Шърли Конран
Дивачки (9)

Девета глава

Сряда, 14 ноември, 1984 г.

Пати изплува отново от дълбините на басейна до водопада и си пое дълбоко въздух, побледняла от изтощение. Макар че не можеше да проговори, скипърът разбра по израза на лицето й, че е намерила пещерата. От умора тя едва преплува разстоянието до скалата, където седеше скипърът, със слаб и бавен кроул.

— Там си е, няма грешка — едва поемайки си въздух, каза Пати.

— Браво, момиче. Как изглежда пещерата?

— Човек не би могъл да я открие, ако не знае, че е там. — Тя спря да си поеме дъх. — На около четири-пет метра надолу е. Отначало не можах да я намеря, защото търсех отдясно наляво. Входът може да се види ако гледаш отляво, само тогава може да забележиш мъха от вътрешната страна на скалата.

— Звучи безопасно. Пътеката по канарата е от южната страна на водопада, както и тези скали. — Той потупа равната каменна повърхност, върху която седеше. — Така че който и да тръгне да претърсва езерото, ще направи както ти отначало — ще започне от южната страна на водопада, отдясно.

— Като си възвърна нормалното дишане, ще вляза вътре — хриптейки промълви Пати.

— Само един от нас може да се гмурка — предупреди скипърът. — Фенерът е в теб. Но аз ще се притеснявам. Просто виж дали вътре има сухо място и веднага се връщай. Не се мотай вътре.

Пати доплува до северната страна на езерото, пое си дълбоко въздух няколко пъти, за да може да изкара въглеродния двуокис и да вкара максимално количество кислород в дробовете си. После проряза водата, спускайки се право надолу, леко забавяна от фенера. Зеленикавите скалисти страни на езерото се отдръпваха пред лицето й и тя скоро достигна входа на пещерата, скрит от надвиснал вертикално скален варовиков пласт.

Отсъствието на Пати се стори безкрайно на скипъра, който непрекъснато поглеждаше часовника си. Толкова много зависеше от способността на Пати да се гмурка. Само тя можеше да изведе изтощените жени в безопасност. Не му бе приятно да им каже защо не е безопасно да продължат, а и във всеки случай, горките, нямаха вече сили за това. Странно, че сега всичко зависеше от Пати, при положение, че му се струваше единствената, която може да се огъне в трудна ситуация. Сега тя бе единствената му надежда.

Девет минути след като бе изчезнала под водата, Пати подаде глава на повърхността.

— Има проход! — едва поела въздух извика тя. — Дълъг е около седем-осем метра и е целият под водата. Много е тесен, може би малко по-широк от обиколката на раменете ми, и се извива доста рязко нагоре. Все си удрях главата в горната му част. — Тя потрепери. — Това е лудост. Продължавах да вървя само защото знаех, че Уинстън трябва да е стигнал до някакъв излаз. Вече почти се бях паникьосала, когато главата ми се подаде на повърхността. — Тя се намръщи. — Миришеше гадно. Тунелът продължава нагоре и над водата. Стори ми се много широка и висока пещера. Не се изкачих до изхода, защото исках да се върна бързо и да ти кажа.

— Хайде да я огледаме. — Скипърът се спусна от скалата във водата. — Ти знаеш пътя, затова ще се хвана за колана ти и ще те следвам.

— Добре… а как се казваш, между другото?

— Джонатан Блекуд.

— Добре, Джонатан, да вървим. Тъкмо ще засечем времето.

Спускането не бе толкова страшно този път. Поемайки си тежко въздух, Пати изплува на повърхността на водата в пещерата. Погледна луминесцентния циферблат на часовника си.

— Петдесет секунди.

— Божичко, стори ми се като половин час — изломоти запъхтян Джонатан.

Пати освети пещерата наоколо.

— Джонатан, погледни напред — на около два метра от нас подът на пещерата се издига над водата. Може да се изкачим дотам.

