Шърли Конран
Дивачки (10)

Десета глава

Сряда, 14 ноември 1984 г.

Хари Скот го чу в последната част на новините. Той изведнъж спря да се бръсне и увеличи транзистора. Все още насочил брадичка към огледалото в банята, се заслуша в бързия равен австралийски акцент на говорителя:

„Снощи е избухнало сражение в резултат на атака от морето на въоръжени войници на остров Пои. Всички комуникативни връзки са прекъснати, но от сигурни източници става ясно, че се осъществява преврат и че лидерът на демократическата партия, президентът Оуб, е бил отстранен. Сега новините в крикета…“

Хари изключи радиото. Значи затова не е могъл да се свърже с Артър по телефона тази сутрин. Както винаги, когато мислеше задълбочено, той прехапа горната си устна с долните зъби. Широкоплещест и строен, стоеше пред огледалото и зяпаше, без да вижда, сивите си очи над високите скули.

Вдигна стенния телефон и набра номера на американския дипломат, с когото от време на време играеха тенис.

— Ричард? В Пои е станал преврат — имало е сражение и е прекъсната радиовръзката. В момента там са петима представители от борда на директорите на „Нексъс“ заедно с жените си; всичките са американски граждани… Разбира се, заминавам колкото мога по-бързо… Да, разбира се, но както знаеш, първите двайсет и четири часа са решаващи при превратите и в този хаос всичко може да се случи. Искам да поддържам връзка с теб, Ричард, в случай, че имам нужда от помощта на правителството, за да ги измъкна… Разбира се, ще се свържа с консулството в Морзби, но бих искал да уведомиш Държавния департамент, че те може да са в опасност.

Следващото му телефонно обаждане беше до главния пилот на „Нексъс“.

— Добро утро, Пат. Спомняш ли си групата, която закара в Куинстаун миналата събота? Е, ще трябва да ги измъкнем оттам, и то бързо. Има бунт на острова… Не, не е племенна война, тази звучи като истинска. Така че кога тръгваме и кой самолет ще вземеш?… Най-важното е да ги измъкнем. Ако имаш проблеми с наемането на самолет от острова, тогава купи един. Ще се обадя на отдел „Финанси“, преди да тръгна. Ще се видим на летището.

— Опасна ли е тая работа, Хари?

— Да се надяваме, че не, но може и да е опасна.

После Хари се обади на банкера си и уреди да изтегли хиляда банкноти от по пет долара и сто хиляди в пътнически чекове от клона „Баркли“, който се намираше на летището.

— Дебитирай ги от частната ми сметка — каза му Хари. — Нямам време да ги прекарам през счетоводството.

Хари знаеше, че на Пои не може да се свърши никаква работа официално, ако не се наведеш пред безброй много длъжностни лица.

Подкупите щяха да варират от цигари до многоцифрени банкови сметки. Пари щяха да му трябват също и за да плати на местните адвокати, които щяха да създадат всички нужни политически връзки, да оформят документи, да проследят процедурите и което е още по-важно, да проверят сумите за рушветите и да предотвратят евентуални двойни игри.

Хари позвъни в ресторанта под апартамента си и поръча закуска. След това се свърза с Питсбърг и говори с Джери Пиърс, който заместваше Артър по време на отсъствието му. Когато му каза, че смята да замине за Пои, от другата страна на жицата се възцари мълчание. Най-после Джери проговори, като му обеща да се свърже с Държавния департамент, и всячески да му съдейства.

Звънецът на вратата иззвъня. Хари грабна една хавлия, за да прикрие голотата си, и си внесе закуската.

След като закуси, той си обу бежови тропически къси панталони и риза, дълги бежови чорапи и леки обувки. Щеше да си вземе само една брезентова заключваща се чанта. Нямаше смисъл да носи повече багаж — в Пои всички бяха с бързи пръсти и веднага щом изпуснеш нещо от поглед, ти го открадват.

 

 

Хари се облегна на седалката в служебния „Лиър“ и се отпусна, загледан през прозореца, докато самолетът се издигаше в ослепителното синьо на безкрайността. Той затвори очи, за да не му се насълзят от силната светлина, и за миг отново почувства болката. Беше като стара рана от войната, която винаги го болеше силно, както в момента.

