Клер Лоримър
Господарката (28)

Глава двадесет и шеста
Юни — септември 1906 година

— Ако не бях обещала на Уилоу да не разкривам самоличността й на Морис, може би щях да му покажа това — каза Силви с наскоро полученото писмо от Англия в ръка.

Бившият й любовник, Пиер, погледна портрета на красивото момиче, окачен над камината.

— Може би е по-добре, че Морис не знае нищо за нея — заговори той. — Тя е едно безкрайно вдъхновение за него, като една загадъчна, недостижима любов. Досега е нарисувал осем нейни портрета и всичките са толкова добри, че Елисейската галерия му предложи да организира изложба.

— Не знам какво ще стане с моята бедна Уилоу — въздъхна Силви. — Някога беше толкова влюбена в Роуел. Не е чудно, че желае да се разведе с безчувствения ми братовчед. Трябваше да го стори още преди години.

Пиер се усмихна.

— Винаги си била привърженичка на свободата, драга Силви, без значение дали е правилно, или не е. Но повечето жени предпочитат да са омъжени, а приятелката ти вероятно е една от тях.

Силви изразително сви рамене.

— Уви, вярно е, дори да са омъжени не за когото трябва. Що се отнася до братовчед ми Роуел, той се показа невероятно безсърдечен. Въпросът вече не е дали Уилоу ще се разведе с него, а кога ще го направи. В момента делата на баща й са в такова объркано положение, че ще измине поне година, преди да може да разчита на достатъчно пари, с които да живее. Междувременно Роуел има контрол върху цялата й собственост. Разбира се, ще й предложа да й заема пари, но силно се съмнявам, че ще ги приеме. Ясно ми каза, че няма да подложи на риск децата си, докато не се увери, че бъдещето им е осигурено.

— Значи засега остава под семейния покрив? — запита Пиер.

Силви кимна утвърдително.

— Трябва да й кажа да доведе децата в Епърни за една дълга ваканция. Обстановката у тях сигурно е непоносимо потискаща. Изглежда че Роуел е отишъл сам в Лондон за Сезона, тъй като Уилоу е отказала да го придружи. Не би оставила децата сами. Да благодарим на Бога, че Оливър се възстановява толкова добре.

— Ще се обадиш на Морис, ако приятелката ти реши да те посети, нали? — любопитно попита Пиер.

Силви енергично поклати глава.

— Само ако тя пожелае. Един любовник не винаги е разрешението на всяко нещастие, mon ami^[1], и може би засега за Уилоу ще е по-добре, ако няма други усложнения в живота си.

— А Морис може да работи необезпокояван — съгласи се Пиер. — Ако продължава в този дух, ще стане известен и преуспял като Лотрек и Дега, и за това ще си виновна ти, моя лекомислена Силви, защото му осигури вдъхновение. Ще ни позволиш ли двамата да те заведем на вечеря утре вечерта или имаш някакви други уговорки?

— Не се виждам с моя руснак — усмихна се Силви, — ако това имаш предвид. Историята ми със Сергей приключи. Но съм заета по друга причина. Моят английски братовчед Пелам пристига за няколко дни в Париж и ще съм заета изцяло с осигуряването на забавленията му. Ненаситен е като мен в търсенето на удоволствия.

Пиер излезе от къщата на Силви и тръгна към Рю де ла Планшет, където се намираше ателието на Морис. Замисли се за жестокостта на природата. Жената, от чийто дом току-що излезе, някога беше голяма красавица. Все още беше извънредно привлекателна, но днес беше забелязал първите издайнически признаци на възрастта, които разваляха съвършените очертания на лицето й. Силви все още беше в средата между трийсетте и четиридесетте, но започваше да наддава тегло — нещо толкова обичайно за жените от латинските народи, щом оставят зад себе си момичешките години. Тези признаци на застаряването все още бяха достатъчно слаби, за да не бъдат забелязани от ежедневния наблюдател, но набитото око на художник у Морис виждаше истината дори под внимателно положения maquillage^[2]. Профилът й не притежаваше съвършенството, безукорността на чертите, изрисувани от Морис в портрета му на „Жулиета“.

