Клер Лоримър
Господарката (4)

Глава втора
Юни — ноември 1891 година

Уилоу приглади гънките на своята жълта пола, които падаха над тесните й бедра, и се огледа в огледалото, докато нейната млада прислужничка Нели оправяше ръкавите на шифонената й блуза. Това бе един нов тоалет, който тя обличаше за пръв път, тъй като днес беше един много специален ден в нейния живот и тя искаше да бъде възможно най-хубава.

Роуел, лорд Рошфорд, барон и пер на кралство Англия се беше обадил на баща й тази сутрин и бе казал, че ще ги посети, за да поиска ръката й!

— О, Нели — задъхано каза тя. — Толкова съм развълнувана, че не знам какво да правя. — Добре ли изглеждам? Мислиш ли, че той скоро ще бъде тук? Мислиш ли, че татко ще каже „да“?

Нели се усмихна щастливо на шестнадесетгодишното момиче.

— Не се тревожете, мис Уилоу — каза успокоително тя. — Положително никой мъж не може да бъде по-подходящ за вас от барона.

Уилоу въздъхна с облекчение.

— Знам! Глупаво е, че се безпокоя, нали? — призна тя, но в очите й се четеше тревога.

Майка й и баща й бяха все още малко резервирани в отношението си към него, въпреки че той ги посещаваше редовно, откакто беше пристигнал в Сан Франциско преди три месеца. Баща й, който обикновено беше открит и приятелски настроен към всички и който първоначално посрещна Роуел толкова сърдечно, че тя не можеше да желае повече, като че ли изведнъж промени приятелското си отношение към мъжа, когото тя обичаше толкова силно.

Тя не можеше да разбере la volte face^[1], която настъпи, когато Роуел, който беше дошъл в Сан Франциско само за две седмици, за да купи кобила за разплод за неговите жребци, каза, че е решил да удължи престоя си само заради нея. Уилоу очакваше баща й да бъде толкова радостен, колкото бе самата тя, от тази чудесна новина. Но въпреки че посрещна Роуел в тяхната голяма къща в Ноб Хил и гордо го представи на техните съседи и приятели, той не беше много ентусиазиран, когато Уилоу се възнасяше по елегантния, красив, аристократичен англичанин.

Бяха изминали почти две седмици, откакто чудото се беше случило и Роуел беше признал, че е влюбен в нея. В началото Уилоу не можеше да повярва. Роуел даже не я беше забелязал през онова лято преди две години, когато тя гостуваше в имението Рошфорд.

— Ти беше много малка тогава, мила моя — каза той и добави с очарователна усмивка: — А и не толкова хубава, колкото си сега.

Уилоу бе неизменно щастлива и бе убедена, че родителите й — пък и всеки, който имаше контакт с него — трябва да разберат, колко влюбена беше тя в Роуел. Приятелките й открито й завиждаха и считаха нейния красив англичанин за най-романтичния от всички ухажори.

— Изглежда ти ще бъдеш първата от нас, която ще се омъжи — каза една от тях.

Но Роуел чувстваше, че е най-добре да не иска ръката й твърде прибързано.

— Нека дадем на родителите ти малко време, за да свикнат с мен — предложи той. — В края на краищата, ти си още много млада, а аз съм, както би се изразила, първият ти „кавалер“, нали?

После денят най-накрая настъпи и Роуел реши да помоли баща й за разрешението му да се оженят.

— Наистина трябва да се връщам скоро в Англия — беше казал Роуел. — Имам намерение да те заведа вкъщи със себе си, скъпа моя, като моя съпруга. Не мога да отлагам разговора с баща ти повече.

Нели прекъсна мислите на Уилоу.

— Струва ми се, че чух да пристига карета! — възкликна тя, тичайки към прозореца, за да дръпне красиво набраните органдинени пердета. Тя надникна надолу, към покритата с дребен чакъл алея и с порозовели блузи се обърна към Уилоу.

— Да, той е, мис Уилоу. Той е тук!

Уилоу прехапа устната си с малките си бели зъби.

— Разбира се, че татко ще каже „да“ — пошепна тя. — Няма никаква причина на този свят, поради която да не го направи!

Изминаха петнадесет безкрайни минути, докато една от прислужничките почука на вратата на стаята на Уилоу и й каза, че баща й иска да я види.

— На добър час, мис Уилоу! — каза приветливо Нели.

Нямаше и следа от Роуел и без да съблюдава благоприличието, тя се затича надолу по стълбите и се втурна в кабинета на баща си. Тя беше прекалено развълнувана, за да направи заключение за отсъствието на Роуел и се хвърли в ръцете на баща си.

— Ти каза „да“ на Роуел, нали, татко? — извика тя.

Уилоуби Тетфорд гледаше светналите очи на дъщеря си със смесени чувства. Той я обичаше повече от всичко на света и много го болеше, като си мислеше, че в този момент той трябва да бъде причината тази лъчезарност да изчезне от лицето й. В същото време той беше неин баща и негово задължение бе да я закриля и да я пази.

— Ела, седни, мила моя — каза нежно той, като я водеше към кожения диван до прозореца. — Искам да ме изслушаш много внимателно. — Постави голямата си ръка върху главата й и нежно погали русата й коса. — Както знаеш, Роуел поиска моето разрешение да се ожени за теб. Чувствах се длъжен да му откажа.

Уилоу пребледня. Тя се втренчи в баща си, без да може да повярва на думите му.

— Но татко, аз го обичам…

— Знам, скъпа моя — каза нежно баща й. — Но ти забравяш, че си още само на шестнадесет години. Не си достатъчно голяма, за да бъдеш сигурна в чувствата си.

— Татко, ще стана на седемнадесет другия месец! — извика Уилоу. — А колкото до моите чувства, аз обичам Роуел още от… още от онова лято, което прекарах в Англия преди две години. Винаги ще го обичам.

Уилоуби Тетфорд запази мълчание. В действителност той не се беше запитвал за чувствата на дъщеря си, а само за тези на нейния кандидат за женитба. Дори като вземеше под внимание факта, че младият мъж беше аристократ по рождение и англичанин, и затова бе много по-въздържан от самия него в изявата на чувствата си, той не беше убеден, че Роуел наистина е влюбен в неговата съвсем млада дъщеря. Въпреки своето обожание и възхищение от детето, което считаше за необикновено красиво и чаровно, той същевременно бе наясно, че тя е много млада, неизтънчена и дори малко нетактична понякога. Като съпруга на барон от нея щеше да се изисква да се занимава със задължения и отговорности както в дома си, така и в кралските кръгове, което би обезкуражило една млада жена, отраснала в съвсем друга среда. Още повече, че тя щеше да живее в чужда страна, сред непознати и любовта и поддръжката на нейния съпруг щяха да й бъдат от жизнена необходимост.

— Роуел безспорно разкри намеренията си към теб — каза замислено той. — Предполагам, че не е необходимо да те питам дали ти си достатъчно сигурна в любовта му към теб.

Уилоу учудено гледаше баща си.

— Много пъти ми е казвал, че ме обича и че иска да се ожени за мен — каза тя искрено. — Какво те кара да се съмняваш в него, татко?

