Клер Лоримър
Господарката (34)

Глава тридесет и втора
Май 1910 година

Една седмица по-късно Роуел и Тоби се завърнаха вкъщи от следствието и се присъединиха към Уилоу за обяд. Бяха в чудесно настроение.

— Решението беше „смърт при нещастен случай“ — каза Роуел, като хвърли поглед настрани към бледото лице на Уилоу. — Така че няма за какво повече да се безпокоиш, мила. Питърс няма да бъде изправен пред съда.

Уилоу не каза нищо. Не можеше да повярва, че Роуел очаква решението на следователя да промени мнението й за поведението му. Отказа да отиде с него на съдебното следствие, което се проведе в училището в Хавърхърст.

Тоби се изненада от мълчанието на Уилоу. Тъй като не знаеше истинските факти за злополуката, невинно каза:

— Не мога да ти опиша колко добре се изказа Роуел за Питърс. Наистина трябваше да си там, за да го чуеш, Уилоу. Убеден съм, че само заради речта му в защита на Питърс, следователят реши, че бедният старец е невинен. Роуел дори стигна дотам да твърди, че ако трябва някой да бъде винен за смъртта на детето, това е той; че зает от деловите въпроси, които го подтикнали да предприеме това пътуване, твърде късно забелязал, че пътуват прекалено бързо и не успял да изпълни задължението си да накара Питърс да кара по-бавно.

Уилоу остави вилицата и ножа си. Неведението на Тоби и похвалите му за Роуел само увеличаваха ужаса й. Без да знае истинските й чувства, Тоби продължи:

— Роуел добави, че Питърс е един от най-старите ни и верни слуги; че дори е имало случаи, когато е позволявал на децата да отидат до имението на сър Джон без бавачката си, уверен, че Питърс ще полага за тях най-големи грижи. Речта ти беше майсторска, Роуел. Кара ме да се чувствам горд, че съм Рошфорд.

Роуел си сипа още зеленчуци и кимна на Датън да му долее вино. Лицето му беше зачервено.

— Сега можем да забравим за тази нещастна случка — рече той. — Казах на Питърс, че му давам къщата до хавърската гора и го пенсионирам. Джексън ще заеме мястото му като кочияш.

Като се извини, че не се чувства много добре, Уилоу отиде в стаята си. Освободи Лили, която беше в спалнята й, заключи се и седна пред бюрото си.

На бюрото лежеше малка купчина писма от Натаниел Корбет. Последното, което беше получила предишния ден, потвърждаваше казаното в писмото от миналия месец. Рецесията в Америка беше приключила и макар икономиката да не беше се възстановила напълно, както мистър Корбет беше се надявал, все пак имаше седемдесет и два процентово подобрение.

„Следователно мога да ти съобщя, че тръстът вече има свободни средства и не след дълго ще получиш писмо, с което членовете на тръста искат от теб мнение дали да изпращат парите в Англия, или предпочиташ да останат на влог тук…“

Уилоу изпусна продължителна, дълбока въздишка. Преди злополуката не би се поколебала да поиска парите да й бъдат изпратени в Англия. Но сега… сега като че ли съдбата й помагаше да вземе решението, за което знаеше в сърцето си, че трябва да бъде направено — да напусне Роуел и да се завърне в родината си.

Дълго време остана неподвижна, гледайки с невиждащи очи предметите в стаята. Деветнайсет дълги години бе живяла в Англия; мислеше за себе си като за англичанка; беше отгледала две деца, които не знаеха нищо за Америка. Ако ги отведеше в толкова различна среда, би предизвикала голям катаклизъм в техния живот. Особено Оливър, който трябваше да изостави наследството си тук. Но ще се приспособят, както става с всички деца, каза си тя.

Но щеше ли да може самата тя да се върне към стария си живот там? Сан Франциско беше изграден отново. Може би един нов и процъфтяващ град би бил подходящ фон за новия им живот, който трябваше да създаде за себе си и за децата. Но нямаше да бъде лесно. И най-лошото, шест хиляди мили щяха да я разделят с Тоби.

За стотен път Уилоу се замисли за алтернативата да остане тук, в Рошфорд, като съпруга на Роуел. И за стотен път разбра, че повече не беше възможно да остава тук. Роуел беше й отнел и последната следа от уважението, което хранеше към него, и сега го презираше. Не искаше Оливър да взема за пример такъв баща, да израства като Роуел с такива повърхностни представи за ценности и морал, които за него не представляваха нищо повече от перце, носено от студения вятър.

Същият следобед Роуел заминаваше за Люис, за да оглежда някакво жребче. Тоби отиваше в Лондон и щеше да закъснее. Пейшънс отиваше с Оливър и Алис на рожден ден на едно от децата на Баратови. Освен слугите, в къщата нямаше да има никой друг. Като че ли и тук имаше пръст съдбата, защото можеше да нареди на Лили да опакова необезпокоявана нейните и на децата вещи. Беше чакала само резултата от следствието, за да приведе плана си в действие, като се беше надявала, че въпреки всичко Роуел може би ще намери смелостта да признае истината. Но това не беше се случило и сега трябваше да тръгне колкото е възможно по-бързо, преди обстоятелствата да са я накарали да промени решението си.

Оставаха й едно-две писма, които искаше да напише преди заминаването си — на Доди, на Рупърт, чието жизнерадостно писмо от Мюнхен все още чакаше отговор в чекмеджето й. Но най-важното от всички писма беше онова, с което започна писмото до Тоби, което възнамеряваше да изпрати, щом стигнеше Дувър.

„Когато четеш тези редове, аз ще съм на път за Франция.“

Уилоу спря, за да се успокои треперещата й ръка.

„Ще остана там, докато стане възможно да купя билети за децата и за мен до Америка. Искам да се разведа с Роуел и дори да ми откаже, решението ми да сложа край на брака ни няма да се промени.

Може би ме мислиш за страхлива, тъй като не намерих сили да ти кажа довиждане. Истината, мили Тоби, е, че само мисълта да ти кажа сбогом разкъсва сърцето ми на парчета. Любовта ми към тебе през всичките тези дълги години, откакто се познаваме, е не по-слаба, отколкото е била винаги. Утешавам се поне малко, като знам, че щастливото ти бъдеще изглежда сигурно. Стела сигурно ще промени решението си, щом чуе, че съм напуснала Рошфорд и ще може да стане новата му господарка. Моля се да бъдете много щастливи заедно.

Искам да те успокоя за собственото си бъдеще. Мистър Корбет ми писа, че компанията на баща ми отново е на крака и че има свободни пари за моите и на децата ми нужди. Ще отидем в Сан Франциско, където все още имам много приятели.

Може би се чудиш защо, след толкова много време, изведнъж реших, че трябва да замина. Ще ме разбереш, ако ти кажа, че Роуел ми призна, че той, а не Питърс, е карал каретата по време на злополуката. Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш Питърс да не страда повече? Макар да знам, че звучи ужасно, не мога повече да разчитам на Роуел, че ще изпълни обещанието си да даде на Питърс добра пенсия.

Ще ти пиша, скъпи Тоби, и се надявам, че и ти ще поддържаш връзка с мен…“

Със сухи очи Уилоу остави писалката. Сърцето й лежеше като камък в гърдите и щом започна да се движи бавно, като автомат, почувства ледена студенина. Като че ли някакъв вътрешен глас й даваше указания. Първо, да позвъни на Лили. Да й нареди да опакова онези дрехи, които са необходими за морско пътуване и някакви обикновени дрехи за обличане в Париж. Никакви кожи, никакви бижута, освен онези, които беше донесла със себе си като младоженка. Никакви книги, никакви украшения, никакви спомени и сувенири, освен семейните снимки, които лежаха заключени в бюрото й…

Уилоу вдигна поглед, щом прислужницата влезе. По неволя трябваше да каже истината на Лили — че напускат завинаги Рошфорд и Англия.

— Зависи изцяло от теб, Лили, дали ще дойдеш с мен в Америка — каза тя на изненаданата слугиня. — Няма да сметна, че е проява на нелоялност, ако предпочетеш да останеш в родината си — добави тя, опитвайки се да смекчи шока на прислужницата си, която я гледаше глупаво.

Но Лили беше обикнала господарката си почти колкото Нели на времето и бързо преодоля първоначалната си изненада. Не се поколеба да вземе решение.

— Идвам с вас, милейди — каза тя без колебание.

