Клер Лоримър
Господарката (15)

Глава тринадесета
Ноември 1897 — януари 1899 година

Уилоу се беше надявала, че ще успее да убеди родителите си да останат, за да прекарат заедно традиционните коледни празници, но студът и влагата на английската зима бяха пагубни за ревматизма, който напоследък по-често измъчваше майка й; така че те бяха решили да се вслушат в препоръката на Пелам и преди да отплават за Америка да отидат в Египет. За нейно голямо разочарование Силви нямаше да може да направи ежегодното гостуване за Коледа в Англия, тъй като братовчедката Люсиен била болна.

Уилоу пламенно желаеше нейните новосъздадени отношения с Роуел да бъдат трайни, но тяхното помирение беше краткотрайно и много преди коледните празници тя усети, че той започна да става неспокоен и нервен, когато биваше с нея. Към януари той поднови така наречените си посещения по работа в Лондон и въпреки че често отричаше това, тя беше сигурна, че се беше видял пак с Джорджина.

В усилието да превъзмогне депресията, в която беше изпаднала, тя се впусна в редица положителни дейности, като няколко пъти в седмицата ходеше и на лов с Пелам и Франсис; от време на време, придружавана от Тоби, посещаваше бедните и нуждаещите се семейства в Хавърхърст. Ходеше на гости в съседните имения и редовно организираше журове, на които присъстваха съседите й. Водеше Доди в Хавърхърст, за да може тя да се вижда и да пие чай със своя предан учител. При това се стараеше да не изпитва завист, виждайки обожанието на Джеймс, което той не можеше да прикрие, към лъчезарното младо момиче. Роуел никога не беше показвал — даже в дните на взаимното им ухажване — такава преданост и обич.

Но въпреки многото й занимания, тя често се чувстваше самотна. Трябваше да има деца, с които да се занимава, писа тя на Силви, но след загубата на детето си преди близо четири години, не можеше да забременее отново. Все по-често, с натежало от болка сърце, тя излизаше сама и отиваше на гробището, където се намираше малкият гроб.

Според Пелам тя беше завладяна от същата меланхолия, която беше измъчвала клетата му майка, Алис Рошфорд. За щастие Пелам беше постоянно до Уилоу и тя наистина се радваше на компанията му. Когато пролетта дойде, след като и последният зимен месец си беше отишъл, той я склони да се повози заедно с него в „Даймлера“ — такива разходки щяха да бъдат без съмнение истинско приключение. Той отказваше да взема шофьор със себе си и винаги, когато по средата на пътя моторът отказваше да работи, се опитваше да го поправи сам, но уви, не винаги успяваше. Тогава се налагаше да отидат пеша до близката ферма, за да се върнат обратно с каруца в имението Рошфорд. Понякога валеше дъжд и те се прибираха вкъщи в най-непристоен вид, мокри до кости, покрити със слама или ухаещи на листа от ряпа. Понякога биваха спасявани от някой съсед, който минаваше с ландото си и се връщаха вкъщи в „стил“, а един път бяха докарани от съпругата на енорийския свещеник, която ги взе в своята двуколка.

Тоби се чувстваше задължен да предупреди Уилоу, че твърде често беше виждана в компанията на Пелам.

— Злите езици ще започнат да злословят, скъпа Уилоу — предупреди я той, — ако не са го направили вече, което страхувам се, може би бе причината, поради която мисис Епълби посети вчера Grandmère.

За пръв път Уилоу възнегодува срещу намесата на Тоби, ако и да беше сигурна, че е добронамерена.

— Защо трябва да ме е грижа за моята репутация, когато съпругът ми е толкова малко загрижен за това? — възрази предизвикателно тя. — Освен това, няма нищо нередно в моето поведение спрямо Пелам, както знаеш, Тоби. Обичам да бъда в неговата компания. Той ме кара да се смея. Колкото до мисис Епълби, нейното мнение въобще не ме интересува, както и това на Grandmère.

Тревогата, която личеше в очите на Тоби, я смути и тя замлъкна за няколко минути, но нейното огорчение спрямо Роуел взе връх над разума.

— Предполагам, ще ми кажеш, че държанието на Пелам към мен не е съвсем братско — каза тя с тих, гневен глас.

— След като самата ти го съзнаваш, няма нужда да го казвам — отговори спокойно Тоби.

— Едва ли е твоя работа да ми казваш какво мога да правя! — заяви Уилоу, чувствайки се на границата да се разплаче.

Но Тоби не можеше да бъде въвлечен в спор и неговото последвало мълчание я нервира повече, отколкото разсъжденията му. Въпреки всичко, тя продължи да излиза с Пелам, когато пожелаеше.

