Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chatelaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
Наташа Мерева (2016)

Издание:

Клер Лоримър. Господарката

Английска. Първо издание

Художествено оформление: „Megachrom“ — Петър Христов

Оформление на корица: Петър Христов

ИК „Бард“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Част втора
1897 — 1905

Кой да предрече може всеки радостен миг,

носен от настъпващия ден,

или да рече защо преди първия светлик

канарчетата пеят рефрен подир рефрен?

Оскар Уайлд, „Равена“

Глава дванадесета
Май — октомври 1897 година

— След няколко месеца е твоят рожден ден, Доди? — каза Уилоу, докато те вървяха много бавно към моравата за крикет. — Само помисли, ще станеш на седемнадесет години, а като че ли беше вчера, когато беше само едно малко момиче!

Доди се усмихна. Нейните удивително красиви очи озариха малкото й бледо лице. Беше станала висока почти колкото Уилоу. Фигурата й се беше закръглила и придобила женственост при ханша и гърдите й. Ако не беше деформираната й ръка и по-късият й крак, който се подкрепяше с помощта на уреда, който Тоби беше конструирал, за да може да върви, тя щеше да бъде едно забележително привлекателно младо момиче.

— Пелам ми каза вчера, че ако искаш, може да ни заведе в Лондон с ландото, така че да можеш да видиш приготовленията по случай 60-годишният юбилей от коронясването на кралицата — каза Уилоу. — Никога не си била в Лондон, Доди. Не мисля, че едно такова пътуване ще бъде прекалено изморително за теб, ако би ти доставило удоволствие.

Лицето на Доди помръкна и придоби загрижен вид.

— О, не, Уилоу, благодаря ти. Знам, че е глупаво от моя страна да мисля винаги, че хората ме гледат заради недъга ми; и Джеймс — мистър Макгил — винаги ми казва, че трябва да превъзмогна своята срамежливост. Но изглежда, че не мога да го превъзмогна.

Общо взето, Уилоу не беше изненадана. Тя съзнаваше добре стеснителността на момичето, но фактът, че Доди назова учителя си по име привлече вниманието й.

От известно време Уилоу подозираше, че преклонението, което момичето изпитваше към своя учител, се бе променило в по-дълбоко чувство. Още повече, че Джеймс Макгил идваше много по-често в имението, за да дава допълнителни уроци на своята ученичка, които без съмнение тя посрещаше с радост.

Можеха ли учителят и ученичката да са се влюбили един в другиго? — питаше се Уилоу. Нямаше да бъде толкова изненадващо, ако близостта, която се бе създала между двамата в продължение на изминалите четири години, ги беше накарала да почувстват, че се разбират идеално помежду си.

Беше лесно да се види защо Джеймс Макгил беше обикнал това сладко, невинно момиче. Но какво можеше да се каже за чувствата на Доди към един тридесет и пет годишен мъж? Въпреки че неговата външност не беше нещо особено, характерът му далеч не беше обикновен. Беше показал една необикновена чувствителност спрямо бедното дете. Начинът му на преподаване не беше строго академичен. Той разнообразяваше уроците със сериозни напътствия за живота и хората, което даваше възможност на Доди да опознае и разбере света отвъд нейното ограничено съществуване. Но ако между тях се беше породила любов, то тя щеше да срещне страхотно противопоставяне от страна на семейство Рошфорд.

Отгатнала сякаш мислите на Уилоу, Доди каза:

— Ти харесваш Джеймс Макгил, нали Уилоу?

— Разбира се, че го харесвам. Как може човек да не харесва един толкова очарователен мъж? — отговори замислено Уилоу.

Доди погледна косо към Уилоу, а бузите й пламнаха.

— Но Grandmère не би приела Джеймс като гост, нали? Нито пък Роуел ще го направи. Не ти ли се струва нередно, Уилоу, че се съди за човек по неговия социален статус, а не по качествата му?

— Може би си права — каза нежно Уилоу. — Но човек просто трябва да приеме, че в Англия не е прието да се приемат онези с по-нисък социален статус като равни на другите с по-висок такъв.

Червенината по бузите на Доди стана по-ярка.

— Не мислиш ли, че това различие в класите започва да излиза вече от мода, Уилоу? В края на краищата, принцът на Уелс се забавлява в една компания с хора, които кралицата никога не би приела. Не съм ли права?

— Значи мистър Макгил те е осведомил за поведението на обществото в кралския двор — отбеляза с любопитство Уилоу.

Доди поклати глава.

— Не Джеймс ми каза за това. Пелам ми разказа. Джеймс не говори за такива неща с мен. Той не говори за нищо, което е важно за мен… — прекъсна тя изречението си, а гласът й издаваше, че страда.

Вече напълно убедена в чувствата на Доди, Уилоу обви с ръка треперещите рамене на момичето.

— Тогава, нека да говорим открито, скъпа моя — каза тя. — Ти мислиш, че обичаш мистър Макгил, но не си сигурна дали той те обича. Предполагам, че той е твърде почтен, за да се възползва от положението си като твой учител, за да заяви чувствата си към теб.

Очите на Доди блестяха, когато погледна Уилоу.