— Тогава трябва да бъдеш много дискретна, Лили — предупреди я Уилоу. — Ти си единственият човек, който знае за намерението ми да отпътувам утре. Дори Нани не знае за решението ми и все още не знам дали ще иска да дойде с мен. Ако откаже, ще трябва да ми помогнеш да се грижим за децата по време на пътуването, тъй като няма да имам време да наема друга бавачка.

— Милейди, толкова е сигурно, че Нани ще дойде с нас, колкото е сигурно, че патицата е патица — бързо отвърна Лили. — Нищо на света не би я накарало да се раздели с господаря Оливър и мис Алис.

Уилоу мълчаливо се помоли да е права. Децата обожаваха Пейшънс и щяха да са много по-спокойни, ако дойдеше с тях.

Сръчна както обикновено, Лили набързо опакова вещите, които й изброи Уилоу. Поръча на двама лакеи да отнесат куфарите в плевника на конюшнята на „склад“.

Повече време й отне да реши какво трябва да вземе за децата. Топли дрехи и нощници, но какво да прави с кукленската къща на Алис? Коя от любимите й кукли да вземе? Ще има ли място за летящата машина на Оливър, за книгите му? Трябваше да изоставят велосипеда. Но щом се установяха някъде щеше да му купи нов…

Едва след като погледът й обходи детската стая, очите на Уилоу се изпълниха със сълзи. Тази голяма уютна стая, с газовата й камина с решетка, с изтърканата дървена маса, на която децата ядяха, рисуваха, пишеха и режеха с триончетата си, беше изпълнена със спомени. Беше прекарала толкова щастливи часове с тях тук. В единия ъгъл стоеше сиво конче-люлка, което някога е било любимата играчка на петимата братя Рошфорд. Сега гривата му беше печално проскубана, а боята протрита там, където краката на три поколения деца бяха го ритали…

Докато Лили опаковаше багажа, Уилоу мина през отворената врата в детската спалня. Голямото легло на Пейшънс и двете креватчета на Оливър и Алис бяха грижливо оправени, а завивките им — снежнобели. В далечния ъгъл стоеше стара дървена люлка, полузавита с чаршаф. Алис все още я използваше като креватче за куклите си. До малките креватчета имаше маса с нощна лампа заради Оливър, който все още се будеше разплакан от лошите си сънища, макар и по-рядко напоследък.

Сърцето на Уилоу се стегна. Беше въпрос само на време, преди Роуел отново да поиска Оливър да язди. Това никога вече нямаше да се случи.

Една от по-младите прислужници почука на вратата, за да съобщи на Уилоу, че следобедният чай е готов. Уилоу неспокойно погледна към часовника в детската. Четири и половина. Скоро Роуел щеше да се върне — не повече от половин час след завръщането на Пейшънс с децата.

— Донеси чая тук — каза тя на прислужницата. — Лили и аз подреждаме ненужните дрехи и играчки на децата и не искам да спираме.

Малко след пет лакеят взе куфарите на децата и заедно с Уилоу ги отнесе до плевника. Новият кочияш, Джексън, откара Лили в Хавърхърст, за да прати телеграма на Силви. За щастие Силви и Пелам бяха в Париж, а не някъде в чужбина, защото щеше да е много по-лесно и приятно да стои при тях, а не в някой хотел, докато уреди билетите за Америка.

Чу, че Роуел се завръща и го видя от стълбищната площадка, че отива направо в библиотеката. Досети се, че се е насочил към гарафата с уиски. След злополуката пиеше много и всяка вечер някой от слугите му помагаше да се качи в стаята си. От стаята си чуваше виковете и мънкането му, защото винаги, когато се напиеше, настроението му се менеше от агресивно до сълзливо.

Ако започне да пие отсега, докато стане време за лягане, помисли си без омраза Уилоу, нощес ще е същото. Може би беше по-добре да прекара тази последна вечер с Роуел, ако не е в много добро настроение. Не искаше нищо да попречи на решението й да замине.

Бавно тръгна по коридора към лабораторията на Тоби. Макар досега никога да не беше влизала без покана в стаята му, сега взе връзката ключове, закачени на колана й, и отключи вратата. Смрачаваше се и стаята беше изпълнена със сенки. Ако притвореше очи, не беше трудно да си представи, че вижда фигурата на Тоби, съсредоточено приведен над бюрото си.

Направи няколко крачки напред и застана до пустото кресло, а ръцете й се протегнаха, като че ли искаха да докоснат главата му, както често беше копняла да стори.

— О, Тоби, Тоби! — прошепна тя и непоносима болка разкъса сърцето й при тази мълчалива раздяла с него. Ако той беше тук, знаеше, че лесно можеше да се разколебае в изпълнението на плана си да замине на сутринта. Лабораторията му беше толкова съществена част от него, та й се струваше, че той е тук — край прозореца, може би взрян в градината. Или край шкафа, търсещ някакъв нужен лист в купищата хартии.

Опита се да си представи как Стела стои тук, в тази стая, до стола на Тоби, където тя беше застанала сега. Дали Стела би могла да го обича като нея, Уилоу? Дали щеше да бъде толкова нежна, грижлива, разбираща, вярна? Дали щеше да го дари с деца? Дали Тоби щеше да я прегръща така, както веднъж беше прегърнал нея? Дали щеше да целува устните на Стела, очите й, ръцете й? Дали щеше да изпитва същото мъчително желание, което ги беше обхванало при онзи единствен случай, когато тя, Уилоу, беше в прегръдката му?

Тези мисли бяха непоносими и Уилоу бързо ги остави настрана. На първо място трябваше да постави щастието на Тоби, а не своето.

На другия край на коридора Пейшънс се беше завърнала с децата и ги слагаше да спят. И двете бяха малко превъзбудени и както ставаше винаги в такива случаи, Оливър заекваше по-силно.

— Мога да му дам малко лауданум, за да заспи по-лесно — предложи Пейшънс, когато Уилоу влезе в детската стая.

Целуна двете деца за лека нощ и отиде в спалнята си, за да се приготви за вечеря. Реши да облече роклята от шифон с цвят на иглика. Беше с копринена фуста и с гарнитура от кремава guipure^[1] дантела. Бе поръчала да й я ушият за почивката в Довил. Обличаше я за последен път, помисли си тя, щом прозвуча гонга за вечеря. Взе един кашмирен шал и тръгна надолу по стълбите, за да се присъедини към Роуел в столовата.

Роуел беше в агресивно настроение. Жребчето не беше оправдало очакванията му и чувстваше, че е пропилял следобеда си. Не одобри l’entree^[2] и върна телешкото в кухнята, за да го поднесат „при подходяща температура, а не студено като камък, ако обичате“. Тъй като Уилоу изпи само една чаша червено и половин чаша бяло вино, Роуел допи останалото.

— Ако не изпразня бутилките, слугите ще го направят — каза той достатъчно силно, за да го чуе Датън.

Прибави към храната две двойни брендита и към девет часа Уилоу не можеше да разбере нищо от нечленоразделните му отговори. Тя остави гоблена, който шиеше, и обяви, че отива да си легне.

Роуел вдигна очи; бузите му бяха зачервени от алкохола, а очите му блестяха, докато обхождаха тялото й, макар да не можеше да фокусира погледа си.

— Леглото не е лоша идея — похотливо каза той. — Идвам с тебе. Така или иначе, нямам какво да правя.

Уилоу се изчерви, но не му отвърна в същия дух.

— Боя се, че имаш нужда от нощна шапчица — тихо каза тя. — Качвам се направо горе.

— Не си тръгвай още, мила. Ела при мене — смутолеви Роуел, протягайки ръка. — Ела да си пийнеш с мене.

— Не, Роуел, много съм изморена — отвърна Уилоу и се насочи към вратата. — До утре сутринта.

Побърза да излезе от стаята, защото може би щяха да му хрумнат и други идеи. Роуел я изгледа, докато излизаше, а обърканият му ум се опита да разгадае думите й.

„До утре сутринта.“ Нима трябваше да чака до утре сутринта, за да получи каквото искаше!

— Не ме разбра — промърмори той гласно. — Трябва да го кажа по-ясно. Никога нищо не разбират тези жени!

Смътно си помисли, че с Дезире не ставаха никакви недоразумения. Тя винаги знаеше какво иска един мъж. Нещо повече, винаги можеше да накара един мъж да я пожелае, дори когато мислеше, че е твърде уморен.

Наистина беше твърде изморен! Трябваше да покаже на тази студенокръвна жена как се преодолява умората. Време бе да я научи един-два номера. Скоро щеше да сложи край на глупостите й.