Засега Уилоуби Тетфорд не възнамеряваше да й каже най-сериозната причина, поради която се съмняваше в Роуел. Той щеше да почака и да види дали младият човек, който се връщаше сега в Англия, няма да поднови молбата си. Ако това се случеше, той нямаше да бъде принуден да разочарова това сладко, мило момиче, като му разкрие истината. Междувременно той можеше да наблегне на нейната младост като причина за неодобрението на този брак.

Но Роуел не можеше да бъде отхвърлен толкова лесно. Той разчиташе, и то съвсем правилно, на силата на обичта, която Уилоу изпитваше към него, а и не по-малко на обичта, която Уилоуби Тетфорд хранеше към своето единствено дете. Насърчавана от Роуел, Уилоу увещаваше всеки ден баща си да промени решението си. Тя помоли майка си да говори с него, но Беатрис Тетфорд не разискваше желанията на съпруга си и въпреки че нямаше възражения относно Роуел, каза на Уилоу, че трябва да се подчини на решението на баща си.

Лятото почти отмина, преди Уилоуби да започне да отстъпва. Той не можеше да понесе нещастното, загрижено лице на Уилоу да го гледа толкова умоляващо. Извика я в кабинета си, за да проведе втори разговор.

— Не съм станал милионер, като съм държал главата си заровена в пясъка — каза той толкова нежно, колкото можеше. — Така че събрах сведения за семейство Рошфорд, когато бяхме в Англия през 1889 година. Съжалявам, че трябва да ти кажа, миличко, но фамилията е обедняла и няма никакви средства. Състоянието им е било вложено в неблагоразумни сделки от бащата на Роуел и младият Роуел не може да ми даде уверения, че напоследък нещата са се подобрили.

Като не можеше да гледа смущението и тревогата, които помрачиха хубавото лице на дъщеря му, той добави:

— Картината не е толкова мрачна. Както разбрах, съпругата на Оливър Рошфорд, майката на Роуел, е донесла доста голяма зестра на съпруга си, която много умно е била оставена на разположение само на децата от мъжки пол, които ще се родят като последица от брака. Но не може да бъде пипната от никое от момчетата Рошфорд, докато не достигнат до тридесетгодишна възраст, мила моя. Така че сега Роуел не може да ти предложи нищо друго освен титлата си.

Изненадана, но неустрашима, Уилоу можа само да каже, че не се интересува от това, че трябва да бъде бедна, стига да се омъжи за мъжа, когото обича.

— Но аз се интересувам и то много — каза баща й, — не защото мисля, че ти липсват кураж и съобразителност да се изправиш пред едно мизерно съществуване, а защото тези обстоятелства ме карат да се запитам за мотивите на Роуел да поиска да се ожени за теб, Уилоу. Ти си моето единствено дете и аз искам когато умра, да наследиш огромното ми богатство.

Ужасена и ядосана, но преди всичко много наскърбена, Уилоу каза:

— Не вярваш, че ме обича, както самият той твърди? Толкова ли съм скучна, елементарна и непривлекателна, че изключваш възможността да ме обича заради самата мен?

Уилоуби Тетфорд стана необичайно рязък и груб.

— Ти си с девет години по-малка от Роуел, Уилоу, и си все още едно дете, макар и едно много красиво дете. Но семейство Тетфорд не произлиза от същата социална класа, от която води началото си рода Рошфорд. За всеки е ясно, че сигурно съществуват много англичанки, и то от класа, притежаващи всички предимства, като възпитание и държание, които биха били много по-подходящи съпруги за младия барон Рошфорд, отколкото ти, скъпо мое дете. С изключение на богатството, което можеш да му предложиш, ти ще бъдеш по-скоро една пречка, отколкото едно преимущество за него.

— Но какво общо има всичко това с любовта? — извика Уилоу.

Тя се чувстваше притеснена от думите на баща си, защото вече си беше задавала същите тези въпроси стотици пъти и все не успяваше да намери отговор. Защо Роуел трябваше да я обича? Когато гостува в дома му преди две години, той не я беше удостоил с повече от една дума или поглед. Тогава той бе напълно безразличен към нея. Пелам беше този, който беше флиртувал с нея; Тоби бе този, който беше толкова внимателен и добър с нея.

— Роуел ме обича. Знам, че ме обича. Моля ти се, татко, умолявам те отново да промениш решението си!

Уилоуби Тетфорд въздъхна. Той беше убеден, че този брак няма да донесе на дъщеря му щастието, което той желаеше тя да има. Но може би никога не е възможно възрастните да убедят младите в мъдростта на натрупания през годините житейски опит. Те винаги повтарят техните собствени грешки. Поне, ако нещата наистина тръгнеха зле, това нямаше да бъде чак толкова голямо нещастие. Уилоу можеше да се върне в Америка, където разводът да се уреди бързо и лесно. След две или три години щеше да разбере дали бракът е бил успешен, или се е провалил, а Уилоу нямаше да е навършила все още и двадесет години — възраст, на която тя можеше да направи по-щастлив избор.

— Добре, мила моя, можеш да се омъжиш за твоя англичанин, щом сърцето ти го желае.

Взел веднъж едно решение, никой не може да действа по-великодушно и по-щедро от него, мислеше си Уилоу. Роуел изрази учудването си от размера на сумата, с която баща й я осигури, като настояваше, че тя няма да има нужда от нея. Уилоуби Тетфорд отново ги увери, че това е само капка в океана от неговото непрекъснато нарастващо богатство.

— Това поне ще те осигури да не живееш в такава бедност, на която ти лекомислено заяви, че не обръщаш внимание — каза той, като притисна Уилоу към себе си.

Въпреки че родителите й предпочитаха сватбата да почака до следващата година, когато Роуел можеше да се върне и да прибере бъдещата си съпруга, след много молби от страна на сгодената двойка беше уговорено накрая сватбата да стане през есента, преди Роуел да поеме обратно за Англия.

— Венчавка набързо, разкаяние за цял живот — каза тъжно майката на Уилоу, но Уилоу беше много радостна и развълнувана, за да позволи такива мрачни предвещания да я тревожат.

Венчавката се състоя през последния ден на октомври. Беше великолепна, модерна сватба, помрачена единствено от факта, че нямаше нито един представител от фамилията Рошфорд. Grandmère и леля Милдред били твърде стари, заяви Роуел, а братята му не можели да отсъстват от училище и от университета. Присъствието на Тоби в имението Рошфорд бе наложително при отсъствието на Роуел.

Затова беше уговорено свидетел от страна на Роуел да бъде Натаниел Корбет — съдружник и близък приятел на Уилоуби Тетфорд. Но това беше само едно малко облаче в този прекрасен ден, който надхвърляше и най-романтичните мечти на Уилоу. Тя знаеше, че изглежда като принцеса в своята разкошна, падаща на вълни копринена рокля, която беше без деколте и имаше дълъг шлейф. Венчалното й було бе от фина дантела и се спускаше над лицето й, стигайки до коленете й, като всичко това се захващаше от двете страни на косата й с украсени със скъпоценни камъни клипсове. Беше едновременно величествено, изпълнено с достойнство и по младежки чисто и невинно. Уилоу знаеше, че никога няма да забрави гордия израз, изписан на лицето на Роуел, когато я извеждаше от църквата на фона на ярката слънчева светлина на този приказен есенен ден.