— Трябваше да зная, че ти ще разбереш, миличка Уилоу — каза тя. — И повярвай, не само мисля, че обичам Джеймс, но съм и сигурна в това. Мисля, че и той също ме обича. Но без значение колко внимателно подхващам темата, той винаги успява ловко да избегне отговора, който може да разкрие чувствата му.

Очите и помръкнаха от мъка.

— Говори с мен за любов само когато става въпрос за други хора. Той ми каза, че физическият ми недъг няма да е от значение за мъжа, който ме обича истински; че един ден в моя живот ще се появи такъв мъж и когато това се случи, аз не трябва да се отказвам да се омъжа за него само заради вида си. Джеймс казва, че истинската любов измества всичко, че тя е единство на духа, което свързва мъжа и жената много по-силно, отколкото взаимното привличане на телата им.

Уилоу остана мълчалива. Беше прекалено впечатлена от уместните забележки на учителя, за да избегне да ги съотнесе към самата себе си. При нея и Роуел нямаше единство на духа.

От коледния бал, състоял се преди пет месеца, Уилоу беше направила всичко възможно, за да прости на Роуел. Тя се опитваше да забрави ужасното унижение, на което той я беше изложил, когато единствено самообладанието на Тоби я бе спасило да не бъде принудена да гледа как съпругът й я оставя, за да изпълни заповедта на метресата си пред очите на няколкостотин души техни гости. Дори сега споменът за това стягаше гърлото й.

Роуел беше изказал хиляди извинения, разбира се, и се беше заклел, че никога няма да види отново Джорджина. На Уилоу й се искаше да му вярва. Когато накрая тя го прие в леглото си, искрено вярваше, че ще може да пропъди образа на Джорджина от съзнанието си. Но високата чувствена червенокоса жена се бе загнездила в мислите на Уилоу като бляскаво привидение и продължаваше да навестява брачното им ложе.

Джорджина я беше накарала накрая да разбере истината относно връзката й с Роуел. Тя не можеше повече да си казва, че той я обича. Разбра, че някъде дълбоко в себе си бе усещала, че нещо не е в ред, че Роуел не се оказа пламенният любовник от нейните мечти, че те имаха много малко общо помежду си, освен техният дом, но дори и него не споделяха през цялото време, тъй като Роуел отсъстваше много често от имението. Само защото имаше компанията на Тоби, Пелам и Доди, тя не се чувстваше много самотна в отсъствие на съпруга си.

В началото Роуел се срамуваше, но после стана нетърпелив и нервен, когато се намираше в нейна компания. Той повтаряше, че връзката му с Джорджина била прекратена и вече бил приключил с това.

Но Уилоу си мислеше с горчивина, че бе станало така, само защото той беше разкрит, а не защото сам желаеше това. А може би е и отчасти, защото родителите й щяха да пристигнат следващата седмица, за да отпразнуват шестдесетгодишнината от царуването на кралицата и да прекарат този юбилеен период заедно с тях. Роуел не искаше да си навлече неодобрението на своя тъст.

С огромно усилие Уилоу можа да остави настрана грижите си и обърна вниманието си към Доди.

— Иска ми се да мога да ти кажа, че ще мога да убедя Grandmère или Роуел да разрешат на Макгил да идва в имението — каза тя, — но мисля, че ако разкрия чувствата ти пред тях, единственият резултат ще бъде неговото уволнение, а това ще бъде много по-лошо за теб, тъй като при сегашното положение поне можете да се виждате почти всеки ден. Но, ако искаш, Доди, ще поговоря с мистър Макгил, за да разбера неговите чувства.

— О, не! — извика разтревожена Доди и сграбчи ръката на Уилоу. — Не искам Джеймс да знае, че го обичам. Ако той няма чувства към мен, тогава ще стане много неудобно и за двама ни. Обещай ми, че няма да го направиш.

Уилоу се усмихна.

— Разбира се, Доди, но мисля, че ти може би подценяваш интелигентността на Джеймс. Ако го гледаш и с половината обич, която се чете сега в очите ти, то той вече трябва да е разбрал, че го обичаш! Но аз те уверявам, че ще говоря с него само за неговите чувства към теб. Повярвай ми, Доди, ще го направя много тактично.

Доди я гледаше тъжно.

— Ох, иска ми се да мога да зная какви са чувствата му към мен! Понякога, когато ме гледа, съм сигурна, че в погледа му има нещо повече от обикновена нежност. Но може би това е само съжаление, Уилоу. Не бих могла да го понеса, ако е така.

— Тогава избий тези глупави подозрения от главата си — каза решително Уилоу. — Защото вече знам, че Джеймс Макгил не те съжалява, а ти завижда. Беше ми казал, че през твоите очи е открил красотата в живота, неопетнена от злото, което се шири в този грешен свят. Той изпитва голям респект към теб.