Остана още половин час в библиотеката, като пиеше, но не забравяше за намерението си. Този път не извика някой слуга да му помогне да се изкачи по стълбите, а се справи сам и се заклатушка към спалнята на жена си. През процепа под вратата не се виждаше светлина. Натисна дръжката няколко пъти, преди да стигне до извода, че е заключена.

Досега настроението на Роуел беше относително добро. Но в мига, в който откри, че планът му се проваля, избухна в гняв. Задумка по вратата с юмрук и се развика гневно:

— Аз съм Роуел, твоят съпруг. Отвори незабавно вратата!

Като не получи отговор, започна да удря дори още по-силно.

Уилоу чу силния му глас и понеже се боеше да не разбуди цялата къща, наметна един пеньоар върху раменете си и тръгна боса към вратата. Намерението й беше да успокои Роуел с кротки думи и да го накара да отиде в собствената си спалня, където го чакаше удобното му легло. И през ум не й мина, че е в някаква опасност.

Но Роуел беше твърде пиян, за да бъде възпрян с думи. Блъсна вратата с рамо, отвори я и нахълта при жена си. Сграбчи я за ръката и я задърпа със сила през стаята. Строполи се върху леглото и я събори върху себе си.

За пръв път в брака си Уилоу почувства физически страх от Роуел. Много пъти го беше виждала пиян, но обикновено с него имаше слуги и щом покажеше нежеланието си да го пусне в стаята си, винаги губеше интерес и се оставяше да го отведат в леглото му.

— Тази вечер не приемам „не“ като отговор… — промърмори той, като се мъчеше да свали нощницата от раменете й. — Проклятие, Уилоу, та ти си ми жена и ще правиш каквото искам…

Светлобежовата бродерия на нощницата й изведнъж се разкъса от безплодните й опити да се измъкне от прегръдката на Роуел.

С триумфален смях Роуел се претърколи върху нея и започна да я целува по шията. Уилоу вдигна ръце, за да се предпази, но той ги хвана и ги притисна от двете й страни. Дъхът му вонеше на уиски и очите му бяха изцъклени, но сякаш ни най-малко не беше изгубил от силата си.

Уилоу нададе приглушен вик и с всичка сила се опита да се освободи. Тялото му така тежеше върху гърдите й, че тя едва можеше да диша.

— Първо искаш малко бой, а? — промърмори Роуел. В този миг нощницата се смъкна от раменете й и красивите й, стегнати гърди се разкриха изцяло пред погледа му.

— Господи, та ти си красива! — дрезгаво извика той, а очите му бързо обшариха тялото й надолу, до гладкия й, заоблен корем. Дишайки тежко, се опита с една ръка да я съблече цялата. Ноктите му се забиваха в плътта й, докато късаше дрехата й. Уилоу не успя повече да сдържа писъка, който се процеждаше през устните й. Роуел помисли, че надава вик от удоволствие, но забрави, че все още е напълно облечен и започна да се движи върху нея, в очакване на наближаващото удоволствие.

В този момент вратата се отвори и някой влезе в стаята.

Уилоу първа видя малката фигура в раирана пижама, застанала до таблата на кревата.

— Оливър! — прошепна тя.

Роуел, който все още не беше разбрал, че е бил прекъснат, не й обърна никакво внимание.

— Роуел, пусни ме, пусни ме — извика тя с яростен, отчаян глас. — Оливър е тук. Ходи на сън. Моля те, пусни ме.

Но детето вече се беше събудило. Със смутено учудване наблюдаваше сцената пред себе си. Видът на голото тяло на майка му и на баща му, който я беше яхнал, го ужасиха. Чу как майка му моли да я пуснат; видя, че баща му продължава, така че си помисли, че я напада. Изплашен от видяното, Оливър извика с тънък, заекващ гласец:

— П-пусни я!

Най-сетне Роуел осъзна, че момчето е в стаята. Разярен, че го прекъсват и все още полупиян, той се смъкна от леглото и се изправи пред изплашеното дете.

— Махай се! — изкрещя той. — Не знаеш ли, че нямаш право да влизаш тук! Ще те накажа за това, момчето ми, строго ще те накажа. А сега се махай оттук!

Вдигна ръка, за да удари детето, но преди да успее, Уилоу го хвана и го задържа с цялата сила, която й бе останала.

— Оливър ходеше насън, Роуел. Не е знаел къде е. Не го докосвай. Забранявам ти да го докосваш!

Роуел брутално я блъсна настрани.

— Достатъчно си глезила сина си. Време е да научи няколко урока. — Обърна се и зашлеви Оливър през лицето. — А сега, марш в стаята ти! Утре сутринта, точно в девет, започва обучението ми. Шест тояги може би ще успеят да вкарат малко разум в тъпата ти глава.

Макар очите на Оливър да плуваха в сълзи и ръката му да притискаше ударената буза, все пак не показа никакво намерение да си тръгва. Стоеше и с неразбиране местеше поглед ту към Роуел, ту към майка си.

Въпреки че всеки инстинкт й казваше да не го прави, Уилоу се боеше да не би неподчинението му да увеличи неконтролираната ярост на Роуел. Каза с най-тихия и спокоен глас, на който беше способна:

— Върви си в леглото, Оливър. Аз съм съвсем добре. Честна дума. Намери Пейшънс и тя ще ти даде нещо, за да заспиш по-лесно. А сега тръгвай, като добро момче.

Оливър безмълвно се обърна и избяга от стаята.

Щом вратата се затвори зад него, Уилоу се обърна към съпруга си с презрително святкащи очи.

— Роуел, ако все още възнамеряваш да ме изнасилиш, по-добре започвай веднага и свършвай. Ако не, бъди любезен да напуснеш стаята ми.

Роуел неспокойно се втренчи в бялото, гневно лице на жена си. Намесата на Оливър донякъде го беше отрезвила и вече не беше толкова сигурен в себе си. В погледа на Уилоу имаше нещо опасно, а също и в напрегнатата суровост на стойката й, което го изнервяше. Беше го нарекла „изнасилване“. Тя, разбира се, знаеше, че не възнамерява да я изнасили. Просто искаше да…

— Е, взе ли решение?

Гласът й прозвуча леден, язвителен и някак насмешлив. Роуел се намуси.

— Някой ден ще съжаляваш, че си се правила на надменна с мене — глупаво промърмори той, а заплахата веднага възвърна самочувствието му. След това, съвсем неочаквано забрави целта на посещението си. От всичко на света най-много му беше нужно едно питие. Къде, по дяволите, е този прислужник? Защо плаща на цяла къща със слуги, ако не са готови всеки миг да го обслужат?

Без дори да погледне към Уилоу, Роуел се насочи към вратата, отвори я и изкрещя името на слугата си. Уилоу чу как слугата отваря вратата на стаята му и как Роуел гневно поръчва незабавно да му донесе бутилка уиски. Без да погледне назад към нея, той се запрепъна по коридора. Чу се шумното затръшване на вратата на стаята му след него.

Уилоу се загърна в нощницата си и намери в себе достатъчно смелост, за да напусне относителната безопасност на стаята си. Подът студенееше под босите й крака, докато бързо притича по зле осветения коридор към детските стаи. Дневната стая тънеше в мрак, но вратата на детската спалня беше открехната и нощната лампа я осветяваше с трепкащо златисто сияние. Спря пред нея, защото не беше сигурна, че неочакваната й поява няма да разстрои още повече изплашеното дете. След това чу мекия, напевен глас на Пейшънс, която му пееше приспивна песен и разбра, че всъщност присъствието й е ненужно.

Неохотно напусна познатото, безопасно място и забърза по коридора към стаята си. Спря за миг пред вратата на Роуел. Чу как спори с нечленоразделен гневен глас със слугата си, след това последва скърцане на пружината на леглото и миг по-късно — пиянско хъркане. Побърза да влезе в стаята си, затвори вратата и превъртя ключа с треперещи пръсти. Опря гръб в хладния махагон, треперейки неудържимо.

Започна да си шепне, като че ли искаше да успокои някого другиго:

— Не мисли за това. Утре ще бъдеш далеч и това ще ти се струва само един лош сън. Не мисли за това.

Но не беше сън и все още й предстоеше да измъкне себе си и децата в безопасност от тази къща, която никога вече нямаше да може да нарече свой дом.