Толкова голямо беше вълнението и възбудата й, че след това тя си спомняше малко от огромния прием, който родителите й дадоха за техните приятели на моравата пред дома им. Тъй като повечето от тях бяха също новобогаташи, които си бяха построили огромни къщи в Ноб Хил, сватбените подаръци, които бяха изложили на показ, бяха многобройни и с голяма стойност.

— Ще имаме нужда от лайнер, за да натоварим този багаж за Англия — сгълча я нежно Роуел, докато тя разглеждаше кристалните сервизи, китайският порцелан, сребърните и златните прибори, които сигурно щяха да напълнят поне една дузина огромни сандъци.

Тъй като повечето от гостите дойдоха на гарата, за да изпратят младоженците, едва ли имаше пасажер във влака, който не бе разбрал за двойката, тръгнала на сватбено пътешествие и който да не забележи елегантния английски барон или младостта на прекрасната младоженка. Роуел бе неуязвим за втренчените в него погледи и едва по-късно обясни на Уилоу, че трябва да преодолее свенливостта си и да не обръща внимание на грубостта и лошото възпитание на масите.

— Чувството за лично достойнство е едно важно качество — каза й той и тя реши да се опита да се държи по един изпълнен с достойнство начин, обещавайки си да обуздае естественият си порив да се притисне към него или да го подтикне да хване ръката й.

Частният вагон на Уилоуби Тетфорд, окичен с цветя за случая, очакваше брачната двойка. Уилоуби бе закупил съвсем наскоро собствен вагон — едно от привилегированите удобства, на които се радваха големите богаташи. Беше платил „скромните осемдесет хиляди долара“ за него, както бе казал на Роуел, обяснявайки му, че го използва, когато отива на дербитата в Кентъки, гребните състезания в Харвард или когато пътува по работа до Ню Йорк.

— Двете влюбени птички ще прекарат медения си месец във влака — беше казал той. — Нали ще искате малко усамотение, а?

Уилоу инстинктивно усети смущението на Роуел от тази нетактична забележка на баща й и разтревожено се запита, дали двамата мъже, които тя най-много обичаше на света, щяха да станат истински приятели. В най-добрия случай те се търпяха заради нея, мислеше си тя, и като изпита за миг дълбока скръб, целуна на прощаване родителите си. Но когато влакът напусна гарата, тя отново се почувства щастлива, тъй като Роуел оцени вниманието на тъста си да им предостави вагона си, за да направят по такъв приятен начин шестдневното пътуване до Ню Йорк.

Уилоу погледна със задоволство лицето на съпруга си. По всичко личеше, че Роуел изпитва удоволствие от комфорта на техния частен вагон. При своето пътуване до Сан Франциско през пролетта той беше пътувал в обикновена първа класа, която ако не беше неудобна, все пак не осигуряваше пълно уединение или поне известен лукс, на който се радваха сега. Дълъг приблизително седемдесет стъпки, техният частен вагон беше богато обзаведен с удобни тапицирани столове от полиран махагон, кадифени завеси и кристални електрически полилеи.

— Като че ли се намираме в нашата собствена гостна — отбеляза Роуел, като се огледа одобрително наоколо.

Голямото двойно легло, дискретно закрито с перде през деня, изглеждаше удобно и както останалата мебелировка беше здраво закрепено към покрития с дебел килим под.

Освен че се радваха на услугите на личния камериер на Роуел и на прислужничката на Уилоу, Нели, те имаха на разположение готвач, стюард, прислужник и келнер; просторен салон и не на последно място — своя собствена баня с вана.

„Сигурно съм най-щастливото момиче в целия свят“, мислеше си Уилоу, докато влакът напускаше гарата, и разбра, че нейният брачен живот вече е започнал. Сега тя беше баронеса Рошфорд, съпруга на най-красивият, забележителен, романтичен мъж, който едно момиче може да пожелае.

Едва на следващия ден Уилоу почувства лека тъга по напуснатия дом. Сан Франциско беше останал на много мили зад тях, мислеше си тя, и скоро шест хиляди мили щяха да я делят от осигуреността, която й беше позната от нейното детство насетне. Вече нямаше да може да тича при своята скъпа, ласкава майка за съчувствие или съвет. Нямаше да може да разчита на своя силен, внимателен баща за напътствие или съвет. През тези последни няколко седмици тя беше положила големи усилия да не обръща внимание на неговите предупреждения относно това, че богатството й оказва влияние върху намеренията на Роуел. Тук той трябваше да се бе заблудил в своята преценка. Роуел вече беше доказал колко много я желае.

Бузите на Уилоу поруменяха при спомена за изминалата нощ — нейната брачна нощ. Роуел беше отишъл да се поразходи из луксозния панорамен вагон с многото прозорци за наблюдаване на пейзажа, докато Нели се грижеше за тоалета й. Беше станало доста късно, когато той се върна и неговият камериер си беше отишъл, оставайки нея и Роуел сами. Нервите й бяха опънати като струна, тъй като не беше наясно какво трябваше да последва след това.

Най-силното от нейните чувства в момента бе свенливостта й, защото от най-ранно детство тя не бе споделяла спалнята си с никого — а още по-малко леглото си. Близостта на тялото на Роуел я възбуждаше и смущаваше, когато той я взе в ръцете си и започна удивителния ритуал на брачната любов. Дори сега, като спомен, й беше трудно да разграничи това, което изглеждаше красиво и приятно, от онова, което я порази като безсрамна и болезнена инвазия в нейното тяло.

Сега Роуел беше погълнат от четенето на своя вестник, занимание, на което се бе отдал вече цял час.

„Толкова много го обичам“, мислеше си тя, докато сядаше на стола срещу него и се взираше в наведената му мургава глава. Копнееше той да остави своя вестник и да й заговори. Имаше толкова много неща, за които искаше да си поговори с него — най-малкото за нейната неспособност да повярва в цялото чудо, което беше завършило с тяхната венчавка вчера сутринта.

След малко готвачът щеше да дойде и да ги попита какво биха желали за обяд. Предишната вечер те избираха между бизон, лос, антилопа, дива кокошка, бифтек и овнешки котлети. Твърде изморена от вълненията през деня, за да бъде в състояние да се наслади на тази превъзходна трапеза, Уилоу бе гледала как нейният съпруг се храни спокойно, поглъщайки голямо количество храна. Скоро след това Нели бе влязла, за да я приготви за лягане.

— Е, скъпа моя, наслаждаваш ли се на гледката? — прекъсна мислите й Роуел, като най-после остави вестника и погледна Уилоу с изучаващ поглед.

Помисли си, че е удивително млада така, седнала там и втренчила огромните си очи в него. Малката яка на сиво-синята й копринена блуза обгръщаше нейния дълъг, нежен врат. От края на тъмнокафявата й, стил ампир, пола се подаваха върховете на обувките й от телешки бокс с връзки и с лачена кожа на върховете. „Сега тя изглеждаше даже по-млада, отколкото в своята булчинска рокля“, установи той с учудване, като си припомняше начинът, по който през изминалата нощ й беше открил удоволствието, което изпитва тялото от брачния живот. Беше жалко, че тя бе толкова крехка и деликатна, защото истината бе, че чувствената и сексапилната женска фигура го възбуждаше повече. Въпреки това невинността на неговата невяста имаше особена привлекателност, различна от тази, с която беше свикнал.

