Клер Лоримър
Господарката (22)

Глава двадесета
Юли — декември 1903 година

Завръщането на Уилоу в имението Рошфорд с новото бебе остана почти незабелязано, тъй като по време на краткото отсъствие на Роуел, нещастният Рупърт беше опитал да сложи край на живота си.

Grandmère беше извън себе си. От тирадата, с която ги посрещна, Уилоу незабавно разбра, че причината беше не скръбта пред възможната трагедия, а гнева от едва избегнатия скандал.

Уилоу остави Алис в детската стая на грижите на Пейшънс, бързо смени пътния костюм с удобна домашна рокля и се насочи към лабораторията на Тоби, тъй като знаеше, че от него може да получи свързан и обстоен разказ на събитията.

Милото лице на Тоби беше набраздено от безпокойство, докато придръпваше едно кресло, за да я настани по-удобно.

— Схванах много малко от тирадите на Grandmère — тихо каза Уилоу. — Но разбрах, че Рупърт е извън опасност и че няма да умре.

Тоби се намръщи.

— Ще се оправи, Уилоу… физически. Но изобщо не съм сигурен за умственото му състояние. Както можеш да си представиш, умствената му нагласа е била доста отчаяна, за да прибегне към подобно нещо и не виждам разрешение на проблема му.

Уилоу прехапа устната си.

— Но защо го е направил, Тоби? Какво се е случило? Нещо свързано с Ейдриън ли?

Тоби кимна.

— Аз съм виновен, че не наблюдавах по-внимателно Рупърт, докато те нямаше, Уилоу. Очевидно по някое време през пролетта фантазията на Ейдриън е била обсебена от някое от селските момичета. Рупърт разбрал това, но отначало само се натъжил и започнал да пише патетично писма до Ейдриън с молба да не го изоставя. Но не изпратил ни едно от дузините писма, съдържащи поеми на Оскар Уайлд, които явно е искал да посвети на Ейдриън. И преди два дни… се случи.

Погледна неспокойно към Уилоу, чувствайки се несигурен дали да й разкаже цялата неприятна история. Но осъзна, че рано или късно тя сигурно щеше да научи фактите и предпочете да ги узнае от него такива, каквито бяха наистина.

— Рупърт се опита да се обеси — тихо продължи той. Като чу как Уилоу изохка, бързо добави: — За щастие прислужникът му се качил в стаята му, за да вземе няколко палта, които се нуждаели от почистване. Успял да свали Рупърт, преди… преди да стане твърде късно. Изпратихме веднага за Форбс и освен значителните наранявания по гърлото на Рупърт и временната загуба на гласа му, не е чак толкова зле за подобно изпитание. Разбира се, ужасеният прислужник веднага отишъл да съобщи на Датън, който незабавно информирал Grandmère. Така че тя първа отишла в стаята му и открила писмата, които прочела, след което ми ги изпрати с нареждането да ги изгоря. Старият Форбс и слугите се заклеха да пазят тайна. Докторът е на шейсет и пет години и шокът е доста силен и за него — Ейдриън му е син.

— Бедният човек! Но най-вече бедният Рупърт! — тихо възкликна Уилоу. — Сигурно си страдал, че неизказаната беда е стигнала толкова далеч.

Тоби въздъхна.

— Grandmère настоява Ейдриън да бъде изпратен надалече от Хавърхърст. Беше достатъчно глупава да го каже и на Рупърт и той ми разкри, че ако Ейдриън си отиде, отново ще опита да сложи край на живота си.

— Ейдриън Форбс влюбен ли е в онова момиче от Хавърхърст? — замислено попита Уилоу.

Тоби поклати глава.

— Нямаше да предположиш подобно нещо, ако го познаваше по-добре, Уилоу. Отидох, така да се каже на крака, за да видя сам как стоят нещата и съм ужасен от лекомислието на младия мъж. Не проявява ни най-малък интерес към момичето. Забавлявал се е с нея, защото е бил отегчен. Тайният характер на срещите му с Рупърт били голяма досада, рече той, но по-важното е, че Рупърт от години обещавал, когато стане на трийсет години, да отведе Ейдриън в чужбина, за да започнат заедно нов живот. Ейдриън знае, че миналия декември беше трийсетия рожден ден на Рупърт и не му повярвал, когато Рупърт му казал, че ще му трябват поне шест месеца, за да разбере размера на частта от семейния фондов капитал, с която разполага. Решил, че Рупърт го мами. Тръгнал с това момиче донякъде, за да го ядоса. Всичко, което може да се каже в полза на Ейдриън е, че изглежда някак потресен от последствията от небрежното му незачитане на чувствата на Рупърт. Честно казано, Уилоу, мисля, че дори е и поласкан.

— Това означава ли, че все още е готов да тръгне с Рупърт? — попита колебливо Уилоу.

Тоби кимна.

