Шърли Конран
Дивачки (33)

Трийсет и трета глава

Сряда, 20 март 1985 г.

Злокобната кървавочервена ивица на хоризонта се смекчи до розово, премина в синьо и небето просветна. Ани искаше да затвори очи. Не искаше да се събужда. Беше осмият им ден в морето, а през последните два бяха останали съвсем без вода.

Не искаше да вижда свилата се на дъното Сузи, бърбореща и беззащитна, нито лицата на другите. Не можеше да понася да вижда съсухрената и отпусната плът, щръкналите скули, безизразните кървясали очи и сцепените устни.

Бяха теглили жребий и Ани бе изтеглила най-дългото парче лико. Нямаше избор, знаеше го. Бяха се споразумели, че ако екзекуторката не може да си свърши работата, ще стане жертва. По време на безсънната си нощ Ани бе обмислила възможността, вместо да убие, да приеме смъртта, но си спомни, че има четири деца. Сузи нямаше деца. А и всички се съмняваха, че ще може някога да се възстанови.

Един костелив крак прободе гърба на Ани.

— Ани, ти си ни проклетият водач — изкряка Пати. — Направи го! Колкото по-скоро го направиш, толкова по-бързо ще се свърши с това. Аз ще ти помогна.

И Пати завърза ръцете на Сузи с лико. Не срещна никаква съпротива. Сузи само си мрънкаше, а Кеъри гледаше и плачеше.

— Вземи си рибарския нож и свършвай — окуражи я Пати. — Съсредоточи се, ако направиш бърз и точен прорез в югуларната артерия, тя изобщо няма да усети.

Ани с отвращение извади дългия си остър рибарски нож.

Но Сузи усети. Гърбът й се изви и тя изпищя високо и пронизително.

Пати клекна до Сузи, за да улови изтичащата й кръв в кофата. Преди да ядат, трябваше да утолят жаждата си.

Сузи потръпна и остана неподвижна на дъното на лодката.

Пати пъхна лице в кофата и отпи дълго. Ани очакваше, че ще й се доповръща. Но Пати не. Тя подаде кофата на Ани, а по брадичката й се стичаха капки кръв.

С наведени надолу глави, за да избягват погледите си, жените изпиха кръвта бързо, преди да се е съсирила. Нямаше толкова много, колкото бяха очаквали.

— Сега нарежи месото — вдигна очи към нея Пати. — Бързо!

Ани огледа омазаните с кръв лица около себе си. Всяка от жените разбираше как се чувства Ани, но все пак тя бе изтеглила най-дългото парче лико. Нямаше избор. Ако се забави, ще стане по-лошо. В опит да помогне Силвана каза поощрително:

— Направи го, както отряза моя пръст.

Колко страшна изглеждаше Сузи сега, когато вече не беше жива, мислеше Ани. Вдигна безчувствената й ръка и потръпна.

 

 

— Събуди се! Събуди се!

Някой раздруса рамото на Ани. Тя отвори очи. Кеъри сочеше нещо в перлената светлина на зората.

— Костенурки. Бързо!

Ани тръсна глава, за да проясни съзнанието си, и се изправи. Устата й се отвори сякаш от само себе си.

— Сузи! — невярващо прошепна тя.

Кеъри хвърли поглед към малката заспала фигура.

— Сузи прекара добре нощта. Не искам да я будя. Вземи другото весло, Ани. Трябва да хванем някоя от тези костенурки! За бога, размърдай се!

— Но Сузи е жива — зяпна Ани.

— Разбира се, че е жива — нервно отвърна Кеъри. — Бързо, хвани другото весло и давай да гребем към костенурките.

На около сто метра разстояние над водата се подаваха три глави на костенурки.

Ани се разтрепери. Сънят й бе толкова истински! Откакто се носеха с лодката, всички спяха много неспокойно, говореха насън и сънуваха ужасни кошмари.

— Къде са се дянали акулите? — запита Ани, като се огледа.

— Откъде да знам. Намерили са си по-добро мезе. Дърпай по-силно!

Оказа се безполезно да ги удрят с веслото по главите — първата просто се гмурна и изчезна под водата.

— Ще се опитаме да хванем една с ласо — предложи Пати.

Приближиха се до втората костенурка. Тя продължи да плува, а жените гребяха успоредно с нея. Пати и Силвана, и двете завързани за лодката, се надвесиха над водата.

Едва на третия опит успяха да надянат примката на ласото си върху задната част на костенурката. Стегнаха въжето. Силвана силно се надвеси през борда и издърпа костенурката към лодката. Пати й помогна да я извлекат към себе си, като се пазеха от злобните опити на костенурката да ги ухапе.

Костенурката падна в лодката, а Пати и Силвана се строполиха изтощени. Кеъри бързо я обърна по гръб и й преряза гръкляна. Ани бе подложила кофата да събира кръвта. С ужас си спомни отново кошмара.

— Първо Сузи — каза Пати и внимателно пресипа малко кръв в една бамбукова съдинка. Подаде я на Кеъри. — Не се прави на прекалено гнуслива. Мисли за това като за неварен сос. Изпиването на тази кръв може да спаси живота на Сузи.