Пиер ускори ход. Имаше новини за приятеля си, новини, които биха били от голямо значение за Морис. Самият той беше развълнуван от възможностите, които се отваряха пред него с наскоро открития модел.

В ателието цареше обичайната бъркотия и безпорядък, които Морис, застанал с четка и палитра пред платното на статива, не забелязваше. Отнесено кимна на Пиер, посочвайки с глава полупразната бутилка вино върху масата, отрупана с туби от бои.

— Остави четките, mon vieux^[3] — заговори Пиер, след като си сипа чаша вино. — Нужно ми е цялото ти внимание.

Морис въпросително повдигна вежди.

— Значи е важно? — попита той, продължавайки да рисува.

— Би могло да се окаже важно — загадъчно отговори Пиер. Изчака търпеливо приятеля му да остави палитрата си.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита Морис, след като наля и на себе си чаша вино и се настани на леглото до Пиер.

Пиер се ухили.

— Снощи бях в „Le Ciel Rouge“ — започна той.

— И? — подкани го Морис.

„Le Ciel Rouge“ беше модерен публичен дом от висока класа на Рю Стейнкерк, който приятелите му понякога посещаваха и беше предпочитан от туристите заради добрата си репутация.

— Е… мадам Лу-Лу има една новопостъпила — едно дете на дванайсет години.

За първи път от много време насам Пиер видя шокирано изражение върху лицето на Морис и не можа да сдържи смеха си.

— Не ме гледай толкова ужасено, mon ami. Не ти предлагам да станеш крадец на бебета. Освен това 1а petite^[4] все още не е едно от момичетата на Мадам. Тя е новата fille de salle^[5].

Морис въздъхна, с мъка прикривайки желанието си да се върне към работата си.

— И какво ме засяга това? — запита той.

— Защото мисля, че ще поискаш да видиш момичето, а може би и да го нарисуваш — обяви Пиер.

— Да я нарисувам? Толкова ли е красива тази млада fille de salle?

— Напротив. Тя е една кльощава хлапачка, груба, само кокали и никаква фигура. — Пиер се наслаждаваше на нарастващото любопитство на Морис.

— Тогава защо трябва да ме интересува? Или до този извод е стигнала мадам Лу-Лу? Повечето от момичетата, които наема, са обучени за далеч не толкова невинни занимания, отколкото сервирането на питиета, n’est се pas^[6]?

— Предполагам, че Мадам несъмнено има предвид нещо подобно за детето — съгласи се Пиер. — Но това, което ще те заинтересува, Морис, е лицето на момичето. Чертите му носят изключителна прилика с твоята Жулиета. Структурата на костите е идентична, а така също и цвета на косите, макар очите й да са тъмносини, почти виолетови. Не забелязах приликата, докато бях в „Le Ciel Rouge“. Видях я едва тази сутрин в къщата на Силви, докато стоях пред портрета на Жулиета. Трябваше веднага да дойда и да ти кажа.

Морис го погледна със съмнение.

— Понякога се чудя дали изобщо трябва да бъдеш художник, Пиер. По-добре да използваш силата на въображението си като писател. Как би могла една fille de salle в Париж да има дори най-слабата прилика с красивата ми Жулиета?

— Знам, че звучи невероятно — усмихна се Пиер. — Но въпреки това е вярно. Умолявам те, Морис, ела с мен в „Le Сiel Rouge“ и ще видиш сам. Ако не си съгласен с мен, ще ти платя един обяд в „Le Jardin de Paris“^[7].

— Много добре, защото съм гладен — разсмя се Морис. — Приемам поканата ти. Обаче те предупреждавам, че ще поръчам всичките си любими ястия, независимо от цената — grenouilles^[8], venaison^[9], rhum babas и разбира се шампанско.