— Доколкото разбирам, да. Но далеч не съм сигурен, Уилоу, дали това ще означава истинско щастие за клетия ми брат. Видях някои от писмата на Рупърт. Те разкриват две неща — способност за дълбока любов и отчаяна чувствителност. Ейдриън никога няма да бъде способен да го разбере или да отвърне на тази любов. Желае да бъде „купен“ от Рупърт по начина, по който това може да се каже за един жиголо, ако знаеш какво значи това, Уилоу.

Виждайки, че тя го гледа с неразбиране, Тоби добави внимателно:

— Това е мъжка проститутка — човек, който продава тялото си срещу пари. Ейдриън не скрива желанието си да живее свободно, без да е нужно да работи. Рупърт може да му осигури този живот. Безпокои ме ограничената взаимност, която Ейдриън може да даде в замяна. Съмнявам се, че неговото отношение има някаква дълбочина.

— И какво ще стане? — попита разтревожено Уилоу.

— Пелам и аз поговорихме, докато Роуел го нямаше, и решихме, че трябва заедно да открием влог на Рупърт, докато не стане възможно да използва собствените си пари. Тогава ще зависи само от Рупърт дали все още желае да приложи собствения си план да отведе Ейдриън в чужбина. Ейдриън се съгласи да изчака, докато Рупърт се възстанови достатъчно, за да вземе окончателно решение. Във всеки случай няма друг подходящ избор, както сам безсрамно призна. Ако решат да тръгнат, Пелам ще го уреди, разбира се, без знанието на Grandmère. А доколко Роуел трябва да знае, зависи от тебе, Уилоу, дали ще му кажеш, ако сметнеш, че е подходящо. Роуел не може да попречи на Рупърт да тръгне, след като вече има собствени пари. Самият аз мисля, че ще е по-добре, ако тръгне. Не виждам друго бъдеще за него.

— Ще отида и ще поговоря с него — заяви Уилоу. — Сигурно е много нещастен!

Тоби се усмихна за първи път.

— Привързан е към тебе, Уилоу. Може би ще успееш да спечелиш доверието му повече от мене — тихо каза той. — Добре е, че си вкъщи, макар да ми се иска да беше при по-добри обстоятелства.

В стаята на Рупърт пердетата бяха спуснати. Самият той с тебеширено бледо лице лежеше на леглото, а шията му беше омотана с бинтове. Държеше в ръце малка книга, която четеше преди влизането на Уилоу. Щом тя влезе в стаята и се наведе над леглото, за да го целуне по бледата буза, тъмносините му очи се изпълниха със сълзи.

— И така, казаха ти за последния ми позор — промърмори той сломено.

— Не трябва да мислиш за случката по този начин — твърдо каза Уилоу. — Но и никога вече не трябва да правиш подобно нещо. Колкото и да е болезнен, животът е най-ценният подарък, който някога получаваме, и трябва да го изживеем по най-добрия начин.

Рупърт безмълвно й подаде книгата, която четеше, отворена на една отбелязана страница.

Уилоу седна на стола до леглото му и започна да чете. Беше поема от Оскар Уайлд, наречена „Рози и печал“. Очите й се изпълниха със сълзи, докато се плъзгаха по редовете.

„А могат ли отминалите страсти

да се възраждат от смъртта?

Ще можем ли отново да ги изживеем?

Как болката ще понеса“

И по-долу на същата страница:

„Очите твои, с цвят зелен,

като априлски ясен ден,

с лъчи на аметист искряха

наведох се и устните ми ги допряха.

И нивга веч на твоята уста

усмивка аз не ще съзра,

но само пет минути след това

отново в смях избухва тя.“

Очите на Рупърт сега бяха сухи и той взе книгата от нея с думите:

— Очите на Ейдриън бяха зелени, а неговия смях… — той спря внезапно и започна да цитира поемата по памет:

„Но странно е, до днес не знаех фактът прост —

могли са да се поберат в ума,

в килията тясна от слонова кост

и адът, и божиите небеса.“

— О, Рупърт! — прошепна Уилоу. — Моля те, не приемай всичко толкова дълбоко. — Тя се усмихна развълнувано. — Брат ти Пелам веднъж ми каза: „Нито един мъж не заслужава цялата ти любов, Уилоу!“ И мисля, че беше прав. Никой не заслужава целия ти живот, Рупърт. Трябва да се опиташ да помниш това в бъдеще.

За нейна изненада Рупърт кимна утвърдително.

— Докато лежах тук през последните няколко дни, Уилоу, открих някои истини. Никога няма да бъда такъв, какъвто бих искал. Както казва Уайлд в една друга поема: „Ще ридая и ще се моля, както преди.“ Ейдриън никога няма да ме обикне и аз го знам, но трябва да бъда с него. Тоби каза, че Ейдриън все още желае да замине с мен в чужбина и това е единствената ми надежда за щастие. Така че, моля те, Уилоу, не мисли много лошо за мене, след като си замина. Знам, че другите ще ме презират, или поне повечето от тях, но не искам да изгубя твоето уважение.

