Шърли Конран
Дивачки (19)

Деветнайсета глава

След двете изнурителни седмици, прекарани в грижи за Джонатан, Ани отново клечеше до него под навеса, готова да поднесе лъжица рибена супа към устата му. Джонатан отвори очи.

— Здравей, Ани — каза той.

Тя премигна, защото вече бе свикнала да я нарича Луиз. Бързо пипна челото му. Беше сухо и хладно. Тя му се усмихна.

— Добро утро. Липсваше ни. Добре дошъл пак при нас.

Ани изтича навън от навеса да каже хубавата новина на другите, но само Кеъри бе в лагера. Нетърпелива да съобщи добрата новина, Ани й извика:

— Джонатан вече е по-добре! Къде са другите?

— Дъждът спря изведнъж, та отидоха до басейна при водопада, преди да започне следобедният дъжд — отвърна Кеъри.

— Значи си нямаме пазач! — Ани се затича с всички сили към евкалипта.

— Внимавай! — извика предупредително Силвана на Сузи, сочейки към плитчината в лагуната. — За малко да стъпиш върху риба камък!

Сузи извика, когато видя отвратителното сбръчкано сиво същество.

— Джонатан каза да не се хвърляш надолу с главата — напомни Силвана.

— „Джонатан каза… Джонатан каза…“ — изимитира Сузи италианския акцент на Силвана. — Ще се хвърлям както на мен ми се ще, по дяволите!

Тя нарочно се бухна напред и заплува.

Силвана се огледа за Пати, която странеше от Сузи като от чумава. Видя я на около стотина метра с глава под водата — Пати плуваше в състезателен кроул. Силвана въздъхна и се потопи във водата. Заплува след Сузи внимателно с вдигната над главата вода; Сузи отново се държеше като заядливо двегодишно дете.

Когато се изравниха, Силвана извика:

— Веднага се върни близо до брега!

Сузи упорито плуваше нататък към входа на лагуната с непохватния си кучешки стил.

— Проклета надута многознайка, проклета тълпа от сноби.

Силвана изплува пред Сузи, ритайки на място във водата, като й препречваше пътя, накъдето и да се обърнеше.

— Върни се, Сузи. Отправила си се към течението.

Дали бе нарочно или не, Силвана не разбра, но Сузи я удари по лицето с несигурна ръка и я потопи под водата.

Силвана изплува и пое дълбоко въздух; беше бясна. Спомни си старомодното животоспасяващо упражнение и с дланта на дясната си ръка удари Сузи по брадичката, поваляйки я назад във водата.

Докато потъваше, Сузи случайно ритна Силвана в стомаха и Силвана се преви от болка.

Двете жени изплуваха и се погледнаха задъхани, плюейки морска вода. Кипнали от гняв, и двете се хвърлиха напред. Започна се безплодна борба във водата; пръски хвърчаха навсякъде.

След около пет минути гневен бой Силвана вдигна лявата си ръка, за да удари Сузи силно. Прекрасният годежен пръстен с диамант изхвръкна от пръста й и изчезна под зелената прозрачна вода.

Мокрото лице на Сузи замръзна от ужас. Силвана избухна в смях.

— Виждаш ли, дори пръстите ми са отслабнали — каза тя. — Добре, Сузи. Ти убедително доказа, че можеш да плуваш, така че те оставям.

Силвана мързеливо се отдалечи от Сузи. Тя се обърна по гръб и се отпусна във водата, наслаждавайки се на слънцето и успокояващата топла вода, която се плискаше върху тялото й и я люлееше с нежния мамещ ритъм на морето.

— Акула! — изкрещя Сузи в далечината.

Силвана обърна глава. Сузи бясно се бореше във водата; на лицето й бе изписана паника. Тя изчезна под повърхността.

Ужасена, Силвана заплува към нея, след малко Сузи изплува и изпищя отново. Задави се, диво запляска и отново изчезна под водата.