Двете мокри фигури излязоха от черната вода, като внимателно подбираха пътя си, а тъмният тунел на пещерата се извиваше зад тях. Фенерът осветяваше сталактитите, провиснали от варовиковия таван — приличаха на восъчни капки от свещ, висяха като от огромни кристални полилеи и блестяха с всички цветове на дъгата.

От тъмния под на пещерата се надигаха бляскави сталагмити, масивни и странни, като мълчалива кристална фантазия.

— Водата е направила това, като в продължение на векове се е процеждала капка по капка на едно и също място — каза Джонатан.

— Какъв е този шум? — прошепна Пати.

Над звука от процеждащата се вода те чуха не много силен звук — пронизителен крясък.

— Прилепи — обясни Джонатан, като погледна нагоре, без да вижда нищо, но знаеше, че са там. — А това прахообразно вещество под краката ни са лайната на прилепите.

— Предпочитах да не ми беше казал — отвърна Пати. — Хей, тук е прохладно сякаш има климатична инсталация.

— Някъде сигурно се образува кръгообразно движение на вятър, защото въздухът може да се диша. А и прилепите трябва отнякъде да излизат нощно време на лов. По-късно ще я изследваме. Сега по-добре да се връщаме и да доведем другите колкото е възможно по-бързо. Честно да ти кажа, не си го представям това връщане.

 

 

В калната горещина на гората, четирите чакащи жени се бяха свили на върха на скалата на водопада и спяха. През деня в гората бе тихо. Пълзящи растения и лиани се спускаха грациозно до земята около заспалите жени; жълти пеперуди трепкаха във въздуха и жълти орхидеи се виеха около пълзящите растения. Макар да бяха минали вече три часа от изгрева, жените лежаха под зелена сянка, тъй като само случайни слънчеви лъчи успяваха да проникнат през завесата на джунглата.

Несъмнено бе красиво, но Пати и Джонатан бяха твърде уморени, за да забележат. Без да проговорят, те разтърсиха и събудиха жените. Спящите бавно се изправиха; очите им блуждаеха, лицата им бяха мръсни и бледи от недостатъчния сън, косите — оплетени. Под изцапаната жълта спасителна жилетка краката на Сузи, обути само в къси розови панталонки, бяха незащитени и сега бяха покрити с кървави драскотини, сякаш диви животни я бяха драли.

— Открихме пещерата! — съобщи Пати.

Хоровото единодушно одобрение не бе споделено само от Сузи, която ненавиждаше този миг. Как ще го преплувам, питаше се тя, какво ще правя, ако ме оставят? Опитвайки се да надвие паниката, Сузи промърмори:

— Жадна съм.

Бутилките с вода бяха празни.

— Можем ли да пием от тази река? — запита Кеъри, като посочи към течащата под тях вода.

— Не, може да е замърсена — отвърна Джонатан. — Но около нас е пълно с водно лико.

Водното лико висеше от дърветата. Джонатан им показа как да отрежат ликото от горния край, където бе дебело като градински маркуч; ако го отрежеш от долния край, водата изтича, преди да можеш да пийнеш. Този очарователен номер се стори като магия на жадните жени.

— Имам още едно лакомство за вас — каза Джонатан. — Закуска. — Той извади от джоба си малка кръгла ламаринена кутия с лимонови бонбони. Всяка от жените си взе с благодарност.

Докато Пати разказваше на другите за пещерата, Джонатан огледа гората. Трябваше да скрият тази купчина с екипировката, но не тук — това бе девствена джунгла и нямаше прикритие. По-добре да заровят всичко на плажа; щяха да го свалят надолу по скалата на два пъти.

— Боя се, че не мога да стана — извинително каза Ани. — Краката просто не ме държат.

— Още мъничко усилие — окуражително каза Джонатан.

Кеъри захленчи. Джонатан я погледна с укор. Сузи горчиво се разплака.

— По-силна да е мисълта — промърмори на себе си Силвана.