През май времето ненадейно се оправи и температурите се повишиха, като стигнаха стойности, присъщи за летните месеци. По време на една закуска Пелам предложи да вземат колата и всички да отидат до гората Ашдаун, за да си направят пикник.

— Ще отидем всички — каза той весело — и ще си направим щастливо семейно парти. Какво ще кажеш за това, Уилоу?

Оказа се, че Франсис трябвало да се върне в Оксфорд, Рупърт бил запланувал да ходи на лов с Ейдриън Форбс, а Доди пък щяла да ходи заедно с Гасонс до „Седемте дъба“ с цел да купят плат за нови пердета за къщата, в която се помещаваше училището.

— Още по-добре, Уилоу. Ти и аз можем да отидем сами — каза дяволито Пелам, когато тя му каза, че не може да убеди и Тоби да дойде с тях.

Уилоу се поколеба, спомняйки си предупреждението на Тоби. Но Роуел беше заминал отново и този път тя не се съмняваше, че беше завел Джорджина на Ривиерата с яхтата си. Самата тя беше заявила, че би желала да отиде с него, когато той за пръв път сподели своето намерение да плава с яхтата си до Франция, но Роуел й бе казал, че на борда щяло да има само мъже, сред които тя ще се чувства неудобно като единствена жена в мъжка компания.

За нещастие на Роуел една тяхна обща „приятелка“ се беше изтървала пред Уилоу на един от нейните журове, че „мисис Грей е в чужбина, някъде в Средиземно море“. Уилоу нямаше доказателства, но интуицията й подсказа, че Роуел не беше искрен, когато й обясняваше защо не може да го придружи. Истинската причина сега изглеждаше повече от ясна.

— Можеш да се разведеш с него! — каза безгрижно Пелам, докато караха бавно на юг през околностите на графство Кент, където овощните градини бяха покрити с розовите и бели цветове на ябълките и черешите. — Макар че, струва ми се, един развод няма да бъде в твоя полза. Роуел има контрол върху всичките ти пари, нали, Уилоу? Едва ли ще разполагаш с достатъчно средства, за да можеш да живееш добре. Разбира се, можеш да се върнеш вкъщи при родителите си.

— Не! — каза твърдо Уилоу. — Баща ми няма да ме приеме. Той един път вече ми каза, че в брака хората трябва да се научат да правят компромиси и взаимно да се приспособяват към характерите си, а майка ми по принцип не одобрява разводите, колкото и екстремни да са обстоятелствата.

— Каза ли на баща си, че Роуел ти изневерява? — попита с любопитство Пелам.

Уилоу поклати глава.

— Не, разбира се! Но дори и да го знаеше, мисля, че пак щеше да обвини мен, а и за много неща аз съм виновна. Все пак, Пелам, от мен зависи да събудя и да поддържам интереса на съпруга си към мен самата, нали?

Пелам погледна с изучаващ поглед момичето.

— Тази теория може да важи, само ако Роуел е имал някога истински чувства към теб — каза той с неумишлена жестокост. — Но Джорджина държеше Роуел във властта си, още преди той да се ожени за теб. Тя го плени скоро след като той се върна от Оксфорд — и все още продължава да го омайва.

Уилоу въздъхна дълбоко.

— Иска ми се да не правиш забележки от такъв род, Пелам, даже ако те се отразяват добре на моралния ми дух.

— Не искаш да слушаш такива неща — каза весело Пелам, като насочи внимателно Даймлера по широкия коларски път. — Дълбоко в себе си ти би искала да захвърлиш условностите, Уилоу, и да ми позволиш да се любя с теб, но, разбира се, не би го признала, защото самата идея да си намериш любовник нарушава твоите правила на поведение.

Уилоу реши да не приема сериозно забележките му, въпреки че за пръв път в гласа на Пелам не се долавяха присъщите му закачливост и подигравателност, а звучеше сериозност и искреност.

Когато стигнаха до малкото селце Хатфийлд и се отправиха към ширналата се гора Ашдаун, той започна да тананика мелодията на една песен от „Микадо“. С дяволито пламъче в очите пееше с преднамерено провлачен, тъжен глас:

„На едно дърво до реката

малък синигер чуруликаше:

Върбичке^[1], синигерова върбичке!“

А аз му казах:

„Глупава птичко, защо пееш:

Върбичке, синигерова върбичке?

Това липса на ум ли е, птиченце

или пък червей си намерило?

Като поклати своята малка глава,

то повтори…“•

С чист ясен глас, Уилоу се присъедини към припева.

„О, върбичке, синигерова върбичке!“

И двамата се усмихнаха въпреки тъжният край на песента.

„И ако ти останеш безсърдечен и жесток,

аз ще загина като него и ти ще знаеш защо.

Макар че вероятно няма да мога да ти обясня,

тъй като ще съм умрял.

