Шърли Конран
Дивачки (31)

Трийсет и първа глава

Четвъртък, 14 март 1985 г.

Ани веднага започна да проверява какво им бе останало. Всичко, което бе предварително завързано за палубата, бе оцеляло. Двете бамбукови легла ги нямаше, също и пушките. Жените все още разполагаха с обувките си, веслата, тенекиената кофа и котвата. Бяха загубили шапките си, но войнишките униформи бяха останали заедно с всички предмети, набутани по джобовете, включително водоустойчивите сигнални ракети. Само стъклото на компаса се бе счупило в джоба на Пати.

— Вероятно е станало, когато скачах от лодката — мрачно каза Пати. — Помня, че си ударих бедрото в борда.

— Нищо — каза Ани. — Сузи нали има друг компас.

Но Сузи не можа да го намери.

— Часовникът ти още ли работи, Пати?

Пати кимна и погледна циферблата.

— Четвъртък, 14 март, шест часът и пет минути. — Погледна към дясната си ръка. Изгорена от ракетата, тя пулсираше болезнено. — Но нямаме представа къде сме.

— Може да се водим по слънцето, часовника и звездите.

— Ние не можем да управляваме лодката — сърдито каза Пати на Кеъри. — Вече нямаме нито двигател, нито перка. Ние просто се носим по водата. Безпомощни сме.

— Можем да завържем едното весло за онази халка в задната част на лодката — предложи Ани. — Така ще го използваме като перка.

Сузи извади от джоба си кутийката от лимоновите бонбони и докладва:

— Освен това имаме два златни часовника, които не работят, три пръстена и пет брачни халки.

Понеже бяха погълнали доста морска вода през нощта, жените се усетиха много жадни. Единият съд с вода беше бързо изпразнен още докато ядяха кокосовите орехи. Всички знаеха, че ако се случи да останат с ограничено количество вода в морето, веднага трябва да я разделят на порциони, като през първия ден не трябва изобщо да пият, за да може организмът да използва съхранената в тъканите вода.

— Два литра няма да ни стигнат за дълго — каза Пати. Джонатан им бе казал, че без храна човек може да преживее до трийсет дни, но без вода максимално може да оживее до десетия ден при идеални условия и далеч по-малко в тропиците. — След два-три дни ще изпаднем в делириум и после ще умрем — равно добави тя.

— Каква веселячка си, а? — вметна Сузи. — Нали имаме някаква вода. Поне четири дни няма за какво да се притесняваме.

— А какво особено ни бе казал Джонатан за храната? — попита Кеъри.

— Храносмилането е процес, който се нуждае от вода — обясни Сузи, — затова колкото по-малко вода за пиене има, толкова по-малко трябва и да се яде. Грубо казано, две части храна към една част вода.

— Лесно може да се уреди — с горчивина каза Кеъри.

 

 

Същия следобед Силвана успя да хване три малки бели риби, като използва пушена риба за стръв. Ако ядяха от пушената риба, щяха да изпитват още по-силна нужда от вода. Жените погълнаха улова суров, заедно с люспите. Запазиха костите, за да ги смучат. Морето и небето бяха празни.

В четири часа всяка изпи само по една глътка вода. Силвана внезапно подскочи.

— Боже мили! Току-що една акула издърпа въдицата от ръката ми. — Тя погледна тъжно към следата, останала върху дланта й. — Беше толкова неочаквано и бързо!

— А и тя не е сама. — Ани посочи с глава морето зад тях. Три големи черни триъгълни перки се виждаха над водата.

— Имаме си ескорт — каза Сузи.

— Никой да не си подава ръцете извън лодката — въздъхна Ани. — По-добре да спрем да ловим риба.

Лодката лежеше неподвижна и безпомощна върху застиналото море. Никакъв полъх на вятър не раздвижваше водната повърхност.

— Колко е часът? — запита Сузи.

— Десет минути по-късно, откакто попита последния път — озъби се Пати. — Какво значение има, по дяволите? Можеш да наблюдаваш слънцето. И да знаеш колко е часът, това няма да го накара да залезе по-бързо.

Кеъри се изправи с мъка и се загледа във водата.

— Чакат си яденето — процеди тя.

Сега седем гръбни перки заобикаляха лодката и всичките плуваха със същата бавна и постоянна скорост.

— Онази отляво трябва да е поне шест метра — каза Кеъри. — Поне два пъти е по-дълга от лодката.