— Какво каза? — запита Джонатан.

— По-силна да е мисълта, по-страстно сърцето, по-голяма смелостта, когато силите ни напускат — прошепна малко по-високо Силвана.

— Точно такова трябва да е разположението на духа — заяви Джонатан. — Който и да го е казал, разсъждавал е правилно.

— Бил е войник от англосаксонски произход, живял през единайсети век.

— Добре, мисли си за него, скъпа, и давай да се спуснем долу на плажа. Скоро ще бъдем на място, където никой няма да ни намери.

От долната част на водопада плитък канал с вода пресичаше белия чакълест коралов пясък и се вливаше в морето. В тази част на плажа се носеха странни изпарения. Вонеше като кутията за стръв на Джонатан, ако е оставена цял ден на слънце; миришеше на водорасли, тиня и прастара кал. Лъскави черни парчета скала осейваха пясъка — малките парчета приличаха на жаби, а големите изглеждаха като размазани печати. Малки раци щъкаха към морето, няколко малки кафяви птици, прилични на бекаси, подскачаха на тънките си крака, а над тях крещяха бели чайки.

Джонатан избра място отзад на плажа, осеяно със загниващи листа и стари кокосови орехи.

— Ще изкопаем дупка, ще си заровим нещата, а после ще ги покрием с разни боклуци — каза той.

— С какво ще копаем? — запита Ани, както винаги практична.

— Две метални кутии за стръв и две кофи — с тях може да загребвате пясъка. Искам метър и половина дълбок ров, като гроб. И, за бога, побързайте, защото на този плаж нищо не може да ни прикрие. Ако мине някоя лодка, веднага ще ни видят.

След като поставиха в ямата и втората част от багажа, всички коленичиха, с уморени ръце започнаха да зариват дупката с пясък, а след това замаскираха мястото със сухи клони.

Прецапаха през водния канал до другата страна на водопада, за да могат да се изкачат до езерото. Джонатан тръгна най-отзад, като заличи следите около изровения пясък, където бяха закопали екипировката си. После тръгна заднишком като метеше с едно палмово листо докато вървеше.

— Добре — каза Джонатан, щом стигнаха до езерото. — Сега към пещерата.

Той погледна изнурените лица на жените и се почувства безпомощен. Вече не знаеше как да ги поощрява. Беше ги прикотквал, дърпал, карал насила, заплашвал. Сега какво?

— След няколко минути всички ще сте в безопасност — каза той. — Пати ще ви заведе долу. Двамата вече бяхме там, така че знаем, че и вие можете да го направите. Пати ще носи фенера. Който плува след нея, ще я държи за колана. Когато влезете вътре, сваляте водолазните очила и плавниците колкото може по-бързо, за да може Пати да ги донесе за следващата от вас.

Той огледа уморените им мръсни лица.

— Кеъри, ти тръгваш първа. Ще се наложи да стоиш сама в тъмното, докато дойде Ани. Просто се дръж. И не мърдай. Не искам никой да си чупи глезените. Разбрахме ли се?

— Имам клаустрофобия — каза Кеъри.

— Точно сега не можеш да си позволиш да имаш клаустрофобия — отвърна Джонатан.

Въпреки това Кеъри се разтрепери.

— Знам — сконфузено каза тя.

— Скачай тогава.

Кеъри се държеше за колана на Пати и двете се спускаха в черните води. Слава богу, че това щеше да продължи само около минута, ръцете я боляха ужасно. Плуването я разсейваше и отначало не се почувства потисната от обгърналата ги тъмна вода; следваше мъглявия зелен лъч от фенера на Пати.

Но когато показаха глави над водата и Пати освети вътрешността на пещерата, в гърлото на Кеъри се надигна ужас като гадене при повръщане.

— Не ме оставяй! — тя се вкопчи в мокрото тяло на Пати.

— Престани, Кеъри! Трябва да се върна и да помогна на останалите.