Когато отново изплува над повърхността и извика ужасена, Сузи изкашля водата, която току-що бе погълнала, но по този начин изпусна по-голямата част от въздуха в дробовете си. При следващия опит да поеме въздух, повече вода навлезе в дробовете й. Новопогълнатата вода отново я накара да се закашля, но понеже вече бе изпуснала допълнително количество въздух, тя отвори уста да вдъхне кислород, опитвайки се да извика в топлата вода, която изведнъж бе станала застрашителна. Понеже последната погълната вода бе напълнила дробовете й, Сузи започна да потъва.

Обхваната от паника, борейки се за живота си, Сузи размахваше ръце и риташе. Вече полузагубила съзнание, тя се бореше да достигне лазурната повърхност над нея. Дробовете й вече не функционираха нормално, тя махаше по-силно с ръце и периодично се опитваше да поеме въздух.

Всеки път цикълът се повтаряше. Щом отвореше уста, Сузи изпускаше въздух, а докато викаше, в отворената й уста навлизаше вода. После борбата спря. Тя загуби съзнание и натежалото й от водата тяло бавно започна да потъва към дъното.

Когато Сузи изчезна, първата мисъл на Силвана бе да изплува колкото може по-бързо на брега, но успя да спре паниката си. Само бебета акули навлизаха през рифа в лагуната — не по-дълги от метър и двайсет. Те можеха да наранят човек — можеха дори да отхапят крак, — но не можеха напълно да изядат живо човешко същество.

Силвана извика към Пати, но тя плуваше на доста голямо разстояние с лице под водата, съсредоточена в удоволствието си да цепи с голяма скорост водата, така че не чу виковете на Силвана.

С резкия си и тромав размах, Силвана заплува към мястото, където бе видяла Сузи последно. Пое дълбоко въздух и се гмурна право надолу във водата.

Две минути по-късно Силвана изплува и отвори уста да поеме дъх. Не бе видяла нищо. Преплува малко по-нататък и отново се гмурна. Този път точно когато почти оставаше без въздух, видя носеща се черна топка като огромен морски таралеж. Беше главата на Сузи.

Силвана изплува, пое дълбоко въздух и се гмурна надълбоко. Тялото бе малко отнесено. Отначало Силвана не можа да го види, но после видя неподвижната фигура, инертно движеща се по течението. Силвана заплува с всички сили към него.

Когато се появи на повърхността, Силвана не изпускаше ръката на Сузи, защото се боеше да не я загуби отново, но някак си успя да намести тялото си под нейното и да я хване за другата ръка. Силвана заплува по гръб, притиснала Сузи до гърдите си. Никога не си бе представяла, че едно човешко тяло може да бъде толкова отпуснато и трудно за направляване.

Докато плуваше, Силвана се опитваше да си припомни как се прави дишане уста в уста. Бе чела инструкциите поне десет пъти по плувните басейни, но сега всичко, което можеше да си спомни, бе, че човек трябва да си свали изкуствените зъби, ако има такива, преди да започне.

Пати бе излязла от водата. Тя стоеше гола на плажа в стойка „дърво“. На плажа не можеше да се правят упражнения от йога, защото пясъчните мухи хапеха ужасно. Дълбоко съсредоточена, впила поглед в хоризонта, Пати не бе и разбрала за нещастния случай в езерото, докато Силвана не стигна до плитчината. Тя пусна Сузи, изправи се и извика към Пати.

Пати рязко извърна глава и видя как Силвана извлича Сузи от водата. Тя се затича с всички сили по мекия пясък към двете жени, после се поколеба.

Силвана все още дишаше тежко.

— За бога, Пати, помогни ми. Тя умира!

Неохотно и сковано Пати извлече Сузи от водата. Тя извърна неподвижното тяло на дясната му страна и грубо вдигна дясната ръка на Сузи над главата й.