 

 

Беше седем часа вечерта и се спускаше здрач, когато София за първи път стъпи в селото Хавърхърст. Малките прозорчета на странноприемницата светеха жизнерадостно. Реши, че може да послуша съвета на шофьора и да слезе там. Вероятно съдържателят можеше да й осигури храна, а също и информация къде може да открие свещеника на местната църква. Напомни си, че в Англия този човек се нарича свещеник или викарий.

Плати на шофьора на таксито, което я докара от железопътната спирка в Танбридж Уелс, и се замисли за това, че оскъдните й запаси от пари намаляват тревожно бързо. За щастие на борда на пощенския параход, който я превози през Ламанша, се запозна с двама англичани от Йоркшир. Въпреки че почти не разбираше странния им диалект, те й платиха обеда и когато слязоха на брега, я поканиха да дойде на чай с тях в един приятен хотел на морския бряг до Дувър. Щяха да й платят престоя в първокласен хотел, ако не беше отказала поканата им. Гореше от нетърпение да стигне целта си без повече бавене.

София въздъхна, щом таксито се изгуби надолу, по тясната неосветена улица. Не беше свикнала с вида на малките полски селца и Хавърхърст й се стори лошо място за живеене. Дувър й се стори много по-вълнуващ с оживените си тротоари, с групичките моряци и с привлекателните магазини, наредени покрай брега на огромния океан, който видя за първи път в живота си тази сутрин. Наведе се, вдигна куфара си и отвори вратата на странноприемницата с рамо.

Дузина мъжки лица я погледнаха с учудване. Препълнените калаени халби бяха оставени на дървените маси, лулите бяха измъкнати изпод мустаците и всички разговори секнаха.

София се усмихна, като усети, че им направи впечатление. Мадам казваше: ако всички обърнат глави към тебе, значи си красива. Докосна червеното щраусово перо на новата си черна сламена шапка, приглади вталения жакет на червения си пътен костюм и пристъпи напред, така че изпод краищата на дългата й пола да се видят красивите й нови червени кожени боти.

— Добър вечер! — поздрави учтиво тя с най-добрия английски на Никол. — Аз бих искала, моля, да се срещна с господин свещеника, да разговарям с него и след това да ям вечеря.

Мълчанието се наруши от смеха на неколцина човека, при което се появи пълна жена, която носеше две големи бирени халби. Около кръста й беше препасана чиста бяла престилка, а тъмните й коси бяха прибрани на кок.

— Сигурно си чужденка, мила — попита тя, защото знаеше, че нито една английска дама не би влязла в селска кръчма, дори придружена от мъж. Но все пак момичето като че ли беше от класа.

— Аз съм французойка и търся роднините си във вашето село — спокойно каза София.

Последва кратко мълчание, преди естественото гостоприемство на селяните да си каже думата. Направиха й място на дъбовата пейка до огнището, в което пламтяха няколко големи цепеници, подгрявайки чайника, окачен на кука над пламъците. Донесоха й чаша сайдер и въпросите започнаха.

София обясни на несигурния си английски, че не знае кои са роднините й, а само че някога са живели в Хавърхърст. Обмислянето на въпроса беше последвано от чесане по главите. Изглежда никой не считаше, че роднините на момичето все още живеят в околностите.

— Познавам всички, които са живели наоколо през последните петдесет години — каза съдържателя, — но няма нито един новодошъл, освен доктор Роуз.

След още една чаша бира решиха, че плана на София да се срещне със свещеника предлага най-добрата възможност да открие предците си.

— Ако не намериш твоите хора, можеш да се върнеш тук, мила — любезно каза жената на кръчмаря. — Ще ти осигурим легло за преспиване.

Двама от по-младите работници във фермите, като се усмихваха глупаво, предложиха да придружат София до къщата на викария, но тя отдавна беше преценила социалното им положение и реши, че ще направи по-добро впечатление на толкова важния свещеник, ако отиде сама.

Като остави куфара си на съхранение при съдържателите на странноприемницата, София се насочи към селската църква. Едно момче на колело почти падна, както се беше зазяпало по непознатата. Много рядко по улиците се появяваха нови лица, но никога толкова пъстри и впечатляващи като София, облечена в червения си костюм и тъмната си шапка, които светеха като сигнален огън дори в сгъстяващия се здрач.

Беше неподготвена за начина, по който я посрещнаха при свещеника. Възрастната прислужница, която отвори вратата, измърмори нещо и се опита да я затвори, преди София да успее да влезе.

— Преподобният е зает, мис. Няма да иска да разговаря с непознати по това време на нощта — рече тя, а лицето й представляваше маска на неодобрение.

— Не искам да се срещам с никакъв преподобен — отвърна София с най-властния тон, който успя да намери. — Желая да видя господин свещеника или господин викария, ако обичате.

Докато слугинята се колебаеше, от една врата вдясно, накрая на дългия, зле осветен коридор, надникна гола розова глава.

— Кой е, Поли? Какво става?

Щом София пристъпи напред, под единствената светеща крушка, наследникът на преподобния Епълби се приближи към нея и през очилата, които се бяха смъкнали на края на острия му, извит нос, се втренчи към дребната фигура срещу себе си.

— Коя сте вие? Какво искате? — попита той, като с безпокойство разбра не само по цвета на дрехите й, но и по мазилата по лицето й, че посетителката му най-добре може да бъде описана като блудница. Силно се надяваше, че никой не е видял приближаването й към дома му по това време на нощта, защото Бог знае какво щяха да започнат да говорят след това.

Смутено, но без уплаха София обясни каква е целта й.

— Желанието ми е да бъдете така добър и да прегледате тези книги тази вечер, мосю — завърши тя обясненията си. — Идвам от дълъг път, от Франция, много съм изморена и ми се иска бързо да намеря роднините си.

— Боя се, че е много късно, за да преглеждаме някакви архиви тази вечер, мис — строго каза викарият, като нервно се отдръпна назад от София. — Архивът е заключен и във всеки случай се намира в църквата. Елате утре сутринта в приличен час, щом настоявате — отегчено добави той.

Сините очи на София проблеснаха.

— Нощта още не е започнала — посочи тя. При мадам Лу-Лу по това време отваряха за подранилите посетители. Неочаквано се усмихна. — Не се страхувайте, мосю. Не съм лошо момиче. Мога да ви платя. Вижте! — тя посегна към кесията, окачена на кръста й и измъкна няколко златни монети. — Достатъчни ли са? — попита тя с нарастваща увереност. Ивет й беше казала, че с пари може да се купи всичко, съвсем всичко, ако се предложи достатъчно голяма сума.

Викарият доби още по-смутен вид.

— Госпожице, надявам се разбирате, че е обидно да се опитвате да подкупвате човек в моето… моето положение. — Погледът му срещна широко отворените, невинни очи на София и изведнъж се изплаши, че я е преценил погрешно. — Утре, ако успея да ви помогна, можете да направите благотворително дарение. В църквата има кутия за бедните…

София сви рамене.

— Ще платя както ми кажете — Просто каза тя. — Но няма да напусна Хавърхърст, преди да съм узнала каквото ми трябва.

— Утре! — нервно каза викарият. — Елате пак утре.

София остана още миг вгледана във викария. Черното му расо беше изсветляло от употреба и беше протъркано. Няколкото сиви косъма, които все още имаше, стърчаха разрошени върху розовото му теме. Напомняше й за отец Матиьо, но изражението му не беше толкова приветливо. За миг София съжали, че, както мадам Лу-Лу беше предсказала, не успя да добие онази закръглена фигура, която мъжете толкова харесваха. Години след като напусна манастира, продължаваше да си спомня познатия похотлив поглед на отец Матиьо, когато потупваше закръглените задници на по-големите сирачета. Ивет беше се съгласила, че дори les religieux^[3] са подвластни на призивите на плътта. Ако беше с малко по-привлекателна фигура, може би този мършав старец щеше да се държи с нея по-любезно.

Въздъхна, сви стройните си рамене и се обърна. Ставаше късно и беше изморена. Може би беше по-добре да прекара нощта в приветливата auberge^[4] и да продължи търсенето на другия ден.

Със смесица от облекчение и вина викарият наблюдаваше как тя излиза от къщата му. По това време на нощта не беше подходящо за младите жени да се разхождат сами в мрака. В големия му, студен дом имаше поне осем празни стаи и можеше да й предложи гостоприемството си. Но не се осмели да го стори, защото се страхуваше, че на сутринта млекарят или пощальонът, или който и да е от енориашите му може да я види как излиза от дома му и ще се зачуди…

Но преди съвестта му да преодолее неохотата, София изхвърча от къщата и тръгна по настлания с чакъл път с високите си боти.