Пати се изви и като се изскубна от нея, бързо се плъзна обратно във водата.

Останала сама, Кеъри започна да трепери. Закрещя. Затвори очи. Не помагаше. Тя продължи да вика.

Пати и Ани изплуваха в пещерата и веднага ги блъсна звукът от ужасените отекващи викове на Кеъри. Те излязоха от водата и отидоха до нея — тя се бе свила на кълбо на варовиковия под на пещерата, отметнала глава назад, с отворена уста.

— Какво е станало? — задъхано запита Ани.

— Както и тя самата каза, има клаустрофобия — обясни Пати. — Погрижи се за нея. Аз трябва да се върна за другите.

Ани клекна до Кеъри, прегърна я през раменете и я зауспокоява като уплашено дете, галейки я по разрошената коса и полюшвайки я напред-назад.

Когато дойде ред на Сузи да се гмурне, тя тихо промълви:

— Не мога! Не мога! — Бе обзета от ужас. — Не мога да се спусна там долу. Не мога да плувам!

— Сузи, ако те те хванат, ще те убият — каза Джонатан.

„Господи, помисли си Пати, само това липсва — още една глезла!“ Тя вдигна маската си.

— Не е нужно да плуваш, Сузи. Само трябва да се държиш за колана ми и да си поемеш дълбоко въздух. Аз ще те издърпам. Не е нужно нищо да правиш.

След пет минути окуражаване, кандърдисване и заплахи Сузи все още продължаваше да отказва да влезе във водата.

Отчаяна, Пати избухна:

— Това е неразумен страх, Сузи. Дълбоко в съзнанието си знаеш, че няма от какво да се страхуваш, знаеш, че можеш да се хванеш за колана ми и да задържиш дъх в продължение на петдесет секунди.

Сузи я зяпна.

— Престани да се правиш на толкова дяволски снизходителна, Пати. Ти не разбираш. Не мога да мръдна.

Пати погледна към Джонатан, който поклати глава. Нямаше смисъл да я бутнат ненадейно във водата, щеше да се развика и да глътне вода, после трябваше да я измъкват. Или пък щеше да се паникьоса, да сграбчи Пати за врата и да я повлече надолу, та и двете да загазят.

— Можеш ли да спасяваш удавници? — извика той към Пати.

— Да.

Значи знае как трябва да удариш някой във водата, помисли си той. Но след това трябва да държиш главата му над вода, а не да го потопиш за петдесет секунди. Той бръкна в джоба и извади кутията с лимонови бонбони.

— Това е всичко, което мога да ти дам, Сузи. Ако не дойдеш с нас, по-добре да продължиш нататък. Ако те намерят тук, ще открият всички ни. Ще ни изложиш на опасност, ако останеш. Затова тръгни към другия залив, нали? Почти съм сигурен, че там има селище.

— Не ме оставяй! Не ме оставяй! — замоли Сузи.

— Трябва да мисля за останалите. Сбогом, Сузи.

Той скочи от скалата, заплува към Пати и взе подводните очила и плавниците от нея.

— Не ме оставяйте!

Пати и Джонатан не погледнаха назад докато плуваха към северната страна на езерото.

— Върнете се!

Те продължиха да плуват.

— Ще дойда!

Джонатан се извърна.

— Последна възможност, Сузи — извика той. — Ако си промениш решението, ще трябва да те оставим. Става късно.

Двамата плувци се върнаха при треперещата Сузи, свита на равната скала.

— Прави всичко бавно — каза й Джонатан. — С Пати ще те хванем за двете китки. Спусни се във водата, няма да те дърпаме. Поеми дълбоко въздух и като ти кажа, затвори очи. — Той погледна ужасеното й лице. — И се отпусни. Всичко ще свърши много по-бързо от посещение при зъболекар.

Сузи подаде ръце към плувците.

— Добре, хайде сега се спусни във водата — каза Джонатан.

