Клер Лоримър
Господарката (23)

Глава двадесет и първа
Декември 1903 — юли 1904 година

Специалистът от Лондон, повикан от Роуел да прегледа леля Милдред, ги уведоми, че тя е получила апоплектичен удар, от който може би никога няма да се възстанови. Въпреки че остана в кома почти два дни, състоянието й се подобри достатъчно, за да могат да се грижат за нея. През януари лекарят каза, че е извън непосредствена опасност, макар да не беше сигурно, че някога ще възвърне говора или усещанията си. Движенията, които успяваше да направи, приличаха повече на тикове на главата и на крайниците, така че практически тя беше парализирана. Сега край нея денонощно стоеше медицинска сестра.

Уилоу се заставяше да стои край бедната жена поне по един час всеки ден, макар леля Мили да не даваше знак, че я познава. Едната половина на лицето й беше гротескно изкривена надолу. Не можеше да фокусира погледа си, поради което не беше възможно да се прецени дали разбира какво й се говори. От време на време издаваше животинско сумтене, което нямаше нищо общо с говор. Сестрата обясни на Уилоу, че вероятно това е само въздух, който преминава през ларинкса.

Тоби успя да намери няколко успокоителни думи за Уилоу.

— Невъзможно е да преценим доколко леля Мили ни разбира, ако изобщо осъзнава нещо — заяви той. — Но тя боледува отскоро, Уилоу. От удара е изминал само един месец. Лекарят каза, че в някои случаи, след няколко месеца пациента възвръща някои от способностите си. Но също така предупреди, че леля Мили може никога да не се възстанови. Въпреки това Уилоу усещаше странен порив да посещава трогателната болна всеки ден. Макар сестрата да считаше, че пациентката й е неспособна да разбере нещо, Уилоу й четеше вестниците и й говореше за новостите, без дори да знае дали леля Мили може да я чуе.

— Получих писмо от баща си тази сутрин — каза един следобед Уилоу на неподвижното тяло в леглото.

— Майка ми е малко по-добре, но все още е болна. Татко пише, че възнамерява да предложи пари на братя Райт, за да им помогне да направят летателната си машина. Оливър се развълнува силно, когато чу от писмото на татко, че са успели да издигнат машината си на шестстотин фута точно преди Коледа. Оливър иска някой ден да лети с такава машина…

Но беше трудно да поддържа подобни монолози, поради което предпочиташе да чете статии от вестниците. Надявайки се, че ще представлява някакъв интерес за леля Мили, Уилоу й прочете статия за една докторска вдовица, мисис Емелайн Пенкхърст, която се опитвала да подпомогне в Лондон основания от нея в Манчестър женски обществен и политически съюз. Статията беше далеч от поддръжката на новото движение за избирателни права на жените, но се съгласяваше, че е нечестно бащите на незаконородените деца да нямат никаква отговорност към рожбите си.

— Казва се, лельо Мили, че ако бебето на неомъжена жена умре от глад или защото е било подхвърлено, майката може да бъде обесена за убийство, докато мъжът, отговорен за появата на това дете, не носи никаква вина. Сигурна съм, че дори Grandmère щеше да се съгласи, че това е неправилно, нали?

Не получи никакъв знак в отговор от болната.

— Боя се, че сестрата е права и леля Милдред не разбира смисъла на онова, което й говоря — принуди се да признае Уилоу на Тоби, след като зимните месеци януари и февруари отминаха и отстъпиха на пролетта.

— Понякога се чудя дали има някакъв смисъл във всекидневните ми посещения. Знам, че доктор Форбс и сестрата си мислят, че си губя времето.

Но Тоби я насърчи да продължи.

— Възможно е някой ден да се появи слаб знак, че ни разбира — рече той — и тогава може би ще открием защо толкова се впечатли от разказа на Силви миналата Коледа. Трябва да призная, Уилоу, че макар да съм мислил за това толкова често, колкото и ти, не мога да видя никаква връзка между действията на братовчедката Люсиен и внезапния апоплектичен пристъп на леля Мили, макар че каква друга би могла да бъде причината?

Роуел отказваше да участва в подобни дискусии, тъй като ги считаше за губене на време. Отдавна беше показал антипатията си към болничната стая и към всякакви заболявания. Посещаваше леля си само за кратко и в началото на май заяви намерението си да отиде в Лондон за сезона. Уилоу го разубеди да не наема отново къщата на „Парк Лейн“ за двама им.

— Чувствам, че не трябва да изоставям леля Мили — поясни тя, най-вече заради раздразнението на Роуел.