— Можеш ли да правиш дишане уста в уста? — задъхано попита Силвана.

— Още не — отвърна Пати. — Първо трябва да почистим устата й от евентуални пречки по пътя на въздуха към дробовете. — Тя клекна до кръста на Сузи и започна да масажира корема й, за да може водата да излезе. През посинелите уста на Сузи заизлизаха струйки вода.

Пати внимателно обходи с показалеца си устната кухина на Сузи, за да се увери, че вътре няма водорасли или други боклуци.

— Сега дишане уста в уста! — извика Силвана.

Пати чувстваше отвращение при мисълта да докосне Сузи, та какво оставаше да я докосне с устни. Имаше усещането, че всякакъв контакт може да я зарази.

— Започвай! — изкрещя Силвана.

Пати попипа пулса на Сузи, но не можа да го усети. Знаеше, че четири минути след като е спряло дишането, настъпват необратими мозъчни увреждания, но ако насилствено вдъхваш въздух в устата на човек, който не диша, собственият ти разреден дъх съдържа достатъчно кислород, за да запази живота на другия човек.

Пати обърна Сузи по гръб, свали й часовника и приближи черния циферблат до устата на Сузи.

— Ако Сузи все още диша, дъхът й ще овлажни циферблата — каза тя на Силвана.

— Диша ли още? Диша ли? — Силвана безпомощно коленичи на пясъка.

Пати огледа часовника.

— Навлажнен е отгоре.

— Тогава започвай! Направи й изкуствено дишане!

Пати внимателно наклони назад главата на Сузи, за да отвори дихателния път до дробовете й. Отвори отпуснатата й челюст и запуши ноздрите, като й стисна носа.

— За бога, направи го — каза Силвана. — Не можеш ли да разбереш? Тя умира!

Пати се наведе и издиша силно в устата на Сузи. От този момент нататък дробовете на Пати снабдяваха с въздух тялото на Сузи. Пати преброи до четири, после отново издуха въздух в устата на Сузи.

Изведнъж на Сузи започна да й се повдига.

На Пати също й се доповръща.

— О, Пати, не спирай! — извика Силвана.

Треперейки, Пати обърна Сузи на една страна, за да може да повърне. После отново масажира корема й с движения отдолу нагоре.

От устата на Сузи се изля поток от слюнка и вода върху белия пясък.

Силвана спотаи дъх.

Когато Сузи отново остана да лежи неподвижно, Пати я обърна по гръб и продължи с неприятното си задължение да вдъхва силно въздух петнайсет пъти в минута в изцапаната с повръщано уста на Сузи.

— Погледни гърдите й — прошепна Силвана.

Закръглените гърди на Сузи се повдигаха и спадаха едновременно с вдъхванията на Пати. Това означаваше, че в гърлото й вече нямаше пречки.

— Вдишай пак в устата й! — насърчи я Силвана. — Бързо!

Пати продължи с дишането уста в уста, макар да ненавиждаше всяко докосване до устата на Сузи — по петнайсет вдъхвания на минута, — после задъхано каза:

— Колко време трябва да се прави това? Не можеш ли ти да продължиш, Силвана?

Вцепенена от тревога, Силвана сви рамене:

— Нямам представа. Не спирай! Ти знаеш как се прави, Пати, а аз не.

Пати се изплю на пясъка, после неохотно продължи със спасителните целувки.

— О, Пати, тя диша! Погледни!

Пати спря. Видя, че гърдите на Сузи се повдигаха и спадаха сами.

Пати бързо обърна Сузи на дясната й страна в поза за възстановяване — с ръка над главата и вдигнато ляво коляно.

Двете жени наблюдаваха тревожно, коленичили голи на парещия пясък.

Сузи се оригна. Закашля се и започна да плюе. После повърна.

Силвана избухна в сълзи.

По-късно в колибата Ани се погрижи да излекува от шока треперещата и пребледняла Силвана.