Докато вървеше обратно към къщата с Доди, на Уилоу й се искаше да може да се посъветва с Тоби, преди да говори с учителя. Намесата в това, което Доди й беше разкрила, можеше да има сериозни последици, а тя не се чувстваше способна да поеме отговорността за по-нататъшното развитие на нещата. Едно беше сигурно: че нито Grandmère, нито Роуел щяха да одобрят един такъв брак. Доди и Джеймс Макгил нямаше да имат средства, a Grandmère щеше да се погрижи учителят да бъде уволнен от училището в Хавърхърст. Нежната, изящна Доди не знаеше друго, освен луксозното уединение и закрилата, която нейният дом й подсигуряваше. Физически тя нямаше да бъде в състояние да води домакинството и да помага на Джеймс, ако се наложеше той да си намери друга работа. Перспективата, която се очертаваше пред тях двамата, не беше блестяща.

Но Тоби беше заминал за Франция, за да се срещне с известните Пиер и Мария Кюри. Той се беше видял с мадам Кюри в института „Пастьор“, когато беше ходил в Париж преди три години. Неотдавна беше получил писмо от нея, в което тя му съобщаваше за своите експерименти, с които искаше да открие причината за радиацията, която излъчва химичният елемент ураниум; и той беше тръгнал незабавно за Париж.

Уилоу реши да действа последователно, без да насилва нещата. Първо тя трябваше да разбере силата на чувствата на Джеймс към Доди. Тя реши да го посети в къщата му още този следобед.

Учителят беше погълнат от преглеждането на куп тетрадки, които той се опита безрезултатно да прибере, когато икономката въведе Уилоу в малката гостна стая. Уилоу се опита да си представи Доди в една такава стая и сърцето й замря, когато си даде сметка колко голяма е пропастта между богатите и бедните. „Цялата тази къща може да се побере в стаята за билярд в имението Рошфорд“, мислеше си тъжно тя.

Икономката, мисис Гасонс, която единствено се грижеше за Джеймс, им донесе чай и ги остави сами. Уилоу първо попита неуверено Джеймс дали продължава да е доволен от своята ученичка, на която преподаваше вече четири години.

При споменаването на името на Доди, недотам красивото лице на мъжа се преобрази.

— Уважавам мис Доди повече от когото и да било в този свят — заяви той с нисък, напрегнат глас.

— И не чувствате нищо повече от уважение към нея? — попита спокойно Уилоу. — Извинете, че се намесвам в личните ви работи, но си мисля, че може би вашите чувства са по-силни от обикновеното уважение. Вие всъщност обичате Доди, нали?

Веднага щом като Уилоу спомена думата „обич“, учителят започна да излива пред нея затворените в сърцето си чувства с една нехарактерна за него словоохотливост.

— Обещах си да не казвам на никого за моята любов към мис Доди — каза накрая той, а когато сивите му очи срещнаха погледа на Уилоу, тя прочете в тях честност и прямота. — Знам, че това е лудост и няма да ми донесе щастие, а дори по-лошо, това може да нарани човека, когото обичам. Но всички аргументи не могат да повлияят на чувствата ми и след всеки изминат ден намирам, че съм все повече и повече влюбен в нея. Може да се чудите на дързостта ми, лейди Рошфорд, но не мога да попреча на чувствата си.

Той погледна отчаяно Уилоу.

— Ако имах титла или богатство, можех открито да заявя своята любов към мис Доди. Но както стоят нещата, никой не съзнава по-добре от мен, че устата ми трябва да остане завинаги затворена.

— Знаете ли, че мис Доди отвръща на вашите чувства? — попита спокойно Уилоу.

За пръв път гласът на мъжа стана нерешителен.

— Страхувам се, че може да е така. Сърцето ми жадува за любовта й, но разумът ми казва, че това ще й донесе само мъка, ако тя наистина ме обича. Нейното щастие е всичко, което е от значение за мен. Смятате ли, че трябва да напусна Хавърхърст, лейди Рошфорд?

— Мисля, че това не е необходимо — отговори, без да се колебае Уилоу. — Вие сте този, който направи живота на Доди толкова щастлив! Нека поне първо разберем дали съществува някакво решение на този проблем. Имам ли вашето разрешение да говоря на съпруга си и да видя дали ще мога да го убедя да размисли относно вашия случай?

Съвсем разбираемо, лицето на Джеймс Макгил не изразяваше надежда. Очите му я гледаха с безпокойство, когато каза:

— Ценя вашата готовност да пренебрегнете моите недостатъци, лейди Рошфорд, но се страхувам, че баронът никога няма да ми разреши да се обясня в любов на мис Доди. Наистина приемам вашето предложение да се намесите, защото смея да предположа, че не сте шокирана от моята самонадеяност.

— Разбира се, че не съм шокирана — отговори нежно Уилоу, — защото знам, че не винаги е възможно да се предпазиш от любовта, тъй като тя кацва там, където си иска, а не където е най-благоразумно. Но трябва да призная, че съм разтревожена. Вярвам, че обичате Доди, тъй като сте достатъчно възрастен да знаете какво чувствате. Но дали Доди е достатъчно голяма да разбере какви последици ще има един брак с мъж във вашето положение, е друг въпрос, но съм сигурна, че вие вече сте обмислили този въпрос.

Джеймс Макгил изглеждаше изненадан.

— Наистина не смеех да си помисля за брак с мис Доди — призна той. — Такава възможност не ми е минавала през ума. Кълна се, че мога да направя мис Доди щастлива, въпреки че имам малко, освен любовта си и разбирането, което мога да й дам, лейди Рошфорд.