Той не виждаше каква е причината жена му непрекъснато да се занимава с болната жена, след като плащаше надници на една сестра през деня и на друга през нощта.

— Ти и Пелам можете да се настаните в твоя клуб — предложи Уилоу. — Знам, че Тоби възнамерява това лято да остане в Рошфорд, а Франсис все още не си е вкъщи, така че да се наема голяма къща за двама души ще бъде излишно разточителство, нали?

Роуел веднага съзря предимствата на предложението на жена си и то не само финансовите. Ако Уилоу останеше в Рошфорд, щеше през цялото лято да е свободен да придружава Дезире където си пожелае, без да се съобразява с жена си. Прочее запланува да отиде с Пелам в Лондон към края на месеца.

Един ден преди отпътуването на Роуел Уилоу седеше при болната жена и й четеше „Таймс“. Разказваше й как бойният другар на Пелам от войната, Уинстън Чърчил, който сега беше представител на консерваторите в парламента, преминал към пейките на либералите. Изведнъж млъкна, а сърцето й се разтуптя от вълнение, тъй като видя как ръката на леля Мили се повдигна и след това падна обратно върху завивката.

— Лельо Мили — задъхано рече тя, — разбираш ли ме?

Отново ръката се повдигна малко и този път жестът определено приличаше на потвърждение.

Уилоу се обърна рязко към сестрата, която седеше с плетката си до прозореца.

— Върви и намери мистър Тоби — нареди й тя. — Кажи му да дойде тук веднага, колкото може по-бързо!

Не й се искаше да вика Роуел, който беше изцяло погълнат от обсъжданията с прислужника си относно опаковката на дрехите, които възнамеряваше да вземе със себе си в Лондон.

Следователно Роуел не знаеше нищо за вълненията, настъпили в другия край на къщата, нито пък за Тоби, който побърза да се отзове на повика на Уилоу в спалнята на леля Мили.

Уилоу го посрещна със сдържано вълнение.

— Леля Мили си мръдна ръката — каза му тя. — Определено ми сигнализираше нещо, Тоби.

Като се усмихна на Уилоу, Тоби се наведе над болната и попита нежно:

— Знаеш ли кой съм аз, лельо Мили?

За трети път парализираната жена показа, че разбира какво й говорят.

Тоби се обърна към Уилоу и я дръпна настрани от леглото, така че да не ги чува какво си говорят.

— Изглежда, че си права — тихо каза той. — Но трябва да внимаваме да не я претоварваме на този етап. Ако сега мозъкът й започва да се възстановява, за нея ще е най-добре да се върне към нормално състояние постепенно, без излишно напрежение.

Върна се при леглото и попита внимателно:

— Искаш ли нещо, лельо Мили? Храна? Вода?

Този път не последва някакъв очевиден отговор. Уилоу отправи обезпокоен поглед към бледото, изкривено лице.

— Искаш ли да видиш някого? — предположи тя.

Ръката на леля Мили помръдна.

— Роуел? — попита Уилоу, но не последва отговор.

Един по един, Уилоу изброи имената на всички от семейството, но болната жена не даде нов знак, че я разбира.

— Мисля, че сега трябва да те оставим да си починеш, лельо Мили — заповеднически рече Тоби. — Уилоу и аз ще се върнем, след като се наобядваш и си починеш. Междувременно не трябва да се безпокоиш за нищо. След като вече знаем, че можем да общуваме с тебе, ще можем да направим живота ти много по-лек и щастлив.

Уилоу гореше от нетърпение да сподели с Роуел новината за подобрението на леля Мили. Припряно слезе за обяд в столовата, където той я очакваше. Тоби я последва по-бавно, тъй като предвиждаше реакцията на брат си. Докато Датън сервираше храната, Роуел изслуша със скептичен вид разказа на Уилоу за чудодейното възстановяване на леля си.

— Не виждам голяма разлика за леля Милдред, дори и да възстанови напълно говора си, в което във всеки случай силно се съмнявам — навъсено каза той. — Лекарят не постави под съмнение факта, че ще й се наложи да остане на легло, докато умре. Освен това, кога ли леля Мили е имала нещо важно за казване, дори и когато беше в нормално състояние?

Тоби не успя да прикрие раздразнението си от неспособността на Роуел да оцени какво значеше за болната жена дори една искрица подобрение. Роуел презрително отхвърли предположението на Уилоу, че леля Мили се е вкопчила толкова здраво в живота, само защото има нещо важно, което иска да съобщи. Тоби нито подкрепи това й убеждение, нито й възрази. При вечерната си визита доктор Форбс се противопостави по най-енергичен начин на предположението, че Уилоу е открила надежден метод за общуване с болната. С изненадваща недвусмисленост той препоръча да не правят по-нататъшни опити да разпитват леля Мили.

