Шърли Конран
Дивачки (2)

Втора глава

Петък, 26 октомври 1984 г.

— Съжалявам, мистър Дъглас, но мисис Дъглас е на заседание. — Гласът на секретарката звучеше като ламарина по телефона.

— Не може ли да се промъкнете в канцеларията й и да я попитате дали наистина има нужда от мен на това парти довечера? В службата ми изникна нещо непредвидено.

— Съжалявам, не мога да прекъсна срещата. Но довечера е тържеството по случай рождения ден на мистър Греъм, мистър Дъглас. Не мисля, че…

— Добре, добре — въздъхна Роди, — ще си лъсна обувките за танци. Но може би трябва да напомните на мисис Дъглас, че макар да е на три пресечки разстояние, ще закъснее, ако не побърза. По това време обикновено вече си е вкъщи.

— Мисис Дъглас никога не закъснява, мистър Дъглас.

Секретарката беше права. Изабел навиваше часовника си с десет минути напред. Роди остави червения телефон и погледна от високия прозорец прекрасната гледка към реката и червеникавокафявите гористи хълмове зад нея.

Наля си питие и се отправи към банята. Вече бе под душа, когато видя, че опаковката шампоан е празна и мокър прекоси апартамента, за да си вземе друга.

След като се изкъпа и облече, Роди си наля друго питие и взе последния брой на „Пъблишърс уийкли“. Легна с вдигнати крака на дивана и запреглежда страниците за нови книги.

Никога не чуваше кога влиза жена му. Изабел стоеше на вратата и си мислеше, че Роди изглежда прекрасно в смокинг и тълпата служители на „Нексъс“ ще приличат на стадо пингвини около него. Човек лесно можеше да го вземе за италианска кинозвезда — висок и строен, с тъмна къдрава коса и дружелюбни кафяви очи, гледащи зад тънкорамчести очила. Беше и в добра форма. Бе победил на състезанието по скуош в Източната дивизия от своята възрастова група. Изабел знаеше, че е късметлийка с такъв закрилящ и горд от нея съпруг. Много мъже биха се чувствали застрашени или биха намразили нейния успех. Бе водила упорита и трудна борба за работата си като вицепрезидент на отдела за развитие на корпорацията в „Нексъс“ — така го наричаха, но задълженията й всъщност бяха да търси нови територии, местности за сондиране и общо разширяване. Бе започнала работа в отдел „Продажби“ в „Нексъс“ веднага след завършване на търговския факултет на Харвард и три години след това се бе преместила в отдел „Администрация и финанси“, после стана асистент на вицепрезидента на отдел „Развитие“, който не след дълго напусна поста си. Не се заблуждаваше — знаеше, че една от причините за повишението й е желанието на „Нексъс“ да имат в управителния борд поне една жена, за да докажат, че няма дискриминация на жените, макар никога да не биха признали подобни съображения.

Около месец след постъпването й в компанията Роди разбра, че Изабел твърдо бе решила да стане президент на „Нексъс“. Никога не й се бе присмивал, макар че от време на време й се подиграваше за списъците с належащи задачи, записките и купчината доклади, натрупани от нейната страна на леглото. Изабел знаеше, че има късмет, че не се сблъсква с презрение от негова страна. Роди също обичаше работата си като регионален управител на национална верига от книжарници.

Изабел се приближи до Роди, който седеше на дивана, и гордо каза:

— Днес сключихме страхотна сделка по проекта „Колумб“. Сега мога да ти разкажа всичко за нея. — Тъмносините й очи блестяха триумфално. Беше дребна, с тънки кости и гъста тъмна късо подстригана коса.

Роди вдигна поглед и театрално й изпрати въздушна целувка.

— Това е прекрасно. Не е за чудене, че закъсня седем минути. Вече щях да се обаждам в болницата.

Докато се къпеше и обличаше, Изабел му разказа за сделката, после запита как е минал денят на Роди.

— Преглеждах списъка с есенните поръчки. Чуй. — Роди се облегна на вратата на спалнята и зачете на глас от специализирания каталог. — „От един мъж, толкова богат, че изобщо не може да си преброи парите, за порочната и опърничава жена, която се кълне да вземе главата му.“ Познай какво е заглавието.

— Нещо ново от Харолд Робинс?

— Не, библията в апогея на нова ера. В края на краищата пазарът на библиите се разширява, миналата година приходите бяха над сто и десет милиона долара.

Изабел се засмя, докато обличаше копринената си рокля в кремав цвят. Беше асиметрична и едното рамо оставаше голо. Беше предпочела кремаво пред бялото, защото, освен ако не беше памучна дреха, винаги имаше проблеми с химическото чистене.

— Роди би ли ми донесъл малко перие^[1], докато се гримирам?

Роди тръгна към кухнята. Телефонът иззвъня и Изабел веднага се обади от спалнята.

— Лионор коя?… За каква продажба?… За кое какво мисля?… О, радвам се, разбира се… Да, разбира се, че се радвам… Сега ще ви го дам.

Но Роди вече бе вдигнал телефона в кухнята. Изабел се заслуша и с пъргавия си ум веднага разбра защо Роди не й бе казал за повишението си. Защото означаваше да се преместят в Минеаполис, затова.

Роди се появи на вратата.

— Съжалявам, не исках да ти казвам, докато не останем на спокойствие. Не мога да разбера как, по дяволите, Лионор е разбрала толкова бързо.

— Скъпи, много се радвам. Съжалявам, разбира се, че не поговори с мен, преди да приемеш, но поне ще сме в близки часови зони.

Роди бе подготвен за това, но не бе очаквал, че тя ще атакува още в първите трийсет секунди.

— Ще бъдем в един и същи град, Изабел — тихо каза той. — Сега е мой ред да правя кариера.

— В никакъв случай не мога да напусна Питсбърг и ти го знаеш! Ако искаш да живееш в Минеаполис, може да си вземеш апартамент в хотел и да идваш през уикендите.

— Никога не съм срещал егоист като тебе!

— Не ми крещи. Какво егоистично има в това да не искам да изоставя кариерата си? — Но Изабел знаеше какво щеше да последва.

— Пепеляшке, ти си на трийсет и седем години и времето неумолимо тече. Искам деца, преди да започна да нося бифокални очила.

— Когато се съгласих да спра да работя на трийсет години, не знаехме, че ще се справям толкова добре.

— И аз не се справям зле.

Те се погледнаха.

Най-после Изабел каза:

— Може би едно дете. Може би ще успея да си издействам два месеца отпуск.

— И преди сме говорили за това. Искам поне две деца и искам те да си имат нормална майка, а не организатор в зала за конференции. Виждал съм и други жени да се опитват да се справят едновременно с деца, работа и съпруг и знам, че не става. Само две неща наведнъж можеш да правиш както трябва. Повечето жени…

— Повечето жени не осъзнават, че имат избор в живота си, докато не стане твърде късно и възможностите са изчезнали.