— Ще направя каквото мога, за да помогна — отговори Уилоу. — Но през това време е по-добре да не казвате нищо за вашите чувства — или даже за нашата среща — на Доди. Не искам да й давам напразни надежди за бъдещето.

Когато се върна вкъщи, Уилоу реши да изчака завръщането на Тоби, преди да предприеме по-нататъшни действия. Ако можеше да си подсигури поддръжката на Тоби, а също и тази на Пелам, може би Роуел щеше да може да бъде убеден, че след година или две бракът на Доди с учителя няма да бъде толкова невъзможен. Ако й се осигуреше известна финансова издръжка, то тя щеше да може да живее без прекалени лишения с ограничената заплата на Джеймс Макгил.

Уилоу се опита да мисли за други неща. Двамата с Роуел бяха приели поканата да участват в бала с маски в замъка Девъншир в началото на юли, а още не си беше избрала костюм. Очевидно Роуел беше доволен от поканата. Повечето от известните членове на висшето общество щяха да бъдат там, беше й казал той, в това число принцът и принцесата на Уелс.

— За родителите ти предоставянето на една такава възможност ще бъде съвсем ново нещо, ако смея да кажа — отбеляза Роуел, който искаше винаги да впечатли своя богат тъст.

Уилоу очакваше празненството в замъка Девъншир с радост, но с далеч по-голямо вълнение тя очакваше пристигането на родителите си. Те щяха да останат в Англия почти цели шест месеца и сигурно вече се бяха качили на парахода в Ню Йорк. Но дори и тази щастлива перспектива не можеше да премахне напълно тъжните мисли, които я преследваха от Коледа насам.

Тъжен бе и фактът, че изглежда тя не можеше да разчита на разбиране от страна на Роуел, когато се стигнеше до такива важни неща като проблема с Доди и Джеймс.

Тя се тревожеше също така и за Рупърт — един проблем, който трябваше да лежи на плещите на Роуел, но който Пелам бе предпочел да сподели с нея, отколкото с по-големия си брат. Той беше казал, че Рупърт е възобновил връзката си с Ейдриън — синът на доктора. Камериерът му ги бил видял заедно под навеса за лодките.

— За щастие, този благоразумен приятел дойде най-напред при мене. Аз му платих добре, за да бъде дискретен и знам, че мога да му имам доверие и че ще мълчи по този въпрос. Да пукна, ако мога да разбера тази наклонност на Рупърт — добави той. — Но Тоби ми каза, че такъв род нещастие се среща по-често, отколкото може да се предположи — вроден недостатък или нещо подобно; а може би Рупърт е трябвало да се роди момиче. Роуел ни най-малко няма да хареса това, ако разбере.

— Ще поговориш ли с Рупърт, Пелам? — попита нерешително Уилоу. — Както казваш, по-добре е да не споменаваме това пред Роуел. Като си спомня за реакцията му по случая Оскар Уайлд, не се съмнявам, че ще принуди Рупърт да напусне веднага къщата.

Пелам се съгласи, макар и с неохота, да разговаря с брат си, но можа да каже твърде малко на Уилоу след срещата си с него.

— Много е странно, Уилоу, но в действителност изглежда, че обича този приятел, Ейдриън. Той плака като малко момче, когато Рупърт му каза, че е по-добре да спре да поема такъв риск. „Ейдриън е всичко, което имам в този свят и което обичам“ — повтаряше той. — „Ако не мога да се виждам с него, ще се самоубия“ — цитираше намръщено Пелам думите на брат си. — Знам, че звучи адски глупаво — добави неловко той, — но мисля, че беше искрен. Каква каша, а Уилоу?

Загрижена не само за моралното добро на Рупърт, Уилоу се тревожеше дори повече за това, какво можеше да му се случи, ако Grandmère откриеше истината. Макар че през тези дни старата лейди стоеше повече затворена в стаята си, тя не беше загубила своята решимост да не остава назад от семейните дела. Караше леля Милдред да следи всички и да й докладва, ако нещо не е наред.

Уилоу хранеше известна симпатия към леля Милдред. Никой от семейството не я обичаше, а когато Grandmère остаря, започна да тормози зълва си повече от всякога. Слабата, изгърбена седемдесет и три годишна жена седеше винаги свита в някой тъмен ъгъл, наблюдаваща, дебнеща с наострени уши и издаваща своето присъствие единствено с нервното си подсмърчане. Държанието й към Уилоу бе станало повече от странно. Тя като че ли странеше от нея, избягваше всякакъв разговор или среща, въпреки че единствено Уилоу от цялото семейство се опитваше да говори любезно с нея.

— Може би съзнава, че я съжаляваш — предположи Пелам. — Аз не я съжалявам. Тя е една интригантка, а аз мразя хората, в които не мога да имам доверие.

Уилоу тъжно си мислеше, че „мразя“ е силна дума, но разбираше много добре отвращението на Пелам към всекиго, на когото не можеше да се довери.

Пелам изглежда приемаше изневярата на Роуел спокойно.