Уилоу се изправи. Все още държеше книгата в ръце.

— Мога ли да я задържа — попита тя — като спомен за теб, Рупърт? А може би ще успея да разбера по-добре… останалите. Всички сме склонни да порицаваме онова, което не разбираме. Често ще си мисля за теб и ще се моля за щастието ти.

Две седмици по-късно Рупърт напусна имението Рошфорд. Роуел, който изобщо не беше разгневен, прочете с удоволствие прощалното писмо на Рупърт.

— Моли за прошката ми — рече той презрително на Уилоу. — Наистина ли е толкова глупав, та да не разбира колко съм облекчен, че се отървах от него? Никога не е бил нищо друго, освен едно безпокойство и този последен епизод… е, както знаеш, мила, много ми е трудно да го кажа. Можеше да докара позор за цялата фамилия, ако истината беше излязла наяве. Да благодарим на небесата, че имаме добри слуги, които не клюкарстват.

— Не се ли чувстваш малко тъжен за доктор Форбс? — запита Уилоу. — В края на краищата той изгуби единствения си син. Съмнявам се, че Ейдриън или Рупърт ще се върнат някога в Англия.

— Което също е много добре — обобщи накратко Роуел. — Под покрива ни расте ново поколение, Уилоу, и от всички нас зависи да им дадем добър пример. Факт е, че не бих искал Оливър да има за пример Рупърт.

Оттам насетне името на Рупърт, както и това на Доди, по нареждане на Grandmère не се споменаваше в нейно присъствие. Старата дама изглеждаше много доволна от новата си правнучка, но не показваше дори малко от интереса, който проявяваше и продължаваше да проявява, към Оливър.

— Трябва да внимаваме да не разглези момчето така, както направи с Франсис — рече хапливо Тоби на Уилоу. — Понякога се чудя, дали не трябва да кажем на Grandmère, че Франсис е откраднал Гейнзбъроу. Ако знаеше, може би щеше да е по-малко снизходителна към него.

През последния месец Франсис беше отстранен от къщата, но не точно по начина, по който се надяваше Уилоу. Grandmère беше привлякла подкрепата на Роуел за любимия си внук и накрая беше решено да го изпратят на околосветско пътешествие, пренебрегвайки уреденото от Тоби за негово собствено добро изпращане в Австралия.

— Моят план е по-подходящ за един джентълмен — за един Рошфорд — защити Grandmère искането си. — В крайна сметка, не е направил нищо кой знае какво, като е изнасилил една от слугините, и няма нужда да го заплашваме толкова сурово, колкото предлага Тоби.

И така, докато Уилоу беше в Епърни при Силви, ликуващият Франсис отпътува на скъпо и много интересно пътуване около света.

Следователно не знаеше нищо за събитията, свързани с Рупърт и за горчивия отказ на Grandmère от внука й, когато тя откри, че той най-сетне се е измъкнал от оковите на дома си и че никога вече няма да може да му налага да изслушва безкрайните й обвинения. Докато Нели започна да се приготвя за венчавката си с Хари в края лятото, Уилоу отбеляза пред Тоби, че Франсис едва ли щеше да се загрижи за щастието на Рупърт повече, отколкото за това на Нели.

— Като че ли никога не е имала бебе — добави тя, като слушаше силния щастлив смях на Нели и наблюдаваше как напълно се е върнала към нормалното си весело поведение.

— Все пак не съм сигурен, че Хари е забравил — неспокойно рече Тоби. — Изглежда по-тих, по-бдителен. Понякога се чудя дали сега не мрази всички Рошфордови.

Виждайки изплашения поглед на Уилоу, той се усмихна.

— Вероятно само така ми се е сторило — добави той окуражително. — Сигурен съм, че ще са много щастливи, Уилоу.

В края на септември Нели и Хари тихо се ожениха в църквата „Св. Стефан“. Роуел се съгласи да живеят в една от малките двустайни къщички в имението.

Всичките слуги — и домашните, и онези, които работеха в имението, бяха се сбрали на простата служба. Повечето от жителите на Хавърхърст бяха застанали пред църквата, за да хвърлят розови листенца и ориз, и за да пожелаят на двойката щастие. Церемонията беше последвана от празненство в залата на слугите, но нямаше да има меден месец, тъй като Хари и Нели бяха решили да запазят парите си за следващото лято, когато възнамеряваха да прекарат една седмица на морето в Брайтън.

— Младоженката сияеше, нали? — отбеляза по-късно усмихнатия Тоби на Уилоу. — Очевидно сбърках, като мислех, че Хари таи някакви лоши мисли. Беше много горд, че е младоженец.