— Може да се окаже, че увеличавате стреса на бедната дама — остро заяви той. — Няма начин да разберем дали мозъкът й функционира нормално, в която възможност силно се съмнявам. Онова, което считате за нейни „отговори“, може би няма никаква връзка с въпросите ви.

— Предполагам, че е възможно да е прав — призна по-късно Тоби на Уилоу, с глас изпълнен със съмнение. — Обаче лесно можем да подложим леля Мили на тест. Например мога да я попитам, сини ли са очите ми или Доди ли е името й. Ако разбере, че отговорът й трябва да бъде отрицателен, няма да отговори. Но ако я попитаме дали името й е Милдред, тя ще помръдне ръка в знак на съгласие, както направи тази сутрин.

Уилоу изпусна продължителна въздишка на облекчение. Без да разбере, беше сдържала дъха си от безпокойство. Не се опита да осмисли защо за нея е толкова важно да може да общува с леля Мили. Беше просто едно предчувствие, толкова силно, че нямаше нужда от конкретна причина.

— Самата аз съм напълно убедена, че има да ни казва нещо важно — поясни тя на Тоби и пренебрегвайки желанието на доктор Форбс, двамата отидоха да посетят болната жена преди вечеря. Тоби обхвана с ръка раменете на Уилоу и я прегърна успокоително.

— Не се безпокой. Скоро ще разберем.

За десет минути установиха за тяхно задоволство, че парализираната жена ясно разбира въпросите, които й задават. Тоби отпрати от стаята болногледачката.

— Може би леля Мили не се чувства свободна да говори в чуждо присъствие — подхвърли тихо на Уилоу.

Седнаха от двете страни на леглото й и Тоби започна да й задава въпросите, които знаеше, че вълнуват Уилоу.

— Има ли нещо, което искаш да ни кажеш, лельо Мили?

Нямаше съмнение в потвърждението й. Тоби продължи с бавен, отмерен глас. Нещо общо с Grandmère? Този път движението на ръката на леля Мили не беше толкова явно. Тоби се намръщи и погледна към Уилоу.

— Може би Grandmère е само частично замесена — предположи колебливо Уилоу.

Веднага последва утвърдителен отговор. Уилоу се усмихна.

— Лельо Мили, с малко търпение скоро ще открием какво те безпокои.

Половин час продължиха да задават въпросите, които сметнаха за уместни. Проблемът засяга ли Роуел? Пелам? Франсис? Рупърт? Доди? Самата леля Мили? Само при последното от тези имена получиха утвърдителен отговор.

Тоби погледна стъписано към Уилоу.

— Очевидно засяга нещо, което се е случило в миналото между леля Мили и Grandmère — каза той.

Уилоу погледна към легналата жена. Стори й се, че може да почувства отчаянието в помръкналите сини очи на леля Мили, докато се взираше в тях, но разумът я предупреди, че може би само си въобразява.

— Нещо, което се е случило преди години ли, лельо Мили? — запита тя.

— Очевидно да — отбеляза Тоби, наблюдавайки отговора. — Преди двайсет години ли, лельо Мили? Повече? Или преди десет години?

Този път бяха сигурни, че леля Мили се опитва да даде положителен отговор, тъй като пръстите й се размърдаха неспокойно. Но миг по-късно изглежда, че ума й отново се отклони.

Тоби се изправи.

— Мисля, че за днес узнахме достатъчно — каза той на Уилоу. — Ще продължим утре, лельо Мили. Междувременно не се безпокой. Поспи си добре и ще можем да „поговорим“ по същия начин утре сутринта. Скоро ще разберем какво искаш да ни кажеш.

Роуел остана безразличен към вълнението на Уилоу, когато тя му разказа за подробностите от посещението им при леля му.

Тъкмо разрязваше голям петел, приготвен от мисис Джъп „а ла роял“ — една от любимите рецепти на Роуел, комуто особено харесваше рагуто от петльови гребени, трюфели, гъби и шунка, с изобилен гладък сос.

— Онова, което леля Мили мисли за важно, вероятно изобщо не е такова — рече той обезкуражително, докато Датън поставяше чинията пред Уилоу. — Може би е забравила да направи нещо незначително за Grandmère и този факт сега тормози ума й. Имайки предвид ограниченията в съществуването на леля Мили, силно се съмнявам, че на съвестта й тежат някакви големи прегрешения — добави той саркастично. — Трудно можеше да се нарече femme fatale^[1], нали, Пелам?