Две важни неща се бяха случили скоро след двайсет и първия му рожден ден: семейство Скот се бяха преместили от къщата си в Кронула в по-облагородените предградия на Уарунга, където майка му най-после щеше да си направи английска градина като онази, в която играла като момиченце; и Хари бе спечелил стипендия в „Нексъс“. Всяка година десет новозавършили от целия свят биваха приемани на тригодишна специализация в Питсбърг. Стипендиите означаваха всъщност съкратен път към управителните постове в компанията и специализантите рядко напускаха „Нексъс“.

Бе отишъл в Питсбърг като срамежлив и стеснителен младеж и започна работа в счетоводния отдел под ръководството на мистър О’Брайън, който една топла септемврийска вечер го заведе у дома си на вечеря. Когато „Олдсмобилът“ намали, червенокосо момиче, облечено в черен пуловер с широк черен ластичен колан, зелена клош пола, черни чорапи и леки отворени обувки, отвори входната врата.

По-късно, докато играеше шах с Ани и я гледаше как съсредоточено бърчи чело, а бялата й луничава ръка се протяга над дъската, Хари се почувства напрегнат, но жив. Знаеше, че е срещнал, както би се изразила майка му, „момичето, което трябва“. Бе срещнал любовта на своя живот.

Хари си спомни колко учуден бе, когато Ани се омъжи за Дюк. Разбира се, бе се досетил за ситуацията веднага щом се роди бебето. Очакваше, че чувството му ще отслабне, макар да го заболяваше всеки път, когато Ани раждаше. Но чувствата му не отслабнаха и той разбра, че ще трябва да се примирява със ситуацията до края на живота си. Никога не се ожени, все се дърпаше точно преди момента, след който нямаше да има връщане. Бяха го обвинявали в безчувственост, безсърдечност и тайна хомосексуалност, но Хари знаеше, че не може истински да се привърже, да обича и брани никоя жена, която да не е поне толкова въздействаща колкото спомена за червенокосата Ани.

В последно време Хари отново бе започнал да храни надежди. Обществените навици се бяха променили през последните двайсет и пет години. Преди си бе мислил, че загубва Ани завинаги, но като гледаше как браковете на приятелите му се рушат и разтапят в битките за собствена самоличност през седемдесетте, се убеди, че има шанс един ден той и Ани да бъдат заедно. Малко по малко си внуши, че Ани тайно изпитва същите чувства към него. Би трябвало да е така, щом неговите чувства са толкова силни. Ани сигурно разбираше, че след четирийсетия си рожден ден човек трябва да си вземе каквото иска, иначе никога няма да го има.

Солидната фигура на Пат, главния пилот, се появи в екипажното отделение.

— Кацаме след седем минути, Хари. Успяхме да наемем хидроплан — само двуместен обаче. Собственикът работи в департамент „Хуманитарна биология“. Базата е в Горока.

Хари седеше в задушна частна чакалня, докато главният му пилот проверяваше хидроплана. Стюард от местен произход му поднесе фъстъци местно производство и прясна лимонада, докато Хари чакаше новините по радиото и се чудеше дали не реагира прекалено остро.

Мислите му бяха прекъснати от извънредна новина. „Радио Пои“ възобновяваше излъчванията си, а по обяд генерал Раки бе съобщил на народа, че Отбранителните сили са установили контрол на острова от името на националистката партия. Отбранителните сили, начело с военен съвет (председателстван от самия него) щели временно да управляват острова, докато се проведат свободни демократични избори. Мистър Оуб, корумпираният и покварен марксистки водач на демократическата партия, бил мъртъв. Животът щял да продължи да се нормализира. Кратката реч бе последвана от маршова музика.

Хари изруга. Това значително щеше да усложни преговорите за мините. Раки щеше да го изкара на „Нексъс“ през носа, за да си върне заради онези осемнайсет специални вноски, които не бе получил. Проклети счетоводители!

Хари отново се почуди дали не реагира прекалено остро на възможната опасност, докато слушаше разсеяно обсъждането на текущи проблеми, последвало новините. Двама политически журналисти, бързо дошли в студиото, си припомняха, че през последните четирийсет години повече от четирийсет държавни глави са били убити и дузина други лидери бяха оцелели след покушения срещу живота им. В днешно време да си успяващ политик изглеждаше рискована работа…

Работа!

Изведнъж Хари се зачуди дали Раки знаеше за последните находки на „Нексъс“.