— Изглеждаш прекрасно, любов моя — каза нежно той. — Да се надявам ли, че се чувстваш удобно? Не се ли отегчаваш?

— О, съвсем не! — отговори припряно Уилоу и отвърна на усмивката му. — След толкова много вълнения вчера съм доволна, че сега седя спокойно тук с теб.

— Ще имаш ли нещо против, ако се поразходя малко до панорамния вагон и изпуша една цигара там? — попита Роуел, като се изправи. — Снощи срещнах един човек, който се казва Пейли. Един много интересен американец, както установих. Каза ми, че притежава златна мина в Сиера Невада. Ще му намекна жена му да те посети. Мисля, че тези места са й познати и ще те осведомява за пейзажа. Изглежда приятна жена.

На върха на езика на Уилоу беше да му каже, че тя би предпочела да бъде в неговата компания, но преглътна думите. Ясно бе, че той иска да говори насаме с мистър Пейли, а последното нещо, което искаше, бе съпругът й да се отегчи от компанията й, преди още да са стигнали Англия.

Мисис Пейли се оказа много приятна спътничка. Тя бе една американка на около петдесет родини и веднага взе младото, срамежливо момиче под своето майчино крило. Държанието й беше обезкуражаващо искрено.

— Разбрах от твоя съпруг, че сте на сватбено пътешествие, мила моя — каза тя, веднага щом седна на един от удобните столове, които стояха стабилно върху дебелия мъхест килим. — Не се ли безпокоиш малко, че ще отидеш да живееш толкова далече от родителите си в една чужда страна?

Уилоу поклати глава.

— Твърде много съм развълнувана, за да бъда нервна — призна Уилоу, като се усмихна. — Освен това, аз познавам моето ново семейство…

Тя разказа пламенно за своето пребиваване в имението Рошфорд и описа деверите си на своята учтива събеседничка.

— Разбира се, аз съм съвсем неопитна в управлението на такова голямо домакинство — призна тя, — но Роуел ми каза, че няма защо да се безпокоя, тъй като имаме един отличен домакин. Баба му също ще бъде там, за да ме съветва и напътства.

Мисис Пейли не каза това, което си помисли. Това стеснително, младо момиче може много лесно да се види смазано от обстоятелствата, които го очакваха в Англия.

— Не мога да ви опиша колко красиво е имението Рошфорд — продължи Уилоу. — Къщата е много стара, още от времето на кралица Елизабет и местността е наистина великолепна. Знам, че ще съм много, много щастлива там с Роуел.

За по-възрастната жена бе съвсем ясно, че Уилоу е влюбена много в съпруга си. Безспорно, барон Рошфорд бе човек, който правеше впечатление, мислеше си тя, макар че при първата им среща не изпита такава истинска топлота към него, каквато чувстваше към Уилоу.

— Съпругът ти е много красив мъж — каза тя — и е толкова изискан! Но, разбира се, повечето английски джентълмени излъчват някаква особена елегантност, нали? Аз наистина се възхищавам на техните безукорни маниери!

Уилоу възторжено се съгласи с нея относно достойнствата на Роуел. Тогава мисис Пейли предложи да отидат до панорамния вагон, тъй като там прозорците не бяха покрити с тежки пердета, както в частния вагон, и щяха да имат по-добра гледка към околностите, през които минаваха.

Бяха прекосили планината Сиера Невада през нощта и оставиха щата Невада зад себе си. Влакът бе набрал скорост и сега наближаваха Голямото солено езеро. Околността беше много красива с величествените планини в далечината и високите дървета, които растяха навсякъде. Уилоу се втренчи навън през прозорците, очарована от пейзажа, докато влакът ги носеше по протежение на бреговете на дългото осемдесет мили езеро. Островите, пръснати из езерото, и отражението на далечните планини във водата представляваха красива гледка.

Този първи ден от тяхното дълго пътешествие през Америка бе знаменателен за останалите пет дни, като само пейзажът се променяше, когато преминаваха през щата Юта, през Небраска и продължиха за Чикаго. Там те смениха влака, за да изминат останалите девет хиляди мили до Ню Йорк.

Уилоу се опитваше да не се чувства наскърбена от факта, че на Роуел бе станало навик да прекарва само времето за храна и нощите в нейната компания. През последните шест месеца тя беше свикнала той да бъде винаги близо до нея. Но тя си казваше, че не трябва да бъде ревнива съпруга, обладана от собственически чувства, че дълго време Роуел е водил ергенски начин на живот и че трябваше да мине време, преди да придобие навика да споделя живота си с нея. Тя трябваше да му докаже, че може да бъде толкова интересна и весела компания, колкото мистър Пейли; и не на последно място — да бъде възможно най-хубава и привлекателна.

В интимността на тяхното голямо двойно легло Роуел беше единствено неин, когато я вземеше в ръцете си, целуваше я и й нашепваше нежни думи. Но не след дълго той заспиваше и тогава тя лежеше будна, слушайки равномерното тракане на колелата по релсите.

През тези дълги, тъмни, безсънни часове възбудата от нейния нов живот помръкваше по един тревожен начин и тя си припомняше опасенията на баща си относно силата на любовта на Роуел към нея. Някак си й беше невъзможно да се успокоява с това, че не знае какъв трябва да бъде брачният живот; или с това, че удоволствието, което Роуел изпитваше да бъде и в друга компания, освен в нейната, беше естествено за един младоженец. В съзнанието й изплуваха мисли за голямата любов, възпята в класиката, и тя си даде сметка, че нейните отношения с Роуел имат много малко общо с Ромео и Жулиета или с Орфей и Евридика! Реалният живот, казваше си тя, вероятно е много по-различен от този, описан в романите; задоволителните бракове, както този на нейните родители без съмнение бяха резултат на дълъг съвместен живот.

Майката на Уилоу, строга квакерка, беше дала много съвети на дъщеря си за това, как да бъде добра съпруга, но не беше дори загатнала за това, което трябваше да очаква в брачното легло.

— Твое задължение като съпруга е да се подчиняваш на изискванията на съпруга си, каквито и да са те — бе предупредила тя Уилоу. — Може би ще има моменти, когато това ще бъде неприятно за теб, но внимателният съпруг ще прояви разбиране, ако например си болна или изморена. Но веднъж, като дадеш брачната си клетва, дете, ти ще бъдеш тази, която ще се подчинява на неговата воля във всичко. Разбра ли?

Ако и да не можа да ги схване напълно, Уилоу прие обясненията на майка си. Тъй като обичаше Роуел с цялата си душа, тя не можеше да си представи, че ще може някога да му противоречи по някакъв начин. Нейното щастие се градеше на удоволствието, което искаше да му достави.

Едва след първата брачна нощ тя разбра „задълженията“, за които майка й й беше споменала. Но дори и сега Уилоу не смогваше да разбере, защо една жена може да не иска съпругът й да я люби. Собствените й инстинкти бяха такива, че тя искаше да му се отдаде напълно; да стане част от Роуел. Тялото му изглеждаше красиво и само благоприличието й пречеше да го разгледа по-продължително или да протегне ръка и да го докосне, да го целуне. Тя копнееше да го притегли дълбоко в себе си, там, където имаше чувството, че образуват едно цяло, а не отделни личности.