Със свити юмруци и скована от страх, Сузи падна във водата. Другите двама й помогнаха, като всеки я бе хванал за ръка, и я поведоха към мястото, където трябваше да се гмурнат.

— Добре, Сузи — Джонатан изплю малко вода, — като кажа „три“, поемаш дълбоко въздух и го задържаш. Бавно брой до сто и двайсет. Готови — едно… две… три…

Те я повлякоха надолу колкото можаха по-бързо. Дробовете на Сузи горяха, очите я боляха и никога преди не бе изпитвала такава силна телесна болка. Понеже всичките й мускули бяха изопнати — дори зъбите й бяха стиснати, — дробовете й бяха свити; когато започнаха да пулсират, на Сузи започнаха да й пищят ушите. Тя се бореше с паниката в тъмната вода, но силната ръка на Пати, стиснала китката й като менгеме, я дърпаше нататък. Постепенно главата й се замая, тя отвори уста да извика и дробовете й се изпълниха с вода.

— Помогни й да изплува — задъхано каза Пати в пещерата. Тя трябваше да плува, помагайки си само с крака, понеже държеше с дясната ръка фенера, а с лявата — съпротивляващата се Сузи. Нямаше сили да помогне на Сузи в този последен момент.

 

 

Пати се опита да се обърне в съня си и моментално се събуди; тялото й се бе вдървило и я болеше. Тя вдъхна леко амонячната миризма в пещерата и изведнъж си спомни къде се намира. Внимателно протегна ръка и докосна топло свито тяло; то дишаше равномерно.

Погледна луминесцентния циферблат на черния си пластмасов часовник. Три часът. Дали бе сутрин или вечер? Шест часа ли бе спала или осемнайсет, или пък трийсет? Погледна по-отблизо. Не, все още бе сряда, 14 ноември; слава богу, че има часовници, които показват и датата, освен часа. Тялото я болеше толкова много, че и дума не можеше да става да заспи отново. Тя се изправи.

— Кой е буден? — прошепна Сузи.

— Пати.

— Господи, не е ли ужасно? — прозвуча гласът на Кеъри. Тя се бе държала за Ани, докато и двете бяха заспали прегърнати.

Джонатан се размърда неохотно и извика:

— Стига сте се вайкали. Живи сме, добре сме и сме на сигурно място. Никой не е наранен. Просто не ни е много удобно.

В тъмнината Сузи се изсмя.

— От друга страна не може и да ни бъде по-малко удобно, нали?

— О, да, може и още как. — Той си помисли не само за убийците на плажа, но и за жестокостта на местните жители, също и за жестокостта на самата природа, за странните островни болести, като смешната болест, за която няма лечение, или пък треперещата болест, при която трепериш докато умреш. Сети се за акулите зад рифа, за шестметровите морски крокодили в устието, за водните змии, също толкова смъртоносни, колкото и акулите. — Нещата можеха да бъдат далеч по-зле.

— Никога няма да се измъкнем живи оттук — безнадеждно каза Кеъри.

Ани се опита да им въздейства успокоително:

— Компанията ще изпрати да ни вземат, щом разберат какво се е случило. Всичко е въпрос на време.

Незнайно защо всички прошепнаха по нещо и шепотът им се смеси в пещерата.

— Откъде ще разберат в „Нексъс“? — запита Пати. — Откъде изобщо някой ще знае какво е станало с нас?

— Брет не беше на плажа — каза Сузи. По време на ужасното и дълго ходене през нощта Сузи бе осъзнала колко много е приемала за дадено, спомняйки си спокойствието, сигурността и любовта, които Брет й бе давал. — Брет не беше убит, нали?

Никой не проговори. Сузи чу ридания и подсмърквания навсякъде около себе си.

— Добре де, съжалявам, но това е важно — настоя тя. — Някой видя ли Брет? Защото ако не сте го видели, вероятно някак си е избягал. А ако е така, той ще се погрижи по някакъв начин да ни освободят. Защото знаеше, че идваме тук на пикник.