О, върбичке, синигерова върбичке!“

— Трябва да ме научиш на всички думи на песента — каза засмяна Уилоу, а пред тях гората вече се виждаше ясно.

Пелам спря автомобила и започна да изважда кошниците с храна, които слугите им бяха приготвили за пикника. После те тръгнаха да търсят хубаво местенце, където да се настанят удобно и да обядват. Небето беше синьо, без нито едно облаче на хоризонта. Гургулиците пееха, а някъде далеч се обаждаше кукувица. Земята беше суха и песъчлива. Уилоу започна да изпитва удоволствие от разходката. Слънцето топлеше лицето и ръцете й. Пелам изглеждаше доволен от мястото, което намери за пикник — една полянка, заобиколена от розовите и бледоморави храсти на рододендрона и гледаше към едно голямо езеро. Огромен златист шаран плуваше мързеливо в сенките между зелените листа на водните лилии. Водни кончета се носеха над бистрата вода, а блестящите им тела светеха като огън, окъпани от слънчевата светлина.

— Гладна ли си? — попита Пелам и започна да разопакова нещата от кошницата.

Уилоу кимна утвърдително с глава.

Скоро всичко беше готово и те си похапнаха с апетит от студеното печено месо от патица и от желираното телешко с яйца. Като попълнение към храната имаше и бутилка чудесно шампанско. Пелам беше пуснал две бутилки в студената вода на езерото и сега многократно доливаше чашите с приятно изстуденото вино.

Уилоу нямаше представа колко вино беше изпила. Единственото й желание беше да се облегне назад, да затвори очи и се отпусне в сянката на слънчобрана си.

Пелам също се изтегна в цял ръст, като подпря глава на ръката си, така че да може да гледа лицето на Уилоу. Тя едва ли усещаше неговия напрегнат, вперен в нея поглед, а беше прекалено сънлива и замаяна, за да се безпокои за това.

— Струва ми се, че пих прекалено много шампанско — каза сънливо тя. — Мисля, че ще заспя.

Тя се прозя несъзнателно сладострастно и затвори очи. Мъжът до нея си пое рязко въздух, тъй като красотата й възбуди неговите сетива.

Пелам не доведе умишлено Уилоу до това състояние на опиянение. Изглеждаше напълно естествено да пълни чашата й, както пълнеше и своята и до този момент не си беше дал сметка, че тя беше изпила почти цяла бутилка шампанско. Сега той си даде сметка, че на един непривикнал към алкохола човек, какъвто беше случаят с Уилоу, поемането на толкова много вино би оказало далеч по-силно въздействие отколкото на него.

Тя отвори очи и му се усмихна, изразявайки лениво доволство.

— Толкова е хубаво, нали, Пелам?

Сърцето му започна да бие силно, като наблюдаваше как гърдите й се издигат и се снижават под тънката й копринена блуза. Когато очите й се затвориха отново, дългите й мигли легнаха нежно върху горната част на скулите й, които бяха необичайно зачервени. Устните й бяха отворени точно толкова, за да му позволят да види бисерната белота на зъбите й и върха на влажния й червен език.

— Господи, колко си красива! — прошепна той. — Роуел трябва да си е изгубил ума, за да не те иска. Уилоу… слушаш ли ме?

Очите й се отвориха и тя го погледна с неразбиране.

— Знаеш ли, че имаш бенка на дясната си буза? Не я бях забелязала досега. Ако беше момиче, щеше да бъде красиво — засмя се невинно тя.

— Уилоу! — гласът на Пелам бе дрезгав. Той се пресегна и докосна бузата й с ръка. — Уилоу, влюбен съм в теб. Разбираш ли?

Тя въздъхна дълбоко и постави ръката си върху неговата.

— Не трябва да говориш така — каза нежно тя. — Скъпи Пелам, не може да ме обичаш, знаеш това. Няма да бъде почтено.

Усмивката й изразяваше неопределена и несъзнателна покана. Тя се прозя и протегна ръка над главата си.

Пелам не бе имал намерението да прелъсти Уилоу, както и не беше планирал да й даде да пие толкова много. Но сега ненадейно годините, прекарани в копнеж по нея, закрещяха у него с едно мощно кресчендо на желанието, желание, на което той бе сигурен, че тя ще откликне. Той винаги бе вярвал, че ако веднъж завинаги Уилоу се отърси от плебейските си възгледи за правилно и неправилно, то тя щеше да го приеме за любовник. Тя беше точно този тип жена, който мъжете желаеха да имат, мислеше си той. Във всяка извивка на тялото й личеше желанието й да бъде обичана. Прохладата, която лъхаше от цветовете й, беше сама по себе си в един вълнуващ контраст с топлината на черните й очи и тази на чувствените й устни.