— Когато се оженихме…

— Когато се оженихме, синдромът на празното семейно гнездо не съществуваше. Не искам да зарежа вълнуващата си работа с прекрасни перспективи само за да отгледам две деца, които ще напуснат дома на шестнайсет, без изобщо да погледнат назад.

— Много жени успяват да се върнат на работа след време.

— Но не и на петдесет години и не на моето ниво. Ти ме караш да се откажа от живота си! — Изабел го погледна и избълва онова, което никога преди това не бе казвала: — Роди, аз не искам да имам деца. Преди си мислех, че искам, но сега знам, че не е така.

— Аз пък искам. И ти се съгласи, а аз не мога да ги родя вместо теб.

Изабел разбра, че ще закъснеят за партито.

 

 

Кеъри се задържа в службата си, защото плановете за промените на къщата с езерото на Силвърман щяха да трябват за следната сутрин. Да се свърши прецизно работата, без да загуби интерес дори при досадните подробности, бе най-трудната част от работата й, но Кеъри знаеше, че това отличава професионалистите.

Кеъри беше помощник-архитект в малко сдружение, което проектираше модерни домове, съчетаващи сградите с пейзажа. Всеки от служителите мечтаеше да си построи къща като Падащата вода — дома на Франк Лойд Райт в Лорел Хайтс. Къщата бе изградена от кварцови камъни над падащ водопад, бе заобиколена с лаврови дървета, рододендрони и диви цветя, а зад нея се простираше гората. Сигурно е прекрасно да слушаш плясъка на… Опа! Тази линия малко се изкриви. По-добре да внимава. На Ед сигурно няма да му е приятно да придружава труп на празненството на Артър.

Обикновено Ед не го бе грижа ако жена му позакъснее, с него човек лесно можеше да излезе на глава, както и с нея. Тя не беше тип „супержена“, а и не искаше да бъде. Тя беше просто жена, която работеше и се опитваше да запази самоличността си и да се грижи за семейството — не искаше да бъде мъж в женски дрехи като Изабел. Но тази сутрин Ед я бе помолил да си дойде навреме и бе подчертал колко важно е нейното присъствие за имиджа му в момента. Сякаш напълно бе загубил чувството си за хумор, откакто се заговори за заместник на Артър. Кеъри предполагаше, че ще трябва да изчакат още един президент да си отиде, преди да назначат Ед на длъжността. За Ед пък проблемът се корени там, че се чувстваше застрашен от жаждата за изява на самоличността, както я наричаше, на Кеъри.

Тя желаеше Ед да споделя с нея тревогите си, вместо да се преструва, че всичко е на ред, но Ед се смяташе за силен мъж, който умее да мълчи. Защо мъжете никога не си признават, че са уязвими? Кеъри би искала поне веднъж да чуе какво става в главата на Ед, а не да гадае.

Тя изви рязко волана, за да не прегази една катеричка, и погледна в огледалото да види дали не я е засегнала, после се усмихна на собственото си отражение. Кеъри беше висока, русолява блондинка и често й казваха, че прилича на принцеса Даяна. Всъщност тя приличаше на баба си, която беше шведка.

Въздъхна и сви встрани от пътя по улицата с големите кестени. Няколко минути по-късно гледката на собствената къща повдигна духа й. Винаги се радваше да зърне осемдесетгодишната бяла къща с всичко в нея. Обичаше високите тавани и постепенно събираше старинни мебели за цялостно обзавеждане. Водата им бе прокарана от едно поточе горе от хълма. Притежаваха земята около къщата, така че никой не можеше да им наднича през прозорците и много приличаше на селска къща. Въпреки че беше толкова отдалечена, ако Ед кажеше: „Да идем да видим кой свири при Стенли тази вечер“, отнемаше им не повече от половин час да стигнат и никога не изпускаха джаз представленията.

Ед стоеше на верандата и гледаше точно както майка й, когато Кеъри беше на петнайсет и се прибираше след полунощ.

— Виж, съжалявам — каза тя. — Само за десет минути ще се приготвя. — Прегърна Ед с лявата ръка и целуна каменната му буза. Беше като да целуваш индианец продавач на цигари.

Тя прекоси тичешком правоъгълния хол и се заизкачва по стълбите. Ингрид и Грета висяха на перилата най-горе и гледаха укорително като рижави очилати мишлета — и двете приличаха на сестрата на Ед. В един глас двете момичета казаха:

— Закъсня. Татко е побеснял.

Понякога Кеъри разбираше защо първата съпруга на Ед го бе напуснала, макар че и тя самата имаше предишен брак. Колежанска лудост. Шест месеца след сватбата той се бе запалил по цветята, напусна я и отиде в Индия да учи йога. Беше доста унизително, но въпреки това бе голямо облекчение. Както се беше омъжила за футболния полузащитник за завист на всички, той да вземе да превърти — започна да облича жълти роби и да пее ом^[2] в пет часа сутринта. От цялото общежитие се оплакваха.

Кеъри се усмихна, качвайки се по стълбите.

— Здравейте, деца. Как е къщата днес?

В края на миналата седмица бе показала на дъщерите си как да построят къщата на техните мечти с миниатюрни червени тухлички от детски строителен комплект.

— Досаааааадно.

— Отнема тооооолкова време.

— Вместо това си направихме парти с куклите.

— Пак сте си играли с гримовете на мама. — Вече бе достатъчно близо, за да види нескопосано сложения и неуспешно изтрит грим по лицата им.

— Не, не, играхме си с боичките… не с всички. Играхме си на големи дами.

Беше им накупила всякакви интелектуални и момчешки игри от комплекти с инструменти до кубчета на Рубик, но те бяха живото отрицание на движението на жените. Понякога Кеъри си мислеше, че тогава, преди години, в колежа, когато нейна героиня беше Глория Стайнъм^[3], цялата кампания е била за нищо.

Почувства се малко виновна, докато се сапунисваше под душа. Напоследък човек се чувстваше виновен, ако си остане у дома, и също толкова виновен, ако е извън къщи.

Ед се появи на вратата на спалнята. Лицето му все още бе измъчено-ядосано.

— Още колко дълго ще се бавиш?

— Почти съм готова, само ми вдигни ципа.

Той не бе забелязал, че си е купила нова рокля по случай тържеството. Беше семпла, с огромни ръкави, дълбоко и равно отпред деколте и по-изрязана отзад. Кеъри си помисли, че прилича на испанска девойка в нея. Бързо закопча колието си, а Ед сърдито дръпна ципа на гърба й. Ципът заяде.

— Защо беше нужно да дърпаш толкова силно, по дяволите?

— Не викай! Ако си беше дошла по-рано, нямаше да те пришпорвам така.