Но може би от внимание към нея, каза си Уилоу, той не предяви претенции към нея както през втората, така и през третата нощ на тяхното сватбено пътешествие и това продължи до последната вечер от пътешествието им във влака, когато той се люби с нея за втори път.

Същата вечер той и неговият нов приятел, мистър Пейли, заедно с още няколко господа, се забавляваха след вечеря с игра на карти.

— И са изпили много бренди, не се съмнявам в това — коментира мисис Пейли, когато седнаха с Уилоу и усърдно заработиха с иглите върху бродериите си. Тя погледна тайно към Уилоу и долови колко често очите на момичето се обръщаха към вратата в другия край на вагона, очевидно копнеейки там да се появи съпругът й.

— Изглеждаш уморена, мила моя — каза замислено тя. — Защо не си легнеш? Ще отида да намеря мистър Пейли и ще му кажа, че е крайно време да си лягаме.

Така благодарение на деликатната си спътничка Уилоу можа да се зарадва на компанията на Роуел много по-рано от обикновеното. Той бе в необикновено приповдигнато настроение, когато се появи скоро след като Нели беше свършила тоалета на Уилоу. Каза й, че имал късмет и спечелил доста голяма сума пари. Когато легна до нея на леглото, дъхът му миришеше на коняк и цигари и веднага започна с пламенно настъпление.

— Страхувам се, че не ти обръщах достатъчно внимание, моя красива малка Уилоу — шепнеше той, като я целуваше страстно. — Ще ми простиш ли, любов моя? Толкова си нежна, толкова си сладка! Сигурен съм, че всички джентълмени във влака ми завиждат.

Уилоу си мислеше щастливо, че най-после беше открила любовта, за която беше жадувала. Нейните опасения изчезнаха напълно, когато се отзова на прегръдките на съпруга си. Тя се почувства поласкана от това, че той, изглежда, изпита голямо удоволствие от тяхното кратко изживяване и беше похвалена от него, преди да заспи в ръцете й.

Утре щяха да пристигнат на голямата централна гара в Ню Йорк, мислеше си Уилоу, докато слушаше равномерното му дишане, и тогава щеше да започне следващият етап от тяхното пътуване. Те щяха да прекарат една вечер в елегантния хотел „Сен Реджис“ и след това трябваше да се качат на лайнера, който да ги отведе през Атлантическия океан в Англия. Половината от сватбеното й пътешествие беше приключило и след десет дни тя и Роуел щяха да започнат своя истински семеен живот в имението Рошфорд.

Заспивайки, все така държейки го в обятията си, Уилоу си спомни онова прекрасно, щастливо лято, когато тя за пръв път спря погледа си върху своя обожаван съпруг; после заспа, без да сънува.

Дори в проливния дъжд старото имение от времето на кралица Елизабет с неговите червени тухли и загадъчни дъбови дървета притежаваше една завършена красота, която бе напълно в унисон с великолепната околност на графство Кент. Голямото езеро, което заемаше почти тридесет акра, лежеше като огромен диамант в средата на обширните зелени морави — и отразяваше огромните дъбове, брястове, кестени и липи, които се оглеждаха в неговата надиплена от дъжда повърхност.

— О, Роуел, бях забравила колко прекрасен е твоят дом — извика тя, когато каретата им приближи входа на имението Рошфорд, — който вече е и мой дом — добави срамежливо тя.

Изплуваха спомени от онова лято, преди две години, когато тя беше съвсем в периферията на живота на Роуел и никога не бе помислила, че един ден ще се върне тук не само като господарка, но и като негова съпруга.

— Толкова съм щастлива, мили мой — прошепна тя и се притисна до него.

Той беше погълнат да дава наставления на кочияша да спре възможно най-близо до голямата дъбова, украсена с ковани гвоздеи входна врата, така че да не се измокрят от поройния дъжд. Но тяхното пристигане беше очаквано и когато каретата спря, входната врата се отвори и Датън — икономът, пристъпи напред, като държеше голям черен чадър.

— Мога ли да бъда първият, който да ви посрещне с добре дошла в имението Рошфорд, милейди? — каза той, като й помагаше да слезе от каретата и я съпроводи до вратата.

— Благодаря, Датън — отговори Уилоу, като се надяваше вълнението й да не е било твърде необичайно и че е показала спокойствие и достойнство, както подобава на новата господарка на имението Рошфорд.

Но нейното грижливо замислено хладнокръвно държание почти я напусна, когато видя прислугата, строена в редица в големия салон, за да я поздрави. Роуел я беше предупредил, че още преди да свали палтото си, ще трябва да бъде представена на прислугата, която ще бъде строена в боен ред за преглед.

— Не се ръкувай с тях! — заповяда й той, когато тя се обърна към него, тъй като не знаеше какво трябва да бъде нейното държание като негова съпруга при такива обстоятелства. — Една усмивка и кимване с главата ще е достатъчно. Ти сигурно познаваш повечето от тях, защото има много малко промени, откакто беше за последен път в Рошфорд.

Тя беше доволна, когато Роуел се присъедини към нея и заедно минаха покрай строените в редица слуги. „Като двама генерали, които правят преглед на своите войски“, помисли си Уилоу, като с мъка овладя нервната усмивка, която тази идея предизвика на лицето й. Тя направи голямо усилие, за да се съсредоточи, докато Датън я представяше на очакващия я персонал.

Тя си спомняше мисис Джъп, готвачката — една мила, пълна жена на средна възраст, която понякога й даваше торта с конфитюр или кейк, когато тя обикаляше долу, в огромната кухня, в деня определен за приготвяне на сладкиши. Мисис Джъп имаше навика да казва, че тя се нуждае от „охранване“. „Младите момичета имат нужда от малко пълнота“ — казваше тя, като гледаше с неодобрение слабата, недоразвита фигура на Уилоу. Но сега тя направи реверанс и каза:

— Добре дошла вкъщи, милейди! — с цялото си уважение, което тя засвидетелстваше и към старата лейди Рошфорд.

Уилоу отвърна на усмивката с благодарност. Тя откри, че е по-трудно да поздрави с удоволствие икономката на къщата. Гертруд Спиърс заемаше тази длъжност в имението повече от двадесет и пет години и Уилоу знаеше нейната способност да бъде неоспорима. Сега, на близо петдесетгодишна възраст, тя беше най-възрастният член на персонала. Управляваше с желязна ръка по-младите прислужници и прислужнички и Уилоу си спомняше, че дори момчетата от семейството изпитваха известно страхопочитание към нея, макар че зад гърба й я наричаха „стара двуличница“. Те смятаха, че й доставя удоволствие да тормози персонала, защото тя самата беше измъчвана от старата лейди Рошфорд, пред която беше непоносимо раболепна. Мисис Спиърс носеше очила с метална рамка, през които сега надничаше неодобрително над рамото на Уилоу и се взираше в Нели, стояща неуверено до вратата.

Роуел я беше предупредил, че мисис Спиърс няма да приеме любезно факта, че е довела своята лична прислужничка от Америка, още повече, че тя беше чужденка, която трябваше да бъде подготвена за английския начин на живот. Уилоу беше непреклонна в отказа си да остави Нели в Америка, като инстинктивно чувстваше, че може да има нужда от съюзник в едно домакинство, което беше създадено толкова отдавна. Въпреки че като нова господарка на Рошфорд, нейно щеше да бъде правото да одобрява или да подбира своите слуги, Роуел я беше посъветвал да не прави никакви промени.