Пелам изсумтя утвърдително, но въпреки това се съгласи с Тоби и Уилоу, че има случаи, при които дори хората, от които най-малко са го очаквали, са извършвали извънредно неразумни постъпки.

— Роуел може да се окаже прав — Тоби предупреди Уилоу, когато на другия ден, след ранния обяд Роуел и Пелам отпътуваха за Лондон. Двамата с Уилоу бяха излезли на малка разходка до езерото. — Самият аз нямам твоята пълна убеденост, че леля Мили иска да ни каже нещо жизненоважно. Както каза Роуел, като се вземе предвид живота, който водеше бедната стара жена, „нещастията“ в него вероятно са донякъде незначителни.

Уилоу въздъхна. Първите капки на дъжда ги принудиха да побързат да се приберат.

— Знам, че сигурно звуча нелепо — призна тя с кисела усмивка, докато се изкачваха нагоре по стълбите, а Датън затваряше вратата зад тях. — Но ако повече ти харесва, наречи го женска интуиция, Тоби. Не мога да го обясня, но чувствам странна отчаяна настойчивост в ума на леля Мили… — Тя млъкна и след миг колебание продължи тихо: — Преди десет години, Тоби, почти в същия месец се роди моето момиченце и умря. Дали това е просто съвпадение или наистина има някаква връзка?

Тоби замислено повдигна вежди, докато вървяха бавно по коридора.

— Бях забравил колко отдавна се случи, Уилоу. Предполагам, че е възможно да има връзка. Но не мога да видя какво е било участието на леля Мили през онази нощ.

Погледна към бузите на Уилоу, които се бяха зачервили от вълнение. Прекосиха източното крило до лабораторията му. В тази стая можеха да разговарят несмущавани от посетители и в отсъствието на слугите. Тоби затвори вратата след себе си, постави ръце на раменете на Уилоу и каза нежно:

— Моля те, не се надявай, че ще научиш нещо за онази трагична нощ от леля Мили. Знам, че тя и Grandmère бяха единствените членове на фамилията в къщата, когато се е родило бебето ти, но дори да е била замислена някаква пакост, а аз не виждам причини за такава, доктор Форбс е бил край теб, а той не би позволил да причинят нещо лошо на тебе или на бебето.

— Тогава защо е толкова загрижен да не разпитваме леля Мили? Направи всичко възможно, за да ни спре, Тоби, не помниш ли? — извика Уилоу.

Тоби кимна.

— Да, но може наистина да е бил искрен във вярата си, че разговорите биха били твърде голямо натоварване за нея и че мозъкът й е неспособен да разсъждава. Форбс вече е стар, Уилоу, но дори когато беше в разцвета на силите си, не съм имал високо мнение за способността му да поставя диагнози.

Изведнъж осъзна факта, че ръцете му все още държат раменете на Уилоу и че ги стиска силно. Уилоу също се опомни и докато той побърза да свали ръцете си, почувства как сърцето й затуптява бързо. Всъщност сетивата й вече бяха изострени от възбудата на разговора. А сега се оказа безпомощна жертва на потока от емоции, който се стовари върху нея. Без да мисли за последствията, обви с ръце шията на Тоби и притисна бузата си към неговата.

— Тоби, о, Тоби — възкликна тя, — моля те, прегърни ме! Толкова се нуждая от тебе…

Млъкна изведнъж, понеже Тоби рязко отдръпна лицето си от нейното. Вгледа се в очите й с отчаян поглед. „Като че ли чете цялата ми душа“, помисли си Уилоу. Чуваше бързото туптене на сърцето му така ясно, както и на своето. Притисна се към него и усети, че цялото й тяло се разтреперва.

За един кратък миг й се стори, че Тоби иска да каже нещо. Но вместо това той я прегърна и навеждайки глава, притисна устни в нейните.

„Обичам го! Обичам го! Обичам го!“ Неизказаните думи се втурнаха през ума й и цялото й тяло отговори на целувката му. След толкова, толкова дълго време тя най-сетне беше там, където копнееше да бъде — в прегръдката му.

Устните им се разделиха и погледите им се срещнаха. И пак не промълвиха нито дума, защото с отчаян вопъл Тоби яростно я придърпа към себе си. Уилоу усети цялата сила на желанието му; той я целуваше отново и отново, докато накрая тя почувства как цялото й тяло се разтапя в ръцете му. След това просто я пусна и я заведе до стола под прозореца.

Отдалечи се от нея и тежко седна на собственото си кресло до масата, където работеше. Оставяйки тези няколко крачки разстояние между тях, като че ли искаше да подчертае, че са разделени един от друг.