— Няма да ни закачат, ако не им правим нищо — гласът на Ани звучеше по-сигурно, отколкото тя самата се чувстваше. — Те просто са любопитни. Няма да ни нападнат, ако не ги провокираме и ако няма кръв.

Лодката изведнъж подскочи във въздуха.

— Това копеле ни бутна! — извика Кеъри.

Кърмата отново подскочи. Кеъри грабна едното весло с две ръце и го стовари надолу през кърмата с всичка сила.

— Ха! Ударих го, тъпото му копеле!

— Кеъри, пусни веслото! — остро извика Ани. — Седни тук при нас, иначе всичките ще започнат да ни бутат… Кеъри!… Сузи, спри я!

Сузи пропълзя до кърмата, сграбчи Кеъри през кръста и я дръпна назад. Кеъри падна назад върху Сузи, веслото отхвръкна над главата й, удари Ани и излетя през борда.

— Остави го! — извика Ани като притисна окото си с ръка. Веслото бе завързано за лодката.

Кеъри се разплака.

— Ани, окото ти… — обади се Сузи.

— Няма значение, нищо.

— О, престани да бъдеш такава светица — заяде се Кеъри. — Подлудяваш ме.

— Няма нищо, разбирам как се чувстваш.

— И престани всичко да разбираш! — избухна Кеъри.

По-късно, свита на кърмата, Кеъри почувства срам.

— Как стана така? — избухна тя. — Как можем да се разпаднем само за двайсет и четири часа?

 

 

Петък, 15 март 1985 г.

При изгрев-слънце на втория ден в морето им оставаше само литър и половина вода. Те отпиваха по една глътка порцион, като внимаваха да я задържат по-дълго в устата си, преди да я глътнат. Ани строго бдеше да се спазват дажбите.

Изведнъж Сузи изкрещя:

— Не издържам повече! Не разбирате ли, че този път наистина ще умрем? Тия проклети акули ще ни изядат. — Тя диво посочи към черните перки, които заобикаляха лодката.

— Права е — проплака Силвана. — И аз не мога повече. Просто искам да заспя и никога да не се събуждам! — Тя сви юмруци към акулите и изпищя: — Още колко можем да понесем? Още колко ще страдаме? Защо?

— Млъкни! — прегракнало я сряза Кеъри. — Пази си силите.

— Тя е права — едва пое въздух Пати. — Всяко движение от тук нататък ще съкращава живота ни.

— Мислете за децата си — насърчи ги Ани. — Мислете за семействата си. Не се предавайте!

Същата вечер разговорът им вървеше по-трудно. Искаха да говорят, за да не заспят, но устните им бяха напукани и разкървавени, а и нямаха какво да си кажат.

Заговориха половин час след залез-слънце.

— Е, Кеъри — горчиво каза Пати, — сега можем изцяло да разчитаме на себе си. Как ти харесва?

— Знаеш, че не това имам предвид под „да разчиташ изцяло на себе си“ — отвърна Кеъри.

— Ако и това не е, значи изобщо не знам какво е. Хайде — подразни я тя, — разкажи ни как вътрешната сила и увереността в собственото „аз“ ще ни помогнат да се измъкнем от тази бъркотия.

— Увереността в себе си — сърдито се обади Кеъри, — е просто да знаеш на какво си бил способен в миналото, за да си убеден, че ще можеш да се справиш с подобна ситуация и в бъдеще. Това е също и да вдигнеш глава още по-високо. Ако можеш да преплуваш сто метра, вероятно ще можеш да преплуваш и много по-голямо разстояние, а ако животът ти зависи от това да изплуваш половин миля, най-вероятно ще успееш.

— А седемдесет мили? — запита Пати.

Никой не проговори през следващите десет минути. Сузи наруши тишината.

— Колко минути има в един ден?

— Хиляда четиристотин и четирийсет — отговори веднага Кеъри.

Отново настъпи тишина.

В девет часа, отчаяна, Ани обеща допълнителна дажба вода на тези, които останат будни до полунощ. Веднага всички се пооживиха.

— Трябва да продължаваме да си говорим! — насърчаваше ги тя. — Помислете си само за часовете, които проспахме тази сутрин, за слънцето, което пропуснахме!

Никой не продума.

— Трябва да мислим за положителни неща — настоя Ани. — Моля ви, недейте да лежите така отпуснати! Не се предавайте! Трябва да си говорим, не бива да заспиваме!