— Чаках достатъчно дълго — прошепна той, като наведе глава, нежно я целуна по устните.

В полусъзнание, на границата на съня, Уилоу отвърна на целувката му. Изглеждаше едно естествено и приятно изживяване. Беше приятно да се почувстваш желана след толкова много дълги, самотни нощи на скръб, докато съпругът ти отсъства от къщи.

Първоначалната липса на съпротива заблуди Пелам. Окуражен от нейното поведение, той изви тялото си и с едно бързо движение легна върху нея. Видя как очите й се разтвориха широко и в тях се четеше страх, но той вече не желаеше да слуша протестите й. Беше убеден, че тя го желае толкова страстно, колкото той нея и че съпротивата й е само израз на благоприличие. Той покри устните й с целувки, които я оставиха без дъх, а мислите й в безпорядък се въртяха в главата й.

Сега, твърде късно, тя започна да усеща достатъчно добре нещата, за да разбере какво щеше да последва. Напразно се опитваше да отблъсне Пелам — той не обръщаше внимание на съпротивата й. Пръстите му на мига се заеха с копчетата на блузата й, после той нетърпеливо я разтвори и пъхна ръката си под тънката й камизола. Миг по-късно постави устните си върху гърдите й.

— Пелам, не, не! — извика тя обезумяла от тревога, като разбра колко неконтролируема беше силата на страстта му. — Не искам… моля ти се, Пелам… моля ти се…

Но думите й останаха нечути, а ръцете му повдигнаха полата й и той ловко започна да сваля бельото й. Уилоу знаеше, че всеки опит да му се противопостави щеше да бъде безполезен. Безпомощна физически да се опълчи срещу един толкова силен мъж, тя се опитваше да го спре с думи, но той беше глух за виковете й. Главата й се въртеше и сълзи се стичаха по бузите й, когато и последните сили я напуснаха и тя безпомощно свали ръцете си.

Още веднъж Пелам прецени неправилно реакцията на Уилоу. Когато усети, че съпротивата й намаля, той погрешно реши, че тя приема това, което той й предлага.

— Толкова много те искам, моя прекрасна, красива Уилоу — шепнеше той. — Не се страхувай. Няма да ти причиня болка. Обичам те. Разбираш ли това? Аз те обичам, моя сладка, прелестна Уилоу!

Очите на Уилоу се затвориха. Беше примирена с неизбежното и очакваше, че ще се отврати от проникването на Пелам в нейното тяло. Но когато той започна да я люби, не грубо, а с желание, тя беше изненадана да открие, че тялото й неволно отговаря на неговите движения. Сетивата й откликваха на порива му и тя се опита безрезултатно да възпре собственото си нарастващо желание.

— Не, Пелам, не! — извика отново тя, когато отново цялото й същество се възпротиви на тази лудост.

Но нейният любовник като че ли напълно беше загубил ума си и само движенията му станаха по-бързи. Тя сви краката си и се притисна по-плътно към него и сега на свой ред загуби разума си. Не се опасяваше даже, че някой случаен минувач може да ги види. Осъзнаваше само, че не би понесла, ако в този момент Пелам внезапно се отдръпнеше от нея и я оставеше, когато беше толкова близо до кулминацията на изживяването.

После, за втори път през живота си, тя изживя целия възторг от любенето.

Това не беше случайно, тъй като Пелам ясно съзнаваше какво прави. Беше се любил с твърде много жени, без да се старае кой знае колко много да им достави удоволствие. Но сега му се искаше да задоволи Уилоу и той даже искаше да й даде нещо повече — да открие тя, благодарение на него, неудържимата радост, до която страстта води.

Когато най-после легна триумфално до нея, надявайки се че е задоволена като самия него, той с ужас забеляза, че по бузите й се стичат сълзи. Бързо я обгърна с ръце, като безрезултатно се опитваше да пресуши сълзите й с целувки. Те само започнаха да капят по-бързо.

Той започна внимателно да оправя дрехите й, като наблюдаваше с тревога лицето й.

— Причиних ли ти болка? — попита накрая той, неспособен да понесе тихото й ридание.

Тя поклати глава.

— Тогава защо плачеш? — попита отчаяно той. — Исках да те направя щастлива, Уилоу. Исках да ти доставя удоволствие!

— Ох, Пелам! — извика отчаяно Уилоу. — Не разбираш ли? Не исках това да се случи. Не исках да изневеря на Роуел — или да изменя на брачната клетва. Мислех, че ти разбираш това. Сега вече нищо няма да бъде същото между мен и теб. Нашето приятелство се разруши завинаги и аз съм толкова виновна, колкото и ти.

Пелам се втренчи учудено в нея.