Но Уилоу си мислеше, че никога няма да успее да го направи, докато сърцето й тръпнеше от ужасната болка на разбирането. „Ние сме една личност, Тоби и аз — части от едно цяло. Знам точно какво чувства сега, защото и аз усещам същото.“

— Знаеш, че те обичам, нали? — попита просто тя.

Тоби й се усмихна в отговор, а очите му се изпълниха с дълбока нежност.

— Да, знам, Уилоу. Така, както и ти знаеш, че те обичам. Обичам те от години, Уилоу, още откакто беше петнайсетгодишно момиче и дойде за първи път в Рошфорд.

Уилоу кимна.

— Открих, че те обичам, когато преди три години отидох в Париж — заяви тя. — Но сигурно обичта е лежала в сърцето ми дълго, дълго преди това, Тоби. Винаги съм приемала за дадено, че мога да дойда при тебе за утеха, когато се почувствам в беда или мъка. Никога не съм свързвала нуждата ми от тебе като приятел, съветник, утешител, с чувствата на любовта. Дълго време вярвах, че обичам Роуел. Сбъркала съм любовта със страстта, с обожанието. Но истинската любов е различна, нали? Сега вече знам, че е много, много по-дълбока от всяка страст. Ти си като част от мене, Тоби, необходима част, без която никога не съм напълно цяла.

Лицето на Тоби се помрачи от болка.

— Не казвай нищо повече, Уилоу. Ако признаем чувствата между нас само ще заякчим бариерите, които винаги са ни разделяли. Никога няма да можем да се оженим — ти и аз. Ти си жена на брат ми… и не можем да сторим нищо, което да поправи тази грешка. Вината е моя, защото позволих изобщо да се случи.

— Не, Тоби, аз исках да се омъжа за Роуел. Мислех, че го обичам. Може би тези чувства, които изпитвах към него, щяха да се задълбочат в нещо истинско, ако той… — тя млъкна, защото инстинктивно знаеше, че Тоби няма да иска да чуе, че е била нелоялна към Роуел, колкото и малко да беше уважението му към по-големия му брат.

Тоби изпусна дълга, мъчителна въздишка.

— Не трябва вече никога отново да се оставяме на слабостта, Уилоу, както за наше добро, така и за доброто на останалите. Ако искаме да продължим да живеем в тази къща както в миналото, то ще е само като брат и сестра. Няма да е лесно да възстановим тези отношения, но това е единствената ни възможност.

Уилоу кимна безпомощно, а очите й плувнаха в сълзи.

— Разбирам, Тоби. Колкото и да ми е трудно, никога вече няма да се опитвам да ти покажа любовта си, никога вече няма да говоря за нея. Не знам дали ще е по-трудно, след като днес разкрихме сърцата си. Но знам, че винаги ще бъда щастлива, защото зная, че ме обичаш, колкото и да е егоистично да го чувствам по този начин. Ти би могъл да станеш такъв прекрасен съпруг… и баща. И преди съм ти казвала, Тоби, че трябва да се ожениш и да имаш свои деца.

— А аз съм ти казвал и преди, че твоите деца ми стигат напълно. Обичам малкия Оливър почти колкото и тебе! И вече съм роб на малката Алис…

Той млъкна, понеже видя, че по бузите на Уилоу се стичат сълзи. Понечи да отиде при нея, но бързо потисна импулса си.

— Моля те, не плачи, мое мило момиче — каза той, а гласът му се снижи почти до шепот. — Честно казано, твоето нещастие е единственото нещо, което не мога да понасям твърдо. Повярвай ми, Уилоу, ако мислиш, че по този начин ще облекча живота ти, ще напусна Рошфорд доброволно. Само трябва да кажеш…

— Не, Тоби, не! — прекъсна го Уилоу, опитвайки се да се усмихне през сълзите си. — Давам ти честна дума, че не плача, защото съм нещастна. Разплаках се, защото обичта ти към Оливър ме развълнува дълбоко. Винаги си бил толкова добър с него, че той е готов на всичко за тебе. Мисля, че ако напуснеш Рошфорд, това ще разбие сърцето му. А и моето.

— Тогава оставам — твърдо каза Тоби. — Но днес за последен път оставаме сами в тази стая, Уилоу. Ако желаеш, можеш понякога да ме посещаваш с Оливър. Но не мисля, че ще успея да се сдържам, ако продължим да прекарваме тук дълги часове заедно, както преди. В присъствието на други ще ни е много по-лесно да сдържаме стремежа си един към друг, да си говорим нежности или да изказваме истинските си мисли. Нито пък трябва да петним любовта си с чувство за вина. При сегашното положение няма нищо, за което да се укоряваме, и аз искам да остане така — както сигурно искаш и ти.