„В Париж, мислеше си тя, улиците са павирани и по тях се ходи лесно.“ Съмненията й относно Хавърхърст нарастваха и се засилиха още повече, когато жената на кръчмаря, прикривайки с мъка силното си любопитство, я отведе до стаята, където щеше да прекара нощта.

София погледна с презрение избелелите тапети, на места кафяви от влага. При мадам Лу-Лу тапетите бяха в ярки цветове и се сменяха на всеки две години. Месинговите кревати бяха излъскани до блясък и бяха покрити с красиви копринени завивки, украсени с възглавници. Подът навсякъде беше покрит с топли килими. Погледна надолу, към голите дъски под краката си и към избелялата плюшена завивка на леглото. Беше сигурна, че пружините на леглото са стари и се зачуди дали в дюшека няма дървеници. Мадам никога не би допуснала подобно нещо в дома си.

— Тук си на сигурно място, ако завали дъжд, мила — каза хазяйката, без изобщо да заподозре сравненията на София. — Щом разопаковаш багажа си и се оправиш, слез долу и ще ти дам хубава, гореща вечеря.

Посетителите на странноприемницата загледаха одобрително как София с апетит с нахвърля върху голямата чиния заешка яхния, която хазайката й поднесе. Забелязаха изящния начин по-който реже месото си на малки късчета и внимателно ги поставя в устата си. Кимнаха одобрително, когато хазяйката донесе бутилка вино — френско вино, съобщи й гордо тя, което пазела само за специални гости като нея. София топло й се усмихна, защото знаеше, че поне тук беше направила добро впечатление.

Беше почти девет часа, когато отново й направиха място край огъня и всички присъстващи се впуснаха в дълга дискусия относно загадката на роднините на София. Чак когато стопанинът заяви, че е време да затваря, посетителите неохотно тръгнаха по домовете си, възхитени от възможността да разкажат такава необичайна клюка на жените си, които ги очакваха.

В хавърхърстката странноприемница все още не бяха преминали от газените лампи към новото електричество. Докато хазяина й подаваше запалена свещ, за да си свети до стаята, отправи към София продължителен, изучаващ поглед.

— Със сигурност ми напомняш на някого — каза той, като се почеса по главата. — Не мога да кажа точно на кого, но бих се обзаложил на пени срещу лира, че съм те виждал някъде, ако не знаех, че до днес не си била в Англия.

Но умората от целодневното пътуване си казваше думата и София се почувства твърде изморена, за да се занимава с този въпрос. Като каза на домакина си едно учтиво „лека нощ“, тя се отправи към леглото си.

Рано на другата сутрин една паница овесена каша, каквато никога досега не беше вкусвала, последвана от голяма чиния с шунка и чаша горещ, сладък чай й дадоха нови сили. Като помаха топло на домакините си, София отново се насочи към дома на викария.

Макар новината все още да не беше достигнала до странноприемницата, вече се беше разпространила из селото — кралят беше умрял. Домакините, които миеха стъпалата пред вратите си, побързаха да влязат вътре и да спуснат пердетата на прозорците, а децата се прибираха по домовете си. София мина почти незабелязана по улицата. Преди да достигне до дома на викария, църковните камбани забиха траурно и сърцето на София се сви. В крайна сметка може би този ден, за който толкова дълго бе копняла, толкова месеци беше събирала пари, нямаше да оправдае надеждите й. Може би неугледният стар свещеник щеше да бъде зает да бие камбаните си и нямаше да има време да прегледа архивите…

Страховете й се оправдаха. Макар викарият да не се занимаваше с биенето на камбаните, беше зает в дома си с писането на специална проповед по повод на тъжната кончина на монарха. По неволя на София й се наложи да го изчака в тъмната гостна, докато най-накрая той бъде готов да я отведе до църквата. Но духът й отново се повдигна, щом той взе от шкафа големия прашен регистър и започна да прелиства дебелите пожълтели страници назад, към 1862 година. В църковната канцелария беше студено, а мрачният звън на камбаните над главите им отекваше в каменните стени. София усещаше, че умът на викария е зает с други, по-важни въпроси и погледът му се плъзга само повърхностно по имената и датите, докато прокарваше пръст надолу по жълтите страници.

Към единайсет часа надеждите й почти бяха рухнали. Викарият заяви, че ако на тази страница не се споменава за Алис и Оливър, няма смисъл да продължават по-нататък. Очите й плувнаха в сълзи от разочарование, но не се разплака, защото видя, че мъжът спира, взира се от по-близо в написаното, а след това поглежда към нея.

Това просто е невъзможно, помисли си той. Тази изписана френска развратница не може да има някакви връзки със семейство Рошфорд. Дори да беше дете на някой от младите джентълмени. Но тогава, като се вгледа както трябва в София за първи път, забеляза необичайната й бледозлатиста коса, извивката на скулите и на брадичката й, и сърцето му прескочи. Наистина имаше някаква семейна прилика, колкото и невероятна да беше, с младата лейди Рошфорд. И тогава си спомни за онзи случай, когато неговия предшественик, преподобния Епълби, бил извикан да дава показания в съда относно изчезналото дете.

— Е, Monsieur le Curè? — от вълнение София премина на френски. — Мислите ли, че открихте семейството ми?

Свещеникът се поколеба. Щом момичето иска, нека да продължи търсенето си в имението, но той не възнамеряваше да стъпи там, защото се боеше да не е сбъркал в преценката си за приликата й. Ако не беше толкова ярко облечена, така че да не личи каква жена е…

— Може би това са хората, които търсите — колебливо каза той. — През 1862 година в църквата са се венчали Оливър Рошфорд и една дама, Алис. Семейство Рошфорд живее в имението, на около една миля от селото. Притежават повечето земи наоколо, а също и селото.

Виолетовосините очи на София искряха от вълнение.

— Но това са те, сигурна съм! — възкликна тя. — Благодаря ви, мосю. Благодаря ви от все сърце. — Бръкна с малката си ръка в кесията и извади двойно повече монети, отколкото възнамеряваше да остави в кутията за бедните. — Това е чудо — извика тя, стискайки монетите в ръка. — Молих се на Дева Мария и тя отговори на молитвите ми. Моля ви, благодарете й от мое име, мосю. Щом се върна в Париж, ще запаля много свещи.

Едва след като бързо се върна в странноприемницата, за да вземе куфара си и да плати за нощувката и за храната, София осъзна, че може би никога няма да се върне в Париж. Роднините й, нейното истинско семейство, бяха само на една миля.

Еуфоричното й настроение не се помрачи, дори когато съдържателката на странноприемницата й каза, че в Хавърхърст няма такива неща като таксита или дори фиакри и повечето хора ходят пеша.

— До имението има само една миля, мила — каза тя и като погледна към небето, добави: — Тъй като нямаш дъждобран, може би е по-добре да вземеш старото ми наметало. Качулката ще предпази хубавата ти шапка от дъжда.

София се поколеба. Не искаше да разваля ефекта от облеклото си, като го прикрива с прашната стара наметка, която жената й подаваше. Но след това си спомни колко работа й струваше да събере парите за хубавите нови дрехи за идването си до Англия. Взе наметката, като си помисли, че може да свали грозната дреха преди да наближи имението. С хубавите си дрехи нямаше начин да не направи добро впечатление. Пренебрегна предупрежденията на Ивет, че може би няма да се зарадват на появата й. Никол не само я беше научила на езика им, но също и на много други полезни английски обичаи — как да държи чашата за чай с кутре насочено навън; как да казва „пардон“, ако кихне; да нарича големия салон гостна и никога, никога да не сяда в скута на някой господин. Имаше още много други подобни предупреждения, които София си припомни и беше напълно уверена, че ще може да се държи както подобава на една истинска дама.

Махна за сбогом на любезната си хазяйка и като обърна хубавата си главица и кимна грациозно, се насочи към пътя, водещ към имението.

— Много благодаря! — каза тя, съвършено наподобявайки произношението на учителката си Никол.

Беше възнаградена от широката, сияеща усмивка на жената.

 

 

Беше седми май, 1910 година. Уилоу се събуди от неспокойния си сън и откри, че небето е покрито с тъмни облаци и че скоро ще завали. Лили внесе подноса със закуската, на който лежеше новия брой на „Таймс“. Вестникът беше обрамчен с черно и заглавията с черни букви съобщаваха, че кралят Едуард VII е починал малко преди полунощ.