След като Нели беше омъжена щастливо, мислите на Уилоу отново се върнаха към собствения й живот. Бяха изминали три месеца, откакто беше довела Алис от Франция, но все още се чувстваше много притеснена, заради измамата, която бяха скроили заедно със Силви на цялата фамилия. Не съжаляваше за подмяната на момиченцето с нейния мъртъв син. С всеки изминат ден Алис ставаше все по-хубава. Пейшънс заяви, че е най-доброто бебе, за което някога се е грижила. Уилоу беше очарована от съвършенството на детето. Очите й се променяха от синьо до тъмносиво, което предполагаше, че щяха да станат тъмнокафяви като тези на Оливър.

Момчето, което беше вече на четири години и половина, беше не по-малко лудо по бебето, и се държеше извънредно грижовно към него. Беше усетило, че прабаба му не се интересува от сестра му и постоянно питаше защо Grandmère не желае да вижда Алис всеки ден, така както се занимава с него самия. Алис все още беше твърде малка, за да възразява и не беше нужно да се разстройва, тъй като всички други в къщата проявяха голяма обич към нея.

— Чичо Тоби я обича — съгласи се Оливър, — а също и чичо Пелам, но татко не харесва бебетата, нали? Нани^[1] каза, че той ще обикне Алис, когато порасне голяма и красива.

Не показваше никакви признаци на ревност и изглеждаше възхитен от факта, че в къщата има друго дете.

Що се отнася до Роуел, Уилоу си мислеше, че не е нужно да се страхува от евентуалните му подозрения, че Алис не е негово дете. Беше показал същата слаба привързаност и към Оливър, и, подобно на повечето бащи, не проявяваше особен интерес към грижите за бебето. Но съвестта я гризеше, понеже беше измамила не само съпруга си, но и доверчивия, честен Тоби. Когато веднъж той й подхвърли, че бебето не прилича много на нея, Уилоу почувства как се изчервява от скритото чувство за вина.

— Прилича на Рошфордови, нали? — невинно заяви Тоби. — Но си мисля, че щеше да изглежда още по-красива, ако имаше чертите на майка си.

Уилоу беше решила никога да не казва на Тоби за онова, което се беше случило в Шато д’Орбе. Силви я беше предупредила настойчиво никога да не съобщава истината на когото и да било.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-безопасно ще бъде за нас — предупреди я тя.

Но сега, след като Нели най-сетне се беше омъжила и Алис безспорно беше приета от семейството, Уилоу беше завладяна от копнежа да сподели тайната с Тоби.

Макар донякъде това да не беше негова работа, мразеше чувството, че крие нещо от него. Чувстваше се неудобно в компанията му и понякога, дори когато бяха сами, атмосферата между тях се напрягаше. След като вече не се занимаваше с венчавката на Нели, мълчанието, което се беше спуснало между тях, й се струваше все по-непоносимо.

— Ела с мен до езерото, Тоби — внезапно рече тя, след като вече беше взела решение. — Искам да ти кажа нещо.

Пожълтелите листа бяха започнали да падат и като килим покриваха моравата, докато те вървяха през розовата градина и покрай все още обсипаните с цвят лехи. Докато вървяха, Уилоу колебливо разказваше подробностите от седмиците, прекарани в Шато д’Орбе. Тоби я слушаше, без да я прекъсва. Скоро разбра какво е участието на Силви в тази история, която почти се беше превърнала в трагедия. Може би дори по-добре от братовчедка си оцени ефекта върху Уилоу от загубата на детето й. Спомни си каква силна скръб я беше обзела, когато другото й отроче, София, беше умряло. Но въпреки това за миг бе шокиран, когато Уилоу му призна, че малката Алис е не нейно дете, а на Нели; че е осиновила като собствено дете дъщерята на една слугиня.

Но след това той си спомни факта, че бебето е също така и дете на брат му и, следователно, е истински потомък на Рошфордови. Като такова, то имаше не по-малко право от всички рожби на други подобни връзки да бъде отгледано като член на тяхната класа. Самият той познаваше джентълмени, които бяха поддържали връзки с актриси или гувернантки и бяха осигурили на децата си високо положение. Нима Роуел не възнамеряваше да даде образование в Итън на синовете си от Джорджина?

— Отначало мислех само да спася живота на бебето — продължаваше тихо да говори до него Уилоу. — На практика то умираше от глад. Мислех си каква отчаяна нужда от кърмачка имаше първото ми бебе и че, ако бяхме успели да намерим някоя веднага, може би нямаше да умре. Помислих си, че това е мое задължение. И след това, Тоби… докато го държах в ръцете си, започна да ми се струва като че ли моето бебе не беше умряло. Можеш ли да ме разбереш? Нямах време да мисля за Роуел и че това, което правя, може евентуално да доведе до измама. Изобщо не помислих за бъдещето.