— Защо позволяваш незначителното му прегрешение да те разстройва толкова много? — каза той. — Знам, че това засяга твоята гордост, но наистина, Уилоу, Роуел не заслужава сълзите ти и сърдечната ти болка. Нека да се забавлява със скъпата си Джорджина, щом иска, а ти си намери един любовник — мен, например. Знаеш, че винаги съм бил луд от любов по теб. Пет пари не бих дал и за дузина като Джорджина, ако ти си с мен. Мога да те направя щастлива, Уилоу, знам го.

Беше невъзможно да се сърди на Пелам, дори когато правеше подобно шокиращо изявление. Тъмните му очи, които толкова приличаха на очите на Роуел, винаги бяха пълни със смях, устните му бяха извити в усмивка; тонът му беше закачлив, но стопляше с нежните нотки, които се долавяха в него. Имаше мигове, когато тя приемаше предложенията му сериозно и се чудеше дали би се радвала, ако той й станеше любовник. Със сигурност имаше нужда да бъде обичана, мислеше си с горчивина тя, защото след случката на Коледа много рядко споделяше едно и също легло с Роуел. И когато това се случеше, тяхното изживяване беше кратко, мълчаливо и никога пълно.

Но Уилоу се познаваше твърде добре, за да предположи, че може да бъде въвлечена с лекота в интимна връзка с друг мъж, още по-малко със собствения си девер. Може би характерът на Силви й позволяваше да има любовници, но Уилоу имаше нужда от сливането не само на телата, но и на душите.

Беше ли все още възможно такова сливане между нея и съпруга й? — питаше се тя. Щеше ли времето да заличи унижението и да й позволи отново да гледа Роуел в очите със същото възхищение, с каквото го гледаше преди шест години, когато се омъжи за него?

Тя беше мислила няколко пъти и то съвсем сериозно да го напусне, да напусне Англия и да се върне вкъщи, при родителите си. Веднъж даже сподели тези си мисли с Тоби.

— Аз съм само на двадесет и две години — каза тя. — Може би ще срещна друг мъж, с когото да започна нов живот. Какво мислиш, Тоби?

Той не й отговори веднага. След няколко минути й каза спокойно:

— Мисля, че ако чувстваш, че е правилно да направиш такава драстична стъпка, не е необходимо да искаш моето мнение. Но аз вярвам, че ти още обичаш Роуел, че сега си сърдита, наранена, огорчена, но че под всичко това ти все още искаш неговата любов.

— Защо трябва да искам един мъж, който ме мами? — извика Уилоу. — Той не заслужава любовта ми, Тоби.

— Един факт, който, уви, е ирелевантен, тъй като, доколкото ми е известно, и самата любов е нелогична — отговори усмихнато Тоби. — Може би, ако хората действаха разумно — което ще рече да обичат само онези, които ги обичат — щеше да има много по-малко недоразумения в този свят, но и щеше да бъде много по-скучно. Така че изтрий очите си, възвърни куража си и не позволявай на Джорджина Грей да те победи, Уилоу. Направи така, че Роуел да види сам коя от вас двете струва повече. Няма да мине много време, преди той да се вразуми — ако не го е направил вече. Доколкото знам, той се е отказал вече от Джорджина.

Както винаги думите на Тоби я успокоиха; съветът му беше подобен на този, който баща й й даде, скоро след като родителите й бяха пристигнали в имението Рошфорд.

Докато цялото домакинство беше заето с приготовленията за тяхното заминаване за Лондон, баща й я дръпна настрани и я попита без заобикалки дали има нещо, което не е съвсем в ред с брака й.

Въпреки решението й да не позволява нищо да помрачава неговото гостуване, неочаквани сълзи напълниха очите й и накрая тя призна, че бракът й с Роуел не беше толкова идеален, колкото се бе надявала, че ще бъде.

— Няма такова нещо като „идеален брак“, мила моя — каза й баща й. — Всяка връзка изисква компромиси. Когато избираме партньора си в живота, ние приемаме както доброто, така и лошото в него. Ако всички ние се откажем от опитите си да запазим нашите бракове и не правим компромиси, когато един от двамата е сгрешил, то ще имаме едно общество, в което разводите са почти толкова, колкото са и браковете — само си помисли какво нещастие би било това!

След този съвет Уилоу реши да остави миналото зад гърба си. Тя беше отново щастлива, като гледаше как Нели опакова нейните неща за заминаването им за Лондон. Роуел също изглеждаше в по-добро настроение, когато се отправиха с прислугата, багажа и каретите за къщата, която той бе наел в Парк Лейн за цели два месеца, докато траеше Сезонът.

Уилоу скоро беше увлечена от вихъра на посещенията на приеми, балове, вечеринки — един неспирен въртоп от удоволствия и веселие. Сега обществото беше възприело така наречените ранни посещения, които се правеха между три и шест часа вечерта.

Не след дълго щяха да се състоят конните състезания в Аскот и Епсъм, турнирът по тенис в Уимбълдън, а в началото на юни — и дългоочаквания бал, който дука и дукесата на Девъншир щяха да дадат.