Ани ядосано се обърна към Пати и каза:

— Мислех, че само ще отидеш да се измиеш. През последните два часа никой не е бил на пост. Качи се на дървото!

На Пати й се гадеше от онова, което бе принудена да направи, и чувстваше, че е справедливо наказана. Тя се отдалечи от лагера с мисълта какво ли щеше да стане със Сузи, ако Силвана не бе там.

 

 

Сряда, 12 декември 1984 г.

На следната сутрин Ани остави все още бледата Силвана на пост и отиде да провери въдиците в реката, но нямаше нищо хванато. Изтощеният Джонатан, с призрачно лице и отслабнал с около четири килограма, едва прошепна някакви наставления. Трябвало да вземе мачетето и да потърси храна отвъд шахтата на пещерата, която се простираше на югоизток от лагера. Това бе вторична джунгла, така че вероятно там някога бе имало селище и земеделските култури, отглеждани някога, можеше все още да растат там, макар и вече диви.

До този момент всички от малката група се бяха придържали възможно най-близо до района около лагера, за да си пазят енергията, да не се загубят и да не попаднат в неизвестна територия — не знаеха точните граници на територията табу.

В продължение на повече от час Ани просичаше ниската растителност, като замахваше от долу на горе с мачетето, за да си проправи път. Напредваше много бавно. Най-накрая се върна по собствената си просека и заобиколи пространството, заето от вторична джунгла, като се опитваше да гледа през него, а не в него — Джонатан я бе научил, че така може да вижда през джунглата. Ани реши, че ако не може да намери нищо за ядене в покрайнините на гъстата растителност, ще потърси поток. Местните селища винаги се разполагаха на брега на поток или река; може би щеше да успее да поплува в някой такъв поток и да потърси храна.

Откри група папайови дървета, но за съжаление всичките големи жълти плодове бяха по върховете. Стволовете на дърветата бяха подобни на кокосови палми — нямаха клони в ниската си част.

На Ани й се прииска да бе взела Сузи със себе си. Сузи не се страхуваше от височини и бе единствената от групата, която можеше да се покатери на кокосова палма — обгръщаше дървото с ръце, отблъскваше се с крака и се движеше нагоре, пъргаво като маймуна.

Части от грубия ствол на дървото сякаш се отлюспваха изпод тежестта на Ани, но най-после, изподраскана и потна, без да смее да погледне надолу, тя достигна плодовете. С рибарския си нож отряза колкото можеше, и ги натовари в торбата, която носеше на гръб.

Торбата й бе направена от риза. Жените вече не можеха да си позволят да носят ризите си, освен ако не излизаха от лагера, защото ризите бяха нужни да се използват за торби, превръзки и цедки за водата. С изключение на израсналата в манастир Силвана всички жени сега бяха голи от кръста нагоре.

Когато отново стъпи на земята, Ани разряза един от още зелените плодове и го опита. Навлажни пръстите си в млечния сок и го вкуси. Беше превъзходен.

Ани отмахна мухите от очите си, изправи се и метна чантата с плодове на гърба си. Сърцето й ликуваше — сега тя щеше да подсигури лагера с храна.

После почувства непоносима болка в очите.

 

 

— Сигурно сок от неузрял плод й е влязъл в окото — каза Джонатан на Силвана, която промиваше очите на Ани. Като слушаше непрекъснатите стенания и викове на Ани, Джонатан се замисли дали да не й запушат устата — определено този шум бе риск за сигурността им.

Ани сериозно се бе затруднила да се върне в лагера и когато се върна, очите вече я боляха страхотно. Сега бе и сляпа, а те нямаха нищо, с което да облекчат агонията й.

Накрая трябваше да й запушат устата. Тя осъзна какво става и не се възпротиви, когато я вързаха през устата с парче риза и стегнаха ръцете й отзад, за да не си го махне.