— Но защо трябва нещо да се разваля? — попита той. — Кълна се, че ти беше приятно, че ти…

— Точно в това е проблемът — прекъсна го Уилоу, а гласът й трепереше от силата на чувствата й. — Не виждаш ли, Пелам, аз наистина изпитах удоволствие, дори знаейки че върша нещо нередно. Ти може да мислиш, че е разумно да станем любовници, но аз знам, че това никога няма да стане. Няма да мога да продължавам да бъда съпруга на Роуел, ако се любя с теб по този начин. Аз не те обичам. Аз обичам него.

Пелам освободи Уилоу от прегръдката си и се изправи, а очите му я гледаха с безсилен гняв.

— Това са глупости, Уилоу. Знаеш много добре, че Роуел се радва на услугите на метресата си. Защо трябва да се чувстваш задължена да му останеш вярна? Съмнявам се дали ще се трогне, ако разбере, че собственият му брат го е направил рогоносец, изключая ударът, който ще трябва да понесе неговата гордост, ако все още я има. Мисли логично, Уилоу. Той не те обича, а аз те обичам!

Уилоу също се изправи. Главата й се въртеше, а краката й едва я държаха. Тя се страхуваше, че може да припадне, но виждайки нейната нестабилност, Пелам я подхвана, за да я задържи права.

Би трябвало да мрази Пелам за това, което той току-що й беше сторил, но не можеше, защото въпреки че всичко беше станало против волята й, той го беше направил с такава любов в сърцето, че тя не беше в състояние да му се сърди.

— Пелам, аз не те обичам! — повтори спокойно тя.

За пръв път Пелам не реагира по обичайния си начин. По-рано, след едно такова изявление от страна на Уилоу, той щеше да се ухили и да я попита защо си позволява липсата на обич към него да я безпокои. Но сега очите му бяха сериозни, когато каза:

— Надявах се, че ще мога да те науча да ме обичаш, Уилоу. Както самият аз се опитвах много усилено да не се влюбвам в теб. Но не бях в състояние да го предотвратя и ceга, след това… — той стана мълчалив за миг и после продължи: — Може би трябва да се махна оттук. Често съм си мислил за това. Твърде вероятно е да се запиша в армията, въпреки ужасните изпитания, през които премина Рупърт. Изглежда сигурно, че в Южна Африка ще има война. По понятни причини бурите не зачитат повече нашето господство там, особено сега, когато бяха открити залежите от злато. Може би ще мога да те забравя по-лесно, ако замина далеч от тебе, в чужбина. Южна Африка може да бъде разрешение.

Въпреки че сърцето на Уилоу замря при една такава перспектива, тъй като доброто настроение на Пелам и общителният му характер бяха безценни спътници в живота й в имението Рошфорд, тя разбра, че предложението му беше разумно при това стечение на обстоятелствата. След като се беше любил с нея, Пелам бе направил невъзможно възвръщането на старото им приятелство. И след като тя не желаеше да продължават по-нататък по този начин, изглежда не съществуваше друга алтернатива за него, освен да замине.

— Съжалявам — каза нежно тя. — Ще ми липсваш, ако заминеш, Пелам.

— Боже мой, няма да ти липсвам и наполовината от това, колкото ти ще ми липсваш! — извика Пелам, като я взе в ръцете си с отчаяна настойчивост. — Можеш ли да ми простиш, Уилоу?

— Разбира се — прошепна Уилоу. — И двамата трябва да си простим взаимно, Пелам. Страхувам се, че не бях толкова твърда, колкото трябваше да бъда. Без съмнение ти си почувствал необходимостта ми от любов. Трябва да забравим, че това се е случило някога между нас.

Но Пелам знаеше, че не може да го забрави и една седмица по-късно напусна имението Рошфорд и замина за Лондон. След по-малко от месец той беше на път за Южна Африка.

Роуел се върна вкъщи и изглеждаше необикновено загрижен да поправи поведението си пред Уилоу, имайки предвид предишното си пренебрежение към нея. Той, изглежда, не забелязваше никаква промяна в нея. От своя страна, тя беше сигурна, че той би трябвало да усеща чувството й за вина и това, че му е била невярна.

Но Роуел нямаше никакви подозрения и изглежда имаше намерение единствено да й доставя удоволствия. Веднага й предложи да я придружи до Париж в дълго отлаганото й гостуване при Силви.

При нормали обстоятелства Уилоу щеше да бъде радостна от едно такова доказателство, че съпругът й желае нейната компания, но сега я измъчваше едно ужасно съмнение — че е забременяла от краткото си единение с Пелам. Въпреки че беше изминал само един месец без обичайното й женско неразположение, сутрин тя имаше ужасни пристъпи на гадене и повръщане. Нели, която разбираше от тези работи, весело съобщи на господарката си своята увереност, че се касае за нова бременност. Нели знаеше колко отчаяно Уилоу искаше да има дете и не можеше да разбере защо сега нейната господарка не изглеждаше много доволна от тази вероятна перспектива.