Но два часа по-късно Пиер и Морис не седяха в „Le Jardin de Paris“. Доволният Пиер се върна в своето ателие, а Морис яростно се беше захванал на работа. На един стол, обърната в профил към него седеше новата fille de salle на мадам Лу-Лу, с наметнат върху евтините й дрехи пъстър индийски шал. Подръпваше нервно ресните на шала с тънките си пръсти.

— Престани да мърдаш! — заповяда й Морис. — И не се обръщай към мен, когато ти говоря. Не искам да гледам очите ти, а само профила ти.

Възбудата му беше толкова силна, че до този миг не беше и помислил за детето, което беше довел в ателието си с един фиакър от „Le Ciel Rouge“. Мадам не се отнесе с охота към предложението да изведат момичето от дома. Едва след като й се примоли приятелят й Пиер, един от любимите клиенти на Мадам, тя накрая се съгласи, че Морис не иска нищо друго, освен да нарисува момичето.

— Ще се върне след два часа — обеща й Пиер, — а приятелят ми иска да плати същата цена, каквато би платил за обслужването на Ивет или Бабет.

Мадам се предаде пред това щедро предложение. Огромното й изрисувано лице и грамадното й туловище се разтресоха от смях, щом Пиер й напомни, че не всички мъже искат едно и също от жените и че художниците преди всичко мислят за изкуството си и само от време на време за жени.

— Това момиче не може да бъде наречено жена, нали? — рече тя, а начервената й уста се изкриви от неохота, като придърпа мълчаливото малко fille de salle към гърдите си. Погледна надолу към огромните си, увиснали гърди и въздъхна.

— Ще запазя la petite Перл девственица, докато може да предложи и още нещо в добавка на клиентите ми — добави тя. — А междувременно тя е една добра малка работничка и не сте първият, мосю Пиер, който забелязва скритите й заложби. Вчера тук беше един английски благородник, който макар и пиян, забеляза необичайният цвят на косите й. Така че вземете я, щом желаете, но трябва да бъде тук в шест, hein^[10]? И в същото състояние, моля!

„Два часа“, помисли си Морис. Не бяха достатъчни. Трябваше някак да уреди с Мадам да вземе момичето за повече време.

— Разкажи ми какво правиш в „Le Ciel Rouge“ — рязко каза той. — От колко време си там? Перл истинското име ли ти е или ти го даде Мадам? — добави той с усмивка.

Мадам даваше на всички момичета, които взимаше в maison^[11], имена, които смяташе за екзотични. Много от тях ставаха cocottes de luxe^[12] — любовници на богати стари мъже, които ги купуваха от Мадам.

Момичето заговори за първи път. Говорът й беше изненадващо културен, а гласът — чист и ясен.

— Истинското ми име е Софи — отвърна тя. — Софи Милър. На последното място, където работих като fille de service^[13], ме наричаха просто Милър. Но Мадам казва, че сега ще се наричам Перл. Името е хубаво, не мислите ли?

Морис игнорира въпроса й. Замисли се върху думите й. Не говореше като слугиня. Причината се изясни, щом продължи да му разказва за първите единайсет години от живота си, прекарани в женски манастир.

— Намразих манастира — продължи момичето с равен глас. — Понякога бяхме наказвани, дори да не бяхме сгрешили — като предупреждение. Всички момичета, които бяха достатъчно големи, трябваше да работят много, не само да учат, но и да готвят и чистят, дори онези, които не бяха изоставени. И всички, дори и най-малките, бяха задължени да посещават църковните служби. В неделя ходехме пет пъти. Почти винаги бяхме премръзнали… и гладни.

— Значи си сираче? — попита Морис, докато очертаваше формата на главата на момичето.

Както му бе казал Пиер, цветът на косите й беше същия бледозлатист като на Жулиета и той беше очарован от приликата.

— Нямам родители — кимна Софи, — но свещеникът, отец Матиьо, даваше пари за издръжката ми, изпращани ми от далечни роднини. Никога не би ми казал имената на роднините ми, а игуменката ми каза, че трябва да престана да питам и да благодаря на Бога, че не живея от подаяния. Но след това парите изведнъж спряха да идват и игуменката ми каза, че не може повече да ме държи в манастира и трябва да си потърся работа.