Нещастието на Силвана при връзването на приятелката й бе толкова голямо, че Пати се почуди дали отново не е изпаднала в шок.

Джонатан изпрати Силвана да събира кокосови орехи. Не трябваше да се подлага на рискове — имаха много вода и нямаше голямо значение, ако се наложи да погладуват известно време. Силвана трябваше да си почива повечко, защото само тя и Сузи бяха на крака. Не можеха да си позволят да сложат постови дори ако самият Кинг Конг се подвизаваше в джунглата.

 

 

Три дни след като Ани бе открила папайовите дървета, Джонатан я намери да плаче тихо. Той клекна, подържа ръката й и не проговори.

— Сякаш съдбата и природата се обърнаха срещу нас — проплака Ани, — настъпват ни един по един, после ни стъпкват с ходилата си.

— О, не, няма такова нещо — каза Джонатан. — Съдбата си е същата, каквато беше и вчера, природата изобщо не се интересува от нас, а джунглата е неутрална. Престани да правиш трагедии.

 

 

— Днес ще ядем китайска храна — обяви Сузи. Беше събрала папратови листа. Когато са тъмнозелени, са прекалено твърди, за да се ядат на салата, така че Силвана ги бе сварила като спанак. Освен това тя вареше или пържеше водорасли, които понякога имаха вкус на спанак, а понякога на трепетлика. За тяхна изненада не бяха много солени. Растителната храна не им даваше много сили, но поне бе храна и поддържаше живота им.

Следобед Джонатан заведе Силвана в някогашното селище, където Ани бе намерила папайата. Забеляза бананово растение и хлебно дърво с големи обли плодове.

— Едва ли стават за ядене — смаяна възкликна Силвана. — Кората им е покрита със зелени бодли.

— Те падат, когато изпечеш плодовете за половин час. Виждаш ли тези пълзящи растения? — посочи той. — Онези възлести тъмно розови неща? Това са сладки банани. О, боже, тази вечер ще хапнем добре.

На четвъртата сутрин след ослепяването на Ани, когато Силвана й донесе закуската в колибата, Ани сънено вдигна поглед нагоре и каза:

— Здрасти, Силвана.

Силвана моментално изпусна кокосовата черупка с каша от хлебен плод и с чувство, каквото не бе показвала, откакто за последен път бе видяла дъщеря си, прегърна Ани и през сълзи започна да благодари на всички светии на италиански.

За първи път от толкова време никой от малката група не бе вън от строя.

 

 

Същата вечер, след като другите заспаха, Джонатан и Пати задебнаха приведени под лунната светлина със заредени прашки. Джонатан силно удари първия плъх, а после и втория.

— Заешко задушено в утрешното меню — каза Пати, докато гледаше двата трупа.

Десет минути по-късно Пати забеляза друг плъх. Възбудена, тя протегна ръката, в която държеше прашката, постави объл камък пред ластика и го опъна назад.

Охраненият черен плъх издаде вик, подскочи и остана неподвижен.

— Добро момиче — одобри Джонатан. С рибарски ръкавици за предпазване на ръцете си Джонатан повдигна неподвижното същество и го постави в бамбуковата клетка, която бе направил същия следобед.

— Стой настрана от него — предупреди той. — Плъховете драскат и хапят. Не искам никой да си докара инфекция. Никой да няма милост към тези копелета или да се сприятелява с тях. Ще пускате храна през решетките на клетката с помощта на дълга пръчка. Ще наливате вода от разстояние през куха бамбукова пръчка.

— Сигурен ли си, че няма да прегризе бамбуковата клетка? — запита Пати.

— Не знам. Ако я прегризе, ще трябва да хванем друг.

— Да го наречем Синатра.

 

 

Неделя, 16 декември 1984 г.

Всяка от жените сега изглеждаше по-стегната и много по-слаба. Синатра също се развиваше добре, макар че му даваха по-малки количества храна, за да е гладен, когато се налага — и всяка храна, която той отказваше да яде, веднага се изключваше от менюто на лагера.