— Къщата се ръководи много добре, така както е сега — каза й той. — Още повече, организирането на такова голямо домакинство ще бъде неприятна и трудна работа за теб. Ще направиш добре, ако оставиш тази работа на мисис Спиърс, докато научиш нашия начин на живот. Grandmère се доверява напълно, така че трябва и ти да й се довериш.

Но на мисис Спиърс не трябваше да бъде позволено да уволни Нели под какъвто и да е предлог, пък била тя в правото си или не, мислеше си Уилоу. С тих, твърд глас, тя каза на икономката:

— Както виждате, мисис Спиърс, доведох със себе си моята прислужница Нели Синклер. Ще бъдете ли така добра да й дадете една стая, в която да се чувства удобно?

Икономката успя да прикрие изненадата си. Тя си спомняше Уилоу като стеснително, скромно, тихо дете, което изпитваше страхопочитание пред семейство Рошфорд, и не очакваше, че сега, само седемнадесетгодишна, младата дама се бе променила толкова много. Мисис Спиърс сигурно не беше очаквала Уилоу да пристигне със своята прислужничка, нито да говори с такъв решителен тон. След като направи реверанс, тя се загледа преценяващо в Уилоу, докато й представяше Харолд Стивънс — главният лакей; после главната прислужничка; после, тези, които чистеха стаите — двадесет на брой и накрая работещите в кухнята — всичко тридесет. Датън беше организирал онези, които работеха извън къщата — управителя на имението, конярите, градинарите и другите прислужници, да се представят следващата сутрин. Сега той отпрати персонала и каза на Роуел:

— Лейди Рошфорд ми нареди да ви кажа, че би желала да види вас и милейди в нейната стая, веднага щом се преоблечете, милорд. Мис Милдред е при нея. Младите джентълмени са се отдали на стрелба при сър Джон и ще се върнат скоро.

— Благодаря, Датън — каза Роуел. — Ще се качим горе след малко. Междувременно, донеси незабавно чай на съпругата ми и малко греяно вино за мен.

Уилоу не разбра колко напрегната беше, докато и последният от прислужниците напусна салона. Сега тя се отпусна и пое ръката на Роуел, като му се усмихна.

— Надявам се, че не направих някаква грешка, скъпи — каза сериозно тя.

Използването на гальовни думи все още не беше естествено за нея; макар че желаеше да покаже любовта си към Роуел по всички възможни начини, дори след двуседмичен брак тя все още чувстваше странно благоговение пред него. Може би, мислеше си тя, макар че сега да бе господарка на Рошфорд, начинът на ръководене на домакинството трябваше да остане непроменен засега. Тя още не можеше да приеме, че наистина Роуел е неин съпруг, а не онзи мечтан образ, който едва забелязваше нейното присъствие в същата тази къща преди две години.

— Не направи грешка, мила моя, но не бъди толкова дружелюбна с прислугата. Покажеш ли се малко по-любезна с тях, те ще загубят целият ти ден в клюки — отговори Роуел, като се отдръпна от нея и застана с гръб към големия огън в камината.

Дъбови цепеници, някои дълги шест стъпки, горяха в огромната камина, но въпреки топлината, която те излъчваха, бе топло само в близост до камината, а в останалата част на огромния хол бе студено и влажно. Уилоу потрепери. Преди да замине от Сан Франциско, тя си беше спомнила, че английската зима беше много по-различна от меките зими у дома. Въпреки това, беше забравила как влагата проникваше чак до костите, макар че все още беше облечена в топлото си синьо палто от шевиот.

Тъкмо се канеше да отиде при Роуел до камината, когато порив от студен въздух нахлу в стаята, тъй като входната врата в преддверието се беше отворила. Шум от високи мъжки гласове проникна от преддверието, където Датън поемаше пелерини, шапки и чадъри.

— Твоето малко ловджийско куче дава добри надежди, Тоби!

Уилоу разпозна гласа на Пелам.

— Тоби се нуждае от куче с добро обоняние! — сега това беше гласът на Франсис, саркастичен и подигравателен. — Изненадан съм, че въобще беше поканен да вземеш оръжие, Тоби! Пропусна да улучиш едно попадение, което ти беше сигурно!

Гласът на Тоби бе тих и невъзмутим:

— Ти компенсира моя пропуск, Франсис. Твоят изстрел беше изключителен! Мъжкият тетрев трябва да беше почти петдесет ярда над главата ти.

Холът не изглеждаше повече студен и пуст, след като тримата братя се появиха в ботуши, покрити с кал, ловни сака, бричове и шапки, прогизнали от вода.

Пелам забърза към Уилоу, като остави след себе си кални следи върху паркета и персийските килими.

— Добре дошла вкъщи, Уилоу! — гласът му беше закачлив, но в тъмните му очи се четеше истинско удоволствие. — Съжалявам, че не бяхме тук, за да те посрещнем!

— Наистина, Пелам, можете да използвате задния вход през градината и да оставите мръсните си ботуши и дрехи в стаята, в която държим оръжията! — смъмри го Роуел.

Пелам се усмихна.

— По-бързо става през парадния вход, скъпи приятелю — каза той и се обърна към Уилоу. — Нека да те огледам по-добре, Уилоу. Изминаха две години, откакто те видях за последен път. Това е дълго време, нали знаеш.

Очите му обходиха елегантната й синя уиндзорска шапка с кокетна периферия и къс, обърнат назад воал, после се плъзнаха надолу по разкопчаното й пътно палто и стигнаха до ботушите й. Той подсвирна одобрително с уста.

— Е, малкото патенце се е превърнало в лебед — каза одобрително той. — Très chic, ако мога да се изразя така, скъпа моя. Роуел е щастливец. — Той отиде при камината и протегна ръцете си. — Поздравявам те, драги. Никога не съм мислил, че от нас двамата ще спечелиш ти.

Уилоу погледна Роуел в лицето и видя как устните му внезапно се свиха. Погледът му изглеждаше гневен. Но после Датън и една прислужничка влязоха с чая и с вдигаща пара сребърна купа с греяно вино за Роуел братята му и тя не можеше да наблюдава вече изражението на съпруга си.

Тоби се приближи до нея.

— Пелам е абсолютно прав — изглеждаш великолепно — каза той по неговия стеснителен, скромен маниер. — Не мога да ти опиша колко щастлив се почувствах, когато разбрах, че ще живееш с нас. Надявам се, че ще бъдеш щастлива, Уилоу.

— Скъпи Тоби! — каза тя, като се наклони напред и го целуна леко по блузата. — Много съм щастлива, че съм тук и че ви виждам отново всичките. Още не мога да повярвам на късмета си!

— Роуел е този, който е късметлията — отговори Тоби и се усмихна отново. — Може би не си се променила толкова много, колкото външността ти показва, че е станало.

Уилоу му се усмихна на свой ред и се отпусна.

— Тези парижки тоалети, с които съм облечена, са част от чеиза ми — обясни тя. — И ти си абсолютно прав, Тоби: под всички тези труфила, аз съм си все още глупавото малко момиче, което някога познаваше.

— Младо, но не и глупаво — отговори Тоби с присъщия му тон, който тя почти беше забравила и който беше толкова естествен за него.

Роуел отиде при нея и взе ръката й.