— И ти стана fille de service?

— Да, мосю, при господин и госпожа Гримо на Рю де ла Па. Те имат maison de modes^[14].

— Там хареса ли ти? — попита Морис, повече за да накара момичето да стои неподвижно, отколкото от някакво любопитство към тъжния й разказ.

Изражението на слабото, ъгловато лице на София изведнъж омекна в усмивка.

— Отначало ми хареса. След манастира изглеждаше толкова хубаво да живееш в истинска къща. Имах си малка стая на тавана. Готвачката, единствената друга слугиня, която държаха семейство Гримо, спеше в съседната стая. Тя беше взискателна, но добра към мене, щом си свършех добре работата и беше напълно доволна от мене. Мадам Гримо също беше доволна от мене, но след това мосю Гримо започна да ми обръща внимание. Не мога да разбера защо, след като знам, че не съм хубава, а мадам Лу-Лу ми обясни, че мъжете харесват жени с едри гърди и заоблени хълбоци. Но Ивет каза, че мосю Гримо вероятно е педераст.

Въпреки свободния си живот като художник, Морис беше потресен от думата, която толкова небрежно излезе от устата на детето. Макар все още да беше девствена по някакво чудо, очевидно вече беше придобила речника на проститутките, с които живееше.

Момичето прие мълчанието му за неразбиране и добави:

— Аз също не знаех, че съществуват такива хора, мосю, но факт е, че има мъже, които могат да се наслаждават само на деца. Не е ли странно? Фифи каза, че ще открия, че мъжките предпочитания нямат край. Надявам се, че за мене ще плащат само млади мъже. Ивет казва, че няма никакво значение, стига клиентът да е богат. Тогава е възможно да получаваш подаръци, въпреки че мадам Лу-Лу не го одобрява. Тя взима всичките пари, които получават момичетата, и след това всяка седмица им плаща по колкото сметне, че е справедливо. Ивет събира пари, за да се омъжи. Тя е сгодена за един фермер в Прованс.

Морис не спираше да рисува — времето беше твърде ценно. Скоро трябваше да върне момичето в публичния дом. Ако не гледаше очите й, не беше трудно да си представи, че пред него позира младата Жулиета; че Жулиета някога е изглеждала като това момиче. Очертанията на бузите й, извивката на брадичката й, деликатната структура на костите беше съвсем сходна.

Въздъхна, остави четката си и каза на госпожица Перл, че може да се поразходи, ако желае. Почувства моментно разочарование, защото при ставането й приликата с Жулиета изчезна веднага. Тънките, ъгловати ръце и крака и грубата стойка не приличаха на красивата, грациозна, загадъчна жена, която живееше в мечтите му.

Морис съблече изцапаната си престилка и бръкна в джоба на панталоните си. Извади една монета от десет франка и я подаде на момичето.

— Ще ти давам по една всеки път, когато ми позираш — обеща й той. Но по-добре не я показвай на Мадам, за да не ти я прибере. „Или да заподозре, че съм използвал малката Перл за други цели“, помисли си той.

Момичето стана редовен посетител в ателието. Мадам Лу-Лу проведе подробен кръстосан разпит след първото посещение и се увери, че Морис няма някакви други мотиви. Беше доволна, че й плащат за детето, което практически означаваше, че я използва като сервитьорка безплатно.

Софи беше щастлива, че я наемат като модел. Мислеше, че Морис е малко ексцентричен в желанието си да я рисува, но беше доволна, защото по този начин заставаше наред с момичетата на Мадам, които считаха, че тя едва ли някога ще се превърне в тяхна конкурентка, дори и ако в бъдеще със съзряването й фигурата й разцъфтеше.