Някои служители работеха на принципа на упълномощаване на други хора да вършат работа вместо тях, но Хари не бе такъв; това бе една от причините, заради които хората обичаха да работят с него, а също и една от причините, заради които никога нямаше да стане президент на „Нексъс“. Знаеше си го, но не можеше да си изневери. Никога нямаше да бъде член на борда само на думи, а и не искаше да бъде. Обичаше да поддържа връзка с всички в района си и да знае всичко, което става в него — особено ако нарочно не му го казват.

Хари имаше собствен метод да разбере за работата на Ед много повече, отколкото Ед можеше да осъзнае, включително за хромното откритие. Не можеш да запазиш в тайна толкова съществено откритие в малкото минно общество и както винаги пилотите на служебните самолети, с които оглеждаха местностите, тайно бяха докладвали на Хари всички клюки на проспектьорите. Пътниците, изглежда, никога не се сещаха, че пилотът има нормално функциониращи уши и мозък.

С нарастващо безпокойство Хари се запита дали планирането на момента на преврата на Раки нямаше нещо общо с откритията на „Нексъс“. При мисълта, че може да има връзка, долните зъби на Хари тревожно потърсиха горната устна.

Вратата на частната чакалня се отвори. Появи се главният пилот с извинително изражение на лицето.

— Съжалявам, Хари, но твоят самолет ще се забави. Карат някакъв пациент от един от по-външните острови; получил е кръвоизлив точно преди да го качат на самолета. Още не са излетели.

Хари прехапа отново устна и погледна часовника си. Главният пилот знаеше какво може да означава това закъснение. Нямаше да пристигнат преди залез-слънце. Щяха да загубят един ден.

Хари въздъхна.

— Сигурен ли си, че не можем да вземем по-голям и по-бърз самолет? Може би да докараме някой?

— Само ако ми дадеш достатъчно време, Хари.

— Не, трябва да стигна дотам възможно най-бързо. Сигурен ли си, че не можеш да пилотираш този самолет, Пат? Предпочитам да съм с пилот, когото познавам. Не може ли да го купим?

— Не, собственикът не го продава и не разрешава никой друг да го пилотира. Преди е бил на баща му, който починал миналата година. Както и да е, аз и без това на такъв не съм се качвал. Тая проклетия ще да е поне на четирийсет и пет години. „Груман Дък“, принадлежал на американската флота. Но чух, че пилотът си разбира от занаята. Единствената възможност е да изчакаш.

Хари поклати глава.

— Може би е по-добре да избързаш напред до „Травъл Лодж“ — каза главният пилот. — Там ще паркираме „Лиъра“. Не искам да напусна това място, преди да видя, че си тръгнал.

Същата вечер в ресторанта на хотела по време на вечерята с пържоли Хари се запозна с Джоно Бойд, младия пилот собственик на хидроплана. Беше около два метра висок, загорял, с къдрава коса и бебешко сини очи. Беше необичайно разговорлив за пилот.

— Какво става в Пои? — запита той. — Чух нещо по радиото, но не разбрах точно. Тия политически специалисти все говорят така, сякаш слушателите познават напълно страната и всички политици в нея.

Хари му обясни накратко. Докато гледаше как пилотът си сервира трета порция салата, той каза:

— Отбранителните сили ще се присъединят към Раки, разбира се — армията винаги избира най-силния водач. Вършил ли си преди такава работа, Джоно?

Джоно си взе четвърти печен картоф и го намаза с останалото масло.

— Да, тази година изпълних няколко полета. Външните острови стават все по-трудни от ден на ден.

Беше поискал — и му бе дадена — гаранция, че няма да го карат да върши нищо незаконно, а степента на опасност бе оценена чрез четворно по-високата цена на ден плюс стопроцентово обезщетение за пилота и самолета. Сурови времена.

Двамата мъже се върнаха на летището още преди да се бе зазорило. Под седефената светлина те се отправиха към малък грозен сребристосин самолет. С огромните криле и разкрачения колесник самолетът приличаше на любопитен екземпляр в авиационен музей — очукан, белязан и с протекло масло. Старият хидроплан можеше да каца и на земя, и на вода, можеше да зарежда от помпите на мината в Маунт Айда, но кабината побираше само двама души един зад друг.

— На Пои говорят ли пиджин? — попита Джоно, когато стигнаха до самолета.