Джонатан продължи да учи жените да ловят риба:

— Тайната на риболова е да познаваш района, където ще ловиш, и навиците на рибата, която искаш да хванеш, така че да предугаждаш какво ще направи.

Докато той говореше, Пати отново усети тръпки по гърба си. Ами ако някой, който познаваше този район, наблюдава техните навици и гадае какво ще направят те? Тя се бореше с чувството, че някой наблюдава малката им група, и се опита да се концентрира върху думите на Джонатан.

— … Рибите се хранят точно преди зазоряване, точно след стъмване, точно преди буря и нощем при пълнолуние или когато луната избледнява.

Пати преглътна страха си и не каза нищо.

Когато не валеше, жените търсеха храна — ходеха на лов или риболов, винаги според насоките на Джонатан. Бяха свикнали да разчитат на него за всичко, да се доверяват на неговата строгост и внимателно прикривано човеколюбие. Всички усещаха, че е добър човек. Чувствата им към него бяха на благодарност и любов и те му се подчиняваха във всичко.

Но отхвърлената Сузи изпитваше нещо друго към Джонатан. Една вечер в два часа през нощта тя слезе от дървото наблюдателница. Беше схваната. Протегна се и се прозина. После забеляза, че Джонатан не си е легнал, а седи сам, надвесен над въглените в огъня. Беше необичайно, защото обикновено всички си лягаха малко след залез-слънце.

Тя се вгледа в острия профил на Джонатан, който зяпаше в огъня. Трепкащите пламъчета играеха по стегнатото му слабо тяло, русите косми по гърдите му проблясваха в златисто на фона на черната тропическа нощ.

Сузи импулсивно събу грозния панталон, който Ани й бе ушила от една риза. Приближи се до огъня; вместо да клекне, тя просна панталона на земята и седна на него, като повдигна дългата риза над коленете си.

— Понякога се чувствам толкова самотна — каза тя с тъжен глас.

— Не ми харесва тая идея, Сузи — отвърна Джонатан, без да отделя поглед от огъня.

— Никой няма да разбере.

— Не можеш да престанеш да обичаш някой само защото е мъртъв.

— Ще полудея, ако скоро не почувствам нечии ръце върху себе си. — Сузи се приближи още малко до огъня и до мъжа. — На теб не ти ли липсва? На мен ми липсва през цялото време. — Въздъхна. — Просто така ми е устроено тялото. Не мога да се въздържам. — Тя докосна с пръст русите косми по китката му. — Просто… не мога да се въздържам. — Показалецът й се придвижи нагоре по ръката му, усещайки силата на мускулите под кожата.

Джонатан обърна сините си очи към нейните. Тя изглеждаше толкова малка и беззащитна с деликатните малки уши, стърчащи настрани от подстриганата й глава. По някакъв начин бе по-красива и съблазнителна от преди. После си помисли за Луиз и поклати глава.

— Не. Не ми харесва тази идея.

Той се извърна настрани, когато Сузи заплака.

 

 

Понеделник, 17 декември 1984 г.

Все още имаха няколко кибритени клечки, но никой не се бе опитал да запали огън без тях. Всички бяха чели, че като триеш две пръчки една в друга, пламва искра, но никой не знаеше как се прави. Джонатан бе чувал, че в действителност е много по-трудно, отколкото звучи.

Докато клечаха около все по-ценния огън същата вечер, пламъците осветяваха отдолу лицето на Джонатан и хвърляха сенки върху хлътналите му бузи.

— Предполагам, че никоя от вас няма лупа в чантата си?

Те поклатиха глави.

— На борда на „Луиз“ имах хубав бинокъл, но не можехме да вземем всичко… Никой ли не носи очила за четене?

Всички поклатиха глави.

— Имаме слънчеви очила — каза Силвана.