Спря за малко, след което продължи:

— Когато осъзнах последствията, вече знаех, че не мога да се отделя от Алис. Силви ми подхвърли, че не е необходимо някой да знае за замяната, дори и Нели, ако й кажем, че нейното дете е умряло. Силви го направи да изглежда толкова просто и се оказа права. Наистина беше просто. Никой не се усъмни. Дори и ти не изпита някакви съмнения, че Алис не е мое дете.

— В такъв случай защо ми го казваш, Уилоу? — попита гневно Тоби. Нима Уилоу нямаше представа какви тревоги му създава с подобни откровения? Независимо от ниското мнение, което имаше за съпруга й, Роуел му беше брат и лоялността му неизбежно се раздвояваше, макар и в полза на Уилоу. Не можеше да пренебрегне обичта си към нея и мнението, което тя искаше от него, никога нямаше да бъде непредубедено. Разкъсваше се на две от желанието си да й помогне и от неспособността си да го направи. Отчаяно искаше да не беше правила това признание.

— Не трябваше да ми казваш за Алис — добави тихо той. — Защо точно на мен, Уилоу?

Бузите на Уилоу се обагриха в тъмнорозово.

— Спомняш ли си как миналата седмица ми каза, че като съм родила такова съвършено и здраво момиченце, най-сетне съм опровергала теориите на Grandmère, че има нещо нередно в жените от фамилията Рошфорд? Открих, че не мога да те погледна в очите, Тоби. Чувствах се толкова ужасно, че ми се искаше да се разплача от срам. Ти си ми най-добрия приятел и не трябваше да те лъжа за Алис.

Измина цяла минута, преди Тоби да успее да й отговори. Накрая каза тихо:

— Разбирам те и не те обвинявам ни най-малко. Но, разбира се, теориите ми не се изменят от тези факти. Бащата на Алис все пак е Рошфорд. — Силното облекчение, което се изписа на лицето на Уилоу, го развълнува. Въпреки че се опита да сдържи чувствата си, не можа да прикрие нежността в гласа си: — Не мисля, че е сторено нещо лошо, особено на Роуел. Силви е била права, като е казала, че появата на една дъщеря няма да окаже никакво влияние върху живота му. Един ден Алис ще се омъжи, ще напусне дома и това ще сложи край на отговорността му към нея. Що се отнася до издръжката й… е, би било глупаво да не признаем, че Роуел стана доста заможен изцяло благодарение на онова, което му донесе брака му с тебе, Уилоу. И голяма част от тези облаги отива за издръжката на Джорджина и трите деца, които тя роди на Роуел. Струва ми се, че ще бъде честно да задържиш бебето, което обичаш.

— Много ми се иска да повярвам, че е така — отвърна Уилоу, а очите й плувнаха в сълзи. — Но, Тоби, нямах намерение да уреждам някакви сметки с Роуел. Научих се да приемам, че съпругът ми дължи нещо на втората си „съпруга“ и второто си „семейство“. Не съм единствената жена, която живее с подобна мисъл и няма да съм последната. За съжаление не мога да се заставя да бъда толкова благородна като нашата скъпа кралица Александра и да поканя любовницата на съпруга си да живее в дома ми. Не мислиш ли, че е забележителна жена, щом прие като приятелка мисис Кепъл? Съмнявам се, че има някой в Англия, който да не се възхищава от поведението й, изпълнено с такова достойнство и разбиране.

— Кралицата без съмнение знае какво благотворно влияние върху краля има Алис Кепъл — иронично каза Тоби, — и не е чак толкова егоистична, че да не приеме тази връзка, може би защото знае, че това няма да подкопае любовта на съпруга й към нея. Що се отнася до Джорджина, както знаеш, тя не е друга мисис Кепъл и й липсват дори елементарно възпитание, такт и дипломатичност. Освен това, моето мнение е, че Роуел е изморен от претенциозната мисис Грей.

Не спомена, че Пелам беше видял Роуел с друга, по-млада жена, която сигурно беше новата му любовница. В най-добрия случай момичето беше малко по-добро от най-обикновена блудница и всеки път, когато Тоби се замислеше за тази връзка, го шокираше факта, че най-големият му брат на практика предпочита подобна компания през тази на омайната си жена. Задоволството й от бебето й и радостта й от Оливър бяха премахнали онова замислено неспокойство, което някога често я обземаше. Ведрината подхождаше на студената й, чиста красота.

— Сега си щастлива, Уилоу, нали? — попита загрижено Тоби.

Уилоу суеверно кръстоса пръсти с детински жест, който му се стори много мил.

— Страхувам се да призная щастието, за да не би съдбата да ме чуе и да реши да изпрати някое ново нещастие на семейството ни — рече тя с усмивка.