Роуел беше едновременно учуден и засегнат, когато Уилоу му каза, че предпочита да отиде в Париж сама, само с Нели, ако, разбира се, той не възразява.

— Знаеш, че не одобрявам много държанието на братовчедка си — каза той. — Не смятам, че тя е благоразумна компаньонка за теб, Уилоу.

— Но братовчедката Люсиен ще бъде с нас — възрази Уилоу, — а ти добре знаеш, че тя е точно толкова строга, колкото й Grandmère. Нищо лошо няма да ми се случи.

Отначало Роуел отказваше да даде съгласието си, но след като размисли, той оцени предимствата от нейното заминаване. Така би могъл да вземе Джорджина на разходка с яхтата си в Каус, нещо, за което тя настояваше отдавна. По този начин нямаше да има угризения на съвестта, че е пренебрегнал съпругата си.

— Добре тогава, Уилоу. Замини, щом искаш. Докато теб те няма аз ще се възползвам от възможността да се разходя малко с яхтата си.

Уилоу беше прекалено загрижена за своето собствено състояние, за да се тревожи, че Роуел може да вземе своята метреса със себе си.

Тя имаше нужда от съвета на Силви и можеше да разчита напълно единствено на нейната дискретност относно своя проблем.

Уилоу не можеше и да направи по-добър избор на довереник. Силви не губи време в празно съчувствие. След по-малко от двадесет и четири часа от пристигането на Уилоу тя я заведе при своя лекар. Той веднага потвърди страховете на Уилоу.

— Така, значи си бременна! — каза Силви, когато тръгнаха с пребледнялата Уилоу към къщата й на улица „Д’Артоа“. — Поздравявам те, но виждам, че не се радваш.

Уилоу поклати глава като гледаше със завист скъпата си приятелка. Силви беше както винаги много шик в розовата си копринена рокля с тесен колан, завързан на кръста й. На върха на тъмната й, подредена в красива прическа коса, беше закрепена малка сламена шапка, украсена със същата дантела, която украсяваше и роклята й. Беше поставена леко на една страна, за да може да се види букетчето цветя, закрепено под периферията. Тя носеше украсен с ресни розов слънчобран, с който пазеше лицето си от силното парижко слънце.

Уилоу си мислеше със завист, че животът като че ли не причиняваше душевни мъки на Силви. Беше я освободил от всички усложнения, които тормозеха нейната собствена душа, както беше в случая.

— Не бъди толкова мрачна, cherie — каза Силви, когато пристигнаха вкъщи. — Едно бебе не значи, че е настъпил краят на света, quand meme^[2]!

— Но Силви, знаеш много добре, че е почти сигурно, че това дете е от Пелам — възрази Уилоу. — Минимални са съмненията ми в това отношение. Как ще намеря смелост да призная това на Роуел?

Изражението на Силви беше станало почти комично от смайване.

— Никога не трябва да правиш такава лудост — каза тя и въздъхна дълбоко. — Само една малка, наивна душа като теб, Уилоу, би помислила да направи такова признание. Мислиш ли за последиците? — добави настойчиво тя. — Съпругът ти ще поиска да се разведе с теб. Обществото ще те порицае. Ще бъдеш без съпруг, без дом и ще останеш без издръжка както за себе си, така и за детето. Кракът на Пелам няма да стъпи повече в дома му, а и сигурно ще бъде оставен без пукната стотинка в джоба. Това ще означава нещастие за всички, а ти ще бъдеш напълно отхвърлена и прокудена от обществото.

— Знам! Мислила съм за това. Но как мога да постъпя по такъв ужасен начин с Роуел! Силви, не мога да го мамя за нещо, което е толкова важно!

— Откъде можеш да си сигурна, че това дете не е на Роуел? — попита решително Силви. — Можеш да не ми отговаряш, Уилоу, защото аз вече знам, че не можеш да бъдеш сигурна, тъй като каза, че Роуел се е върнал вкъщи седмица след твоята petite affaire с Пелам. Освен това, cherie, тази измяна спрямо мъжа ти не е по-лоша от неговата спрямо теб.

— Джорджина Грей! — промълви тъжно Уилоу.

Чертите на лицето на Силви се изостриха. Не беше очаквала тя да бъде тази, която ще разкрива грозните семейни истини пред Уилоу, но сега разбираше необходимостта от пълно просвещение.

— Той може да е приет от своето приятелско обкръжение заедно с мисис Грей, но се съмнявам, че ти е казал за децата, които тя му е родила, Уилоу. Той има две момчета. Едното на четири, а другото на две годинки. Мисля, че има и друго на път, ако има някаква истина в клюките, които чух напоследък.