Костюмите за маскиране на семейството бяха готови за случая. Идеята на Пелам беше всички Рошфорд да се маскират като крал Артур и неговите рицари от кръглата маса. Роуел одобри предложението да се яви като крал Артур заедно с Уилоу, маскирана като Гуиневър, неговата кралица. Тоби щеше да бъде галантния рицар Галахад, Пелам и Рупърт щяха да бъдат съответно Ланселот и Джирейнт. Уилоуби Тетфорд се съгласи да бъде бащата на крал Артур, Мерлин. Единствено майката на Уилоу предпочете да не присъства на костюмирания бал. Тя се чувстваше изморена от неспирния кръг от развлечения и предпочете да прекара една спокойна вечер сама в стаята си.

— Приятно прекарване, скъпо мое дете — каза тя, когато Уилоу й пожела лека нощ — и не позволявай на баща си да стои много до късно, защото утре няма да може да се радва на състезанията по поло.

Тя изгледа с удоволствие своята дъщеря, която изглеждаше великолепно в роклята си на средновековна кралица. Тя беше жълта, семпла, имаше дълги тесни ръкави и беше стегната в кръста с вързан на възел въжен колан. Отгоре й беше наметнато кралско синьо наметало, гарнирано с хермелин и хванато на врата й с голяма сребърна катарама. Косата й беше покрита с бял воал, върху който бе поставена малка златна корона.

— Изглеждаш прекрасно — каза тя, когато Уилоу се наведе да я целуне. — Съпругът ти няма да бъде по-малко горд с теб от скъпия ти баща.

Уилоуби Тетфорд, който смяташе, че не може да се впечатли от екстравагантността на живота в Лондон, въпреки това беше удивен от великолепието на историческата величественост, която ги очакваше. Почти всички влиятелни личности с видно обществено положение присъстваха на бала, включително принца и принцесата на Уелс. По-късно вечерта Роуел ги представи на лорд Дерби, на лорд Белфор и лорд Розбъри, чиято съпруга Хана беше племенница на барон Ротшилд. Пелам го запозна с Уинстън Чърчил, син на лорд Рандолф Чърчил. Уинстън се стягаше за заминаване в Индия като младши офицер, за да помогне в преустановяването на сблъсъците по границата на Индия. Тоби пък го представи на министъра на вътрешните работи Хърбърт Аскуит.

Уилоуби се забавляваше изключително много, като се присъедини към танците с жизненост на човек, наполовина на неговата възраст и не показа никакъв признак на умора, когато се прибраха вкъщи в ранните утринни часове.

На следващия ден вестниците отразиха нашироко бала в замъка Девъншир, сравнявайки го с бала, даден от кралицата скоро след коронацията. Херцогинята на Девъншир беше казала, че се беше погрижила да се постигне този впечатляващ ефект с цената на много усилия, направени да отдадат заслужената почит по случай шестдесетгодишният юбилей от царуването на Нейно Величество. Извън бала малко други неща се обсъждаха по време на приемите и забавленията, в които те участваха през юли.

През август Роуел заведе Уилоу и родителите й в Каус за регатата. Уилоуби Тетфорд беше заинтригуван като научи, че принцът на Уелс иска да продаде яхтата си „Британия“ за първоначално обявена цена от десет хиляди лири. Той реши да наддава, но мистър Джон Лаусън-Джонстън, изобретателят на месния екстракт Боврил, предложи по-висока цена и купи яхтата. Уилоуби беше разочарован, но компенсира това с факта, че по време на разговорите бе представен на принца на Уелс и принцеса Александра.

Семейството се завърна в имението Рошфорд, за да се порадва за няколко седмици на тихия и спокоен живот, преди Роуел, Уилоу и родителите й да заминат отново, този път за Шотландия. След тридневно наблюдение на игрите в Бримър, те отпътуваха на север, за да посетят един далечен братовчед на Роуел, който ги беше поканил да отседнат във великолепния му замък и да половуват в околната пустош.

Уилоу, както и майка й чувстваха последиците от възбудата на сезона и бяха радостни да оставят мъжете на техния лов за диви кокошки, докато те самите се радваха на спокойните разходки в красивите местности на Шотландия. Тъй като за пръв път виждаха тази открита, дива, пуста, хълмиста земя, те имаха пълната възможност да оценят величието на заоблените хълмове, на килимите от дебел пурпурен пирен, ширнал се в далечината.

Въпреки че от шест години живееше с английски благородник в имение в провинцията и вече се беше научила да цени удоволствието, което ловуването доставяше на Роуел и приятелите му, на Уилоу й ставаше мъчно, когато си помислеше какво огромно количество дивеч се унищожава в околността.

Тя мразеше мига, когато колата на пазачите на дивеч пристигаше в двореца, след като лова бе свършил и стотици отпуснати, покрити с тъмнокафява перушина тела биваха нареждани на показ, за да бъдат преброени и да предизвикат възхищение в домакинството.

— Понякога ми се иска Роуел да не изпитва такова удоволствие от убийството — каза на майка си тя, докато се разхождаха близо до езерото Вейдън.

Може би само си въобразяваше, но й се струваше, че колкото повече убити животни имаше, толкова повече страстта на Роуел се разпалваше. Тя не смееше да си помисли, че радостта му от нейното тяло по някакъв начин беше свързано с този спорт, нито пък можеше да изрази с думи едно такова мнение пред майка си, която щеше да бъде дълбоко шокирана, като я чуе да говори за такива неща. Дори и сега тя гледаше на Уилоу с порицание и известно неодобрение.