— Трябва да бъде плътно, изпъкнало парче чисто стъкло.

Всички поклатиха глави, с изключение на Кеъри.

— Помните ли какво намерихме на дъното на шахтата? Фотоапарат, помните ли?

— Утре сутрин ще го вземем — заяви Джонатан.

Призори на другата сутрин Пати се върна гола от езерото, като се изключи маската от кал на лицето й за предпазване от комарите.

— Джонатан! На плажа се движат някакви неща! Три са! Мисля, че са костенурки!

Джонатан грабна харпуна и брадвата и хукна по пътеката.

Долу на плажа Джонатан се придвижваше бавно и безшумно по пясъка към трите кафяви движещи се буци. Обърна се и беззвучно отпрати Пати с ръка, опитвайки се да я накара да се върне обратно в лагера, но тя го последва, защото не искаше да пропусне нищо.

Понеже не можеше да счупи горната черупка, Джонатан уби костенурката, като я обърна по гръб, внимавайки да избегне свирепите й нокти, и разби гръдната черупка с брадвата. Отдолу се показа бледомораво розово гърчещо се тяло. После той отсече главата с брадвата, разряза тялото, обели го от кожата и извади вътрешностите, като внимаваше да не ги разпилее. След като червата бяха навън, той извади сърцето и дроба изпод гръдния кош. Сега костенурката приличаше на дебело мъртво бебе.

Джонатан погледна към Пати и се намръщи:

— Не ти ли казах да се махнеш? Смятам да я нарежа на парчета още тук и да ги измия в морето, преди другите да ги видят. Има вкус на угоено пиле, малко като кокошка, хранена с риба. Нуждаем се от този протеин. А Силвана може да използва черупката да готви в нея.

— Мисля, че ще повърна — задъхано каза Пати.

— Не я гледай. Прави нещо друго. Където има костенурки, може да има и яйца от костенурки. Вземи харпуна и ги потърси.

Пати тръгна по плажа, като мушкаше пясъка около следите, оставени от костенурките с харпуна.

Най-после измъкна харпуна от пясъка, покрит със слуз. Клекна. Внимателно отгреба настрани пясъка. Откриха се седемнайсет яйца.

Сянката на Джонатан падна върху яйчената купчина. Пати извърна поглед, когато постави черупката на костенурката върху пясъка, и внимателно прехвърли яйцата в нея, върху суровото месо.

— Откъде мислиш, че идва месото по рафтовете в супермаркета, преди да го докарат във вакуумни опаковки? — ядосано се сопна той.

 

 

Клекнал пред огъня, Джонатан внимателно изтърка мръсотията от стария фотоапарат. Отвори отделението с лещите и издуха натрупания вътре прах. Огледа черния цилиндър, по който бяха отбелязани окръжности и номера. Големите плътни лещи бяха от най-високо оптично качество. Джонатан погледна със свити очи през тях към алените и жълти пламъци на огъня.

Обърна обръча на лещите под силната следобедна светлина, така че вътрешната апертура се отвори, позволявайки на слънчевите лъчи да преминат през стъклото.

На над деветдесет и три милиона мили разстояние на повърхността на слънцето има непрекъснат ядрен синтез. Едноминутно количество от тази енергия пропътува през празното пространство на Вселената, цялата горещина на екваториалното слънце се фокусира през лещата и произведе мощна бяла гореща точка под нея, върху ръката на Джонатан.

Той подскочи, усетил внезапна остра болка.

— Върху мен действа! Сега да опитаме върху дървото.

Той фокусира лъча върху смачканите хартии от безценното тефтерче на Кеъри, които лежаха под малка купчина съчки.

Всички спотаиха дъх.

Точката върху хартията започна да тлее, после и да дими.

Те имаха огън!

Имаха уют и защита, средство за готвене и стерилизация, имаха оръжие.

Струваше им се чудо, по-голямо от запалването на електрическа лампа.