Като че ли думите й се оказаха пророчески, тъй като не беше изминал и месец от сватбата на Нели, когато Рошфордови се изправиха пред нова трагедия.

Роуел, Пелам и Тоби се намираха в хола, току-що завърнали се от лов. Беше първият ден на ноември, сив и хладен, и за ловците в камината беше запален огромен пън. Пелам разказваше на Уилоу за лова, когато неочаквано малкият Оливър се спусна по стълбите без бавачката си. Изтича при баща си и задърпа ръкава му.

— Татко, татко… — завика той задъхано, но преди да успее да продължи, Роуел просто махна ръката му и заяви:

— Оливър, не поздравяваш възрастните и прекъсваш по такъв невъзпитан начин разговорите им! Незабавно се върни в детската стая.

Момчето се поколеба, а лицето му изразяваше едновременно и страх, и загриженост.

— Но, татко…

Този път гласът на Роуел беше по-рязък:

— Нарочно ли не ми се подчиняваш, Оливър? Да не би внезапно да си оглушал и да не чуваш заповедта ми? Незабавно напусни стаята!

Детските очи се изпълниха със сълзи. Обърна се към майка си със зачервено лице. Уилоу не обичаше да отменя заповедите на Роуел, дори и да не беше съгласна с тях. Но сега не само припряното поведение на Оливър, но и изражението му я накараха да каже на съпруга си:

— Нека да чуем какво иска да ни каже, Роуел. Усещам, че е нещо важно.

Без да дочака съгласието му, тя се обърна към детето:

— А сега кажи на мама какво не е наред, Оливър.

— Баба — прошепна то. — Двамата си играехме на дама и аз печелех, и изведнъж тя заспа, и не се събуди, за да завършим играта. Аз я разтърсих и леля Мили дойде и я разтърси, но тя пак не се събуди и леля Мили каза да отида и да доведа татко.

За миг никой не помръдна. Никой не промълви. След това тримата братя едновременно се втурнаха към стълбите. Уилоу остана на мястото си, а ръката й утешително прегърна Оливър.

— Grandmère мъртва ли е, мамо? — попита той разтреперано с тих глас. — Не може да умре по средата на играта, нали? Нали, мамо?

— Не знам, скъпи. Може би е възможно да се случи — нежно отвърна Уилоу. — В края на краищата знаеш, че Grandmère е много стара.

— Но аз не искам да умира — каза Оливър, а сълзите му потекоха по бузите. — Искам да продължава да си играе с мене и да ми разказва истории за прадядо Сидрик и за битките, които е водил, и…

— Уилоу! — гласът на Пелам прекъсна сълзливия поток от думи на детето. — Би ли изпратила Питърс да доведе незабавно доктор Форбс. Много е сериозно…

Поради присъствието на момченцето не довърши думите си. Но потресената Уилоу разбра значението им — Grandmère или беше мъртва, или умираше. Самата тя никога не беше изпитвала някаква истинска привързаност към аристократичната стара дама, каквато учудващо проявяваше Оливър, но мисълта, че тя няма повече да управлява фамилията от стаята си на горния етаж, беше невъобразима.

По-късно вечерта Тоби им каза, че смъртта на Grandmère вероятно е била почти мигновена.

— Вероятно сърцето й просто е спряло да бие — тихо поясни той на потресените си слушатели, които се бяха събрали в салона. — Всички трябва да разберем, че от нейна гледна точка, това е било един чудесен начин да си отиде. Нямаше продължителна, изтощителна болест, нито болка. По-скоро трябва да жалим леля Мили. Тя не е на себе си от мъка.

— Както и аз, Тоби — бързо вмъкна Роуел. — Говориш, като че ли сътресението за нас е по-малко, отколкото за леля Мили.

Тоби хвърли ироничен поглед към брат си.

— Не се съмнявам, Роуел, но всички ние сме достатъчно млади, за да превъзмогнем нечия неочаквана смърт, а леля Мили не е.

Милдред се качи горе и приседна до леглото на бедната жена. Доктор Форбс й беше дал успокоително, но като че ли тя беше неспособна да се откъсне от истеричните спомени, които я връщаха обратно в младостта й, когато, като дете, тя и братовчедката Люсиен бяха шаферки на сватбата на Клотилд.

— Клотилд се венча за бедния мил Сидрик преди шейсет и пет години — изплака тя.

Макар да не осъзнаваше всъщност, че говори на Уилоу, тя й изповяда ужасното ожесточение срещу зълва си, защото беше й попречила да се омъжи за „онзи мил, възвишен човек, Пърсивал Томлинсън“, свещеника, който беше поискал ръката й, но с годините Клотилд я беше убедила, че е било взето правилното решение.

— Дължа й един живот, изживян в удобства — извика тя в болезнени ридания. — И никога не ми се отдаде възможността да й благодаря.