Уилоу си помисли, не без известна горчивина, че Тоби, както обикновено, е прав. Всички около тях бяха погълнати от романтични интриги. Мнозина женени мъже като Роуел имаха любовница; много жени като Силви си намираха любовник. Моралът, за който настояваше кралицата, се спазваше само повърхностно и лицемерно. Обществото правеше каквото си пожелае, без чувство на вина. Доколкото разбираше Уилоу, единствената вина се състоеше в това да те разкрият.

Но огорчението й не се задържа дълго, тъй като знаеше, че тя, не по-малко от Тоби, иска да задържи завинаги в сърцето си мисълта за съвършената любов между тях — нито тайна, нито престъпна. Макар любовта между нея и брата на съпруга й да бъде ограничена, тя щеше да е над всякакви обвинения — любов, която може да бъде призната без срам на децата й, когато настанеше време.

— Разбирам те и съм съгласна с тебе — тихо каза тя на Тоби, — но тъй като това е една своеобразна раздяла, мили Тоби, не мога да си тръгна без една последна прегръдка.

Стана от креслото си и отиде при него. Докато се изправяше, хванал ръцете й в дланите си, Уилоу видя сълзи в очите му. А след това устните му се насочиха към нейните. Позволи на силите на страстта в себе си един горчиво-сладък момент на полуотдаване, защото знаеше, че отсега насетне щеше да се наложи да бъдат контролирани. Целуна го страстно, продължително, позволявайки му да узнае колко силно иска нещо повече от целувка. Помисли си: „Нека поне този път да се оставя на слабостта си. Нека Тоби прояви сила и за двама ни.“ Ако останеше само на нея, то тя би му позволила да я обладае. Предлагаше му и тялото, и сърцето си.

Не можеше да знае колко близо бе Тоби до това да се поддаде на съблазънта, която тя представляваше. Изгаряше целият от усещането на лудо биещото й сърце, от издигането и спускането на гърдите й, от сладостта на дъха й върху бузата му. Под ръцете му топлото й, меко тяло се оформяше по неговото и болката от копнежа му по нея ставаше непоносима.

Грубо я отблъсна от себе си.

— Щеше да съжаляваш толкова, колкото и аз — напомни й той, докато й отваряше вратата. — Никога не бих направил нещо, скъпа моя любов, което един ден би могло да причини нещастието ти. Но наистина те обичам. Никога не се съмнявай в това.

Наоколо нямаше никой, докато тя бавно слизаше по стълбите. Един от лакеите, който работеше нещо в хола, й каза, че Пейшънс е извела децата на следобедната им разходка. Голямата къща изглеждаше празна, с изключение на слугите. Франсис все още не беше се завърнал от пътешествието си; никой не знаеше къде е Рупърт. Доктор Форбс нямаше писмо от Ейдриън и беше споменал на Уилоу, че не желае и да получава такова.

— За мене моят син е мъртъв — беше й казал той почти със същия тон, който беше използвала и Grandmère при отпътуването на Рупърт.

В хола Уилоу погледна към стенния часовник, останал от времето на дядото. Почти беше дошло време за следобедния чай. В пет часа доктор Форбс щеше да направи всекидневната си визитация при леля Мили.

Уилоу спря, а по вените й неочаквано премина странно усещане. Съобрази, че леля Мили вече трябва да се е събудила от следобедната си дрямка и че може би вече очаква Уилоу да дойде при нея, за да си поговорят. Помисли си, че може би именно в този следобед би могла да намери ключа към тайната на леля Мили. Дори нищо да не откриеше, едно посещение при бедната стара дама щеше да отвлече мислите й от Тоби…

Уилоу последва подтика си и се изкачи обратно по стълбите, през стълбищната площадка, към стаята на леля Мили. Спря за миг до съседните помещения, които по-рано принадлежаха на Grandmère. Сега те бяха съвсем празни, ако се изключеха мебелите, покрити с чаршафи, за да не се напрашват. Дрехите на покойницата бяха раздадени на бедните и нуждаещите се. Освен бижутата и по-ценните вещи, които беше разпределила в завещанието си между членовете на фамилията, всичко останало беше раздадено на слугите.