Морис започна да проявява интерес към детето и го насърчаваше да бърбори, докато той работеше. Момичето му разказа как една от проститутките, наречена Бланш, която редовно идвала в „la maison Grimaud“, за да си купува шапки с един от почитателите си, й подхвърлила, че вероятно се товари с твърде много работа при modiste^[15].

— В това сметище няма никакво бъдеще — казала тя на Софи. — Трябва да се обърнеш за работа към мадам Лу-Лу. Тя търси нова прислужница и там ще имаш подобри перспективи.

Морис се присъедини към самокритичния й смях, когато му каза как попитала Бланш дали мадам Лу-Лу също има „magasin de modes“^[16].

— Не знаех, че има домове, където обслужват нуждите на мъжете — просто рече Софи. — Сега разбирам колко невежа съм била преди една година, когато мадам Лу-Лу ме нае. Ивет ми обясни всичко. В манастира никога не ни бяха казвали подобни неща. Не беше позволено да се говори за мъже или за любов, или за раждането на бебета. Книгите, в които се разказваше за подобни неща, също не бяха позволени, дори да бяха класически. Прочетох доста книги, докато бях при мадам Гримо.

Понякога Морис слушаше дърдоренето й, друг път беше твърде погълнат от работата си. Смесицата от невинност, дори чистота, и жаргонния й речник и поведение го интригуваха. Говореше много за девствеността си и очакваше с нетърпение деня, когато щеше да пожертва безценния си дар.

— Гориш ли от нетърпение да легнеш с някой мъж? — любопитно попита Морис, докато за трети път се опитваше да хване деликатните линии на вратните й сухожилия. — Мислиш ли, че ще си доволна да правиш онова, което вършат другите момичета?

— Не, разбира се! Виждала съм ги на работа и изглеждат толкова глупаво. Мъжете са по-смешни дори от момичетата. Но ще печеля пари.

Софи очакваше всеки път малкия си бакшиш и ако той забравеше, му напомняше. Мадам, която беше усетила нарастващата му зависимост от младия му модел, вдигна цената. Плащаше без възражения, защото броят на нарисуваните картини растеше.

В средата на лятото Софи, която вече се чувстваше в ателието като у дома си, гордо заяви, че най-сетне навлиза в зрелостта. Мадам била доволна, защото нейните poitrine^[17] започват да се развиват. Изненаданият Морис забеляза двете малки щръкнали гърдички и леката извивка на бедрата й. Занимаваше го само лицето на момичето и начина, по който държеше главата си, напомнящи силно на неговата Жулиета. Никога не беше опитвал да рисува тялото й.

— Снощи един източен господин се опита да ме купи — гордо продължи Софи. — Ивет ми каза. Но мадам му отказала, макар че предложил много висока цена. Доволна съм, защото искам първия ми мъж да бъде млад и мъжествен като твоя приятел, мосю Пиер. Ивет каза, че мадам е изненадана, че мъжете изобщо ме забелязвали, защото съм била много слаба. Английският милорд, за който ти разказвах, казал, че ще се върне след година или две и ще ме потърси. Мосю Морис, мислите ли, че един ден ще стана красива?

— Не, няма! — разсмя се Морис.

Софи обърна глава и се нацупи.

— Никога не ходите в „Le Ciel Rouge“, нали? — любопитно попита тя. — Не харесвате ли жените? Или си имате любовница? — Морис не отговори и Софи добави палаво: — Може би сте един от онези, за които Ивет ми каза, че предпочитали мъже?

Морис се натъжи от бавното, но равномерно изчезване на детската невинност, които беше забелязал първия път. Вече малко неща напомняха за възпитанието в строгия манастир, с изключение на парадоксалното съвършенство на говора й.

Употребяваше думите на една poule^[18] с интонацията на дама и комбинацията на двете беше и забавна, и тъжна.

Но беше напълно неподготвен и съвсем bouleverse^[19], когато един следобед отиде да я извика в „Le Ciel Rouge“ и видя срещу себе си една слаба млада жена с къносани коси.