— Нито една добра съпруга не би критикувала начина на живот, който съпругът й си е избрал — съветваше внимателно дъщеря си тя. — Когато жената се омъжи, мое скъпо момиче, тя приема предпочитанията на съпруга си, без да задава въпроси. Освен това — добави тя — и баща ти е запален спортист, както добре знаеш, Уилоу.

Уилоу остана мълчалива, тъй като съзнаваше, че не може да обясни никога на тази добра, почтена, невинна жена, разликата между радостта, която баща й изпитва от самия спорт, и възбудата, която се пораждаше в мъжа й в момента на убийството. Тя беше до него при един такъв случай, който още не можеше да забрави, когато една лисица беше разкъсана на парчета от ловджийските кучета; по-късно, въпреки че се опитваше да не мисли за това, тя не можеше да забрави блясъка в очите на Роуел в онзи момент. Беше сигурна, че той наистина изпитваше удоволствие от жестоката смърт на бедното животно.

Въпреки това, денят беше увенчан с успех и Роуел беше в прекрасно настроение, когато си вземаха довиждане със своя домакин и заминаха с влака за Лондон.

Те планираха завръщането си вкъщи да стане за двадесет и първия рожден ден на Франсис и седемнадесетия рожден ден на Доди. Никой не посрещна завръщането на семейството със светли усмивки за добре дошли. Франсис беше мрачен като буреносен облак. Най-сетне той трябваше да приеме, че Мадлен Вилие няма да се вижда повече с него.

Това, че се налагаше да изпуска всички светски събития, бе горчив удар за новозеландката, особено след като тя не беше повече канена на приемите, за които само Франсис можеше да й подсигури достъп. Скоро тя се измори от техните тайни срещи и когато на сцената се появи един нов ухажор, тя написа на Франсис прощална бележка, от която ставаше ясно, че не желае връзката им да продължава. Тя не върна обаче колието, заради което Франсис бе откраднал картината на Гейнзбъроу.

Но Уилоу бе много повече загрижена за Доди, отколкото за Франсис. Доди плачеше непрекъснато и въпреки хубавото време, се беше затворила в стаята си и не изглеждаше добре.

— Леля Мили чула, когато двамата с Джеймс си говорехме в стаята и предала разговора ни на Grandmère — отговори тя на загриженото питане на Уилоу. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ние не сме се държали лошо, Уилоу. Заклевам ти се. Джеймс никога не се е възползвал от твоето доверие в него и не сме правили нищо друго, освен да си държим ръцете. Но аз му казах за чувствата си към него и леля Мили подслушала и докладвала на Grandmère.

Сърцето на Уилоу замря. Тя можеше да си представи добре реакцията на старата лейди след разказа на леля Мили.

— Джеймс беше уволнен и Grandmère го заплаши, че ще го уволни също и от училището — каза през плач Доди. — Ох, Уилоу, какво да правя? Аз съм виновна, че съсипах живота на Джеймс!

— Глупости! — каза твърдо Уилоу. — Не трябва да се обвиняваш, Доди. Аз ще поговоря с Grandmère… и с Роуел. Ще направя всичко възможно Джеймс да не загуби работата си. Колкото до това, че не е допуснат в къщата, това не означава още, че е настъпил края на света, любов моя, защото ако Джеймс не може да те вижда тук, няма какво да ти попречи ти да отидеш в Хавърхърст и да се виждаш с него, нали?

Тоби беше вече наясно с положението, тъй като си бил вкъщи, когато Grandmère уволнила нещастния Джеймс.

— Имам едно обнадеждващо предложение — каза той на Уилоу. — Баща ти трябва да ми помогне. Той винаги е показвал, че обича Доди, нали? А Роуел обръща голямо внимание на чувствата на баща ти. Ако успееш да убедиш родителите си, че това е може би единствената възможност за Доди да се омъжи и че Макгил е свестен човек, въпреки че може да предложи малко в обществено и материално отношение, тогава е възможно Роуел да погледне по-благосклонно на положението. Ако и да е една стара тиранка, Grandmère вече не може да налага волята си над Роуел и го знае много добре. Роуел може и да се страхува от езика на старата лейди…, както е в действителност с всички ни в къщата, но мисля, че той ще предпочете да се сблъска с нейния гняв, пред това баща ти да си развали и без това недотам доброто мнение за него.

Разбирането на човешката природа от страна на Тоби беше бързо доказано на дело. Уилоу нямаше затруднение в убеждаването на баща си да вземе присърце бъдещето на Доди. Като повечето силни, големи мъже, Уилоуби Тетфорд се отнасяше със състрадание към неудачите на другите хора. Той беше трогнат от скръбта, която изпитваше младото момиче, а когато в нейните огромни виолетови очи прочете тъжната й молба, той почувства, че ще направи всичко, за да й помогне. Беше впечатлен също така от куража й, както и от забележителното й подобрение, което личеше в нея, откакто Уилоу беше сложила край на изолирането й в стаята й. Още повече, като човек със скромен произход, издигнал се сам в обществото и натрупал милиони, бе естествено да защити младия учител, който също като самия него не бе имал предимството да се роди в един богат, благороден род. Той заяви, че желае да се заеме с каузата на Доди и да говори със зет си.