Смъртта на краля не беше неочаквана. Медицинският бюлетин от Бъкингамския дворец отпреди два дни съобщаваше, че кралят има бронхит и състоянието му предизвиква сериозно безпокойство. Въпреки това Уилоу беше шокирана и натъжена от смъртта, както между впрочем вестникът твърдеше, че ще е за целия народ. Имаше две дълги статии за живота му, за царуването му и за смъртта му. Макар синът му, сега крал Джордж V, да се радваше на голяма популярност, хората обичаха шумния, обичащ удоволствията крал.

— Господарят даде нареждане всички пердета да бъдат спуснати — съобщи й Лили. — А мистър Датън ни нареди всички да се облечем в черно. — Тя млъкна и любопитно се загледа в нараненото пребледняло лице на Уилоу. — Все още ли ще… ще пътуваме, милейди? След като Негово величество е мъртъв? — попита тя несигурно.

Уилоу се поколеба, но само за миг, след което кимна утвърдително. Не само беше невъзможно повече да остава под един покрив с Роуел, но и се страхуваше да не би той да изпълни заканата си към Оливър и да го набие. И не на последно място, ако сега изгубеше куража си, може би никога вече нямаше да набере достатъчно смелост да напусне дома си, брака си, живота, който беше водила през последните деветнайсет години.

Предишната вечер поговори с Пейшънс, след като сложиха децата да спят, и тя не се поколеба в отговора си. Оливър и Алис са като нейни деца и докато са живи, мястото й е с тях, увери я тя.

— Върви и кажи на Нани да облече децата като за разходка с карета — нареди тя на Лили, който чакаше заповедите й. — Да ги облече топло, защото ще вали. Куфарите можем да ги натоварим в последния момент. Не е необходимо да казваме на Джексън, че ще ни кара до Дувър.

Като остави закуската си недокосната, тя стана от леглото. Цялото тяло я болеше, а по кожата й имаше големи червени следи, там, където ноктите на Роуел я бяха одрали предишната вечер.

Бавно отиде до огледалото и разбра защо Лили я гледаше по такъв начин. Синините по лицето й бяха болезнено очевидни. Неуспешно се опита да прикрие с пудра издайническите следи. Но скоро изостави тази работа и започна да се облича без помощта на Лили.

Лили скоро се върна в стаята на господарката си. Очите й горяха от безпокойство.

— Нани каза, че господарят Оливър не е много добре, но все пак го облича, милейди. Каза, че е някак трескав и не иска да говори с никого, дори с мис Алис.

— Разходката на чист въздух ще му подейства добре — избягна прекия отговор Уилоу.

Щом приключи с тоалета си, изпрати Лили да се приготви за пътуването, а след това отиде в детската стая. Алис дотича при нея.

— Къде отиваме, мамо? Нани каза, че е изненада. Защо трябва да обличам тези ужасни черни дрехи? Не ми харесват, мамо. Искам да си облека сините.

Уилоу погледна над главата й към Оливър. Момчето мълчаливо стоеше до прозореца и гледаше към градината. Отбягна погледа й, дори когато му заговори. Обхвана я чувството, че се кани да извърши престъпление. Та нали това е къщата на Оливър, имението на Оливър. Един ден ще стане лорд Рошфорд и тази къща, това имение ще станат негови, за да ги предаде някога на децата си. Какво право имаше да му ги отнема? Бързо хвана ръцете му.

— Ела, скъпи, ще се поразходим с каретата. — Погледна въпросително към Пейшънс. — Всичко ли е готово? — попита тя.

Пейшънс кимна и малката група напусна детската стая и тръгна надолу по стълбите.

Роуел седеше в библиотеката, потънал в мисли, предизвикани от новината за смъртта на краля. Не помнеше много от предишната нощ, макар да имаше смътен спомен за някаква кавга с Уилоу, която не искаше да спи с него. Махмурлукът го мъчеше толкова силно, че беше забравил напълно за ненавременната поява на Оливър.

Погледна към часовника над камината. Десет часа. Учуди се, че Уилоу все още не е слязла долу, при все че от време на време закусваше в леглото. Искаше да обсъди с нея плановете относно пътуването до Лондон през другата седмица за погребението на краля. Тъй като беше един от перовете, трябваше да присъства на тази церемония, а съпругата му задължително трябваше да го придружи.

Позвъни и попита лакея къде е нейно благородие.

Слугата вече беше научил клюката за снощната случка от прислужника на Роуел, но лицето му остана безизразно, докато отговаряше с равен тон:

— Мисля, че нейно благородие е поръчала да приготвят каретата за десет и половина, милорд. Разбрах, че възнамерява да излезе с Нани и децата на разходка.

Роуел се намръщи.

— На разходка — повтори той удивено. — Не знае ли, че кралят е умрял снощи?

— Предполагам, че знае, милорд. Лили занесе вестник със закуската на милейди — отговори слугата, а гласът му остана така безизразен, както и лицето му.

Роуел скочи на крака и като блъсна встрани лакея, тръгна към хола. Видя, че на горния етаж Уилоу с децата и бавачката отиват по галерията към стълбището. Забеляза, че наистина са облечени в пътни дрехи и лицето му потъмня. Моментът не беше подходящ за гости или за увеселителни разходки. Нима Уилоу е изгубила чувството си за благоприличие?

Изчака ги да слязат долу и без встъпление каза:

— Уилоу, моля те да отложиш всички планове за днес. Не искам днес никой да напуска къщата. Разбрала си, предполагам, че кралят е мъртъв?

Уилоу се обърна към Пейшънс.

— Отведи децата в каретата — тихо й каза тя. — Изчакай ме там. Няма да се забавя.

Изчака, докато излязат, и се обърна към Роуел.

— Мисля, че е най-добре да отидем в библиотеката — каза тя и щом Роуел отвори уста, за да каже нещо, добави: — Не мисля, че искаш всички слуги да чуят онова, което възнамерявам да ти кажа.

Главата на Роуел започна да тупти. Предчувствието му подсказа, че назряват неприятности и реши да не спори относно предложението на Уилоу. Направи й път да влезе преди него в библиотеката и с благодарност се отпусна в креслото. Уилоу остана права до вратата.

— Напускам те, Роуел — каза тя с тих, лишен от чувства глас. — Не възнамерявам да ти изброявам причините — такива има много — и съм сигурна, че сам добре ги знаеш. Бих искала да се разведеш с мене, но дори да не желаеш, това няма да ме спре да те напусна.

Роуел зяпна в нямо учудване бледото лице на жена си. Тъмните й очи изглеждаха огромни, а по страните й ясно се виждаха издайническите синини. Не си спомняше да я е удрял. Блъсна я настрана, когато момчето ги прекъсна. Сега той си помисли, че разбира — тя изразява протеста си под формата на заплаха, че ще го напусне. От него се очакваше да й се извини и да оправи нещата.

— Разбира се, че няма да ти дам развод — каза той, като се изправи и застана срещу нея. — Ти си моя съпруга. Мястото ти е при мен. Ако съм те разстроил снощи…

— Официално се отказвам от отговорностите си — и като твоя съпруга, и като господарка на тази къща — прекъсна го Уилоу.

Свали тежката връзка клюнове, които възнамеряваше да остави в хола, и ги сложи върху масата, до гарафата с уиски. Без всякаква връзка забеляза с облекчение, че лакея се е сетил да я напълни — пропуск, който винаги предизвикаше силно раздразнение в Роуел. Но вече нямаше да се занимава с този въпрос, помисли си тя с удивление. Както току-що беше съобщила на Роуел, имението Рошфорд, слугите, управлението на голямата къща и желанията на Роуел вече не бяха нейна грижа или отговорност.

— Очевидно не си добре — каза Роуел, като хвърли остър поглед към напрегнатото й лице. Дори сега не взе на сериозно заявлението й, че го напуска.

Уилоу леко се усмихна.

— Съвсем добре съм. Може би за пръв път, откакто те видях преди двайсет и една години, съм с всичкия си разум. Не те обичам, Роуел, и не желая да оставам тук като твоя жена. Връщам се в Америка с децата.

Роуел не можеше повече да пренебрегва намеренията й. Уилоу нито беше ненормална, нито в истерия, а просто напълно сериозна. Лицето му потъмня:

— Предлагам да си помислиш добре, преди да излезеш от тази врата — предупреди я той. — Защото ако го сториш, Уилоу, никога няма да ти позволя да се върнеш. Що се отнася до това да отведеш децата със себе си, това е нещо, което мога да предотвратя и ще го направя.