Разплаканите жени потвърдиха, че не са видели Брет на плажа.

Тогава Пати ги подсети:

— Но ние сме мъртви! Лодката ни бе вдигната във въздуха и акулите следва да са ни изяли, забравихте ли? Това ще чуе и Брет.

— Не знаем какво става навън и не можем да рискуваме да разберем — намеси се Джонатан. — Така че трябва да се крием тук и по-късно да напуснем острова. — Гласът му стана по-замислен. — Но преди да обсъдим това, бих искал да разбера защо на някой му е притрябвало да убива съпрузите ви. — Не последва отговор. — Всеки умен терорист би избегнал убийство на американски граждани заради евентуалните неприятни последствия. Но ако имаш причина да убиеш някой, който по случайност е американец… е, в такъв случай една революция може да се окаже удобно време за разплата. В тази част на света отмъщението се смята за много основателна причина да убиеш някой. Разплащането е силен мотив на този остров.

— Какво се опитваш да ни кажеш? — запита Пати.

— Може ли някоя от вас, дами, да се сети защо някой, свързан с този остров, ще има нещо против съпрузите ви? — И сякаш извинявайки се, добави: — Съжалявам, че ви питам в такъв момент, но го правя само защото може да има някаква връзка и ще знаем доколко упорито ще ни търсят.

Те поклатиха глави и промърмориха, че нямат и представа.

Само Кеъри замълча. Спомни си последната Коледа. Дори ако Ед не бе говорил насън, за нея щеше да е очевидно, че крие нещо важно. Когато съпругът настоява да превърне една от свободните спални във втори кабинет и го оборудва с противопожарни системи, а после го обезопасява с двойно подсигурени охранителни системи срещу крадци, не е нужно съпругата да е много умна, за да се сети, че е донесъл вкъщи нещо прекалено тайно, за да бъде оставено в службата.

Кеъри си спомни една януарска сутрин, когато Ед закъсняваше за работа. Беше си грабнал куфарчето от масата в антрето; вероятно ключалката му не е била съвсем наред, защото по пода се разпиляха листа. Кеъри се бе навела да му помогне да ги събере, но той й изкрещя и грабна напечатаните на машина листа от ръката й. Но все пак Кеъри забеляза заглавието на най-горния лист: „Район 7. Хром. Оценка/стр. 2“.

Кеъри знаеше, че „Район 7“ означава Пои.

— Мисля, че „Нексъс“ наскоро са открили важно хромно находище тук, на този остров — колебливо каза тя. — Нещо наистина голямо. Ед позеленя, когато случайно разбрах. Накара ме да се закълна, че няма никога да го споменавам. — И добави: — Това е истинската причина да дойдем тук.

Никоя от съпругите в минната компания не се нуждаеше от разяснение по отношение на факта, че е открито хромно находище.

— Артър вчера ходи на посещение при президента — каза Силвана, — но ми каза, че било само формалност и че всички важни посетители оставяли визитните си картички в двореца.

— Преди няколко месеца чух Чарли да говори по телефона — вметна Пати. — Спомена нещо от сорта „Роки не може да ни навреди в Пои, нито пък може да ни помогне, така че защо да му плащаме?“ — Тя се поколеба. — Не съм съвсем сигурна за точните му думи. Обърнах внимание само на името, защото ми напомни за филмите със Силвестър Сталоун.

— Сигурна ли си? — попита Джонатан.

— Е, не мога да бъда сигурна точно какво е казал Чарли, но съм убедена, че говореше за някой си Роки.

— Не Роки — поде Джонатан, — Раки… Генерал Раки. Спомняте ли си, когато ви казах, как все ми се струва, че това са негови войници. Той беше начело на армията, докато националистите бяха на власт. Това, което току-що казахте звучи като убедителна причина за Раки да иска отмъщение.