— Слушай, защо трябва аз да ходя на това парти? Знаеш, че мразя бялото вино и глупавите разговори. Никой от мъжете не ме слуша, когато говоря смислено, жените ме мислят за луда еманципантка, а ти ми говориш с вдървена уста. Аз не те карам да идваш на моите служебни сбирки.

— Просто очаквам да ме подкрепяш — каза през зъби Ед. — Толкова ли много искам? — Той й обърна гръб и пъхна ръце в джобовете си.

— Някой казвал ли ти е някога, че изглеждаш прекрасно, когато си ядосан? — подразни го тя, свали роклята, седна на леглото и се опита да оправи ципа с пинсетата си за вежди.

Ед наистина бе привлекателен — метър и осемдесет, добре сложен с тъмночервена коса, каквато имаха и децата, бяла кожа, сиви очи и волева брадичка. Не му бе присъщо да води битки. Беше превъртял с това проклето повишение. Никога преди не бе имал нищо против работата й — толкова често пътуваше в чужбина, че бе искрено доволен от независимите й интереси.

Двамата бяха истински щастливи като тичащи рамо до рамо бегачи, преди Артър да обяви, че се оттегля. От този момент Ед се бе изопнал като струна. Казваше, че стресът е част от успеха, но Кеъри знаеше, че в големи дози може да стане убийствен. Интересно, каква ли е статистиката за служители на отговорни постове, които умират от инфаркт. Тя осъзна, че се надява Ед да не получи проклетото повишение, защото само възможността за него вече разстройваше семейството.

Освен това Кеъри знаеше, без да й се казва, че собствената й работа ще бъде застрашена. Непрекъснато идваха някакви вицепрезиденти от различните клонове на „Нексъс“ и се бореха за вниманието на президента и съпругата му, когато бяха на посещение в Питсбърг. Затова и Ед се държеше така странно, макар още да не бе споменал, че тя ще трябва да напусне. Разбира се, външно се бе съгласил тя да се върне на работа, когато момичетата тръгнаха на училище, защото тя имала право на собствен живот и така нататък… Но никой в семейството не вземаше работата й на сериозно и тя понякога усещаше, че Ед се ядосва, задето не му предоставяше цялото си внимание. Умееше да бъде доста хитър и потаен тиранин. Другата му неприятна черта бе, че успяваше да разбере слабото място на човека и да го нарани, уж без да съзнава. Защо иначе тя толкова настоятелно се бореше да запази работата си, без той изобщо да е споменавал за напускане?

Ед чакаше в антрето и докато тичаше надолу по стълбите, Кеъри усети къркоренето на червата си.

— Чакай малко — каза тя. — Нямах време да обядвам днес, ще си взема няколко сладки и ще ги изям в колата.

— Ще си развалиш апетита и няма да можеш да си изядеш вечерята. Силвана сигурно доста се е потрудила. Просто недей да пиеш, преди да хапнеш нещо. Знаеш какво става иначе.

— Добре, добре.

Черният „Линкълн“ потегли безшумно към Сюикли.

— Май имам нужда от почивка — промълви Ед. Това бе най-близката до „извинявай“ фраза, която можеше да се изтръгне от устата му.

Кеъри го потупа по коляното.

— Надявам се, че все пак ще бъде почивка, а не просто някаква едноседмична конференция на тропически остров.

— Ще се водят преговори, разбира се.

Кеъри изведнъж осъзна, че Ед ще се върне в Питсбърг далеч по-напрегнат, отколкото бе сега. Тя въздъхна и каза:

— Ед, наистина ли искаш да дойда с теб на това пътуване? Искам да кажа, не е ли глупаво да използвам половината от годишната си отпуска, за да отида на някакъв коралов остров, където ще трябва да прекарам всичкото си време със съпругите на служителите от „Нексъс“, а ти с мъжете им, и всички ще носим хавайски ризи и слънчеви очила, но ще се държим така, сякаш сме в „Златния триъгълник“ в Питсбърг? — Обърна се към него и го погали по ръката. — Какъв е смисълът, Ед? Къщата на Силвърман трябва да бъде посещавана ежедневно и от мен се иска да я съчетая с пейзажа, стигнали сме до залесяването, а трябва да сме готови преди края на октомври. За другите съпруги няма проблем, те не ходят на работа, но това е най-вълнуващият проект, по който някога съм работила.

— Повечето съпруги биха сметнали, че пътуването ще бъде приятно. — Ед бутна ръката й.

— Приятно? Да гледам как Артър ми се прави на мъж? Да го гледам как се бори с акули като герой на Хемингуей в някакъв недоразвит Дисни свят за префърцунени бизнесмени, свят, който изглежда пълен с приключения, но всъщност е толкова безопасен, колкото пълната вана за една патица? — Кеъри изсумтя и се облегна на седалката.

— Парадайз Бей не е недоразвит, а новоразвит курорт — възрази Ед. Но за останалото беше права. Първият луксозен курорт в Пои бе планиран за нови преживявания на супербогатите търсачи на силни усещания и предлагаше приключения в обезопасен район. Човек можеше да лови риба както от първобитно кану, така и от модерен катамаран.

Кеъри запали цигара и продължи да го напада.

— Ако на Артър му се ходи на риболов, защо ние да не можем да отидем на някое друго място като Фиджи, Кения или пак на Мавриций?

— Престани да се държиш детински, Кеъри. Знаеш, че всяка година провеждаме конференциите в различни търговски зони. Този път ще бъде в Австралия, а Пои е съвсем близо до североизточното крайбрежие. Хората в „Нексъс“ обичат да ходят на нови места.

— Искаш да кажеш, че Артър обича да ходи на нови места. Слава богу, че в дълбоките води на Северния полюс не може да се лови риба, иначе всички щяхме да се юрнем натам за летните отпуски. — Тя пое дълбоко въздух и продължи: — Никога не съм чувала за Пои като за курорт. Слушала съм само за медната мина и революцията миналата година.

— Беше само бунт и то само в Куинстаун. Бунтовете вече не са рядкост. И в Англия има вълнения. — Ед се стараеше да говори тихо и разумно. Кеъри отново бе започнала да пали цигара от цигара, а тази вечер той не искаше да я обхване някое от мракобесните й настроения. По-добре да си го изкара сега, преди партито.

— Имам нужда от теб там, Кеъри — нежно каза той, — защото ти си родена точно за президентска жена, макар да отказваш да го проумееш. Ти си добър организатор и се разбираш добре с всички. Искам Артър също да го види и при това пътуване ще му се удаде възможност. Ти си много по-способна от Пати, тая невротична хрътка, жената на Чарли. — Той хвърли поглед към нея и добави тихо, но твърдо: — Това пътуване ще бъде много важно за нашето бъдеще и тази година то е по-важно от отпуската ти.

Кеъри мълчеше като пън.

— Това е моят шанс да надвия Чарли — продължи Ед. — Аз знам много повече за хората и възможните находища в Пои от всеки друг в „Нексъс“. Тази битка ще бъде загубена за Чарли.

