отново да видя малкия Оливър… — „а и Тоби“, помисли си тя, усещайки внезапно отчаяна нужда да види усмихнатото му, асиметрично лице, — а толкова ми се иска да дойдеш с мен, Силви. Сега си ми като сестра. Не мога да ти кажа колко съм ти признателна.

Но Силви прекъсна благодарностите й.

— За мене е достатъчно, че си тръгваш щастлива — рече просто тя, докато махаше за довиждане от перона на гарата в Епърни.

Влакът набра скорост и бебето се разплака. Като че ли то също беше тъжно от раздялата с добросърдечната французойка, която, без то да знае, беше му дала нов живот и предана майка.

— Тихо, бебчето ми! — тананикаше Уилоу, като люлееше детето. — Отиваме си у дома, моя малка Алис.

Отегчен от пътуването с влака, Роуел погледна към Уилоу, която беше отблъскващо погълната от новата си рожба. Считаше, че поведението й малко се отличава от това на селянките, с постоянното й настояване да надзирава всяка подробност от грижите за Оливър. Но тогава беше склонен да забрави истинския й произход. Въпреки голямото си богатство, Уилоуби Тетфорд беше се издигнал сам и ако не беше състоянието му от инвестициите в американските железници, щеше да остане на долното ниво на средната класа.

Все пак човекът беше успял да отгледа дъщеря си с всички външни белези на една дама от забележителна класа. Изтънченият говор и поведението на жена му бяха онези качества, заради които се беше оженил за нея, освен финансовите съображения. Тя беше забележително красива, но по някакъв студен, възвишен, самовглъбен начин, който не успяваше да запали огъня в кръвта му, както правеха малката мис Сомнерс и пламенната Джорджина.

„Дали сексуалните апетити на мъжете са въпрос на навик?“, запита се той, спомняйки си сервитьорките, певиците и прислужничките, на които се беше наслаждавал в младостта си, преди да срещне Джорджина. Все пак, ако Пелам решеше, че една млада жена е привлекателна, за него нямаше значение от каква класа произхожда. Единствено брат му, Тоби, изглеждаше необичайно придирчив във вкусовете си, тъй като никога не беше се възползвал от слугините и не беше висял пред вратите им, както бяха правели самият той и Пелам на млади години.

„Тоби трябваше да се ожени за Уилоу“, проблесна внезапно интуицията в Роуел. Приличаха си — интелектуалци, които четяха книги за развлечение и се занимаваха с такива въпроси, като експлоатацията на бедните от индустрията. Уилоу беше вечно заета с болните и нуждаещите се в Хавърхърст, докато при нейното положение можеше да се забавлява, както правеха другите жени от познатите им семейства. Що се отнася до Тоби, той беше глупаво погълнат от желанието си да открие някаква медицинска тайна, която щеше да излекува човечеството от болестите му.

Роуел въздъхна. Влакът наближаваше предградията на Париж. Щеше да се наложи да наеме хамали, за да пренесат целия багаж на жена му и на детето до някой фиакър и след това да се придвижат от едната гара до другата. Поне беше запазил каюти за всички за кораба през Ламанша и Питърс щеше да ги чака с файтона в Дувър. Дано да се беше сетил да докара и каручката, за да пренесат планината от багаж, която жена му изглежда беше сметнала за нужно да вземе с нея във Франция.

— Не можеш ли да накараш детето да спре да плаче — хладно рече той. — Звукът е донякъде дразнещ.

Уилоу го погледна с безстрастно лице.

— Само ако го нахраня, Роуел. Гладно е.

— Тогава ще трябва да почака — изчерви се Роуел. — Нямам желание да присъствам на подобна процедура. Трябва да му намериш кърмачка, Уилоу. Мислех, че си по-загрижена за фигурата си.

Уилоу отвори уста, за да му отвърне, но тутакси я затвори. Не искаше да спори с Роуел пред Нели, дори и Роуел да се въздържеше от критики пред една слугиня. Освен това, мнението му наистина беше от малко значение. Не можеше да й забрани да нахрани бебето си, ако пожелаеше.

Залюля нежно бебето, опитвайки се да го успокои. Щом бебето изпадна в лека дрямка, Уилоу въздъхна. Трябваше да не негодува срещу поведението на Роуел към този нов член на семейството. Колкото и незначителен да беше фактът, че Алис не му беше истинска дъщеря, все пак не можеше да очаква от него да проявява естествени бащински чувства. Обстоятелството, че тя се чувстваше майчински настроена към детето, докато Нели изобщо не проявяваше подобни наклонности, не можеше да промени истината. Сега Алис беше нейно бебе, нейна отговорност и ако Роуел се отречеше от нея, нямаше да успее да я задържи.

„Не се безпокой, малка Алис, помисли си тя. Оливър и Тоби ще те обикнат така, както и аз.“

За това в ума й нямаше и най-малкото съмнение.