Уилоу си пое дълбоко дъх. За първи път лицето й издаде емоциите й.

— Вземам ги с мене — каза тя. — Не ги искаш, Роуел. Не обичаш Оливър и никога не си проявявал дори най-слаб интерес към Алис. Ще ги взема и… — Уилоу спря само за част от секундата, преди да продължи: — и ще се погрижа да получиш достойна компенсация. Получих известие от мистър Корбет, че мога да тегля колкото пари са ми нужни. Ще се погрижа да не загубиш нищо. Няма да предявявам претенции към теб за себе си или за децата и ще ти прехвърля моите дялове в корпорацията.

Умът на Роуел се проясни. Докато Уилоу говореше, започна съвсем ясно да разбира колко важни са децата за нея. Трябваше да настоява, че иска да ги задържи и щеше да задържи и нея. Парите нямаше да компенсират загубата й. Вероятно беше вярно, че преди години се беше оженил за нея не по любов, а защото вярваше, че е богата наследница. Но сега я искаше. Не само че се боеше от слуховете, които щяха да плъзнат, щом се разбереше, че жена му го е напуснала, но и се страхуваше да остане сам, без нея в тази голяма къща. Помисли си, че тя управляваше този дом дори по-добре от Grandmère. Беше идеалната домакиня — красива, интелигентна, популярна… и все още я намираше за привлекателна.

— Върви, щом желаеш — предизвика я той с нисък, дрезгав глас, — но няма да вземеш децата със себе си, Уилоу. Ако изоставиш мен, ще изоставиш и тях.

През ума й отдавна беше минавала мисълта, че Роуел може да се опита да използва децата, макар да не ги обича, за да се пазари с нея. Бе се молила да не го прави, като разчиташе на слабия му интерес към тях. За негово добро, за свое добро и за доброто на децата беше се заклела никога да не разкрива кои са истинските им родители. Но ако Роуел продължеше да настоява, щеше да прибегне до тази алтернатива. Не можеше да тръгне без тях и Роуел го знаеше. Направи един последен опит да го убеди, като потъпка гордостта си и започна да му се моли:

— Моля те, нека да ги взема, Роуел. Ще ги възпитам така, както ти би искал. Ще се погрижа да ти пишат, дори ще идват да те виждат, щом станат малко по-големи. Освен тебе никой друг не знае колко ценни са за мене. Умолявам те, пусни ги да дойдат с мен.

— Не! — гласът на Роуел прозвуча като плясък на камшик. — И ако мислиш, че ще направя такова нещо, значи наистина си изгубила ума си. Те са мои деца, те са Рошфордови, и ще останат тук, при мен.

Уилоу прехапа устната си, защото за миг се почувства неспособна да изрече онова, което трябваше да бъде казано. Видя как Роуел я наблюдава с триумфален поглед, който ясно говореше, че се поздравява за спечелената победа.

„Мисли си, че ще остана“, каза си Уилоу с изненада. „Наистина няма представа, че за мен е невъзможно да го сторя.“

Погледна към него, а юмруците й се свиха.

— Роуел, те не са твои деца!

Видя как очите му се присвиват и след това се забиват в нейните.

— Какви безсмислици говориш? Разбира се, че са мои — на Рошфорд — и двете — неспокойно каза той.

— Да, на Рошфорд — тихо отвърна тя. — Но не ти си баща им.

— Тогава кой, по дяволите, е баща им? — извика Роуел със зачервено ръце и размаха ръце.

— Наистина ли искаш да ти кажа, Роуел? Ще го направя, ако настояваш.

— Проклятие, настоявам! — извика Роуел, обладан от страх, че Уилоу може би говори истината.

— В такъв случай трябва да ти призная, че бащата на Оливър е Пелам, а Алис е родена в резултат на нападението на брат ти Франсис срещу Нели.

За миг последва мъртва тишина. След това Роуел изкрещя:

— Не вярвам! Лъжеш! — Погледът му стана несигурен и изведнъж осъзна, че тя никога не би излъгала за подобно нещо. — Дори да е вярно, тези деца са мои по закон — добави той сприхаво.

— Ще отида в съда, за да обсъдим подобно твърдение — тихо отвърна Уилоу. — И въпреки че ще бъде трудно да докажа, че Пелам е бащата на Оливър, няма да има затруднения да докажа, че Алис е дете на Нели. Сигурна съм, че няма да се зарадваш, ако подобно нещо се разчуе, нали, Роуел?

За миг той си помисли, че ще я удари, но вместо това започна да крещи, да я хули с най-долните епитети, които успяваше да измисли. Тя изчака с вдигната глава, докато свърши ругателната му тирада и каза:

— Както каза, Роуел, не съм била безпогрешна през тези години. Но когато дойдох тук като младоженка, аз те обичах; уважавах те; не исках друг мъж за любовник. Ти беше целият ми свят. Простих ти, дори когато разбрах за Джорджина и по-късно за децата, които тя ти е родила. Никоя жена не е била по-решителна в усилията си бракът й да потръгне. Това беше моя основна грижа, докато ти търсеше удоволствия навсякъде извън твоя дом. Остави ме да говоря! — добави тя, щом Роуел понечи да я прекъсне. — За последен път разговарям с тебе, така че, моля те, изслушай ме. Преди двайсет години дойде в Америка и се закле на баща ми, че щастието ми ще бъде единственото нещо на света, което ще те вълнува, но то никога, никога не те е засягало. Не мисля, че знаеш какво е любов, Роуел. Вероятно никога няма да разбереш. За щастие този въпрос повече не ме безпокои. На трийсет и шест години съм и вероятно имам още трийсет години живот. Възнамерявам да изживея тези години така както аз, а не както ти, Роуел, желаеш. Уморих се да ти бъда жена, уморих се от брака ни. Отсега нататък ще бъда себе си, така както винаги си правил ти самият. Само се надявам, че ще съм способна да живея с повече достойнство от теб и с чувство за чест, което няма нито да е лицемерно, нито да го оставям настрана веднага, щом го опитам. — Погледна го със съжаление. — Бих могла още сега да ти простя за болките, които си ми причинил по време на брака ни, но никога няма да ти простя за отношението ти към слугите. Сега тръгвам, Роуел, и не искам никога вече да те виждам.

Щом тръгна към вратата, Роуел се опита да я сграбчи за ръката, но тя се измъкна. Очите й бяха изпълнени с презрение, докато му казваше:

— Дори да ме задържиш със сила, Роуел, ще бъде само въпрос на време, преди да си тръгна. Не можеш да ме задържиш тук като затворник и да ме надзираваш през цялото време. Ще се махна при първа възможност.

Ръката на Роуел се отпусна. Най-сетне осъзна провала си. След като Уилоу тихо затвори вратата след себе си, той си помисли гневно, че не може да я остави да се измъкне по този начин. Незабавно щеше да се свърже с адвокатите си в Лондон. Щеше да намери начин незабавно да си върне тези деца. По закон бяха негови. Щеше да й ги отнеме, независимо колко щеше да му струва. Щеше да я остави сега да си тръгне, да повярва, че е в безопасност, че е спечелила победа над него. Скоро Уилоу щеше да открие, че битката едва сега започва — битка, която той, Роуел Рошфорд, щеше да спечели по законен път.

Уилоу се качи в каретата, където я чакаха Пейшънс, Лили и двете деца. Зад тях беше закачено ремарке, натоварено с куфарите им. Джексън затвори вратата и се изкачи на капрата. Докосна с камшика хълбоците на конете и минута по-късно вече завиваха по дългия, настлан с чакъл път.

Уилоу гледаше през прозореца, а мислите й отлетяха назад, към деня, когато дойде по същия път като младоженка, изпълнена с надежди и любов към съпруга си. Сега изоставяше всичко, за което беше мечтала, че ще й донесе щастие.

Дъждът валеше на талази над смарагдовозелените ливади. Пъпките на големите конски кестени край пътя още не бяха се разтворили и вятърът заплашително размахваше тъмните им клони. Езерото изглеждаше студено и голо, а повърхността му се диплеше и набраздяваше от хилядите убождания на силния дъжд.

Тя погледна назад към къщата; очите й несъзнателно се насочиха към затворените кепенци на лабораторията на Тоби и изведнъж плувнаха в сълзи.

Малката Алис сграбчи ръката й.

— Виж, мамо, някой идва по пътя — извика тя със слабия си, ясен глас.