— Мистър Макгил е достатъчно възрастен и разумен, за да бъде добър съпруг на сестра ти — каза той на Роуел, като премина без заобикалки направо на въпроса. — А признай честно, момчето ми, какви други възможности има момичето? Ако се омъжи за този учител, тя, така да се каже, ще слезе от ръцете ти и няма да остане като тази нещастна мис Милдред. Една стара мома в семейството е достатъчна, а?

Както Тоби беше предсказал, Роуел не посмя да признае пред тъста си, че се страхува да се изправи пред баба си с една революционна идея като тази една представителка на рода Рошфорд да сключи толкова неравностоен брак. И той самият не харесваше идеята, но поне можеше да види и преимуществата й.

— Предполагам, че трябва да говоря с Grandmère — каза той с нещастен глас на Уилоу, когато се приготвяха да си лягат. — Но не мисля, че баща ти има някаква представа колко трудна може да бъде понякога тя. Grandmère винаги се държи изненадващо хрисимо в неговата компания. Ще обвини мен, разбира се, че съм позволил на Макгил да преподава уроци на Доди. Тя каза тогава, че е грешка да наемаме за тази работа мъж и сега доказа, че е имала право! Трябваше да вземем учителка на Доди, а не учител!

— Ох, Роуел, не гледай толкова мрачно на нещата — каза Уилоу. — Не беше твоя идеята да наемеш учител на Доди, а моя!

Роуел въздъхна дълбоко, което отчасти беше въздишка на облекчение. Щеше да бъде много по-лесно за него, ако можеше да стовари първоначалната вина върху плещите на Уилоу.

— Това е досадно — особено след като се връщаме в такова добро настроение от гостуването ни в Шотландия — каза той вече с по-спокоен тон. — Доста неразумно е от страна на Доди да тревожи семейството по този начин, още повече, когато родителите ти са ни дошли на гости.

Точно навреме Уилоу успя да спре думите, които бяха на върха на езика й, в защита на Доди. Много мъдро тя не възрази, а вместо това настоя Роуел да остане при нея тази нощ.

— Остани при мен тази нощ — каза нежно тя. — Можем да си доставим удоволствие и да забравим тези малки неприятности.

Роуел кимна с глава. Жена му изглеждаше толкова млада и съблазнителна в своята фина нощница и с падащата на леки вълни по раменете й коса. Тъмните й очи го гледаха с една невинност, в която той за миг се усъмни. „Не е в характера на Уилоу да играе нечестно“, помисли си той. С типична женска романтичност тя беше взела страната на младата двойка, но той не вярваше, че тя ще се сети да подсигури неговата поддръжка в тази работа посредством баща си. Джорджина беше повече от способна на такива номера, за да постигне своето, но не и Уилоу.

Успокоен, той легна до нея и както винаги загаси светлината за благоприличие. Джорджина изпитваше чувствена наслада като наблюдаваше неговите движения, както и своите, но той смяташе, че такова свободно държание щеше да шокира неговата млада съпруга.

Той започна да изпитва желание към нейното стройно, младо тяло. Усещаше и нейното желание да я прегърне и притисне в обятията си, ако и да си мислеше, че това е само един случаен порив. Добре възпитаните млади дами не можеха да имат физически желания, каквито изпитваха жени от рода на Джорджина, помисли си той. Въпреки това, беше му приятно, че жена му не отказваше неговите милувки и се преструваше отлично, че той й доставя удоволствие.

„Без да го съзнава, Уилоу има забележително въздействие върху мъжете“, мислеше си той. Не веднъж, а стотици пъти, той беше слушал своите приятели да сипят комплименти за красотата и чара на съпругата му. Не беше далеч от истината, ако кажеше, че Уилоу бе кралицата на Сезона, като привлече върху себе си даже погледа на принца на Уелс. Но за щастие последният си имаше метреса, лейди Уоруик, която го забавляваше, и Уилоу не беше в опасност; нито пък имаше опасност той да загуби съпругата си, заради престолонаследника, както беше станало с мистър Лантри и лорд Уоруик.

— Много съм горд с теб, любов моя — каза той като повдигна нощницата й, за да я съблече. — И искам да ми обещаеш, че никога няма да забравиш, че ти си моя жена. Ти ми принадлежиш, както аз сега принадлежа на теб — добави той, доволен, че накрая беше скъсал с Джорджина.

Бракът му трябваше да бъде на първо място, беше казал на метресата си той и тя не трябваше да разчита повече на него, освен за финансова поддръжка.

Ръцете му галеха тялото на Уилоу, докато се спряха и обгърнаха малките й, стегнати гърди.

„Татко и Тоби бяха прави, мислеше си Уилоу, докато притискаше страстно устните си о рамото на Роуел. Аз наистина го обичам.“

Но може би по-важното беше, че бе започнала да вярва, че Роуел също я обича. „Както аз принадлежа на теб“ бе й казал той. След дълго прекъсване сега нейният истински брачен живот можеше да започне.