— Разбира се. Както навсякъде по тези места, на Пои пиджин се ползва с огромен престиж — никой не може да получи нисш държавен пост, ако не говори пиджин, въпреки че, разбира се, служителите на по-високи длъжности говорят правилен английски. Но се надявам, че няма да останем достатъчно дълго, та да ни се наложи да говорим много.

Джоно отключи самолета. Двамата се настаниха на седалките и си сложиха предпазните колани. Джоно разтвори широкомащабна карта на скута си и започна стандартните процедури преди излитане — ръцете му натискаха копчета по таблото, проверяваше индикаторите на контролния панел. После получи разрешение от контролната кула и започна да рулира към пистата. Обърна се към Хари и се ухили:

— О кей балус, напуска тук балус?

Хари знаеше, че „балус“ на пиджин означава „птица“ или „самолет“. Той кимна и се усмихна.

След пет часа монотонно летене над празния океан, от време на време разкъсван от черните пушечни петна на минаващи кораби, Джоно извика през рамо:

— Ето го!

И посочи право напред към едно тъмно петно, където синьото на морето се сливаше с по-светлото синьо на небето.

Самолетът се понесе над железопътната линия навътре от малкото минно пристанище Турека и се насочи на запад към хълмистото пространство около Маунт Айда.

Без да проговори, пилотът посочи надолу към малкото рудодобивно селище на половин миля източно от Маунт Айда. Отвъд сградите се простираше пистата и на около половин миля зад нея имаше четири редици от хубави боядисани в бяло къщи, където живееха инженерите и другите бели минни работници. Къщите свършваха с редица двуетажни вили с добре поддържани градини — домовете на управителите и на висшите геолози. Хидропланът летеше ниско над тях; виждаше се, че капаците на прозорците бяха спуснати. Нямаше никакво улично движение и нито следа от живот.

— Земята не отговаря на сигналите ми — радостно извика Джоно, като направи заход за кацане.

Те летяха ниско над пистата. Всичко изглеждаше тихо.

— Прекалено тихо — изкоментира Джоно. — Но не можем да се върнем, нито пък можем да си стоим тук горе.

Докато говореше, бял мъж в работен комбинезон се появи на входа на един хангар и бавно замаха с ръце.

— Няма грешка — извика Джоно. — Кани ни долу на чай.

Той направи още една обиколка, спусна колесника и се приземи гладко и плавно. В края на пистата самолетът застана напълно неподвижен.

Двамата мъже слязоха. Лъхна ги силна горещина. Те разкършиха скованите си тела и опънаха вратове. После си взеха багажа и тръгнаха към терминала.

Жълта „Тойота“, подобна на джип, заподскача към тях по неравната груба трева. Хари се вгледа в нея.

— Та това е Кери Макдоналд, минният управител.

Когато двамата се качиха в хладната кола, снабдена с климатична инсталация, Хари запита:

— Как са нещата, Кери?

— Под контрол, Хари. Цялото вълнение се усети най-силно в града. — Кери бе дребен и закръглен, с ниско подстригана коса и обло лице като на непослушен хлапак.

— На каква степен тревога сте?

— Тревога две. Всички от персонала на „Нексъс“ имат заповед да си стоят по домовете до второ нареждане. Затворихме мината, удвоихме бодливата тел и патрулираме по целия периметър.

— Говорихте ли с Артър Греъм?

— Не. Разбира се, веднага телефонирах на мистър Греъм, но телефоните бяха повредени, така че ще отида с хеликоптера до Парадайз Бей. Затова и бях на площадката, когато пристигнахте. Ще ви изчакам да се поизмиете и да хапнете и можем да отидем заедно.

„Тойотата“ пое по мръсен и кален път и те се отправиха към офиса на мината.

— Жалко за Брет Адамс — каза Кери.

— Какво за него? — предпазливо попита Хари.

— Мъртъв е.

— Какво?

— Съжалявам, стари приятелю, мислех, че знаеш. Случило се е точно преди стрелбите. По времето, когато се върнах от болницата, след като се бях разправял с формалностите около смъртта на Брет, телексът и телефонът вече не работеха, но предположих, че Артър ти се е обадил.

— Не ми се е обаждал. Кажи ми какво се случи.

Кери набързо описа злополуката в мината. Колата подскачаше по набраздения път; двамата мъже мълчаха. Никой от тях не познаваше добре Брет, но всички в минния бизнес живеят с опасността и всяка смърт удря близо до дома.

— Уредил ли си транспортиране на тялото до Питсбърг? — запита Хари.