— Mon Dieu^[20]! — извика той, щом разбра, че пред него стои Софи с очакваща усмивка на лицето си. Красивата бледозлатиста коприна на косите й беше изчезнала. На главата й имаше грозна червена фалшификация, която я правеше да изглежда вулгарна като уличница. Лицето й беше силно гримирано, а устата й беше абсурдно увеличена с червило в червена рана.

— Какво има? Не харесвате ли новата ми прическа, мосю Морис? Ивет…

— Отвратителна е — прекъсна я Морис, а лицето му пребледня от гняв. — Не мога да те рисувам в този вид. Виж…

Спря, безцеремонно я сграбчи за ръката и я помъкна навън към очакващия ги файтон. По време на краткото пътуване към ателието нито погледна към момичето, нито му проговори. Доста изплашена от поведението му, Софи също мълчеше.

В студиото Морис рязко й нареди да застане с гръб към него до леглото, сложи единия й крак върху него и повдигна полата й, така че да се виждат черните обувки с копченца, черните й чорапи и червените жартиери над коляното.

— А сега обърни глава към мене — нареди й той с непроницаем, твърд глас. — И мисли за всичките пари, които ще спечелиш с погледите и поведението си на блудница.

Рисуваше трескаво, а картината му бавно оживяваше. Този път не беше портрет на странно красиво момиче на прага на женствеността, с порцеланова кожа, деликатно сини вени и крехки кости. Този път картината напомняше на „Ша-О-Као“ една от картините на някогашния му приятел Тулуз Лотрек, изобразяваща жена, облечена като клоун, която завързва корсета си. Носеше същото смело незачитане на условностите, на благоприличието.

Никога досега Морис не беше рисувал толкова бързо. Все в същото настроение и силен гняв той надраска косо „La Perle“ и се подписа. След това остави четката си и извади пари от джоба на панталоните си. Хвърли парите върху масата.

— Това е десет пъти повече от обичайния ти бакшиш — хладно каза той. — А сега върви в публичния дом, където ти е мястото. Повече няма да имам нужда от теб.

Момичето погледна с отворена уста първо към него, после към парите.

— Не разбирам — каза то. — Какво лошо съм сторила, мосю? Защото сте толкова разгневен?

— Защото направи така, че повече не мога да те рисувам — кратко отвърна той. — И дори нещо по-лошо — не мога да рисувам нея.

Гневно разрови купчината платна, избра едно на Жулиета и го постави на статива.

Момичето не го разбра правилно и каза:

— Можете да рисувате, когото пожелаете. Не ви преча. — В сините й очи проблесна неочакван пламък, а главата й гордо се изправи над слабите й рамене. — Мислех, че ме харесвате, мосю Морис. Е, не ви искам парите. Ще спечеля много повече пари, отколкото можете да ми дадете вие и без вашата помощ и глупави рисунки. И като си помисля, че бях решила да ви позволя вие да сте първия… дори и да не можете да го платите!

Избухна в сълзи, но ги избърса гневно и преди Морис да успее да я спре, побягна надолу по дървеното стълбище. Той чу трясъка на входната врата и от прозореца си видя малката й къносана глава да изчезва зад ъгъла на улицата.

Час по-късно Пиер го намери отпуснат пред последния си портрет. Картината все още беше мокра и блестеше. Пиер се загледа с удивление в картината и бавно каза:

— Много е добра, Морис. Точно си доловил алчния поглед на блудницата, но все пак невинността на младостта не е изчезнала, въпреки похотливата поза, в която си поставил момичето.

Хвалебствията му секнаха, щом Морис му разказа случилото се.

— Държал си се жестоко — каза той на обезсърчения си приятел. — Тя е само едно дете и мисля, че много те харесва. Ти си първият човек, който проявява интерес към нея, освен драгоценната й Ивет.

— Не мога да й простя, колкото и нелогично да звучи — отвърна Морис. — Не виждаш ли, Пиер, че всичко е свършено. По някакъв странен начин Перл и Жулиета бяха станали една и съща личност, все едно че рисувах Жулиета, само че двайсет години по-млада. А сега не мога да си спомня нито едната, нито другата. Виждам червени коси, розови устни, гримирани бузи — виждам покварата. Като че ли любовта ми е ограбена.