— Ако се измъкнем оттук живи, никога повече няма да позволя да ме нараняват — каза Силвана. — Артър казваше, че зависимостта те унищожава. Сега знам какво е имал предвид. Не можеш да имаш собствена самоличност, ако си зависим, ставаш част от нечия друга личност.

— Всички сега имаме нова самоличност — изправи се Кеъри. — Независимо дали ни харесва или не, нищо няма да бъде същото, когато ни намерят и когато се върнем в Питсбърг; ние сме убийци. Можете ли да си представите как ще гледат на нас по приемите? На благотворителните срещи на комитета? На църковните служби?

— Никой няма да знае — каза Ани. — Изобщо няма да им казваме. Ще станем като Обществото на анонимните алкохолици. Всички имаме какво да губим, ако някой го разкаже.

— Сузи не е убила никого, тя няма какво да губи — сети се Пати. — А останалите винаги ще се боят, че някой ще каже. Вечно ще живеем под напрежение! Никога няма да можем да избягаме от това, през целия си живот!

— Така или иначе ще се разбере — уморено каза Кеъри. Тя зяпаше в небето, където огромните тропически звезди бяха като разпилени маргаритки в черно поле. — Как например ще обясним откъде имаме тези униформи? От магазина за военни принадлежности на водопада в Уотърфол бей?

— Не можехме да не направим каквото направихме — напомни им Ани.

— Кеъри е права — проплака Силвана. — Ще ни намразят.

— Само защото сме жени убийци — горчиво додаде Ани. — Мъжете убиват през цялото време.

Пати се изправи.

— Добре, но сме убили хора, които искаха да ни убият, при самозащита! Онова, за което трябва да се притесняваме, е как да оцелеем, а не какво ще говорят за нас по кафенетата в Питсбърг.

— Вече не зависи от нас — каза Сузи. — Какво друго можем да направим? Не можем да произвеждаме вода и храна от въздуха.

— Какво правят моряците, когато им потъва корабът? — запита Кеъри.

— Понякога моряци оцеляват в спасителни лодки със седмици — каза Пати.

— Добре, но как го правят?

— Сигурно не искаш да разбереш.

— Не се прави на идиотка, разбира се, че искаме да знаем.

— Канибализъм — отвърна Пати.

— За бога, говори сериозно.

Пати заговори по-бързо от обикновено.

— Моряците винаги са го правили. Канибализмът все още е приет в морето. Очевидно, човек бързо свиква с идеята. Първо изяждат малкия помощник, който чисти каютите, дори ако трябва да го убият. Най-големият мъж от тях остава последен и оцелява.

— Не е истина, нали? — Кеъри нито за миг не бе допуснала, че Пати говори сериозно.

 

 

Събота, 16 март 1985 г.

Слънцето надникна над черния хоризонт и хвърли бледа светлина върху бялата черупка, която се носеше по тъмната вода, все още наобиколена от шестметрови акули.

Ани внимателно седна изправена, съвсем схваната след третата нощ безсъние в морето. Сузи говореше на висок глас в съня си, като излайваше неразбираеми думи. Ани се взря в проблясващата вода. Разполагаха само с един литър вода и малко сушена риба. Нямаха представа за местонахождението си. Бяха се загубили в морето. Тя се замисли за безкрайните часове, които предстояха, за задушаващата горещина, за изнервящата влажност — толкова висока, че усещането беше като да се опитваш да дишаш в пълна с пара баня.

Цял ден страдаха под неизтощимото слънце. При залез се променяше само видът на страданието им. Жълтата луна осветяваше водата, която лъщеше като безкрайна черна маса, стигаща чак до хоризонта, накъдето и да погледнеха. Единственият звук бе тихият шепот на водата под кила и случайните плисъци при преобръщанията на акулите.

— Не мога повече да понасям — замрънка Силвана.

— Само още малко — окуражи я Ани. — Досега трябва да сме излезли от южното крайбрежие на Пои. Сигурно сме минали, да кажем, трийсет мили за три дни.

Пати, която сънливо управляваше с веслото, каза:

— Трябва да си намираме работа, иначе просто ще си загинем. Трябва да мислим какво ще правим, ако… добре, Ани, когато се върнем в Питсбърг.

— Ще си отмъстим — обади се Кеъри от дъното на лодката. — Ще направим всичко възможно това копеле Раки да бъде наказано за стореното.

— Но ние нямаме доказателства — каза Силвана. — Ситуацията ще бъде нашата дума срещу неговата.

— Ще трябва да се вслушат в еднаквата история на пет съпруги на служители от „Нексъс“ — натърти Пати.