— Ако говорим за отмъщение — каза Пати, — тогава по-бързо да се връщаме в Щатите и да разкажем за случилото се във Вашингтон и в Обединените нации. ООН все още отговаря за тези острови, нали?

— Да, но какво от това? — възрази Джонатан.

— Ами ние всички сме свидетели и видяхме как банда главорези строяват в редица американски граждани и ги разстрелват.

В тъмнината се усети общо раздвижване. Възмущението, гневът и яростта бяха дали на жените нови сили.

— Как да се махнем оттук бързо? — веднага запита Пати.

— Не може ли Джонатан да отиде до Куинстаун? — предложи Кеъри. — Има шанс да успее да ни купи лодка.

— Колко струва една лодка? — обади се Сузи.

— Всички си носим венчалните халки — подсети ги Кеъри. — Само смарагдът на Силвана може да ни купи презокеански лайнер.

Двайсет и един каратовият смарагд на Силвана, повдигнат на гъста плетеница от квадратни диаманти, бе шедьовър, изработен от Хари Уинстън.

— Ако отида в Куинстаун, ще ме видят — замислено каза Джонатан. — Всички ще разберат, че не съм загинал в „Луиз“, нали? Новините тук се разчуват също толкова бързо, колкото и в село с три колиби.

— Не можеш ли да купиш поне издълбани канута от някое местно село? — настоя Кеъри. — Ако им платим добра цена?

— За издълбаването на кану са нужни седмици и се изисква страхотно умение — отвърна Джонатан. — Островитяните не биха сменили кану за пръстенче със стъкло. Дори да им кажем колко е ценно и дори да ни повярват, къде биха могли да продадат пръстена?

— В Куинстаун — отговори Пати.

— Именно, следователно властите ще разберат най-много след час. И помнете, че в момента може националистите да са на власт. Това означава, че Раки ще дойде да ви търси по-бързо, отколкото вие ще смогнете да отплувате с кануто.

— Какво притежаваме, което да е ценно за местните жители? — плахо запита Ани. — Ами твоята пушка? Тя може ли да ни купи кану?

Джонатан се поколеба.

— Почти всичко от екипировката ни би могло да е ценно за местните. Но тези изолирани рибарски села по югозападното крайбрежие невинаги са настроени приятелски. — Той отново се поколеба. — Защо да заменят, когато могат да си вземат нещо безвъзмездно?

Обезпокоена, Сузи се обади:

— Искаш да кажеш, да ни откраднат вещите?

— Да.

— Тогава защо ги оставихме без пазач, щом са единствените ни ценности? Откъде да сме сигурни, че местните не ги изравят точно сега?

— Нито един местен не би стъпил на този бряг.

— Защо?

— Защото е итамбу — табу.

— Е, и?

— Нищо не може да ви се случи докато сте в някой от районите табу, но ще обезпокоите духовете на предците им.

— И какво от това?

— Ще ви убият веднага щом излезете.

 

 

За закуска пиха от неприятната на вкус вода в пещерата и хапнаха по един лимонов бонбон, като го смучеха бавно, за да трае по-дълго.

— Въздухът в пещерата не идва от подводния вход — каза Джонатан, — значи влиза някъде от вътрешността. Кеъри, ела с мен да погледнем. Ще вземем фенера. Пати, пази никой да не мърда ни крачка, докато се върнем. Ако не се движат, няма да си счупят крак, нищо, че е тъмно.

— Защо аз? — разтрепери се Кеъри.

— Смятам, че си най-малко уморена. А и трябва да преодолееш страха си от затворени пространства. Може да се наложи да поостанем тук.

— Не се чувствам много добре.

— Никой не се чувства добре. Ставай.

Кеъри и Джонатан тръгнаха предпазливо по тунела към вътрешността на пещерата. Джонатан вървеше напред, правеше две крачки като изпробваше с крак гадния под на пещерата, после спираше и осветяваше с фенера бледите странно красиви образувания по стените.