— Крайно време е да отидем горе и да се преоблечем. Представям си с какво голямо нетърпение ни очаква Grandmère.

Виждайки загриженото изражение на лицето на Уилоу, Пелам се засмя успокоително.

— Старият дракон се е оттеглил временно в покоите си, тъй като е настинал — каза непочтително той. — Между нас казано, Уилоу, мисля че колкото повече остарява Grandmère, толкова повече започва да подражава на милата ни кралица. Сега тя не само прилича на нея, но се оттегля в стаята си по най-незначителен повод. А бедната стара леля Мили се щура около нея като попарена кокошка.

Той изглеждаше напълно невъзмутим пред неодобрителното мръщене на Роуел и намигна на Уилоу. Тя едва успя да прикрие забавлението си от държанието на своя съпруг. Беше забравила напълно колко почтителен бе Роуел към своята баба и колко непочтителен можеше да бъде Пелам към нея.

Франсис, който се беше отпуснал в едно кожено кресло с протегнати към камината крака, сега се изправи и се прозя.

— Във всеки случай ще получиш добър прием от Grandmère, Уилоу — обясни сухо той. — Тя е много доволна от вашия брак!

В подножието на стълбите Уилоу се спря и погледна назад към най-младия от братята Рошфорд. Думите на Франсис бяха огромно облекчение за нея. Макар Роуел да й беше споменал, че баба му няма да има възражения относно техния прибързан брак, Уилоу беше убедена, че краткото им ухажване, последвано от този брак, ще бъде против принципите на старата лейди. Още повече, че Уилоу знаеше какво значение има за лейди Рошфорд семейното потекло и не смееше да се надява, че тя ще посрещне добре една американка с „нисше“ родословие като съпруга на своя най-голям внук.

Тя последва бавно своя съпруг нагоре по излъсканата дъбова стълба и после по облицования с мрамор коридор до спалнята, която по традиция се заемаше от господаря и господарката на имението. Тя не бе използвана от времето, когато Алис и Оливър Рошфорд бяха починали и сега принадлежеше на нея и на Роуел.

Когато влезе в стаята, тя усети как сърцето й започна да бие по-бързо. Огънят гореше весело в камината и юрган бе постлан върху огромното, покрито с балдахин легло. Бузите на Уилоу пламнаха, когато във въображението й изплуваха неканени мисли за предстоящите нощи, през които щеше да се люби върху това голямо легло с Роуел. Без съмнение, с времето тя щеше да свикне да чувства тялото му близо до своето. Но сега и най-лекия допир на ръката или крака му бе достатъчен, за да накара кръвта й да кипне и да започне лудо да бие във вените й. Чувстваше се много виновна, че сам по себе си брачният акт — за който майка й я беше предупредила, че може да й се стори неприятен, дори като едно нежелано посегателство над тялото й, — бе една интимност, за която тя тайно жадуваше. Вероятно от внимание към нея Роуел я беше любил само два пъти след първата им брачна нощ. Макар че той заспиваше с лекота, веднага щом главата му докоснеше възглавницата, тя не можеше лесно да успокои възбудата, която чувстваше всеки път, когато Роуел я докосваше, въртейки се в съня си. Тя копнееше той да се събуди и да я вземе в ръцете си, както беше направил през първата им брачна нощ. Може би сега, след като най-после си бяха вкъщи, той щеше да го направи. Трябваше да намери някакъв начин, въпреки своята стеснителност, да му покаже, че не намира неговото ухажване в леглото за неприятно.

„Само ако бях по-чувствена и сластолюбива“, мислеше си тъжно тя, докато Роуел изчезна с камериера си в съседната гардеробна стая, а Нели влезе в спалнята, носейки ведро, пълно с вдигаща пара гореща вода.

Докато Нели сваляше палтото и роклята й, тя стоеше търпеливо и оглеждаше фигурата си във високото огледало. Нейният кръст нямаше никакъв недостатък, защото беше широк само малко над седемнадесет инча. Бедрата й бяха леко закръглени, а ръцете и краката й бяха нежно заоблени. Но гърдите й бяха малки и стегнати. Само с помощта на доста големи подплънки можеше да постигне желания ефект, когато обличаше вечерните си рокли. Нели предсказваше, че след време ще се закръгли и там.

— Вие сте само на седемнадесет години, мис Уилоу — каза успокоително тя. — Много от момичетата не се развиват така бързо като други, може да бъдете сигурна в това. Като родите едно, две деца, ще имате такъв бюст, какъвто сега искате.

Но Уилоу не можеше да чака, докато се появят децата. Тя желаеше съпругът й да я има привлекателна сега — толкова привлекателна, колкото тя намираше него. Неговото мъжко тяло я изненадваше и шокираше. Висок, с широки рамене и стройни издължени бедра, тя смяташе, че Роуел е красив, макар че го беше виждала гол само веднъж. От тяхната първа брачна нощ във влака той се събличаше в гардеробната стая и винаги загасваше лампата, преди да легне в леглото до нея. Веднъж в хотела „Сен Реджинс“ в Ню Йорк тя се бе поддала на изкушението и бе прокарала ръцете си по тялото му. Тогава той се бе обърнал към нея и след малко я бе взел безшумно, бързо и с привидно удоволствие.

Със своя ограничен опит в брачния живот Уилоу никога нямаше да узнае дали това беше естествено, или не. Сега засега тя нямаше да се опитва да анализира чувствата си. За нея беше достатъчно да проумее чудото, че бе станала съпруга на Роуел; можеше да го има винаги до себе си, да гледа лицето му и да слуша неговия дълбок, плътен глас, а вечер да лежи до него в леглото. Това, че той рядко я целуваше, усмихваше и й говореше с нежен тон не изглеждаше странно, защото тя знаеше, че като нация за англичаните се говори, че са резервирани, че крият съкровените си чувства, че при тях съществуват отдавна установени „точни“ норми на поведение и че придържането към тези определени правила е много по-важно за един англичанин, отколкото открито да изрази своите възгледи и чувства.

Тя не бе пропуснала да забележи слабото присвиване на очите на Роуел, което винаги се проявяваше като знак на неговото неодобрение, — когато нейният шумен, открит, сърдечен баща се смееше твърде силно или потупваше прекалено фамилиарно събеседника си по гърба. Тя беше решила за себе си да не му дава повод да я порицава като негова съпруга. Етикетът можеше да бъде научен и за щастие по природа тя беше тиха, а движенията й бяха грациозни.

Не забравяй да направиш реверанс на Grandmère, когато влезем — предупреди я Роуел. — Въпреки че сега ти си господарка на къщата, тя ще очаква да засвидетелстваш дължимото внимание към нейната възраст.

Уилоу кимна с глава. Човек не можеше да забрави лесно един толкова доминиращ и силен характер като този на лейди Рошфорд, а и споменът за нея все още беше жив в съзнанието й. Тя си спомняше добре, че даже Роуел, главата на семейството, бе третиран от старата лейди, като че ли беше малко момче и че той винаги се страхуваше да не си навлече нейното недоволство. За щастие, мислеше си Уилоу, старата жена изглежда я харесваше и тя последва Роуел в нейните покои, чувствайки само умерено вълнение.