— Още не. Нямаше време. Злополуката стана вчера, във вторник следобед. Днес щях да се занимавам първо с това, но се оказахме в центъра на една малка война, та по тая причина Брет е все още в моргата на болницата.

— Какво точно е станало тук? — запита Джоно. — Кой с кого се бие?

Кери рязко извъртя волана, за да остане в браздата, оформена от безброй колела, стъпвали по мръсния път преди него.

— Доколкото можем да разберем, Раки е нападнал острова откъм морето точно след стъмване във вторник с голяма войска от филипински наемници. Несъмнено бройката им много се преувеличава, но предполагам, че е слязъл на сушата с около четиристотин души. Твърди, че действал от името на националистите, но всичко започва да прилича на соло изпълнение. Раки е имал баба филипинка и е служил във филипинската армия, така че не е чудно, че се е върнал там. — Той отново изви волана. — Разбира се, щеше да му е много трудно, ако не невъзможно, да накара местни жители да се бият по тъмно в Пои, защото се предполага, че по това време духовете тръгват на разходка и всички те биха били ужасени. Предполагам, че точно по тази причина не е срещнал голяма съпротива. Очевидно първото нещо, което Раки е направил, е да щурмува радиостанцията, която веднага се предала. Последвала битка в пощенската станция — в продължение на около десетина минути, — след което Раки прекъснал всички връзки с външния свят. Никакъв телефон, телеграф, телекс, нито радио.

Спряха пред една къща. От отворената врата жена с памучна рокля на цветя помаха на Кери. И той й махна в отговор, но явно не му се излизаше от луксозния хладен автомобил.

— Нещата се успокоиха прекалено бързо след нападението — каза той. — Доколкото можем да разберем всички просто са побягнали или са се скрили под леглата си.

— Много ли убити има? — запита Хари.

— Нито един от „Нексъс“ не е бил наранен, доколкото знам. Едва ли има много жертви от страна на военните. Няколко цивилни са попаднали под куршумите. Боя се, че в такива случаи е неизбежно. Разбира се, президентът Оуб е мъртъв, а и останалите от кабинета нямаше да имат кой знае какъв шанс да избягат, освен ако са могли да се укрият в някое скривалище с племето си. Отбранителните сили директно преминаха към Раки. Той винаги е бил популярен. Първо дезертираха младите офицери, а после и останалите.

— Сигурен ли си, че всичко е спокойно в Куинстаун? — запита Хари.

— Разбира се. Изпратих няколко човека в града тази сутрин. Те отидоха заедно с Миндо, така че може да се разчита на думите им.

— Кой е Миндо?

— Той е говорителят на миньорите. Интересен човек — интелигентен и много информиран. Упорит, но не прекалено взискателен. Винаги има основателна причина, за да оправдае исканията на миньорите. — Той почеса късата си пясъчноруса коса и добави: — Обаче може и да те вбеси. Беше предводител на първата стачка миналата година. Постигнаха девет процента увеличение на надниците, но Миндо имаше достатъчно мозък, за да види последвалите загуби за производството и да разбере колко зле ще се отрази на премиите им в края на годината.

— И какво точно ти докладва Миндо за града?

— Всички бели са в безопасност. Голямата тупурдия станала при щурмуването на президентския дворец. Веднъж щом нахлули, нападателите си надяли стотици питиета в главната сграда. Всички вътре като първи глупаци избягали нагоре по стълбите към покрива, където или ги разстреляли или ги изхвърлили, или пък те скочили по собствено желание.

— Вероятно е щяло да бъде другояче, ако бе станало през деня — каза Хари. — Плячкосвали ли са много?

— Разбира се. Грабежите започнали веднага щом били в състояние да виждат, и продължили до около обед. Нападали главно азиатските магазини около пристанището. Вдигали предпазните решетки и си взимали радио транзистори, часовници и велосипеди. Освен това отнесли всичките запаси на града от консервирана храна, гримове и бутилки газ. Единственият магазин, дето не е пострадал, е търговският център за шевни машини на мисис Чанг — заобиколен е от счупени стъкла и отломки, но е недокоснат.

— Какво е станало с грабителите?

— Очевидно Раки е застрелял десетина от тях — всичките приличаха на колежани.

Трътлестата жена в памучната рокля на цветя се намръщи и тръгна по пътеката към „Тойотата“.