— Страховито прекрасни са, нали? — пошушна Кеъри треперейки.

— Да. Мисля, че това е причината местните да не стъпват в тия пещери. В тях има силна магия.

На Кеъри й прилоша. Откакто бяха влезли й се гадеше, но сега това чувство я бе обладало изцяло. А и този шум никак не помагаше — постоянен, почти болезнено висок звук, съставен от хиляди пиукания, съчетаващи се с дишането на прилепите над главите им. Беше като морзов код. Подлудяваше я, искаше й се да изкрещи.

На всеки няколко крачки Джонатан спираше да почисти фенера, защото светлината привличаше всякакви малки летящи насекоми и те се залепваха по стъклото.

— Повечето са молци — каза той обнадеждено като стисна между пръстите си поредните ципести крилца.

Кеъри изведнъж изпищя:

— Нещо ме драска!

Джонатан се обърна към нея и освети с фенера главата й. Крачетата на малък прилеп се бяха оплели в косата й. Телцето му на места бе покрито с розово-кафяв пух, където не бе още израснала козина. За нейно нещастие, малките прилепи не могат да летят добре и инстинктивно се хващат за всичко, което малко или много прилича на козина, така че прилепчето непрекъснато се опитваше да се захване за косата й и лудо пляскаше с малките си криле, опитвайки се да намери цицката върху стомаха на майка си. Кеъри пищеше в ужас.

— Закрий очи с ръце — каза Джонатан. — Не мърдай!

Опита се да махне прилепа с лявата ръка, но той само започна да се мята още по-истерично. Скоро осъзна, че няма да може да го отстрани така, затова го удари няколко пъти с фенера. Прилепът се захвана още по-здраво. При всяко дърпане на косата, Кеъри пищеше.

Най-после Джонатан извади швейцарския си нож и отряза част от косата й, заедно с прилепа. Разтреперана и разплакана Кеъри се хвърли на гърдите му.

— Хайде, хайде, моето момиче — потупа я той по гърба. — Та това беше само прилеп. Дори не беше голям. Свали ризата и си увий главата, за да не ти се случи пак. Не съм знаел, че може да стане такова нещо. Мислех, че прилепите имат някакъв вътрешен способ да избягват пречки в тъмното.

Продължиха напред внимателно, като се промъкваха между сталагмитите и вдигаха високо крака над отвратителната гадост по пода на пещерата.

Джонатан внезапно спря.

— Виждам светлина — каза той и изключи фенера. Двамата се взряха в тъмното, очите им постепенно привикваха.

Точно отпред различиха слабо просветляване. Джонатан отново включи фенера и те продължиха напред. Когато се приближиха до източника на светлината, той каза:

— Това е естествен комин.

Джонатан освети тавана с фенера. Видяха груба цилиндрична дупка в скалите, широка около метър.

— Сигурно отгоре е покрита с растителност.

Кеъри отново изпищя и го стисна за рамото.

— Какво има, момиче, още един прилеп ли?

— Не, погледни там!

Джонатан се обърна и насочи фенера в посоката, където показваше Кеъри.

— Значи не сме първите посетители — заключи той.

На около метър сред лайната от прилепи, паяците, хлебарките и всякакви други подобни гадости, които те доскоро бяха тъпкали с крака, подпрени на стената, лежаха сивите кости на човешки скелет.

Джонатан се наведе напред и освети мръсен правоъгълник, загнезден в тазовата кост.

— Фотоапарат — възкликна той. Беше стар „Пентакс“ с двайсет и осем милиметрови лещи.

— Виж! — посочи Кеъри. Нещо висеше от ключицата на скелета.

Джонатан клекна и насочи фенера към покрита с прах пластинка, избърса я.

— Злато — каза. — Медал „Сейнт Кристофър“. — Обърна го от другата страна и се вгледа. — Тук пише нещо. „На Нанси с любов от Майкъл“.

— Значи е било жена! — възкликна Кеъри. — Какъв ужас!