С помощта на котвата Кеъри и Силвана пробиха и отвориха черупката на костенурката.

Докато дъвчеха силом парчета сурово месо, Пати прегракнало се обади:

— Не мога да разбера как изобщо съм яла месо от костенурка преди.

— Отвратително е — съгласи се Силвана.

— Аз не се оплаквам — каза Ани. — Това е първата истинска храна, която вкусваме от седем дни.

Кеъри не проговори. Коленичила долу, тя се опитваше да набута малко месо през стиснатите зъби на Сузи.

— По-добре да я нарежем, преди да се е стъмнило, за да се изсуши — предложи Пати. — Можем да сложим месото в шкафа.

Месото моментално даде духовни сили на жените. Най-сетне нещо тръгна към подобрение. Сега имаха храна за няколко дни.

Малко след пладне Ани сбута Пати и посочи към хоризонта вляво.

— Истина ли е? Истина ли е?

— Да!

Всички зяпнаха малкия кълбест облак ниско в далечината.

Ани едва смееше да диша.

— Може да е суша. И е само на няколко мили.

Знаеха, че ниските малки облаци, които привидно не се движат, често се изливат над земя с хълмист терен.

— Ако е земя, привечер ще се появят морски птици.

— Още ще се гребе — въздъхна Кеъри. — Слава богу, че поне имаме какво да ядем.

— Не си хаби дъха — изсумтя Ани. — Продължавай да гребеш!

Беше почти здрач, когато, след като бяха изминали три мили, стигнаха до малкия облак. Той си стоеше над тях като нарисуван.

Силвана започна да се моли гласно за дъжд.

Едва забележимо облачето започна да се носи на север.

— Не може да бъде, няма вятър — учудено възкликна Пати.

— Не издържам да греба повече. Наистина не издържам — оплака се Кеъри.

 

 

В тъмното Ани усети муха на бузата си… Не, нямаше как тук да има мухи… Усети още една… Ами ако не беше муха?

Невярващо избърса две огромни капки от бузата си.

— Дъжд!

Не можеха да повярват.

— Събирайте го, за бога! Пийте колкото можете. Организмът ви ще запази нужното.

Те наклякаха около черупката от костенурката и поднасяха устни и шепи.

— Пийте бавно — напомни Кеъри. — Иначе водата просто ще ви промие бъбреците и ще изпикаете всичко.

— О, божичко, дано да вали цяла нощ. Дано да е буря — трескаво каза Пати.

Дъждът спря също толкова внезапно, колкото бе за почнал.

Ани гледаше радостно черупката под бледата светлина на зората.

— Повече от два литра. Ще ни стигне за четири дни. Може би пет.

 

 

Понеделник, 25 март 1985 г.

Хари седеше в кабинета на президента Раки с побеляло и уморено лице.

— Вече изясних условията ни, мистър президент — отново каза той. — Адвокатите ни имат нужда от още пет работни дни, за да подготвят документите за подпис.

Раки се намръщи.

— Понеже днес е двайсет и пети март, това означава, че не можем да подпишем договора преди първи април.

— Да, сър.

Хари знаеше, че след първи април не може да отлага повече без солидна причина, иначе производството на мед щеше да пострада. И конкуренцията на „Нексъс“ щеше да пристигне в града.

Първи април стана краен срок за всичко, помисли си той, побеснял от отчаяние. Все още имаше впечатлението, че отговорът на загадката е близо и нарочно го крият от него.

— Чудесно — каза Раки. — Първи април ми изглежда много подходяща дата, мистър Скот. Денят на шегата, нали?

 

 

Сряда, 27 март 1985 г.

Хари вече бе свикнал на разочарованията, но не можеше да не се чувства депресиран от мисълта, че му остават само още пет дни.

Силуетът на Джоно изплува пред него на фона на синьото небе. Хидропланът пое северозападен курс обратно към Пои след поредното фалшиво повикване.

Е, направих всичко възможно, каза си.

Джоно се извърна леко към него.

— Кери по радиостанцията. Току-що са му докладвали за надуваема лодка на осемнайсет мили от Мерок.

— Крайбрежният град на Ирайън Джая ли беше това?

— Същият, Хари.

— За колко време ще стигнем там?

— Ако обърнем веднага, около час и половина. След две минути ще ти кажа точно.

— Добре, Джоно, хайде.

— Кери иска да говори с теб.

Хари взе слушалките.

— Изглежда най-после сме попаднали на нещо интересно — каза ламариненият глас на Кери. — Теоретично биха могли да се намират там, ако са попаднали на крайбрежното течение и то ги е отнесло на изток.

Морето пред тях се простираше празно и равно.

— Стискай палци — каза Хари.

Кери се поколеба.

— Ако ги намериш, Хари, помни, че са прекарали доста време в морето. Ако забележиш някои, ъъ, необичайни огризки… Лекарите винаги предупреждават оцелелите да не казват на никого за преживяното, да го забравят. Разбираш ли ме?

— Не си мисли, че не съм се сещал за това — каза Хари.

 

 

Обедното небе беше както обикновено лазурно. Ослепителната светлина от водата бе болезнена за очите, все едно гледаха право в слънцето.