Всичко, което Уилоу можеше да направи, беше да запази мълчание. Животът на леля Мили, „изживян в удобства“, беше всъщност истинско робство на егоцентричната, властна стара жена с желязна воля. Леля Мили не беше имала живот. Просто бе съществувала в сянката на Grandmère.

Направи каквото можа, за да успокои бедната жена, която изглеждаше безутешна.

— Донякъде е заради това, че вече няма кой да я командва — проницателно подхвърли Тоби. — Grandmère толкова време е диктувала всяка нейна мисъл, всяко действие, че тя не може да мисли сама. Трябва да се отнасяш към нея с голямо разбиране, Уилоу, докато отново възвърне собствената си воля.

Не само фамилията, но и цялото село присъстваха на погребението на старата лейди Рошфорд пет дни по-късно. Пердетата останаха спуснати дори и в най-малките къщурки, и в най-скромните ферми. Роуел беше изпратил няколко телеграми по света с надеждата да открие Франсис, но всички знаеха, че ще е невъзможно да се завърне в Англия за погребението на баба си. Изпратиха телеграма и на Доди и Джеймс, но Уилоу посъветва Джеймс да не води младата си жена на такова далечно и печално посещение. Но самият той все пак дойде, въпреки факта, че старата дама изцяло се бе опълчила срещу женитбата му с нейната внучка.

— Винаги съм разбирал чувствата й към мене — каза той на Уилоу. — Лейди Рошфорд беше викторианка и не беше възможно с лекота да се отърве от строгите си норми. Почувствах, че трябва да покажа почитта си към нея, а и Доди мисли същото.

Подробностите около погребението бяха заангажирали времето на Роуел толкова плътно, че едва след като всичко свърши, разбра изцяло каква неподправена скръб изпитва заради смъртта на баба си. Въпреки че никога не беше го обичала така, както Франсис, двамата имаха много общо и винаги бяха се разбирали и уважавали взаимно. Почувства се слаб заради липсата й и се обърна за утеха към Уилоу. Тя беше изненадана и не по-малко обезпокоена от факта, че вечерта след самото погребение Роуел си легна и с много необичайно нетърпение заяви съпружеските си права. Струваше й се нередно след такъв тъжен ден мислите му да са насочени към плътските удоволствия. Почувства, че желанието му да се наслади на тези земни страсти показва донякъде липса на уважение към духа на Grandmère.

„Сякаш се мъчи да утвърди своето съществуване, енергията си, младостта си и желанието си за живот“, мислеше си нещастно Уилоу, докато се подчиняваше на желанията му. Всъщност Роуел размишляваше над неизбежността на смъртта. Смущаваше го, че мъртвите не могат да изпитват нито страст, нито желание. Като че ли с настойчивите си претенции към жена си, която се подчиняваше без охота, той искаше да докаже мястото си между живите. Накрая заспа дълбоко, а тъжната тържественост на отминалия ден моментално потъна в забвение.

Но на сутринта Роуел отново изпадна в мрачно настроение, което се задълбочи още повече от телеграмата, получена от Епърни. По едно странно съвпадение братовчедката Люсиен беше починала в деня на погребението на Grandmère.

— Избрала е много неподходящо време да умре — възкликна той без всякаква логика. — Предполагам, че сега всички трябва да отидем във Франция на погребението й. Като глава на семейството съм задължен да присъствам. Много ненавременно — повтори той. — Като че ли нямам какво да правя тук.

За ужас на Уилоу, той се затвори в библиотеката, където вместо да отговаря на многобройните съболезнователни писма, които започнаха да се изливат с всяка поща, се напи до несвяст. Така че остана на Уилоу да телеграфира на Силви, за да й съобщи, че ще пристигнат колкото е възможно по-бързо и че й изпраща любовта и съчувствието си.

— Сигурен съм, че няма нужда да идваш, Уилоу — рече Тоби, а погледът му стана загрижен при вида на бялото й изтощено лице. — Пелам и аз ще придружим Роуел. Освен това някой трябва да наглежда леля Мили.

— Но аз знам, че на Силви ще й е приятно да съм с нея — въздъхна Уилоу, — а Пейшънс може да се грижи за леля Мили. Доктор Форбс каза, че със здравето й няма нещо толкова нередно, че времето и почивката да не могат да излекуват.

Два дни по-късно Уилоу със съпруга си и двамата му братя пристигнаха в Париж.

Силви беше уредила транспортирането на ковчега на майка си до Париж, тъй като тя беше изявила желание да бъде погребана до гроба на мъжа си във Фонтенбло. Погребението на братовчедката Люсиен беше скромно в сравнение с това на Grandmère. Присъстваха само неколцина роднини и близки приятели. Силви, която от известно време очакваше смъртта на майка си, остана със сухи очи, докато спускаха ковчега в гроба.