Това разкритие препълни чашата на напрежението от последните седмици и дойде твърде много за опънатите нерви на Уилоу. Внезапно тя си спомни колко равнодушен беше Роуел към смъртта на тяхното новородено бебе; спомни си, че той беше равнодушен и към факта, че тя не можеше да забременее отново. Сега тя разбра защо. Той вече си имаше децата, отказани й на нея самата — децата на Джорджина.

Мъката и горчивината накараха очите на Уилоу да се напълнят със сълзи. Силви ги посрещна с одобрение, тъй като знаеше, че те означаваха едно облекчение след ужасният шок, който й се наложи да предизвика у бедната си приятелка. Тя остави Уилоу да си поплаче, а след това отново стана умишлено оживена и енергична.

— Утре заедно ще отидем да си купим няколко нови тоалета — каза тя. — Трябва да забравиш всичко, освен че си бременна и че следващата седмица се връщаш в имението Рошфорд, за да съобщиш радостната новина на Роуел. А дотогава ние ще се забавляваме. Имам запазени места за пиесата на Молиер за сряда и за опера в четвъртък. В събота ще отидем на конните надбягвания. Ще ни придружи новият ми любовник, Жан Лафит, който е много забавен. След това ще прекараме няколко дни в Шато д’Орбе, за да изразиш уважението си към мама. Леля Клотилд сигурно ще иска да й кажеш новини от мама, така че няма да можеш да избегнеш това задължение… В понеделник ще се върнем в Париж и Жан ще ни заведе — добре дегизирани разбира се — във Фоли Бержер и на вечеря в Монмартър. Време е да видиш малко повече от живота от онова, което порядъчното равнище, на което си свикнала да живееш, скъпа, ти е предлагало. После ще се върнеш вкъщи и щастливо ще зачакаш да дойде времето, когато ще се роди бебето.

„За Силви животът е нещо толкова просто и лесно“, отбеляза в себе си Уилоу, когато сълзите й секнаха. Но тя знаеше, че нейните чувства бяха много по-дълбоки, отколкото на французойката. Страхуваше се, че няма да може да овладее порива си към почтеност, дори и Роуел да заслужаваше това с поведението си. Но в каквато и посока да поемаха мислите й, тя знаеше, че Силви е права; даже ако пренебрегнеше своя собствен неизбежен срам, то самопризнанието й щеше да навреди на всички. Тя не можеше да се върне вкъщи, в Америка, с едно незаконородено дете, защото шокът можеше да убие майка й. Другата алтернатива — да се разведе с Роуел и да живее сама — беше също неприложима, защото Роуел имаше власт над всичките й пари, а тя нямаше никаква квалификация, за да започне работа.

— Колкото и силно да съм копняла да имам дете, Силви, никога няма да мога да пожелая това дете — каза тъжно тя.

Но като че ли Силви знаеше по-добре от нея самата как ще се развият нещата, защото на Коледа, когато пристигна с цял куп нови дрехи за бъдещото бебе, Уилоу беше престанала да мисли за неговия баща и изцяло беше погълната от появяването му на бял свят след два месеца.

Роуел беше приел новината спокойно, като не показа голям интерес, нито пък някакво съмнение. Тъй като състоянието на Уилоу беше такова, че тя трябваше да се откаже от светски забавления, той се извиняваше и от време на време отиваше в Лондон.

Уилоу беше особено щастлива да види Силви, защото спокойствието от наближаващото майчинство беше отстъпило място на безпокойството за безопасното раждане на детето й. Тя знаеше, че може да разчита на Силви да й даде правилен съвет.

— Трябва да призная, че наистина не разбирам защо се страхуваш от бедния стар доктор Форбс или от онази окаяна стара акушерка, която той е наел, Уилоу — каза Силви. — Но след като имаш такива страхове, най-простото разрешение е ти самата да си наемеш една медицинска сестра, cherie. Веднага след Коледа, преди да се върна в Париж, ще отида до Лондон и ще избера някоя добра жена с приятен характер, която да се грижи за теб.

— Grandmère няма да хареса това… — започна Уилоу, но Силви я прекъсна:

— Това не е важно сега. Това е твоето бебе, Уилоу — а не на леля Клотилд и ти можеш да разчиташ на подкрепата на Роуел. Изглежда през тези дни нищо не е толкова неприятно за него, стига то да ти достави удоволствие. Намирам положителна промяна в държанието му към теб.

— Той е напълно уверен, че детето ще бъде момче — каза смутено Уилоу. — Решил е твърдо да даде наследник на фамилията Рошфорд, Силви. Моля се бебето да не е момиче.