— Медиите ще свършат работата вместо нас — каза Сузи. — Само почакайте да застана пред всички онези микрофони — Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си…

Силвана не беше убедена.

— И целият свят да знае, едва ли ще има някакво значение. Може би ще възникне някакъв политически спор, но на Пои нищо няма да се промени, не и по отношение на бизнеса. Просто ще станем неудобни за „Нексъс“. Няма да могат да се договарят с Пои повече.

— Майната им на „Нексъс“ — отсече Кеъри.

— А може би „Нексъс“ вече знаят какво се е случило — оптимистично каза Сузи. Тя дълбоко вярваше, че Брет е избягал, но не искаше да го споменава пред другите жени, които бяха видели как брутално убиват мъжете им.

— Ако „Нексъс“ знаеха какво се е случило, щяха да са ни намерили досега — каза Пати.

Всички замлъкнаха и всяка си спомни реалната им ситуация. Нямаха храна и разполагаха с литър вода. Това щеше да им стигне само за още един ден.

— Довечера ще умрем — прегракнало се обади Пати. — Всичките. Чувствам го. Лодката ще се преобърне, докато спим.

Сузи се разплака.

— Не ме интересува — хлъцна тя. — Аз искам, да умра. Не мога повече да понасям тази жажда. Ще умрем от жажда, преди да дойде утрото.

— Нищо вече не изглежда реално — разплака се и Силвана. — Нощта не е реална, слънцето не е реално. Нито една от вас не ми изглежда истинска. Откъде да знам дали тия акули са истински?

Въпреки всичките им усилия малко след полунощ те вече спяха, с изключение на Ани, която бдеше на пост и управляваше. Имаше ли обаче смисъл някой да стои на пост? Ани се ощипа по ръцете, за да не заспи. Усети отчаянието, което бе завладяло другите. Изведнъж осъзна, че всички те няма да оцелеят.

В слабата светлина на звездите Ани видя тъмните очертания на нечия фигура, която се движеше в лодката, но макар че лодката бе толкова малка, не можеше да различи кой е. Чу безпогрешния звук от пиене на вода.

Някой крадеше водата им.

— Престани! — извика Ани и разбута Пати, която спеше в краката й.

Пати се надигна.

— Иди да провериш водата и ми я донеси — каза Ани. Без да продума Пати пропълзя напред.

Нещо се бави, помисли си Ани. Защо ли?

После отново чу, че някой пие вода.

— Пати! — извика.

Пати пропълзя обратно през заспалите тела и подаде на Ани съда с водата.

— За бога, дръж го. Аз си нямам доверие.

— Чух те, че пиеш — остро каза Ани като разклати съда. Стори й се малко по-лек отколкото трябваше да бъде.

— Да де, ама не съм пила — озъби се Пати. — Мога ли обаче да те попитам ти защо го искаш?

— Аз отговарям за водата — сопна се Ани. Две седмици отговорност сякаш изведнъж й натежаха. — Виж какво, писна ми да съм водач. Защо не се хванеш ти на свой ред? Да видиш какво е.

— О, я млъкни. И не ме буди повече.

Твърдостта на Ани като че ли се разклати. Имаше ли значение? Кой щеше да разбере? Тя го заслужаваше, нали? Нали тя стоеше на пост, докато другите спят. Някакъв вътрешен успокояващ приятелски глас се съгласи с нея. Ани се почувства по-уверена, с олекнала глава, сякаш невидима сила нежно успокояваше съвестта й. Тя хвана с две ръце бамбуковия съд и го стисна до гърдите си. Крадешком го отвори, допря устни до горния край и го наклони. Само една глътчица…

Но не можеше да спре. Едва когато си пое въздух, осъзна какво е направила. Отново надигна водата към изгарящите си устни. Ще каже, че е била само до половината.

Ани рязко вдигна глава. Някой друг също бе буден. Движеше се. Този някой можеше да я види как пие вода. Тя изчака. Отново чу звук от пиене. Но у Ани бе единствения останал съд с вода… значи някой пиеше морска вода!

— Станете всички! — Ани тресна запушалката върху гърлото на бамбуковия съд и силно ритна Пати.

Чу се стенание, последвано от:

— К’во има?

— Иди напред и провери, Пати! Някой пие морска вода! Спри я! Бързо!

Пати се премести до съседната фигура, свита на дъното на лодката. Главата се извърна настрани, когато пръстите на Пати докоснаха бузата, но не преди Пати да усети мокрите устни. Пати веднага я разтърси от рамото.