— Не ти трябва конкретна ситуация, за да докажеш, че си по-добър от Чарли.

— Добре — с нежелание започна Ед, — ще ти кажа истинската причина, но не е нужно да ти напомням да я запазиш за себе си. Разрешението ни за металодобив в Пои изтича през юни 85-а, а с новото правителство никак не беше лесно да се водят преговори. Те искат да се срещнат с най-големия шеф на „Нексъс“ и не желаеха да се задоволят с Хари Скот, защото са наясно, че той е шеф на „Нексъс“ — Австралия. Президентът на Пои иска да се срещне с Артър. Лично. Но ако Артър замине за Пои, за да се срещне с техния президент, „Нексъс“ ще загуби от репутацията си.

— Значи това е един вид неофициално посещение на държавно ниво?

Ед кимна.

— Първият рунд от новите преговори.

За негова изненада Кеъри започна да се смее.

— Сетих се за онези снимки, които донесе след първото си посещение там — голи туземци с боядисани лица и пера по косите. Артър трябва ли да се преоблича като тях за преговорите?

— Не, в Куинстаун носят западни дрехи.

Но Ед също се засмя и потупа Кеъри по коляното.

А тя реши да не му споменава какво е казал насън.

 

 

От стадиона се чуваха радостни викове и одобрително сумтене отекваше като ехо в затъмнената дневна стая. Четиримата сина на Ани, настанени по диваните или проснати на пода, не сваляха очи от телевизора, докато Ани им раздаваше подноси със сандвичи.

Косата й бе прибрана под шал, бе облякла халата си върху официалния тоалет и благодарение на полумрака момчетата не бяха забелязали грима й. Два часа от следобеда бе прекарала лежейки по гръб като на операционна маса. Стан, визажистът (както сам се наричаше) на Сузи се бе вглеждал в лицето й около пет минути и после, наведен толкова близо над нея, че Ани се бе почувствала неудобно, бе започнал да бърка в малките цветни подредени на табла бурканчета. Смесваше различни нюанси на дланта си и боядисваше лицето й с шестнайсет различни четки. После й бе казал, че вече може да стане, като че ли беше на зъболекар. Подсмихваше се самодоволно, когато й подаде огледалото. Щом се огледа, тя веднага разбра защо. Отново изглеждаше седемнайсетгодишна.

Изведнъж Ани се почувства отново на седемнайсет години, изпитвайки всички тревоги и вълнения, и пълното убеждение, че е постъпила не както трябва, и уплахата, и изчервяването — всичко това я връхлетя и тя изпита желание да си изтрие лицето. Вместо това обаче каза:

— Благодаря ви, направо е възхитително!

И написа чека.

— Леле, сякаш си извадена от стар филм на Рита Хейуърт — възкликна Сузи и подаде на Ани чифт обеци, на всяка от които бе прикрепена по една свежа розова камелия.

— Не си чувствам лицето като свое — колебливо каза Ани. — Чувствам се като друг човек.

— Не е ли в това целият смисъл? Както и да е, изглеждаш страхотно! Хайде да изпробваме новия ти тоалет, искам да видя как ще стоят цветята.

— Сигурна ли си, че ще е добре да съм с панталон? — със съмнение запита Ани.

— Официална пижама, не панталон — поправи я Сузи, като й помогна да се облече. — От Сен Лоран е, скъпа. Не можеш да сбъркаш, ако си купиш тоалет на добър дизайнер. — Тя отстъпи назад и огледа Ани. — Има нужда от нещо повече… ако искаш наистина да ги смаеш. — Сузи щракна с пръсти. — Не! Нещо не внимавах — има нужда от нещо по-малко. Свали този панталон, впрочем пижама.

— Да си сваля панталона? — Ани стисна отбранително колана.

— Да, защото не си достатъчно секси. Добре пада, но тая висока яка и тия богати ръкави като на цигански цигулар… Абе трябва да покажеш нещо. Хайде — настоя Сузи, — поне опитай. Краят на туниката ти стига до под коленете.

— Но има разрез и от двете страни, и то от подмишниците чак до подгъва — запротестира Ани.

— Да, но с тези малки розови ленти няма да се отворят. Всичко ще бъде наред.

Ани с нежелание свали долната част на пижамата.

— Сега свали чорапогащника и бельото, защото се вижда отстрани. — Сузи беше неумолима.

— Сузи, не мога да отида у Артър полугола.

— Я не се излагай, отстрани ще покажеш много по-малко, отколкото на другите ще им се вижда отпред. А и без чорапогащник ще ти е по-лесно да ходиш със сандалите.

— Сузи, не мога!

— Ани, стани, забрави, че си възрастна омъжена жена и се погледни в огледалото! — Сузи избута Ани пред античното високо огледало в подвижна рамка.

Ани се погледна, примигна, отново се погледна и бавно се усмихна. Изглеждаше раздвоена.

— Не знам как ще реагира Дюк.

— Не му казвай, покажи му! Ще му спре дъхът като те види.

Докато сервираше на децата, Ани се чувстваше в безопасност с халата.

— Сега всичко наред ли е, момчета? Да ви донеса ли нещо друго?

— Мамо — меко каза Бил, — как да чуем какво става, ако говориш непрекъснато?

Дейв огледа сандвича си.

— Нали знаеш, че не обичам горчица.

Другите двама само изсумтяха като в транс и Ани се завтече горе да си сложи обеците с камелиите.

Ани чу как входната врата се хлопна — не много силно. Като че предвещаваше добър ден и слава богу. Беше оставила готово мартини на бар плота. Изпита внезапно необичайно неприятно чувство, че щастието й тази вечер ще зависи от това дали някой е раздразнил Дюк в службата същия следобед, но отхвърли нелоялните мисли. Ще изчака докато си налее второто мартини, после ще слезе долу, ще застане на вратата на хола, ще се усмихне и ще каже:

— Готова съм, можем да тръгваме когато кажеш.

Така и направи.

Дюк гледаше в телевизионния екран и не я чу. Ани повтори по-високо, дори прозвуча леко пискливо и Дюк се обърна. Той зяпна невярващо.

— За бога, Ани, какво си направила с косата си?

— Ходих във фризьорски салон. За партито.

— Не можеш да отидеш в дома на шефа ми с прическа като след разходка във ветровит тунел. — Дюк трябваше да вика, за да го чуе въпреки коментара по телевизията. — Иди да се срешиш и се направи както обикновено, с диадемата.

Ани се поколеба, после пристъпи към стола на Дюк, за да не се налага да вика. Погледът на Дюк бавно се плъзна по нея, от долу на горе. Дюк скочи и угаси телевизора сред виковете и протестите на децата.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Ани? Иди си облечи свестни дрехи.

— Но това е от Ив Сен Лоран.

— Ако ще да е и от Свети Петър! Разкарай го!