— Момче или момиче, детето ще бъде Рошфорд — напомни й Силви и добави с усмивка: — И никакви самопризнания в последната минута, Уилоу — дори и да умираш при раждането. Няма да бъде честно за никого, cherie, ако признаеш това, което се е случило.

Единствено Тоби като че ли разбираше напълно страха й да не би да загуби и това дете.

— Не се тревожи — беше й казал той. — Давам ти дума, че ще бъда вкъщи по време на раждането. И ти обещавам, че ще се грижа за теб, независимо какви нареждания дава доктор Форбс. Можеш да ми имаш доверие, Уилоу.

Тоби беше един от малкото хора в света, на които тя знаеше, че може да се довери и страховете й се уталожиха. Но той не можеше да разбере защо тя имаше тази фантастична идея, че Grandmère и леля Мили можеха да погледнат със „зло око“ да детето й.

— Даже, ако това е възможно — а ти знаеш, че такива суеверия са абсурдни, Уилоу — каква причина могат да имат, за да го направят? Освен това, Grandmère иска да има наследник на фамилията Рошфорд толкова, колкото и Роуел го иска, ако не и повече.

Уилоу не можеше да обясни своите страхове с друго, освен с това, че я плашеше начинът, по който Grandmère я гледаше, а леля Мили постоянно отбягваше да срещне погледа й.

Дори и да знаеше истината за миналите събития, Уилоу нямаше защо всъщност да се тревожи. Доктор Форбс и леля Милдред бяха заявили ясно на Grandmère, че независимо колко злополучно можеше да бъде раждането, ако детето беше момиче, те нямаше да вземат участие в премахването му.

Старата лейди не беше особено впечатлена от техните, както тя ги нарече, страхливи изявления. Когато времето за раждане наближи, тя забеляза със задоволство, че Уилоу го носи „напред“ — сигурен знак, че ще бъде момче, заяви тя. И не беше ни най-малко изненадана, когато леля Милдред й съобщи в ранните часове на първия ден на февруари, че Уилоу е родила хубаво, здраво момче.

— Чудесно! — каза тя, като се облегна на възглавниците си. — Сега иди и кажи на Роуел, че съм решила момчето да се казва Оливър… Оливър Сидрик Рошфорд. И престани да подсмърчаш, Милдред. Ако някой те чуе, може да си помисли, че не си доволна, че имаме нов наследник. Да, Оливър Сидрик Рошфорд — имена, с които моят първи правнук може да се гордее. И кажи на Роуел да предаде на преподобния Епълби, че искам утре черковните камбани да бият пет минути след утринната молитва. И изпрати доктор Форбс при мене. Имам един малък подарък за него. И Милдред, гледай тази сестра, която се грижи за Уилоу, да стои настрана от мен, тъй като не я харесвам. Форбс може да донесе бебето, за да го видя.

За изненада на Grandmère Тоби придружаваше доктора, когато последният, след като се беше уверил, че Уилоу е добре и нямаше повече нужда от него в момента, взе бебето, за да го занесе горе в стаята на старата лейди.

— Не очаквах да те видя — каза старата дама на Тоби. — Но след като вече си тук, момче, можеш ли да отвориш тази бутилка шампанско, за да намокрим главата на бебето? Така правеше баща ти, когато всички вие — момчетата Рошфорд — се раждахте. Сега нека видя моя правнук.

Доктор Форбс поднесе към нея повитото дете и тя се вгледа в малкото розово личице. След няколко минути пусна лорнета си, очевидно доволна.

— Той е цял Рошфорд, bien sur^[3] — каза тя, а това че използва родния си език, издаваше чувствата й. Тя погледна към Тоби. — Роуел ще е много зает през следващите няколко дни, така че ти можеш да пишеш на Пелам. Милдред ще пише на Люсиен. И имай грижата да изпратиш едно съобщение за събитието в „Таймс“, Тоби.

Тоби се усмихна на баба си. Той никога не беше изпитвал голяма обич към нея, но беше невъзможно да не бъде увлечен от явното удоволствие, което тя изпитваше от това събитие.

— Така, значи си доволна от Уилоу, че те дари с правнук? — каза той.

— Уилоу? — намръщи се Grandmère. Досега тя не беше помислила за майката на детето. — Ами, естествено, разбира се, че най-после тя има здраво дете. Но доста закъсня. Трябваше да роди на Роуел един син още преди години. Роуел е този, който трябва да бъде поздравен. Защо не е дошъл да ме види още?

Изморена от цялото това вълнение, тя се облегна отново на възглавниците си. Шампанското беше забравено и тя отпрати Тоби, като махна с ръка.

Докторът, придружен от бдителния Тоби, занесе Оливър Сидрик Рошфорд обратно в стаята на Уилоу и го постави в люлката, до леглото на майка му.