Grandmère не беше завещала нещо на някого другиго, освен на предания доктор Форбс, комуто беше оставила ковчеже, обвито в кадифе. Леля Мили му го бе предала съгласно писмените инструкции на старата дама. Беше заключено и никой не знаеше какво има в него. Доктор Форбс не каза нищо и отвърна неясно, когато Роуел го попита дали Grandmère е възнаградила подходящо преданата му служба.

— Честно казано, изненадан съм, че старото момиче изобщо му е оставило нещо — сподели по-късно Роуел с Уилоу — като се има предвид, че именно синът на доктор Форбс избяга с Рупърт.

Уилоу пристъпи и отвори вратата на леля Мили. Чуваше се силното, професионално бърборене на дневната медицинска сестра. Седеше край леглото й с плетката си — обичайното й занимание през дългите часове, прекарвани край мълчаливата й пациентка.

— Ако искате да отидете до слугинската стая, за да изпиете чая си, аз ще поседя с леля си — каза Уилоу на сестрата, която бързо се възползва от предложението й.

Уилоу седна на освободения стол и взе ръката на леля Мили.

— Искаш ли да ти почета? — попита тя. — Не? Да ти задам ли още няколко въпроса?

Този път последва утвърдителен жест. Прониза я вълнение, което успя да потисне.

— Лельо Мили, Тоби и аз се опитахме да се досетим какво се е случило преди десет години, което така те е разстроило — каза Уилоу. — Единственото, за което се досетихме, е смъртта на моето момиченце. Възможно ли е да има някаква връзка?

Усети безпокойство, тъй като неочаквано старата жена издаде грозен звук, при което долната й челюст увисна и между устните й протече слюнка. Дълбоко в гърлото й се дочу още някакво ръмжене.

„Отчаяно се опитва да проговори“, разбра Уилоу. Увисналата страна на лицето на старата жена сега изглеждаше дори още по-изкривена.

— Не се опитвай да говориш, лельо Мили — каза тя, докато внимателно избърсваше напуканите й устни с ленената кърпа, оставена на чаршафа. — Просто, ако можеш, вдигай ръка, когато искаш да отговориш с „да“. Ще ти помагам, доколкото мога. Сигурна ли си, че искаш да продължа с въпросите си?

Уилоу нямаше откъде да знае отчаяните усилия, които Милдред правеше в главата си, борейки се безпомощно срещу парализата, която беше сковала тялото й. Откакто получи удара знаеше, че не й остава много време да последва Grandmère в гроба. Но за разлика от Клотилд се ужасяваше от мисълта да умре, когато на душата й лежеше такъв тежък грях. Беше сигурна, че почти фаталния апоплектичен удар, който беше получила от обхваналата я вина, когато се почувства почти разкрита от дъщерята на братовчедката Люсиен, е Божието наказание. Бог искаше да лежи безмълвна тук и да размишлява над престъплението си, така че когато накрая я повика, да се е разкаяла за греха си и да си го признае. Но въпреки че беше повече от готова — всъщност отчаяно го желаеше — да се изповяда и да получи някакво опрощение, какво можеше да стори, след като възможността да говори й беше все още отнета?

Грижовността на Уилоу към нея беше още един бодил в трънения венец, който чувстваше, че трябва да сложи. Бедната млада жена, която беше страдала толкова жестоко заради нейните действия, беше сега единствената й надежда за някакво изкупление. Трябваше да признае на Уилоу — тази, срещу която беше съгрешила.

Милдред отдавна беше престанала да се бои от възможността Уилоу да я заклейми. Искаше само едно — да се освободи от вината си, така че да умре в мир. Не можеше да има по-лоша болка от товара на греха, който носеше.

Щом Уилоу поднови въпросите си, тя събра последните остатъци от физическата сила, която все още притежаваше, за да контролира леките движения на ръката си. Въпросите все повече и повече се приближаваха към истината.

— Нещо лошо ли беше причинено на бебето? От доктор Форбс? От Grandmère? От самата Милдред? Да не би някой да е убил бебето — дори и неволно? Ако не, смъртта му дължи ли се на нечия небрежност?

„Само ако можех да й обясня!“, помисли си Милдред в безпомощно разочарование. Как можеше тя, Милдред, да й даде знак, че бебето, детето, е все още живо?

Уилоу усещаше същото ужасяващо разочарование. Първоначалната възбуда при откритието, че загадката на леля Мили е свързана със смъртта на бебето, отстъпваше място на съмненията. Може би в крайна сметка леля Мили нямаше нищо важно за казване. Може би бедната стара мома просто изпитваше съжаление, че не е показала по-голямо съчувствие към Уилоу, когато бебето й умря. Като си припомняше тези ужасни, отминали мигове, Уилоу не можеше да се сети за нито един случай, при който леля Мили да беше изразила дори една дума на състрадание. Беше избягвала Уилоу по най-невъзпитан начин, като напускаше стаята, когато тя влизаше, прекъсвайки всички разговори.