— Разкарай го! Разкарай го! — изимитира го Дейв, но бързо млъкна, щом баща му го погледна.

Момчетата веднага се изнизаха от стаята, а Ани се разплака. Гримът й протече, макар че Стан бе прекарал цял час от живота си, за да й залепи допълнителни мигли. Тя избяга от стаята, без да каже дума.

В горния край на стълбите видя купчина мръсни, вмирисани на пот футболни екипи. Защо не си ги оставят в коша за пране, след като се намира само в другия край на коридора? Тя подритна купа с красивите си сандали.

Спря, за да вдигне мръсните ризи и чорапи, и дочу четиринайсетгодишния Роб да казва зад гърба й:

— Мисля, че изглеждаш страхотно, мамо. Само дето не приличаш на…

— Майка — горчиво довърши Ани.

— Предполагам, че татко е малко старомоден.

Сузи не би го направила нарочно, помисли си Ани… Или пък би могла?

 

 

Сузи се прозина като котка и се изтегна продължително. Беше си поспала, след като се убеди, че слабохарактерната Ани няма да се откаже.

Бавно се надигна, гола между сатенените бежови чаршафи в огромното кръгло легло на огромната си бежова спалня. Ани наистина изглеждаше фантастично, помисли си Сузи, и довечера всички останали съпруги ще позеленеят от завист! Червеникавата коса на Ани бе сресана гладко назад от едната страна и вдигната от другата. Стан определено се бе потрудил върху веждите й, на което много жени не обръщаха внимание. Човек само трябваше да види снимки на Мерилин Монро преди и след като стана звезда, за да разбере колко са важни веждите. Ани пак изглеждаше бледа, но не като брашно, а по-скоро като цвят на магнолия (Стан никога нищо не променяше, само подчертаваше) и очите й бяха огромни под тежките мигли. Когато си свали долната част на пижамата, изглеждаше слаба, а не кльощава. Да, тази вечер тя наистина щеше да предизвика злите езици.

Сузи отново се прозина. В този момент всички вече си обличат официалните тоалети. Тя бавно се протегна, вдигна вътрешния телефон и каза на прислужницата да й донесе чаша кафе. Всъщност нямаха нужда от прислужница на пълен работен ден, но какво пък, по дяволите. Нямаха нужда и от толкова голяма къща.

Сузи стана от леглото и отново се протегна съблазнително пред огледалото. Когато купиха къщата в Шейдисайд, тя бе казала на декоратора, че иска да има много огледала, бледобежов мрамор, позлатени рамки и от онези прекрасни френски антични столове с извити крака.

Не разбираше защо майката на Брет не се интересуваше от впечатлението, което правеха. Старата усилено се стараеше да се държи така, сякаш харесва снаха си, но Сузи знаеше, че не я харесва. Малко жени я харесваха. Знаеше, че глутницата на „Нексъс“ я нарича Венера-Мухоловка. Понякога Брет й казваше джобна Венера, но когато наоколо нямаше никой, я наричаше морска сирена.

В такива случаи Сузи знаеше, че може да получи всичко, стига само да поискаше. И тя никога не пропускаше.

Внимателно прокара ръка по разрошената си руса коса и критично огледа лицето си. Миглите леко премрежваха светлозелените ириси на очите и погледът й изглеждаше замъглен. Затова откакто беше станала на дванайсет години, не бе имало случай да каже на някой мъж „подай ми солта“ и той да не подразбере сексуална покана. На дванайсет тя изглеждаше седемнайсетгодишна, сега на двайсет и седем, все още имаше същия вид и щеше да се постарае още дълго време да не го променя. Влезе в банята и започна да си бръсне краката, което правеше всяка вечер задължително.

Чу тихото почукване по вратата въпреки шума от електрическата самобръсначка.

— Добре, Нора, остави кафето до леглото ми. И кажи на Алфи да сложи подвижния покрив на мерцедеса, чу ли! — извика Сузи от банята с бодър, малко груб, неподправен глас, който използваше рядко — само когато бе ядосана. Когато се опитваше да пробие като актриса в Ню Йорк, беше взимала уроци при един известен диктор от Вилидж и гласът й стана мек като мъркането на персийска котка. Струваше си всяко пени, изкарано с упорит труд по времето, когато Сузи работеше като сервитьорка в хотел. Не успя да стане актриса, но стана стюардеса в „Източни аеролинии“, като по този начин се запозна с Брет.

Беше си го харесала от пръв поглед, на десет мили южно от Бостън и над девет хиляди метра височина. Сузи си спомни първия миг. Беше видяла само пясъчноруса глава, наведена над скъпо тъмнокафяво кожено куфарче, и луничава ръка с тънък златен часовник, с каишка от крокодилска кожа и златен пръстен с печат на малкия пръст. Когато се наведе над него, за да попита дали би желал питие, Сузи можеше да се закълне, че усеща мириса на стари пари.

Брет бе погледнал светлозелените очи на Сузи, които блестяха като оросени гроздови зърна. Сузи пък видя прави пясъчноруси вежди над големи кафяви очи, квадратна брадичка, символ на упорство и широка уста. Тип братя Брукс, малко прилича на англичанин и е сладурче, помисли си. На първата им среща Сузи научи, че Брет също е от Питсбърг, но много по-късно разбра, че квадратната брадичка я е заблудила, защото Брет беше от притеснителните.

Сузи облече хавлията и се върна при леглото да изпие кафето.

— Още ли нанкаш, скъпа? — Брет влезе в стаята. — Тази вечер не трябва да закъсняваме.

— Но аз възнамерявам да закъснея, Брет. Поне още половин час няма да се облека.

— В такъв случай… — Брет с надежда пристъпи към леглото.

— Не, ще ми развалиш прическата.

 

 

Силвана отново провери шестнайсетте маси в балната зала, приготвени за по осем души. Тя смяташе, че при шестима на маса разговорът може да стане отегчителен, а при дванайсет изобщо не можеше да се води общ разговор.

В отсрещния край се виждаха извитите върхове на френските прозорци в пълната с дървета оранжерия, където щяха да танцуват след вечеря. Отвън, в края на осветената тераса, имаше басейн с олимпийски размери, облицован с тъмнозелена лъскава мозайка, за разлика от басейните на другите хора от тяхната класа — неизменно светлосини.

Вечерта бе по-студена, отколкото Силвана бе очаквала, и тя реши да затвори вратите на оранжерията. В края на краищата не беше толкова голямо парти, че да трябва непрекъснато да внимава за температурата в случай, че стане прекалено горещо. Тя се върна отново във фоайето, минавайки покрай свръхелегантните гости, като пускаше тук-там по някоя усмивка или дума. Вече повече от час посрещаше новодошлите, когато Кеъри пристигна.

— Здрасти, Силвана. Всичко тук изглежда прекрасно. Как е Артър?