Уилоу погледна към фигурата, която сочеше детския показалец. Сега и тя видя дребната фигура, сгушена в тъмно наметало, чиято качулка пазеше главата й от дъжда.

— Това момиче сигурно идва да помага за прането, ако позволите да кажа — вмъкна Лили. — Чух, че се търси перачка.

— Докато стигне до къщата, ще е полуудавена — забеляза Пейшънс.

— Мамо, не можем ли да спрем и да я откараме до къщата — нетърпеливо попита малката Алис. — Трябва да върви още толкова много. Моля те, мамо!

Уилоу затвори очи, като че ли искаше да заглуши глъчката на гласовете им. Нито децата, нито слугините знаеха колко бързо се изпаряваше смелостта й. Ако се върнеше отново в тази къща и видеше Тоби, може би никога нямаше отново да събере кураж да го напусне. Перачката трябваше да повърви още малко и щеше да стигне до имението. Не би могла да стане много по-мокра, отколкото вече беше.

— Да спра ли, милейди? — попита от капрата си Джексън.

— Не, карай! — остро каза Уилоу.

Не трябваше да се връщат.

Каретата профуча покрай София Рошфорд и изпръска наметалото й с кална вода. София спря, обърна се и се загледа в изчезващата карета.

— Merde alors^[5]! — изруга тя и придружи думите си с типично галско свиване на раменете. — Ако това бяха мои роднини, по-скоро не бих искала да се запознавам с тях.

Беше измръзнала и изморена, а наметалото на кръчмарката не попречи да се измокри до кости. Макар Никол да беше я уверила, че през пролетта в Англия може да очаква слънце и хубаво време, небето беше притъмняло и предсказанието на кръчмарката се сбъдна, щом от оловното небе се изля истински потоп. Повърхността на пътя към имението Рошфорд за броени минути се превърна в кално тресавище, което развали новите й ботушки. Нещо повече, край нея преминаха две фермерски каруци, без да спрат и да й предложат да я качат.

През изминалата година, откакто медальонът беше разкрил първата нишка към произхода й, София никога не беше губила пълната си увереност, че съдбата е предопределила да се събере със семейството си. Нито предупрежденията на Ивет, нито заплахите на мадам Лу-Лу, че няма да я вземе отново в „Le Ciel Rouge“, ако отиде в Англия, не промениха решението й. Не позволи на разочарованието в Хавърхърст да я смути за повече от миг. Би предпочела роднините й да живеят в някой хубав град като Дувър, но философски се примири с факта, че човек не винаги може да има всичко, което сърцето му желае. Разочарованието беше съвсем малко в светлината на откритието, че семейството й, както беше казал старият доктор, е благородно, богато и важно.

Но сега, докато гледаше как каретата изчезва по пътя, духът й отслабна за първи път. Нима наистина нямаше да я приемат добре? Нима нямаше да признаят, че е Рошфорд? Медальонът не доказваше нищо, както беше посочила Ивет, защото старият англичанин може би просто беше й го подарил. София имаше само думите му, че някога е принадлежал на роднините й. Вече беше разбрала от собственика на странноприемницата, че възрастният доктор е умрял преди около три години. Нямаше да може да каже нещо в нейна полза, дори да беше същият човек, който идва в „Le Ciel Rouge“. Дори нямаше доказателство за самоличността му.

Дъждът леко отслабна, макар вятърът да блъскаше клоните на дърветата с нарастваща сила. София потрепери. Краката я боляха и почувства силен копнеж за ярките светлини и топлината на „Le Ciel Rouge“. Сутринта й се струваше, че е вълнуващо приключение да е сама в чужда страна, но сега копнееше за звука на френска реч, за приятелското бърборене на момичетата, за чаша горещо кафе и кроасани.

Отново се обърна и погледна напред. Макар дъждът да размазваше очертанията на господарската къща, размерите и красотата й бяха очевидни и София се впечатли от величествеността й. Освен това голямата къща вече не изглеждаше толкова далеч.

Силно се надяваше, че не всичките й обитатели току-що са я напуснали в преминалата карета. В толкова голяма къща сигурно живееха много хора. Все някой щеше да я приеме. Може би беше въпрос само на минути, преди да се изправи лице в лице с родителите си, които никога не беше виждала.

Решително пристъпи напред. Възвърна се смелостта, която беше трупала по време на многото лишения в манастира, по време на робията в „La Maison Grimaud“, през дългите часове и лошото заплащане при мадам Лу-Лу. Със същата надежда за осъществяване, която някога беше водила майка й в същата посока, София тръгна напред, към бъдещето си.

 

 

Почти в същия миг Тоби изскочи от лабораторията си и се втурна към стълбите. За първи път не спря, за да затвори вратата. От прозореца си видя как Уилоу се качва на каретата при Пейшънс и децата. От факта, че ремаркето беше закачено зад каретата и натоварено с куфари, Тоби разбра, че може би друг път нямаше да види малката група. Изпълнен с ужасни опасения, той заобиколи една прислужница и се спусна надолу по стълбите.

Голямата къща беше тиха, а през запердените прозорци се процеждаше слаба светлина. На мястото на портрета на Grandmère на камината беше закачен портрет на покойния крал, а златната резбована рамка беше увита в черен креп.

Тоби не забеляза следи от присъствието на Роуел, но един от лакеите му съобщи, че баронът е в библиотеката. Тоби блъсна вратата. Роуел се беше отпуснал в креслото си, с наполовина празна чаша уиски в ръка.

— Къде отиде Уилоу? — попита без предисловие Тоби.

Когато Роуел не отговори, Тоби отиде до креслото на брат си и повтори с по-рязък глас:

— Къде е Уилоу?

Роуел изсумтя и се сгуши по-дълбоко в креслото си.

— Замина си — промърмори той.

— За Бога, Роуел, вземи се в ръце — почти извика Тоби. — Къде отиде?

— Остави ме! — промърмори Роуел. — Връща се в Америка. Взе и децата със себе си, мръсна малка…

Силният шамар, който Тоби стовари върху лицето му, попречи на Роуел да изрече унизителното име, което възнамеряваше да употреби. Загледа се удивено в Тоби.

— За какво е всичко това? — смутолеви той. — Казвам ти, Тоби, тя не е добре и никога не е била. Добре, че се отървах.

Няколко дълги мига Тоби остана загледан в брат си, а очите му бяха изпълнени със смесица от съжаление и отвращение.

— Никога не си разбирал за каква прекрасна жена си се оженил, нали? Никога не си забелязвал колко нещастна беше тя, когато не й отговаряше нито с любов, нито с разбиране. Тя беше просто някой, за когото се сещаше, само когато нямаше с какво друго да се забавляваш; някой, който да поддържа къщата вместо теб; някой, който да те развлича. Никога не си й бил истински съпруг, Роуел, ни най-малко не съм изненадан, че тя най-накрая се е наситила да ти бъде жена.

Тоби спря, за да си поеме дъх, а изражението на Роуел се смени от удивление в невяра.

— Ха, кой би повярвал! Ти си бил влюбен в нея — присмя му се той. — Тоби, през цялото време си бил тайно влюбен в жена ми. А аз никога не съм се досещал. Дори не съм подозирал. Заради това ли не се ожени? Това ли е истинската причина, поради която не се ожени за онази твоя хубава гувернантка? Защото си искал жена ми!

Тоби отново успя да се овладее.

— Просто за информация, Роуел, може би ще искаш да узнаеш, че Стела Менсайс ще се омъжва за Питър Роуз. Преди седмица годеницата на Роуз му писала, че разваля годежа и той се втурнал направо в Баратови, и предложил на Стела да се омъжи за него. Казвам ти го, преди да замина, за да не си помислиш, че мога да доведа нова господарка на имението Рошфорд.

Роуел го погледна, а зачервените му очи се присвиха от смущение.

— Преди да заминеш ли? — повтори той. — Къде отиваш, Тоби?

— В Америка, разбира се. Къде другаде?

За миг в стаята се спусна тишина. След това Роуел заговори:

— Нали знаеш, че дори да се разведа с Уилоу, ти никога няма да можеш да се ожениш за нея?

Тоби кимна. Макар очите му да бяха тъжни, лицето му неочаквано се проясни от щастие.

— Има и други неща в живота, освен женитбата — отвърна той. — Мога да се грижа за нея, Роуел. Мога да й дам нещо, което ти никога не би могъл…

И като тръгна към вратата, Тоби се обърна, погледна през рамо и нежно добави:

— Мога да й дам любов.