Grandmère беше седнала в леглото, подпряна на възглавници. Дантелено боне покриваше снежнобялата й коса, а закръглените й рамене бяха загърнати с бродиран шал. До нея седеше нейната зълва, Милдред Рошфорд — слаба, прегърбена жена, с посивяла, разпиляна коса, сива рокля и пенсне, което висеше на черна панделка около тънкия й мършав врат. В скута й лежеше вестник „Таймс“, от който тя й четеше. Когато Роуел и Уилоу влязоха в стаята, тя скочи на крака — големи, тромави придатъци, които като че ли не й принадлежаха — и тръгна към младата двойка, като се усмихваше и подсмърчаше.

Уилоу потисна неволната си усмивка. Беше забравила за навика на леля Милдред да подсмърча непрекъснато. Преди, Пелам имитираше бедната, стара мома, като съвсем вярно отбелязваше, че никога не липсва капка на върха на носа й.

Роуел докосна бегло с устни леля си по блузата, после се обърна към баба си и целуна протегнатата й ръка.

— Съжалявам, че не се чувстваш много добре днес, Grandmère. Както разбрах, не е нещо сериозно.

— На моята възраст дори една настинка може да се окаже сериозно нещо — каза рязко старата жена. Тя бутна Роуел настрана и се вгледа в Уилоу. — Ела тук, момиче, така че да мога да те виждам по-добре.

Когато Уилоу направи задължителния реверанс, Grandmère я погледна одобрително. Момичето изглеждаше очарователно в бледозелената си рокля за чай. След година или две, когато напълнее малко, тя нямаше да злепоставя семейство Рошфорд, поне що се отнася до външния й вид.

— Станала си много хубава — отбеляза старата лейди с нейния надут, с лек френски акцент тон. — Добре, мила моя, не се съмнявам, че в началото ще намериш тук всичко малко необикновено, но не трябва да се безпокоиш. — Тя протегна малката си пълничка ръка, на която имаше два пръстена, и направи императорско движение към леля Милдред. — Донеси ми ключовете, Мили — заповяда тя.

Докато леля Милдред бързаше да изпълни тази поръчка, Уилоу огледа стаята с удивление. Тя никога не беше влизала в спалнята на Grandmère преди и видът й я учуди. Беше толкова различна от декора на останалата част на имението Рошфорд!

Стените бяха покрити с избеляло копринено моаре, щамповано на малки разпръснати букети цветя в пастелни тонове. Позлатените и в стил рококо врати и первази бяха изящен френски модел, а столовете и канапетата бяха тапицирани в бледолилав брокат. Върху полицата, над мраморната камина имаше златен часовник, монтиран под стъклен купол. Една картина от Вато, „Отплаване към Китера“, висеше на стената. На другата висеше натюрморт от Фрагонар, представляващ жълт шибой, виолетки и диви рози. Над бюрото се намираше изглед от Дижон от Каро.

В забързаността си да изпълни поръчката на Grandmère, леля Милдред се спъна в стола, намиращ се близо до прозореца, но не спря да види дали се е наранила. Тя отвори бързо горното чекмедже на високия скрин и извади тежък, месингов пръстен, на който висяха нанизани повече от четиридесет ключа. Grandmère ги взе от нея, задържа ги за миг, като размишляваше мълчаливо, преди да ги подаде на Уилоу.

— Ключовете от всяка стая в имението са тук, дете — каза нежно тя. — Съхранявам ги, откакто бедната Алис почина. Сега ти ще носиш отговорност за тях и трябва грижливо да ги пазиш. Като съпруга на Роуел, сега ти си господарката на имението Рошфорд. В Лондон може да е обичайно домакинът да държи ключовете, но в провинцията те стоят на съхранение в господарката на къщата. Скоро ще разбереш за коя стая е всеки ключ — килера, стаята, в която се държат ловджийските пушки, стаята с бельото и т.н. Винаги проверявай дали прислужникът, който е взел ключа от теб, ти го е върнал, освен ако ти самата не си отключила вратата. На мисис Спиърс и Датън може да имаш доверие, но не съм сигурна в готвача и в главния лакей Хари.

Уилоу взе покорно тежката връзка ключове. Тя се чудеше как да ги носи със себе си, тъй като бяха твърде обемисти и тежки, за да ги държи в джоба си. Но не посмя да попита лейди Рошфорд.

— Ще ми казваш Grandmère, разбира се — каза старата лейди. — Ела по-близо, дете, имам подарък за теб!

Тя бръкна под една от големите пухени възглавници под главата си и се усмихна, този път злобничко на зълва си.

— Мили винаги е искала да я дам на нея — каза тя и подаде на Уилоу една виолетово оцветена кожена кутия за бижута.

Вътре лежеше една много красива смарагдова огърлица. Уилоу потисна своя вик на възхищение и погледна тревожно към леля Милдред.

— Моят съпруг ми я подари в деня на сватбата — продължи Grandmère, пренебрегвайки присъствието на леля Милдред, ако не се счита това, че й промърмори мимоходом: — Спри да подсмърчаш, Мили! Сидрик казваше, че тя трябва да се носи от господарката на къщата. Дадох я на Алис, когато тя и Оливър се ожениха, но след като тя почина, аз я запазих за съпругата на Роуел. Когато му дойде времето, ти ще я дадеш на съпругата на най-големия си син. Разбра ли? Тя е твоя до края на живота ти.

— Да, разбира се, Grandmère. Благодаря ви — каза Уилоу. — Тя е много красива и аз ще я пазя.

— А сега си върви, момиче. Имам лични въпроси, които искам да обсъдя с Роуел — неща свързани с имението, които не те интересуват. Може да дойдеш да ме видиш утре.

Отпратена по такъв безцеремонен начин, Уилоу не се сети да попита, дали все пак може да остане. Но докато слизаше по стълбите, тя се чудеше защо не трябва да присъства на разговори, касаещи имението Рошфорд. Сега Рошфорд беше неин дом и всичко, което го засягаше, трябваше да я интересува. Без да разбира напълно защо, тя се чувстваше странно възмутена, че нейният съпруг трябва да споделя тайни с някой друг — пък макар и това да беше само неговата стара баба, — а не със съпругата си. Но унинието й не трая дълго. Тя реши, че по-късно ще помоли Роуел да й каже за какво беше станало дума. Тогава той щеше да разбере, че не се е оженил за едно глупаво момиче, без мозък, а за една жена, която бе готова и желаеше да научи всичко необходимо, за да го подкрепи, дори ако това беше свързано с такива досадни въпроси, като финансовите. Тя знаеше, че Роуел се тревожеше много за такива неща, а баща й я беше предупредил, че Рошфордови имат големи финансови проблеми. Сега, след като беше съпруга на Роуел, тя трябваше да облекчи този товар, който лежеше на плещите му, по всички възможни начини. Смятането никога не беше представлявало проблем за нея, защото математиката й се отдаваше с лекота и учителката й казваше, че има ум на математик.

„Може би аз наистина ще мога да помогна на Роуел“, мислеше си Уилоу, докато нейното въображение рисуваше романтичната картина, как тя се съсредоточава върху счетоводните книги и съобщава с радостен вик на признателния Роуел, че най-после е направила баланс на сметките му.

Тя не можеше да знае, че след като Роуел се беше оженил за нея, огромната зестра, която нейният баща й беше дал, вече беше успяла да изплати всички дългове на фамилията Рошфорд.