— Артър с нетърпение очаква да стане дядо, но не е много въодушевен да е женен за една баба — за седми път тази вечер каза Силвана, като се смееше. Тя нервно потърка ръка във фината сребриста рокля, която падаше тежко и право надолу от раменете. Обърна се към Лоренца и каза: — Виж кой е дошъл, скъпа — Кеъри!

Двете жени започнаха да си говорят, като всяка хвърли по един поглед на роклята на другата. Лоренца носеше светлосиня шифонена рокля със зелени извити линии. С този корем можеше да роди и близнаци. Кеъри обратно: изглеждаше висока и слаба като балерина амазонка в семплата си вталена черна рокля и с бронзовите сандали с ниско токче.

— Мисис Рикитс носеше такива рокли — каза Кеъри. — Преподавала ли ти е по история на изкуствата?

Кеъри и Лоренца бяха учили в един и същи колеж, макар и с няколко години разлика.

— Разбира се. — Лоренца се опита да имитира тънкия писклив глас: — Само досадниците са досадни. Вие живеете в прекрасен свят, момичета.

Двете жени се разсмяха.

Новодошъл гост се приближи и каза на Кеъри:

— Разбрах, че сте омъжена за Ед Хоуп. Той доста често пътува насам-натам, нали? А вие какво правите, когато го няма?

Още един такъв. Когато му говориш за дома и децата си, се отегчава, става му интересно, ако му заговориш за работата си, и започва да се притеснява, ако му разказваш лични неща. От онзи тип мъже, които са свикнали да разговарят с жени на различни партита посредством няколко изтъркани клишета. Ще си глътне езика, ако не му отговориш според ритуала. Така че двамата размениха мнения за очевидните шансове на Рейгън да бъде преизбран следващия месец и Кеъри се откопчи колкото можа по-бързо, за да поговори с майката на Артър, която искрено харесваше.

Мисис Греъм беше типична богата наследница. Всички, включително Силвана, я наричаха „мисис Греъм“. Беше висока, елегантна и винаги казваше каквото мислеше и правеше точно каквото искаше, така че имаше репутация на ексцентричка. Когато богатите правят различни от общоприетите неща, наричат ги ексцентрици, а ако ние, простосмъртните ги правим, наричат ни луди, помисли Кеъри.

— Дъра-бъра два чадъра — заяви мисис Греъм, — за какво толкова си говорят?

Правата й сребърна коса беше подстригана на сасон, а роклята й беше толкова семпла, доколкото изобщо можеше да бъде да бъде една черна рокля. На рамото с диамантена игла небрежно бе закачено листо от истинска слонова кост.

— Носят се слухове, че догодина в шоуто на Ранди Макнайли ще обявят Питсбърг за най-хубавото място за живот в Америка — обясни Кеъри.

— Разбира се, че е така, иначе семейство Греъм нямаше да се заселят тук.

 

 

Първият Артър Нимрод Греъм беше майор в XIV кралска гвардия. През 1758 година гвардията беше разположена във форт Пит, по това време най-големият и най-развитият граничен пункт в Северна Америка. Майор Греъм беше доста заинтересован от засилващата се търговия във форта.

Индианците докарваха кожи и еленско месо за търговия с одеяла, ножове, чайници и барут. Стойността на размяната беше една кожа от елен или един долар. Две кожи от сърна или четири от лисици също струваха един долар, едно одеяло — четири долара, метален чайник — три; за един долар можеше да се купят и четири остри ножа.

Напуснал армията след ампутация на крака, майор Греъм реши да остане в очарователното малко село, вече още по-очарователно заради младата червенокоса вдовица, чийто покоен съпруг й беше оставил парче земя между Чери стрийт и Смитфилд стрийт и 400 акра ферма на брега на реката Мънангъхейла. Една седмица след сватбата си майорът замина на изток за хиляда одеяла, чайници и ножове.

Тези, които се установиха в Питсбърг, бяха щастливци, тъй като плодородната земя им осигуряваше повече храна, отколкото им бе необходима. Към 1802 година вече изнасяха шунка, сушено свинско, жито и масло навсякъде по течението на реката към Ню Орлиънс. Селяните отглеждаха собствен лен и памук за спално бельо и дрехи. Огромните гори около селото осигуряваха дървен материал за строеж на къщи и дървени въглища за обработка на желязо. Местният варовик и пясък осигуряваха собствено стъкло — беше съсипващо скъпо да се превозва стъкло от Изтока. Имаше желязна руда, от която можеше да се произвеждат пирони и селскостопански инструменти, и предостатъчно въглища в околните хълмове за зараждащата се индустрия в Питсбърг. Един век по-късно се появи логичният резултат от това изобилие: „Ю Ес Стийл“, „Уестингхаус“ и „Ейч Джей Хайнц“.

Но проспериращият Питсбърг имаше един сериозен недостатък — пушекът. През 1804 година Артър Греъм Втори, един от градските съветници, се опита безуспешно да въведе правилник за намаляване на замърсяването, но повечето от останалите съветници бяха против, основавайки се на разходите по прилагането му.

След ужасната зима на 1940-а Артър Греъм Седми беше един от малкото градски богаташи, който предложи четвъртата програма срещу замърсяването, за контрол на водата и за чистотата в бедняшките квартали, за да се спаси града. За съжаление без никакъв ефект. Към края на Втората световна война, през 1945-а, Питсбърг беше толкова черен от сажди и смог, че уличните лампи трябваше да светят и през деня, а в реките около града се изхвърляха отпадъците на повече от сто промишлени предприятия.

Четирийсет години по-късно Питсбърг беше все още промишлен център, но „Задименият град“ се беше превърнал в чиста местност, обкръжена от зелени хълмове. Триъгълникът земя, върху който някога беше разположен форт Пит, ограден от две реки и от стръмен хълм от третата страна, сега е известен като Златния триъгълник. Един от най-високите сребърно сиви небостъргачи там е Нексъс Тауър, откъдето настоящият Артър Греъм управлява града.

 

 

Човек трудно можеше да повярва, че Артър някога се е нуждаел от майка, помисли си Кеъри. Но на глас каза:

— Много ми харесва картината, която сте подарили на Артър за рождения му ден.

— Малкото училищно бойно поле на Брьогел? Вече се отказах да гадая какво иска, затова му подарявам неща, които на мен ми харесват. Ако на него не му допаднат, той ми ги връща на моя рожден ден. Много удобно споразумение. Разбира се, щеше да е по-логично на рождените дни на децата майките да получават подаръци.

Изведнъж разговорите замлъкнаха. Кеъри погледна през рамо към входната врата. На прага стоеше Сузи, облечена в рокля от прозрачна синя дантела с дълги ръкави и деколте по врата, толкова прилепнала за тялото, сякаш бе зашита за кожата й. Огромна панделка от синя тафта бе закрепена на ханша, електриковосиня лента опасваше бедрата й до коленете, а надолу падаше елегантно набрана прозрачна дантела. Беше обута в сатенени високи обувки.