Кери бързо каза:

— Бети се чуди защо седим тук. Предполагам, че ще искате да си вземете душ и да хапнете набързо.

Но „хапването“ не беше бързо, защото тримата домашни помощници и готвачът си казваха молитвите в малката градинка зад къщата. Вместо извинение съпругата на Кери предложи на гостите купа плодове и малко картофен чипс. Засмя се и каза:

— Не смея да вляза в кухнята. Готвачът ще се разсърди, а е толкова сладък. Наистина е чист, което е необичайно за островитянин. Готвачът кара домашният помощник да лъска кухнята всеки ден. Кери казва, че на кухненската маса може и операция да се направи.

— Освен сраженията, Кери, как са нещата в мината? — запита Хари.

— Доста е спокойно. Изпълняваме си плана. Обичайните проблеми в работата по обичайните причини.

Хари кимна. Миньорите бяха здрави, весели и пълни с жизненост, но неточни и немарливи. В мината винаги имаше проблеми със запазването на персонала, хората често напускаха, защото щом веднъж някой се сдобиеше с велосипед, часовник, транзистор и шевна машина, вече ставаше безусловно богат и бе под достойнството му да работи. Нямаше нужда от други стоки за потребление, докато тези машини не се счупят. Магазините нямаха сметка да ги ремонтират — много малко от тях можеха и го правеха. Така че човекът се връщаше в мината, докато събере пари да си купи нови.

Кери, който виждаше, че на Хари не му се говорят празни приказки, запита жена си:

— Колко още ще се бави кухненският персонал?

— Не зная, скъпи. Молят се за мъртвите си предци, за да се грижат за живите и да пазят свинете в селата им от похитителите. Изглежда, с мъртвите говорят толкова, колкото и с живите.

Джоно обели и последния банан.

— Наистина ли мислят, че мъртвите могат да им запазят свинете?

— Разбира се, никой островитянин не се съмнява във вярата си — отвърна Бети и го погледна открито иззад орнаментираните очила в синя рамка. — Традиционната религия е безусловен факт на Пои. В нея се съмняват толкова, колкото средновековна Европа се е съмнявала, че земята е плоска.

— Странно — каза Джоно.

— Религиозните схващания на другите винаги изглеждат странни — каза Кери, — това, в което вярваш, зависи от мястото, където си роден. Вярата може да бъде въпрос на география; по някои места вярват, че човек може да превърне виното във вода, а тук вярват в невидимите закрилници на свинете.

— Страхотно нелепо ми се струва, че имат най-съвременни радиостанции едновременно с магьосничество на този остров — вметна Джоно.

Кери се засмя.

— Радиостанциите им се виждат като магия. Така че сме квит.

 

 

Маунт Айда чезнеше зад тях. Хари скоро видя реката Сейнт Мери, извиваща се като сребърна змия от запад и накрая разпростряна като кално ветрило в подножието на Куинстаун.

Пилотът смени курса на югозапад. В пътнически самолет човек може да се чувства несвързан със земята, но ако си в малък хеликоптер, се чувстваш като част от детайлите, с които строят детски къщички, като част от пейзажа.

След около час Хари забеляза синьото блещукане на морето отвъд джунглата на Парадайз Бей. Минути по-късно хеликоптерът докосна малката летищна писта зад хотела.

Горещината от парата бе силна като при отваряне капака на тенджера под налягане. Двамата служители на „Нексъс“ претичаха превити под перките на хеликоптера, после се изправиха и се огледаха.

— Изглежда много тихо — каза Кери. — Жива душа не се вижда. Да вървим, Хари.

Двамата мъже оставиха пилота в хеликоптера за случай, че се наложеше бързо да напуснат острова. От горещината пот се стичаше по тях, докато изминаха пистата, после свиха по криволичещата пътека, която водеше до входа на хотела. Ходеха нехайно, сякаш нищо не е станало, но Кери носеше пистолет. Когато свиха по пътя, видяха ниската сграда на хотела, боядисана в кремав цвят.

И двамата застинаха.

Бяха достатъчно близо, за да видят ясните следи от сражение — счупените прозорци и стените, осеяни с неравните линии, от дупките на куршумите.

Единствените звуци бяха птичите песни и далечният шум на прибоя, който се блъскаше в рифа.

От главния вход се появиха петима войници с униформи от каки, ботуши и готови пушки в ръце.

— Не мърдай — каза Кери ненужно.