— Говориш глупости, приятелю — каза Пиер. — Не съм ни най-малко изненадан. Работиш без прекъсване почти една година и имаш нужда от една хубава дълга почивка.

Морис сви рамене.

— Няма да ми помогне — въздъхна той. — Никога вече няма да ги рисувам!

— Тогава ще рисуваш някоя друга — разумно подхвърли Пиер. — Какво ще правиш с тази картина? Нарекъл си я „La Perle“. Мисля, че ще ти докара някой франк. Наистина е забележително добра.

— Няма да я продавам — безчувствено отговори Морис. — Ще я дам на мадам Лу-Лу. Можеш да я отнесеш там вместо мен. Нека си я окачи в салона. Ще бъде добра реклама за нея и за Перл.

— Значи така! — възкликна Пиер, потупвайки по рамото обезсърчения Морис. — Изпълнен си с възмущение, защото малкият ти модел най-сетне те е накарал да я видиш такава, каквато е, а не като превъплъщение на скъпоценната Жулиета. Ще видиш, че ще се съгласиш с мен, щом разумът ти се върне. Ела, mon vieux. Ще те заведа на вечеря в „Ла Нувел“. Дължа ти го, тъй като бях достатъчно глупав да те запозная с източника на цялата тази беда.

Морис се усмихна за първи път.

— Всъщност не съжалявам истински — призна той. — Знам, че напоследък направих едни от най-добрите си работи. Но ти си прав — сега искам да забравя и детето, и Жулиета. Давам ти дума, че няма да ги споменавам. Това задоволява ли те, Пиер?

В „Le Ciel Rouge“ Ивет успокояваше хлипащото момиче почти със същите думи.

— Забрави твоя художник, ma petite — каза тя. — Нито един мъж не струва сълзите на една жена!

— Но аз го обичах — проплака момичето. — Наистина, Ивет. Не разбирах колко много значи мосю Морис за мен, докато не ми каза, че повече не иска да ме вижда.

Софи не посмя да признае дори на Ивет, която й беше станала близка като майка, че съвсем сериозно възнамеряваше да предложи скъпоценната си девственост на художника. Беше решила да му направи този подарък не защото искаше да промени отношенията им в тази насока, а защото в публичния дом често се наблягаше колко висока цена могат да получат за нея. Тя беше всичко, което имаше. Беше решила, че, макар и да не е толкова млад, колкото й се искаше, мосю Морис е умен, с приятна външност и до голяма степен е светски човек. Ателието му със странната миризма на ленено масло, бои и терпентин беше се превърнало в нещо като дом за нея.

Ивет й предложи носна кърпа и й каза да престане да плаче.

— Първата любов винаги е най-болезнена — каза й тя. — Но ти си много млада, Перл, и без съмнение ще имаш и други. Освен това, за работата, която вършим тук, понякога е по-добре да не си влюбена. Знам, че моят Андре се възмущава от професията ми, въпреки че е съгласен, че това е единственият начин бързо да спечеля пари за зестрата си. Струва ми се, че понякога мисли, че се наслаждавам на тези мъже, които плащат за тялото ми — добави тя с въздишка.

Погледна към момичето и изражението й омекна.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, cherie? Можеш да вземеш онова японско кимоно, което толкова харесваш — жълтото с бродираните пеперуди. Това ще те развесели ли?

Софи протегна слабите си, детски ръце към пълната, силно гримирана млада жена и я прегърна.

— Ти си най-добрият и чудесен човек в целия свят — заяви тя, а сълзите й като с магия изчезнаха от бузите й. — Всяка нощ ще се моля за теб, Ивет. Два пъти „Аве Мария“, и ако не заспя и — повече.

Мосю Морис и жестокото му отблъскване моментално бяха забравени. Реши никога вече да не мисли за него и никога, никога да не се влюбва отново.