— Прилича на морска сирена в събота вечер — прошепна мисис Греъм.

С високо вдигната глава Сузи бавно огледа присъстващите. Забеляза гъвкавия силует на Пати, която отново носеше черно-бялата си рокля от тафта. Нищо чудно, че Чарли се задява с червенокоската от отдел „Проучвания“. Силвана носеше сребриста рокля, която й стоеше като ризница; пълните жени трябва да се обличат в тъмни цветове. Макар че бе облечена в секси прилепнала рокля с едно голо рамо, Изабел изобщо не можеше да не прилича на изпълнителен директор. Тя стоеше до прозорците в дъното. Сузи, разбира се, щеше да й каже, че изглежда прекрасно. Винаги внимаваше да не дразни Изабел. А, ето я и Ани… Виж ти, пак е проявила малодушие. Облякла е онази жалка синя рокля от сватбата на Лоренца, в която изглежда толкова невзрачна. Боже, защо ли си дава зор да помага на хората?

Сузи продължи да се оглежда и не помръдна, преди да преброи до десет, след това бавно се плъзна напред. Не можеш да не се движиш сексапилно, ако коленете ти са почти завързани и ходиш бавно.

— Не е чудно, че всички ревнуваме от нея — въздъхна Кеъри.

— Завиждате — поправи я мисис Греъм. — Ревност означава да искаш онова, което има друга жена, а завистта — да не искаш тя да го има.

Силвана пристъпи към вратата.

— Сузи, толкова се радвам, че успя да дойдеш. Брет, исках да разбера какво могат да очакват съпругите от това пътуване. Артър май няма и най-малка представа, но ти, предполагам, си ни организирал натоварена програма както обикновено?

— Разбира се — отвърна Брет като вицепрезидент на отдел „Връзки с обществеността“. — При посещението на Сидни ще обърнем повече внимание на модернистичните тенденции — модни ревюта, нощни клубове, концерти. Когато отидем в Пои, всичко ще бъде далеч по-неофициално — организирали сме разходка с лодка, гмуркане с леководолазни костюми, тенис и голф. Но ако искате, можете просто да си лежите до басейна и да правите тен.

В библиотеката група служители на „Нексъс“ се бяха струпали около домакина си. Застанал с гръб към камината, Артър каза:

— Надявам се, че в Пои е безопасно.

— Разбира се — отвърна Ед. — Хари Скот е ходил там миналата седмица със самолет от Сидни, а и аз самият съм бил два пъти след преврата. Много по-безопасно е, отколкото в по-голямата част на Манхатън. Ако не бяхме сигурни, че в Пои е безопасно, нямаше да преговаряме с правителството.

— Ние не преговаряме с тях — вметна кльощавият Джери Пиърс от отдел „Финанси“.

— Само защото те не искат да преговарят с Хари — нетърпеливо каза Ед. — Не са учили търговия в Харвард и не познават структурата на корпорацията. Що се отнася до тях, Хари не е най-големият шеф, а само президент на австралийския филиал. Президентът на Пои иска да разговаря само с Артър, иначе ще си развали репутацията. За нас това няма значение.

— Важното е — настоя Джери — да разберат, че сделката е буквално завършена. Трябва да проумеят, че предложението на Артър е окончателно и крайния срок за отговор е заминаването на Артър.

— Според мен — добави Ед — ще завършим сделката в последната минута, може би дори на летището.

— Такава драма не би била необходима — нервно каза Артър. — Промяната в условията на договора трябваше да започне преди четири месеца, през юни 1984 година. Когато започнахме през 70-а, те бяха предоволни от резултатите.

— И с право — съгласи се Джери, — защото миналогодишният ни оборот в Пои е четиристотин седемдесет и четири милиона долара. Произвели сме 43% от стоките им за износ, около 73% от годишния им бюджет е от нашите данъци, и 80% от работниците ни са граждани на Пои.

Ед отпи от уискито си.

— Те го съзнават, но споразумението от 1970 година обхваща само мината в Норт Куинстаун и имаме права единствено за медните находища. Ние искаме да ни дадат всички минни права, а то не е просто като да сложим нова дата на стар договор.

Брет, който току-що се бе присъединил към групата, се обади леко предизвикателно:

— А сделка за всички права не е ли малко необичайна?

— Разбира се — отвърна Ед, — но все някога трябва да има първи път. И с предишното правителство се опитвахме да водим преговори за сделка с всички права.

— Стига цената да е достатъчно висока — обясни Джери, — такава сделка може да се окаже изкушение за президента им, ако той си помисли, че няма да бъде на власт дълго време и ако иска да вземе колкото може повече пари за колкото може по-кратко време, да ги вложи в швейцарска банка и после като напусне, да си живее живота.

Ед въздъхна.

— С предишните беше далеч по-лесно да се преговаря, отколкото с тези недорасли либерали.

— Да не би да се притесняват за околната среда? — запита Брет. — Това ли е проблемът?

Всички го погледнаха странно и той съжали, че е проговорил.

— Хората говорят за проблеми с околната среда само когато искат да повишат цената — каза Джери. — И винаги ни го споменават, след като сме се споразумели за някаква сума, защото смятат, че иначе сме щели да им предложим по-ниска първоначална цена.

— Ние при всички случаи намаляваме до минимум риска за евентуални нарушения на околната среда — каза Ед, — а и трябва да ги съпоставяме с печалбите. Нашите добиви са особено важни за съвременната индустрия. А те се облагодетелстват от инфраструктурата.

Артър кимна.

— Даваме им работа и фабрики, а също така и много допълнителни неща. Та те нямаха нито пътища, нито самолетна писта, да не говорим за болница, преди ние да дойдем в Пои.

— Все пак не ми харесва идеята на Артър да ходи там — упорстваше Джери. — Това ще бъде лош ход.

— Затова е важно пътуването да изглежда като почивка — продължи да спори Ед. — Така няма да си развалим репутацията пред тях.

Джери вдигна рамене и Ед отново заговори:

— Вижте, аз трябва да се справям с всякакви лайна във всички така наречени „развиващи се“ страни, с които си имаме работа. Ако искаме каквото имат те, ще трябва да научим техните правила и да играем по тях.

Брет отново се опита да каже нещо по-умно.

— Нали не мислиш, че ще се отдръпнат? Сигурен ли си, че предлагаме достатъчно висока компенсация за сделката с преотстъпването на правата?

Още щом го каза, Брет усети, че пак е казал каквото не трябва.

За момент Артър неудържимо пожела майка му да бе видяла протежето си как прави гаф след гаф. Защо черната овца на семейството не си бе останала в оная проклета маркетингова компания! Защото майката на Брет искаше синът й да работи във фирма, където няма да го уволнят. Заради неспособността му, дявол да го вземе…

— Никога не правим компенсационни плащания — остро го сряза Артър. — Макар че понякога има нужда от специални споразумения. Освен това те моля да запомниш, че за развиващите се страни изразът „сделка за преотстъпване на права“ е изключително обиден. Ние използваме „основно споразумение“ или „споразумение на високо ниво“, или „намерение за оказване на специално внимание“, което е по-необикновен термин, но Ед много обича да го използва. Ако имаш някой свободен час, може би ще ти обясни защо.