Уилоу се намираше в стаята вече повече от половин час. Всеки момент сестрата щеше да се върне от кухнята или щеше да пристигне доктор Форбс. И все пак не можеше да се сети за нито един друг въпрос, тъй като леля Мили ясно показа, че на бебето не е сторено нищо лошо.

Уилоу каза повече на себе си, отколкото на неподвижната жена:

— Няма за какво друго да те питам, лельо Мили, освен дали Grandmère не е искала бебето ми да умре?

Вцепенена, видя незабавния отговор на леля Мили и почувства сърцето си да прескача един удар. Бързо добави още един въпрос:

— Искала е бебето ми да умре и въпреки това не му е сторила нищо лошо. Но какво друго е могла да направи? Лельо Мили, бебето ми е мъртво, нали? Щеше да знаеш, ако не е. Мъртво е, нали?

Не последва движение. С отчаяно желание да научи отговора, Уилоу се наведе над леглото. Да не би леля Мили да беше заспала или наистина показваше отрицателен отговор?

— Лельо Мили, трябва да ми отговориш — извика тя, разтърсвайки отчаяно неподвижните рамене на бедната жена. — Живо ли е бебето ми?

Успя само да види утвърдителното движение на ръката на леля Мили, когато откъм вратата се чу гласът на доктор Форбс. Беше се увлякла твърде много, за да забележи влизането му.

— Лейди Рошфорд, какво правите с пациентката ми? — Гласът на доктора прозвуча разгневено и Уилоу виновно погледна към него, понеже осъзна, че напълно несъзнателно беше употребила сила срещу безпомощната стара жена.

— Съжалявам, доктор Форбс, но вие не разбирате — извика тя. — Леля Мили отговаряше на въпросите ми и открих нещо от изключителна важност. — Вгледа се в суровото, ядосано лице на стария мъж. — Касае се за бебето ми. То не е мъртво, доктор Форбс. Леля Мили току-що ми го каза. Старата лейди Рошфорд все пак е направила нещо с него. Все още не знам какво се е случило. Но бебето ми е живо. Мисля, че леля Мили винаги го е знаела и това е измъчвало ума й през цялото време, тъй като не е можела да ми го каже, преди Grandmère да умре…

В силната си възбуда сграбчи с несъзнателно движение ръцете на доктора.

— Защо не кажете нещо, докторе? Не ме ли разбрахте? Не виждате ли, че всичко съвпада? Grandmère винаги е вярвала, че има нещо нередно с момичетата във фамилията. Сигурно е мислила, че има нещо нередно и с моето бебе и така…

— Лейди Рошфорд, съжалявам, че толкова невъзпитано ви прекъсвам, но от професионална гледна точка съм задължен да ви кажа, че сте изпаднала в истерия. Налага се да ви помоля незабавно да напуснете стаята. Бедната мис Милдред е много болна и подобно поведение може само да й навреди. Що се отнася до вашите твърдения, единственото, което мога да кажа, е, че много съжалявам. Вярвах, че отдавна сте се възстановили от скръбта по детето, което умря.

Уилоу се взря с проницателен поглед в изражението на сините му очи.

— Но то не е мъртво! Леля Мили казва…

— Вашата леля не може да говори, лейди Рошфорд. Движенията, които прави, са напълно неволни, в което изобщо не се съмнявам. Нещо повече, вече обясних на вас и на съпруга ви, че не можем да приемем, че тя владее душевните и умствените си способности.

Страните на Уилоу се зачервиха от гняв.

— Може и да не мислите, че тя знае какво говори, но аз й вярвам. Сега вече не вярвам, че бебето ми е умряло и никога няма да го повярвам, докато не се докаже. Така и не съм виждала клетото мъртво телце и сега знам защо — никога не е имало!

Със значително усилие докторът разтвори пръстите на Уилоу, които все още стискаха ръцете му. Гласът му прозвуча остър като нож, докато стоеше леко разтреперан и гледаше право в очите й.

— Изглежда сте забравила, лейди Рошфорд, че докато вие не сте виждали тялото на детето, аз го видях. То лежи погребано в гробищата в Хавърхърст. Самият аз го поставих в ковчега. Съжалявам, че ви разстройвам, но пo този въпрос не може да се каже нищо повече. Въпреки всичко, което бедната болна жена може да ви е накарала да повярвате, вашето дете, извън всяко съмнение и напълно законно, е мъртво.