— Тъжна съм, разбира се, но съм доволна, че вече не страда — заяви тя на Уилоу. — Между другото, доктор Гус ти изпраща много топли поздрави, защото разбра, че днес ще те видя.

Тъй като видя, че бузите на Уилоу започнаха да се изчервяват, добави бързо:

— Не се страхувай, cherie. Можем да разчитаме на него, уверявам те. Освен привързаността му към мене, той мисли, че си най-красивата жена, която някога е срещал, а за един французин само по себе си това е достатъчно да гарантира предаността му.

Въпреки че последните няколко седмици бяха изпълнени с тъга и неприятности, Уилоу се усмихна. Забележката беше типично в стила на Силви.

— Ще дойда да постоя при тебе веднага, щом уредя делата на маман — обеща Силви. — Копнея да видя Алис отново, да не говорим за твоя малък мъжествен Оливър.

Вярна на думата си, тя пристигна в Англия един месец по-късно. По това време леля Мили вече беше започнала да излиза от стаята си, но все още не можеше да схване, че Grandmère вече няма да извика за някаква поръчка. Изглежда, че постоянно очакваше заповедите на старата дама и беше много доволна, когато Уилоу я помолваше да изпълни някаква малка задача. Като че ли навикът да се подчинява беше толкова силно проникнал в нея, че, както беше предположил Тоби, изпитваше нужда да получава нареждания.

Силви, както и всички останали Рошфордови, беше все още в траур, когато седнаха да вечерят в деня на пристигането й. Роклята й от черна коприна беше с модерна кройка.

— Имам couturiere^[2] от Уърт, която ми я уши набързо — отвърна тя на комплимента на Уилоу за добрия й вид.

— А и много ти подхожда — отбеляза Пелам, отправяйки възхитен поглед към хубавата си братовчедка.

Леля Мили, която слушаше веселото им дърдорене, изсумтя неодобрително. Но след вечерята разговорът се насочи към по-сериозни теми.

— Беше ми трудно да се справя с книжата на маман дори с помощта на счетоводителя ми — обърна се Силви към Роуел. — Сигурно подреждането на документите на леля Клотилд е още по-изтощително, Роуел?

Той кимна утвърдително.

— Изглежда, че старите хора събират планини от ненужни неща — оплака се той. — И все пак човек не може да ги изхвърли, преди да ги е прегледал, защото може да съдържат нещо важно.

— А и не винаги можеш да бъдеш сигурен какво е наистина важно — съгласи се Силви. — Миналата седмица открих, че всяка година маман е изпращала на отец Матиьо, нашия свещеник в Епърни, царската сума от две хиляди и петстотин франка. Това е, предполагам, около хиляда гвинеи. Стори ми се странно, понеже маман не го обичаше много. И така, отидох, за да го видя и знаеш ли, Уилоу, той отказа да ми съобщи защо му е заплащала редовно. Каза, че се е заклел да пази тайна и всичко, което може да ми каже, е, че са били за благотворителни цели. Държанието му беше извънредно неприятно. Все едно че му бях казала, че маман го е къпала с шампанско, nom de Dieu^[3].

Лекият й, непринуден смях бе прекъснат от странен, задавен глас от другия край на стаята.

— Нищо повече ли не ти каза? — попита леля Мили.

Тонът й беше такъв, че всички се обърнаха към нея. Лицето й беше порозовяло и пляскаше с ръце от възбуда.

— Ами не, лельо Мили — отвърна Силви. — Както ти казах, професията му го задължавала да пази тайна. Но аз отидох в банката на маман, където открих, че през последните шест години същата сума е пристигала от мис Бирсфорд от Англия. Тъй като бяха пристигали по пощата, нямаха представа коя би могла да е тази дама.

Гласът й секна, понеже лицето на леля Мили изгуби цвета си. Тя изохка няколко пъти, сякаш искаше да си поеме дъх, а ръцете й се притиснаха към гърдите й. Остана няколко секунди неподвижна, а след това с трясък падна на пода, преди някой да успее да я хване.

Пръв скочи Тоби. Разкопча високата дантелена яка с банели на черната й вечерна рокля и размаха ръка пред лицето й.

— Отворете прозорците — нареди той. — Нуждае се от въздух. Бързо!

Докато лакеят бързаше да изпълни заповедта му, Тоби потърси пулса й. Вдигна към Уилоу лице, изпълнено с безпокойство.

— Някой трябва да доведе доктор Форбс. Мисля, че има сърдечен пристъп.

Диагнозата на Тоби по изключение се оказа не напълно вярна. Сърцето на леля Мили не беше успяло да понесе силата на ужасното й безпокойство. Не само защото думите на Силви я върнаха към миналото с ужасяваща яснота, когато, като мис Бирсфорд, беше участвала в отвличането на бебето, но и защото в един непоносим миг си помисли, че вината й ще бъде разкрита. Сърцето й спря за миг и леля Мили получи удар, който я парализира.