Брет се изчерви.

За да прекъсне неловката пауза, Джери бързо каза:

— Брет, ситуацията не е нито необичайна, нито неразумна. Работата е там, че те просто не искат чужда компания да добива техните метали и минерали, въпреки че в Пои нямат нито пари, нито машини, нито ноу-хау, за да си ги добиват сами.

Ед кимна.

— Преди петдесет години тези островитяни бяха като диваци от каменната ера — не бяха виждали колело, да не говорим за джип. Първите граждани на Пои с колежанско образование са тези, които току-що поеха властта. Затова трябва да бъдем търпеливи.

Артър изсумтя в съгласие.

— За нас до известна степен беше лош късмет, че не превзеха властта две години по-късно. Сега щяхме да преговаряме за условията на сделката с Раки. Много може да се каже за един предсказуем разумен мошеник. Сега нека престанем с тези безсмислени разговори и да се присъединим към другите, почти е време за ядене.

 

 

Поруменяла, Кеъри разказваше на Ани как се забавлява мислено, за да не заспи на някое служебно парти в обкръжението на служители от „Нексъс“. Представяше си всеки присъстващ мъж облечен като викинг, с шлем, с рога на главата, кожено прилепнало елече и панталон на ивици. Кеъри се изкикоти.

— Още по-ужасно е, ако човекът носи очила.

Ани учтиво се засмя.

Кеъри си взе още една чаша шампанско от минаващ наблизо сервитьор и в този момент Ед се появи зад гърба й.

— Кеъри, ти май спомена, че няма да пиеш преди вечеря. Знаеш, че бързо те хваща.

Кеъри се извърна, за да го погледне.

— Не, скъпи, ти ми каза да не пия преди вечеря. — Докато говореше, тя загуби равновесие, залитна и разля шампанското си върху синята рокля на Ани. Ед беше готов да избухне.

— Не се притеснявай — каза Ани, — няма значение.

— Тук е много горещо — измънка Кеъри. — Не се чувствам добре.

— Поркана е — сурово констатира Ед.

Ани постави чашата си на страничната масичка.

— Ще дойдеш ли да ми помогнеш да си оправя роклята, Кеъри?

— Мисля, че ще… О, Боже мой…

Ани успя навреме да хване Кеъри за ръката. Поведе я бързо през салона, нагоре по масивното дъбово стълбище, покрай малката естрада, поставена за оркестъра, и подмина тоалетните, които използваха останалите гости. Завиха по коридора, който водеше към апартамента на Лоренца — там нямаше да ги обезпокоят.

Ани въведе Кеъри в тоалетната, наведе я над една от мивките, грабна някаква кърпа, намокри я със студена вода и я прокара по врата на Кеъри.

— Добре, добре — едва си пое въздух Кеъри. — Сега ще ме оставиш ли, Ани?

— Откакто дойде, прекарах почти цялото време с теб. Не си пила много. Кога яде за последен път?

— Снощи. Не съм закусвала.

— Е, какво друго можеш да очакваш? — Ани заведе Кеъри в спалнята. — Легни на дивана. Ще ти донеса нещо за ядене. А, виж, до леглото има купа със сладки.

— Победа! Ура!

— Изяж ги.

Ани подсуши роклята си и остана да седи до Кеъри, докато на нея престана да й се гади.

Кеъри се изправи и изви глас:

— Току-що се изложих като глупачка пред колегите на Ед!

— Не, не си. Никой не забеляза. А и няма значение. Ти си сред приятели.

Все още леко замаяна и словоохотлива Кеъри отбеляза:

— О, Ани, ние изобщо не сме приятели. Ние сме верните жени на служителите от компанията, които ни водят навсякъде и ние винаги ги следваме. Не сме истински приятелки. Просто сме любезни и учтиви… Та ние никога не спорим помежду си. — После тя отново се изкиска. — Боже, с нетърпение чакам това пътуване до Пои.

 

 

Отвън пред женската тоалетна Сузи се облегна на перилото, наблюдавайки как гостите се преместват в балната зала, където сервираха вечерята. Ще изчака, докато всички седнат, и тогава ще слезе.

Сузи внимателно разгледа хората в красивия салон долу — всеки път, като дойдеше в тази къща, запомняше някои полезни неща за обзавеждането. Брет никога нямаше да има толкова пари, дяволите да го вземат. Той не беше Греъм. Беше само племенник на съпруга на бездетната леля на Артър. Още нещо за старите пари — винаги очакват от теб да можеш да последваш традициите и да ги умножаваш, веднага щом парите дойдат в семейното дърво от съседните клони, наречени роднини.

Изведнъж за свое раздразнение Сузи забеляза съпруга си да тича към стълбището. Как смее Брет да идва да я вземе!

После видя, че Брет се хвана за перилата и бавно се заизкачва нагоре. Господи, какъв момент е подбрал само за пристъпа си! Особено след като толкова мрази да го виждат други хора. Трябваше да спят с парцалени възглавници и синтетични одеяла, защото Брет беше алергичен към пух и влакна. Не можеха да имат домашни животни, защото къщата трябваше да се поддържа идеално чиста, без никакъв прах, и дюшеците трябваше да се тупат поне веднъж седмично. Когато имаше пристъп на бронхиална астма, Брет отначало усещаше как нещо го стяга изведнъж в гърдите. Дишането му се затрудняваше и Сузи трябваше да го успокоява, че всъщност не се задушава, а само чувството е такова. Единственото спасение беше спрей „Вентолин“, ако Брет го използва при първия признак за пристъп. В прилепналата си рокля Сузи бързо се завтече към стълбите.

— Брет, къде ти е спреят?

— Оставих го в джоба на палтото — шумно си пое въздух той, като извади синьото номерче.

Сузи го грабна.

— Седни тук. Ще ти го донеса.

Брет се замъкна до един гравиран декоративен дъбов стол, който не беше предвиден за сядане. Сузи събу високите обувки и се втурна към мъжкия гардероб. Грабна палтото на Брет от прислужницата и напипа спрея против астма, не по-голям от запалка за цигари. Изтича обратно при Брет колкото можеше по-бързо в тясната си рокля.

Брет издиша въздуха си, сложи спрея пред устата си, вдиша и задържа десет секунди.

Някакъв сервитьор се приближи до тях, но Сузи го отпъди с ръка.

— Ще се оправи, често му се случва. Спреят винаги му помага… Хей ще ми донесеш ли нещо за пиене? Обикновено му трябват двайсет минути, за да му мине. Искам шампанско.