— Сигурна ли си, че е мъртва? — изхриптя Кеъри. Току-що се бе събудила.

Приведена над неподвижната безформена купчина, Ани кимна. Лицето на Силвана имаше призрачността на плът, под която вече не пулсира кръв. Невиждащите й очи гледаха нагоре в небето, без да мигат.

— Мисля, че е мъртва от няколко часа — простена Ани.

— Не мога да повярвам — подсмръкна Кеъри. — Мислех, че някак си всички ще се спасим.

— Сега, след като се започна, надявам се всички да умрем бързо. — Ани нежно погали косата на Силвана.

Пати премигна и се изправи. Не можеше да преглъща, гърлото й бе толкова сухо. Но, слава богу, нямаше нищо в устата.

— Силвана е мъртва — изплака Ани.

— Защо плачеш? Това означава, че ние ще можем да живеем. Бързо, прережи й гърлото. Къде е кофата?

— Пати, не!

Без да й обърне внимание, Пати коленичи и се пресегна през Ани за кофата.

— Силвана е мъртва, а аз съм жива. И ще остана жива колкото мога по-дълго!

— Вземи й ножа, Кеъри! — заповяда Ани.

— Та да ме намушка — прошепна Кеъри. — Ако се сбием, може да обърнем лодката.

— Не разбирате ли? — диво запита Пати. — Бог ни праща този подарък. Сега не е нужно да правим нещо ужасно, за да останем живи.

— За бога! Та това е канибализъм! — извика Ани. — Не ти ли се струва ужасно?

— Нима ще оставиш едно първично табу да те убие? — изпищя Пати с всичката й останала сила. — Не можеш ли да приемеш дар от Бога? Това е храна и вода! Глупаво е да вярваш сляпо на всичко, което са ти казвали. Това ще те убие. Но не и мен!

Кеъри улови проблясъка на ножа, когато Пати вдигна ръка. Обърна глава настрани, защото нямаше сили да я спре, а не искаше да види онова, което щеше да последва.

И тогава го видя.

— Пати! — извика. — Погледни назад, вляво.

Ани и Пати се обърнаха. Вдигнала ножа, Пати се спря.

— Самолет!

— Кеъри, ракетите! — прегракнало прошепна Ани.

Изстреляха няколко, но самолетът продължаваше да лети направо. Кеъри подаваше поредната сигнална ракета на Ани, когато Пати изпищя:

— Вижте!

Бледосините криле на хидроплана изглеждаха сребърни от ослепителната бяла светлина на слънцето; „Груман Дък“ промени курса си и се насочи право към лодката.

Отчаяни, жените гледаха като омагьосани, без да смеят да се надяват, как сребърно синята точица ставаше по-голяма.

Самолетът се приближаваше и снижаваше. Люшна се отстрани на лодката и стана ясно, че се готви да кацне в океана.

Кеъри се опита да извика, но напуканите устни не й се подчиниха.

Ани се хвана, че диша много внимателно, сякаш ако дишаше по-учестено, нямаше да й стигне дъх.

Самолетът намали, но преди да спре напълно, човекът зад пилота вече бе отворил страничната врата. Той махаше на жените силно, свиваше ръце пред устата си и викаше, но от шума на двигателя не чуваха нищо.

Жените мълком наблюдаваха как висок строен мъж слезе по фюзелажа на долното стъпало.

— Това е Хари! — прошепна Ани. Умора и щастие нахлуха в отпуснатото й тяло, заприличало на торба с кокали.

— Не ставай смешна! — зяпна Пати. — Как е възможно?

Тя се почуди дали Ани не халюцинира. Почуди се дали и двете не халюцинират. Може ли човек да види мираж насред океана?

— Какво значение има кой е? — Кеъри се наведе към Сузи. — Сузи, ще ни спасят! Току-що кацна един хидроплан. Чуваш ли?

Сузи не помръдна и не даде никакви признаци за живот. Моля те, Господи, не ни взимай и Сузи!

Без да смее да повярва на очите си, Ани се хвана за борда на лодката с изпосталели ръце и започна да наблюдава как пилотът подава провизии на мъжа в спуснатата надуваема лодка. Грозното тяло на хидроплана стоеше върху повърхността с достойнство, изпълнен с презрение към любопитните акули. Мъжът включи двигателя на лодката и тя се понесе към жените.

Сега Ани разпозна не само силуета, но и лицето. Собственото й призрачно бяло лице направи опит за усмивка и тя прошепна:

— Сигурна съм, че е Хари!

Пати заплака от облекчение, макар и без сълзи, защото тялото й бе толкова обезводнено. Слава богу, че не стана нужда да го прави!

Кеъри отново се наведе над малката фигура, свита на дъното на лодката. Защо не можа този хидроплан да се появи малко по-рано? Само няколко часа можеха да означават живот за Сузи.

— Сузи, той е тук — безнадеждно каза Кеъри, обзета от отчаяние, че Сузи няма да я чуе. — Наистина е Хари!

Клепачите на Сузи леко се повдигнаха.

— Какво, по дяволите, го забави толкова?