— Сузи! — извика тя. — Изправи се! Престани!

Сузи отказа да помръдне и се преструваше на заспала дори когато Пати я ритна.

Пати се върна обратно при Ани, която недоумяваше.

— Но тя знае колко е опасно да се пие морска вода!

Пати сви рамене. Двете отново чуха същия звук.

— Престани, Сузи.

— Не можах да устоя, момичета — чу се тих глас.

— Кеъри! — извика Пати. — Сузи пие морска вода. А според мен Ани се опитва да ни открадне водата. Събуди се!

Кеъри веднага се надигна. Лодката се люлееше. Ани и Сузи плачеха.

— Дай ми я, Ани — извика Кеъри, — или ще те хвърля през борда!

Подсмърчайки като виновно дете, което са хванали с ръка в буркана със сладко, Ани послушно подаде водата. Кеъри многократно омота отвора с лико и здраво го завърза.

— Сега никой няма да може да го отвори, без да го видим — каза. — Ани, кучко такава, утре няма да получиш никаква вода!

Ани се разплака от унижение. Замисли се за крадците на дребно в магазините, които в съда казваха „Не знам какво ми стана.“ Ани разбра как се чувстват. Горчиво се срамуваше от себе си.

 

 

Неделя, 17 март 1985 г.

В края на четвъртия им ден в лодката кървавочервеното слънце бавно пропълзя зад края на черното море. Всички в лодката бяха вече будни. Никой не говореше с Ани. Кеъри се опитваше да разбере колко морска вода е изпила Сузи, но Сузи само хленчеше несвързано.

Толерантността и приятелството се бяха изпарили за една нощ, след като Ани бе пила от водата. Недоверието личеше нескрито в уморените хлътнали очи.

Седяха в тишина и слушаха едва доловимите звуци от водата.

— За бога, Кеъри — едва произнесе Пати, — престани да чукаш по борда, влудяваш ме.

Кеъри не обърна внимание; с помътнели очи наблюдаваше Сузи, която лежеше и стенеше на дъното на лодката. Бяха обречени да слушат монотонното бърборене на Сузи.

— … Тя си го е търсила. Не, не, не!… Ако не й харесва, винаги може да си тръгне… Не, не, не!… На всички им харесва малко грубост… Какво е толкова секси в… разкъсан дроб… счупен нос…

— Кеъри, кажи й да престане, или ще й запуша устата! — избухна Пати.

Кеъри се обърна и погледна Пати с омраза.

— Само се опитай, и ще те изритам от лодката.

Те втренчиха поглед една в друга; Пати отстъпи.

— Извинявай — промърмори.

Ани улови погледа на Пати и осъзна, че Пати също разбираше, че изтощените полумъртви жени в лодката сега имаха нищожен шанс да оцелеят.

Пати извърна поглед от Ани. Всяка от жените в лодката нарочно пренебрегваше Ани.

Още един ден в непоносима горещина и жажда. Размениха няколко думи при залез-слънце, когато си разделиха и последната останала вода. На Ани не позволиха да си намокри устните.

 

 

Пати изчака да се стъмни. Не можеше да им го предложи на светло. После прошепна през напукани и кървящи устни в ухото на Силвана:

— По-добре това, отколкото да ни изядат акулите. Така някои от нас все още ще имат шанс. Скоро ще бъдем твърде слаби дори да се движим. Трябва да решим сега.

— Как можеш? — погледна я Силвана.

— Поне не ви предлагам…

— Какво точно не предлагаш? — изсъска Силвана.

— Те просто… помагали на някой да умре — прошепна Пати. — Ако е очевидно, че някой от моряците в спасителната лодка умира… ако така или иначе умира… те му помагали да умре. Така прекратявали страданието му и останалите продължавали да живеят.

— Ами ако никой не е тръгнал да умира?

— Тогава теглели жребий. Един от тях се жертвал за другите.

— Няма да убивам никого, никога повече, и не искам мен да ме убиват.

Отчаяна, Пати продължаваше да настоява.

— То е почти безболезнено. Онзи капитан го направил с нож за рязане на хартия. Прерязал югуларната вена и източил кръвта в кофа. Това е кръв, която те спасява от жаждата, макар че е солена. Единият трябвало да държи момчето, ако се съпротивлява, но то дори не извикало. Изглеждало, че и не страда. Просто си умряло тихо, за пет секунди. А останалите оживели. — Тя млъкна за момент, после тихо каза: — Сузи скоро ще умре.